Чарлз Дикенс
Малката Дорит (70) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXXІІІ
Върви

Промените в стаята на трескавия болен са бавни и колебливи, но промените в трескавия свят са бързи и безвъзвратни.

Съдбата на малката Дорит беше да бъде роб и на двата вида промени. Стените на Маршалси отново я обгръщаха в сянката си като тяхно дете през оная част от деня, когато мислеше заради Кленъм, грижеше се за него, бдеше над него и го напускаше, за да отдаде отново нему цялата си любов и грижа. Ролята й в живота извън вратите на затвора също й налагаше своите изисквания и тя ги изпълняваше с неуморно търпение. Тук беше Фани, горда, капризна, своенравна, още по-затънала в онова неблагоприятно състояние, което й пречеше да се явява в обществото и което я бе така раздразнило онази вечер, когато стана инцидентът с ножчето от костенурчената кост, решена вечно да търси утеха и да остава неутешима и да се чувствува дълбоко обидена, без да позволява някому дързостта да я мисли за такава.

Тук беше и брат й, слабохарактерен, горделив, вечно на градус, младеж старик, който се тресеше от глава до пети и говореше така заплетено, като че ли част от парите, с които така се перчеше, са запрели на гърлото му, а неспособен сам да направи крачка в живота си, той се държеше покровителствено към сестра си, която обичаше егоистично (тази отрицателна заслуга си остана докрай у злополучния Тип), защото я оставяше да го води. Тук беше и мисис Мърдл в траурни воали (първата траурна шапка вероятно бе разкъсана на парчета в припадък на скръб, но положително бе отстъпила мястото си на нов артикул от парижкия пазар, който много й приличаше), която във войната с Фани й връщаше ритник за ритник, и й препречваше отчаяния си бюст ежечасно. Тук беше и бедният мистър Спарклър, който не знаеше как да поддържа мир между тях, но смирено клонеше към мнението, че най-добре ще е да се съгласят, че и двете са забележително прекрасни жени и че няма глупости у никоя от тях — заради която кротка препоръка и двете страшно се нахвърляха върху него. После тук беше и мисис Дженеръл, която се беше завърнала от чужбина и изпращаше прах и призми по пощата всеки ден, като искаше нови и пови препоръки за едно или друго свободно място. За тази забележително благородна дама в заключение може да се каже, че надали е имало някога на света друга благородна дама като нея, способна да заеме кое да е свободно място (както се виждаше от горещите препоръки), и надали е имало друга дама, нещастна като нея, да има такъв огромен кръг горещи и изтъкнати почитатели, които в края на краищата не я искаха въпреки качествата й.

При първото сътресение след смъртта на мистър Мърдл много високопоставени личности не можеха да решат дали да обърнат гръб на мисис Мърдл, или да я утешават. Тъй като им се видя изгодно обаче за оправдание на собствената им заблуда да я признаят за жестоко измамена, те любезно я приеха и продължиха връзките си с нея. Следователно мисис Мърдл, като модерна и благовъзпитана жена, станала жертва на хитростите на вулгарен простак (защото мистър Мърдл бе разкрит като простак от глава до пети, щом се разкри състоянието на джоба му), трябваше да бъде активно подкрепяна от своя кръг в интерес на самия кръг. Тя отвърна на тази преданост, като даде да се разбере, че е по-разярена от всеки друг срещу престъпната сянка на покойника. Общо взето, като умна жена, тя излезе от огъня невредима и отново си заживя чудесно.

Постът на мистър Спарклър за щастие се оказа от онези лавици, на които джентълмените биват скътани за цял живот, освен ако се появи повод да ги качат с Барнакловия подемен кран на по-висока и доходна лавица. И така този патриотичен служител остана верен на своето знаме (знаме на четирите заплати) и го държеше заковано на мачтата като истински Нелсон. От плодовете на неговото безстрашие мисис Спарклър и мисис Мърдл, които живееха на различни етажи в аристократичен малък храм на неудобствата, в който миризмата от онзиденшната супа и конете беше така постоянна, както смъртта е за човека, се въоръжиха за борба в обществото като заклети врагове. И малката Дорит, като виждаше как се развиват работите, не можеше да не се пита тревожно в кой ли затънтен ъгъл на това благородно домакинство постепенно ще бъдат натикани децата на Фани и кой ли ще поеме грижата за тези неродени жертви.

