Чарлз Дикенс
Малката Дорит (68) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXXІ
Обръчът е затегнат

Слънцето беше залязло и улиците тънеха в прашния здрач, когато така дълго отвикналата от тях фигура бързаше по пътя си. В близката до къщата околност тя направи малко впечатление, защото там нямаше много минувачи, които да я забележат, но когато се отдалечи от реката и се изкачи нагоре по кривите сокаци, които водеха към Лондонския мост, и излезе на главното шосе, навсякъде будеше удивление.

С решителен и див поглед в очебиещото черно облекло, с небрежно заметнатия шал на главата, изпита, смъртнобледа, макар още слаба и несигурна в краката, тя вървеше стремглаво напред като сомнамбул и не обръщаше внимание на тълпата. По-открояваща се поради отчуждеността си от тълпата, между която се движеше, отколкото ако бе покачена на пиедестал, за да я гледат, фигурата привличаше всички погледи. Празноскитащите насочиха вниманието си към нея; заетите хора забавяха стъпките си, като се разминаваха с нея, и извръщаха подире й глави; компаниите се отдръпваха и си шепнеха един на друг да погледнат тази призрачна жена, а устремът на жената при преминаването й сякаш оставяше след себе си вихрушка, която увличаше подир нея най-безделните и най-любопитните.

Замаяна от суматохата на това множество вперени в нея лица, така внезапно нахлули в отшелническия й живот, от непривичното въздействие на чистия въздух и още по-непривичното впечатление от хора, неочакваните промени в полузабравените неща, разликата между оглушителните впечатления на действителния живот и произволните картини, които си рисуваше въображението й през време на отшелничеството й — замаяна от всичко това, тя се стремеше напред, обкръжена сякаш от безумни мисли, а не от външни лица и погледи. Но като пресече моста и измина известно разстояние, тя се досети, че трябва да пита за посоката и едва когато се спря и озърна да види кого да попита, тя откри, че е обкръжена с вторачени в нея любопитни лица.

— Какво сте се струпали край мене? — разтреперана запита тя.

Никой от по-близките до нея не отговори; но от по-отдалечения кръг се чу рязък глас:

— Защото си луда!

— Аз съм с толкова здрав разум, колкото сте всички вие. Искам да намеря затвора Маршалси.

Резкият глас отново отвърна:

— Ето и това показва, че си луда, защото той е пред очите ти.

Тълпата се развика и един нисък младеж с кротко и спокойно лице си проби път до нея и рече:

— Маршалси ли търсите? Аз съм дежурен там. Елате с мене.

Тя го улови подръка и той я преведе през улицата. Тълпата, разтревожена, че скоро ще я изгуби, напираше от всички страни и й препоръчваше да отиде в Бедлам^[1]. След като се повъртяха за миг във външния двор, вратата на затвора се отвори да влязат и се затвори след тях. В портиерската будка, която в противовес на външния шум й се стори тихо убежище, една жълта лампа вече се бореше със сенките на затвора.

— Ха, Джон! — извика тъмничарят, който им отвори. — Какво е това?

— Нищо, татко, само че тази госпожа не знаеше пътя и момчетата я дразнеха. Кого търсите, госпожо?

— Мис Дорит. Тя тука ли е?

Младежът се заинтересува още повече.

— Да, тука е. А какво име да кажа?

— Мисис Кленъм.

— Майката на мистър Кленъм ли? — запита младежът.

Тя стисна устни и рече:

— Да, по-добре й кажете, че е майка му.

— Знаете — каза младежът, — тъй като семейството на директора сега е на летуване, директорът отстъпи на мис Дорит една от стаите в неговия дом да я ползува, когато обича. Не е ли по-добре да се качите там и аз ще доведа мис Дорит.

