Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Малката Дорит
Избрани творби в пет тома. Том 3 - Оригинално заглавие
- Little Dorrit, 1855 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- , 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- MY LIBRARY Editions(2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Fingli(2015)
Издание:
Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3
Английска. Второ издание
ДИ „Народна култура“, София, 1982
Редактор: Жени Божилова
Художник: Филип Малеев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Йордан Зашев
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Charles Dickens. Little Dorrit
Oxford University Press, 1968
Преводач:© Невяна Розева
Преводач © Жени Божилова
Преводач © Надя Сотирова
Дадена за набор: юни 1982 г.
Подписана за печат: ноември 1982 г.
Изляла от печат: декември 1982 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 59,50.
Издателски коли: 49,98.
УИК 51,55
Цена 6,50 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Глава XІІІ
Патриаршество
Споменаването на мистър Казби отново раздуха у Кленъм тлеещите въглени на любопитството и интереса, поразровени от мисис Флинтуинч вечерта, когато бе пристигнал. Флора Казби беше неговата младежка любов; и тази Флора беше дъщерята и единственото дете на дебелоглавия дърт Кристофър (тъй все още го наричаха някои непочтителни души, които бяха имали вземане-даване с него и у които тази близост бе породила своите пословични резултати), а за Казби се знаеше, че е богат на седмични наематели и че изстисква доста прилично количество кръв от камънаците на не една разнебитена жилищна постройка.
След няколкодневно разузнаване и проучвания Артър Кленъм се убеди, че случаят на Бащата на Маршалси е наистина безнадежден и с прискърбие изостави идеята да му помогне да се освободи. В настоящия момент не можеше да направи никакви многообещаващи проучвания и за малката Дорит, но той се опита да си внуши, че ако поднови това си старо познанство, резултатите може би щяха да бъдат от някаква полза за бедното дете. Едва ли е необходимо да допълвам: той без никакво съмнение щеше да се представи в дома на мистър Казби, дори и да не съществуваше никаква малка Дорит; защото всички знаем как всеки от нас се самозалъгва — тоест как хората изобщо, като изключим нашите премъдри личности, се самозалъгват, що се отнася до мотивите за действие.
Обзет от успокоителното чувство — само по себе си съвсем искрено, — че все още услужва на малката Дорит, като извършва нещо, което нямаше никаква връзка с нея, един следобед той се намери на ъгъла до улицата на мистър Казби. А мистър Казби живееше на една улица в Грей Инз Роуд, която се бе отклонила от главния път с намерение на един дъх да се спусне до равнината и пак да се изкачи до върха на хълма Пентънвил; — а се бе задъхала още на първите сто метра и оттогава не бе мръднала напред. Днес подобна уличка вече няма; но тя бе просъществувала дълги години, загледана стреснато отсреща в осеяната с безплодни градини и изпълнена с грозни летни къщички пустош, която бе смятала да прескочи като нищо.
„Тази къща — помисли си Кленъм, докато приближаваше вратата — никак не се е променила, също както къщата на майка ми, а и видът й не е по-весел. Но приликата свършва дотук. Не съм забравил колко спокойна и приятна е вътре. Уханието на бурканите с розови листенца и лавандула ме облъхва дори и тук вън.“
Когато потропването със старомодното излъскано месингово чукче доведе една прислужница до вратата, поизветрялото истинско ухание го поздрави подобно зимен полъх, който крие в себе си отминалата пролет. Той влезе в достолепната, тиха, плътно затворена къща — човек би си рекъл, че е била душена по източен маниер от наемни неми убийци, а когато вратата се затвори зад него, като че ли го отдели напълно от всеки шум и всякакво движение. Мебелите бяха тържествени, масивни, с проста форма, но добре поддържани; и видът им беше предразполагащ, каквото е всяко нещо — като се започне от човека и се стигне до дървения стол, — предназначено за дълга употреба, а малко използувано. Някъде на горния етаж тежко тиктакаше часовник; и пак в същата посока някаква притихнала птица кълвеше в кафеза си, сякаш тиктакаше и тя. Огънят в гостната тиктакаше зад решетката. Пред камината в гостната седеше само един човек и големият часовник в джоба му отчетливо тиктакаше.
Прислужничката бе изтиктакала двете думички „мистър Кленъм“ толкова тихо, че никой не я чу; и той съответно остана да стои незабелязан до вратата, която тя бе затворила зад него. Фигурата на мъж в напреднала възраст, чиито бели вежди сякаш отмерваха тиктакането, докато отблясъците от огъня играеха по тях, седеше в креслото; краката му, обути в меки пантофи, почиваха на килима, а палците на ръцете му бавно се превъртаха един връз друг. Това беше старият Кристофър Казби — един поглед му бе достатъчен да го познае, — непроменен през тези двадесет години като собствените си здрави мебели; недокоснат от влиянието на менливите годишни времена като повехналите розови листенца и старата лавандула в порцелановите буркани.
Вероятно не е имало човек в този труден свят, когото въображението по-трудно да би могло да си го представи като дете. И въпреки това той много малко се бе променил през житейския си път. Насреща му в стаята, в която седеше, висеше портрет на момче и всеки, който го погледнеше, би разпознал в него мастър Кристофър Казби на десет години, изобразен с едно сенокосно гребло, към което той бе имал още от малък толкова влечение и вкус, колкото, да кажем, към някой водолазен звънец; седнал (върху един от собствените си крака) на една полянка с теменужки, доведен до преждевременна самовглъбеност от камбанарията на някаква селска църква. Същото гладко лице и чело, същите спокойни сини очи, същото кротко лице. Лъскавата плешива глава, която изглеждаше тъй огромна, защото блестеше тъй силно, и дългата бяла коса на темето и встрани като сурова коприна или стъклени нишки, която изглеждаше тъй благородна, защото никога не бе подстригвана — тези неща естествено не се забелязваха още при момчето, както личаха при стареца. И все пак в ангелското същество със сенокосното гребло ясно можеха да се разпознаят заченките на Патриарха по домашни пантофи.
Патриарх беше прозвището, което мнозина с удоволствие му прикачаха. Някои възрастни съседки дори го наричаха Последния от патриарсите. Тъй беловлас, тъй бавен, тъй безстрастен, тъй ръбат в главата, Патриарх бе най-подходящото определение за него. Спираха го по улиците и с боязън го умоляваха да позира на художници и скулптори като патриарх; всъщност толкова досадно се нахвърляха върху му, сякаш изящните изкуства или бяха забравили как изглежда един патриарх, или не бяха в състояние да си намерят друг освен него. Филантропи от двата пола бяха запитвали кой е той и когато им казваха: „Старият Кристофър Казби, бившият градски агент на лорд Десимъс Тайт Барнакл“, възкликваха разочаровано: „О! Но как, с тази негова глава, нима той не е благодетел за ближните си! О! Но как, с тази негова глава, не е ли той баща на сираците и приятел на самотниците?“ Ала, тъй или иначе, с тази своя глава той си бе останал старият Кристофър, известен като богат собственик на жилищни сгради; и с тази своя глава седеше той сега в тихата гостна. Наистина, би било връх на неблагоразумието да се очаква, че ще седи там без тази си глава.
