Чарлз Дикенс
Малката Дорит (37) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXXVІ
Маршалси осиротява

И тъй най-после настъпи денят, в който мистър Дорит и неговото семейство трябваше да напуснат тъмницата завинаги и след който плочите по нейния много утъпкван двор нямаше вече да отекват стъпките им.

Изминалото време беше кратко, но той много се бе оплаквал от забавянето и се сърдеше на мистър Ръг за това, че протакал нещата. Държал се бе високомерно с мистър Ръг и го бе заплашил, че ще си наеме друг човек. Той бе помолил мистър Ръг да не си въобразява, че намирайки се в затвор, ще позволи да се отнасят с него както и да е, а да си гледа работата, и то да я върши както трябва. Той бе заявил на мистър Ръг, че отлично познавал каква стока са и адвокатите, и разните му агенти, и не ще позволи да се подиграват с него. А когато тоя джентълмен смирено бе обяснил, че прави всичко, което е по силите му, мис Фани го бе срязала накъсо; тя бе пожелала да й се обясни какво друго би могъл да прави, след като му е казано сто пъти, че парите не са от значение за тях, и бе изразила подозрението си, че той забравя с кого разговаря.

Към маршала, който бе началник на затвора от дълги години насам и с когото никога преди не бе влизал в разправии, мистър Дорит се отнесе твърде сурово. Този служител, след като лично му бе поднесъл поздравленията си, му бе предложил две от стаите в собственото си жилище, докато старецът все още бе в затвора. Мистър Дорит му поблагодари и отговори, че ще си помисли; но щом маршалът си отиде, седна и му написа едно рязко писмо, в което отбелязваше, че никога досега по какъвто и да било случай не бил имал честта да получава личните му поздравления (а това беше вярно, макар да не бе имало и нищо специално, за което да бъде поздравяван); и че той искал от свое име и от името на цялото си семейство да отхвърли предложението на маршала с всички онези благодарности, които неговият безкористен характер и пълната му незаинтересованост от светски съображения изисквали.

Макар брат му да проявяваше толкова слаб интерес към промяната на положението им, че много бе възможно изобщо да не бе разбрал какво е станало, мистър Дорит нареди да му се вземат мерки за бельо, за горни дрехи, за шапки, за обувки — от същите майстори, които бе повикал и за себе си; и издаде нареждане старите дрехи да му бъдат отнети и изгорени. Мис Фани и мистър Тип не се нуждаеха от напомняне, за да се появят в най-модни облекла и блестяща елегантност; и тримата се преместиха за това кратко време в най-хубавия съседен хотел — макар, казваше мис Фани, той да бил съвсем посредствен. Във връзка с тази промяна мистър Тип нае един кабриолет, кон и коняр, много приятни за окото, и това превозно средство можеше да бъде наблюдавано по два-три часа на ден да разхубавява булевард Бороу, който минаваше край предния двор на Маршалси. Там се забелязваше често и една малка наемна карета с чифт коне и всеки път, когато се качваше или слизаше от това превозно средство, мис Фани вълнуваше сърцата на дъщерите на Маршалси с неизброимото разнообразие на своите шапки.

В това кратко време бе извършена много работа. Между многобройните неща господата Педл и Пул, адвокати, бяха инструктирани от своя клиент Едуърд Дорит, ескуайър, да изпратят писмо до мистър Артър Кленъм, в което бе приложена сумата от двадесет и четири лири, девет шилинга и осем пенса, което съставляваше общата сума от майката и лихвата в размер на пет процента годишно, с която техният клиент смяташе, че е задължен на мистър Кленъм. Във връзка с това съобщение и този паричен превод на господата Педл и Пул бе възложено от името на техния клиент да напомнят на мистър Кленъм, че върнатият сега аванс (включително и входните такси за влизане в затвора) не е бил искан от техния клиент и да му съобщят, че той е нямало да бъде приет, ако е бил предложен открито, от негово име. Към което те прилагаха подпечатана разписка и оставаха негови верни слуги. Още много дейности от подобен и друг характер трябваше да бъдат извършени сред стените на скоро осиротяващия Маршалси от мистър Дорит, дългогодишен негов Баща, които произлизаха предимно от молби, отправяни му от колежани, за малки парични суми. На тях той се отзоваваше с най-великодушна щедрост, но не без тържественост; винаги първо изпращаше писмо, с което определяше часа, в който просителят да се яви при него в стаята му, а след това го приемаше, заровен сред купища от документи, като придружаваше своето дарение (защото той не пропущаше ни един случай да каже „това е дарение, не заем“) с многобройни полезни съвети; като например, че той, напускащият ги Баща на Маршалси, се надявал дълго да го помнят като пример за това, как човек може да съхрани уважението към себе си и уважението на другите към него дори и в място като този затвор.

