Чарлз Дикенс
Малката Дорит (8) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Dorrit, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions(2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli(2015)

Издание:

Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Редактор: Жени Божилова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Charles Dickens. Little Dorrit

Oxford University Press, 1968

 

Преводач:© Невяна Розева

Преводач © Жени Божилова

Преводач © Надя Сотирова

 

Дадена за набор: юни 1982 г.

Подписана за печат: ноември 1982 г.

Изляла от печат: декември 1982 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 59,50.

Издателски коли: 49,98.

УИК 51,55

 

Цена 6,50 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

Глава VІІ
Детето на Маршалси

Малкото, чиято първа глътка въздух бе примесена с дъх от брендито на доктор Хегидж, се предаваше на поколенията обитатели като традицията на общия им баща. В първите години на живота му девойчето бе предавано, в буквалния и обикновен смисъл на думата; всеки новодошъл смяташе почти за свой дълг да позабавлява малката, родена в общежитието.

— По право — забеляза ключарят, когато му я показаха за пръв път — аз трябва да й стана кръстник.

Длъжникът се поразмисли неуверено, после каза:

— Може би не ще имате нищо против наистина да й станете кръстник?

— О, аз нямам нищо против — отговори ключарят, — стига и вие да нямате.

Така тя бе кръстена в един неделен следобед, когато ключарят беше в почивка и можа да отиде до черквата „Сент Джордж“ и там да обещае, да се закълне и да се отрече пред купела от нейно име, „както подобава“ — според собствените му думи след завръщането.

С това ключарят придоби нови права върху детето независимо от досегашните. Когато малката започна да ходи и да говори, той още повече я обикна; купи й малко столче и го постави пред високата решетка на камината в портиерната; обичаше да я води със себе си, когато заключва, и я подкупваше с евтини играчки, за да му поприказва. Тя от своя страна толкова го обикна, че сама се качваше в портиерната по всяко време на деня. Когато се случеше да заспи на столчето пред камината, ключарят я покриваше с шала си; а когато тя обличаше или събличаше куклата си — която скоро престана да е като куклите вън от затвора и заприлича на роднина на мисис Бенгъм, — той я наблюдаваше безкрайно нежно от своя висок стол. Като гледаха това, обитателите изказваха мнение, че ключарят, който беше ерген, е създаден да бъде баща на семейство. Но той благодареше и казваше:

— О, не, стига ми да гледам чуждите деца тук.

Мъчно би могло да се реши кога именно малката започна да разбира, че не всички хора живеят заключени в тесни дворове, заградени от високи стени с железни шипове. Но беше още съвсем, съвсем мъничка, когато успя някак да научи, че трябва всякога да пуска ръката на баща си пред вратата, отваряна с големия ключ; и ако нейните леки крачета можеха да пристъпват извън нея, неговите не можеха никога да я прекрачат. На това откритие може би се дължеше съжалението и тъгата, с които още от малка започна да го гледа.

Със съжаление и тъга към всичко, а към него почти с покровителство през първите си осем години, това дете на Маршалси и на бащата на Маршалси седеше в портиерната на своя приятел ключаря, в стаята на родителите си или се разхождаше из двора. Със съжаление и тъга към своята своенравна сестра и ленив брат, към високите мрачни зидове, към затвореното между тях унило общество, към игрите на затворническите деца, които скачаха, тичаха, играеха на криеница или отиваха „у дома“ до железните пръчки на вътрешната врата.

Замислена и тъжна, тя седеше лете край високата решетка в стаичката на ключаря, загледала небето през решетката на прозореца, докато пред очите й се появяваха светли пръчки, накъдето и да погледне, докато започваше да вижда решетка дори между себе си и своя приятел ключаря.

— За полето мислиш, нали? — каза веднъж той, като я наблюдаваше.

— Къде е то? — запита малката.

— Ами… ей там — отговори ключарят, посочвайки неопределено с ключа.

