Чарлз Дикенс
Малката Дорит (61) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Dorrit, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions(2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli(2015)

Издание:

Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Редактор: Жени Божилова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Charles Dickens. Little Dorrit

Oxford University Press, 1968

 

Преводач:© Невяна Розева

Преводач © Жени Божилова

Преводач © Надя Сотирова

 

Дадена за набор: юни 1982 г.

Подписана за печат: ноември 1982 г.

Изляла от печат: декември 1982 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 59,50.

Издателски коли: 49,98.

УИК 51,55

 

Цена 6,50 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

Глава XXІV
Вечерта на един дълъг ден

Мистър Мърдл, този знаменит мъж и украса на страната, продължаваше своята блестяща кариера. Постепенно стана ясно за всички, че човек, който е направил похвалната услуга на обществото да спечели толкова пари за него, не можеше да остане обикновен гражданин. За баронска титла вече се говореше с увереност, но се чуваха гласове и за перство. Пусна се слух, че мистър Мърдл отвърнал златния си лик от баронството, че недвусмислено подметнал на лорд Десимъс, че баронска титла не му стига; че казал: „Не, или пер, или просто Мърдл.“ Казваха, че това изявление потопило лорд Десимъс в блато от съмнения чак до благородната му брада, ако такова нещо можеше да се случи с такава високопоставена личност. Защото Барнакловци, като специална раса, си мислеха, че този род отличия са само за тях, и когато някой войник, моряк или адвокат получаваше благородническа титла, те го допускаха да прекрачи семейния праг, така да се каже, по снизхождение и веднага затваряха вратата. Но тревогата на лорд Десимъс не идеше само от наследствената му роля в тези обстоятелства (твърдеше мълвата), а защото знаеше, че вече няколко Барнакловци си съперничеха за същата титла с великия човек. Права или крива, мълвата не спираше, а пък загриженият лорд Десимъс, докато обмисляше важно въпроса или си даваше вид, че го обмисля, й даде още материал, като при няколко официални случаи се заплете със сложната си лекота в джунгли от изречения и размахал мистър Мърдл на хобота си, тръбеше за това огромно предприятие, съкровището на Англия, каква гъвкавост, кредит, капитал, просперитет и още какво ли не!

Косата на смъртта си вършеше работата така тихичко, че цели три месеца бяха изминали неусетно, откакто двамата братя англичани бяха положени в гробищата на чужденците в Рим. Мистър и мисис Спарклър се настаниха в собствен дом: малка резиденция, по-скоро от ранга на Тайт Барнакл, която представляваше рекорд на неудобства, в която вечно се носеше миризмата на онзиденшната супа и на коне, но извънредно скъпа, понеже беше в самия център на обитаемата част от земното кълбо. Под този завиден покрив (и наистина много хора му завиждаха) мисис Спарклър смяташе веднага да пристъпи към унищожението на бюста, когато военните действия бяха отложени поради пристигането на агента с известието за смъртта. Мисис Спарклър, която не беше безчувствена, прие вестта с бурен изблик на скръб, който трая дванадесет часа; след това тя стана, за да се погрижи за траура си, и взе всички мерки да осигури той да й прилича, както на мисис Мърдл. Сянка падна тогава върху не едно знатно семейство (според най-учтивите източници) и агентът се върна обратно.

Мистър и мисис Спарклър бяха вечеряли сами, потънали в мрачно настроение, и мисис Спарклър си бе полегнала на дивана в гостната. Беше гореща лятна вечер. Резиденцията в центъра на обитаемата част на земното кълбо, която по всяко време беше непроветрена и затворена, като че ли страдаше от неизлечима хрема, тази вечер беше особено тежка. Черковните камбани никога не бяха звучали така неприятно, смесени с уличния грохот; в сивия здрач осветените прозорци на църквите загубиха жълтия си цвят и замряха непрогледно черни. Изтегната на дивана, тя гледаше през отворения прозорец над сандъчета с резеда и цветя в отсрещната страна на тясната улица и изпита досада от гледката. Тогава мисис Спарклър премести поглед към друг прозорец, зад който съпругът й бе застанал на балкона, и отново изпита досада и от тази гледка. Мисис Спарклър се погледна в огледалото, но изпита досада дори от тази гледка, макар че, разбира се, не толкоз голяма, колкото от другите две.

