Чарлз Дикенс
Малката Дорит (7) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава VІ
Бащата на Маршалси

Преди тридесет години на няколко стъпки от черквата „Сент Джордж“, в предградието Саутуърк, от лявата страна на пътя, който отива на юг, се издигаше затворът Маршалси. Издигаше се той на същото място от много години и остана там още някое време; но сега вече не съществува. А светът не стана по-лош без него.

Това бяха дълга редица сгради в казармен стил, плътно долепени една до друга без задни стаи, заградени от тесен, постлан с плочи двор, затворен от високи зидове със заострени шипове на върха. В този тесен, задушен затвор за неизправни длъжници имаше още по-тясно и задушно помещение за контрабандисти. Предполагаше се, че зад обкованата с желязо врата на втория затвор (състоящ от един-два карцера и тъмен, широк ярд и половина ходник, тайнствено преддверие на мъничкото игрище за кегли, гдето длъжниците от Маршалси притъпяваха мъката си) се намират нарушителите на данъчните закони, неплатилите акцизи и мита и осъдени поради това на глоби, които не са били в състояние да заплатят.

Казваме „предполагаше се“, защото карцерът и тъмният ходник бяха отживели времето си. В действителност ги считаха за прекалено тежко наказание, при все че на теория се смятаха за напълно уместни. (Както и днес има съвсем непрогледни тъмници и килии, които не са карцери.) Затова контрабандистите обикновено навестяваха длъжниците (които ги посрещаха с отворени обятия) освен в дните, когато от съответната служба идваше съответно лице, за да направи един вид проверка на неща, от които не разбираше нищо. В такива типично британски случаи контрабандистите — ако имаше такива — си даваха вид, че се прибират в карцера и тъмния ходник, докато съответното лице си даваше вид, че върши нещо; и излизаха отново, щом той завършеше своята работа… както се вършат повечето държавни дела в нашия съвсем мъничък, съвсем прекрасен остров.

Много време преди деня, в който слънцето припичаше над Марсилия в началото на нашата повест, в затвора Маршалси бе отведен длъжник, който е донякъде свързан с нея.

По онова време той беше много любезен и безпомощен човек на средна възраст, който щеше веднага да бъде освободен. Неизбежно щеше да бъде освободен, защото в Маршалси не затварят никога длъжник, който нищо не дължи. Той донесе куфар, но се поколеба дали трябва да извади вещите си; толкова ясно и на него — както на всички останали — ключарят бе казал, че веднага ще го освободят.

Беше стеснителен, затворен човек, с приятна, макар и донякъде женствена външност; с мек глас, къдрава коса и нерешителни ръце (по онова време украсени с пръстени), които през първия половин част от запознаването със затвора непрестанно докосваха треперещите устни. Най-много се тревожеше за жена си.

— Как мислите, сър — обърна се той към ключаря, — дали много ще се разстрои, ако дойде утре сутринта пред входа?

Ключарят отговори, че според неговите наблюдения някои се разстройвали, други не. В повечето случаи не.

— Виждате ли, трябва да се знае характерът й — продължи философски той. — От това зависи.

— Много е деликатна и неопитна.

— Не е добре тогава — отговори ключарят.

— Дотолкова не е свикнала да излиза сама — продължи длъжникът, — та не мога да си представя как ще дойде дотук, ако реши да дойде.

— Може би ще вземе файтон — предположи ключарят.

— Може би. — Нерешителните пръсти потърсиха разтрепераните устни. — Дано да вземе. Може и да не се досети.

— Или пък — добави ключарят, изказвайки от вехтия си дървен стол своите предположения, както би успокоявал от жалост безпомощно дете — може би да дойде с брат или сестра.

— Няма нито брат, нито сестра.

— Или племенница, племенник, братовчед, прислужница, някоя млада жена, зарзаватчийка. Ех, дявол да го вземе, все ще се намери някой — завърши ключарят, за да отхвърли предварително всяко възражение срещу предположенията му.