— Кой му отваря и затваря? Под ключ ли е?

Вратарят се смути.

— Как да кажа — смънка той, — изобщо не е.

— А хубаво ли е там, Боб?

Наричаше го Боб по негово желание и настояване.

— Прекрасно. Има много цветя. Лютичета, маргаритки… — Той замълча, защото не знаеше много имена на цветя. — Глухарчета и какви не зверчета.

— Сигурно е много хубаво там, Боб?

— Екстра — отговори вратарят.

— Ходил ли е там татко?

— Хм! — поизкашля се вратарят. — Да, ходил е някога.

— А жал ли му е, че не може да отиде сега?

— Н-не особено — запъна се вратарят.

— И на другите ли не им е жал? — запита тя, като гледаше безшумната тълпа навън. — Сигурен ли си, Боб?

В този труден момент Боб не издържа и промени разговора на тема захаросани бадеми — негово вечно и последно спасение, когато малката му приятелка го притискаше до стената по някой политически, социален или богословски въпрос. Но този разговор положи началото на редица неделни разходки, които двамата странни приятели започнаха да предприемат. Те излизаха важно от портиерната всяка втора неделя и се насочваха към ливади или зелени морави, избрани още през седмицата от него; там малката събираше треви и цветя за в къщи, докато той пушеше лулата си. После се отбиваха някъде да закусят със скариди, бира и други деликатеси; и накрай се връщаха ръка за ръка, ако тя не беше заспала от умора на рамото му.

Още по това време вратарят започна да се замисля дълбоко върху един въпрос, който изискваше толкова умствен труд, че остана нерешен и до смъртта му. Решил беше да завещае малките си спестявания на своята кръщелница; обаче тук изникваше въпросът, как да „свърже“ работата по такъв начин, че парите да останат само на нея. От личния си опит в затвора той имаше съвсем ясна представа за огромната мъчнотия да се завържат здраво пари и за забележителната леснота, с която се изплъзват; и в продължение на редица години той задаваше този костелив въпрос на всеки нов неплатежоспособен длъжник или изобщо, на всяко сведущо лице, което преминаваше през затвора.

— Да предположим — казваше той, като побутваше с ключа си жилетката на сведущото лице, за да подчертае въпроса, — да предположим, че човек иска да остави, имота си на някоя млада жена и иска да обвърже тая работа така, че никой друг да не може да го грабне; как бихте постъпили вие?

— Като ги завещая изключително на нея — отговаряше любезно сведущото лице.

— Но вижте — възразяваше ключарят. — Да допуснем, че тя има, да речем, брат, баща или съпруг, който би могъл да заграби имота, след като тя го получи… Как да се попречи на това?

— Щом е завещано на нея, те ще имат толкова законно право върху него, колкото, да кажем, вие — беше сведущият отговор.

— Чакайте малко — продължаваше ключарят. — Да предположим, че тя има меко сърце и те я склонят да им го даде. Какво ще направи тогава вашият закон?

И най-учената личност, която ключарят запита, не можа да намери закон, който да завърже такъв възел. Така вратарят обмисля цял живот този въпрос и накрая умря, преди да е направил завещанието.

Но това се случи много по-късно, когато кръщелницата му бе навършила шестнадесет години. Половината от тях бяха минали, когато тя разбра с тъга и съжаление, че баща й е вдовец. Отсега нататък покровителството, изразено в учудените й очи, стана дейно и детето на Маршалси започна да се държи другояче към баща си.

Това малко дете можеше отначало само да седи при него, като изостави по-интересното си място край високата решетка на камината, и тихо да го наблюдава. Така то му стана толкова необходимо, той дотолкова свикна с него, че започна да се огорчава, ако не са заедно. През тази вратичка навлезе то от детството в претоварения с грижи свят.