Тя направи знак на съгласие и Джон отключи вратата и я изведе горе по една странична стълба. Той я въведе в една полутъмна стая и я остави там. Стаята гледаше към смрачаващия се двор на затвора, където тук-таме се мяркаха разхождащи се фигури, други се подаваха от прозорците и продължаваха да разговарят с напущащите ги приятели и изобщо се мъчеха да убият времето през тази лятна вечер, колкото могат по-добре. Въздухът беше тежък и горещ; ограничеността на мястото гнетеше; отвън се надигаха и напираха шумовете на волния живот и дразнеха неприятно слуха, както при главоболие и мъка. Тя стоеше на прозореца замаяна и гледаше долу затвора, сякаш от собствения си друг вид затвор, когато няколко тихи думи на изненада я накараха да трепне и малката Дорит застана пред нея.

— Възможно ли е, мисис Кленъм, така щастливо да сте оздравели, че…

Малката Дорит се сепна, защото по лицето, което се обърна към нея, не личеше нито щастие, нито здраве.

— Това не е оздравяване, нито е сила, и аз не зная какво е. — Тя направи нервен жест с ръка да покаже, че това не е важно. — Оставили ли са у вас един пакет, който трябваше да предадете на Артър, ако не си го поискат преди затварянето на вратите тази вечер?

— Да.

— Дошла съм да го поискам.

Малката Дорит го извади от пазвата си и й го подаде в ръката, която остана протегната, след като го получи.

— Имате ли представа какво съдържа?

Изплашена от нейното присъствие и с тази нова двигателна мощ у нея, която, както мисис Кленъм сама каза, не беше сила, и която представляваше нещо нереално, като че ли някаква картина или статуя бе оживяла, малката Дорит отговори:

— Не.

— Четете.

Малката Дорит пое пакета от още протегнатата ръка и счупи печата. Тогава мисис Кленъм й подаде вътрешния пакет, който беше адресиран до нея, и задържа другия.

Сянката от затворната стена и постройките, която затъмняваше стаята даже по пладне, сега в здрача я бе така затъмнила, че само до прозореца бе възможно да се чете. Застанала там, където едно късче от ясното лятно вечерно небе я огряваше, малката Дорит зачете. След няколко възклицания от почуда и ужас тя продължи да чете в мълчание. Когато свърши, тя се обърна и някогашната й господарка се поклони пред нея.

— Сега знаете какво съм извършила.

— Мисля, че зная; боя се, че зная; макар че умът ми работеше така бързо и изпитвах такава мъка и състрадание, че не можах да следя всичко, което прочетох — каза с разтреперан глас малката Дорит.

— Аз ще ви възвърна отнетото. Простете ми. Можете ли да ми простите?

— Мога и бог ми е свидетел, че ви прощавам! Не ми целувайте полите и не коленичете пред мене; вие сте твърде възрастна, за да коленичите пред мене. Аз ви прощавам от сърце и без това.

— Имам да искам още нещо.

— Не в това положение — каза малката Дорит. — Не е естествено да гледам отвисоко побелялата ви глава. Моля, станете. Нека ви помогна.

При тези думи тя я повдигна и макар и малко резервирана, продължи да я гледа сериозно.

— Голямата ми молба към вас (има и още една, която е свързана с нея), голямата жалба, която отправям към милостивото ви и благородно сърце, е да не разкривате това пред Артър, докато не умра. Ако мислите, след като сте имали време да разсъдите, че ще му бъде от полза да го научи, докато съм още жива, тогава кажете му, но сигурна съм, че няма да помислите така и в такъв случай ще ме пощадите ли, докато умра?

— Така ми е мъчно и прочетеното така обърка мислите ми — отговори малката Дорит, — че трудно бих могла да ви дам окончателен отговор. Ако можех да се уверя, че няма да е от полза за мистър Кленъм да узнае истината…

— Зная, че сте привързана към него и ще помислите първо за него. Правилно е първата ви мисъл да е за него. И аз държа на това. Но след като помислите за него и все пак сметнете, че може да ме пощадите за малкото време, което ми остава на земята, ще го сторите ли?

— Да.

— Бог да ви благослови.

Мисис Кленъм стоеше в сянката, така че за малката Дорит, застанала в светлината, тя представляваше само една забулена фигура; но когато изрече тези три благодарствени думи, гласът й прозвуча топло и развълнувано. Разтреперан от вълнение, така чуждо за ледените й очи, както движението беше за смразените й членове.