— Страхувам се… надявам се, че не ще бъде противно на правилника… ако доведе и децата.

— Децата ли? — възкликна ключарят. — Правилникът? Бог да ви поживи, та ние сме същинска детска градина. Децата! Ами че тук гъмжи от деца! Колко имате?

— Две — отговори длъжникът, вдигна отново нерешителната си ръка към устните и влезе в затвора.

Ключарят го проследи с поглед. „А ти си третото — промърмори той. — И обзалагам се на цяла крона^[1], че жена ти е четвъртото. И още на половин крона, че ще се яви и пето. В обща сметка пет деца. Давам още седем шилинга и шест пенса на този, който ми каже кой ще бъде по-безпомощен — ти ли или бъдещото бебе!“

Всичките му размишления бяха съвършено правилни. На другия ден жената дойде с тригодишно момченце и двегодишно момиченце, които бяха пълно потвърждение на думите му.

— Взехте ли си вече стая? — осведоми се след седмица-две ключарят.

— Да, имам доста хубава стая.

— Нещичко да я понаредите? — продължи ключарят.

— Следобед очаквам носач да донесе някоя и друга мебел — отвърна длъжникът.

— При вас ли ще останат госпожата и малките? — продължи да разпитва ключарят.

— Да, решихме, че е по-добре да не се разделяме, дори за няколко седмици.

— За няколко седмици, разбира се — отговори ключарят. И пак го проследи с поглед и поклати седем пъти глава, когато другият си отиде.

Работите на длъжника бяха объркани от едно съдружническо предприятие, за което той знаеше само едно — че е вложил пари в него; а тъй като надали имаше на света човек, по-неспособен да обясни хаоса от законни прехвърляния и обезпечавания, приписвания на имоти на този или онзи, подозрения за незаконно предпочитане на едни кредитори пред други в едни случаи и за тайнствено изчезване на имоти в други, то и никой друг не можа да разбере неговия случай. Подробните разпити на длъжника, старанието да се съгласуват отговорите му, използването на опитни счетоводители и юристи, запознати с хитростите при обявяване в несъстоятелност и умишлени фалити, само увеличиха хаоса. При всеки подобен опит нерешителните пръсти все по-безполезно докосваха треперещите устни и най-опитният юрист се отказваше от този безнадежден случай.

— Да излезе ли? — казваше ключарят. — Никога няма да излезе оттук. Освен ако самите му кредитори го уловят за раменете и го изтласкат навън.

Той беше тук вече от пет-шест месеца, когато един ден изтича задъхан и пребледнял при ключаря да съобщи, че жена му се разболяла.

— Както можеше да се предвиди — каза ключарят.

— Ние смятахме — продължи другият — утре да отиде на село. Какво да правя? Господи, какво да правя?

— Не губете време да кършите ръце и да хапете пръстите си — възрази практичният ключар, като го улови за лакътя, — ами елате с мене.

Ключарят го поведе, а той продължаваше да трепери и да хленчи полугласно „какво да правя“, изтривайки с нерешителните си пръсти сълзите по лицето… докато се качваха по една от общите стълби в затвора към някаква стая в таванския етаж. Ключарят потропа на дръжката с ключа.

— Влезте! — извика един глас отвътре.

Когато ключарят отвори вратата, пред тях се откри жалка стаичка с неприятна миризма, където двама доста дебели мъже със зачервени лица седяха пред неустойчива масичка, играеха карти, пушеха и пиеха бренди.

— Докторе — каза ключарят, — съпругата на този господин се нуждае веднага от вашата помощ.

Приятелят на доктора се намираше в положителна степен на одрезгавяване, подпухналост, зачервяване, занесеност в картите, тютюна, мръсотията и ракията, докторът — в сравнителна: беше по-одрезгавял, по-подпухнал, по-зачервен, по-занесен в картите и тютюна, по-мръсен и по-пиян. Беше невероятно бедно облечен в изпокъсана и кърпена непромокаема моряшка куртка, със скъсани лакти и без нито едно копче (на времето бил опитен хирург на пътнически кораб), с невъобразимо мръсни бели панталони, по пантофи и явно без бельо.

