Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Малката Дорит
Избрани творби в пет тома. Том 3 - Оригинално заглавие
- Little Dorrit, 1855 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- , 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- MY LIBRARY Editions(2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Fingli(2015)
Издание:
Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3
Английска. Второ издание
ДИ „Народна култура“, София, 1982
Редактор: Жени Божилова
Художник: Филип Малеев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Йордан Зашев
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Charles Dickens. Little Dorrit
Oxford University Press, 1968
Преводач:© Невяна Розева
Преводач © Жени Божилова
Преводач © Надя Сотирова
Дадена за набор: юни 1982 г.
Подписана за печат: ноември 1982 г.
Изляла от печат: декември 1982 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 59,50.
Издателски коли: 49,98.
УИК 51,55
Цена 6,50 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Глава XXVІІІ
Ничие изчезване
Непримирим, неудовлетворен след усилията, положени от него за възвръщането на изгубената му повереница, мистър Мийгълс написа писма, изпълнени с увещания и доброжелателство, адресирани не само до нея, но и до мис Уейд. Когато не получи никакъв отговор на тези послания, нито пък на следващото, написано до упоритото момиче от ръката на нейната бивша млада господарка, което наистина би трябвало да я трогне (и трите писма бяха върнати след няколко седмици поради отказа на адресантите да ги приемат), той натовари мисис Мийгълс да опита с една лична среща. След като тази достойна дама не успя да издействува срещата и след като категорично й бе отказан достъп в къщата, мистър Мийгълс помоли Артър да види още веднаж какво би могло да се направи. Единственото, в което той успя, беше да открие, че празната къща е оставена на грижите на старицата, че мис Уейд беше заминала, че вещите от мебелировката също бяха изчезнали и че старицата бе готова да приеме всички предложени й пари и да благодари на дарителя от все сърце, но не бе в състояние да му даде нищо срещу монетите, освен да му покаже някакво съобщение за продажба на недвижимо имущество, оставено от помощника на комисионера по недвижими имоти.
Все още готов дори и след тази несполука да се бори за неблагодарницата и да не я оставя без надежди, в случай че доброто у нея надвие тъмната страна на характера й, мистър Мийгълс в продължение на шест последователни дни публикува в сутрешните вестници едно дискретно обявление, в което се казваше, че ако една определена млада личност, която неотдавна е напуснала дома си, би желала по всяко време да се обади на неговия адрес в Туикнъм, всичко ще си бъде, както е било преди, и няма да й се отправят никакви упреци. Неочакваните последствия от това обявление разкриха за пръв път на удивения мистър Мийгълс, че стотици младежи, изглежда, напускаха домовете си, без да размислят, и то всеки ден; защото тълпи от млади хора се мъкнеха в Туикнъм и като виждаха, че ги приемат без ентусиазъм, обикновено поискваха компенсация във форма на пари за пътните разноски дотам и обратно. Но тези не бяха единствените неканени клиенти, привлечени от обявлението. Пристигаха потоци от просителни писма. Авторите им, изглежда, непрестанно дебнеха да докопат и най-малката въдичка, на която да закачат писмо, и пишеха да съобщят, че след като са прочели обявлението, решили да поискат различни суми — от десет шилинга до петдесет лири; не защото знаели нещо за младата личност, но защото чувствували, че като се раздели с тези суми, човекът, дал обявлението, ще облекчи съвестта си. Няколко шарлатани също се възползуваха от възможността да влязат в кореспонденция с мистър Мийгълс; като например, за да го уведомят, че един приятел им бил обърнал внимание върху обявлението и те искали да му обещаят, че чуят ли каквото и да било за младата личност, веднага ще му съобщят, а пък междувременно, ако бил склонен да ги удостои със средствата, необходими за довършването на известен съвсем нов вид помпа, за цялото човечество щели да последват най-благополучни резултати.
При това общо обезкуражаване мистър Мийгълс и семейството му бяха започнали с неохота да се примиряват с мисълта, че Тетикоръм няма да се върне, когато новата и дейна фирма Дойс и Кленъм в качеството си на частни лица се запъти през една събота да прекара във вилата до понеделника. По-старшият съдружник взе дилижанса, а по-младият пое с бастуна си.
