Чарлз Дикенс
Малката Дорит (64) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXVІІ
Питомецът на Маршалси

Денят беше слънчев и под лъчите на палещото пладне Маршалси беше необичайно стихнал. Артър Кленъм се отпусна в едно самотно кресло, избледняло като кой да е длъжник в затвора, и се отдаде на мислите си.

В настъпилото неестествено успокоение, което обикновено иде след ужаса от ареста — първата промяна в настроението, която предизвиква затворът, това опасно място на покой, от което толкова хора се подхлъзват по най-различни начини до дъното на позора и унижението, — Кленъм можеше да размишлява върху някои периоди от живота си, като че ли се намираше в друг свят. Разбира се, като се вземе пред вид къде се намираше, какви чувства го бяха водили там, когато беше свободен, и кроткото същество, неделимо от стените и решетките, които го обкръжаваха, и от неуловимите спомени на по-късния му живот, неограничавани от стени и решетки, не беше за чудене, че всичко, до което се докоснеше паметта му, го връщаше отново към малката Дорит. И все пак беше удивително: не фактът сам по себе си, но защото той му отвори очите да види какво благотворно влияние бе имало в живота му това мило същество.

Никой от нас не съзнава ясно на кого или на какво е задължен в това отношение, докато шеметно въртящото се колело на живота не направи някъде засечка и не ни накара да го разберем. То се случва при болест или скръб или когато загубим любимия човек, и тази е най-често ползата от нещастията. Същото се случи и с Кленъм в неговото нещастие и събуди у него силни и нежни чувства.

„Когато се съвзех от тежките си преживявания — мислеше си той — и поставих нещо като цел пред измъчените си очи, кого видях пред себе си да работи безспирно за другиго, без насърчение, без признание, превъзмогвайки безславни пречки, които биха обърнали в бяг цяла армия от признати герои и героини? Едно крехко девойче! Когато се мъчех да превъзмогна нещастната си любов и да бъда великодушен към човека, който излезе по-щастлив от мене, макар че той никога не узна това великодушие, нито ми се отплати с благодарна дума, у кого виждах търпение и себеотрицание, и смирение, и милосърдно разположение — най-благородните прояви на любов? В същото бедно девойче! Ако аз, мъж, с всичките предимства на мъжа, възможности и енергия, бях презрял гласа на сърцето си, който ми шепнеше, че ако баща ми е извършил неправда, мой пръв дълг е да прикрия греха му и да поправя неправдата, чия детска фигурка, с нежни крачета, които ходеха полубоси по влажната земя, със слабички, вечно заети с работа ръчички, с телце, едвам защитено от лошото време, би застанала пред мене да ме засрами? Малката Дорит.“

Така се въртяха мислите му, докато седеше в избелялото кресло. Все около малката Дорит. Докато започна да му се струва, че е получил заслужено наказание за това, че се е отклонявал от нея и все е допускал да се изпречва нещо между него и спомена за добродетелите й.

Вратата се отвори и главата на стария Чивъри се показа малко, без да беше обърната към него.

— Свърших дежурството си мистър Кленъм, и излизам. Имате ли да ми поръчате нещо?

— Много благодаря. Нямам нищо.

— Извинете, че отворих вратата, сър — каза мистър Чивъри. — Но не ме чухте, като почуках.

— Нима сте чукали?!

— Десетина пъти.

Едва сега Кленъм се опомни и забеляза, че затворът се е събудил от обедната дрямка, че обитателите му се разхождат по сенчестия двор и че е вече късен следобед. Той бе размишлявал няколко часа.

— Вещите ви дойдоха — каза мистър Чивъри — и моят син ще ви ги качи тук. Аз щях да ги изпратя по някого, но той пожела да ги донесе сам. Наистина настоя да ги донесе и аз не можех да ги изпратя по другиго. Мистър Кленъм, може ли да ви кажа една дума?

— Моля, влезте — рече Артър, защото главата на мистър Чивъри продължаваше само да се показва много малко от вратата, та мистър Чивъри бе обърнал към него само едното си ухо вместо двете очи. Мистър Чивъри имаше вродена деликатност — истинска учтивост, — макар че по външност си беше тъмничар и съвсем не джентълмен.

