Чарлз Дикенс
Малката Дорит (65) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXVІІІ
Появяване в Маршалси

Общественото мнение извън стените на затвора все по-силно потискаше Кленъм с течение на времето, та той не потърси приятелството на онези, които бяха между стените му, твърде тъжен, за да се сближи със стадото в двора, което се събираше, за да забрави грижите си; твърде резервиран и нещастен, за да се присъедини към жалките компании в кръчмата; той седеше в стаята си и се ползуваше с общо недоверие. Някои го считаха горделив, други — навъсен саможивец, трети се държеха презрително с него, защото го смятаха за слабохарактерно псе, което се измъчва, че има дългове. Всички страняха от него поради тези различни обвинения, особено поради последното, в което виждаха един вид измяна към самия Маршалси; и така той свикна скоро с уединението си и единственото му време за разходка остана вечерта, когато мъжете се събираха в клуба на песни, пиене и излияния на чувства и дворът оставаше на разположението на жените и децата.

Затворническият живот започна да му се отразява зле. Той съзнаваше, че безделничи, и падна духом. Запознат с влиянието на затворническия живот между четирите стени на същата тази стая, в която сега живееше, това съзнание го правеше да се бои от себе си. Като избягваше хорските погледи, той започна да бяга и от себе си и много се промени. Всеки можеше да види как черната сянка на затвора е паднала и върху него.

Един ден, десетина седмици след влизането му в затвора, когато се опитваше да чете, но не успяваше да откъсне мислите си от Маршалси, нечии стъпки спряха пред вратата му и нечия ръка почука. Той стана да отвори и един приятен глас му заговори:

— Как сте, мистър Кленъм? Дано не ви е неприятно посещението ми.

Беше веселият млад Барнакл, Фърдинънд. Той излъчваше добродушие и любезност, макар че непринуденото му и весело движение действуваше потискащо при контраста с мизерния затвор.

— Посещението ми ви изненада, мистър Кленъм — каза той и седна на стола, който Кленъм му подаде.

— Трябва да призная, че съм много изненадан.

— Не неприятно, надявам се?

— Разбира се, не.

— Благодаря. Искрено казано — каза любезният млад Барнакл, — крайно съжалявах, като се научих, че сте се видели принуден да се оттеглите временно тук, и надявам се (разбира се, говоря поверително, като между джентълмени), че това няма нищо общо с нашето учреждение?

— Вашето министерство ли?

— Нашето Министерство на разтакането.

— Не мога да обвиня това забележително учреждение за нито една от моите злополуки.

— Кълна се в живота си — каза оживеният млад Барнакл, — от сърце се радвам да чуя това. Много ми олекна. Щях така да съжалявам, ако нашето министерство е имало пръст в затруднението ви.

Кленъм отново го увери, че го освобождава от тази отговорност.

— Много добре! — рече Фърдинънд. — Щастлив съм, че е така. Малко се боях в себе си, че може да сме допринесли за задържането ви, защото, безсъмнено, за нещастие ни се случва да вършим и такива работи от време на време. Не ни е приятно, но ако хората сами влизат в кошарата — кой им е крив.

— Без да се съгласявам напълно с казаното от вас — отвърна мрачно Артър, — много съм ви задължен за интереса, който проявихте към мене.

— Но, моля ви се! Нашето министерство е най-безобидното учреждение — каза непринуденият млад Барнакл. — Ще кажете, че представляваме една шарлатания. Няма да отричам, но това е необходимо и без него не може. Не го ли виждате?

— Не — каза Кленъм.

— Вие разглеждате въпроса от неправилно гледище. А главното нещо е гледището. Погледнете на министерството ни от гледището, че искаме само да ни оставите на мира, и по-чудесно министерство няма да намерите никъде.

— Та вашето министерство затова ли съществува, за да си седи на мира? — запита Кленъм.

— Улучихте точно — отвърна Фърдинънд. — То съществува с нарочната цел да не закача нищо и никой да не го закача. Ето значението му. Ето за какво е. Разбира се, трябва да се спазва известна форма, че уж предназначението му е друго, но това е само формално. Но, боже мой, та ние самите не сме нищо друго освен форми! Помислете си само през колко от нашите формалности сте преминали! И не сте се доближили нито с една крачка до целта, нали?

— Не съм — каза Кленъм.

— Погледнете на нас от правилното гледище и ще видите, че си изпълняваме службата както трябва. Това е като игра на крикет. Публиката ни замеря с топки, а ние ги отбиваме.

Кленъм запита какво става със замерваните. Самодоволният млад Барнакл отговори, че се измаряли, пребивали ги до смърт, осакатявали ги, счупвали им гърбовете, измирали или се отдавали на други игри.

— Ето и това ме кара да се радвам — продължи той, — че нашето министерство не е имало пръст в задържането ви. А това много лесно можеше да се случи, защото, безспорно, понякога сме много злополучно учреждение за онези хора, които не ни оставят на мира. Мистър Кленъм, аз съм много откровен с вас. Зная, че между хора като нас няма нужда от резервираност. Такъв бях и когато за пръв път забелязах, че грешите, като не ни оставите на мира; защото видях, че ви липсва опит и сте оптимист и… малко наивен. Да не съм ви засегнал?