Кротък летен залез го озаряваше, когато вече наближаваше края на своята разходка и поемаше към ливадите край реката. Изпълваше го онова чувство на спокойствие, на освобождаване от тежестта на грижите, каквото събужда полската тишина в душата на градския жител. Всичко наоколо му беше красиво и ведро. Пищните корони на дърветата, сочната трева, изпъстрена с диви цветя, малките зелени островчета в реката, гъстите тръстики, водните лилии, разлюлени от течението, далечните гласове от лодките, донесени мелодично по водната повърхност, и вечерният въздух, всичко излъчваше покой. В подскачането на рибите, в гмуркането на греблото, в чуруликането на птиците, които още не се бяха прибрали за сън, или в далечното пролайване на някое куче, в измучаването на някоя крава — във всички тези звуци владееше спокойствие, което сякаш го обгръщаше с всеки сладък дъх, който изпълваше благоуханния въздух. Дългите червени и златни ивици по небето и величествената следа от залязващото слънце, всичко това беше божествено спокойно. И над далечните виолетови върхове на дърветата, и върху зелените грамади наоколо, по които бавно пропълзяваха сенките, цареше същото затишие. Между истинския пейзаж и отражението му във водата не се усещаше разлика; и двете бяха еднакво спокойни и ясни и макар натежали с чудната загадка на живота и смъртта, успокояваха и пълнеха с надежда притихналото сърце на пътника, защото бяха нежно и прелестно красиви.
Кленъм бе поспрял, не за пръв път, откакто бе тръгнал, за да се огледа и да остави видяното да потъне в душата му, тъй както сенките, когато ги наблюдаваше, сякаш потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко във водата. Той тъкмо поемаше отново своя път, когато на пътеката пред себе си забеляза някаква фигура, която преди бе помислил за сянка, хвърлена от нощта.
Това беше Мини, и то сама. В ръката си държеше рози и както изглежда, беше се спряла, щом го бе съзряла, за да го дочака. Лицето й бе извърнато към него и тя като че идваше от противоположната посока. В държането й имаше нещо трепетно, каквото Кленъм не бе забелязвал преди; и колкото повече я приближаваше, толкова по-уверен беше, че е дошла тук нарочно, за да му говори.
Тя му подаде ръка и каза:
— Учудвате се, че ме срещате тук, нали? Но вечерта е тъй красива, че аз се отдалечих повече, отколкото възнамерявах отначало. Предположих, че ще ви срещна и това ме успокои. Вие винаги идвате по този път, нали?
Когато отвърна, че това е любимият му път, Кленъм усети как ръката й, облегната на неговата, потрепва и розите се разлюляват.
— Ще ми позволите ли да ви дам една, мистър Кленъм? Набрах ги на излизане от градината. Всъщност набрах ги нарочно за вас, защото бях почти сигурна, че ще ви срещна. Мистър Дойс пристигна преди повече от час и ни каза, че идвате насам.
Неговата ръка също трепна, когато поемаше розите от нея, и той й поблагодари. Стигнали бяха до алея, оградена от двете страни с дървета. Дали поеха по нея, защото тя поиска, или пък той поведе, не е от значение. Той никога не разбра как стана.
— Тук е много тъжно — забеляза Кленъм, — но и много приятно в този час. Като преминем през тази дълбока сянка, със светлината, която ни очаква в дъното, стигаме до ферибота и до вилата по най-хубавия път, нали?
С простичката си градинска шапка и с леката си лятна рокля, с гъстата кафява коса около лицето и с прелестните кафяви очи, вперени в него за миг с поглед, в който уважението към него и доверието в него бяха замъглени от тиха жалост към него, тя бе тъй прекрасна, щото изведнаж стана ясно колко благоприятно бе за спокойствието на душата му — или пък неблагоприятно, той така и не успя да определи, — че бе взел онова твърдо решение, за което прекалено често си мислеше.
Тя прекъсна мълчанието, като запита дали той знае, че баща й замислял ново пътешествие в чужбина. Той отвърна, че е чул за подобно нещо. Тя наруши настъпилото отново мълчание, за да допълни с известно колебание, че баща й вече се бил отказал от това намерение.
При тези думи той си каза направо „те ще се женят“.
— Мистър Кленъм — подхвана тя, обзета от още по-стеснително колебание, а гласът й беше толкова тих, че той сведе глава, за да я чува — много бих искала да ви се доверя, ако сте така любезен да ме изслушате. Много отдавна ми се искаше да ви направя едно признание, защото — защото чувствувах какъв добър приятел сте ни вече.
— Аз мога да изпитвам само гордост от това! Моля, доверете ми се. Моля, имайте вяра в мен!
— За миг не бих се поколебала да ви се доверя — отговори тя, като повдигна искрените си очи към него. — Струва ми се, че бих го сторила много по-отдавна, ако знаех как. Но аз дори сега не зная как.
— Мистър Гауън — каза Артър Кленъм — има основание да се чувствува много щастлив. Бог да благослови съпругата му и него!