— Раждане ли? — запита докторът. — Тъкмо по моята специалност.

С тези думи грабна от камината гребен и вчеса косата си нагоре — изглежда, че това замести измиването, — извади някаква жалка чанта или кутия с инструменти от шкафа, гдето държеше чашата, чинийката и въглищата си, скри брада в мръсното шалче, завито около врата му, и се превърна в зловещо лекарско плашило.

Докторът и длъжникът се спуснаха по стълбите, като оставиха ключаря да се оправя с вратата, и се насочиха към стаята на длъжника. Всички жени в затвора бяха узнали новината и се бяха събрали в двора. Някои от тях си бяха присвоили вече двете деца и се готвеха гостоприемно да ги приберат; други предлагаха дребни вещи от собствените си оскъдни запаси; трети изказваха най-словоохотливо състраданието си. Мъжете се чувствуваха неудобно и повечето се бяха прибрали, за да не кажем скрили, в своите стаи; някои подсвирнаха на доктора от отворените прозорци, когато минаваше долу край тях, а други разменяха през няколко етажа язвителни закачки по повод общото възбуждение.

Беше горещ летен ден и стаите на затвора бяха същински пещи между високите стени. Мисис Бенгъм, приходяща чистачка и куриерка, която не беше затворничка (макар че някога била), а само посредница между затворниците и външния свят, бе дошла в стаята на длъжника и бе предложила услугите си да гони мухите и да прислужва. Стените и таванът бяха почернели от мухи. Много веща и съобразителна, с една ръка тя вееше на болната със зелев лист, а с другата приготвяше мухоловки, като наливаше в гърненца оцет със захар; и в същото време изказваше подходящи насърчения и поздравления.

— Мухите ви досаждат, нали, миличка? — казваше мисис Бенгъм. — Но може би ще отвличат вниманието ви и ще ви помогнат малко. Като се въдят сред гробища, бакалници, вагони за добитък и пазар за карантии, мухите в Маршалси стават много едри. Отгде да знаем, че не ни ги пращат за утеха? Как сте сега, мила? Не по-добре, нали? Да, мила, не може и да се очаква; ще ви стане и по-зле, преди да мине всичко; сама знаете, нали? Да, така е. Като си помисли човек какво ангелче ще се роди в затвор! Нима не е чудесно и нима това не ви доставя удоволствие? Ами такова нещо не се е случвало тук не знам вече откога. Вие пък се разплакахте? — продължаваше мисис Бенгъм. — Защото ще се прославите ли? Я вижте как мухите падат в канчетата по петдесет наведнъж! И всичко върви от добре по-добре! А това — каза мисис Бенгъм, когато вратата се отвори — е сигурно вашият мил съпруг заедно с доктор Хегидж! Сега вече всичко е наред според мене!

Докторът едва ли беше личност, чиято поява би могла да вдъхне на пациента чувството, че всичко е наред, но той почти веднага повтори:

— Всичко е наред, мисис Бенгъм! Ще се измъкнем на бърза ръка от тая работа.

Двамата с мисис Бенгъм обсебиха нещастните безпомощни съпрузи, както бяха постъпвали всички досега, и се задоволиха с такива средства, каквито имаха подръка. Отличителна черта на доктор Хегидж беше решимостта му да поддържа духом мисис Бенгъм на съответното равнище. Например:

— Мисис Бенгъм — каза той, преди да минат двадесет минути, откакто бе дошъл, — идете да донесете малко бренди, иначе може и да не издържите.

— Благодаря, сър. Но нямам такива намерения — каза мисис Бенгъм.