— Ни най-малко.

— Да, малко наивен. Затова ви съжалих и направих необичайно усилие да ви внуша (разбира се, не официално — аз никога не постъпвам официално, ако мога да го избягна), че на ваше място не бих си давал толкоз труд; вие обаче си дадохте труд и не сте престанали да си давате труд. Сега не се опитвайте вече.

— Вероятно няма да имам тази възможност — каза Кленъм.

— О, да, ще имате. Вие ще излезете оттук. Всички излизат оттук. Безкрайно много са начините да излезете оттук. Но не се връщайте отново при нас. Тази молба е втората цел на посещението ми. Моля ви, не се връщайте при нас! Честно слово — рече Фърдинънд с много приятелски и поверителен тон, — ще ми бъде много мъчно, ако не се поучите от миналото и не стоите настрана от нас.

— Ами изобретението? — запита Кленъм.

— Добри ми човече — отвърна Фърдинънд, — (извинете, че си позволявам това обръщение) никой не иска да знае за това изобретение и никой не дава пет пари за него.

— Никой в министерството ли, искате да кажете?

— Нито извън него. Всички са готови да намразят, да се надсмиват на всяко изобретение. Вие нямате представа колко много хора искат да бъдат оставени на мира. Нямате представа как самият гений на нацията ни (не обръщайте внимание на парламентарния ми език и не се дразнете), казвам, самият гений на нацията, се стреми да не го безпокоят. Вярвайте ми, мистър Кленъм — каза веселият млад Барнакл с най-приятен тон, — нашето министерство не е някакъв зъл исполин, че да го щурмувате с всички сили; то е просто вятърна мелница, която ви показва, като меле огромни количества плява, в коя посока вее националният вятър.

— Ако можех да повярвам това — каза Кленъм, — какво печално бъдеще би очаквало всички ни.

— Ох! Не говорете така! — отвърна Фърдинънд. — Така е много добре. Шарлатанията е нещо необходимо, всички я обичаме и не можем без нея. Малко шарлатания и малко рутина, и всичко си върви чудесно, само да го оставиш на мира.

След тази благонадеждна изповед за вярата си, като глава на изгряващите Барнакълци, родени от жена, вяра, следвана под форма на разни лозунги, които те напълно отричаха и в които не вярваха, Фърдинънд стана да си върви. Нищо не можеше да е по-приятно от искреното му и учтиво държание, приспособено към обстоятелствата на посещението с джентълменски усет.

— Ще бъде ли нескромно, ако запитам — каза той, когато Кленъм му подаде ръка с искрена благодарност за откровеността и добрината му — дали е вярно, че покойният, оплакван от всички Мърдл е причината за тази временна неприятност?

— Аз съм само един от многото, които той разори. Да.

— Трябва да е бил страшно умен човек — каза Фърдинънд Барнакл.

Артър замълча, тъй като не беше склонен да величае паметта на покойния.

— Изпечен разбойник, разбира се — продължи Фърдинънд, — но забележително умен! Не можеш да не се възхитиш от човека! Трябва да е бил голям майстор шарлатанин. Така добре познаваше хората… така знаеше да ги подмами… така добре ги използуваше.

Със свойствената му непринуденост той наистина изпадна във възторг.

— Дано — каза Артър — и той, и жертвите му послужат за предупреждение на други, да не се оставят да бъдат така добре използувани.

— Мили ми мистър Кленъм — изсмя се Фърдинънд, — наистина ли храните такава наивна надежда? Първият човек, който прояви такава огромна способност и такъв верен вкус към мошеничеството, ще има същия успех. Извинете, струва ми се, вие наистина нямате представа, че както пчелите се роят, така и хората се тълпят, като им биете някое старо тенеке — тук се крие цялата вещина на управляването им. Ако ли пък успеете да ги накарате да вярват, че тенекето е направено от скъпоценен метал, вече всичко е наред и в това именно се крие цялата сила на хора като нашия непрежалим покойник. Безсъмнено тук-таме се срещат изключения — учтиво рече Фърдинънд, — когато хора попадат в капана от по-добри подбуди — такъв пример имаме пред очите си, — но тези случаи не опровергават правилото. Сбогом! Надявам се, че при следната ни среща този облак ще се е разнесъл и слънцето отново ще е грейнало за вас. Не ме изпращайте. Много добре зная пътя. Сбогом!

С тези думи най-добрият и най-умният от всички Барнакълци слезе долу, премина с тананикане през портиерната, възседна коня си в предния двор и отиде на среща с благородния си роднина, който се нуждаеше от малко предварителна подготовка, за да може да даде сразителен отговор на някои сноби, които възнамеряваха да отправят въпроси на благородните Барнакълци относно умението им да ръководят държавните работи.

Сигурно се беше разминал с мистър Ръг на изхода, защото само две-три минути след излизането му този червеноглав господин изгря на вратата като позастарял феб.

— Как се чувствувате днес, сър? — запита мистър Ръг. — Няма ли нещичко, с което да мога да ви услужа, сър?

— Не, благодаря ви.

Мистър Ръг изпитваше удоволствие от объркани работи, както домакинята изпитва удоволствие да слага туршии и да прави консерви, или перачката от голямо пране, или боклукчията от пълни кофи с боклук, или както всеки професионалист, когато има да оправя каша.

