Чарлз Дикенс
Малката Дорит (18) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XVІІ
Ничий съперник

На другата сутрин преди закуска Артър излезе да поразгледа околността. И тъй като утрото беше великолепно и имаше пред себе си цял час, Артър прекоси реката с ферибота и тръгна по пътеката през някаква ливада. Когато се връщаше към пътеката за теглене на лодките, видя, че фериботът е на отвъдната страна и че един човек го вика и чака да се прехвърли оттатък.

Този господин изглеждаше тридесетинагодишен. Беше добре облечен, спретнат и весел на вид, със стройна фигура и тъмно, загоряло лице. Когато Артър слезе по стъпалата на самия бряг, оня му хвърли бегъл поглед и с върха на обувката си продължи да подритва камъчета във водата. В начина, по който ги измъкваше от местата им с тока си и ги нагласяше в желаното положение, имаше нещо, което Кленъм определи като изява на жестокост. Повечето от нас неведнъж са вадили подобни заключения от начина, по който човек извършва нещо незначително на вид: от това, как откъсва цвете, как премахва някоя пречка или дори как унищожава неодушевен предмет.

Човекът, ако се съди по израза на лицето му, бе потънал в мисли и не обръщаше внимание на едно красиво нюфаундлъндско куче, което го наблюдаваше неотлъчно, следеше всеки подхвърлен камък и само чакаше знака на своя господар, за да скочи в реката. Но фериботът дойде, без то да получи желания знак, и щом лодката докосна брега, господарят му го хвана за каишката и го вмъкна вътре.

— Тази сутрин не — каза той на кучето. — Не може да се явяваш пред една дама мокър до костите. Лягай.

Кленъм последва човека и кучето в лодката и седна. Кучето изпълни заповедта. Човекът остана прав, с ръце в джобовете, като затуляше гледката на Кленъм. И човекът, и кучето скочиха леко на брега, щом стигнаха оттатък, и бързо отминаха. Кленъм се зарадва, че се е отървал от тях.

Църковният часовник удари часа за закуска, когато той преминаваше по малката пътечка към вратата на градината. Щом дръпна връвта на звънеца, отвъд стената го посрещна силен кучешки лай.

— Снощи не чух никакво куче — каза си Кленъм.

Вратата му отвори една от розовите прислужнички и пред себе си на поляната той съзря нюфаундлъндското куче и човека.

— Мис Мини още не е слязла, господа — каза поруменялата портиерка, когато тръгнаха заедно към градината. После се обърна към господаря на кучето, измърмори: „Мистър Кленъм, сър“, и избърза навътре.

— Странно, мистър Кленъм, че едва сега се запознаваме — каза човекът, а кучето млъкна. — Позволете ми да се представя — Хенри Гауън. Красиво място е това — видът му тази сутрин е чудесен!

Той се държеше приветливо, гласът му бе приятен и все пак Кленъм си помисли, че ако не бе взел онова окончателно решение да не се влюбва в Мини, щеше да намрази Хенри Гауън.

— Сигурно за пръв път го виждате, нали? — запита Гауън, когато Артър похвали гледката.

— За пръв път. Едва от вчера следобед съм тук.

— А! Естествено, то сега не е в най-добрия си вид. Беше очарователно през пролетта, преди да заминат последния път. Съжалявам, че не сте го видели тогава.

Да не беше онова решение, което не му излизаше от ума, Кленъм би го запратил чак в кратера на вулкана Етна за тази негова учтивост.

— Аз имах удоволствието да го наблюдавам при най-различни обстоятелства през изминалите три години и мога да ви кажа, че това е — че това е истински рай!

Колко му подхождаше на този изкусен нахалник (така би си помислил Кленъм, да не беше онова окончателно решение) да нарича мястото рай. Той го нарече рай само защото преди това я видя да приближава, и когато думата рай прозвуча в нейните уши, самата тя съответно се превърна в ангел, дяволите да го вземат този хитрец!

О! А колко лъчезарна беше тя, колко щастлива! Как галеше кучето и как добре я познаваше то! Колко многозначителен беше руменецът по нейните бузи, възбудата й, сведеният й поглед, неувереното й щастие! Кога друг път я бе виждал Кленъм такава? Не че имаше някаква причина да иска, да може, да трябва или да желае да я е видял такава, нито пък беше се надявал да я види такава, и все пак — той никога не я беше виждал по-щастлива!