Артър Кленъм пристъпи, за да привлече вниманието му, и белите вежди се насочиха към него.
— Моля да ме извините — обади се Артър, — страхувам се, че не чухте, когато ме въведоха.
— Не, сър, не чух. С мен ли искате да говорите, сър?
— Исках да ви поднеса уваженията си.
Мистър Казби, изглежда, се поразочарова от последните думи, тъй като май се беше подготвил посетителят да му поднесе нещо друго.
— Имам ли удоволствието, сър — той се прекъсна, — седнете, ако обичате, — имам ли удоволствието да познавам?… — А, всъщност, да! Мисля, че имам! Вярвам, не греша в предположението, че познавам тези черти? Струва ми се, че разговарям с един джентълмен, за чието завръщане в страната бях известен от мистър Флинтуинч?
— Точно същият е сегашният ви посетител.
— Виж ти! Мистър Кленъм?
— Самият той, мистър Казби.
— Мистър Кленъм, драго ми е да ви видя. Как се чувствувахте, откакто не сме се виждали?
Без да смята за необходимо да обяснява, че в продължение на близо четвърт век той е преживял някои леки колебания на своя дух и тяло, Кленъм отговори доста общо, че никога не се бил чувствувал по-добре, или нещо там в този дух, и се здрависа с притежателя на „тази глава“, която го поръси с патриаршеската си светлина.
— Остаряваме, мистър Кленъм — каза Кристофър Казби.
— Не подмладяваме — отвърна Кленъм. След тази мъдра забележка той усети, че не блести с остроумие и изведнъж осъзна колко е напрегнат.
— А вашият уважаван баща вече не е между живите! — каза мистър Казби. — Опечалих се, като научих, мистър Кленъм, опечалих се.
Артър отвърна, както бе прието, че му е много задължен.
— Имаше години — започна мистър Казби, — когато вашите родители и аз не бяхме в приятелски отношения. Имаше някакво семейно недоразумение. Многоуважаваната ви майка, изглежда, ревнуваше своя син; като казвам своя син, имам пред вид ваша милост, ваша милост.
Гладкото му лице бе порозовяло като зряла праскова. С това цъфтящо лице и с тази глава, и със сините си очи той изглеждаше тъй, като че ли изразява чувства с необикновена проникновеност и добродетелност. По същия начин изражението на лицето му се разливаше от благост. Никой не би могъл да каже къде се криеше проникновеността или добродетелността, или пък благостта; но те като че ли витаеха някъде около него.
— Но онези времена — продължи мистър Казби — са отдавна минали, отдавна минали. Аз понякога си доставям удоволствието да посетя вашата уважаема майка и да се възхитя на твърдостта и душевната сила, с които тя понася своите страдания, понася своите страдания.
Когато произнасяше тези малки повторения, седнал с ръце скръстени пред себе си, той ги изричаше с глава, наклонена на една страна, и с добродушна усмивка, като че ли мислеше за нещо прекалено дълбоко, за да бъде изразено с думи. Като че ли сам си отказваше удоволствието да го изкаже, да не би да се възнесе твърде нависоко; и неговата кротост съответно бе като че умишлено безсмислена.
— Чух, че при едно от тези посещения сте били така добър — каза Артър, вкопчвайки се за случая — да препоръчате малката Дорит на майка ми.
— Малката?… Дорит? Шивачката, която ми препоръча един от дребните ми наематели? Да, да, Дорит? Така се казваше. А, да, да! А пък вие й викате малката Дорит?
Никаква пролука в тази насока. Нищо не излезе от просеката. Тя свършваше дотук.
— Моята дъщеря Флора — съобщи мистър Казби, — както вероятно вече сте чули, мистър Кленъм, се омъжи и уреди живота си преди няколко години. Тя има нещастието да загуби съпруга си само няколко месеца след брака. Сега отново живее при мен. Ще й бъде приятно да ви види, ако ми позволите да й известя, че сте тук.
— Непременно — отвърна Кленъм. — Аз сам щях да ви помоля за това, ако ваша милост не ме бе изпреварил.
При тези думи мистър Казби се привдигна в домашните си пантофи и с бавна, тежка стъпка (той беше огромен човек) пое към вратата. Облечен беше в дълго, широкополо бутилченозелено палто, с бутилченозелени панталони и бутилченозелена жилетка. Патриарсите не се обличат в бутилченозелено сукно и въпреки това дрехите му изглеждаха патриаршески.
Той едва-що бе напуснал стаята и бе дал възможност на тиктакането отново да зазвучи, когато нечия припряна ръка обърна ключа в ключалката на входната врата, отвори я и я затвори. Веднага след това един забързан и енергичен дребен черноок човек нахлу в стаята с такава скорост, че се озова на една стъпка от Кленъм, преди да успее да се спре.
— Здрасти! — каза той.
Кленъм не виждаше защо и той на свой ред да не отвърне „здрасти!“
— Какво е станало? — попита дребният черноок човек.
— Не съм чул да е станало нещо особено — отвърна Кленъм.
— Ами къде е мистър Казби? — попита дребният черноок човек и се озърна.
— Сега ще дойде, ако ви трябва.
— На мен ли да ми трябва? — учуди се дребният черноок човек. — А на вас не ви ли трябва?
Това принуди Кленъм да му обясни с две-три думи, а в туй време дребният черноок човек го гледаше с притаен дъх. Беше облечен в черно и ръждиво-желязносиво; очите му бяха черни като мъниста; брадата му беше небръсната; остра черна коса стърчеше от главата му на пръчки, като вили или фуркети; цветът на кожата му бе естествено пепеляв или изкуствено замърсен, или пък беше комбинация между естественото и изкуственото. Имаше мръсни ръце и мръсни изпочупени нокти и сякаш току-що бе излязъл от някой комин; облян бе в пот, кашляше, подсмърчаше, пухтеше и плюеше като същинска забързана парна машина.
— О! — възкликна той, след като Артър му бе обяснил защо се намира тук. — Отлично. Правилно. Ако пита за Панкс, бъдете любезен да му съобщите, че Панкс се е върнал. — И тъй с едно подсмърчане и с едно изпухтяване той се измъкна през другата врата.