Колежаните не изпитваха завист. Освен гдето изпитваха лично и традиционно уважение към тъй дългогодишния колежанин, събитието само по себе си правеше чест на Колежа и допринесе за неговата известност във вестниците. А вероятно мнозина от тях си мислеха също така, без все пак да бяха напълно уверени, че в неведомостите на случайността това би могло да се случи на тях самите или пък че нещо подобно би могло да им се случи и на тях рано или късно. Те го приеха с радост. Неколцина се умърлушиха при мисълта, че са били отминати и са останали много бедни; но дори и те не завидяха на семейството за щастливия обрат. В други, по-изискани места сигурно би се породила по-голяма завист. Твърде вероятно бе хора с повече пари да се настроеха съвсем не тъй великодушно като колежаните, които живееха ден за ден — с шилинга, получен от заложната къща, и късчето хляб за обяд.

Написаха му тържествено обръщение, което му връчиха в остъклена рамка (макар че по-късно то не бе окачено в семейното жилище, нито бе запазено сред семейните документи); на което, от своя страна, той отвърна със съответно послание. В този документ ги уверяваше едва ли не с царствени думи, че приема израза на тяхната привързаност, дълбоко уверен в неговата искреност; и отново ги призоваваше да следват личния му пример — който, що се отнасяше до унаследяването на такова голямо богатство, те без съмнение с удоволствие биха следвали. Той се възползува от същия случай, за да ги покани на голямото тържество, което даваше за целия Колеж в двора и на което, както им известяваше, лично ще има честта да изпие прощална чаша за здравето на всички ония, които щеше да остави след себе си там.

Той самият не седна на общата трапеза (тя бе открита в два следобед, а неговата вечеря се носеше от хотела в шест), но синът му бе така благосклонен да заеме централното място на главната маса и да се държи много приятелски и любезно. Бащата се разхождаше сред гостите, заговорваше някои от тях и проверяваше дали храната е от онова качество, което бе поръчал, и дали всичко необходимо се доставя на масата. С една дума, държеше се като едновремешен барон в особено добро разположение на духа. В края на закуската вдигна наздравица за гостите с чаша стара мадейра и им каза, че се надявал да са се забавлявали, и — нещо повече — надявал се да се забавляват до края на вечерта; че им пожелава щастие и ги приветствува с добре дошли. Когато и те пиха за негово здраве с високи акламации, той все пак не успя да се държи докрай като барон, защото, щом понечи да им отговори, се разчувствува като един най-обикновен крепостен с истинско сърце в гърдите и се разплака пред всички. След този голям успех, който той сметна за истински провал, мистър Дорит се обърна с благодарствени думи специално към мистър Чивъри и неговите колеги, на всеки от които той бе дал преди това по десет лири и всеки от които присъствуваше сега тук. Мистър Чивъри отвърна на наздравицата, като каза: „Каквото ти наредят да заключваш, заключвай го; но не забравяй, да се изразим с думите на окования африканец, че и ти си оставаш винаги човек и брат.“ След като всички тостове минаха по реда си, мистър Дорит учтиво се съгласи да изиграе една игра на кегли с колежанина, който беше втори по старшинство в колежа след него; и остави васалите си на техните забавления.

Но всички тези събития станаха преди последния ден. А ето че сега настъпи и онзи последен ден, когато той и неговото семейство трябваше да напуснат затвора завинаги и когато плочите на неговия много утъпкван двор нямаше да отекват вече под техните стъпки.

За раздялата бе определен обедният час. Когато наближи, в стаите не остана ни един колежанин, не липсваше нито един ключар. Тези джентълмени се появиха в неделните си униформи, а по-голямата част от колежаните се бяха издокарали до пределна възможност. Развети бяха дори две-три знамена, на децата бяха навързали чак и панделки. Самият мистър Дорит в този миг на изпитание съумя да запази сериозно, но благосклонно достойнство. Голяма част от вниманието му бе съсредоточено върху брат му, за чието поведение на това голямо събитие той изпитваше известно притеснение.

— Драги ми Фредрик — каза той, — ако обичаш да ми подадеш ръка, ще преминем сред нашите приятели един до друг. Смятам го за редно да излезем оттук хванати подръка, мой драги Фредрик.

— Ха! — каза Фредрик. — Да, да, да, да.