— Благодаря, сър — каза мистър Чивъри, без да пристъпи, — няма нужда да влизам. Мистър Кленъм, не обръщайте внимание на сина ми (бъдете така добър), ако го намерите някак мъчен. Моят син не е без сърце и сърцето му си е на място. Ние с майка му знаем къде да го търсим и го намираме както трябва.

С тези тайнствени думи мистър Чивъри отдръпна ухото си и затвори вратата. Не минаха и десетина минути — и синът му го последва.

— Ето куфара ви — рече той на Артър и го сложи внимателно на пода.

— Много мило от ваша страна. Срамувам се, че ви създадох толкоз труд.

Той си отиде, преди да изслуша края, но скоро се върна и каза точно като преди:

— Ето и черното ви куфарче — което той също сложи внимателно на пода.

— Много съм трогнат от това внимание. Надявам се, че сега може да се здрависаме, мистър Джон.

Младият Джон обаче се отдръпна, обхвана дясната си китка с палеца и показалеца на лявата, започна да я върти като отверстие и рече:

— Не знам дали мога. Не, виждам, че не мога!

След това впи строг поглед в затворника, макар че в очите му постепенно трепна нещо като състрадание.

— Защо сте ми сърдит — запита Кленъм, — а същевременно ми услужвате с такава готовност? Трябва да има някакво недоразумение между нас. Ако с нещо съм станал причина, съжалявам.

— Никакво недоразумение, сър — отвърна Джон и продължи да си върти китката напред-назад в твърде тясното отверстие. — Няма никакво недоразумение в чувството, с което ви гледам сега. Ако бях горе-долу от вашата категория, мистър Кленъм — а аз не съм, — и ако над вас не висеше облак — а то виси, — и ако не беше против наредбите на Маршалси — а то е, — чувствата ми са такива, че биха ме накарали най-напред да си го изкарам от вас в един рунд ей тука!

Артър го изгледа учудено, но и малко гневно.

— Е, е, е — рече той. — Тук има някакво недоразумение, не може да бъде.

Той се извърна и с дълбока въздишка седна на избелялото кресло.

Младият Джон го проследи с поглед и след кратко мълчание извика:

— Простете!

— На драго сърце — рече Кленъм и махна с ръка, без да вдигне клюмналата си глава. — Не казвай нищо повече. Не го заслужавам.

— Мебелите, сър — обясни младият Джон с тих и кротък глас, — са мои. Обикновено ги давам под наем за забави, когато наемат стаята без мебелите. Те не са кой знае какви, но са на ваше разположение. Искам да кажа, безплатно. Не бих и помислил да ви ги дам при някакви други условия. На драго сърце ви ги давам безплатно.

Артър вдигна глава да му поблагодари и да каже, че не може да приеме услугата. Джон продължаваше да си върти китката и да се бори с вътрешното си раздвоение.

— Какво недоразумение има между нас? — запита Артър.

— Отказвам да говоря, сър — отвърна младият Джон и изведнъж заговори пак рязко и високо, — няма никакво.

Артър отново го погледна, като се мъчеше напразно да открие някакво обяснение на държанието му. След малко той пак отвърна глава. Веднага след това младият Джон каза извънредно меко:

— Малката кръгла масичка, сър, дето е до лакътя ви, беше, нали знаете чия — няма нужда да споменавам името му, — той умря като голям джентълмен. Аз я откупих от едно лице, на което той я беше дал и което живя тук след него. Но това лице не може да му стъпи и на малкия пръст. Малко хора могат да се сравнят с него.

Артър привлече масичката по-близо и опря ръката си на нея.

— Може би не знаете, сър — каза младият Джон, — че аз му се натрапих един път, когато той беше тук в Лондон. Общо взето, и той сметна посещението ми за натрапено, макар че бе така добър да ме покани да седна и да запита за здравето на баща ми и всичките стари приятели или поне най-скромни познати. Стори ми се много променен и го казах, като се завърнах. Попитах го добре ли е мис Еми…

— И добре ли беше?