Какво видя състрадателният й поглед в тия ранни години у баща й, у сестра й, у брат й, в затвора, какъв голям или малък дял от тъжната истина съдбата намери за добре да й разкрие — това остана една от многото неразкрити тайни. Достатъчно е, че то я вдъхнови да не бъде като другите, да бъде различна, да се труди за тях. Вдъхнови ли? Да. Нима ще говорим за вдъхновението на поет или духовник, а не ще пожелаем да го видим в сърцето, вдъхновено от любов и себеотрицание да върши най-жалък труд в най-жалки жизнени условия?

Без приятели на тоя свят, които биха могли да му помогнат или дори да го навестят, освен странния другар, незапознат с обикновения всекидневен живот и привички на обикновените свободни хора извън тъмницата; родено и отгледано при едни социални условия, по-ненормални от най-ненормалните вън от стените на затвора; още от детство свикнало с особения мирис и вкус на нездравословна кладенчова вода, детето на Маршалси започна своя живот на съзнателно същество.

Въпреки грешките и обезсърченията, въпреки насмешките (изказвани без злоба, но дълбоко нараняващи) за младостта и дребната й фигурка, въпреки смиреното съзнание за детската си безпомощност да вдигне или пренесе нещо; въпреки умората, безнадеждността и тайно проливаните сълзи тя израстваше полека, докато дойде ден да признаят, че е полезна и дори необходима. Това време настъпи. Тя зае мястото на най-голямото от трите деца във всяко отношение освен по възраст; стана глава на изпадналото семейство, а в сърцето си таеше неговите тревоги и позор.

На тринадесет години можеше да чете и да води сметки — можеше да записва с думи и цифри колко ще струват най-необходимите неща, от които се нуждаеха, и колко не им достига, за да могат да ги купят. От време на време посещаваше за някоя и друга седмица едно вечерно училище, а успя да нареди братът и сестра й да посещават, макар и нередовно, дневно училище в продължение на три-четири години. В къщи никой на нищо не ги учеше; но тя разбираше добре — по-добре от всеки друг, — че човек, изпаднал дотам да бъде баща на Маршалси, не може да бъде баща на собствените си деца.

Към тези оскъдни средства за образование тя добави още едно, открито от самата нея. Между разностранните обитатели на затвора имаше и един учител по танц. Сестра й имаше голяма склонност, а както изглежда и дарба към неговото изкуство. Тринадесетгодишното дете на Маршалси се яви пред учителя по танц с чантичка в ръка и изложи скромната си молба.

— Ако позволите, аз съм родена тук, сър.

— О, вие ли сте малката госпожица? — каза учителят по танц, като загледа дребното девойче, вдигнало лице към него.

— Да, сър.

— И с какво мога да ви услужа? — запита учителят по танц.

— На мене с нищо, сър, благодаря. — И отвърза неспокойно чантичката си. — Но ако бъдете любезен, докато сте тук, да научите сестра ми да танцува за не много…

— Дете мое, ще я науча съвсем безплатно — каза учителят по танц, като затвори чантичката. Той беше най-добрият учител по танц, осъждан за неплатежоспособност, и удържа думата си. Сестрата беше толкова способна ученичка, а учителят разполагаше с толкова свободно време да я учи (защото цели десет седмици му бяха потребни да се заеме със своите кредитори, да започне работа, да промени настроението на пълномощниците им, да се бори наляво и надясно, докато се върне към професионалните си занимания), че те постигнаха чудесен напредък. Учителят по танц така много се гордееше и искаше да покаже постижението си пред неколцина избрани приятели от обществото в затвора, та в една прекрасна сутрин още в шест часа на двора (защото стаите бяха тесни за тази цел) бе представен дворцов менует на такъв простор и с така добросъвестно изпълнени стъпки, че учителят, който трябваше да свири и на цигулка, остана, без дъх.

Този успех стана причина учителят по танц да продължи уроците и след като го освободиха. А насърчи и горкото дете да направи нов опит. То следеше и очакваше от месеци в Маршалси да дойде някоя шивачка. Най-после дойде една шивачка на бельо, при която отиде, този път за себе си.

