Чарлз Дикенс
Малката Дорит (66) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Dorrit, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions(2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli(2015)

Издание:

Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Редактор: Жени Божилова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Charles Dickens. Little Dorrit

Oxford University Press, 1968

 

Преводач:© Невяна Розева

Преводач © Жени Божилова

Преводач © Надя Сотирова

 

Дадена за набор: юни 1982 г.

Подписана за печат: ноември 1982 г.

Изляла от печат: декември 1982 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 59,50.

Издателски коли: 49,98.

УИК 51,55

 

Цена 6,50 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

Глава XXІX
Подкрепа в Маршалси

Мъчителното безпокойство и угризенията на съвестта са лоши другари в затвора. Мрачни размисли и оскъдна почивка през нощта не могат да въоръжат човека за борба против нещастието. На следващата сутрин Кленъм почувствува, че здравето му се разклаща, както вече бе разклатен и духом, и че тежестта, под която се огъваше, вече го събаря.

Нощ след нощ той се надигаше от страдалческото си легло към дванадесет или един часа и седеше на прозореца, загледан в мъжделивите лампи на двора, в очакване на първите бледи предвестници на деня, цели часове преди те да се покажат. Тази нощ дори не можа да намери сили да се съблече.

Някакво парливо неспокойство, мъчително отвращение от затвора и увереност, че сърцето му ще се пръсне и той ще умре тук, го караха да страда неописуемо. Ужасът и омразата му към това място станаха така силни, че просто с мъка си поемаше дъха. Понякога така силно чувствуваше това душене, че заставаше на прозореца, стиснал задъхан гърлото си. Същевременно изпитваше такава жажда за друг въздух, такъв копнеж да бъде отвъд тези безчувствени пусти стени, че се боеше да не полудее.

Много други затворници бяха изпадали в същото състояние преди него, но и у тях, както и у него, силата и издръжливостта се изтощаваха. У него то трая две нощи и един ден. Мъката му се връщаше на пристъпи, но те ставаха все по-слаби и по-редки. Настъпи спокойствието на отчаянието и към средата на седмицата той отпадна съвсем, измъчван от слаба бавна треска.

Тъй като Кавалето и Панкс бяха надалече, застрашаваха го само посещенията на мистър и мисис Плорниш. Той се тревожеше да не би достойната двойка да дойде, а в това болезнено състояние на нервите искаше да бъде оставен на спокойствие и не желаеше никой да го види така сломен и слаб. Затова написа писъмце на мисис Плорниш, в което се представи много зает с работите си и принуден по тази причина да се лиши за известно време от удоволствието да вижда добродушното й лице. А колкото за младия Джон, който се отбиваше всеки ден, щом свършеше дежурството си, за да попита дали може да му услужи с нещо, Кленъм винаги се преструваше, че пише, и отговаряше весело, че не се нуждае от нищо. Предметът на единствения им дълъг разговор вече не се засягаше, но през всички тези фази на нещастието му той не излизаше от ума на Кленъм.

Шестият ден на уговорената седмица беше влажен, топъл и мъглив. В задушната атмосфера като че ли беднотията, запуснатостта и мръсотията на затвора се засилваха. Измъчван от главоболие и с натежало сърце, Кленъм остана буден цялата нощ, заслушан в плющенето на дъжда по плочника на двора, и си представяше как тихо пада той на полето. Размазан обръч от жълта мъглявина се бе издигнал на небето вместо слънце и Кленъм наблюдаваше петното, което той остави на стената му като къс от дрипите на затвора. Той чу отварянето на портите и шляпането на обути в скъсани обувки крака, които бяха чакали да влязат, и метенето, помпането на вода, движението, което възвестяваше утрото в затвора, започна. Той беше така болен и слаб, че трябваше да си почива много пъти, докато се измие; най-после допълзя до стола си край отворения прозорец и задряма там, докато старицата, която подреждаше стаята му, си вършеше сутрешната работа.

Изтощен от липса на сън и храна (той бе загубил и апетита, и вкуса си), два-три пъти през нощта усети, че се унася в бълнуване. В топлия вятър му се счуваха откъслеци от мелодии и песни, които знаеше, че са измама на слуха. Сега, когато задрямваше от изтощение, ги чу отново; чу гласове, които му говореха, и той им отговори и се стресна.