— Мисля, че би трябвало да знаете това, без да задавате въпроса на такъв като мене — отвърна младият Джон с вид, като че ли е преглътнал голям невидим хап, — но щом ми задавате въпроса, съжалявам, че не мога да ви отговоря. Истината е, че той взе въпроса ми за своеволие и рече: „Какво те засяга това?“ Тогава чак разбрах, че проявявам нахалство; нещо, от което се боях преди. Както и да е, след това той ми говорѝ много великодушно наистина.

И двамата замълчаха няколко минути, само младият Джон рече посред мълчанието:

— Не само говорѝ, но и се държа великодушно.

И пак младият Джон наруши мълчанието с въпроса:

— Може ли да запитам, сър, ако не е прекалено от моя страна, докога смятате да седите без ядене и пиене?

— Още не съм почувствувал нужда от нищо — отвърна Кленъм. — Нямам апетит точно сега.

— Още по-голямо основание да хапнете, нещо, сър — настоя младият Джон. — Ако се окаже, че седите тук по цели часове, без да сте се подкрепили с нещо, защото нямате апетит, тогава трябва да хапнете и без апетит. Аз ще пия чай в моята стая. Ако не го сметнете за волност от моя страна, моля, елате да изпиете една чашка чай с мене. Или пък да донеса тук подноса след две минути.

Той почувствува, че младият Джон ще си направи труда да му донесе чая, ако откаже да отиде, и същевременно в желанието си да покаже, че помни и молбата на стария Чивъри, и извинението на младия Джон, Артър стана и прояви готовност да изпие чаша чай в стаята на мистър Джон. Младият Джон му заключи стаята на излизане, плъзна сръчно ключа в джоба му и го поведе към своето жилище.

То беше на най-горния етаж, най-близо до външната врата. Това беше стаята, до която Кленъм беше изтичал в деня, когато забогатялото семейство напусна затвора завинаги и където той я бе вдигнал безчувствена от пода. Той разбра къде отиват още щом кракът му стъпи на стълбата. Стаята беше променена, с нови тапети, пребоядисана и много по-удобно мебелирана; но той си спомни всичко, както го бе видял набързо, когато я вдигна на ръце и отнесе до колата.

Младият Джон го загледа изпитателно, като хапеше нокти.

— Виждам, че си спомняте стаята, мистър Кленъм?

— Добре си спомням всичко, бог да я благослови!

Младият Джон забрави чая и продължи да си хапе ноктите и да гледа посетителя си, докато последният разглеждаше стаята. Най-после тръгна към чайника, поривисто изтърси сума чай в него от една тенекиена кутийка и се отправи към общата кухня, за да налее топла вода.

Стаята говореше така красноречиво на Кленъм при променените обстоятелства на завръщането му в мизерния Маршалси; тя му нашепваше така тъжно за нея и за това, че я е загубил, че щеше мъчно да устои на спомена, дори ако не беше останал сам. Останал сам, той дори не се опита да се сдържа, опря ръка на безчувствената стена с такава нежност, като че ли докосваше нея самата, и прошепна името й. После застана на прозореца и погледна оградата на затвора с острите й шипове и отправи своята благословия през лятната омара към далечната страна, където тя живееше в богатство и успех.

Младият Джон се забави малко и като се върна, стана ясно, че е излизал, защото донесе прясно масло в лист от зеле, няколко тънки резена шунка в друг зелев лист и кошничка с кресон и други салати. Когато всичко бе грижливо наредено на масата, те седнаха да закусят.

Кленъм се постара да почете софрата, но безуспешно. От шунката му се повдигаше, а хлябът се превръщаше на пясък в устата му. Той можа да се насили само да изпие чаша чай.

— Опитайте нещо зелено — каза младият Джон и му подаде кошничката.

Той взе няколко стръка кресон и пак опита, но хлябът се превърна на още по-тежък пясък от преди, а шунката (макар сама по себе си да бе съвсем добра) като че ли пръсна лек мирис на шунка по целия Маршалси.

— Пак опитайте нещо зелено, сър — каза младият Джон и отново подаде кошничката.