Тъй като Артър беше твърде болен, за да се споделят с него вълнуващи и тревожни въпроси, а подобрението му до голяма степен зависеше от покоя, така нужен за слабостта му, единственото място, откъдето малката Дорит можеше да черпи подкрепа през този тежък период, беше мистър Мийгълс. Той беше още в чужбина, но тя му бе писала, чрез дъщеря му, веднага щом видя Артър в Маршалси, а и след това, като споделяше с него главните си тревоги и най-вече една от тях. На тази именно се дължеше и продължителното отсъствие на мистър Мийгълс в чужбина, вместо да бъде в Маршалси.

Без да разкрива истинския характер на документите, които бяха попаднали в ръцете на Риго, малката Дорит беше доверила на мистър Мийгълс историята в общи черти и му беше разказала за съдбата на мошеника. Старият опит на предпазливост, придобит от времето на везните и лопатката, веднага подсказа на мистър Мийгълс, че е много важно да си възвърнат оригиналните документи. Затова той отговори на малката Дорит, че намира основателна загрижеността й по въпроса, и прибави, че няма да се върне в Англия, докато не направи опит да ги издири.

По това време мистър Хенри Гауън бе решил, че не му е приятно да се среща с тези Мийгълсовци. Той беше така внимателен да не дава никакви нареждания на жена си в този смисъл, но спомена на мистър Мийгълс, че личното му впечатление е, че не се разбират и затова ще е по-добре, ако учтиво и без никакви сцени и прочие се съгласят, че са чудесни хора, но по-добре да не се срещат. Бедният мистър Мийгълс, който виждаше, че не допринася за щастието на дъщеря си, като се оставя да бъде постоянно обиждан в присъствието й, рече: „Добре, Хенри! Ти си съпруг на моята рожба, ти ме измести от сърцето й и това е естествено; щом го желаеш, добре!“ Това споразумение донесе още една изгода, която може би Хенри Гауън не беше предвидил, а именно, че мистър и мисис Мийгълс сега бяха още по-щедри към дъщеря си, откакто започнаха да поддържат връзки само с нея и детето; по този начин неговата възвишена душа се намери с повече пари, без да се чувствува унизена от необходимостта да знае откъде идат те.

В такъв момент естествено мистър Мийгълс се залови за работата с голямо желание. От дъщеря си той разбра из кои градове се е скитал Риго и различните хотели, в които бе живял напоследък. Той си постави за задача да ги посети много бързо и предпазливо и ако някъде беше оставил неуредена сметка, някакъв пакет или сандъче, да плати сметката и да вземе пакета или сандъчето.

Придружен само от мама Мийгълс, той започна своето странствуване и срещна много приключения.

Най-големите му трудности идеха от това, че не разбираше какво му казват и провеждаше разпитите си между хора, които не разбираха какво им казва. Въпреки всичко с непоколебима увереност, че английският език е роден език на целия свят, само че хората не го разбират от глупост, мистър Мийгълс най-словоохотливо глаголствуваше с хотелиерите, влизаше в сложни обяснения от най-заплетен характер и напълно отхвърляше отговори на родния език на събеседниците на основанието, че са „глупости“. Понякога викаха преводчици, към които мистър Мийгълс се обръщаше на такъв специфичен език, че веднага ги сразяваше и те млъкваха, и ставаше още по-лошо. В края на краищата обаче кой знае дали загуби много от това, че не разбираше езика, защото, макар и да не намери никакви оставени вещи, намери толкова дългове и толкова разнообразни компрометиращи спомени, свързани със собственото име, което беше единствената му разбираема дума, че почти навсякъде го обсипваха с обидни обвинения. При не по-малко от четири случая заявяваха за мистър Мийгълс в полицията като авантюрист, негодник, крадец, но той търпеше тези обиди най-благодушно (като нямаше представа за значението им) и биваше най-позорно конвоиран до параходи и дилижанси, за да се отърват от него, а той, веселият британец, бърбореше през цялото време, уловил мама Мийгълс под ръка.