На времето, когато още си беше у дома, известни дръзки съмнения относно последния от патриарсите, които витаеха във въздуха, бяха достигнали по някакъв начин до сивото мозъчно вещество на Артър. Той си припомняше, че във въздуха на онова време се усещаха прашинки на подозрение; и погледнат през този въздух, Кристофър Казби се извисяваше като един прът с окачена на него фирма на странноприемница, без да я има странноприемницата — като подканване да починеш и благодариш, без да го има мястото, в което да отседнеш, нито пък нещото, за което да благодариш. Той знаеше, че някои от тези прашинки дори представяха Кристофър като човек, способен да крои нечисти сделки в „тази глава“ и голям шарлатанин. Други прашинки пък го показваха като едър, егоистичен, отнесен глупак, който, след като се препъвал и сблъсквал по житейския си път с други мъже, разбрал, че за да извърви живота си с лекота и доверие, достатъчно е само да си затваря устата, да поддържа лъскаво плешивото колело на главата си, да пусне косата си да расте на воля — и той имал достатъчно ум, за да се хване за идеята и да я изпълни. Разправяше се, че това, гдето станал градски агент на лорд Десимъс Тайт Барнакл, изобщо не се дължало на трудовите му способности, а на туй, че от него се излъчвала такава благост, щото на никой и през ум не му минавало да се опасява за имота си, след като е в ръцете на такъв солиден човек; и че пак по същите причини сега той измъквал, необезпокояван, повече наем от своите съборетини, отколкото би успял всеки друг с не тъй благороден и не тъй сияен венец. С две думи, става ясно, размишляваше Кленъм, сам в тиктакащата гостна, че много от хората избират своите модели, също както току-що споменатите художници избират техните, и тъй както в Кралската художествена академия някой проклет стар разбойник и крадец на кучета обикновено въплъщава всички най-главни добродетели в своите клепки, брада или крака (и с това всява пълно объркване в душите на по-наблюдателните изследователи на естеството), така в голямата социална изложба дребните външни подробности се взимат погрешно за олицетворения на вътрешния характер.
Припомняйки си всички тези неща и нареждайки мистър Панкс в същата тази поредица, Артър Кленъм се спря засега на мнението, без окончателно да се установява на него, че последният от патриарсите е гореспоменатият отнесен глупак, озарен от идеята да поддържа добре излъскана плешивата част на своята глава; и че както по Темза може да се види как някой тромав кораб тежко се влачи с прилива с кърмата напред по своя път и препречва пътя на всички останали, макар да изглежда, като че ли плува най-славно, докато изведнъж малък парен влекач се запъти към него, вземе го на буксир и го повлече; тъй сега тромавият патриарх бе взет на буксир от подсмърчащия Панкс и се мъкнеше в килватера на тази малка кирлива лодка.
Завръщането на мистър Казби с дъщеря му Флора сложи край на тези размишления. Още щом очите на Кленъм се спряха върху субекта на неговата някогашна любов, тази любов трепна и се разби на парчета.
Мнозинството от мъжете са твърде верни на себе си, за да останат верни на някои стари идеали. Това не е доказателство за непостоянство, а за обратното, особено когато идеалът не издържа на близката съпоставка с действителността и контрастът е съдбоносен за него. Нещо подобно се случи и с Кленъм. В своите младини той страстно бе любил тази жена и беше й отдавал цялото заключено богатство на своята обич и въображение. В самотния му дом това богатство бе като парите на Робинзон Крузо — той нямаше с кого да го обмени, то лежеше, безполезно захвърлено, да ръждясва в мрака, докато най-сетне той го изсипа върху й. От онова незабравимо време до този миг, макар че до нощта на своето завръщане той напълно я бе изключил от каквато и да е връзка с неговото настояще или бъдеще — все едно, че беше мъртва (а и това не би било изключено, защото нямаше за нея никаква вест), Кленъм грижливо бе съхранявал спомена за миналото в старото, тайно скривалище. И сега, след всичко, последният от патриарсите най-хладнокръвно влезе в гостната и все едно, че каза: „Бъди любезен да запратиш своя спомен на пода и да го стъпчеш. Защото — ето това е Флора!“
Някогашната стройна Флора сега бе пораснала на ширина и едва си поемаше дъх, но това не беше нищо. Флора, която бе оставил нежна като лилия, се бе превърнала в божур; но и това не беше нищо. Флора, която очароваше с всяка своя дума и мисъл, сега бе бъбрива и глупава. А това вече беше много нещо. Флора, която на времето бе разглезена и несръчна, си беше останала все тъй разглезена и несръчна и сега. А това беше съдбоносен удар.
Това е Флора!
— Ах, божичко — изкикоти се Флора и отметна глава в някакво жалко подражание на моминския й жест, тъй както някой артист би я представил на собственото й погребение, ако бе живяла и умряла в класическата древност, — срам ме е да срещна мистър Кленъм, приличам на плашило, знам — ще му се видя страшно променена, та аз съм си вече стара жена, ужасно е да те изненадат така, наистина е ужасно!
Той я увери, че видът й е точно такъв, какъвто е очаквал, и че времето не е забравило и него.
— О! Но за един мъж то е различно, а пък и вие си изглеждате тъй удивително добре, че нямате право да казвате нищо подобно, докато, ако става дума за мен — о! — изпищя Флора, — аз съм отвратителна!
Патриарха, очевидно все още недоразбиращ своята роля в драмата, която се разиграваше, сияеше с празна ведрина.
— Но ако ще приказваме за някои, които не са се променили — продължи Флора, която, каквото и да казваше, никога не стигаше до точка, — погледнете папа, не е ли папа точно същото, което си беше, когато заминавахте, не е ли жестоко и противоестествено от страна на папа да бъде такъв укор срещу собственото си дете, ами че ако продължаваме все така, непознатите ще започнат да си мислят, че аз съм мама на папа!
— Много време трябва да мине, за да се случи това — отбеляза Артър.
— О, мистър Кленъм, вие — най-неискрен от всички — възкликна Флора, — забелязвам, че не сте забравили да правите комплименти, както някога, когато се представяхте за толкова влюбен, нали помните — о, не исках това да кажа, аз — о! — не знам какво исках да кажа!
Тук Флора се извърна смутено и му изпрати един от някогашните си погледи.
Патриарха, който, изглежда, започна да осъзнава, че неговата роля в пиесата се състои в това да изчезне от сцената колкото е възможно по-скоро, се изправи и отиде до вратата, през която Панкс се бе измъкнал, като викаше името на този влекач. Той получи отговор от някакъв малък док отвъд и веднага бе извлечен на буксир.
— Не си отивайте още — каза Флора. Артър бе погледнал към шапката си, защото се намираше в състояние на комично смайване и просто не знаеше какво да прави. — Не е възможно да сте тъй нелюбезен, че вече да си тръгвате, Артър — искам да кажа мистър Артър или може би мистър Кленъм ще е много по-прилично — ами аз наистина не знам какво говоря, — без да промълвите думичка за милите стари времена отминали навеки, но всъщност като си помисля по-добре ще е да не ги споменаваме, а много е възможно вие да си имате много по-приятен ангажимент и моля нека аз съм последният човек на земята, който ще ви попречи макар че беше време, но аз пак почвам да приказвам глупости.
Нима е възможно Флора да е била такава празна бъбрица и в дните, за които намеква? Нима е възможно сред прелестите, които са го привличали на времето, да е била и тази безсмислена бъбривост?