— Също като че ли съм легнала в кладенец — каза мисис Спарклър и нервно промени положението си. — За бога, Едмънд, ако имаш нещо да кажеш, защо не го кажеш?

Мистър Спарклър би могъл съвсем искрено да каже:

— Нямам какво да кажа, душице — но тъй като този отговор не му дойде наум, той се задоволи само да влезе от балкона и да застане до кушетката на жена си.

— Господи, Едмънд! — каза мисис Спарклър още по-нервно. — Ти просто завираш резедата в носа си! Недей, моля ти се!

Умът на мистър Спарклър се бе зареял нанякъде, а може би и изобщо си се рееше, та като душеше цветето, той едва ли не го завря в носа си. Той се усмихна и рече:

— Прося извинение, мила — и хвърли цветето през прозореца.

— Главата ме заболява, като те гледам застанал така, Едмънд — каза мисис Спарклър, като го погледна след една минута, — изглеждаш така неприятно голям на това осветление. Седни, моля ти се.

— Да, разбира се, мила — каза мистър Спарклър и веднага си сложи стол на същото място.

— Ако не знаех, че най-дългият ден вече премина — каза Фани с отегчена прозявка, — щях да съм убедена, че този е най-дългият ден. Никога не съм изживявала такъв ден.

— Това твоето ветрило ли е, миличка? — запита мистър Спарклър, като взе едно ветрило и й го подаде.

— Едмънд — отвърна съпругата му още по-отегчено, — не ми задавай глупави въпроси, моля ти се. Чие може да бъде освен мое?

— Да, така си и помислих — рече мистър Спарклър.

— Тогава защо питаш? — отвърна Фани. След малко тя се обърна на другата страна и извика: — Ох, господи, никога не е имало такъв дълъг ден!

След малко стана бавно, поразходи се из стаята и пак се върна на мястото си.

— Милинка — каза мистър Спарклър, озарен от оригинална мисъл. — Ти като че ли си нещо неспокойна?

— О! Неспокойна! — повтори мисис Спарклър. — Престани!

— Обожаема — настоя мистър Спарклър, — сложи си малко одеколон. Често съм виждал майка ми да си слага и изглежда, че я освежава. А пък знаеш, че тя е забележителна жена и у нея няма никакви…

— О, господи! — извика Фани и скокна пак. — Това не се търпи! По-скучен ден не е имало, откакто свят светува, уверена съм!

Мистър Спарклър я следеше смирено с поглед, докато тя крачеше из стаята, и изглеждаше малко изплашен. Тя разхвърли няколко дреболии из стаята, погледна през трите прозореца, върна се на дивана и пак се хвърли сред възглавниците.

— А сега, Едмънд, ела тук! Ела по-близо да мога да те стигам с ветрилото си, защото искам да запомниш какво ще ти кажа. Достатъчно. Не идвай по-близо. О, колко голям изглеждаш, наистина!

Мистър Спарклър се извини за това, понеже не зависело от него, и рече, че „нашите момчета“, без да уточнява много чии момчета, го наричали някога Quinbus Flestrin младши или младият човек-планина.

— Трябваше да ми го кажеш по-рано — оплака се Фани.

— Но, миличка — отвърна мистър Спарклър доста поласкан. — Не знаех, че ще представлява интерес за тебе, иначе непременно щях да ти кажа.

— Хайде стига! Престани, за бога! — каза Фани. — Сега аз искам да говоря. Едмънд, ние вече не бива да оставаме насаме. Трябва да взема нужните мерки да не изпадам вече никога в тазвечерното потиснато състояние.

— Миличка — отвърна мистър Спарклър, — както е известно, ти си забележителна жена, у която няма никакви…

— О, Господи! — извика Фани.