Потънал в дрямка или сън, той не можеше да си даде сметка за времето, така че минутата можеше да е цял час, а часът минута; в това състояние му се стори, че е в градина с цветя и полъхът на влажен топъл ветрец донасяше аромата им до него. Трябваше да направи голямо усилие, за да повдигне глава и разбере какво е това, така че впечатлението бе започнало да му досажда, когато се насили да погледне. Тогава до чаената чаша на масата си видя букет от цветя — редки и прекрасни цветя.

Те му се видяха по-красиви от всичко на света. Той взе цветята и вдъхна аромата им, после ги допря до горещата си глава, сложи ги на масата и разпери изгорелите си от треска ръце към тях, както разперваме премръзналите си пръсти пред огъня, за да ги съживим. Едва след като им се порадва известно време, Кленъм се запита кой ги е изпратил и отвори вратата да попита жената, която сигурно ги бе сложила там, как са попаднали в ръцете й. Тя си бе отишла, и сигурно отдавна, защото чаят, който бе сложила на масата, бе вече изстинал. Той се опита да пийне малко, но не можа да понесе миризмата му; тогава отново допълзя до отворения прозорец и сложи цветята на старата кръгла масичка.

Като се съвзе от премаляването, причинено от движението из стаята, той отново изпадна в предишното си състояние. Пак му се стори, че чува една от нощните мелодии, когато вратата на стаята му се отвори тихичко и след малко до нея застана мълчалива фигура с черно наметало. После тя свали наметалото си и му се стори, че вижда малката Дорит в старата си износена рокля. Стори му се, че тя се разтрепера, плесна ръце, усмихна се и се обля в сълзи.

Той се събуди и извика. И тогава в любещото и скъпо лице, в тези натъжени и пълни със състрадание очи като в огледало той видя колко се е променил; тя се приближи до него и като положи ръце на гърдите му, за да му попречи да стане, коленичи на пода в краката му и повдигна устни да го целуне, а сълзите й капеха по него, както небесният дъжд бе капал върху цветята, и малката Дорит в живия си образ го повика на име.

— О, мой най-добър приятелю! Скъпи мистър Кленъм, не искам да ви гледам да плачете! Освен ако плачете от радост, че ме виждате. Дано да е така. Собственото ви бедно дете се завърна!

Така вярна, нежна и неразглезена от богатството! Каква ангелска утеха и каква искреност имаше и в тона на гласа й, и в блясъка на очите й, и в допира на ръцете й!

Когато той я прегърна, тя му рече:

— Никой не ми каза, че сте болен — и като го прегърна нежно през врата, склони главата му на гърдите си, сложи другата си ръка на главата му, облегна бузата си на нея и започна да го гали с такава любов и, бог е свидетел, така невинно, както някога бе галила баща си в същата стая, а тя беше още детенце и сама се нуждаеше от всичката грижа, която полагаше към другите.

Когато можа да проговори, той рече:

— Възможно ли е да сте дошли при мене? И то в тази дреха?

— Надявах се, че ще ви се харесам много повече в тази дреха, отколкото в коя да е друга. Винаги я пазех при себе си, да ми напомня, макар че не се нуждаех от напомняне. Но аз не съм сама, с мене е и старата ми приятелка.

Той се огледа и видя Меги в голямото й боне, което отдавна не бе носила, с кошница в ръка, както някога, и ухилена до уши.

— Едва снощи пристигнах с брат си в Лондон. Щом пристигнахме, изпратих известие на мисис Плорниш, за да разбера нещо за вас и да ви съобщят, че съм дошла. Тогава чух, че сте тук. Мислихте ли случайно за мене нощес? Искаше ми се да вярвам, че сте мислили. Аз мислех за вас с такава тревога в душата, че нощта ми се стори безкрайна.

— Мислех за вас… — Той не знаеше как да я нарече. Тя веднага забеляза това.

— Вие още не сте ме назовали с истинското ми име. Вие знаете кое е то за вас.

— Мислех за вас, малка Дорит, всеки ден, всеки час, всеки миг, откакто съм тук.