Кленъм стоеше малко настрани от тях. Този Гауън още докато говореше за рая, бе пристъпил към нея и бе взел ръката й. Кучето беше сложило големите си лапи върху рамото й и бе склонило глава на нежната й гръд. Тя се беше засмяла, приветствувала ги бе с добре дошли и прекалено много се бе зарадвала на кучето — прекалено, прекалено много, — повече, отколкото би трябвало, ако се предположи, че наблизо е стоял трети човек, влюбен в нея.

Тя се освободи от тях, приближи към Кленъм, подаде му ръка, пожела му добро утро и мило му предложи да я вземе подръка и да я отведе към къщата. Оня Гауън не възрази. О, не, той си знаеше, че няма опасност.

По добродушното лице на мистър Мийгълс мина облак, когато тримата (четиримата, ако се брои кучето, и все пак то беше най-нежеланото, но бе част от компанията) влязоха в стаята за закуска. За Кленъм не остана незабелязан нито изразът на мистър Мийгълс, нито смутеният поглед, с който мисис Мийгълс погледна животното.

— Е, Гауън, как сте тази сутрин? — запита го мистър Мийгълс, като едва сподави една въздишка.

— Както обикновено, сър. Лайън и аз бяхме твърдо решени да не губим нито секунда от ежеседмичното ни посещение, тръгнахме рано и дойдохме тук от Кингстън — сегашната ми главна квартира, където съм нахвърлял един-два акварела. — После той разказа как се срещнали с мистър Кленъм на ферибота и как дошли заедно тук.

— А добре ли е мисис Гауън, Хенри? — запита мисис Мийгълс. (Кленъм наостри уши.)

— Мама е доста добре, благодаря. (Кленъм спря да слухти.) Позволих си волността да увелича гостите ви за днешната вечеря и се надявам, че това няма да е неудобно за вас или за мистър Мийгълс. Просто не можах да постъпя другояче — обясни той, като се обърна към домакина. — Младежът ми писа, че искал да ме посети, и понеже е от добро семейство, казах си, че не бихте имали нищо против да го прехвърля тук.

— А кой е този младеж? — запита мистър Мийгълс с някакво странно задоволство.

— Един от Барнакловците. Синът на Тайт Барнакл — Кларънс Барнакл, който работи в отдела на баща си. Поне мога да гарантирам, че ще се държи прилично. Възпитано момче е.

— Тъй, тъй! — измърмори мистър Мийгълс. — Значи, от Барнакловците, а? Знаем нещичко за тази фамилия, нали, Дан? Ей богу, но те са на самия връх на дървото! Я да видим. Какъв роднина ще е този младеж на лорд Десимъс? Негово благородие се е оженил през хиляда седемстотин деветдесет и седма за лейди Джемайма Билбери, която е била втора дъщеря от третия брак — не! Греша! Това е била лейди Серафима. Лейди Джемайма е била първата дъщеря от втория брак на петнадесетия ърл Стилтстокинг с благородницата Клементайна Тузълим. Точно така. Сега — бащата на този младеж се е оженил за една Стилтстокинг, а неговият баща пък се оженил за една своя братовчедка, която е от Барнакловците. Бащата на този баща, който се оженил за една Барнакл, се оженил пък за една Джодълби. Аз май се върнах твърде назад, Гауън, но искам да разбера какъв роднина е този младеж на самия лорд Десимъс.

— То е лесно да се разбере. Баща му е племенник на лорд Десимъс.

— Племенник — на — лорд — Десимъс — с наслада повтори мистър Мийгълс, притворил очи, та нищо да не му отнема насладата от вътрешното съзерцание на родословното дърво. — В такъв случай по майчина линия лейди Стилтстокинг му е пралеля.

— Ами разбира се.

— Тъй, тъй, тъй! — каза мистър Мийгълс развълнувано. — Виж ти, виж ти! Драго ни е, че ще дойде. Ще го посрещнем колкото можем по-добре при нашите скромни възможности; а и от глад няма да го уморим, в никакъв случай.

В началото на този диалог Кленъм бе очаквал мистър Мийгълс да избухне по своя безобиден начин — като онова избухване, което го бе накарало да избяга от Министерството на разтакането, пипнал Дойс за яката. Но неговият приятел притежаваше една слабост, която се таи у всекиго от нас и която дори най-голямото изпитание в Министерството на разтакането не бе в състояние да потисне у него за дълго време. Кленъм погледна към Дойс; но Дойс я знаеше от по-рано и впил поглед в чинията си, не помръдваше и не промълвяше нито дума.

— Аз съм ви много задължен — каза Гауън, за да приключи темата. — Кларънс е същинско магаре, но е най-милият и най-добрият човек, когото съм срещал!