Мистър Спарклър така се стресна от това енергично възклицание, придружено с подскачане от кушетката и обратно тръсване на нея, че трябваше да минат няколко минути, преди да се съвземе, за да поясни:

— Искам да кажа, мила, че всички знаят, че си създадена, за да блестиш в обществото.

— Създадена, за да блестя в обществото — възрази Фани, страшно раздразнена, — да, наистина! А какво става? Едва да се съвзема за светски живот след удара на татковата смърт, умира бедният ми чичо — макар че последното дойде като щастливо избавление, защото, ако не си за пред хората, то по-добре си умри.

— Надявам се, че това не се отнася и до мене, мила? — прекъсна смирено мистър Спарклър.

— Едмънд, Едмънд, ти ще изкараш от търпение и светеца! Не чуваш ли, че говоря за бедния чичо?

— Ти така многозначително ме гледаше, мило момиче — каза мистър Спарклър, — че се почувствувах малко неловко. Благодаря ти, любов моя.

— Ето на̀, ти ми прекъсна мисълта — забеляза Фани и примирително махна с ветрилото — и най-добре е да си легна.

— Недей, мила — настоя мистър Спарклър. — Не бързай.

Фани никак не бързаше: легнала отчаяно по гръб със затворени очи и вдигнати вежди, тя като че ли се бе отказала от всичко земно. Най-после съвсем неочаквано тя пак отвори очи и започна рязко и отсечено:

— И какво става тогава? — питам те. — Какво става? Ами че точно когато бих могла да блестя най-силно в обществото и когато имах много важни основания да желая да блестя най-силно, аз се озовавам в положение, което до известна степен ме лишава от правото да излизам в обществото. Жалко наистина!

— Мила моя — каза мистър Спарклър, — аз мисля, че не е нужно да се затвориш в къщи поради това.

— Едмънд, ти си смешно същество! — отвърна силно възмутена Фани. — Мислиш ли, че една жена, в разцвета на младостта си и не съвсем лишена от личен чар, може в такъв момент да участвува в съревнование и да се яви наред с коя да е жена, във всяко друго отношение по-долу от нея? Ако можеш да предположиш подобно нещо, значи, че глупостта ти няма край.

Мистър Спарклър призна, че си мислел, че това можело да се преодолее.

— Да се преодолее! — повтори Фани с безгранично презрение.

— За известно време — отстъпи мистър Спарклър.

Като не почете с вниманието си последната жалка забележка, мисис Спарклър заяви с огорчение, че това положение може наистина да накара човек да си желае смъртта.

— Обаче — каза тя, когато се посъвзе от обидата — колкото и предизвикателно и жестоко да е това, трябва да се примиря.

— Още повече, че то трябваше да се очаква — каза мистър Спарклър.

— Едмънд — отвърна жена му, — ако не можеш да си намериш по-прилично занимание от това, да търсиш как да обидиш жената, която ти направи чест да ти даде ръката си и която е в неволя, мисля, че ти ще направиш по-добре да си легнеш!

Това обвинение силно огорчи мистър Спарклър и той се извини най-нежно и настоятелно. Извинението му бе прието, но мисис Спарклър го помоли да заобиколи от другата страна на дивана и да седне зад завесата на прозореца, докато тя се поуспокои.

— А сега, Едмънд — каза тя, като разпери ветрилото си и протегна ръка да го докосне, — това, което щях да кажа, когато, както винаги, ти започна да ме отегчаваш и да ме дразниш, е, че ще гледам да не оставаме вече насаме и когато обстоятелствата ми пречат да изляза, където ми се иска, трябва да нареждам така, че винаги да имаме хора тук; защото наистина не мога и не искам да преживявам още един ден като днешния.

Мнението на мистър Спарклър относно плана беше, в две думи, че в него няма никакви глупости. И допълни:

— Освен това сигурно скоро ще дойде и сестра ти.

— Милата Еми, да! — извика мисис Спарклър с топла въздишка. — Миличкото дребосъче. Но, разбира се, единствена Еми не би била достатъчна.