— И ако освен това, мой драги Фредрик, ако си в състояние, без да се насилваш, да положиш известни усилия (извинявай за израза), за да поправиш малко външното си поведение…

— Уилям, Уилям — отговори му другият, поклащайки глава, — от теб се очаква да сториш това. Аз просто не знам как. Всичко е забравено, всичко е забравено!

— Но, драги ми приятелю — отговори му Уилям, — именно по тази причина, ако не поради някоя друга, ти просто трябва да се съвземеш. Онова, което си забравил, сега ще трябва да си го припомниш, мой драги Фредрик. Твоето положение…

— А? — запита Фредрик.

— Твоето положение, мой драги Фредрик.

— Моето ли? — Той първо огледа себе си, след това огледа брат си, а после, като си пое дълбоко дъх, извика: — Ха! Ами разбира се! Да, да, да!

— Твоето положение, драги ми Фредрик, сега е чудесно. Твоето положение, мили ми братко, е просто чудесно. И аз зная, че е присъщо на твоя съвестен характер да положиш усилия, за да станеш достоен за него, мой драги Фредрик, и да се опиташ да го украсиш още повече. Да бъдеш не позор за положението ни, а достойнство.

— Уилям — каза другият с треперещ глас и с въздишка, — ще сторя всичко, каквото пожелаеш, братко мой, стига то да ми е по силите. Умолявам те, бъди добър да си припомниш колко слаби са моите сили. Само ми кажи, кажи ми само.

— Мили мой Фредрик, нищо. Не си струва да тревожа доброто ти сърце.

— Моля те да го разтревожиш — отговори другият. — То не ще сметне за тревога да стори каквото да било за теб, Уилям.

Уилям прекара ръка през очите си и промърмори с царствено задоволство:

— Бъди благословен за верността си, мой бедни, скъпи приятелю! — А после изрече високо: — Добре, мой мили Фредерик, ако можеш, постарай се, когато си излизаме оттук, просто дай вид, че се вълнуваш от събитието, че си мислиш за него…

— Какво би ме посъветвал да си мисля за него? — прекъсна го покорният му брат.

— О! Мой драги Фредрик, но как да ти отговоря? Единственото, което мога да ти кажа, е какво си мисля аз самият, като напускам тези добри хора.

— Това е то! — извика брат му. — Това ще ми помогне.

— Аз се улавям, че мисля, мой драги Фредрик, и то със смесени чувства, над които доминира едно нежно съчувствие, аз си мисля: но какво ще правят те сега тука без мен!

— Така е — отговори брат му. — Да, да, да, да. Това ще си мисля, докато вървим: какво ще правят те без моя брат! Бедничките! Какво ще правят те без него!

Понеже дванадесет часът беше вече ударил и каретата беше пристигнала във външния двор, братята заслизаха по стълбите, хванати подръка. Едуърд Дорит, ескуайър (някогашният Тип), и неговата сестра Фани ги следваха, също хванати подръка; мистър Плорниш и Меги, на която бе поверено изнасянето на онези семейни принадлежности, които сметнаха, че си струва да бъдат изнесени, следваха подире им, натоварени с вързопи и пакети, които да се поставят в колата.

На двора стояха колежаните и ключарите. На двора стояха мистър Панкс и мистър Ръг, дошли да се насладят на увенчаването на своя труд. На двора беше младият Джон, който си съчиняваше нова епитафия в смисъл, че е загинал от разбито сърце. На двора беше Патриарха Казби, който излъчваше такава неописуема благост, че мнозина от развълнуваните колежани сграбчваха благоговейно ръката му, а жените и братовчедките на още много колежани целуваха ръката му, убедени, че цялото това събитие се дължи изключително на него. На двора се намираше цялата онази тълпа от хора, каквито се срещат на такива места. На двора беше човекът с неясното оплакване относно фонда, който маршалът бил спипал, и който бе станал още в пет сутринта, за да препише едно напълно неразбираемо изложение за тази финансова злоупотреба, което бе поверил в ръцете на мистър Дорит в качеството на документ от най-голяма важност, съставен, за да зашемети правителството и да причини свалянето на маршала. На двора бе неплатежоспособният длъжник, чиито главни усилия бяха съсредоточени всякога върху това, да задлъжнее, и който влизаше в затвора с почти същите усилия, с които други успяваха да се измъкнат от него, и който винаги бе освобождаван и получаваше извинения; докато неплатежоспособният, застанал до него — един дребничък, вайкащ се, трудолюбив търговец, полумъртъв от вечния страх да не изпадне в задължения, полагаше напразни усилия да си намери пълномощник, който да го освободи с много обвинения и обиди. В двора беше и човекът с много деца и с много отговорности, чиято разруха бе удивила всички; в двора беше човекът без ни едно дете и с много пари, чиято разруха не бе учудила никого. Там бяха хората, които винаги уж си тръгваха на другия ден и които вечно трябваше да остават; там бяха и хората, които бяха пристигнали едва вчера и които бяха изпълнени с много повече завист и възмущение за този щастлив удар на съдбата, отколкото другите стари затворници. Там имаше и такива, които от чиста душевна низост се кривяха и превиваха пред забогателия колежанин и неговото семейство; там имаше и други, които вършеха това, защото очите им, привикнали на мрака на тяхната килия и на бедността, просто не можеха да понесат блясъка на подобно ярко слънце. Там бяха и мнозина, чиито стотинки бяха влизали в неговия джоб, за да му купуват месо и вино; но които стеснително не желаеха да се изтъкват пред очите му само защото на времето са му услужвали. Би трябвало да се каже за тези птици, затворени в клетката, че те се стесняваха от птицата, която сега се готвеше да литне на свобода, предпочитаха да се оттеглят зад решетките и се вълнуваха, когато той преминаваше край тях.