— Все обикалям от време на време, сър — весело каза мистър Ръг, — да видя дали няма още някои закъснели призовки за арест, сър. А те валят като дъжд, сър. Повече от това няма накъде!

Той направи съобщението, като че ли поздравяваше Артър за радостно събитие, потриваше весело ръце и въртеше глава.

— Повече няма накъде! Истински порой. Аз не се отбивам често при вас, когато съм насам, защото зная, че не ви се иска да виждате хора, и ако имате нужда от мене, ще поръчате да ми кажат в портиерната. Аз съм тук, кажи-речи, всеки ден, сър. Дали ще е удобно, сър — запита с умолителен глас мистър Ръг, — да направя една забележка?

— Толкова удобно, колкото всеки друг път.

— Хм! Общественото мнение, сър — каза мистър Ръг, — се занимава много с вас!

— Не се съмнявам.

— Не би ли било препоръчително, сър — каза мистър Ръг с още по-умолителен тон, — да направите сега, в края на краищата, една малка отстъпка пред общественото мнение? Всички правим отстъпки по едни или друг начин. Всъщност длъжни сме да ги правим.

— Не мога да се примиря с това, мистър Ръг, и не очаквам, че някога ще се примиря.

— Не говорете така, сър, не говорете така. Разноските по преместването ви в Кралския затвор са почти нищожни и ако общественото мнение счита, че трябва да бъдете там, то… наистина…

— Мисля, че вече установихте, мистър Ръг — каза Артър, — че решението ми да остана тук е въпрос на вкус.

— Е, да! Да, сър! Но добър вкус ли е, това добър вкус ли е? Там е въпросът! — Мистър Ръг говореше така увещателно, че беше просто трогателен. — За малко щях да кажа: а това добри подбуди ли са? Делото ви е крупно и стоенето ви тук, където човек може да стигне за дълг от една-две лири, се счита неотговарящо на вашата личност! И наистина не отговаря. Не мога да ви изброя, сър, на колко много места чух да се говори за това. Снощи чух коментарии в един салон, където, ако не се отбивах от време на време и аз самият, бих рекъл, че се събират най-отбраните юридически среди — там именно чух коментарии по ваш адрес, от които ми стана мъчно. Заболя ме заради вас. А ето и тази сутрин на закуска дъщеря ми (жена, ще кажете, да, но все пак има усет за такива работи, и дори с малко личен опит, като тъжителка в делото Ръг и Бокинз) прояви голямо удивление; голямо удивление. Е, при тези обстоятелства и като си помислим, че никой от нас не може да се издигне напълно над общественото мнение, една незначителна отстъпка пред това мнение не би ли била… хайде, сър — продължи Ръг, — да приемем най-слабия аргумент и да кажем просто: една любезност?

Мислите на Артър отново се бяха отнесли към малката Дорит и въпросът остана без отговор.

— А колкото за мене самия, сър — продължи мистър Ръг с надежда, че красноречието му е разколебало Кленъм, — мой принцип е да не гледам своя интерес, когато се отнася до предпочитанията на клиента ми. Но като имам пред вид вашата вродена деликатност и изобщо услужливостта ви, ще повторя, че предпочитам да сте в Кралския затвор. Вашето дело повдигна много шум; такова дело прави чест на адвоката му и аз ще се чувствувам по-добре поставен пред колегите си, ако отидете в Кралския затвор. Но не се ръководете от това, сър. Аз просто споменах факта.

Вниманието на затворника бе станало така разсеяно в уединението и апатията му и така бе свикнало да общува само с една безмълвна фигура между четирите вечно намръщени стени, че Кленъм едва се отърси от своя унес, погледна мистър Ръг, припомни си нишката на разговора и рече бързо:

— Не съм променил, няма и да променя решението си. Моля, престанете, престанете!

Без да скрива раздразнението и обидата си, мистър Ръг отговори:

— О! Разбира се, сър. Зная, че превиших обязаностите си, като ви предложих горното. Но наистина, като чух да се говори на няколко места, и то в много добро общество, че макар и подходящ за чужденци, Маршалси съвсем не е достоен за един истински англичанин, на когото славните свободи на островното му отечество позволяват да се премести в Кралския затвор, помислих си, че трябва да изляза от професионалните рамки и да ви го кажа. Аз самият — добави мистър Ръг — нямам мнение по въпроса.

— Много добре — отвърна Артър.

— Никакво мнение, сър! — каза мистър Ръг. — Ако имах, не бих се съгласил един благороден джентълмен на кон да посети мой клиент в такова място. Но това не ми влиза в работата. Ако имах свое мнение, бих пожелал да имам власт да кажа на един друг джентълмен във военно облекло, който сега чака в портиерната, че моят клиент никога не е смятал да остава тук и че скоро ще бъде преместен на по-добро място. Но моята роля — като професионална машина — е ясна: всичко това не ми влиза в работа. Ще благоволите ли да приемете този джентълмен, сър?

— Който чака да го приема ли, казахте?

— Наистина си позволих тази непрофесионална волност, сър. Като чу, че съм ваш професионален съветник, той отказа да влезе, преди да съм изпълнил много ограничените си професионални функции. За щастие — саркастично рече мистър Ръг — не си превиших чак дотам правата, че да запитам джентълмена за името му.