Кленъм си представи, че е тъжна, затворена в кафез птичка, на която подават зеленина, за да я развеселят, а Джон така явно бе донесъл кошничката, за да освежи сухите нагорещени плочи и тухли на затвора, че Кленъм рече усмихнато:

— Много мило е от ваша страна да ми пъхнете това между решетките, но днес не мога да преглътна нищо.

Изглежда, че липсата на апетит беше заразителна, защото и младият Джон скоро тикна настрани чинията си и започна да свива зелевия лист, в който беше стояла шунката. Като го прегъна на няколко ката, докато листът можа да се побере в дланта му, той започна да го сплесква между двете си ръце, вперил поглед в Кленъм.

— Не знам — проговори най-после той, докато притискаше силно нагънатия лист, — ако смятате, че няма смисъл да се грижите за себе си заради вас самия, дали не заслужава да го сторите заради някой друг?

— Наистина — отвърна Артър и въздъхна усмихнато, — не зная заради кого.

— Мистър Кленъм — рече разпалено Джон. — Изненадан съм, че един джентълмен, който е способен да бъде прям като вас, може да е способен да ми отговори така недостойно. Мистър Кленъм, изненадан съм, че един джентълмен, който сам има сърце, може да има безсърдечността да се отнесе така към моето сърце! Това ме учудва, сър! Истина ви казвам, сър, учудва ме!

Младият Джон бе станал прав, за да подчертае по-силно заключителните си думи, и сега седна отново и започна да нагъва зеления лист върху дясното си коляно, без да свали за миг поглед от Кленъм, когото фиксираше с упрек в очите.

— Аз се бях изцерил от това чувство, сър — каза Джон. — Надвил го бях, защото знаех, че трябва да го надвия, и бях стигнал до решението да не мисля вече за него. И надявам се, че никога вече нямаше да си помисля, ако в този затвор не бяха довели вас, и то в нещастен за мене час днес! (Във възбудата си младият Джон премина към изразителния словоред на майчината си реч.)

— Когато вие за пръв път се явихте пред очите ми, сър, в портиерната, и приличахте повече на пленен анчар, отколкото на подсъдим гражданин, такива смесени чувства се развихриха отново в мене, че първите минути пометоха всички мои решения и ме завлякоха в страшен водовъртеж. Но аз излязох от него. Преборих се и излязох. Дори да ми костваше живота, пак против този водовъртеж се борих с всички сили и излязох от него. Убеждавах себе си, че ако съм бил груб, длъжен съм да се извиня, а това извинение, без да го смятам за унижение, наистина направих. И сега, когато с такова желание исках да покажа, че една мисъл за мене е почти свещена и стои над всички други — сега след всичко при най-малкия ми намек за това, вие ми се изплъзвате и ме подхвърляте отново на терзание. Защото, не бъдете така недостоен, сър — продължи младият Джон, — да отречете, че ми се изплъзвате и ме подхвърляте на терзание.

Поразен от изумление, Артър го гледаше съвсем объркан и рече:

— Какво ви е? Какво означава това, Джон?

Но Джон беше в състоянието, при което за известни хора е просто невъзможно да дадат отговор, затова продължи наслуки:

— Уверявам ви, че нямах — заяви Джон, — не, нямах и никога не бих имал дързостта да си мисля, че всичко не е загубено. Нямах и защо ли пък ще кажа, че нямах, ако бях имал и най-малката надеждица, че би било възможно да бъда ощастливен, особено след разменените думи, дори ако не се бяха издигнали непреодолими прегради! Но нима това е някакво основание да не си спомням, да не си мисля, да няма свещени места и нищо?

— Но какво искате да кажете, за бога! — извика Артър.

— Лесно е да се стъпче всичко това, сър — извика Джон и изля порой от гневни думи, — ако реши човек да поеме вината за такава постъпка. Лесно е да се стъпче, но то си остава. Може би нямаше да може да се стъпче, ако го нямаше. Но не е джентълменско, не е честно и няма оправдание да подхвърлите човека на терзанието, от което той се е борил да се изтръгне като пеперуда. Светът може да се надсмива на един тъмничар, но тъмничарят е мъж — ако не е жена, както е редно в женските затвори.