Още преди да е свършила закуската, стана ясно, че всички, които този Гауън познаваше, бяха или магарета, или вагабонти, но въпреки това бяха най-милите, най-очарователните, най-естествените, най-верните, най-добрите, най-скъпите хора, които бе срещал. Процесът, посредством който се постигаше този постоянен резултат, независимо от предпоставките, би могъл да бъде формулиран от мистър Хенри Гауън така: „Аз непрестанно си водя подробно счетоводство за всеки човек и осчетоводявам всяка най-малка проява на добро или на зло. Извършвам това толкова съвестно, щото с радост мога да ви заявя, че, според мен, най-недостойният човек понякога се оказва и най-милият от всички; освен това в състояние съм да направя благоприятното заключение, че между един честен човек и един мошеник съществува много по-малка разлика, отколкото сте склонни да си мислите.“ В резултат на това радостно откритие, докато на пръв поглед уж старателно търсеше да открие доброто у всекиго, той в действителност го прикриваше там, където го види, и го изтъкваше там, където то отсъствуваше; ала това беше единствената неприятна или опасна страна.

Но тези разсъждения, изглежда, не доставиха на мистър Мийгълс задоволство, каквото бе извлякъл от родословното дърво на Барнакловци. Облакът, който Кленъм не бе съзирал на лицето му до тази сутрин, често го засенчваше отново; а по приятното лице на съпругата му преминаваше смутена сянка, щом погледнеше към мъжа си. На Кленъм се стори, че когато на няколко пъти Мини погалваше кучето, баща й просто страдаше от това; а веднъж, когато Гауън застана от другата страна на кучето и сведе над него глава едновременно с нея, Артър си каза, че в очите на мистър Мийгълс се показаха сълзи и той бързо излезе от стаята. Може да беше така, а може и само да му се беше сторило, но Кленъм забеляза, че самата Мини не беше безчувствена към тези малки инциденти; че тя се опитваше много по-нежно от друг път да покаже на своя мил баща колко много го обича; и че именно по тази причина, когато всички отиваха на църква, а после, когато се връщаха оттам, тя изостана назад и го хвана подръка. Той не би могъл да се закълне, че е било точно така, но после, докато се разхождаше сам из градината, за миг я зърна в стаята на мистър Мийгълс и видя как, прегърнала най-нежно двамата си родители, неутешимо плачеше на рамото на своя баща.

Останалата част на деня се оказа дъждовна и те се принудиха да останат вътре, да разгледат отново колекцията на мистър Мийгълс и да убият времето с разговори. Този Гауън имаше какво да каже за себе си и го казваше по лек и забавен начин. Оказа се, че бил художник по професия и че известно време бил прекарал в Рим; но у него се усещаше нещо повърхностно, небрежно, любителско — някаква очевидна отпуснатост както по отношение на любовта му към изкуството, така и по отношение на познанията му, което бе необяснимо за Кленъм.

Той потърси помощ от Дениъл Дойс, докато седяха един до друг, загледани през прозореца.

— Познавате ли мистър Гауън? — запита той тихо.

— Срещал съм го тук. Идва всяка неделя, когато са в Англия.

— Художник е, доколкото разбрах от думите му.

— Нещо такова — отвърна ядосано Дениъл Дойс.

— А какво точно? — настоя усмихнато Кленъм.

— Ами шляе се из изкуството, без никак да бърза — каза Дойс, — а на мен ми се струва, че то не обича празноскитащите.

