Чарлз Дикенс
Малката Дорит (12) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XІ
На свобода

Мрачна, късна есенна нощ се спущаше над река Сона. Течението, като зацапано огледало в тъмна стая, тежко отразяваше облаците, а ниските брегове се надвесваха тук-там — хем любопитни, хем страхливи — да погледат тъмнеещите картини във водата. Земята край Шалон се простираше в плоска, тежка и безкрайна ивица, пресичана понякога от ред тополи, възправени срещу гневния залез. По бреговете на река Сона беше мокро, потискащо, самотно; и нощта падаше бързо.

Някакъв мъж, запътен бавно към Шалон, беше единственото видимо същество в пейзажа. Каин едва ли е изглеждал по-самотен и по-отхвърлен. Стара торба от овча кожа висеше на гърба му, а груба, необелена сопа, отрязана от клон, стърчеше в ръката му; изкалян, с разранени крака, с прокъсани обуща и гамаши, с прораснали коси и брада; наметката на раменете и всичките му дрехи — прогизнали от влага; накуцващ от болка и мъка — той изглеждаше така, сякаш и облаците бягаха от него, сякаш воят на вятъра и трептенето на тревата бе насочено срещу него, сякаш приглушеният, загадъчен плясък на водата укоряваше него, сякаш бурната есенна нощ бе смутена от него.

Той поглеждаше вляво, поглеждаше вдясно, уморено, но боязливо; понякога спираше, попоглеждаше назад и се озърташе. А после пак мъчително закуцваше напред, мърморейки.

— По дяволите тази равнина безкрайна! По дяволите камъните, като ножове остри! По дяволите този ужасен мрак, как влажно лепне по човека! Мразя ви!

Да би могъл, както личеше по свъсения поглед, който хвърляше наоколо, би струпал омразата си върху всичко това. Затътри се нататък; после се взря в далнината и спря.

— Аз — гладен, жаден, уморен. А вие, глупаци, ей там, където бляскат светлините, ядете, пиете и се греете на топло. Да опустее градът ви дано! Ще ви науча вас, проклетници!

Но нито заканителните думи, нито заканително размаханият пръст доведоха града по-близо; и мъжът беше още по-гладен, още по-жаден и по-изморен, когато кракът му стъпи върху неравния паваж и той спря да се огледа.

Ето го хотела с неговата порта и с апетитните миризми на готвено; ей отсреща и кафенето със светнали прозорци и потракването на доминото; оттатък бояджията с окачени край вратите червени платна; ето и златаря с обиците и църковните дарове; до него магазинчето за тютюн, откъдето излизаха оживени войници, захапали лули; не липсваха и зловонията на града, и помията в канавките, и мъждивите лампи, провесени над улицата, и огромният дилижанс пред пътническата кантора с планината от багаж, запрегнат с шестте сиви коня с оплетени опашки. Но тъй като не видя ни една кръчма за пътник, беден като него, той се принуди да потърси зад тъмния ъгъл, където изпотъпкани зелеви листа се стелеха нагъсто около обществената цистерна, от която жени все още си наливаха вода. Там, в задната уличка, намери кръчмата „Утринна зора“. Пердетата на прозорците засенчваха „Утринната зора“, но тя и тъй изглеждаше светла и топла и съобщаваше с четлив надпис, допълнен от съответните изображения на билярдна щека и топка, че в „Утринна зора“ можеш да изиграеш един билярд; че там ще намериш месо, напитки и легло, все едно дали си пристигнал на кон или пеша; и че имат хубаво вино, ликьор и ракия. Човекът завъртя дръжката на вратата на „Утринна зора“ и влезе, накуцвайки.

Той докосна избелялата си, широкопола шапка в знак на поздрав към неколцината мъже в стаята. Двама играеха домино на една от масичките; трима-четирима седяха край печката и пушейки, разговаряха; билярдната маса в средата бе свободна; стопанката на „Утринна зора“ седеше надвесена над своята плетка, зад малкия тезгях, обградена от помътени шишета със сиропи, кошници със сладкиши и оловния сушилник за чаши.

Той се запъти към празната маса в ъгъла зад печката и остави на пода торбата и наметката си. Когато вдигна глава, след като ги бе сложил долу, видя, че стопанката е до него.

— Може ли да се получи подслон за през нощта, мадам?

— Разбира се! — отвърна стопанката с ясен, напевен, весел глас.

— Добре. Може ли да се получи закуска, вечеря — както там го наричате?

— О, разбира се! — възкликна пак стопанката.

— Пратете тогава, мадам, ако обичате. Нещо за ядене — колкото може по-бързо; и вино — веднага. Аз съм изтощен.