— Предполагам, че не ми остава друго, освен да го приема — въздъхна тежко Кленъм.

— Значи, ще благоволите, сър? — отвърна Ръг. — Удостоен ли съм с нареждането ви да предам това на господина, като излизам? Удостоен ли съм? Благодаря, сър. Аз ви оставям.

И той напусна Кленъм възмутен.

Господинът във военна униформа така слабо бе раздразнил любопитството на Кленъм при сегашното му душевно състояние, че върху него вече бе започнало да пада черното було на забравата, което замъгляваше паметта му сега, когато тежки стъпки по стълбите го накараха да се опомни. Те се качваха бързо и леко и все пак и в стъпката, и в тропота се чувствуваше нещо обидно. Когато за миг се спряха пред вратата, той не можеше да си спомни къде бе чувал тези особени стъпки, макар че му се струваха познати. Всъщност той има само миг да помисли. Вратата се отвори с трясък и на прага застана изчезналият Бландоа, причина за толкова тревоги.

— Salve, другарю затворник! — рече той. — Изглежда, че съм ви нужен. Ето ме!

Преди Артър да може да му проговори, занемял от почуда и възмущение, Кавалето го последва в стаята. Мистър Панкс пък последва Кавалето. Нито един от тях не бе идвал, откакто настоящият й обитател бе влязъл във владение. Мистър Панкс, запъхтян, се промъкна до прозореца, сложи шапката си на земята, разроши косата си с две ръце и скръсти ръце като човек, който си почива след тежък дневен труд. Без да сваля очи от омразния си стар другар, мистър Баптист тихо седна на пода с опрян на вратата гръб и прихванал глезените си с ръце: позата (само че сега тя изразяваше напрегната бдителност), в която през едно горещо марсилско утро бе седял пред същия човек в друг, още по-мрачен затвор.

— Научавам от показанията на тези двама безумци — каза monsieur Бландоа, иначе Лание, иначе Риго, — че съм ви нужен, братко затворник. Ето ме!

Като хвърли презрителен поглед към леглото, което беше оправено за през деня, той се облегна на него да си почине, без да си сваля шапката, и застана предизвикателно отпуснато, с ръце в джобовете.

— Вие, зловещи разбойнико! — рече Артър. — Вие умишлено сте хвърлили страшно подозрение над майчината ми къща. Защо направихте това? Какво ви подтикна към тази сатанинска измислица?

След като го погледа навъсено няколко мига, monsieur Риго се изсмя.

— Чуйте благородния джентълмен! Слушайте, всички, това олицетворение на добродетели! Но внимавайте, внимавайте! Може би се излагате малко с вашия гняв. Свещени небеса! Възможно е.

— Сеньоре — намеси се Кавалето, като също се обърна към Артър. — Изслушайте ме, преди да започнете. Получих нареждането ви да го намеря — Риго, нали?

— Вярно.

— И, съответствователно, най-първо отивам аз (мисис Плорниш щеше много да се засегне, ако се опитаха да я убедят, че това удължение на наречията е главната грешка в английския му език) между моите съотечественици. Питам ги какви чужденци са пристигнали в Лондон. После отивам между французите. После между германците. И всички ми разказват. По-голямата част от нас познава останалите и те всички ми казват, каквото знаят. Но нито един не можа да ми каже нещо за него, за Риго. Петнадесет пъти — каза Кавалето и така бързо замахна три пъти с лявата си ръка, разперил пръсти, че зрението едва можеше да проследи жеста. — Питам за него навсякъде, където ходят чужденци; петнадесет пъти — и пак повтори същия бърз жест — и никой не знае нищо. Но!…

При тази многозначителна италианска пауза при думата „но“ той заклати леко и предупредително десния си показалец.

— Но! След като дълго време не можах да открия, че той е тук в Лондон, идва един и ми казва за някакъв войник с бяла коса — е? — не коса като тази, той има сега, а бяла — който живее на едно място уединено, тайнствено място. Но — нова пауза пред думата — който понякога следобед излиза и пуши. Необходимо е, както казват в Италия (и както добре им е известно, бедничките), трябва да имаш търпение. Аз имам търпение. Разпитвам за това място. Едни казват — тук, други — там. Е, добре! Но не е нито тук, нито там. Аз чакам търпеливисимо. Най-после го намирам. Тогава се скривам и наблюдавам, докато той се разхожда и пуши. Той е войник с посивяла коса… Но… — последва много изразителна пауза и силно размахване на показалеца — той е същевременно човекът, когото виждате.

Интересно беше, че свикнал да се подчинява на този човек, който му се бе наложил, той и сега се поклони смутено на Риго.

— И така, синьоре! — в заключение извика той към Артър. — Зачаках добър случай. Написах няколко думи на синьор Панко — мистър Панкс погледна учудено, като чу новото си име — да ми дойде на помощ. Показах му, на синьор Панко, Риго, който често седеше на прозореца, и той се съгласи да караули през деня. Нощно време спях пред вратата на къщата. Най-после влязохме, едва този днес, и сега го виждате! Тъй като не искаше да влезе в присъствието на знаменития адвокате — мистър Баптист направи тази чест на мистър Ръг, — ние двамата го чакахме долу, а синьор Панко караулеше на улицата.