Продължавайки разследванията си, Кленъм откри, че фамилията Гауън е някакво много далечно разклонение на Барнакловците; и че родителят Гауън, отначало чиновник в някаква легация в чужбина, бил пенсиониран и изпратен някъде си като пълномощник без определени задължения и починал на този си пост със заплата в ръка, защищавайки правото си на нея до последен дъх. От благодарност за тези негови изтъкнати обществени заслуги оня Барнакл, който тогава бил на власт, препоръчал на короната да отпусне на вдовицата му пенсия от двеста-триста лири годишно; към това следващият властвуващ Барнакл прибавил някакво мрачно апартаментче в двореца Хемптън Коурт, където старата дама живеела и до днес, оплаквайки упадъка на времената в компанията на други няколко възрастни дами от двата пола. Синът й, мистър Хенри Гауън, наследил от отеца си, пълномощника, гореспоменатата оскъдна помощ — твърде жалка, за да му осигури независимост, и трудно се подредил в живота; особено като се има пред вид, че държавна служба не се намирала лесно, а и неговият талант през късното му юношество се изразявал главно в това да обърква правите пътища, в смисъл, да живее в безпътица. Най-сетне той заявил, че ще стане художник; отчасти защото притежавал някаква сръчност в тази област, и отчасти за да огорчи сърцата на властвуващите Барнакловци, които не го били осигурили както трябва. И той наистина успял да постигне нещичко — първо, няколко знатни дами се възмутили от дъното на душите си; второ, папки с негови произведения се предавали от ръка на ръка на семейните вечеринки и с възторг били обявявани за съвършени копия на клодовци^[1], кейповци^[2] и други подобни гении; трето, самият лорд Десимъс откупил своя портрет, поканил веднага президента и управителния съвет на вечеря и заявил с присъщата му величествена сериозност: „Знаете ли, според мен тази творба е извънредно талантлива!“, с две думи, изтъкнати личности се заели да го направят моден художник. Но, кой знае защо, всичко пропаднало. Предубедените гости упорито не желаели да го одобрят. Упорито отказвали да харесат портрета на лорд Десимъс. Упорито отстоявали схващането си, че във всяка друга работа освен в тяхната човек трябва първо да се усъвършенствува, като се труди от сутрин до вечер, като се бори със зъби и нокти, като се трепе с все сили. И тъй сега мистър Гауън подобно охлузения саркофаг, който никога не е бил Мохамедовият, нито пък нечий друг, висеше някъде по средата между две положения, обзет от завист и яд към онова, което бе изпуснал; обзет от завист и яд към другото, което не беше в състояние да достигне.

В този смисъл бяха разкритията на Кленъм по отношение на него, направени през оня дъждовен неделен следобед.

Младият Барнакл се появи около час и нещо след определеното за вечеря време, придружаван от своя монокъл; от уважение към видния му произход мистър Мийгълс бе освободил временно хубавичките прислужнички и беше ги заменил с двама безцветни мъже. Младият Барнакл остана безкрайно слисан и объркан, като съзря Артър, и възкликна неволно: „Я гледай! Кълна се в душата си, разбираш ли!“, преди да е успял да дойде на себе си.

Но дори и тогава той едва дочака първата възможност, която му се отдаде, да замъкне приятеля си до прозореца и да заяви с присъщия му носов изговор, който също спадаше към явния му кретенизъм:

— Искам да ти говоря, Гауън. Казвам ти. Гледай сега. Ама кой е този човек?

— Приятел на нашия домакин. Но не и мой.

— Той е най-свиреп радикал, разбираш! — каза младият Барнакл.

— Така ли? А ти откъде знаеш?

— Бога ми, сър, ами нали оня ден се нахвърли върху нашите хора по най-ужасен начин. Влезе у дома и тъй се нахвърли върху татко, че трябваше да го изхвърлят през вратата. После се върна в нашия отдел и се нахвърли върху ми. Гледай сега. Не си виждал такъв човек.

— А какво искаше?

— Бога ми, сър — отвърна младият Барнакл, — каза, че искал да разбере, разбираш! Нахлу в нашия отдел — без да му е определена среща — и каза, че искал да разбере!

Втренченият му поглед, изпълнен с възмутено удивление, би напрегнал болезнено очите на младия Барнакл, ако в това време не бяха оповестили вечерята. Мистър Мийгълс (безкрайно загрижен да разбере как се чувствуват леля му и чичо му) го помоли да отведе мисис Мийгълс в трапезарията. А когато той седна от дясната страна на мисис Мийгълс, мистър Мийгълс придоби такъв щастлив вид, сякаш цялото знатно семейство се бе събрало тук.

Очарованието на предишния ден бе изчезнало. Вечерящите, както и самата вечеря, бяха хладни, блудкави, някак изкуствени — и всичко това благодарение на бедния малък и скучен млад Барнакл. По природа мълчалив, сега той бе станал жертва на едно по-особено притеснение, което се дължеше изключително на Кленъм. Той се намираше под влиянието на някакво непреодолимо и постоянно желание да поглежда към този джентълмен, което караше монокъла му да попада ту в супата, ту в чашата, ту в чинията на мисис Мийгълс, да увисва на гърба му като връв на камбана и неведнъж да бъде прехвърлян на гърдите му от някой от безцветните мъже. Съвсем безпомощен поради постоянната загуба на този инструмент и от нежеланието му да се държи на окото и все по-завеян при всеки поглед, отправен към загадъчния Кленъм, той поднасяше към окото си ту лъжица, ту вилица, ту най-различни предмети, свързани с подредбата на вечерната трапеза. Осъзнаването на тези му грешки още повече го объркваше, но това не го освобождаваше от задължението да поглежда към Кленъм. И всеки път, когато Кленъм кажеше нещо, този нещастен младеж бе видимо обхващан от дълбокия страх, че той хитро се готви да каже, че иска да разбере, разбираш!