Но на свой език и по ум мистър Мийгълс беше ясен, прозорлив и упорит човек. Когато, както сам се изразяваше, беше „обиколил навсякъде“ чак до Париж и не бе постигнал никакъв успех, той не се обезсърчи. „Колкото по̀ се приближаваме до Англия, нали виждаш, майко — разсъждаваше мистър Мийгълс, — толкова по-голяма вероятност има да стигна до документите, та дори и да не ги намеря. Защото разумно е да се мисли, че той ги е депозирал някъде, където да бъдат скрити от хората в Англия, а същевременно да бъдат леснодостъпни за него самия, нали разбираш?“

В Париж мистър Мийгълс завари едно писмо от малката Дорит, в което тя казваше, че могла да поговори няколко минути с мистър Кленъм за този човек, който не съществуваше вече; и когато тя казала на мистър Кленъм, че приятелят му, мистър Мийгълс, който вече се завръщал и скоро щял да го посети, се интересувал да проучи нещо за този човек, ако може, той я помолил да каже на мистър Мийгълс, че онзи тип се познавал с мис Уейд, която тогава живеела на еди-коя си улица в Кале. „Охо!“, рече мистър Мийгълс.

Много скоро след това (колкото бе възможно по времето на дилижанса) мистър Мийгълс позвъни на пукнатия звънец, на пукнатата порта и тя скръцна и се отвори и селянката застана в тъмния коридор и рече:

— Е, сер, за кого?

В отговор на нейния въпрос мистър Мийгълс си измърмори, че имало нещо у тези хора от Кале, които все пак разбирали донякъде какво искате и вие, па и те самите, и отвърна:

— Мис Уейд, мила.

Тогава го въведоха при мис Уейд.

— Доста време не сме се виждали — каза мистър Мийгълс и се изкашля, — надявам се, че сте добре, мис Уейд.

Без да изказва някаква надежда, че той или кой да е друг е добре, мис Уейд запита на какво дължи честта да го види пак. В това време мистър Мийгълс изгледа стаята, но не забеляза никаква кутия.

— Ами право да си кажа, мис Уейд — каза мистър Мийгълс с благ, сговорчив, да не кажем, умолителен тон, — възможно е да можете да хвърлите светлина върху една дреболия, която засега е неясна. Каквото било между нас — било, надявам се, не може да се поправи сега. Вие спомняте ли си дъщеря ми? Времето така мени всичко! Сега е майка!

Със своята наивност мистър Мийгълс не можеше да зачекне по-болен въпрос. Той замълча в очакване да бъде проявен някакъв признак на интерес, но напразно.

— Това не е въпросът, за който искахте да говорите, нали? — каза тя след студено мълчание.

— Не, не — отвърна мистър Мийгълс, — само си помислих, че с вашата доброта, може би…

— Мислех, че вече сте разбрали — прекъсна го тя с усмивка — доколко можете да разчитате на добротата ми.

— Не говорете така — каза мистър Мийгълс, — вие сте несправедлива към себе си, но да дойдем на въпроса. — Той разбра, че не е спечелил нищо със заобикалките. — Научих от моя приятел Кленъм, за когото сигурно ще съжалите, като чуете, че от известно дреме е много болен… — Той пак замлъкна и тя пак не проговори — че вие познавате някой си Бландоа, който бе убит неотдавна в Лондон при страшна злополука. Моля, не ме разбирайте зле. Аз зная, че познанството ви е било… — каза мистър Мийгълс и ловко предвари гневното й избухване. — Напълно ми е известно това. Зная, че само бегло го познавате. Но въпросът е — гласът на мистър Мийгълс отново стана благ, — дали, когато последния път той се връщаше в Англия, не е оставил у вас някакъв пакет с книжа или кутия с книжа, или изобщо някакви книжа в нещо, и да ви е помолил да ги държите за малко време, докато ги потърси?

— Въпросът е — повтори тя: — Чий въпрос?

— Мой — каза мистър Мийгълс. — И не само мой, но и на Кленъм, а и на други. Аз съм сигурен — продължи мистър Мийгълс, чието сърце преливаше от любов към неговата рожба, — че вие не може да изпитвате лоши чувства към дъщеря ми, това е невъзможно! Е, това е и наш въпрос; защото той пряко засяга нейна близка приятелка. И затова съм тук, да ви кажа откровено, че това е въпросът и да ви запитам: оставил ли е?