Мистър Спарклър щеше да изпусне едно въпросително „Не?“, но о̀време съзря опасността си и го изрече утвърдително:

— Не. О, разбира се, не, Еми самичка не би била достатъчна.

— Не, Едмънд. Защото не само добродетелите на това скъпо дете, тихият му и спокоен характер се нуждаят от контраст, нуждаят се от живот и движение около тях, за да могат да изпъкнат и да се проявят в подходяща светлина, та да събудят любов, но и на нея самата й трябва малко раздвижване по много причини.

— Точно така — каза мистър Спарклър. — Раздвижване.

— Моля ти се, Едмънд, престани! Навикът ти да прекъсваш, без да имаш какво да кажеш, ме влудява. Трябва да се отучиш от това. Думата ми е за Еми: милото дете беше така привързано към бедния папа и така предано, че сигурно страшно е тъгувало и оплаквало тежката загуба. Нали зная по себе си! Страшно я почувствувах! Но сигурно Еми я е почувствувала още по-силно, понеже беше с бедния папа през цялото време, докато за нещастие аз не бях.

Тук Фани спря, за да заплаче, и рече:

— Ох, ох, милият папа! Какъв истински джентълмен беше! Какъв контраст с бедния чичо!

— Добричкото ми мишле ще трябва да се развлече след това тежко изпитание — продължи тя. — Също и след дългите грижи по Едуърдовата болест, грижи, които още не са свършени и които може да продължат още известно време, нещо, което обърква всички ни, като бави уреждането на татковите работи. За щастие обаче книжата у пълномощниците му тук са запечатани и заключени, както ги е оставил, когато провидението го доведе в Англия, и работите му са подредени така, че могат да почакат, докато брат ми възстанови достатъчно здравето си в Сицилия, та да може да дойде насам и да се разпореди и изпълни каквото трябва.

— По-добра болногледачка от Еми не би могъл да си намери — осмели се да каже мистър Спарклър.

— По чудо мога да се съглася с тебе — отвърна жена му и обърна клепките си малко към него (изобщо тя говореше, като че ли отправяше думите си към мебелите в гостната) — и мога да повторя думите ти. Той не би могъл да си намери по-добра милосърдна сестра. Навремени милото ми дете става малко отегчително за един по-пъргав ум, но като милосърдна тя е самото съвършенство. Най-добрата Еми на света!

Мистър Спарклър се позабрави след последния си успех и забеляза, че Едуърд, ей богу, добре го е загазил този път, мойто момиче.

— Ако „загазил“ на жаргон означава „неразположение“, Едмънд — отвърна мисис Спарклър, — имаш право. Ако ли пък не, не мога да си кажа мнението на този варварски език, на който се обръщаш към Едуърдовата сестра. Че се е заразил някъде от малария — или когато пътувал денонощно до Рим, където пристигнал все пак твърде късно, за да завари бедния папа преди смъртта му — или при някои други нездравословни обстоятелства, — това е безсъмнено, ако имаш него пред вид. Същевременно извънредно нередовният му живот го е направил неиздръжлив.

Мистър Спарклър забеляза, че подобни случаи имало и с някои от нашите момчета в Западните Индии, които пипнали Жълтия Джек[1]. Мисис Спарклър отново притвори очи и не искаше да знае нито за нашите момчета, нито за Западните Индии, нито за Жълтия Джек.

— И така Еми ще трябва да се разсее след последиците от тези отегчителни и тревожни седмици — продължи тя, като отново вдигна клепки. — И най-после трябва да я спасим от някои унизителни чувства, които, зная, се таят в сърцето й. Не ме питай точно какви, Едмънд, защото няма да ти кажа.

— Няма да те питам, мила — каза мистър Спарклър.

— Така че ще има много неща да оправям у милото ми дете — продължи мисис Спарклър — и я чакам с нетърпение. Милинката ми пепеляшка! А колкото за работите на папа, интересът ми към тяхното уреждане не е от егоизъм. Папа беше много щедър към мене, когато се жених, и не очаквам почти нищо. Стига само да не е оставил някакво завещание в полза на мисис Дженеръл! Милият, милият папа!