— Може би ще ви се види чудно — рече тя с по-укрепнал глас, — че предпочетох да се открия пред вас, към която извърших неправда, отколкото пред сина на съперницата си, която извърши неправда спрямо мене! Тя не само прегреши тежко пред бога, но и към мене извърши неправда. Тя направи бащата на Артър да бъде към мене, какъвто беше. Още от деня на сватбата ни аз бях страшилище за него — и такава ме направи тя. Аз станах бич за двамата и това се дължеше на нея. Вие обичате Артър (виждам, че се зачервявате, дано това да е зората на по-щастливи дни и за двама ви!) и сигурно вече сте си помислили, че и той е така милостив и добър като вас, и защо не се доверявам по-скоро на него, отколкото на вас. Не си ли помислихте така?

— Никоя мисъл, която произтича от увереността, че на мистър Кленъм може винаги да се разчита да бъде мил, великодушен и добър, не може да ми е съвсем чужда — рече малката Дорит.

— Не се съмнявам в това. И все пак Артър е единственият човек на света, от когото бих скрила това, докато мога. Още от детството си, откакто се помни, той е усещал здравата ми ръка. Аз бях строга към него, защото знаех, че децата изплашат греховете на родителите си, и че той е белязан още от рождение. Седяла съм с него и баща му и като виждах слабостта на баща му, който копнееше да прояви нежност към него, не допусках това, за да може детето да си изкупи спасението чрез ограничения и трудности. Виждала съм го, жив портрет на майка си, да ме поглежда с ужас от книжките си и да се опитва да ме смекчи също като майка си, което ме правеше още по-корава.

Тя почувствува, че отблъсва слушателката си и за миг спря потока от думи, изречени с мрачен възпоминателен тон.

— За негово добро. Не за да задоволя обидата си. Какво бях аз и какво представлява тя пред проклятието на бога! Видях това дете да расте не в богоугодно благочестие (грехът на майка му тежеше твърде много), но все пак справедливо, честно и покорно. Той никога не ме е обичал, както някога се надявах, че би могъл — толкова сме слаби и толкова покварните влечения на плътта се борят с дълга и задълженията ни; но винаги ме е уважавал и е изпълнявал синовния си дълг към мене чак до този час. Така в сърцето му остана празно място, значението на което той сам не разбра, и той се отвърна от мене и тръгна по свой път, но дори и това той направи деликатно и с уважение. Такива бяха отношенията му към мене. Вашите бяха много по-повърхностни и краткотрайни. Когато седяхте над иглата в стаята ми, вие се бояхте от мене, но смятахте, че ви правя добро; сега сте по-добре осведомена и знаете, че съм ви навредила. Ако вие не свържете и не разберете правилно целта и подбудите, които са ме накарали да извърша стореното, ще го понеса по-леко, отколкото от него. Аз не бих се съгласила за никаква награда в света да бъда свалена и за миг от висотата, на която, колкото и заслепен, той ме е държал през целия си живот, и да се превърна в очите му в недостойно за уважение, разобличено, изложено същество. Нека го стори, ако трябва, когато вече не съм жива да го видя. Нека не почувствувам, докато съм жива, че умирам пред очите му и напълно загивам за него като човек, сразен от светкавица или погълнат от земетресение.

Гордостта й беше голяма и тя изпитваше остра болка, докато говореше така за старите си страсти. И с не по-малка болка добави:

— Още сега виждам как вие се отдръпвате от мене, като че ли съм била жестока.

Малката Дорит не можеше да го отрече. Тя се стараеше да не го покаже, но се отдръпваше с ужас от това състояние на душата, което бе подхранвало така дълго тази ненавист. Тя й се разкри без преструвки, такава, каквато беше.

— Аз извърших — рече мисис Кленъм, — каквото ми бе отредено да извърша. Застанах против злото, не против доброто. Бях неумолимо оръдие срещу греха. Нима и други обикновени грешници като мене не са бивали подобни оръдия през всички времена?

— През всички времена? — повтори малката Дорит.

— Дори ако моята собствена обида бе взела връх у мене и собственото ми отмъщение ме подтикваше, не бих ли могла да намеря оправдание? Никакво ли, когато някога хиляда невинни са загивали заради един виновен? Когато гневът и омразата срещу грешните не се утоляваше дори с кръв и пак намираше милост пред бога?