— Наистина ли? Мислехте ли наистина?

Той видя светналото й от възторг лице и огъня, който го обжари, и почувствува свян. Той, разбитият, фалирал, болен, опозорен затворник!

— Аз бях тук, преди да отворят портите, но се боях да дойда направо при вас. Отначало бих ви нанесла повече вреда, отколкото полза, защото затворът ми е толкова познат, и в същото време така чужд, и той ми навея толкова спомени за бедния ми баща и за вас, че не можах да надвия вълнението си. Но ние отидохме при мистър Чивъри, преди да дойдем до портата, и той ни пусна да влезем и ни заведе в Джоновата стая — бедната ми стара стая, нали я знаете? — и почакахме малко там. Аз донесох цветята до вратата ви, но вие не ме чухте.

Тя бе станала някак по-женствена, откакто бе заминала, и италианското слънце бе сложило отпечатъка си на лицето й. Във всяко друго отношение си бе останала непроменена. Същата дълбока, свенлива сериозност, която винаги го бе вълнувала. Ако сега в нея прозираше нов смисъл, който го трогваше до дъното на душата му, промяната беше в неговото виждане, а не в нея самата.

Тя свали старата си шапчица, закачи я на старото място и безшумно започна с помощта на Меги да подрежда, колкото бе възможно по-приятно, стаята му и после я напръска с одеколон. Като свърши това, тя разтвори кошничката, пълна с грозде и други плодове, ни подреди всичко. След това пошепна нещо на Меги, която излезе веднага и изпрати някого да напълни кошничката отново; скоро тя я донесе пак, пълна с нови припаси; за първо време — студено питие и желе, а за по-късно — печено пиле, вино и вода. Като се разпореди с всичко това, малката Дорит си извади игленика и седна да му ушие перде за прозореца; и така при възцарилата се тишина в стаята, която като че ли се разля по целия шумен затвор, той седеше спокойно в креслото си, а малката Дорит шиеше край него.

Да гледа приведената скромна главица и пъргавите пръсти, отново заети с шев — макар сега тя да не беше така погълната от работата си, че да не може да повдига често пълните си със състрадание очи към лицето му и да ги свежда насълзени, — да се радва на такова съчувствие и утеха и да вярва, че всичката преданост на това великодушно същество, отдадена нему в нещастието му, изливаше над него неизчерпаемото си богатство и добрина, не можа да засили прекалено отслабналия Кленъм, нито да спре треперенето на ръцете и гласа му. Обаче то му вдъхна вътрешна сила, която растеше заедно с любовта му. А как я обичаше той сега, никакви думи не биха могли да го изразят!

Като седяха един до друг под сянката на стената, сянката го озаряваше, сякаш бе светлина. Тя не го оставяше да говори много, а само да седи, облегнат в креслото, и да я гледа. От време на време тя ставаше и му подаваше чашата да пие или му оправяше възглавницата под главата и после тихичко сядаше и подемаше отново работата си.

Сянката се местеше заедно със слънцето, но тя не се помръдна от мястото си, освен да му услужи с нещо. Слънцето залезе, а тя все още беше там. Беше вече свършила работата си, а ръката й още се маеше върху ръчката на креслото му. Той сложи ръката си върху нейната и тя я стисна с трепетно умоление:

— Скъпи мистър Кленъм, трябва да ви кажа нещо, преди да си отида. Все го отлагах от час на час, но трябва да ви кажа.

— И аз също, мила малка Дорит. И аз отлагах това, което трябва да ви кажа.

Тя нервно сложи ръката си на устните му, като че ли да го спре, но ръката й се отпусна разтреперана на старото си място.

— Аз няма да заминавам вече. Брат ми ще замине, но аз ще остана. Той винаги е бил много привързан към мене и ми е така благодарен сега — твърде благодарен само защото случайно бях при него през време на болестта му, — че ми дава свобода да остана където искам и да правя каквото искам. Казва, че желае само щастието ми.

Само една светла звезда блестеше на небето. Тя я погледна, докато говореше, като че ли горещото желание на сърцето й светеше над нея.