— Ей богу — отвърна тя, — изглежда, че съм станала прицел за въпросите на всеки, който знаел нещо за един човек, когото веднаж в живота си наех за една работа, за което му платих и го освободих.

— О, недейте — запротестира мистър Мийгълс. — Недейте! Не се обиждайте — това е най-простият въпрос на света и може да се зададе на всекиго. Документите, за които говоря, не са били негови, той си ги е присвоил незаконно и биха могли да навлекат неприятности на невинното лице, което ги пази, а се търсят от законните им притежатели. Той е минал през Кале на път за Лондон и има основания да се мисли, че не ги е занесъл със себе си тогава, че е искал да ги има подръка и че не е имал доверие да ги повери на хора от неговия сорт. Тук ли ги е оставил? Кълна ви се, че ако знаех как да постъпя, без да ви обиждам, бих направил всички усилия. Аз ви поставям въпроса лично, но в него няма нищо лично. Бих могъл да го задам на всекиго. И вече го задавах на много души. Тук ли ги е оставил? Оставил ли е нещо тук?

— Не.

— Тогава за нещастие, мис Уейд, вие не знаете нищо за тях?

— Не зная нищо. Ето, вече отговорих на необяснимия ви въпрос. Не ги е оставил тук и аз не зная нищо за тях.

— Достатъчно! — каза мистър Мийгълс и се надигна. — Съжалявам; и това се свърши; дано не съм ви много засегнал. Тетикоръм добре ли е, мис Уейд?

— Хариет ли? О, да!

— Пак сбърках — каза мистър Мийгълс, като го поправиха. — Изглежда, че не преставам да греша тук. Може би, ако си бях премислил дваж, нямаше да й дам това шеговито име. Но когато човек иска да е добродушен и закачлив с младите, не му мисли дваж. Старият й приятел я поздравява с една добра дума, мис Уейд, ако намерите за уместно да й я предадете.

Тя не каза нищо колкото за това; и мистър Мийгълс напусна мрачната стая, в която честното му лице светеше като слънце, и отиде в хотела, където беше оставил мисис Мийгълс и където даде следния отчет.

— Бит съм, майко. Никакъв резултат.

След това се отправиха за кораба, който отплава за Лондон същата вечер, и оттам право в Маршалси.

Верният Джон беше дежурен, когато татко и мама Мийгълс се представиха на пропуска привечер. Той им каза, че мис Дорит не е там; но е била сутринта и неизменно идвала всяка вечер. Мистър Кленъм се поправял бавно и Меги, мисис Плорниш и мистър Баптист се редували да се грижат за него! Мис Дорит сигурно щяла да дойде вечерта, преди да удари звънецът. Директорът на затвора й отстъпил една стая на горния етаж и те можели да я почакат там, ако обичат. Понеже се бояха, че може да навредят на Артър, ако влязат при него без подготовка, мистър и мисис Мийгълс приеха предложението и останаха там да гледат затвора през решетките на прозореца.

Тесният простор в затвора направи такова впечатление на мисис Мийгълс, че тя се разплака, а мистър Мийгълс просто се задуши от липса на въздух. Той се разхождаше нагоре-надолу из стаята задъхан и още повече влошаваше положението си, като си вееше усърдно с носната си кърпа, когато вратата се отвори.

— Е? Господи боже! — рече мистър Мийгълс. — Не е мис Дорит! Ха, майко, погледни! Тетикоръм!

Беше тя самата и в ръцете си държеше желязна кутия. Също такава кутия Ефри беше видяла в първото си съновидение под мишницата на двойника, който я изнесе от къщи посред нощ. Тази кутия Тетикоръм сега сложи на пода до краката на стария си господар, падна на колене и започна да си бие ръцете в нея и да вика полуекзалтирано и полуотчаяно през смях и сълзи:

— Прости ми, скъпи господарю, приемете ме пак, мила господарке, ето кутията!

— Тети! — извика мистър Мийгълс.