— Ако позволите, мадам — надникна плахо девойчето в стаята на шивачката, която плачеше на леглото си, — аз съм родена тук.

Изглежда, че всеки узнаваше това още щом пристигнеше; защото шивачката седна в леглото, изтри сълзите си и каза, точно както бе казал учителят по танц:

— О, вие ли сте малката?

— Да, мадам.

— Съжалявам, че нямам нищичко за вас — поклати глава шивачката.

— Не съм дошла за нищо, мадам. Ако позволите, искам да се науча да шия.

— За какво ви е — отговори шивачката. — Като виждате докъде ме е довел шевът, не ми е бил от голяма полза.

— На човек, стигнал дотук, нищо не му е било от полза — възрази простодушно детето; — но аз все пак искам да се науча.

— Страх ме е, че сте много слабичка — забеляза шивачката.

— Не мисля, че съм толкова слаба, мадам.

— И сте още съвсем, съвсем мъничка — продължи шивачката.

— Да, наистина съм много мъничка — отговори детето на Маршалси и се разплака от този недостатък, който толкова й пречеше. Шивачката не беше студена и зла жена, а само отскоро неплатежоспособна, трогна се, съгласи се охотно да я учи, откри, че малката е търпелива и усърдна ученичка, и полека-лека я направи изкусна шивачка.

Полека-лека и съвсем по същото време в характера на бащата на Маршалси изникна нова черта. Колкото повече се утвърждаваше като баща на Маршалси, колкото повече зависеше от подаянията на своето голямо, сменящо се семейство, толкова повече държеше на своето загубено благородничество. С ръката, прибрала само преди половин час кроната, подадена от някой събрат, той започваше да изтрива сълзите, започнали да се стичат по бузите му, ако му се споменеше, че дъщерите му си печелят хляба. Затова най-голяма грижа на детето на Маршалси беше да поддържа благородната измама, че всички, са безделни бедняци.

Сестрата стана танцьорка. В рода имаше един разорен чичо — разорен от брата си, бащата на Маршалси, разбрал толкова, колкото и брат му как бе станало това, той прие факта като неизбежна последица. На него именно се падна да й бъде опекун. По природа саможив и скромен, той посрещна на времето своето разорение съвсем безучастно; само не се изми в деня, когато му съобщиха нещастието, и не се върна вече към тоя разкош. В щастливите си дни беше посредствен любител-музикант; и щом се сгромоляса заедно с брата си, започна да се издържа със свирене на кларнет (мръсен като самия него) в малък театрален оркестър. В същия театър, гдето племенницата му стана танцьорка; той беше вече установена личност там, когато тя зае дребната си служба; и прие задължението да я придружава и закриля, както би приел болест, наследство, угощение, гладуване — всичко освен сапун.

За да даде възможност на девойката да печели по няколко шилинга седмично, детето на Маршалси трябваше да измисли сложно обяснение за бащата.

— Фани няма да живее с нас, татко. Тук ще бъде почти през целия ден, но ще живее при чичо.

— Изненадваш ме. Защо?

— Мисля, че и на чичо е нужен другар, татко. Да му прислужва, да се грижи за него.

— Другар ли? Та той прекарва повечето си време тук. А ти, Еми, му услужваш и се грижиш за него повече, отколкото би го сторила сестра ти. Всички вие много ходите навън, много ходите.

Това бе казано, за да се спази външната форма, според която той не знаеше, че и самата Еми излиза денем да работи.

— Но ние всякога се връщаме с радост в къщи, татко, не е ли така? А колкото до Фани, тя не само ще се грижи за чичо, а може би за нея ще бъде по-добре да не живее постоянно тук. Тя не е родена като мене в Маршалси.