— Сигурно сам разбирате, че брат ми дойде, за да види оставил ли е завещание милият ми баща и да влезе във владение на имуществото си. Той казва, ако има завещание, сигурно ще получа голямо състояние, ако ли пък няма, той ще ме направи богата.

Той щеше да проговори, но тя вдигна разтрепераната си ръка и го спря:

— На мене пари не ми трябват и аз не ги желая. Те ми трябват само заради вас. Не бих могла да бъда богата, когато зная, че вие сте тук. Винаги ще се чувствувам по-зле от бедна, ако вие сте нещастен. Ще се съгласите ли да ви заема всичко, което имам? Ще приемете ли да ви го дам? Ще ми позволите ли да ви покажа, че никога не съм забравила и че никога не мога да забравя как сте ме покровителствували, когато моят дом беше тук? Скъпи мистър Кленъм, направете ме най-щастлива на този свят, като кажете да! Или поне ме направете дотолкова щастлива, доколкото това е възможно, като ви оставям тук; не ми отговаряйте тази вечер и ме оставете да си отида с надеждата, че ще се размислите за благоприятно разрешаване на въпроса; и че заради мене — не заради вас, заради мене, само заради мене! — ще ми създадете най-голямата радост на света, радостта да зная, че съм могла да ви услужа и че съм могла да изплатя поне малко от големия си дълг на привързаност и признателност. Като ви виждам тук, където съм преживяла така много, не мога да ви говоря спокойно и да ви давам нужната утеха. Няма да мога да си сдържам сълзите. Но моля ви се, моля ви се, не извръщайте глава в нещастието си от малката Дорит! Моля ви се, умолявам ви от дълбочината на натъженото си сърце, приятелю мой — мой мили! — приемете всичко, каквото имам, и ме направете щастлива!

Звездата огряваше лицето й през всичкото време, докато го приведе над неговата и нейната ръка.

Вече се беше смрачило, когато той я обгърна нежно с ръката си, за да я изправи, и й отговори тихо:

— Не, миличка малка Дорит, не, дете мое. Не бива и да чувам за такава жертва. Свободата и надеждата, купени на такава цена, биха били така скъпи, че не бих могъл да понеса нито тежестта им, нито упрека, че ги притежавам. Но мека бог ми е свидетел с каква гореща любов и признателност казвам тези думи.

— И все пак не ми позволявате да ви остана вярна в нещастието.

— Кажете по-добре, миличка малка Дорит, че все пак аз ще се постарая да ви остана верен. Ако в онези дни, когато това беше вашият дом и това беше облеклото ви, бях разбрал себе си (говоря само за себе си) по-добре и бях прочел тайните на сърцето си по-ясно; ако моята сдържаност и несамоувереност не ми бяха попречили да видя светлината, която така ярко виждам сега, когато вече е далече от мене и немощните ми стъпки не могат никога да я настигнат; ако тогава бях знаел и ви бях казал, че ви обичам и почитам не като бедното дете, както ви наричах, но като жена, чиято предана ръка би ме издигнала високо и би ме направила много по-щастлив и по-добър; ако бях използувал случая, който вече не мога да върна назад — ох, защо не го използувах, защо не го използувах?! — и ако тогава нещо ни бе разделило, когато аз бях умерено богат и вие бяхте бедна; тогава може би щях иначе да приема благородното ви предложение, мило мое момиче, и все пак бих се червил да се докосна до него. Но при сегашните обстоятелства не бива никога да се докосна до него! Никога!

Тя го увещаваше много по-трогателно и настоятелно с малката си умоляваща ръчичка, отколкото би могла да го стори с думи.

— Достатъчно съм опозорен вече, малка Дорит. Не бива да падам така ниско и да повличам със себе си и вас — милата, великодушната, добрата! Бог да ви благослови и възнагради. Сега вече всичко е минало!

Той я прегърна, като че ли бе негова дъщеря.

— И тогава бях много по-стар, по-груб и по-недостоен от вас, но и двамата трябва да забравим какво съм бил и трябва да ме виждате само такъв, какъвто съм сега. Приемете прощалната ми целувка, дете мое — вие можехте да ми бъдете по-близка, но никога — по-мила на мене, разорения човек, навеки отдалечен и разделен от вас, чийто път е вече изминат, а вашият едва почва. Нямам сили да поискам да ме забравите в унижението ми, но искам да ме помните, какъвто съм.