Тя пак заплака, но името на мисис Дженеръл й подействува така ободрително, че веднага си избърса очите и рече:

— Едно обстоятелство много ме насърчи при болестта на Едуърд и ме кара да вярвам, че разумът му не е помрачен или духът му отслабнал (поне до смъртта на татко), и то е, че веднага дал заплатата на мисис Дженеръл и я отпратил да си върви. Поздравявам го за това. Много нещо бих му простила само загдето така бързо постъпи, точно както бих постъпила и аз!

Мисис Спарклър цяла сияеше от задоволство, когато се почука два пъти на вратата. Странно почукване! Тихо, сякаш се боеше да не вдигне шум и привлече нечие внимание. Продължително, сякаш лицето, което чукаше, се бе замислило така дълбоко, че забрави да спре.

— Ха! — рече мистър Спарклър. — Кон ли е?

— Не може да е Еми с Едуърд без предупреждение и без кола! — каза мисис Спарклър. — Виж кой е.

В стаята беше тъмно, но на улицата беше по-светло, защото бяха запалили лампите. Мистър Спарклър се наведе от балкона и главата му изглеждаше така голяма и тежка, че като че ли ей сега щеше да му наруши равновесието и да го повлече върху непознатия долу.

— Един човек е — каза мистър Спарклър, — обаче не мога да видя кой е.

Като помисли още, той пак се върна на балкона да погледне още веднаж. Щом долу отвориха вратата, влезе и съобщи, че като че ли познал цилиндъра на стария. И не грешеше, защото в този момент вратата се отвори и старият влезе с цилиндър в ръка.

— Дайте свещи! — каза мисис Спарклър, след като се извини, че в стаята е тъмно.

— За мене е достатъчно светло — каза мистър Мърдл.

Когато донесоха свещите, откриха мистър Мърдл, застанал зад вратата да си хапе устните.

— Реших да ви направя визита — рече той. — Точно сега съм особено зает, но понеже случайно излязох да се поразходя, реших да ви посетя.

Понеже беше в смокинг, Фани го запита къде е вечерял.

— Всъщност — рече мистър Мърдл — не съм особено вечерял.

— Но все пак сте вечеряли? — каза Фани.

— А, не, не съм съвсем вечерял — каза мистър Мърдл.

Той поглади жълтото си чело и се замисли, като че ли не беше съвсем сигурен. Предложиха му нещо за ядене.

— Не, благодаря — рече мистър Мърдл. — Не ми се яде. Трябваше да вечерям навън с мисис Мърдл. Но тъй като не ми се вечеряше, оставих мисис Мърдл да отиде сама, тъкмо се качвахме в каретата, а пък аз реших да се поразходя.

— Не би ли желал чаша кафе или чай?

— Не, благодаря — рече мистър Мърдл. — Надникнах в клуба и изпих бутилка вино.

Тук вече мистър Мърдл седна на стола, който Едмънд Спарклър му бе предложил и който до този момент той бавно буташе пред себе си като някой тромчо, който си е сложил кънки за пръв път и не се решава да почне. Сега той сложи цилиндъра си на друг стол и загледан в него, като че ли е десет метра дълбок, отново рече:

— Ето, реших да ви посетя.

— Това ни ласкае — каза Фани, — защото не сте човек на визитите.

— Н… не съм — отвърна мистър Мърдл, който по това време си беше стиснал ръцете под двата ръкава. — Не, не съм човек на визитите.

— Твърде сте зает за такова нещо — каза Фани. — При такава заетост, мистър Мърдл, загубата на апетит у вас е сериозно нещо и трябва да се погрижите за това. Не бива да се разболявате!

— О! Много съм добре — отвърна мистър Мърдл, след като помисли малко. — Добре съм, както обикновено. Достатъчно добре. Колкото ми трябва.

Най-великият ум на нашия век, верен на характеристиката си, че има много малко да каже в своя полза, а и за това малко му липсваха думи да го каже, отново занемя. Мисис Спарклър започна да си мисли докога ли смята да седи великият ум.