Тя се разплака, когато се опита да му благодари. Той я успокои, взе ръката й, както я бе сложила с треперещите рози върху неговото рамо, пое останалите в нея рози и я поднесе към устните си. В този миг му се стори, че за пръв път завинаги прогонва умиращата надежда, която бе проблясквала в ничието сърце, за да го оболява и тревожи; и от този миг нататък той се превърна, в собствените си очи по отношение на тази и на всички останали подобни надежди и намерения, в един възрастен човек, който е приключил с тази страна на живота.
Той сложи розите във вътрешния джоб на сакото си и двамата повървяха известно време бавно и мълчаливо под сенчестите дървеса. После я запита, а гласът му прозвуча весело и добродушно, има ли да му каже още нещо като на човек много по-възрастен от нея, неин приятел и приятел на баща й; има ли някаква тайна, която би искала да му довери, някаква услуга, която да й окаже, някакво малко допълнение към нейното щастие, с което би го зарадвала, ако знае, че е по силите му да го осъществи?
Тя се канеше да отговори, когато изведнаж бе обзета от някаква малка скрита скръб или симпатия — какво ли би могло да бъде? — и каза, избухвайки отново в сълзи:
— О, мистър Кленъм! Добричък, великодушен мистър Кленъм, моля ви, кажете, че не ми се сърдите!
— Аз — да ви се сърдя? — прошепна Кленъм. — Мое мило момиче! Аз да ви се сърдя? Не!
Тя сключи двете си ръце върху неговото рамо, погледна го доверчиво в очите, изрече няколко припрени думи в смисъл, че му благодаряла от все сърце (както и беше, ако сърцето е източникът на искреността) и постепенно се успокои от утешителните думи, които той й казваше, докато вървяха бавно и почти безмълвно под тъмнеещите дървеса.
— А сега, Мини Гауън — най-сетне се обади усмихнато Кленъм, — няма ли да поискате нещо от мен?
— О! За много неща бих искала да ви помоля.
— Това е добре! Така се и надявах; не съм разочарован.
— Знаете как ме обичат у дома и как аз обичам дома си. Вие може и да не го вярвате, мили мистър Кленъм — тя заговори много развълнувано, — като виждате как го напускам по своя воля и желание, но аз наистина много го обичам!
— Уверен съм в това — каза Кленъм. — Нима си мислите, че се съмнявам!
— Не. Не. Но ми се струва странно, дори и на мен самата, че след като тъй го обичам и тъй много ме обичат там, аз имам сили да го напусна. Изглежда толкова безсърдечно, толкова неблагодарно.
— Мое мило момиче — отговори Кленъм, — това е естественият развой и промяната на нещата. Всички домове се напускат по този начин.
— Да, знам; но не във всички домове, когато се напущат, остава такава празнина, каквато ще остане, когато аз напусна моя. Не защото не съществуват и по-добри, и по-мили и по-съвършени момичета от мене; не че аз струвам кой знае колко; но защото за тях аз бях толкова много!
Обичливото сърце на Рожбата бе изпълнено с мъка и тя изхлипа, когато си представи какво ще се случи.
— Знам каква промяна ще почувствува татко в началото, знам и това, че в началото не ще мога да съм за него онова, което бях през изминалите години. И тъкмо тогава, мистър Кленъм, тогава повече от всеки друг път аз ви моля и заклевам да не го забравяте и понякога да отивате при него, когато можете да отделите време; и да му кажете, че знаете колко много съм го обичала, когато съм го напущала — повече, отколкото през целия си живот досега. Защото няма никой — той сам ми го каза, когато разговаряхме днес, — няма никой, когото той повече да обича от вас и на когото да вярва повече, отколкото на вас.
Представата за онова, което е произлязло през този ден между бащата и дъщерята, се сгромоляса като тежък камък в кладенеца на Кленъмовото сърце и надигна водата към очите му. Но той откликна с весел глас и все пак не чак толкова весел, на колкото се опитваше да го преправи, че ще го стори; че й дава честната си дума.
— Ако не ви говоря за мама — продължи Мини много развълнувана и по-разхубавена от невинната си скръб, отколкото Кленъм би желал да си признае, поради което той започна да брои дърветата между тях и края на алеята, — то е, защото мама ще разбере по-добре тая ми постъпка и ще почувствува загубата по друг начин и ще погледне на бъдещето по-различно. Но вие я знаете каква мила и предана майка е тя и ще си спомняте и за нея, нали?
Нека Мини има вяра в него, каза Кленъм, нека Мини има вяра, че той ще стори всичко, което тя пожелае.