— Добре, Еми, добре. Макар и да не разбирам напълно мисълта ти, предполагам, че Фани ще предпочита да живее навън; както и ти впрочем. Така ти, Фани и чичо ви ще се наредите, както намерите за добре. Добре, добре; няма да ви се меся. Не мислете за мене.

Да изведе брата си от затвора, да го отърве от длъжността на мисис Бенгъм и от съмнителното общество, свързано с тези две обстоятелства, беше най-тежката задача. На осемнадесет години той живееше ден за ден, изпукваше толкова, колкото изчукваше, и би прекарал така цял живот. От никого в затвора не можеше да се научи на нещо добро и полезно; единственият възможен покровител беше нейният стар приятел и кръстник.

— Мили Боб — каза веднъж тя, — какво ще стане с горкия Тип?

Братът се казваше Едуърд, съкратено Тед, а в затвора бе станал Тип.

Ключарят имаше строго установено мнение какво ще стане с горкия Тип и дори се бе погрижил да предотврати предвижданията си, като му бе намекнал да избяга от затвора, за да служи на родината си. Но Тип му бе благодарил и заявил, че не иска и да знае за родината.

— Да, миличка — каза ключарят на кръщелницата си. — Трябва да се направи нещо за него. Да опитам ли да му намеря работа при някой адвокат?

— Много ще ти благодаря, Боб.

Сега Боб имаше вече да разисква два въпроса с юристите, които идваха в затвора. Втория той задаваше така настойчиво, че накрай намери за Тип място с дванадесет шилинга седмично в една адвокатска кантора в големия национален храм, наричан Дворцов съд — в онова време една от многото несъкрушими крепости за достойнството и сигурността на Албион, а сега и „мястото им вече не ги познава“[1].

Тип скуча в Клифърдс Ин половин година, но в края на този срок се прибра една вечер в затвора с ръце в джебовете и някак между другото заяви на сестра си, че нямало да се върне на работа.

— Няма да се върнеш ли? — запита разтревожено детето на Маршалси, за което Тип беше най-голямата грижа.

— Дотегна ми — каза Тип — и зарязах.

Всичко дотягаше на Тип. Като поседя отново в Маршалси на длъжността на мисис Бенгъм, втората му майчица, подпомогната от своя верен приятел, го настани в някакъв склад за стоки, после в зеленчукова градина, при съдебен пристав, в пивоварна, при борсов посредник, пак при адвокат, в голям магазин, във винарски завод, отново при адвокат, в магазин за вълнени платове, за галантерия, на рибния пазар, в магазин за вносни плодове, в доковете. Но гдето и да отидеше, Тип започваше да скучае и заявяваше, че е напуснал. Гдето и да отидеше, този обречен Тип носеше със себе си стените на затвора във всяка търговия или професия и се влачеше в тесните им рамки все така лениво, безцелно и нехайно, докато най-после действителните, неподвижни стени на Маршалси надделяха със своя чар и си го върнаха напълно.

Въпреки това храброто малко същество се бе дотолкова обрекло да спаси брата си, че докато той се местеше от място на място, то успя да спести достатъчно пари, за да го изпрати в Канада. Когато безделието му дотегна и той се почувствува готов да зареже и него, Тип се съгласи благосклонно да замине за Канада. Еми изпитваше мъка от раздялата, но и радостна надежда, че брат й ще тръгне най-после в правия път.

— Бог да те благослови, мили Тип. Не се възгордявай и ела да ни видиш и след като забогатееш.

— Добре! — отвърна Тип. И замина.

Но не стигна до Канада; всъщност стигна само до Ливърпул. Като отиде от Лондон до това пристанище, той изпита непреодолимо желание да офейка от парахода и реши да се върне. В изпълнение на това намерение след един месец й се представи бос, одрипавял, по-отегчен от всеки друг път.

Най-после след ново заемане длъжността на мисис Бенгъм той съобщи, че сам си е намерил място.

— Намерих си работа, Еми.

— Наистина ли, Тип?