Колкото и смешна да беше тази несвързана реч, в простодушния и сантиментален характер на младия Джон имаше такава искреност, а зачервеното му лице и възбуденият му тон така ясно показваха, че е засегнат на някое много болно място, че Артър трябваше да е много жесток да не го забележи. Той върна хода на мислите си към първата проява на тази неизвестна обида; междувременно младият Джон беше вече навил зеления лист и сега го наряза на три парчета и го сложи на една чиния като особен деликатес.

— Струва ми се — каза Артър, като проследи разговора до кресона и обратно, — че може би става дума за мис Дорит.

— Може би, сър.

— Не ви разбирам. Дано нямам нещастието отново да ви накарам да мислите, че искам да ви обидя, защото никога не съм имал подобно намерение, но не ви разбирам.

— Сър — рече младият Джон, — нима ще бъдете така вероломен да отречете, че не знаете, и то от дълго време, какви чувства храня към мис Дорит, не смея да ги нарека любов, но обожание и самопожертвование?

— Наистина, Джон, такова вероломство няма да извърша; защо ме подозирате в това, просто недоумявам. Майка ви, мисис Чивъри, казвала ли ви е, че аз ходих при нея веднаж?

— Не, сър — отвърна отсечено Джон. — Не мога да си представя защо сте ходили.

— Ще ви кажа. Исках да осигуря щастието на мис Дорит и ако можех да предположа, че мис Дорит отговаря на чувствата ви…

Бедният Джон почервеня до върха на ушите си.

— Мис Дорит никога не ги е споделяла, сър. Искам да бъда честен и искрен, доколкото е възможно за един нищожен човек като мене, и не искам и за миг да претендирам, че някога ги е споделяла или че ме е насърчила да вярвам такова нещо. Та кой здрав разум би могъл да очаква подобно нещо! Тя винаги е стояла много високо над мене във всяко отношение и по всяко време. Както — прибави Джон, — както и благородното й семейство.

Кавалерските му чувства към всичко, което се отнасяше до нея, го правеха така внушителен въпреки дребния му ръст, твърде тънките му крака, рядката му коса и поетическия му темперамент, че сам Голиат да седеше на мястото му, не би събудил по-голямо уважение у Артър.

— Ти говориш по мъжки, Джон! — каза той с искрено възхищение.

— Ех, сър — отвърна Джон и прокара ръка през очите си, — да бяхте постъпили и вие така.

Това рязко и неочаквано възражение накара Артър пак да го погледне учудено.

— Във всеки случай — каза Джон и протегна ръка над подноса, — ако забележката ми е твърде силна, оттеглям я! Но защо не, защо не? Когато ви казвам, мистър Кленъм, пазете се заради някой друг, защо не сте откровен с мене, макар да съм прост тъмничар? Защо ви приготвих стаята, която знаех, че ще ви е най-приятна? Защо ви занесох нещата горе? Не че ми се видяха тежки; не го казвам заради това; съвсем не. Защо се държах така с вас цялата сутрин? Заради вашите собствени достойнства ли? Не. Те са много големи — не се съмнявам в това, — но не го сторих заради тях. Достойнствата на друго лице имат тежест пред мене, и то много по-голяма тежест. Тогава защо не говорите свободно?

— Без преструвки, Джон — каза Кленъм, — вие сте такъв добряк и аз така ценя характера ви, че ако не съм проявил достатъчно съзнание, че вие ми правите всички тези услуги само защото съм доверен приятел на мис Дорит — то признавам, че съм сгрешил, и моля да ми простите.

— О! Защо не — отвърна отново презрително Джон, — защо не говорите открито!

— Заявявам ви — отвърна Артър, — че не ви разбирам. Погледнете ме. Помислете си за всичките неприятности, които съм имал. Мислите ли, че съзнателно бих прибавил към всичко друго, в което се упреквам, и вероломство, и неблагодарност към вас? Не ви разбирам.

Недоверието, изписано на Джоновото лице, се замени със съмнение. Той стана, отиде до прозореца, направи знак на Артър да дойде при него и го загледа замислено.

— Мистър Кленъм, наистина ли казвате, че не знаете?

— Какво да зная, Джон?