— Всъщност аз не се и съмнявах — продължи Флора, като се впускаше напред с удивителна скорост и насичаше изреченията си само със запетайки, и то твърде оскъдни, — че сте се оженили за някоя китайска дама, понеже бяхте в Китай толкова дълго време и то на работа и много естествено склонен да се установите и да заздравите връзките си тогава нищо не е по-естествено от това да направиш предложение на някоя китайска дама и нищо по-естествено уверена съм китайката да приеме и да се смята за добре наредена само се надявам, че не е някоя пагодска сектантка.
— Аз не съм — отвърна Артър, без да успее да скрие усмивката си, — не съм женен за никаква дама, Флора.
— О, мили божке, дано не сте се пазили толкова години ерген заради мене — изкиска се Флора, — но много естествено, че не сте от къде на къде, моля, не ми отговаряйте и аз не знам накъде бия, о, моля, кажете нещо за китайските дами наистина ли очите им са толкова продълговати и тесни все ми напомнят за някоя мида и наистина ли косите им падат на гърба и са сплетени или това са само мъжете, и като изтеглят косите си толкова силно от челото не ги ли боли, и защо закачват малки звънчета по мостовете и храмовете и по шапките си и тук и там или това не е вярно!
Флора му хвърли отново един от старите си погледи. И моментално продължи нататък, сякаш той най-подробно й бе отговорил.
— Значи, вярно е и те наистина го правят! Мили божичко, Артър, — моля, извинете, стар навик — мистър Кленъм далеч по-прилично — ама че страна да живееш толкова време и с тия безбройни фенери и чадъри колко ли тъмен и мокър е климатът всъщност сигурно е такъв, и какви ли пари падат от тези две търговии нали всички ги носят и си ги окачат навсякъде, а и малките обувки и тях и стегнатите от детинството крака, това е много интересно, голям сте пътешественик!
В своето смешно отчаяние Кленъм бе надарен с още един от старите погледи, без изобщо да знае какво да стори с него.
— Боже, боже — продължи Флора, — само като си помисля за промените у дома, Артър — не мога да го преодолея, това ми се струва толкова естествено, мистър Кленъм, много по-прилично — докато вие сте привикнали към китайските обичаи и език, който, уверена съм, приказвате като истински китаец ако не и по-добре, защото сте били винаги схватлив, макар че кой знае колко е било трудно, аз пък съм сигурна, че само тия сандъчета за чай биха ме утрепали ако аз бях опитала такива промени, Артър — ето ме пак същото, а ми се струва толкова естествено, много неприлично — просто никой да не повярва, кой би могъл да си представи мисис Финчинг, щом като аз самата не мога!
— Така ли се казвате по мъж? — попита Артър, удивен от нежността, прозвучала в гласа й, когато споменаваше, колкото и да изглеждаше вече нереална, оная младежка връзка, съществувала помежду им. — Финчинг?
— Финчинг, о да, нали ужасно име, но както каза сам мистър Ф., когато ми предложи, което той стори седем пъти и любезно се съгласи на както сам той после го наричаше, едногодишно ухажване, той не беше крив, че така се казва и не можеше да го поправи вече нали, чудесен човек, съвсем различен от вас, но чудесен човек!
Флора най-сетне спря за миг да си поеме дъх. Но само за миг, защото тя пое дъх, докато вдигаше крайчеца на носната си кърпичка към очите като дан към паметта на покойния мистър Ф., и отново започна:
— Никой не би могъл да оспори, Артър — мистър Кленъм, — че е съвсем в реда на нещата да бъдете с мен официално любезен сега при тези променени обстоятелства и наистина не бихте могли да бъдете друг, поне трябва да знаете, че аз самата така мисля, но не мога да забравя, че беше време, когато нещата бяха съвсем различни.
— Моя мила мисис Финчииг — обади се Артър, удивен от нежния тон.
— О, не с това грозно отвратително име, кажете Флора!
— Флора. Повярвайте ми, Флора, щастлив съм, че се виждаме отново и че и вие като мен не сте забравили старите глупави мечти, когато и двамата виждахме бъдещето в светлината на нашата младост и надежди.
— Не ми се вярва — сопна се Флора, — вие приемате това много спокойно и тъй или инак аз знам, че видът ми ви разочарова, но поне се надявам, че китайските дами — май че ги наричат мандаринки — са причината или пък аз самата съм причината по всяка вероятност.
— Не, не — умолително изрече Кленъм, — не говорете така.
— Но как да не говоря — твърдо го пресече Флора, — колко глупаво е да се премълчават нещата, та нали знам, че съм не това, което сте очаквали, знам го много добре!
В цялата си скорострелност тя бе доловила това с една чувствителна интуиция, присъща на по-умните жени. Непоследователният и съвсем нелогичен начин, по който моментално продължи, въпреки казаното, да преплита отдавна забравената им младежка връзка с настоящата им среща, накара Кленъм да усети замайване.
— Една забележка искам да направя — каза Флора, придавайки на разговора без никакъв преход и за най-голям ужас на Кленъм характера на любовно спречкване, — едно обяснение искам да дам, когато вашата майка дойде и направи скандал за това на моя папа и когато мен ме повикаха долу в малката трапезария, където те се гледаха един друг, а на майка ви чадъра помежду, седнали на два стола като пощръклели бици, аз какво можех да направя?
— Моя мила мисис Финчинг — опита се да я успокои Кленъм, — това беше толкова отдавна и тъй отдавна е забравено, какъв смисъл има сега сериозно…
— Не искам, Артър — отвърна Флора, — да бъда обявявана за безсърдечна от обществото на цял Китай, без да се обясня, когато ми се отдава такава възможност и вие много добре знаете, че Павел и Вирджиния трябваше да се върнат и те се върнаха без записка и без обяснение не искам да кажа че ви е било възможно да ми пишете защото аз нали бях под най-строго наблюдение но да я бяхте само върнали с някакъв червен знак на корицата аз щях да разбера че казвате ела в Пекин Нанкин или какво там беше третото място, боса.
— Моя мила мисис Финчинг, вие не сте виновна и аз никога не съм ви обвинявал. И двамата бяхме много млади, много зависими и безпомощни, не ни оставаше нищо друго, освен да се примирим с раздялата. Моля, спомнете си колко отдавна беше това — нежно се опита да я успокои Артър.
— Още една забележка искам да направя — продължи Флора с нестихнало многословие, — още едно обяснение искам да дам, цели пет дни имах хрема от плач, които прекарах изцяло в задната гостна — ето я там си е още старата гостна на първия етаж и все още в задната част на къщата, да потвърди думите ми, — когато този ужасен период премина последваха едни тихи замаяни години и мистър Ф. се запозна с нас у едни общи близки, беше много внимателен направи ни посещение на следния ден и скоро започна да ни посещава по три вечери в седмицата и да изпраща разни дреболии за вечеря, не, това не беше любов от страна на мистър Ф., това си беше чисто обожание, мистър Ф. ми направи предложение с пълното съгласие на папа и аз какво можех да сторя?