— О, мисис Кленъм, мисис Кленъм — каза малката Дорит, — гневните чувства и безпощадните постъпки няма да ни дадат нито утеха, нито поука. Моят живот премина в този беден затвор и образованието ми остана много оскъдно, но аз ви моля да си спомните по-късните и по-добри дни. Бъдете ръководена в делата си от лечителя на болките, възкресителя на мъртвите, приятеля на всички унижени и оскърбени, търпеливия учител, който проливаше сълзи от състрадание към нашите слабости. Ние ще постъпим правилно само като отхвърлим всичко друго и следваме неговия път. Аз съм сигурна, че в неговия живот няма нито отмъщение, нито причиняване на страдание. Уверена съм, че не можем да сгрешим, ако го следваме и не търсим друг път.

При мекото осветление от прозореца, загледана в грейналото небе от мястото на детските и юношеските си изпитания, малката Дорит представляваше също такъв контраст спрямо черната фигура в сянката, какъвто бе и животът, и учението, в които тя се придържаше в сравнение с историята на тази фигура. Фигурата отново сведе глава и не продума дума. Тя остана така, докато удари първият предупредителен звънец.

— Слушайте! — извика мисис Кленъм. — Аз казах, че имам и друга просба. Тя не търпи отлагане. Човекът, който ви е донесъл този пакет и притежава тези доказателства, сега чака у дома да му дам откуп. Той ми иска голяма сума, каквато аз не мога да събера, ако не ми се даде време. Той отказва да ми направи отстъпка, като ме заплашва, че ако не успее при мене, ще дойде при вас. Бихте ли се върнали с мене да му покажете, че вече знаете? Бихте ли се върнали с мене да се опитате да го убедите? Бихте ли се върнали с мене да ми помогнете да се справя с него? Не ми отказвайте това, което ви искам, в името на Артър, макар че не смея да го поискам заради него!

Малката Дорит се съгласи драговолно. Тя изчезна за няколко минути в затвора, върна се и каза, че е готова да върви. Излязоха през друга стълба, избягнаха портиерната, минаха през предния двор, който сега беше тих и пуст, и оттам на улицата.

Беше една от онези летни вечери, когато нощта представлява дълъг здрач. Небето беше ясно и спокойно и в гледката към реката и моста погледът стигаше надалече. Хората стояха или седяха край портите, играеха с децата си и се наслаждаваха на вечерта; мнозина бяха излезли да подишат въздух; грижите на деня почти бяха преминали и малцина освен тях двете бързаха нанякъде. Когато прекосиха моста, многобройните камбанарии и шпилове на църквите се виждаха така ясно, сякаш бяха излезли от мъглявината, която обикновено ги забулваше, и се бяха приближили. Пушекът, който се издигаше в небето, бе загубил мръсния си оттенък и бе придобил някакъв блясък. Красивите багри на залеза още не бяха избледнели от дългите пухести облаци, плъзнали спокойно по хоризонта. От лъчезарен център надлъж и шир по целия спокоен небосвод се струяха огромни снопове лъчи между ранните звезди като предвестници на очаквания блажен покой и надежда, които превръщаха трънения венец в блестящ ореол.

Сега по-малко очебиеща, понеже не беше сама, мисис Кленъм крачеше бързо и необезпокоявана до малката Дорит. Те излязоха от главната улица и закриволичиха по пътя си из тихите пусти пресечки. Бяха почти стигнали портата, когато чуха внезапен трясък, подобен на гръмотевица.

— Какво беше това! Да бързаме! — извика мисис Кленъм.

На прага малката Дорит изпищя пронизително и я спря.

В един миг те видяха пред очите си старата къща и човека, легнал да пуши на прозореца; още един трясък и къщата се надигна, наклони се навън, раззина се на петдесет места и рухна. Оглушени от трясъка, задавени и ослепени от праха, те закриха лицата си и се заковаха на място. Прашният вихър, който се надигна между тях и спокойното небе, се разкъса за миг и те видяха звездите. Като отвориха очи и завикаха неистово за помощ, големият куп комини, които еднички още се държеха като кула всред вихрушка, се залюляха, разпаднаха и сринаха върху купа развалини, като че ли всяка падаща частичка се стремеше да погребе по-дълбоко смазания мерзавец.