— Господи! — рече младият Джон и се обърна към зъбците на стената. — Още пита какво?

Кленъм погледна първо зъбците, после Джон, после пак зъбците и пак Джон.

— Пита какво? И не само това — извика младият Джон и го изгледа в печално недоумение, — но изглежда, че наистина не знае! Виждате ли този прозорец, сър?

— Виждам го, разбира се.

— А виждате ли тази стая?

— Разбира се, виждам я.

— Онази стена отсреща и онзи двор там долу? Всички те са били свидетели ден след ден, нощ след нощ и от седмица на седмица, от месец на месец. Колко пъти съм виждал мис Дорит тук, без тя да ме вижда!

— Свидетели на какво? — запита Кленъм.

— На любовта на мис Дорит.

— Към кого?

— Към вас — рече Джон и го докосна по гърдите с опаката страна на ръката си, после отстъпи назад до стола си, седна на него с пребледняло лице, улови се за ръчките му и заклати глава към Кленъм.

Ако вместо това леко докосване той бе нанесъл силен удар на Кленъм, ефектът нямаше да бъде по-поразяващ. Той стоеше смаян, с вперени в Джон очи, а устните му се движеха, като че ли от време на време учленяваха думата „мене!“, без да я изрекат. Ръцете му се отпуснаха и целият му вид напомняше човек, току-що събуден от сън и слисан от някакво съобщение, което не може да проумее.

— Мене! — най-после изрече той гласно.

— Ах! — изохка Джон. — Вас!

Той направи усилие да се усмихне и отвърна:

— Това е само вашата фантазия! Много грешите!

— Аз ли греша, сър? — каза младият Джон. — Аз да греша на тази тема? Не, мистър Кленъм, не говорете така! На всяка друга тема — да, защото не претендирам да съм много проницателен и добре съзнавам недостатъците си. Но аз да греша за нещо, което ми е причинило по-голяма болка в сърцето, отколкото цяло ято дивашки стрели биха могли да ми причинят! Аз да греша за нещо, което едва не ме изпрати в гроба, както понякога ми се искаше, ако гробът можеше да се съчетае с тютюневата търговия и чувствата на майка ми и баща ми! Аз да греша за нещо, което дори сега ме кара да си вадя носната кърпа като някое голямо момиче, дето е казано, макар че хич не разбирам защо изразът голямо момиче трябва да означава упрек, защото всеки нормално създаден мъж ги обича и големи, и малки. Не ми говорете така, не ми говорете така!

Все така достоен за уважение, макар и твърде смешен на вид, младият Джон извади носната си кърпа и изтри очите си, без да прояви нито театралност, нито стеснение, а просто като всеки добър човек, който си изважда кърпата, за да си изтрие сълзите. Като ги изтри и си позволи невинния лукс да изхълца и да си подсмръкне, той си я прибра пак.

Артър все още се чувствуваше зашеметен от докосването като от удар, та не можеше да си събере мислите да каже няколко думи и да приключи разговора. Когато Джон Чивъри върна кърпичката си в джоба, той го увери, че уважава безкористието и верността му към спомена за мис Дорит. А колкото за впечатлението, което Джон бе добил и току-що споделил… тук Джон се намеси и рече:

— Никакво впечатление! Сигурност…

… Колкото за това, ще могат да поговорят друг път, но засега стига. Потиснат и уморен, той искаше да си отиде в стаята с разрешението на Джон и да не излиза повече тази вечер. Джон се съгласи и под сянката на стената Кленъм се промъкна до жилището си.

Той още чувствуваше така силно удара, че щом си отиде мръсната старица, която завари да го чака пред вратата, за да му направи леглото по нареждане на мистър Чивъри, „не стария, а младия“, той седна в избелялото кресло и притисна с ръце главата си, като че ли бе зашеметен. Малката Дорит влюбена в него! Това го смая повече от нещастието му, много повече!

Помислете колко невероятно! Той бе свикнал да я нарича свое дете и свое мило дете и да я предразполага към откровеност, като набляга на разликата във възрастта им, и да казва за себе си, че вече остарява. И все пак може би тя не го е считала за стар. Нещо му напомни, че и той не се бе считал за стар, докато реката не отнесе розите му.