— Мисис Бенгъм — възрази докторът, — аз изпълнявам професионалния си дълг при тази дама и не ще допусна никакви възражения от ваша страна. Идете да донесете малко бренди, иначе предвиждам, че ще припаднете.

— Длъжна съм да изпълнявам заповедите ви, сър — каза мисис Бенгъм, като стана. — Но и за вас не би било зле да си наквасите гърлото, защото никак не изглеждате добре, сър.

— Благодаря, мисис Бенгъм; само че не вие сте длъжна да се грижите за мене, а аз за вас. Затова не ми се сърдете, моля. Вашата работа е да изпълнявате, каквото ви кажа, и да донесете, каквото ви е заповядано.

Мисис Бенгъм се подчини; след като й наля колкото трябваше, докторът взе и своя дял. Това лечение се повтаряше всеки час, защото той се държеше много твърдо с мисис Бенгъм. Минаха три-четири часа; в канчетата се удавиха стотици мухи; и накрай един нов живот, едва ли по-силен от техния, се появи сред безброя мънички умирания.

— Чудесно момиченце — каза докторът; — дребничко, но добре сложено. Хей, мисис Бенгъм! Имате съвсем особен вид! Веднага идете за още бренди, мадам, иначе ще изпаднете в истерия!

По това време пръстените от пръстите на длъжника започнаха да падат като листата на дърветата зиме. Нито един не остана по ръцете му в онази нощ, когато сложи нещо звънтящо в мръсната длан на доктора. В същото време мисис Бенгъм бе отишла с поръчение до едно съседно заведение, украсено с три златни топки, където много добре я познаваха.

— Благодаря — каза докторът. — Благодаря. Милата ви съпруга е съвсем добре. Държи се прекрасно.

— Много съм щастлив и благодарен, като чувам това — отговори длъжникът, — макар и никога да не съм мислил, че…

— Че ще ви се роди дете в такова място ли? — запита докторът. — Ех, сър! Какво значение има това? Малко повече простор — само това ни липсва. Иначе сме спокойни тук; никой не ни досажда; на вратата няма чукче, та кредиторите да чукат с него, за да ви изскочи сърцето от страх. Никой не идва да пита дали сте си в къщи и да казва, че ще ви чака пред вратата, докато се върнете. Никой не изпраща тук заплашителни писма за пари. Свобода, сър, свобода! Практикувал съм днешната си професия в страната и в чужбина, в походи и на кораби и ще ви кажа; не зная да съм я изпълнявал някога по-спокойно, отколкото сега тук. Навред другаде хората са неспокойни, разтревожени, забързани, загрижени за едно или друго. Тук няма нищо подобно. Приключили сме с всичко това — знаем го, стигнали сме до дъното, не можем вече да паднем, а какво намерихме? Покой! Точно така — покой!

С тази кратка изповед докторът, отдавнашен тъмничен обитател и по-пиян от всеки друг път, усещайки в добавък необичайната опора от пари в джеба си, се върна при своя другар и побратим по пресипналост, дебелина, червенина, карти, тютюн, мръсотия и бренди.

Длъжникът беше от съвършено друга порода, но и той бе започнал вече да се движи по същия кръг и в същата посока, само че от друга изходна точка. Отначало смазан от затварянето, той бе почувствувал скоро някакво тъпо облекчение. Беше под ключ; но ключът, който не му позволяваше да излезе, не позволяваше на много неприятности да влязат. Ако беше силен и целенасочен човек, за да погледне тези неприятности в лицето и да се бори с тях, би могъл да разкъса или мрежата, която го бе вплела, или сърцето си; по такъв, какъвто беше, той се спускаше безволно по гладкото нанадолнище и не правеше нито стъпка нагоре.

Когато се отърва от заплетените дела, които нищо не можеше да изясни и цяла дузина юристи му бяха връщали, без да могат да разберат нито тях, нито него, това жалко убежище му се стори по-спокойно, отколкото изглеждаше първоначално. Отдавна бе извадил вещите си от куфара; по-големичките му деца играеха редовно в двора, а колкото до малката, всички в затвора я знаеха и я смятаха донегде за своя собственост.