Като изслуша разказа, Артър погледна към нахалното и злобно лице на мерзавеца. Когато очите им се срещнаха, носът увисна към мустаците, а мустаците се вирнаха към носа. Когато носът и мустаците отново заеха местата си, monsieur Риго няколко пъти щракна силно пръсти и се наклони към Артър, като че ли това бяха снаряди, които изстрелваше в лицето му.

— Е, философе! — рече Риго. — Какво искате сега от мене?

— Искам да зная — отвърна Артър, без да скрива отвращението си, — как се осмелявате да поставяте майчината ми къща под подозрение в убийство?

— Как се осмелявам? — извика Риго. — Хо, хо! Чуйте го! Как се осмелявам! Та осмеляване ли е това? Ей богу, момченцето ми, малко си нахално!

— Аз искам това подозрение да се премахне — извика Артър. — Вие ще бъдете отведени там публично. Искам също да зная каква работа имахте там, когато страшно ми се искаше да ви хвърля надолу по стълбите. Не ми се мръщете, човече! Достатъчно вече се проявихте пред мене, за да разбера, че сте побойник и подлец. Не съм чак дотолкоз паднал духом в това проклето място, че да не мога да ви кажа тази проста истина, която ви е така добре позната.

Пребледнял чак до устните, Риго си приглади мустаците и измърмори:

— Ей богу, момченцето ми, ти излагаш малко милейди, уважаемата ти майка. — Тук той като че ли се поколеба за миг как да постъпи. Колебанието му обаче скоро премина. Той седна със застрашителна важност и рече:

— Донесете ми бутилка вино. Тук може да се купи вино. Изпратете един от вашите безумци да ми вземе бутилка вино. Няма да говоря без бутилка вино. Хайде! Да или не?

— Донеси му, каквото иска, Кавалето — презрително рече Артър и подаде парите.

— Контрабандистко животно — добави Риго, — донеси порто! Ще пия само порто, порто!

Тъй като контрабандисткото животно обаче увери всички присъствуващи с многозначителния жест на показалеца си, че той категорично отказва да напусне поста си до вратата, синьор Панко предложи услугите си. Той скоро се завърна с бутилката вино, която поради обичая на заведението, който произтичаше от липса на тирбушон между колежаните (освен липсата на още много други неща), беше вече отворена:

— Безумецо! Голяма чаша — рече Риго.

Синьор Панко сложи един стакан отпреде му и едва се сдържа да не му го запрати по главата.

— Ха, ха! — надуто се изсмя Риго. — Джентълменът си остава джентълмен! Джентълмен съм се родил, джентълмен ще си умра! Но дявол да го вземе! Смятам, че на джентълмена се прислужва! Моя характерна черта е да ми прислужват!

При тези думи той вече бе налял стакана и веднага го изпразни.

— Ха! — млясна уста той. — Не е от старите затворници този! По вида ви съдя, храбри сър, че от затворническия живот кръвта ви ще улегне много по-бързо, отколкото това буйно вино. Вие вече се размеквате — отслабнали сте, пребледнели. Поздравявам ви!

Той обърна още един стакан, като го вдигна високо преди и след това, за да покаже малката си бяла ръка.

— Сега на работа — продължи тогава, — на разговор. Вие се проявихте по-свободен в приказките, отколкото сте физически, сър.

— Аз използувах тази свобода да ви кажа нещо, което сам знаете много добре. Вие сам знаете, както знаем и всички, че сте нещо много по-лошо от мерзавец и нахал.

— Прибавете, но винаги джентълмен, а другото не важи. Освен това в това отношение по останалото всички си приличаме. Ето например вие и да се убиете, пак не можете да бъдете джентълмен; аз пък да се убия, не мога да не бъда такъв. Каква голяма разлика! Сега да продължим. Думите, сър, никога не изменят нито картите, нито заровете. Това известно ли ви е? Известно? Знайте тогава, че и аз играя една игра, и думите не могат да я променят.

Сега, когато пред него беше Кавалето и той разбра, че историята му е вече известна — той свали маската си и показа истинското си лице на долнопробен мерзавец.

— Не, синко — подхвана той и щракна пръсти, — аз ще си изиграя играта докрай въпреки приказките ви и кълна се в тялото и душата си, ще я спечеля! Вие искате да узнаете защо изиграх този малък номер, който вие прекъснахте? Е, добре, знайте тогава, че имах и все още имам — разбирате ли ме? — имам един артикул, който искам да продам на милейди, уважаемата ви майка. Описах ценния си артикул и обявих цената му. Но когато започна пазарлъкът, вашата удивителна майка беше малко прекалено спокойна, непреклонна, невъзмутима — истинска статуя. Най-после прекрасната ви майка ме раздразни. За да внеса малко разнообразие в положението си и да се позабавлявам — ами, разбира се! Какъв джентълмен ще съм, ако не се забавлявам на чужд гръб?! — хрумна ми щастливата мисъл да изчезна. Мисъл, видите ли, която вашата специфична майка и моят Флинтуинч щяха на драго сърце да проведат в изпълнение. Е! Де, де, де! Не ме гледайте така извисоко. Повтарям: на драго сърце, крайно доволни, възхитени! Достатъчно силно ли се изразявам?