— Да. Ще заработя вече. Няма защо да се тревожиш отсега нататък за мене, мила.

— Какво ще работиш, Тип?

— Знаеш ли Слинго?

— Когото наричат Търговеца?

— Същия. Освобождават го в понеделник и той ми обеща едно местенце.

— С какво търгува?

— С коне. Работата е наред. Ще ми потръгне, Еми.

Тя не го видя няколко месеца; само веднъж получи вест от него. По-възрастните обитатели започнаха да шушукат, че някой го видял на една мошеническа разпродажба да купува за истинско сребро посребрени вещи, които заплащал щедро с банкноти; но тези слухове не стигнаха до нейните уши. Една вечер, когато работеше сама до прозореца — да използува последната закъсняла светлина до стената, — той отвори вратата и влезе.

Тя го целуна за добре дошъл; но се побоя да го запита нещо. Той забеляза плахостта и тревогата й и сякаш изпита угризение.

— Страхувам се, Еми, че този път ще те огорча. Наистина се страхувам.

— Не е приятно да чуя това, Тип. Напусна ли?

— Ами… да.

— Не очаквах, че мястото е подходящо за тебе, затова нито съм много изненадана, нито съжалявам, Тип.

— Само че това не е най-лошото.

— Не е най-лошото ли?

— Не ме гледай така смаяно. Да, Еми, не е най-лошото. Върнах се, както виждаш; но… не ме гледай така смаяно… върнах се не както досега. Не съм в списъка на доброволно влизащите тук. А на редовните обитатели.

— Ох, не казвай, че си затворник, Тип! Недей, недей!

— Ех, и аз не искам да казвам такова нещо — отвърна неохотно той; — но щом не можеш да разбереш сама, без да ти казвам… какво да правя? Затвориха ме за дълг от четиридесет лири.

За пръв път през тия години тя рухна под тежестта на мъката си. Вдигна стиснатите си ръце, изплака, че тази вест ще убие баща им, ако я узнае, и падна в грубите нозе на Тип.

По-лесно беше Тип да я свести, отколкото тя да го убеди, че бащата на Маршалси ще бъде сломен, ако научи истината. Това беше нещо неразбираемо, невъобразимо за Тип. Той отстъпи едва когато към нейните молби се присъединиха чичото и другата сестра. Завръщането му не се нуждаеше от особено обяснение; представиха го на бащата, както ставаше досега; а обитателите на Маршалси, разбирайки по-добре от Тип благочестивата лъжа, добросъвестно я подкрепиха.

Такъв беше животът, такова беше миналото на детето на Маршалси до двадесет и втората му година. Все още привързана към жалкия двор и сгради, които смяташе за свой роден кът, малката се движеше стеснително из него, със съзнанието, че я показват на всеки новодошъл. Откакто бе започнала да работи навън, смяташе за необходимо да не казва къде живее, като изминаваше колкото може по-тайно разстоянието между желязната врата и свободния град, гдето не бе нощувала нито веднъж досега. Вродената й стеснителност се бе засилила от тази необходимост да се крие и дребната й фигурка се плъзгаше с бързи, леки стъпки по многолюдните улици, за да избяга по-скоро от тях.

Узнала напълно суровите житейски нужди, тя беше съвършено невинна във всичко друго. Невинно гледаше, като през було, на баща си, на затвора, на мътната, жива човешка река, протичаща през него и навън.

Такъв беше животът, такова беше миналото на малката Дорит, която се прибираше в неприветната септемврийска вечер у дома си, следвана на разстояние от Артър Кленъм. Такъв беше животът, такова беше миналото на малката Дорит, когато тя зави към Лондонския мост, мина по него, върна се назад, отиде до черквата „Сент Джордж“, върна се отново и се вмъкна внезапно през отворената врата в малкия двор на Маршалси.

Бележки

[1] Цитат из псалом 102, стих 16. — Б.Пр.