— Времето е много лошо, monsieur — каза стопанката.

— Проклето време.

— И пътят много дълъг.

— Проклет път.

Дрезгавият му глас секна и той склони глава върху ръцете си, докато донесоха бутилка вино от тезгяха. Когато напълни и изпразни два пъти малката си чаша и като отчупи крайшника от големия самун, поставен пред него заедно с покривка, салфетка, супена чиния, сол, пипер и олио, той облегна гръб в ъгъла на стената, вдигна крака върху пейката, на която седеше, и започна да дъвче кората в очакване да му приготвят вечерята.

Онова краткотрайно стихване на разговора около печката и онова временно невнимание и разсейване, присъщо за подобна компания при появата на непознат, междувременно бе преминало. Мъжете бяха престанали да поглеждат към него и отново се разговаряха.

— Та това е причината — каза един от тях, завършвайки историята, която бе подхванал, — това е то причината да разправят, че дяволът бил пуснат на свобода.

Думите бяха изречени от длъгнестия швейцарец от църковното настоятелство и те внесоха в разговора нещо от авторитета на църквата — особено пък като се говореше за дявола.

Стопанката, дала вече нарежданията за новия гост на своя съпруг, който изпълняваше длъжността готвач в „Утринна зора“, отново бе подхванала плетката си зад тезгяха. Беше хубавичка, спретната будна женичка, с голямо боне и дебели чорапи; тя участвуваше в разговора, кимайки засмяно с глава, без да вдигне очи от куките.

— Ах, боже мой — рече тя, — когато корабът от Лион донесе новината, че дяволът бил пуснат на свобода в Марсилия, някои лапнимухи я глътнаха веднага. Но аз? Не, не и аз!

— Мадам, вие сте винаги права — отвърна длъгнестият швейцарец. — Не се и съмнявам, че дълбоко се възмущавате от оня човек, нали, мадам?

— О, да, разбира се! — извика стопанката, вдигна очи от плетката и наклони глава. — Да, естествено.

— Той не беше добър човек.

— Той беше проклет нещастник — откликна стопанката — и напълно си заслужаваше онова, което щастливата случайност му помогна да избере. Толкова по-зле.

— Почакайте, госпожо! Нека поразсъдим — отвърна швейцарецът и замислено раздвижи пурата между устните си. — А може злата му съдба да е била такава. Може да е станал играчка на обстоятелствата. Съвсем не е изключено той да е имал — и все още да има, добри черти, стига да знае човек как да ги извади на бял свят. Философската филантропия ни учи…

Групичката край печката възкликна ядовито при произнасянето на този заплашителен израз. Двамата играчи на домино вдигнаха поглед от играта, сякаш и те да протестират, че в „Утринна зора“ са прозвучали гласно думи като философска филантропия.

— Я да млъквате с вашата философска филантропия! — извика засмяната дама и още по-бързо закима с глава. — Слушайте да ви кажа. Аз съм една обикновена жена. От философски филантропии нищо не разбирам. Но аз познавам нещата, които съм видяла и които съм срещнала лице с лице на този тук свят, в който живея. И ето какво ще ви кажа, приятелю — ще ви кажа, че има хора (мъже, както и жени, за съжаление), които нямат капка доброта — капчица. Има хора, които просто трябва да се презират безжалостно. Има хора, с които трябва да се отнасят като с врагове на човешкия род. Има хора, които нямат човешки сърца и тях би трябвало да ги избиват като опасни зверове и да ги разчистват от пътя ни. Те не са многобройни, надявам се, но аз съм срещала (в този тука свят, на който живея, а дори и в „Утринна зора“), виждала съм такива хора. И не се съмнявам, че този човек — все едно как се казваше — е един от тях.

Развълнуваните думи на стопанката получиха в „Утринна зора“ много по-благосклонен отзвук, отколкото ако бяха изречени пред някои усмихнати ласкатели от класата, която тя тъй неоснователно порицаваше, в съседство с Великобритания.

— Ей богу! Ако тази ваша философска филантропия — продължи стопанката, остави плетката и стана да поеме супата за непознатия от съпруга си, който се подаде на страничната врата, — ако тя може да остави човека в ръцете на такива хора и изобщо да има вземане-даване с тях — все едно дали с думи или с дела, или пък с двете, тогава да се маха от „Утринна зора“, защото не струва и пукната пара.

Когато постави супата пред госта, който промени положението си от лежащо на седящо, той я погледна право в очите и мустаците му се смъкнаха под носа, а носът му легна върху мустаците.