— Нищо друго — отвърна Артър с весела готовност — освен онова, което сте сторили. Позволете на един стар приятел да ви увери в своето абсолютно убеждение, че сте постъпили съвсем правилно.
— Една последна забележка искам да направя — продължи Флора, отмахвайки с едно движение на ръката скучното ежедневие, — едно последно обяснение искам да дам, наистина преживяхме нещо, преди мистър Ф. да започне да ме ухажва по безспорен начин, но това е минало и не му беше писано да се осъществи, мили мистър Кленъм вас вече не ви обвързва златна верига вие сте свободен желая ви щастие, ето го и папа, който вечно досажда и си пъха носа навсякъде, където не го искат.
С тези думи и с един бърз жест, изпълнен с боязливо предупреждение — Кленъм добре помнеше този жест още от някога, — бедната Флора се раздели със своя образ от миналото, пропъди назад своите осемнадесет години и най-сетне замлъкна.
Не, всъщност тя отпрати само половината от себе си към своите осемнадесет години, а останалата половина прехвърли към вдовицата на покойния мистър Ф.; по този начин се превърна в нещо като духовна сирена, а бившият й любим наблюдаваше това превращение с усещане, в което чувствата му за трагично и комично бяха странно разбъркани.
Например: като че ли между нея и Кленъм съществуваше някакво тайно разбирателство от най-вълнуващ характер; като че ли първата от цяла върволица наемни пощенски коли, проточили се чак до Шотландия, чакаше вече зад ъгъла, за да ги отведе в тайното им бягство; и като че ли тя не можеше (и не желаеше) да влезе в енорийската църква подръка с него, под сянката на семейния балдахин, с благословията на Патриарха и с одобрението на целия останал свят; Флора утешаваше душата си, като правеше най-тайнствени знаци, в които се четеше ужасът, че може да ги открият. С чувството, че главата му се замайва все повече и повече, Кленъм наблюдаваше как вдовицата на покойния мистър Ф. се забавлява по най-чудесен начин, като поставя себе си и него в старите им роли, и отново разиграва остарялата пиеса — сега, когато сцената бе потънала в прахоляк, когато декорите бяха избелели, когато младите актьори бяха вече покойници, когато оркестърът отдавна бе замлъкнал, когато светлините бяха угаснали. И все пак през време на цялото гротескно съживяване на неща, които той си спомняше като съвсем присъщи за Флора от онова време, не можеше да не почувствува, че за това възкресяване причината е той самият и че то крие в себе си един нежен спомен.
Патриарха го покани настойчиво на вечеря и Флора сигнализира „да!“. Кленъм тъй дълбоко съжаляваше, че не е в състояние да направи нищо повече от това да остане за вечеря — той дълбоко скърбеше, че не бе намерил отново някогашната Флора или пък някоя съвсем различна Флора, — щото си каза, че това ще е най-малкото изкупление за собственото му разочарование, от което почти се срамуваше, и се съгласи. Така той остана за вечеря.
Панкс вечеря с тях. Панкс се измъкна от своя малък док в шест без петнадесет и се устреми право към Патриарха, който тъкмо по това време се ровеше в обърканите сметки на Двора на кървящото сърце. Панкс незабавно се приближи до него и го извлече.
— Дворът на кървящото сърце ли? — запита Панкс с едно изпухтяване и едно покашляне. — Носи ви печалби, но наемите оттам се измъкват много трудно. С този имот си имате повече неприятности, отколкото с всички останали, взети заедно.
Тъй както големият кораб, влачен на буксир, привлича вниманието на зяпачите просто защото е по-могъщ на вид, тъй и Патриарха обикновено оставяше впечатлението, че сам е казал онова, което Панкс бе изрекъл вместо него.
— Така ли? — учуди се Кленъм, върху когото това впечатление дотолкова се подсили от един само поглед към бляскавата излъскана глава, че и той се обърна към кораба вместо към влекача. — Нима хората там са толкова бедни?
— Кой може да ги разбере? — изсумтя Панкс, измъкна една от мръсните си ръце из ръждивия си желязно-сивкав джоб, за да захапе някой от ноктите си, ако все още му бе останало нещичко, и извърна мънистените си очички към своя работодател. — Как да ги разбере човек бедни ли са, или не? Разправят, че били бедни, но всички така разправят. Виж, когато някой ти каже, че е богат — можеш да си напълно сигурен, че не е. А освен това, ако наистина са бедни, какво да се прави? Самият ти ще обеднееш, ако не им събираш наема.
— Напълно вярно — отвърна Артър.
— Човек не може да държи приют за лондонските бедняци — продължи Панкс. — Не можеш да им даваш квартира срещу нищо. Не можеш да отвориш широко вратите си и да ги пуснеш вътре безплатно. И да искаш, не можеш.
Мистър Казби поклати глава с ведра и блага неопределеност.
— Ако някой наеме стая от теб за половин крона седмично и като мине седмицата, той няма тази половин крона, ти му казваш: ами защо нае стаята тогава? Като нямаш едното нещо, защо взе другото? Къде харчи, къде си пропиля парите? Какво значи това? Какво смяташ да правиш? Ето — това трябва да се каже на такъв човек; ако ли пък не му го кажеш, толкова по-зле за тебе! — Тук мистър Панкс издаде някакъв необикновен и поразяващ звук, който се получи вследствие силен въздушен напън в областта на носа, несъпроводен от друго освен от споменатия акустичен резултат.
— Има доста подобни жилища в източната и североизточната част на Лондон, нали? — запита Кленъм, недоумяващ към кого от двамата да се обърне.
— О, да, доста са — отговори му Панкс. — Всъщност все едно е в коя посока на компаса се намират. Важното е, че това е добро капиталовложение и сигурна лихва. Човек го взима, където го намери. А пък къде точно ще се намира — няма защо да се придирва толкова.
Под патриаршеската шатра се подслоняваше и друга една, четвърта личност, която също се появи преди вечеря. Това беше удивителна дребничка старица като ококорена дървена кукла, прекалено евтина, за да си струва да й се рисува лице, с остра жълта перука, кацнала накриво върху главата, сякаш детето, чиято бе куклата, я беше закрепило с кабарче, за да я задържи някак си там. Другата забележителна черта на дребната старица беше това, че детето като че ли беше повредило лицето й на две-три места с някакъв тъп уред, като например лъжица; образът й, и по-специално върхът на носа, се състоеше от няколко вдлъбнатини, които напълно отговаряха на външната част на дъното на гореспоменатата лъжица. Още една забележителна черта на тази старица беше тази, че тя нямаше друго име освен „Лелята на мистър Ф.“
Тя се появи пред очите на посетителя при следните обстоятелства: когато донесоха първия поднос, Флора запита дали мистър Кленъм знае, че мистър Ф. й е оставил наследство. В отговор Кленъм изяви надежда, че мистър Ф. е дарил съпругата си, която е боготворял, ако не с цялото, то с по-голямата част от своето земно имущество. Флора отвърна, о, да, но тя не искала да каже това, мистър Ф. направил великолепно завещание, но той й бил оставил и едно допълнително наследство, своята леля. Тогава тя излезе от стаята да доведе наследството и като се завърна, твърде тържествено представи „лелята на мистър Ф.“.