— Това, което искахте! — каза Тетикоръм. — Ето го! Затвориха ме в другата стая, да не ви видя. Чух, като я питахте за кутията. Чух я, като каза, че не е у нея, а бях там, когато той я остави, и я взех, когато тя си легна, и я изнесох. Ето ви я.

— Но, мило момиче — извика мистър Мийгълс, още по-задъхан от преди, — как прекоси канала?

— Дойдох в кораба с вас. Седях загърната на другия край. Когато взехте карета на пристанището, аз взех друга карета и ви проследих дотук. Тя нямаше никога да ви я даде, след като казахте, че я търсят; по-скоро щеше да я хвърли в морето или да я изгори. Но ето ви я!

О, какъв възторг и плам имаше в това: „Ето ви я!“

— Тя никак не искаше да я държи, това трябва да го кажа за нейно оправдание, но той я остави и съм убедена, че след вашите думи и след като отрече, че е у нея, тя никога нямаше да я предаде. Но ето я! Мили господарю, мила господарке, приемете ме отново и ми върнете скъпото старо име! Нека тази кутия се застъпи за мене. Ето я!

Татко и мама Мийгълс никога не бяха носили така заслужено тези названия, както когато отново взеха под покровителството си вироглавата си питомница.

— О, колко бях нещастна! — извика Тетикоръм и се разплака много по-горчиво, след като й простиха, отколкото преди. — Така нещастна и така се разкайвах! Боях се от нея още откакто я видях за пръв път. Знаех, че има власт над мене, защото разбираше така добре лошото у мене. Това беше някаква лудост и тя можеше да я предизвиква, когато пожелае. Когато бях в това състояние, все си мислех, че хората са против мене поради произхода ми: и колкото по-мили бяха към мене, толкова по̀ ги обвинявах. Изкарвах, че тържествуват над мене и че искат да ме накарат да им завиждам, когато зная — когато дори тогава съзнавах, че и през ума не им минаваше такова нещо. И красивата ми млада господарка не е така щастлива, както трябваше да бъде, а аз я напуснах! За каква грубиянка и мерзавка сигурно ме мисли! Но вие ще кажете една добра дума за мене и ще я помолите да ми прости като вас, нали? Защото вече не съм така лоша като преди — молеше се Тетикоръм. — Аз пак съм си лоша, но наистина не толкова, колкото преди. Като имах през цялото това време мис Уейд пред очите си, като че ли виждах себе си по-възрастна — да обръщам всичко наопаки и да извъртам всичко добро на лошо. Гледах я през цялото време как не изпитва друго удоволствие, освен да ме поддържа нещастна, подозрителна и да ме кара да се измъчвам като нея. А не й беше много трудно да постигне това — извика Тетикоръм със заключителен изблик на скръб, — защото бях така лоша, че повече не може да бъде. Само искам да кажа, че след всичкото, което преживях, надявам се, че вече никога няма да бъда чак толкова лоша и че малко по малко ще стана по-добра. Ще полагам голямо усилие и няма да спирам на двадесет и пет, сър. Ще броя двадесет и пет пъти по сто и двадесет и пет пъти по хиляда.

Вратата се отвори повторно, Тетикоръм се успокои и малката Дорит влезе. Мистър Мийгълс подаде кутията радостен и горд и нейното лице просия от щастие и радост. Тайната вече беше осигурена. Тя можеше да скрие от него своята част от тайната; той не бива никога да узнае за нейната загуба; когато му дойде времето, той щеше да узнае онази част, която беше от значение за него, но никога няма да узнае онова, което се отнася само до нея. То беше вече минало, съвсем забравено и съвсем простено.

— Сега, мила мис Дорит — каза мистър Мийгълс, — аз съм делови човек, или поне бях, и в качеството на такъв, ще си взема мерките веднага. Дали не ще е по-добре да се видя с Артър още тази вечер?

— Струва ми се, по-добре да не е тази вечер. Ще отида в стаята му да видя как се чувствува. Но мисля, че е по-добре да не го виждате тази вечер.

— И аз съм твърде склонен към вашето мнение, мила — каза мистър Мийгълс, — и затова останах в тази мрачна стая, а не отидох при него. Тогава вероятно ще го видя малко по-късно. Но ще обясня какво искам да кажа, когато се върнете.