— Така-а! — рече оня, който говореше преди. — Да се върнем отново на въпроса. Като оставим всичко това настрана, господа, понеже човекът бил оправдан по делото, само затова хората в Марсилия казват, че дяволът бил пуснат на свобода. Тъй са тръгнали тези думи и ето какво означават — нищо друго.

— Как му беше името? — попита стопанката. — Май Биро беше, нали?

— Риго, госпожо — отвърна длъгнестият швейцарец.

— Ах, да, Риго, разбира се!

Супата на госта бе последвана от месо, а месото — от зеленчуци. Той изяде всичко сложено пред него, изпразни бутилката с вино, поръча си чаша ром и с кафето изпуши една цигара. Като се подкрепи, обноските му станаха високомерни и той се включи в общия разговор, но се държеше така, сякаш положението му беше много по-изискано от вида му.

Възможно е посетителите да са имали други задължения, а може да са почувствували и своята незначителност, но във всеки случай те се разпръснаха един по един и тъй като други клиенти не дойдоха, новият им покровител остана единствен в „Утринна зора“. Стопанинът потракваше в своята кухня; стопанката се бе умълчала над плетката си, а ободреният пътник седеше край печката и топлеше разранените си крака.

— Простете, мадам — този Биро…

— Риго…

— Риго. Простете отново — извикал е вашия гняв — как?

Стопанката, която ту си казваше, че този човек е хубав, ту в следващия миг го намираше за грозен, видя как носът се спусна надолу и мустакът се вирна нагоре и решението й наклони към второто мнение. Риго бил престъпник, обясни тя, който убил жена си.

— Нима? Бога ми, тогава наистина е престъпник. Но откъде знаете това?

— Всички го знаят.

— Ха! И въпреки туй той се изплъзнал от закона.

— Monsieur, съдът не е успял да докаже напълно престъплението. Такъв е законът. И все пак всички знаят, че го е извършил. Хората били толкова сигурни, че дори се опитали да го разкъсат на парчета.

— Защото всички те живеели в мир с жените си, нали? — каза гостът. — Ха-ха!

Стопанката на „Утринна зора“ го погледна отново и почти затвърди последното си мнение. Но той имаше красива ръка и ръкомахаше много изискано. Тя отново започна да си казва, че все пак не е грозен човек.

— Вие ли споменахте, мадам, или друг някой от господата обясни какво е станало после с него?

Стопанката поклати глава; оживлението, с което говореше до този момент, й бе пречило да кима и да отмерва такта на думите си. Споменало се в „Утринна зора“, каза тя, че според вестникарските съобщения той бил задържан в затвора за негова собствена безопасност. Но, така или иначе, избягнал заслуженото наказание и толкова по-зле.

Гостът седеше, загледан в нея, и пушеше последната си цигара, а тя седеше с глава, наведена над плетивото, но да би видяла изражението му, колебанията й щяха да изчезнат и тя веднъж завинаги щеше да реши добър ли е този човек или лош. Когато вдигна очи, изражението вече го нямаше. Ръката му приглаждаше рунтавия мустак.

— Бих ли могъл да помоля да ми покажете къде ще спя, мадам?

— С най-голямо удоволствие, господине. Хей, съпруже! — Съпругът ще го заведе горе. Там вече имало друг пътник, който си легнал много рано, защото бил претрепан от пътя; но стаята била голяма, с две легла, а можела да побере цели двайсет. Стопанката на „Утринна зора“ весело обясни всичко това, подвиквайки от време на време: „Хей, съпруже!“, през страничната врата.

Съпругът отвърна най-сетне: „Тук съм, жено!“, и се появи с готварската си шапка, за да отведе странника по стръмната тясна стълба, а странникът помъкна нагоре наметката и торбата си и пожела на стопанката лека нощ, като същевременно изказа надеждата, че ще има удоволствието да я види сутринта. Стаята беше голяма, с под от дялани дъски, с неизмазани греди на тавана и с две легла на двете противоположни стени. Съпругът постави свещта на земята, погледна косо към госта, който се бе навел над торбата си, изръмжа нареждането: „Леглото вдясно!“, и го остави да почива. Стопанинът, все едно дали беше добър или лош физиономист, беше убеден, че гостът е грозен човек.

Гостът погледна презрително чистото грубо бельо, приготвено за него, и като седна на тръстиковия стол до леглото, измъкна парите от джоба си и започна да ги брои.

— Човек трябва да се храни — промърмори си той, — но кълна се в небето, утре ще трябва да ям за сметка на някой друг.