— Започвам да се гордея с вас — каза един ден неговият приятел ключарят. — Скоро ще станете най-отдавнашният обитател. Маршалси не би бил вече Маршалси без вас и вашето семейство.

Ключарят наистина се гордееше с него. Споменаваше го с похвали пред новодошлите, щом той се отдалечеше.

— Забелязахте ли онзи, който излезе ей сега от къщичката на вратаря? — запитваше той.

Новодошлият обикновено отговаряше утвърдително.

— Надали има по-възпитан джентълмен от него. Не са пестили пари за възпитанието му. Отиде веднъж у директора на затвора да изпробва едно пиано. И свири на него. Свири великолепно! А пък езици… какви езици не говори. По едно време имахме тук един французин, но според мене той знае френски по-добре от французина. Имахме и италианец… И него задмина за половин минута. И в други затвори можете да срещнете свестни хора, не казвам, че ги няма; но ако искате истински познавач по тия неща, които ви споменах, трябва да дойдете в Маршалси.

Когато най-малкото му дете стана на осем години, майката — отдавна залиняла поради вродената си слабост, а не от затвора, към който се отнасяше с безразличие, както и съпругът й — отиде на село у своята бивша бавачка и там почина. Цели две седмици след нейната смърт той не излезе от стаята си; един помощник-адвокат, попаднал в затвора за неплатежоспособност, съчини съболезнователно писмо, което всички затворници подписаха. Когато се показа отново, беше още повече побелял (отскоро бе започнал да побелява), а ключарят забеляза, че ръцете му докосваха отново много често треперещите устни, както в първите дни след идването му тук. Но след месец-два се посъвзе; и децата продължаваха да си играят в двора, само че в черни дрешки.

После мисис Бенгъм, отдавнашна общопозната посредница за връзка с външния свят, започна да отпада и все по-често я намираха в безсъзнание на улицата, с разпилени покупки от кошницата и с недостиг от десетина пенса в остатъка от парите, които трябваше да върне. Тогава синът на длъжника зае длъжността на мисис Бенгъм, като изпълняваше поръченията и стана свой човек и в затвора, и по улиците.

Времето минаваше, ключарят също започна да запада. Гърдите му се издуха, краката не го държаха, започна да се запъхтява. Оплакваше се, че не можел вече да стои на извехтелия стол. Седеше на кресло с възглавничка, а понякога така хриптеше по цели минути, че не можеше да завърти ключа. Когато тези пристъпи сломяваха силите му, длъжникът често въртеше ключа вместо него.

— Ние с вас — каза ключарят в една снежна зимна вечер, когато стаичката му, гдето пламтеше весел огън, беше пълна с хора — сме най-старите тукашни обитатели. Аз дойдох седем години преди вас. Но няма да я карам още много. Когато изляза завинаги оттук, вие ще станете бащата на Маршалси.

Ключарят напусна този свят още на следния ден. Думите се запомниха и повтаряха; и по традиция от поколение на поколение в Маршалси (гдето поколенията траят обикновено три месеца) се предаваше, че старият, окъсан, кротък, побелял длъжник е бащата на Маршалси.

А той започна да се гордее с тази титла. Ако някой измамник би пожелал да си я присвои, той би се разплакал от огорчение при подобен опит да му отнемат правата. У него започна да се съзира склонност да преувеличава броя на годините, които бе прекарал тук; обикновено се приемаше, че трябва да спаднете някоя и друга от броя, посочен от него; суетен е, казваха сменящите се поколения длъжници.