Между други писма в куфарчето му бяха и нейните две писма — той ги извади и прочете. В тях като че ли се чуваше нейният сладък глас. Той звучеше в ушите му с нежност, която отговаряше на това, което бе чул. Сега чак той си спомни сподавеното отчаяние в отговора й „Не, не, не!“, който тя му даде онази вечер, в същата тази стая, когато зазоряваше променената й съдба, и в главата му нахлуха и други думи, които си размениха тогава и които му бе съдено да си припомни като затворник в унижение.

Та помислете само колко невероятно!

Но колкото повече мислеше, толкова невероятността взе да отслабва. Същевременно сърцето му си задаваше друг въпрос, който постепенно ставаше по-настоятелен. Дали когато не му се искаше да повярва, че тя обича някой друг, в желанието му да изясни този въпрос, в смътното съзнание, че ще прояви благородство, ако помогне на любовта й към друг, дали във всичко това не се таеше някакво чувство от негова страна, което той се бе старал да сподави още при пораждането му? Не си ли бе казвал в душата, че не бива и да си мисли за някаква възможност тя да го обича, че не бива да се възползува от признателността й, че трябва да помни нещастния си опит като предупреждение и упрек; че трябва да гледа на подобни младежки блянове като нещо мъртво вече за него, както беше мъртва и дъщерята на приятеля му; че трябва постоянно да си повтаря, че това време е вече минало за него, че е вече твърде нерадостен, остарял?

Той я бе целунал, когато я вдигна безчувствена от пода в онзи ден, когато по стар навик я бяха забравили — нещо твърде показателно за отношенията им към нея. Дали точно така би я целунал, ако тя беше в съзнание? Без никаква ли разлика?

Вечерта го завари потънал в тези мисли. Вечерта завари и мистър и мисис Плорниш да чукат на вратата му. Те донесоха една кошничка, пълна с онези избрани артикули от търговския им запас, чиято разпродажба беше така бърза, но заплащането им така бавно. Мисис Плорниш беше развълнувана до сълзи. Мистър Плорниш любезно изръмжа по философски (но не много ясно), че в живота, нали знаете, хората ту се изкачват на върха, ту се сгромолясват долу. И напразно е питането защо се изкачват и защо падат, така си е — и толкова. Чувал да твърдят, че както си се върти земята (а че се върти, не ще съмнение), и най-големите джентълмени трябва да си минат по реда и да постоят с главата надолу, та цялата им коса да се вее наопаки, така да се каже, в пространството. Е, добре тогава. Мистър Плорниш само рече — много добре тогава. Но като му дойде редът, главата на този джентълмен ще се обърне пак нагоре и косата му пак ще се приглади и ще ти е приятно да я гледаш и — много добре тогава!

Както вече споменахме, мисис Плорниш не беше силна във философията, та се разплака. И още нещо, понеже не беше силна във философията, мисис Плорниш говореше разбираемо. И дали поради разнеженото й състояние или от женска интуиция, или поради женската способност да свързва бързо мислите си, или обратно, от женска неспособност да свърже мислите си, но стана така, че като скачаха от една на друга, мислите на мисис Плорниш постепенно стигнаха точно до предмета на Артъровите размисли.

— Едва ли ще повярвате, мистър Кленъм — каза мисис Плорниш, — колко много татко говори за вас. Много зле му се отрази. А пък гласът му след това нещастие съвсем се загуби. Знаете какъв певец е татко, но ако щете, вярвайте, сега не може да изпее и една нотка на децата, докато закусват.

Като казваше това, мисис Плорниш не преставаше да клати глава, да си бърше очите и да разглежда стаята, спомняйки си миналото.

— А пък мистър Баптист — продължи мисис Плорниш, — какво ще прави той, като се научи, нито мога да си помисля, нито да си представя. Той отдавна щеше да дойде, бъдете уверен, ако да не отсъствуваше по ваша поверителна работа. С какво упорство само следи тази работа, просто отдих не знае — ей богу, — та му рекох: „Трябва учуди падрона“ — завърши по италиански мисис Плорниш.