Тя излезе от стаята. Мистър Мийгълс погледна през решетките на прозореца и я видя, като излезе от портиерната и пресече двора на затвора. Той каза кротко:

— Тетикоръм, ела при мене за минутка, моето момиче.

Тя отиде до прозореца.

— Виждаш ли това младо момиче, което току-що беше тук — тази дребна, спокойна, крехка фигурка, която минава долу, Тети? Виж, хората се отдръпват да й сторят път. Мъжете — виж ги бедните, одърпани човеци — си свалят най-учтиво шапките и сега тя влиза във вратата. Виждаш ли я, Тетикоръм?

— Да, сър.

— Чувал съм, Тети, че някога я наричали детето на този затвор. Тук се е родила и прекарала много години. Аз не мога да дишам тук. Тъжно е да се родиш и да отраснеш в такова място, нали, Тетикоръм?

— Да, наистина, сър.

— Ако тя бе мислила постоянно за себе си и бе решила, че всички я презират зарад това място и й го натякват, тя щеше да води нещастно, а вероятно и безполезно съществование. Въпреки това, Тетикоръм, хората казват, че животът й е бил изпълнен с примирение, добрина и благородно служене на другите. Да ти кажа ли какво мисля, че се гледали тези нейни очи, за да добият този израз?

— Да, моля ви се, сър.

— Дълга, Тетикоръм. Започни да го изпълняваш от ранна възраст и изпълнявай го добре и няма случай, когато това да е изложило човека пред бога или пред него самия, каквото и да е общественото му положение или произход.

Те останаха до прозореца, където дойде и мама Мийгълс, и наблюдаваха затворниците, докато се завърне малката Дорит. Тя беше скоро отново в стаята и макар че бе оставила Артър спокоен, препоръча да не го посещават тази вечер.

— Добре! — каза мистър Мийгълс бодро. — Не се съмнявам, че така е най-добре. Тогава, мила милосърдна сестро, поверявам поздравите си във вашите ръце и съм сигурен, че не бих могъл да намеря по-добри. Утре сутрин заминавам пак.

Изненадана, малката Дорит го запита закъде.

— Мила моя — каза той. — Не мога да живея, без да дишам. Това място ми взе дъха и аз няма да си го възвърна, докато Артър не излезе оттук.

— Но как може това да е причината за вашето заминаване утре сутрин?

— Ще разберете — каза мистър Мийгълс. — Тази вечер ние тримата ще отседнем в някой хотел в града. Утре сутрин мама и Тетикоръм ще отидат в Туикнъм, където мисис Тикит, която седи с доктор Бакън на прозореца в гостната, ще ги вземе за привидения, а аз ще замина отново в чужбина да търся Дойс. Той трябва да дойде тук. Казвам ви, мила, няма полза от писане и планиране, и условни разсъждения по този или онзи въпрос отдалече. Нищо не ми струва да отида и да го намеря. Аз съм стар пътешественик и всички езици и обичаи са еднакви за мене — не разбирам никой от тях. И затова никога не изпадам в неудобно положение. Очевидно е, че трябва да вървя незабавно. Защото не мога да живея, ако не дишам свободно, а не мога да дишам свободно, докато Артър е в Маршалси. Аз се задушавам сега и едва мога да си поема дъха, за да ви кажа всичко това и да ви занеса тази ценна кутия до долу.

Те излязоха на улицата, когато звънецът започна да звъни, и мистър Мийгълс тръгна с кутията. Никаква кола не чакаше малката Дорит, което доста изненада мистър Мийгълс. Той й повика една карета, тя се качи и той сложи кутията до нея. От радост и благодарност тя му целуна ръката.

— Това не ми е приятно, мила — каза мистър Мийгълс. — Против разбиранията ми за справедливост е вие да отдавате почит на мене, и то пред портите на Маршалси.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Вие ми напомняте за времето… — рече мистър Мийгълс, внезапно помръкнал — но тя го обича много и прикрива недостатъците му, като си мисли, че никой не ги вижда — а той наистина има много връзки и е от добро семейство.

Това му беше единствената утеха за загубата на дъщеря му и кой може да го съди, че й отдаваше такова голямо значение?