— И още, мили мистър Кленъм — каза Мини, — понеже папа и друг един, когото не е нужно да назовавам, все още не се дооценяват и не се разбират напълно, което постепенно сигурно ще стане; и понеже задължението и гордостта, и радостта на моя нов живот ще е да ги сближа, за да се опознаят по-добре и да са щастливи един с друг, и да се гордеят един с друг, и да се обичат един друг, защото и двамата така много ме обичат. О, понеже сте такъв добър, почтен човек! Когато отначало напусна дома си (аз ще замина много далече оттук), опитайте се да предразположите папа към него малко повече, използувайте голямото си влияние, за да го представите пред очите на папа такъв, какъвто е в действителност, в истинската му хубава светлина. Ще сторите ли това за мене, вие, верни приятелю?
Бедната Рожбица! Самоизмамващо се, объркано дете! Кога са се извършвали подобни промени в естествените отношения между един мъж към друг; кога са се осъществявали подобни изменения и примирения във вътрешните различия между хората? Колко други дъщери са се опитвали да постигнат това, бедна Мини. Но никога не са успявали; нищо друго не е последвало от тези опити освен неуспех!
Това си помисли Кленъм. Но не го каза; сега вече беше късно. Той й обеща да стори всичко, каквото тя желаеше, и тя знаеше с увереност, че той ще го стори.
Стигнали бяха до последното дърво в алеята. Тя спря и изтегли ръката си. Като му заговори, с очи вдигнати към неговите и с ръката, която доскоро бе почивала трепереща върху ръката му, докосвайки една от розите на ревера му, тя каза:
— Мили мистър Кленъм, в щастието си — защото аз съм щастлива, макар че ме видяхте да плача — не искам да оставя нито облаче помежду ни. Ако има нещо, за което да трябва да измоля прошката ви (не нещо, което съм сторила умишлено, но някакво огорчение, което съм ви причинила, без да искам и без да мога да го избягна с волята си), простете ми го тази вечер от дълбочината на благородното си сърце!
Той се наведе, за да огледа невинното й личице, което срещна погледа му, без да трепне. Той го целуна и отговори: бог е свидетел, че той няма какво да й прощава. А когато се наведе отново над чистото й лице, тя промълви: „Сбогом!“ и той го повтори. Това бе сбогуване с всичките му стари надежди — с всички ничии неспокойни стари съмнения. В следния миг те излязоха от алеята, хванати под ръка, така както бяха влезли в нея; и дърветата сякаш се сключиха зад тях в мрака, както собствените им надежди — в миналото.
Гласовете на мистър и мисис Мийгълс и на Дойс долитаха съвсем ясно откъм градинската порта. Когато чу да споменават името на Мини, Кленъм извика: „Тя е тук, с мене.“ Чуваха учудените им възклицания и смехове, докато се приближаваха, но щом се събраха заедно, всичко стихна и Рожбата се измъкна.
Мистър Мийгълс, Дойс и Кленъм закрачиха мълчаливо край речния бряг, озарени от изгряващата луна; това продължи кратко време, а сетне Дойс изостана и влезе в къщи. Мистър Мийгълс и Кленъм продължиха да вървят още известно време мълчаливо, докато най-после първият наруши тишината.
— Артър — каза той, назовавайки го за пръв път така интимно, — спомняш ли си, когато ти разказах, докато се разхождахме напред-назад една сутрин и оглеждахме марсилското пристанище, за чувството, което имаме с мама, че малката сестричка на Мини, която почина, като че ли расте заедно с нея и се променя, както се променя Мини?
— Спомням си.
— Спомняш ли си думите ми как в мислите си никога не сме успявали да разделим тези сестричета-близначки и как сме си представяли, че каквото е Рожбата, това е и другата?
— Да, помия.
— Артър — каза мистър Мийгълс сломено, — тази вечер аз довеждам тази представа още по-далеч. Тази нощ, мой мили приятелю, аз имам чувството, че ти много нежно си обичал моето мъртво дете и че си го загубил, когато е било на възрастта на Мини.
— Благодаря! — промълви Кленъм. — Благодаря! — и му стисна ръката.
— Искаш ли да влезем вътре? — запита мистър Мийгълс.
— След малко.
Мистър Мийгълс остана назад и той се намери сам. След като бе повървял около половин час край речния бряг под кротката светлина на луната, той бръкна в джоба си и измъкна нежно букетчето рози. Може би ги бе сложил до сърцето си, а може да ги бе допрял и до устните си, но така или иначе, той коленичи на брега и внимателно ги пусна по течението на реката. Бледи и нереални на лунната светлина, розите бяха отнесени от водата.
Лампите бяха запалени, когато той влезе в къщи, и огрените лица, включително и неговото собствено, скоро се развеселиха. Разговаряха за най-различни неща (съдружникът му за пръв път беше толкова забавен събеседник), после си разотидоха да спят. А цветята, бледи и нереални на лунната светлина, се носеха надолу по реката; и по-големи неща, които някога сме скътвали в гърдите, близо до сърцето, отплуват така от нас към вечните морета.