Почернели до неузнаваемост от хвърчащия прахоляк, с плач и писъци те изтичаха обратно на улицата. Мисис Кленъм се строполи върху плочите и от този миг вече не можа да мръдне пръст, нито пък да проговори дума. Тя прекара повече от три години в инвалидния си стол, внимателно следеше с поглед хората около нея и като че ли разбираше какво казват, но строгото мълчание, което така дълго бе пазила, сега й беше завинаги наложено и освен движението на очите и слабото утвърдително или отрицателно кимане с глава тя живя и умря като статуя.

Ефри ги бе търсила в затвора и ги бе зърнала отдалече на моста. Тя пое старата си господарка в обятията си и помогна да я занесат в една съседна къща и остана да й служи вярно. Мистерията на шумовете се изясни сега; Ефри, като много други велики умове, беше винаги права по отношение на фактите, но грешеше в теориите, които извличаше от тях.

Когато прашната вихрушка улегна и лятната нощ отново се успокои, безброй хора се притекоха от всички страни и веднага образуваха команди, които работеха на смени при разчистването на развалините. Едни казваха, че в къщата имало петдесет души по време на срутването, други, че били петнадесет, трети, че имало двама. Слуховете най-после се установиха, на двама: чужденецът и мистър Флинтуинч.

Копачите разкопаваха цяла нощ на светлината на рогове, пълни с газ; когато слънцето се показа на хоризонта, то ги завари да копаят, и когато се изкачи до зенита и клюмна към залез, те още копаеха. Копаенето продължи денонощно; риеха, превозваха и пренасяха земята в колички, талиги и кошници; но едва когато за втори път настъпи нощ, намериха мръсната купчина смет, представляваща някога чужденеца, преди главата му да бъде разбита на атоми като стъкло от голямата греда, която го бе смазала.

Но Флинтуинч все още не беше намерен, затова усърдното копане, риене и превозване продължи денонощно. Започна да се говори, че старата къща имала прочути мазета (което беше истина) и че Флинтуинч бил в едно от тях в момента на срутването или пък имал време да избяга в едно от тях и че се запазил невредим под един от сводовете му; дори че го чули да вика с глух, подземен, сподавен глас: „Тук съм!“ На другия край на града дори разправяха, че копачите успели да направят пробив до него чрез тръба и по този канал му изпращали супа и ракия, та той казвал с удивителна бодрост: „Добре съм, момчета, само ключицата ми е счупена“. Но копаенето, риенето и превозването си продължаваха безспирно и всичките разрушения се разчистиха и мазетата излязоха на бял свят, а ни лопата, ни търнокоп не откри и следи от Флинтуинч — жив или мъртъв, прав или крив.

Едва сега започнаха да проумяват, че Флинтуинч не е бил там по време на срутването, че е бил доста зает другаде да продава ценни книжа, на каквато цена намери набързо, като използува пълномощието си да действува от името на фирмата. Ефри си спомни, че умникът бе обещал да даде допълнителни обяснения за себе си след двадесет и четири часа, и реши в душата си, че изчезването му с всичко, каквото бе могъл да задигне, е обещаното окончателно и пълно обяснение; но тя си премълча, дълбоко благодарна, че се е отървала от него. Тъй като копачите стигнаха до разумното заключение, че човек, който никога не е бил зарит, не може да бъде и отрит, и задачата им бе изпълнена, те спряха да копаят и не продължиха да се рият за него до дън земя.

Това се прие зле от голям брой хора, които упорствуваха във вярата си, че Флинтуинч лежи долу някъде между лондонските геоложки образувания. Вярата им не можа да се разклати и от многократните сведения, които долитаха от време на време, че някакъв старец, който носел възела на вратовръзката си под едното ухо и когото всички познавали като англичанин, дружел с холандци по старинните брегове на Хагските канали и из кръчмите на Амстердам, под името и означението Минхер фон Флинтевинче.