Макар и да не беше самомнителна, мисис Плорниш смяташе, че е сглобила това тосканско изречение особено изящно. А пък мистър Плорниш не можа да скрие възторга си от нейните лингвистични способности.

— Но мисълта ми е, мистър Кленъм — продължи добрата женица, — че дори в нещастието все има нещо, за което да сме благодарни на бога, както, сигурна съм, и вие ще признаете. Понеже сме в тази стая, не е мъчно да се досетим какво е това нещо в сегашния случай. Наистина трябва да сме благодарни, че мис Дорит не е тук и не знае нищо.

Артър си помисли, че тя го изненада някак особено.

— Наистина — повтори мисис Плорниш, — нека благодарим на бога, че мис Дорит е далече оттук. Дано не чуе за това. Че ако беше тук, сър, да ви види — мисис Плорниш пак повтори, — да види вас така нещастен и злочест, сигурно любещото й сърце не би могло да издържи. Не мога да си представя нещо по-тежко за мис Дорит от това.

Този път в погледа на мисис Плорниш наред с приятелските чувства положително трепна и предизвикателство.

— Да! — каза тя. — И това показва колко е наблюдателен татко въпреки възрастта си, като ми каза днес следобед — нека Щастливият котидж ми е свидетел, че нито си измислям, нито преувеличавам. „Мери — казва, — трябва да се радваме, че мис Дорит не е тук да види това.“ Буквално с тези думи: „Много да се радваме, Мери, че мис Дорит не е тук да види това.“ А пък аз му казвам: „Татко — казвам, — прав си!“ Ето какво си проговорихме с татко — заключи мисис Плорниш като някой много точен свидетел, — тези думи си разменихме и нищо повече.

Мистър Плорниш, който беше по-лаконичен по природа, се възползува от паузата да намекне, че е вече време да оставят мистър Кленъм насаме. „Че нали знаеш, моето момиче — важно рече той, — аз разбирам от тези работи!“ — и после повтори няколко пъти това ценно изказване, като че ли съдържаше някаква велика, морална тайна. Най-после достойната двойка си отиде под ръка.

Малката Дорит, малката Дорит! Всички повтарят името й. Все малката Дорит!

За щастие и да е било някога така, сега вече бе свършено и по-добре, че беше. Да приемем, че го бе обичала и той бе разбрал и си бе позволил да я обикне, къде щеше да я изведе? Пак до това злочесто място! Нека се утешава с мисълта, че тя е свършила с това завинаги, че скоро ще се омъжи (смътни слухове за плановете на баща й в тази насока бяха стигнали до Двора на кървящото сърце заедно с новината за сватбата на сестра й) и че портите на Маршалси се бяха затворили завинаги за тези объркани възможности от онова време.

Милата малка Дорит!

Като обърна поглед назад към собствения си жалък живот, малката Дорит се оказа убежната му точка. Всичко в перспективата му водеше до невинната й фигура. Той бе пропътувал хиляди мили да стигне до нея; всички предишни тревожни надежди и съмнения се бяха разсеяли пред нея; тя беше в центъра на жизнените му интереси; тя беше завършекът на всичко хубаво и приятно в него; отвъд нея беше пустота и черно небе.

Така неспокоен, както през първата вечер, когато си легна между тези тъжни стени, той прекара нощта с такива мисли. В същото време младият Джон бе потънал в спокоен сън, след като бе съчинил и подредил на възглавницата си следния епитаф:

СТРАННИКО!

ПОЧЕТИ ГРОБА НА

 

Джон Чивъри младши,

 

КОЙТО ПОЧИНА В НАПРЕДНАЛА ВЪЗРАСТ,

НЕНУЖНО Е ДА КАЗВАМЕ КАКВА,

ТОЙ СРЕЩНА СЪПЕРНИКА СИ В НЕВОЛЯ

И СКЛОНЕН БЕ ДА СЕ ПРЕБОРИ С НЕГО,

НО ЗАРАДИ СВОЯТА ЛЮБИМА

ПОБЕДИ СВОЕТО ОЗЛОБЛЕНИЕ И СТАНА

 

Великодушен.