— Говорех за папа, когато влязохте, сър.

— Така ли! — Какво съвпадение — каза мистър Мърдл.

Фани не можа да види съвпадението, но се счете задължена да продължи разговора.

— Казвах — продължи тя, — че братовата ми болест забави проверката и уреждането на бащиното ни имущество.

— Да — каза мистър Мърдл. — Има забавяне.

— Но това няма значение — каза Фани.

— Не — съгласи се мистър Мърдл, след като разгледа корниза на онази част от стаята, която бе в обсега му, — това няма значение.

— Единствената ми грижа е — рече Фани — мисис Дженеръл да не получи нищо.

— Тя няма да получи нищо — рече мистър Мърдл.

Фани беше във възторг от мнението му. Мистър Мърдл първо надникна още веднаж в дълбочината на цилиндъра си, като че ли видя нещо на дъното, после поглади косата си и бавно прикачи към последната си забележка следните потвърдителни слова:

— О, разбира се, не. Тя няма да получи. Няма вероятност.

Тъй като темата се изтощи, а и мистър Мърдл заедно с нея, Фани го запита дали ще вземе мисис Мърдл с каретата на връщане.

— Не — отговори той. — Аз ще се върна по най-късия път и ще оставя мисис Мърдл да… — тук той огледа дланите на двете си ръце, като че ли си четеше бъдещето по тях — да се погрижи сама за себе си. Смятам, че ще съумее.

— Вероятно — рече Фани.

Последва дълга пауза, през която мисис Спарклър, полегнала отново на дивана си, затвори очи и повдигна вежди в пълно отчуждение от всичко земно.

— Но все пак — каза мистър Мърдл — аз задържам и вас, и себе си. Аз само мислех да ви направя една визита.

— Очаровани сме, разбира се — каза Фани.

— Е, тръгвам си — прибави мистър Мърдл и стана. — Може ли да ми заемете едно джобно ножче?

Фани забеляза с усмивка, че е много странно за нея, която рядко може да се насили дори да напише едно писмо, да дава нещо назаем на такъв крупен бизнесмен като мистър Мърдл.

— Нали? — съгласи се мистър Мърдл. — Но трябва ми, а пък зная, че имате подръка разни там сватбени подаръци с ножици, щипци и тям подобни. Ще си го получите обратно утре.

— Едмънд — каза мисис Спарклър, — отвори (ама, моля ти се, много внимателно, защото си така несръчен) седефената кутия там на масичката и дай на мистър Мърдл седефеното ножче.

— Благодаря — рече мистър Мърдл, но ако имате някое с по-тъмна дръжка, бих предпочел него, с по-тъмната дръжка.

— От костенурката ли?

— Благодаря — каза мистър Мърдл, — да. Мисля, че бих предпочел с дръжка от кост на костенурка.

Едмънд съответно получи нареждане да отвори кутията от костенурка и да даде на мистър Мърдл ножче с дръжка от костенурка. Докато той се занимаваше с това, жена му рече любезно на най-великия ум.

— Ще ви простя, ако го намастилите.

— Ще се погрижа да не го намастиля — каза мистър Мърдл.

Знаменитият посетител тогава протегна маншета си, който погълна за миг ръката на мисис Спарклър: китка, гривна и всичко. Къде беше потънала неговата, остана неизвестно, но мисис Спарклър почувствува докосването му така слабо, като че ли докосна статуята на заслужил ветеран.

Когато той излезе от стаята, Фани, съвсем убедена, че най-дългият ден в живота й най-после е завършил и че не е имало на света жена, не напълно лишена от привлекателности, така измъчена от идиоти и дръвници, като нея — излезе на балкона да подиша малко чист въздух. Сълзи от досада наляха очите й и през тях й се стори, че мистър Мърдл, който вървеше надолу по улицата, куца, танцува и се върти, като че ли няколко дяволи са се вселили в него.

Бележки

[1] Жълтата треска. — Б.пр.