Той плисна на земята утайката от чашата си, така че почти изпръска Кавалето. Това като че ли отново насочи вниманието му към него. Тогава остави чашата си и рече:

— Няма сам да я пълня. Е, какво! Роден съм да ми служат. Ела насам, Кавалето, и налей!

Дребният италианец погледна Кленъм, чиито очи следяха Риго, и като не срещна никаква забрана, стана от пода и наля вино в чашата. От една страна, този жест съчетаваше старото му покорство, примесено с някакво чувство за хумор и борбата между това чувство и някаква потисната ярост, която можеше да избухне всеки миг (което джентълменът по рождение като че ли усещаше, защото го следеше със зорко око), а, от друга страна, преобладаващото му желание отново да си седне на пода в предишната добродушна, безгрижна поза; всичко това представляваше забележителна комбинация за характера му.

— Тази щастлива идея, мой смели сър — подхвана Риго, след като изпи чашата, — беше щастлива по няколко причини. Мене тя забавляваше, на милата ви майка и на Флинтуинч създаваше грижи, вас страшно измъчваше (наградата ми за урока по джентълменско държание) и внушаваше на всички любезни заинтересовани лица, че вашият предан слуга е човек, от когото трябва да се боите! Ей богу, да се боите! Нещо повече: може би щеше да вразуми милейди, майка ви, и под натиска на подозрението, което мъдростта ви призна, може би щеше най-после да се съгласи да обяви във вестника, без да дава име, че трудностите по известен договор ще бъдат отстранени с появяването на главния участник в договора. Може би щеше, а може би не щеше. Но вие развалихте работата. Сега какво ще кажете? Какво искате?

Кленъм никога не бе почувствувал така силно, че е окован във вериги, както сега, когато виждаше този човек пред очите си и не можеше да отиде с него до къщата на майка си. Обръчът на неразгадаемите му трудности и опасения се стягаше около тях точно когато той не можеше да си мръдне и пръста.

— Може би, приятелю мой, философе, добродетелни човече, глупако или какъвто и да сте — каза Риго и спря да пие, за да погледне през чашата с ужасната си усмивка, — може би щяхте да сторите по-добре да ме бяхте оставили на мира.

— Не! Сега поне стана известно, че сте жив и невредим — рече Кленъм. — Поне от тези двама свидетели не можете да избягате, а те могат да ви представят пред кои да е власти или пред стотици хора!

— Но няма да ме представят пред никого — рече Риго и пак щракна пръсти с тържествуваща закана. — Вървете по дяволите с вашите свидетели! По дяволите и с вашето представяне! Сам вървете по дяволите! Какво! Ами не зная ли и аз нещо срещу това? А нямам ли и артикул за продаване… срещу това? Пфу, бедното длъжниче! Вие ми развалихте работата. От мен да мине! Ами после? Какво остава? За вас нищо; за мене всичко. Да ме покажете пред света? Това ли искате? Та аз сам ще се покажа, но не така бързо. Контрабандист! Дай ми писалка, мастило и хартия.

Кавалето стана като преди и ги сложи пред него както преди. Риго помисли малко, усмихнат гадно, после написа и прочете следното на висок глас:

„До мисис Кленъм

(Чакам отговор)

 

Затвора Маршалси

От стаята на сина ви

 

Уважаема госпожо,

В отчаяние бях, като научих днес от нашия затворник тук (който е бил така добър да наеме шпиони да ме търсят, защото от дипломатически съображения се укривам), че сте се бояли за моята безопасност.

Успокойте се, уважаема госпожо. Аз съм добре, силен духом и непреклонен.

Бих литнал до дома ви с най-голямо нетърпение, но предвиждам възможността, при настоящите обстоятелства, още да не сте окончателно уредили дребното предложение, което имах честта да ви направя. Давам ви една седмица срок от днес, когато ще ви направя последното си окончателно посещение, при което вие трябва безусловно да приемете или отхвърлите предложението ми заедно с последиците му.

Сдържам силното си нетърпение да ви прегърна и да сключа тази интересна сделка, за да ви дам време да уредите подробностите по нея напълно задоволително за всички ни.

Междувременно не ще е прекалено да предложа (тъй като нашият затворник разстрои домакинството ми) разноските по квартирата и храната ми в хотела да бъдат за ваша сметка.

Приемете, уважаема госпожо, уверенията в най-дълбокото ми почитание към вас:

Ричард Бландоа

 

Хиляди приятелски поздрави на милия Флинтуинч.

Целувам ръката на madame Ф.“

Като свърши посланието, Риго го сгъна и го подхвърли с театрален жест в краката на Кленъм.

— Хей, там, вие! Като става дума за представяне, я нека някой представи това на адреса му и да представи отговора тук.

— Кавалето — каза Артър. — Вземи писмото на този човек, моля ти се.

Но Кавалето пак направи многозначителен знак с пръсти, за да покаже, че постът му е до вратата да пази Риго, след като си бе дал толкова труд да го издири, и че службата му е да си седи на пода, облегнал гръб на вратата, да гледа Риго и да си държи глезените — така че синьор Панко пак предложи услугите си. Предложението му бе прието и Кавалето му позволи да отвори вратата достатъчно широко, за да се промъкне навън, и веднага я затвори след него.