Главните отличителни черти, открити от пръв поглед у лелята на мистър Ф., бяха изключителна свирепост и мрачна мълчаливост, нарушавана понякога от склонност към изричане на забележки с дълбок, предупредителен глас; и понеже тези забележки нямаха никаква връзка с нищо казано от присъствуващите и не се съчетаваха с никакви конкретни представи, то те объркваха и ужасяваха човека. Възможно е лелята на мистър Ф. да оповестяваше тези мисли по някаква особена своя система, възможно е те да бяха съвсем безобидни и дори разумни; но ключът за разгадаването им липсваше.
Добре поднесената и вкусно сготвена вечеря (защото всичко в дома на Патриарха предразполагаше към спокойно храносмилане) започна със супа, пържена писия, купа със сос от скариди и чиния с картофи. Разговорът все още се въртеше около събирането на наемите. Лелята на мистър Ф., след като десет минути не свали неприязнен поглед от компанията, произнесе следните поразяващи думи:
— Като живеехме в Хенли, калайджиите откраднаха патката на Барнз.
Мистър Панкс храбро кимна с глава и каза:
— Добре, госпожо.
Но това загадъчно изказване стресна дълбоко Кленъм. И друго едно обстоятелство придаваше на старата дама особена страховитост. Макар че беше постоянно ококорена, тя с нищо не показваше, че вижда. Учтивият и възпитан гост например пожелава да й предложи картофи. Но тя изобщо няма да обърне внимание на изразителния му жест и какво би могъл да стори той тогава? Може ли човек да каже: „Лельо на мистър Ф., ще позволите ли?“ Всеки пущаше лъжицата, също като Кленъм, смутен и притеснен.
Имаше овнешко, бифтек и ябълкова торта — неща, които нямаха нищо общо с патките — и вечерята продължи като омагьосан пир, на който магията е развалена — каквото всъщност си беше. Преди много, много години Кленъм беше стоял край тази маса, сляп за всичко друго освен за Флора; а сега единственото нещо, което забелязваше у Флора, и то мимо волята си, беше, че тя изпитва силна слабост към портера, че примесва големи количества шери със сантименталност и че ако бе прекалено пълна, то за това имаше основателни причини. Последният от патриарсите открай време обичаше да си похапва добре и сега погълна доволно количество питателна храна с благостта на добряк, който храни другиго. Мистър Панкс, вечно припрян, надничаше от време на време в някакво тефтерче, сложено до чинията му (там, изглежда, бяха вписани имената на длъжниците, които той смяташе да вземе вместо десерт), и поемаше храната, сякаш се зареждаше с въглища: твърде шумно, твърде нечисто, с пъхтене и сумтене, като че ли вече бе почти готов да вдига котва и да тръгва на път.
През цялата вечеря Флора смесваше сегашния си апетит към ядене и пиене с някогашния си апетит към романтична любов по такъв начин, че Кленъм не смееше да вдигне очи от чинията — погледнеше ли я, той получаваше от нея по някой поглед, изпълнен със загадъчно значение или предупреждение, като че бяха съзаклятници. Лелята на мистър Ф. седеше безмълвно и го измерваше с погледи, изпълнени с горчивина, до прибирането на покривката и донасянето на напитките; и тогава, без да се допитва до никого, даде гласност на друго свое наблюдение, което се вби в разговора като удар на часовник.
— Паметника до Лондонския мост — внезапно заяви тази дама — го туриха подир големия пожар в Лондон; а пък големият пожар в Лондон не беше оня пожар, в който изгоряха работилниците на чичо ти Джордж.
Мистър Панкс с предишната си храброст каза:
— Така ли, госпожо? Добре тогава!
Но лелята на мистър Ф., огорчена като че ли от някакво въображаемо възражение или друга обида, вместо да потъне в мълчание, направи следното допълнително изявление:
— Мразя глупаците!
Тя вложи в това си изречение — само по себе си почти соломоновско, толкова ненавист и лично отношение, отправяйки го право в лицето на госта, щото се наложи да я изведат. Флора стори това спокойно, а лелята на мистър Ф. не оказа никаква съпротива, само попита на излизане с неумолима неприязън: „А за какво се е домъкнал тук тогава?“
Когато се върна, Флора обясни, че нейното наследство била всъщност умна старица, но понякога се държала особено и „намразвала“ — странност, с която Флора по-скоро се гордееше. Добродушието на Флора накара Кленъм да забрави неприятния случай, още повече той го отърва от ужасното присъствие на лелята; и те изпиха още по чашка-две на спокойствие. Предвиждайки, че Панкс скоро ще надуе платната и че Патриарха ще си легне, той съобщи, че смята да посети майка си и попита мистър Панкс в коя посока ще върви.
— Към центъра, сър — отвърна му Панкс.
— Искате ли да вървим заедно? — попита Артър.
— С удоволствие — отвърна му Панкс.
Междувременно Флора изстрелваше с бърз поглед в ухото му думи в смисъл, че онова време било отлетяло и че миналото зеело все пак като отворена паст, и че златната верига вече не го обвързвала, и че тя тачела паметта на покойния мистър Ф., и че щяла да си бъде в къщи на другия ден в един и половина, и че повелите на съдбата били неотменими, и че нищо не й се струвало по-невероятно, отколкото това той да минел по северозападната страна на Грейз Ин Гардънс точно в четири следобед. На раздяла Кленъм се опита да стисне искрено ръката на истинската Флора — не на изчезналата Флора, нито пък на сирената, — но Флора не беше в състояние да приеме това, не искаше да приеме това, тя бе напълно безсилна да раздели себе си и него от техните някогашни образи. Той напусна къщата много нещастен и толкова замаян, че ако не бе имал щастието да го извлекат на буксир, би могъл в следващия половин час да заседне на първата плитчина.
Когато започна да се съвзема от хладния въздух и от благотворното отсъствие на Флора, той видя до себе си Панкс, който препускаше с най-голяма скорост, гризеше жалките останки от нокти по пръстите си и от време на време изпръхтяваше. Всичко това, съчетано с ръката, мушната в джоба, и с шапката, сложена със задната част напред, очевидно показваше, че Панкс се е отдал на размисъл.
— Свежа нощ! — подхвърли Артър.
— Да, свежичка е — съгласи се Панкс. — Като новопристигнал, вие, както изглежда, усещате климата по-осезателно от мен. Да си призная, не ми остава време да го наблюдавам.
— Толкова ли сте зает?
— Да. Все трябва да търся някой от тях или да се погрижа за нещо. Но аз обичам работата — допълни Панкс и забърза още повече. — За какво е създаден човекът?
— Нима за нищо друго? — запита Кленъм.