Всеки новодошъл трябваше да му бъде представен. Той изискваше тази церемония да се изпълнява точно. Дори когато я извършваха с прекалена тържественост и учтивост, шегаджиите не можеха да накърнят чувството му за нейната важност. Той ги приемаше в бедната си стаичка (запознанството на двора му беше неприятно — беше неофициално и можеше да стане с всекиго) с някаква смирена благосклонност. „Добре дошли в Маршалси“, казваше той. Да, той е бащата на заведението; така били любезни да го нарекат хората тук; и такъв е, ако един двадесетгодишен престой му дава право да претендира за тази титла. Заведението изглеждало отначало тесничко, но имало много добри хора в това смесено — разбира се, по неволя смесено — общество; и много хубав въздух.

Нерядко под вратата му пъхваха нощем писма, в които имаше по една или две половин крони, а от време на време и по половин лира за бащата на Маршалси. „С привет от напускащ събрат.“ Той приемаше тези дарения като дан от поклонници към едно служебно лице. Писмата биваха подписвани понякога с шеговити имена: Тухла, Ковашко духало, Стар пакостник, Хитрец, Дългонос, Бърсалка, Захвърлен, Мърша; но той намираше тези шеги за невъзпитани и всякога се чувствуваше малко засегнат от тях.

С течение на времето тази кореспонденция започна да намалява, сякаш изискваше от страна на авторите нещо, на което мнозина не бяха способни в бързината при тръгването; затова той установи обичай да изпраща по-приличните длъжници до вратата и там да се сбогува с тях. След сбогуването съответният събрат се спираше понякога да завие нещичко в хартийка, връщаше се и повикваше:

— Ало!

Той се обръщаше изненадано, запитваше усмихнато:

— Мене ли викате?

И тъй като събратът вече го настигаше, добавяше бащински:

— Какво сте забравили? С какво мога да ви услужа?

— Забравих да оставя ей това — казваше обикновено събратът — за бащата на Маршалси.

— Уважаеми господине — отговаряше старецът, — той ви е безкрайно признателен.

Но и до последните дни някогашната нерешителна ръка оставаше в джеба, гдето бе пуснала парите, докато бащата обиколеше два-три пъти двора, та жестът му да не се стори подозрителен за другите събратя.

Един следобед той се сбогува с доста голяма група: събратя, които си отиваха, а на връщане срещна един от отделението на бедните, докаран преди седмица за някакъв дребен дълг, който бе изплатил, и вече си отиваше. Беше прост зидар в работното си облекло, излизаше с жена си, носеше вързоп и беше в много весело настроение.

— Бог да ви пази, сър — каза на минаване той.

— И вас — отговори добродушно бащата на Маршалси.

Бяха се отдалечили вече доста един от друг, всеки по своя път, когато зидарят извика:

— Почакайте… сър! — И се върна към него.

— Не е много — каза той, като пусна няколко пенса в ръката му, — но е от сърце.

Никой не бе му давал досега в стотинки дар. Децата му бяха получавали често такива пари и с негово съгласие ги пускаха в общата каса за храна и напитки, от които вземаше и той; но някакъв опръскан с вар простак да му пусне половин пенс в ръката — това беше нещо ново.

— Как дръзвате? — промълви той и се разплака.

Зидарят го обърна към стената, за да не го видят другите; тази постъпка беше толкова нежна, човекът поиска извинение с такова разкаяние, че бащата на Маршалси можа да каже само:

— Зная, че е било от сърце. Да не приказваме повече.

— Бог да ви пази, сър — повтори зидарят. — Наистина беше от сърце. И надявам се да сторя за вас повече, отколкото са сторили другите.

— Какво ще сторите? — запита старият.

— Ще дойда да ви видя пак.

— Дайте ми парите тогава — каза настойчиво бащата. — Ще ги пазя и няма никога да ги похарча. Благодаря ви, благодаря! Ще ви видя ли пак?

— Живот и здраве, след седмица.

Стиснаха си ръце и се разделиха. Събрани тази вечер в общата стая, затворниците се чудеха какво се е случило с бащата; толкова до късно бе останал да се разхожда унило из двора.