Както седеше замислено и несъзнателно претегляше монетите на своята длан, дълбокото дишане на странника в другото легло, което долиташе равномерно до слуха, привлече погледа му нататък. Човекът се бе завил топло и бе изтеглил белия чаршаф над главата си, тъй че само се чуваше, а не можеше да се види. По дълбокото равно дишане, което продължаваше, докато другият сваляше износените си обуща и гамаши, и не стихна, когато той съблече и палтото, и връзката си, възбуди най-сетне неговото любопитство и го подстори да хвърли поглед върху лицето на спящия.

И тъй будният странник се прокрадна по-близо и още по-близо, и съвсем близо до леглото на спящия странник, докато застана край самото легло. Но дори и тогава не успя да види лицето му, защото завивката бе метната над него. Под съпровода на равното дишане той протегна гладката си бяла ръка (тя изглеждаше тъй измамна, тази ръка, докато пропълзяваше навън!) към чаршафа и леко го повдигна.

— Кълна се в дявола! — прошепна той и бързо отстъпи. — Това е Кавалето!

Малкият италианец, разтревожен вероятно в съня си от потайното присъствие до леглото му, пресече равномерното си дишане и с една дълга и дълбока въздишка отвори очи. Отначало те все още спяха, макар и отворени. Той полежа известно време, загледан невиждащо в своя някогашен съзатворник, а после изведнаж, с вик на изненада и уплаха, скочи от леглото.

— Ш-т! Какво ти става? Тихо! Това съм аз. Ти ме знаеш! — просъска другият.

Но Джон Баптист, ококорен, мърморейки неразбрани възклицания и заклинания, отстъпи разтреперано към ъгъла, намъкна панталоните си, завърза ръкавите на палтото около шията и прояви съвсем очевидно желанието си да се измъкне през вратата, вместо да подновява познанството. Като видя това, старият му другар от затвора изтича до вратата и я затисна с рамене.

— Кавалето! Събуди се, момче! Разтъркай очи и ме погледни. Не, не името, с което ме наричаше — Лание, кажи Лание!

Джон Баптист, взрял се в него с облещени до изхвръкване очи, размаха няколко пъти показалеца на дясната ръка с привичния за италианците отрицателен жест, решен сякаш предварително да отхвърли всички предложения, които другият би му направил през целия негов живот.

— Кавалето! Подай ми ръка. Ти знаеш Лание, благородника. Стисни ръката на един благородник.

Подчинявайки се на този познат, снизходително-властен тон, Джон Баптист, все още олюляващ се, пристъпи и сложи ръка в дланта на своя повелител. Лание се засмя; и като я стисна, отблъсна я и я пусна.

— Значи, не са ви… — заекна Джон Баптист.

— Обръснали? Не. Ето, виж! — извика Лание и завъртя глава. — Държи се по-здраво и от твоята.

Джон Баптист потрепера и се озърна из стаята, за да си спомни сякаш къде се намира. Другият се възползува от това да завърти ключа в ключалката и после приседна на своето легло.

— Гледай! — вдигна той обущата и гамашите си. — Жалки одежди за един благородник, това си мислиш, нали? Няма значение — ще видиш колко скоро ще се оправя. Ела и седни. Заеми старото си място!

Джон Баптист, все тъй стреснат, се отпусна на пода до леглото, без да сваля очи от своя покровител.

— Ха така! — възкликна Лание. — Сега все едно, че сме си в старата отвратителна дупка, нали? Кога те пуснаха?

— Два дни след вас, господине.

— А как попадна тук?

— Предупредиха ме да не оставам там и аз веднага напуснах града — оттогава скитам насам-натам. Поработих в Авиньон, в Понт Еспри, в Лион; и на Рона, и на Сона…

Говорейки, той бързо очертаваше местоположението на градовете върху пода с мургавата си ръка.

— А накъде си тръгнал?

— Накъде ли, господарю?

— Да!

Джон Баптист явно искаше да избегне отговора, без обаче да знае как.

— Кълна се в Бакхус! — промълви най-сетне, сякаш по принуда. — Мислил съм си да отида в Париж, а може би и в Англия.

— Кавалето! Това между нас — и аз отивам в Париж, и може би в Англия. Ще вървим заедно.

Малкият човек кимна и показа зъбите си; но въпреки това не изглеждаше напълно убеден, че подобно решение му се харесва.

— Ще вървим заедно — повтори Лание. — Ще видиш колко скоро ще ги накарам да признаят, че съм благородник, и ти ще имаш полза от това. Разбрахме ли се? Единни сме, нали?

— О, разбира се, разбира се! — откликна дребният човечец.

— В такъв случай ще чуеш, преди да легна — само с шест думи, защото ми се спи, — как стана тъй, че аз стоя пред тебе, аз, Лание. Не забравяй това. Не другото!