Панкс отговори на въпроса с въпрос:
— А за какво друго?
Това зачекна един мъчителен спомен, който тегнеше над живота на Кленъм, и той не отговори.
— Това ги питам аз и нашите седмични наематели — каза Панкс. — Някои ми се сърдят и ми викат: толкова сме бедни, мастър, и пак от сутрин до вечер блъскаме, трепем се, морим се всеки миг, когато сме будни. Пък аз им казвам: а за какво друго сте създадени? Това им затваря устата. Думичка не могат да отвърнат. За какво друго сте създадени? Това ги свършва.
— Ах, боже, боже, боже! — въздъхна Кленъм.
— Вижте ме мене — продължаваше спора си Панкс със своя седмичен наемател. — За какво друго, според вас, смятам, че съм създаден? За нищо. Рано ставам, поемам си работата, набързо похапвам и това е. Ти ме карай аз да работя, аз ще те карам ти да работиш, ти пък ще караш друг да работи. Ето на, това е то дългът на човека в търговска страна като нашата.
Повървяха известно време мълчаливо и Кленъм каза:
— А нямате ли вкус към нищо друго, мистър Панкс?
— Какъв вкус? — сухо откликна Панкс.
— Ами, да кажем, склонност към нещо.
— Имам склонност към парите, сър, ако бихте ми, показали как да я задоволя — отговори Панкс. Той отново издаде оня звук и спътникът му изведнъж осъзна, че това е смехът на Панкс. Той беше човек, необикновен във всяко отношение; възможно бе всичко да не бе казано съвсем сериозно, но стегнатият, твърд, бърз начин, по който бяха изстреляни тези принципи-въглени, изхвърляни сякаш с някакъв механизъм, не звучеше твърде като шега.
— Предполагам, че не сте голям читател? — запита Кленъм.
— Не чета нищо друго освен писма и сметки. Не събирам нищо друго освен обявления за издирване на роднински връзки. Ако това би могло да се нарече вкус, значи, и аз имам някакъв вкус. Вие не сте ли от рода Кленъм от Корнуол, мистър Кленъм?
— За пръв път ги чувам.
— Знаех, че не сте от тях. Питах майка ви, сър. Тя има достатъчно силен характер, за да остави една добра възможност да й се изплъзне.
— Да речем, че бях от корнуолските Кленъм?
— Щяхте да чуете нещо във ваша полза.
— Така ли? Толкова отдавна не съм чувал нищо в моя полза.
— Има едно обедняло имение в Корнуол, сър, и ни един корнуолски Кленъм, който да го откупи — обясни Панкс, като измъкна бележника от джоба си и после пак го мушна вътре. — Аз свивам насам. Желая ви лека нощ.
— Лека нощ! — отвърна Кленъм, но влекачът, олекнал изведнъж, освободил се от своя товар, вече се изгубваше в далечината.
Прекосили бяха заедно Смитфийлд и Кленъм остана сам на ъгъла на Барбикън. Той нямаше намерение да се представи в неприветливата стая на майка си тази вечер и едва ли и в някоя пустош би се чувствувал по-потиснат и отхвърлен. Кривна бавно по Алдърсгейт Стрийт и както замислено крачеше към катедралата „Свети Павел“ на път за някой от големите булеварди заради светлината и оживлението по тях, пред него, по същия тротоар, се зададе гъста тълпа и той се отдръпна до вратата на някакъв магазин, за да я пропусне. Когато наближиха, видя, че се трупат около нещо, което бе вдигнато на раменете на неколцина от тях. Кленъм скоро различи носилка, скалъпена набързо от прозоречен кепенк; а от свитата фигура върху нея, от откъслечните разговори на тълпата, от калния вързоп, носен от някакъв мъж, и от калната шапка, носена от другиго, разбра, че е станала злополука. Носачите спряха под светлината на лампата на няколко крачки от него, за да понаместят товара си, а понеже и тълпата спря, той се намери в средата на навалицата.
— Ранен ли носят в болницата? — запита той един старец, който стоеше и поклащаше глава, готов да подхване разговор.
— Да — отговори човекът, — жертва на пощенските коли. Да ги съдят и глобяват тези пощенски коли. Юрнали се като луди от Ляд Лейн и Ууд Стрийт с дванайсет-тринайсет мили в час, тия пощенски коли. Чудя се, че толкова малко хора са утрепали досега!
— Но този тук не е убит, надявам се?
— Откъде да знам! — отвърна човекът. — Ако е жив, то не е защото пощенците не са искали да го утрепят. — Той скръсти ръце и се приготви да изрази възмущението си от „тези пощенски коли“ пред всеки, готов да го слуша, и няколко души от симпатия към пострадалия го подкрепиха; един глас каза на Кленъм: „Същинска обществена напаст са тези пощенски коли, сър!“, друг се обади: „Снощи една спря на педя от едно дете“; трети каза: „Видях как една премаза някаква котка, сър — но това можеше да бъде и собствената ви майка, нали?“, а в думите на всички се четеше мисълта, че ако случайно се ползува с някакво обществено влияние, той най-полезно би могъл да го употреби срещу „тези пощенски коли“.
— То ние, англичаните, гдето сме тукашни, всяка нощ трябва да си пазим живота от тези пощенски коли — продължи първият старец — и хем ги познаваме още преди да се покажат зад ъгъла, за да ни направят на парчета, а пък какво искаме от един нещастен чужденец, който не ги е ни чувал, ни виждал!
— Той чужденец ли е? — запита Кленъм и се надвеси напред да го види.
Сред обяснения от рода на: „Французин, сър!“ „Португалец, сър!“, „Холандец“, „Прусак, сър!“, и други противоречиви сведения, той долови един слаб глас, който искаше на италиански и на френски малко вода.
Наоколо подеха съчувствено; „Ах, бедничкият, казва, че ще умре; и нищо чудно!“, а Кленъм помоли да му сторят път, като обясни, че разбира езика на нещастника. Незабавно го избутаха напред да говори с него.
— Първо, той иска малко вода — обясни Артър, като се оглеждаше. (Неколцина добряци се втурнаха да донесат.) — Зле ли сте ранен, приятелю? — обърна се той на италиански към лежащия на носилката.
— Да, сър, да, да, да. Кракът ми, кракът ми. Но колкото и да ми е зле, как ми е драго да чуя милия език.
— Вие сте пътник, нали? Чакайте! Ето водата! Позволете да ви дам малко.
Положили бяха носилката върху куп павета. Тя беше доста високо от земята и като се понаведе, с една ръка той привдигна главата, а с другата поднесе чашата към устните му. Дребен, набит, мургав човек, с черна коса и бели зъби. Живо лице, личеше си от пръв поглед. В ушите — обици.
— Сега е по-добре. Вие сте пътник, така ли?
— Точно така, сър.
— За пръв път идвате в този град?
— Да, да, за пръв път. Пристигнах през тази злополучна вечер.
— От коя страна?
— От Марсилия.