— Докоснете ме с пръст, засегнете ме с някой епитет, оспорете превъзходството ми над вас, както съм седнал тук и си пия виното за мое удоволствие — каза Риго, — и аз ще последвам писмото и ще отменя неделния срок. Вие ме искахте?! Сега ме имате! Как ви харесвам?

— Вие знаете — отвърна Кленъм с горчиво съзнание за безпомощността си, — че когато ви търсех, не бях затворник.

— Вървете по дяволите и вие, и затворът ви — възрази Риго, спокойно извади от джоба си кутия с необходимите неща за свиване на цигари и сви няколко с пъргавите си пръсти. — Пет пари не давам ни за единия, ни за другия. Контрабандист! Огън!

Кавалето отново се надигна и му подаде, каквото иска. Имаше нещо ужасно в безшумната ловкост на студените му бели ръце с гъвкавите пръсти, които леко се увиваха и преплитаха един друг като змии. Кленъм не можа да се сдържи да не потръпне вътрешно, като че ли гледаше цяло гнездо от тези гадини.

— Хей, прасе! — извика силно Риго, като че ли Кавалето беше италиански кон или муле и той го подканяше да върви. — Какво ще кажеш? Мръсният стар затвор не изглеждаше ли почтен в сравнение с този? Имаше нещо внушително в онези решетки и камъни. То беше затвор за мъже. А този? Пфу! Болница за малоумни!

Той запуши цигарата си и грозната му усмивка бе така замръзнала на лицето му, че изглеждаше, като че ли пушеше с човката на носа си, а не с устата, като фантастична фигура на вещица. Като запали втора цигара от димящата угарка на първата, той рече на Кленъм:

— Трябва да се прекара някак времето, докато се върне смахнатият. Нека поговорим. Не може да се пие силно вино цял ден, иначе бих поискал втора бутилка. Е, няма що, красавица е, сър. Макар и не съвсем по мой вкус, все пак, гръм и мълния, красива е! Поздравявам ви за вкуса.

— Нито зная, нито искам да зная за кого става дума — рече Кленъм.

— Della bella Gowana, сър, както казват в Италия за мисис Гауън, красивата мисис Гауън.

— Да, мисля, че вие сте били… прислужник на мъжа й?

— Сър? Прислужник? Вие сте нахален! Приятел!

— Всичките си приятели ли продавате?

Риго извади цигарата от устата си и го изгледа с мигновена проява на изненада. Обаче веднага я върна обратно и рече хладнокръвно:

— Продавам всичко, което има добра цена. А от какво живеят вашите адвокати, политици, интриганти, вашите борсаджии? От какво живеете вие? Как стигнахте дотук? Не сте ли продали никакви приятели? Света Дево! Струва ми се, че сте!

Кленъм извърна глава към прозореца и остана загледан в стената.

— Така е, сър — каза Риго, — обществото продава себе си и продава и мене; а пък аз продавам обществото. Виждам, че познавате още една дама. Също красавица. Със силен характер. Чакайте! Как се казваше? Уейд.

Той не получи отговор, но лесно можа да разбере, че е улучил.

— Да — продължи той, — тази красива дама със силен характер ме заговаря на улицата и аз не оставам безчувствен. Отвръщам й. Тази красива дама със силен характер ми прави честта да ми се довери: „Изпитвам любопитство и страдам. Вие не сте по-честен от другите, предполагам.“ Аз казвам: „Madame, джентълмен по рождение — джентълмен до смъртта; но не по-честен от обикновеното. Презирам тази глупава фантазия.“ Тогава тя ми отговаря с този комплимент: „Разликата между вас и останалите е, че вие си признавате“. Защото тя познава обществото. Приемам поздравленията й галантно и учтиво. Учтивост и една доза галантност са присъщи на характера ми. Тогава тя прави едно предложение фактически, че ни е виждала често заедно; че повидимому в този момент аз с домашната котка, семейният приятел; че любопитството и мъката й събуждат у нея желание да знае къде ходят, как живеят, доколко красивата Гауън е обичана, как мислят за красивата Гауън и така нататък. Тя не е богата, но предлага известно възнаграждение за дребните грижи и безпокойства, свързани с известни услуги. И аз любезно — любезността е присъща на характера ми — приемам предложението. О, да! Такъв е светът. Това е модерно.

Макар че Кленъм стоеше гърбом към него, докато той говореше, и остана така до края на срещата, искрящите, така приближени едно до друго очи не слизаха от него и сигурно по самото държание на главата той схващаше, че всичко, което казваше с дръзкото си самохвалство, вече беше известно на Кленъм.

— Ух! Красивата Gowana! — рече той и запали трета цигара така внимателно, като че ли и най-лекото подухване ще я угаси. — Очарователна, но неразумна! Защото не беше хубаво от страна на красивата Gowana да прикрива мистериозно в спалнята си, в планината, писма от стари любовници, та съпругът й да не ги намери. Не, не, не беше красиво. Gowana сгреши тук.

— Ох, как бих желал — извика високо Артър — Панкс да се върне по-скоро, защото този човек скверни стаята с присъствието си.

— А! Но той ще преуспее и тук, както и навсякъде — екзалтирано каза Риго и щракна пръсти. — Винаги е преуспявал и вечно ще преуспява.