И затова с право бихме могли да се запитаме дали някой друг освен мистър Мийгълс изпита удоволствие от заедно прекараното време. Но затова пък мистър Мийгълс напълно се наслади на младия Барнакл. Както шишето със златата вода от приказката се превръща в цял извор, щом се излее, така за мистър Мийгълс това малко цветче от Барнакловците излъчваше на неговата маса уханието на цялото родословно дърво. В неговото присъствие всичките му искрени, мили, сърдечни качества избледняха; той вече не беше нито така приветлив, нито така естествен, той се стремеше към нещо, което не му бе присъщо, той не беше на себе си. Какво необичайно особнячество от страна на мистър Мийгълс, нали? Подобно явление се среща толкова рядко!

Най-после дъждовният неделен ден се превърна в дъждовна неделна нощ; младият Барнакл, доста ядосан, пое към дома си с кола; противният Гауън си отиде пеша, придружен от противното куче. През целия ден Мини бе полагала най-мили усилия да се държи дружелюбно с Кленъм, но след закуската Кленъм бе охладнял — по-скоро би трябвало да охладнее, ако беше влюбен в нея.

Когато се прибра в стаята си и отново се отпусна на стола пред камината, мистър Дойс почука на вратата му със свещ в ръка, за да го попита кога смята да си тръгва на другата сутрин. След изясняването на този въпрос той спомена на мистър Дойс нещичко за оня Гауън — който не би му излязъл от ума, ако беше негов съперник.

— Това не са хубави перспективи за един художник — каза Кленъм.

— Не — отговори Дойс.

Мистър Дойс стоеше, стиснал свещника в едната ръка, другата бе мушната в джоба, и втренчено гледаше пламъка на свещта, а по лицето му се четеше предчувствието, че с това разговорът още не е свършил.

— Нашият добър приятел ми се стори малко променен и умърлушен, след като оня дойде тази сутрин, нали? — запита Кленъм.

— Да — отговори Дойс.

— Но не и дъщеря му, нали? — запита Кленъм.

— Не — отговори Дойс.

И двамата замълчаха. Мистър Дойс, все още загледан в пламъка на своята свещ, бавно подхвана:

— Истина е, че той на два пъти отвежда дъщеря си в чужбина с надеждата да я раздели от мистър Гауън. Той смята, че тя е склонна да го харесва, и изпитва мъчителни страхове (аз напълно се съгласявам с него, както, струва ми се, сте съгласен и вие), че един подобен брак е напълно вероятен.

— Значи… — Кленъм се задави, закашля се и спря.

— Да, добре сте понастинали — обади се Дениъл Дойс, но не погледна към него.

— … значи, те са сгодени, така ли? — запита небрежно Кленъм.

— Не, доколкото знам, няма нищо подобно. Предложено бе от страна на господина, но нищо не последва. Откакто са се върнали сега, нашият приятел даде съгласие за това ежеседмично посещение, но това е всичко. Мини никога не би излъгала баща си и майка си. Вие сте пътували с тях и сигурно сте почувствували каква здрава връзка съществува помежду им, връзка, която се простира дори отвъд земния живот. Всичко, което съществува между мистър Гауън и Мини, уверен съм, става пред нашите очи.

— Ах! И това, което виждаме, е предостатъчно! — извика Артър.

Мистър Дойс му пожела лека нощ с тона на човек, дочул печален, да не кажем, отчаян зов, и опитващ се да влее малко смелост и надежда в сърцето на човека, който бе надал този зов. Подобна интонация, изглежда, беше присъща на странния му характер и на неговото фантазьорство: защото възможно ли е да бе чул нещо такова, без самият Кленъм да го е чул?

Дъждът падаше тежко върху покрива, барабанеше по земята, прокапваше през бръшляна и голите клони на дърветата. Дъждът падаше тежко, страховито. Това бе нощ, наситена със сълзи.

Ако Кленъм не беше взел решението да не се влюбва в Мини; ако бе достатъчно слаб, за да го стори; ако малко по малко се бе оставил да отдаде цялата искреност на душата си, цялата сила на надеждите си и цялото богатство на зрелия си характер на тази цел; ако бе сторил всичко това и после бе видял, че е било напразно, то тази нощ той щеше да се чувствува дълбоко нещастен. А всъщност…

Всъщност дъждът падаше тежко, страховито…