— Гледай ти! Аз също! Почти толкова чужд за този град, колкото сте и вие, макар да съм роден тук, и аз пристигнах от Марсилия неотдавна. Не се отчайвайте. — Човекът го изгледа умолително, когато той се изправи, след като бе избърсал лицето му и внимателно бе завил с палтото гърчещата се фигура. — Ще стоя край вас, докато ви се окаже помощ. Смелост! Няма да мине и половин час и ще се почувствувате много по-добре.
— Ах! Altro, altro! — извика бедният дребен човек недоверчиво, а когато го привдигнаха, размаха дясната си ръка и направи с показалеца си отрицателен жест.
Артър Кленъм се извърна, тръгна край носилката и докато стигнаха до близката болница „Свети Вартоломей“, не престана да подхвърля утешителни думи. Вътре не пуснаха друг освен носачите и него, спокойно и методично сложиха ранения върху масата и с него внимателно се зае един хирург, който беше наблизо и се появи бързо, като самото Нещастие.
— Той не знае думичка английски — каза Кленъм. — Зле ли е ранен?
— Чакайте първо ние да видим — отвърна хирургът, продължавайки да го преглежда с някакво деловито удоволствие, — че тогава ще кажем и на вас.
След като опипа крака с един пръст, с два пръста, с една ръка, с две ръце, отгоре и отдолу, нагоре и надолу, насам и нататък и като възклицаваше одобрително към някакъв джентълмен, който се беше присъединил към него, хирургът потупа най-сетне пациента по рамото и каза:
— Няма да боли. Ще се оправи чудесно. Случаят му е доста тежичък, но засега няма да го караме да се разделя с крака си.
Кленъм преведе на пациента, който бе изпълнен с благодарност и с присъщия му несдържан маниер целуна няколко пъти ръцете и на преводача, и на хирурга.
— Както изглежда, нараняването е сериозно, нали? — запита Кленъм.
— Да-а-а! — отвърна хирургът със замечтаната радост на художник, съзерцаващ творбата върху статива си. — Да, доста. Има счупване с разкъсване над коляното и едно с разместване — долу. И двете са чудесни. — Той отново потупа пациента по рамото, като че ли наистина го намираше за прекрасен човек, достоен за най-големи похвали, защото си е счупил крака по начин, интересен за науката.
— Говори ли френски? — запита хирургът.
— О, да, говори френски.
— Е, значи, тогава тук ще му е лесно. Ще трябва само малко да потърпиш като истински смелчага, приятелю, а после ще си тръгнеш, все едно, че нищо не е било — допълни той на този език: — А сега я да видим дали няма нещо друго и как са ни ребрата.
Нямаше нищо друго и ребрата ни бяха здрави. Кленъм остана — бедният замръкнал странник го помоли за това, — докато всичко, каквото можеше да се направи, бе направено сръчно и незабавно, и седя край леглото, на което раненият беше пренесен, докато той задряма. Тогава му написа няколко думи на визитната си картичка с обещание да се върне на другия ден и остави да му я предадат, когато се събуди.
Всички тези процедури продължиха толкова дълго, че когато излезе из болничната врата, часовникът удари единадесет. Той си бе наел временно квартира в Ковънт Гардън и се запъти нататък по най-краткия път, през Сноу Хил и Холбъри.
Останал отново сам, след тревогата и състраданието, изживени току-що, той естествено бе изпаднал в размисъл. И също тъй естествено не бе възможно да върви и да мисли дори и десетина минути, без да си спомни Флора. Тя го накара да си припомни своя живот с цялата му обърканост и краткотрайно щастие.
Когато стигна в квартирата си, той приседна край мъждукащия огън, тъй както бе седял край прозореца на старата си стая, загледан в окадената гора от комини, и пак си представи мрачния път, извървян от него до днешния ден. Безконечен, пуст, самотен. Никакво детство, никаква младост, като изключим един-единствен спомен; а днес и този спомен бе излязъл заблуда.
За него това беше истинско нещастие, колкото и незначително да би се сторило другиму. Защото, когато отново се докосваше до тях, всичките му тежки и горчиви спомени се оказваха истински — оставаха си все тъй ръбати и твърди при ново оглеждане и при сегашен допир, — а единственият нежен спомен в неговия живот не можа да устои на същото изпитание и се стопи. Беше предвидил това предишната нощ, когато бе сънувал с отворени очи; но тогава не го бе почувствувал; а сега го болеше.
Той беше мечтател в този смисъл, че беше човек с дълбоко вкоренена в природата си вяра във всички ония мили и добри неща, без които бе преминал неговият живот. Отрасъл сред скъперничество и лишения, това му бе помогнало да се оформи като човек с честен ум и широка ръка. Отраснал сред студенина и грубост, това му бе помогнало да запази в сърцето си топлота и съчувствие. Отраснал край едно верую, твърде безочливо, за да бъде следвано, верую, прекалено мрачно-безочливо, за да бъде изповядано, защото то искаше да внуши, че не човекът е създаден по образ и подобие на своя творец, а че творецът е създаден по образ и подобие на грешния човек, това му бе помогнало да не заклеймява съгрешилите, в смирението си да бъде милостив, да не губи надежда и да бъде щедър.
И най-вече това му помагаше да не изпада в самосъжалителна мекушавост само защото определено щастие или определени достойнства не били кръстосали житейския му път или пък защото не бил облагодетелствуван докрай, и да твърди, че щастие и радост на този свят не съществуват, а когато ги срещне, да ги очерня. Духът му бе разочарован, но това беше дух силен и здрав въпреки средата, в която бе живял. Сам останал в мрак, Кленъм умееше да забелязва светлината, засияла у другите, и да й се радва.
Затова той седеше сега пред гаснещия огън, опечалено си припомняше пътя, който бе извървял до тази нощ, но не пръскаше отрова по пътя, където други хора бяха минали, за да стигнат дотук. Жалко наистина, че бе пропуснал толкова много и че в сегашния етап на живота си трябваше да се оглежда тъй надалеч за тояга, с чиято помощ да премине пътя си по нанадолнището и да го поразвесели. Той се взираше в огъня, чийто блясък бе помръкнал, в който въглените потъмняваха и бавно се разсипваха на пепел, и си мислеше: „Скоро и с мен ще станат същите промени и аз също ще си отида!“
Да премисля живота си, беше все едно да слиза от зелено дърво, обсипано с плодове и цвят, и да вижда как клоните повяхват и се оголват един по един, щом се докосне до тях.
— Като се почне от тъжното потисничество през най-ранната ми младост, като се мине през суровия и нелюбим дом, който я последва, раздялата, дългото ми изгнание, завръщането ми, начина, по който мама ме посрещна, отношенията ми с нея оттогава насам и като се стигне накрая до днешната ми среща с Флора — прошепна Артър Кленъм, — какво всъщност ми даде този живот?
Вратата тихо се отвори и тези думи го стреснаха и прозвучаха като отговор:
— Малката Дорит.