Край всички тези зрители, оглавявана от двамата братя, малката процесия премина бавно към портата. Мистър Дорит, вдаден на сериозната си загриженост как ли ще преживяват сега без него бедните същества, беше просто величествен и нажален, но не и вглъбен. Той погалваше главичките на децата подобно сър Роджър де Ковърли^[1] на път за църквата, той се обаждаше на хората от задните редици на малко име, той се държеше снизходително с всички присъствуващи и за тяхна утеха като че ли вървеше опасан от следните думи, изписани със златни букви: „Утешете се, деца мои! Опитайте се да го понесете!“

Най-сетне три последователни радостни вика обявиха, че е излязъл из портата и че сега вече Маршалси е осиротял. Преди още виковете да заглъхнат в ехото на тъмничните стени, семейството се беше настанило в каретата и прислужникът вече се готвеше да вдигне стълбичката.

И тогава, но не преди това, мис Фани викна:

— Боже мой! Къде е Еми?!

Баща й бе помислил, че тя е със сестра си. Сестра й бе помислила, че била „кой знае къде“. Всички те се бяха надявали, че ще я намерят, както винаги я бяха намирали, кротко застанала на мястото, където беше нужна в необходимия момент. Това нейно изчезване бе може би първото действие в живота на всички тях, което бяха извършили без нейната помощ.

Премина около минута, докато разберат, че нея наистина я няма, и тогава мис Фани, която от своето място в каретата виждаше дългия тесен коридор, отвеждащ към портиерката, викна възмутено:

— Да ти кажа право, папа, това е позорно.

— Кое е позорно, Фани?

— Повтарям — продължи тя, — че това наистина е срамно. Толкова е срамно, че да накара човек, дори в час като този, да му се прииска да е умрял! Ето го на̀ сега това дете Еми с нейната грозна, опърпана рокля, за която тя прояви такъв инат, папа, за която аз сто пъти я помолих и заклинах да я смени и за която тя сто пъти отказа и обеща да я сменяла днес, защото била искала да си я носи дотогава, докато останела тук с тебе — а това пък бяха чисти романтични глупости от най-просташки характер — и ето сега, гледай това дете Еми как ни позори, до последния момент и в последния момент, и се оставя да я носят пак в тая същата рокля. И то от мистър Кленъм!

Провинението бе доказано в мига, в който тя отправяше обвинението. Кленъм се появи край вратата на каретата, понесъл в ръцете си малкото безчувствено телце.

— Забравили я бяхте — каза той, а в гласа му се четеше жалост и нотки на обвинение, — аз изтичах горе до нейната стая (мистър Чивъри ми посочи къде е) и видях, че вратата е отворена и че е припаднало на пода бедното дете. Качило се е горе, изглежда, за да смени роклята си, и е паднало, отмаляло. Може и да е било от радостните викове, а може да е станало и преди. Погрижете се за тази бедна малка ръчица, мис Дорит. Не я оставяйте да се отпусне.

— Благодаря ви, сър — отвърна мис Дорит, заливайки се в сълзи. — Вярвам, че знам какво трябва да сторя, ако ми позволите да го сторя. Мила Еми, отвори очи, хайде, миличка! О, Еми, Еми! Толкова съм развълнувана и засрамена. Съвземи се, миличка! О, но защо още се бавят! Моля те, татко, нека да тръгваме!

Прислужникът застана между Кленъм и вратата на каретата, изрече рязко: „Позволете ми, сър!“, сгъна стъпалата и те потеглиха напред.