И като се изпъна на единствените три стола освен онзи, на който седеше Кленъм, той запя и се заудря по гърдите като галантния пътник от песента:

Кой минава в този късен час?

Спътникът на Мажолен.

Кой минава в този късен час?

Кой вечен веселяк?

— Пей припева, свиня! Някога ти го пееше в другия затвор. Запей и сега! Или, кълна се във всички светии, пребити с камъни, че ще се обидя и ще направя компромис с джентълменското си държание и тогава някои хора, които още не са мъртви, ще съжаляват, че не са ги пребили заедно със светците.

Сред рицарите кралски той е пръв,

спътникът на Мажолен.

Сред рицарите кралски той е пръв

и вечно веселяк.

Донякъде поради стария навик на покорство, отчасти защото, ако не го направи, може да навреди на благодетеля си и донякъде защото му бе все едно дали ще пее, или не, този път Кавалето подхвана припева. Риго се изсмя и запуши със затворени очи.

Мина още половин час, преди да чуят стъпките на мистър Панкс по стълбите, но разстоянието се стори на Кленъм безкрайно дълго. Стъпките му бяха придружени от още едни стъпки и когато Кавалето отвори вратата, в стаята влязоха мистър Панкс и мистър Флинтуинч. Последният едва влезе, и Риго се хвърли да го прегърне бурно.

— Как се чувствувате, сър? — каза Флинтуинч, щом можа да се освободи от прегръдката, което направи, без много да се церемони. — Благодаря, стига вече; стига ми толкова. — Това се отнасяше към опасността от нови нежности от страна на намерения му приятел.

— Е, Артър, помниш ли какво ти казах за спящите и изчезналите кучета? Виждаш, че думите ми се сбъднаха.

Той си остана невъзмутим, както винаги, и огледа стаята, като клатеше поучително глава.

— Значи, това е затворът Маршалси за длъжниците! — каза мистър Флинтуинч. — Ха! Ти си изкара свинете на много слаб пазар, Артър!

Ако Артър беше търпелив, Риго не беше. Той улови малкия си Флинтуинч за реверите с груба закачливост и извика:

— По дяволите и пазара, и свинете, и свинарят! Хайде! Давай ми отговора на писмото.

— Ако ви е удобно да ме пуснете за миг, сър — отвърна Флинтуинч, — първо ще предам на мистър Артър една бележка за него.

И той я подаде. Тя беше с майчиния му осакатен почерк и съдържаше само тези думи:

„Надявам се, че ти стига, дето разори себе си. Сега бъди доволен и не разорявай и другите. Джеримая Флинтуинч е мой пратеник и представител.

Твоя любеща М.К.“

Кленъм прочете мълчаливо бележката два пъти и после я скъса. Междувременно Риго се качи върху един стол и седна на облегалката му, стъпил с крака на седалището.

— Сега, красавецо Флинтуинч — каза той, след като бележката бе скъсана, — отговора на писмото ми!

— Мисис Кленъм не написа нищо, мистър Бландоа, защото ръцете й са схванати, и тя мисли, че е все едно, ако го изпрати по мене устно. — Мистър Флинтуинч изрече думите неохотно, като че ли гърлото му бе ръждясало, та ги теглеше с тирбушон. — Тя ви поздравява и казва, че, общо взето, намира предложението ви разумно и го приема, но същевременно държи на еднонеделния срок.

Monsieur Риго избухна в смях, слезе от стола и рече:

— Добре! Отивам да си търся хотел! Хайде, свиньо — добави той. — Досега ти ме придружаваше против волята ми, сега ще ме придружаваш против твоята воля. Казвам ви, мои малки влечуги, че съм роден да ми служат. Тази седмица искам да ми служи този контрабандист.

В отговор на въпросителния поглед на Кавалето Кленъм му каза да върви, но добави на висок глас: „Ако не се боиш от него.“ Кавалето размаха пръст в знак на отрицание.

— Не, господарю, сега вече не се боя от него, защото не крия секретаментно, че някога ми е бил другар.

Риго не обърна внимание на нито една от забележките, докато не запали и последната си цигара, и се приготви да си върви.

— „Не се бои от него“ — каза той и ги изгледа всичките. — Уф! Деца мои, бебета, куклички, всички се боите от него. Тук го черпите бутилка вино; там му давате храна, вино и квартира; не смеете да го докоснете нито с пръст, нито с дума! Не! Той е роден да тържествува! Уф!

На всички кралски рицари цвета е

и вечно веселяк!

С този припев на уста, приложен към него самия, той излезе напето от стаята, последван от Кавалето, когото може би взе да му служи, защото твърде добре знаеше, че няма лесно да се отърве от него. Мистър Флинтуинч си почеса брадата, огледа стаята, отправи няколко остри критики към пазара на свинете, кимна с глава към Артър и ги последва. Мистър Панкс, смазан от разкаяние, също ги последва, след като внимателно изслуша няколко тайни поръчения на Артър и му пошушна, че няма да го изостави и ще изведе работата докрай.

Затворникът остана отново сам и се почувствува по-презрян, по-пренебрегнат, по-безпомощен, изобщо по-нещастен и изпаднал от всякога.