Звънецът започна да звъни, за да предупреди посетителите да си тръгват. Той свали наметката й от стената и я наметна нежно.

— И още една дума, моя малка Дорит. Тя е тежка за мене, но необходима. Мина вече времето, когато вие имахте нещо общо с този затвор. Разбирате ли?

— О! Не бива да ми казвате да не идвам вече тук! — извика тя, разплакана горчиво и стиснала умолително ръце. — Сигурно няма да ме изоставите така!

— Бих го казал, ако можех, но нямам сили да се лиша от това мило лице и да загубя всякаква надежда, че то ще се върне. Но не идвайте скоро и не идвайте често! Това място е заразено и аз чувствувам заразата му по себе си. Вие принадлежите към един по-светъл и добър свят. Не бива да обръщате погледа си насам, моя малка Дорит; вашият път трябва да води към щастието! Бог да ви благослови! Бог да ви възнагради!

Меги, която беше страшно унила, извика неочаквано:

— О, заведи го в болница, заведи го непременно в болница, майчице! Той никога няма да се съвземе, ако не го заведеш в болница. И тогава дребната женичка, която все предяла на чекръка си, може да отиде до долапа с принцесата и да каже: „Защо държите там пиленцето?“ И тогава те може да го извадят и да му го дадат и всички да са щастливи.

Прекъсването дойде навреме, защото звънецът бе вече на спиране. Артър я уви пак нежно в наметката й и като я прегърна (макар че до преди посещението й не можеше да ходи от слабост), отведе надолу по стълбите малката Дорит. Тя беше последният посетител, който напусна портиерната, и портата се затвори след нея с безнадежден стон.

Този звук отекна като погребален звън в сърцето на Артър и слабостта му го обхвана наново. С голямо усилие той стигна до стаята си и влезе в мрачното й усамотение неописуемо нещастен.

Вече наближаваше полунощ и затворът отдавна бе затихнал, когато по стълбите се чу предпазливо скърцане и на вратата се почука лекичко с ключ. Беше младият Джон. Той се вмъкна вътре по чорапи, затвори вратата след себе си и прошепна:

— Това е против правилника, но не ме е грижа. Реших на всяка цена да дойда при вас.

— Какво има?

— Нищо, сър. Чаках в двора да видя мис Дорит, като си отива. Мислех, че бихте желали някой да види да не й се случи нещо.

— Благодаря, благодаря! До вкъщи ли я заведохте, Джон?

— Придружих я до хотела. Същият, където и мистър Дорит бе отседнал. Мис Дорит вървя пеша и през целия път разговаря така любезно с мене, че съвсем си загубих ума. Защо мислите, че тя вървя пеша, а не взе кола?

— Не зная, Джон.

— За да говори за вас. Тя ми каза: „Джон, вие винаги се държахте почтено и ако ми обещаете, че ще се грижите за него и не ще го оставите без помощ и утеха, когато ме няма, ще съм спокойна поне за това.“ Аз й обещах, че няма никога да ви оставя — каза Джон Чивъри.

Силно развълнуван, Кленъм протегна ръка към тази честна душа.

— Преди да поема ръката ви — рече Джон, загледан в нея, без да се мръдне от вратата, — отгатнете какво ми поръча мис Дорит.

Кленъм поклати отрицателно глава.

— „Кажете му — повтори Джон с ясен, макар и разтреперан глас, — че неговата малка Дорит му изпраща вечната си любов.“ Ето предадох поръчката. Постъпих ли честно, сър?

— Много, много честно!

— Ще кажете ли на мис Дорит, че съм постъпил честно, сър?

— Непременно ще й кажа.

— Ето ръката ми, сър — каза Джон. — И никога няма да ви оставя.

Той стисна сърдечно ръката му и пак така предпазливо изчезна по стълбите, пропълзя по чорапи през плочника на двора и като заключи портата след себе си, излезе в предната част, където си беше оставил обувките. Ако пътят му бе покрит с палещи остриета, сигурно Джон щеше да го премине със същата преданост за същата цел.