— Altro, altro! Не Ри… — Но преди да довърши името, другарят му пъхна ръка под брадата и грубо му затвори устата.

— Проклятие! Какво правиш? Нима искаш да се навалят върху ми и да ме пребият с камъни? Нима ти искаш да те съборят и пребият с камъни? И ти ще пострадаш. Да не си мислиш, че ще погнат мене, а ще оставят приятелчето от килията ми? Не си въобразявай!

По изражението му, когато свали ръка от челюстта на своя приятел, неговият приятел разбра, че ако нещата стигнат наистина до поваляне и пребиване с камъни, monsieur Лание ще направи всичко възможно и той самият да си получи своето. Той си припомни какъв космополитен благородник е monsieur Лание и колко е безогледен.

— Аз съм човек дълбоко онеправдан от обществото, след като се разделихме с тебе — заяви Лание. — Ти знаеш, че съм чувствителен и смел и че по природа съм властен. А как се отнесе обществото към тези мои качества? Освиркваха ме по улиците. Вървях по тях, охраняван срещу мъжете и най-вече срещу жените, които налитаха върху ми с първото оръжие, попаднало им подръка. Лежах в тъмницата, за да се предпазя, а убежището ми бе държано в тайна, за да не ме измъкнат и пребият с хиляди юмруци. Изведоха ме от Марсилия в нощна доба и дълго пътувах в каруцата, завит в слама. Опасно беше да приближавам до дома си; и с някаква просяшка лепта в джоба оттогава до днес се трепя в кал и дъжд, докато окуцях — погледни ми краката! Ето как ме унизи мен обществото — мен, човек с качествата, които споменах, а и ти вече знаеш. Но обществото ще ми плати за това!

Всичко това той изрече в ухото на събеседника си и с ръка, сложена на устата.

— Та дори и тук — продължи той по същия начин, — дори и в тази долнопробна кръчма обществото не ме оставя на мира. Мадам ме очерня и нейните клиенти ме очернят. Кого? — Мен, един благородник, с обноски и маниери, каквито не са и сънували! Но злините, с които обществото ме затрупва, се съхраняват в тази гръд.

На всичко това Джон Баптист, който слушаше внимателно шептящия дрезгав глас, отвръщаше от време на време с: „Така, така!“, като отмяташе глава и притваряше очи, сякаш чуваше най-справедливото и искрено обвинение срещу обществото.

— Сложи обущата ми там — продължи Лание. — Закачи наметката ми да съхне до вратата. Вземи ми шапката. — Оня изпълняваше поред всяко нареждане. — А това пък е леглото, което обществото ми отрежда, нали? Ха! Отлично!

Когато се изтегна върху него с парцалива кърпа, превързана през проклетата глава, и само проклетата глава остана да се подава над завивката, Джон Баптист ясно си представи онова, което за малко не се бе случило, за да попречи на мустака да се вирва нагоре, както ставаше сега, и на носа да ляга върху него, както се случваше сега.

— Зар, хвърлен от шепата на съдбата пак в твоята компания, а? Бога ми! Толкова по-добре за тебе. Ти печелиш от това. Много съм изморен. Не ме буди рано.

Джон Баптист отвърна, че никой нямало да му пречи да си поспи колкото си иска и като му пожела лека нощ, духна свещта. Човек би очаквал, че след това италианецът ще започне да се съблича; но той стори тъкмо обратното и се облече от глава до пети, без да сложи само обущата си. Като се приготви, легна на леглото, хвърли върху си някаква завивка и все тъй с палто, завързано около шията, зачака края на нощта.

Събуди се, когато кръстникът на „Утринна зора“ надничаше към своя кръщелник. Той стана, взе си обувките в ръка, превъртя ключа в ключалката много внимателно и на пръсти се смъкна по стълбата. Нищо не помръдваше долу, там витаеше само мирисът на кафе, вино, тютюн и сиропи; дори малкото тезгяхче на мадам изглеждаше отблъскващо. Но той бе платил на мадам още предишната вечер и не желаеше да вижда никого — не желаеше друго, освен да си нахлузи обущата и торбата, да отвори вратата и да побегне.

Желанието му се сбъдна. Ни знак, ни глас се чу, като отваряше вратата; проклетата глава, увита в скъсаната кърпа, не надникна през горния прозорец. Когато слънцето бе извисило диска си над равната черта на хоризонта и вадеше искри от дългата права линия на калния път, ограден от опърпани дръвчета, едно черно петно се движеше по пътя и подскачаше между пламтящите локви с дъждовна вода и това черно петно беше Джон Баптист Кавалето, който бягаше от своя покровител.