Чарлз Дикенс
Малката Дорит (55) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Dorrit, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions(2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli(2015)

Издание:

Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Редактор: Жени Божилова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Charles Dickens. Little Dorrit

Oxford University Press, 1968

 

Преводач:© Невяна Розева

Преводач © Жени Божилова

Преводач © Надя Сотирова

 

Дадена за набор: юни 1982 г.

Подписана за печат: ноември 1982 г.

Изляла от печат: декември 1982 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 59,50.

Издателски коли: 49,98.

УИК 51,55

 

Цена 6,50 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

Глава XVІІІ
Въздушни кули

Много са грижите, които съпровождат богатството и знатното положение. Задоволството на мистър Дорит, като си спомни, че не стана нужда да се представя на Кленъм и Сие, нито да спомене, че някога е познавал натрапчивия човек с това име, се изпари още тази вечер поради вътрешната му борба дали да мине на връщане покрай Маршалси и да погледне старата порта. Накрая реши да не минава и учуди с гнева си кочияша, който му предложи да кара през Лондонския мост и после да пресече реката по моста Ватерло — защото този път водеше покрай старото му жилище. И въпреки това въпросът бе предизвикал борба у него и кой знае по каква причина, а може би и просто без причина той изпитваше някакво недоволство. Дори на обяда у Мърдл на следващия ден настроението му си остана мрачно, все този въпрос се въртеше в ума му, а той се замисляше по начин, неподходящ за финото общество, всред което се намираше. Хвърляше го в огън, като си помислеше какво би било мнението на главния лакей за него, ако можеше да проникне със зоркото си око до потока на мислите му.

Прощалният банкет беше изключително пищен и даде блестящ завършек на посещението му. Към младежкия си чар и красота Фани прибави такова самообладание, като че ли бе женена от двадесет години. Мистър Дорит почувствува, че може спокойно да я остави да следва пътя си във висшето общество и му се искаше, но без да накърни покровителственото си отношение към любимото си дете, нито в ущърб на добродетелите й — и другата му дъщеря да беше такава.

— Мила моя — рече той при раздялата, — семейството ни очаква от тебе… хм… да утвърдиш достойнството му и… хм… да отстояваш значимостта му. Зная, че никога няма да го разочароваш.

— Не, татко — каза Фани, — мисля, че можеш да разчиташ на това. Моите най-сърдечни поздрави на милата ми Еми и кажи, че ще й пиша много скоро.

— Да предам ли някаква поръчка и на… хм… някой друг? — многозначително запита мистър Дорит.

— Не, папа, благодаря — каза Фани, пред чиито очи веднага изпъкна мисис Дженеръл. — Много мило е от твоя страна, но моля да ме извиниш. Нямам никаква друга поръчка, която би ти доставила удоволствие да предадеш, благодаря ти, мили татко…

Те се разделиха в една от крайните гостни стаи, където само мистър Спарклър послушно чакаше разпоредбите на своята лейди, за да се сбогува. Когато мистър Спарклър бе допуснат най-после до тази заключителна аудиенция, допълзя и мистър Мърдл, чиито ръце бяха съвсем потънали в ръкавите му, и настоя да придружи мистър Дорит по стълбите. Всички протести на мистър Дорит останаха напразни и той има честта да бъде изпратен до външната врата от този велик човек, който (както му каза мистър Дорит, когато се ръкуваха на прага) го беше наистина отрупал с внимание и услуги през това паметно посещение. И така те се разделиха; мистър Дорит се качи гордо в каретата и никак не съжали, че агентът му, който бе дошъл да си вземе сбогом с прислугата, има случай да види тържественото му заминаване.

Гореописаната тържественост все още озаряваше мистър Дорит, когато той пристигна в хотела. Подпомогнат от агента и още половин дузина хотелски прислужници, той слезе от каретата и влезе в преддверието със спокойна величественост, когато изведнаж… ха!… занемя и се закова на мястото си! Пред очите му стоеше Джон Чивъри в най-новите си дрехи, с цилиндър под мишницата, в едната ръка бастунчето с дръжка от слонова кост, което елегантно затрудняваше държането му, а в другата — пакет пури!

— Ето, младежо — каза портиерът, — това е господинът. Този младеж настоя да ви дочака, сър, и каза, че ще се зарадвате, като го видите.

Мистър Дорит стрелна с гневен поглед младежа, задави се и рече с най-мек тон:

— Ха! Младият Джон! Струва ми се, че е младият Джон, нали?

— Да, сър! — отвърна младият Джон.

— Аз… хм… така и помислих! — каза мистър Дорит. — Младежът може да дойде горе — обърна се той към прислугата, като отмина нататък, — а, да, той може да дойде горе. Нека младият Джон ме последва. Ще поговоря с него горе.

Младият Джон го последва усмихнат и сияещ от удоволствие. Стигнаха до апартамента на мистър Дорит. Слугите запалиха свещи и се оттеглиха.

— Е, сър — каза мистър Дорит, щом останаха сами, като се обърна към него и го сграбчи за яката. — Какво значи това?

Удивлението и ужасът, които се изписаха по лицето на нещастния Джон — защото той очакваше вече да го разцелуват, — бяха така силно изразени, че мистър Дорит си отпусна ръката и само продължи да гледа гневно.

— Как смеете да постъпвате така? — каза мистър Дорит. — Как си позволявате да дойдете тук? Как смеете да ме обиждате?

— Аз да ви обиждам, сър? — извика младият Джон. — О!

— Да, сър — отвърна мистър Дорит. — Да ме обиждате! Идването ви тук е оскърбление, нахалство, безочливост. Вие не сте нужен на никого тук. Кой ви изпрати? За какъв… хм… дявол сте дошли тук?

— Помислих си, сър — каза младият Джон с такова бледо и изплашено лице, каквото мистър Дорит не бе виждал през целия си живот, дори докато беше в колежа, — помислих си, сър, че няма да имате нищо против да приемете един пакет…

— По дяволите пакета ви, сър — избухна гневно мистър Дорит. — Аз… хм… не пуша.

— Покорно прося извинение, сър. Някога пушехте.

— Повторете тези думи — извика мистър Дорит съвсем извън себе си от гняв, — и ще ви набия с ръжена.

Джон Чивъри отстъпи към вратата.

— Стойте, сър! — извика мистър Дорит. — Стойте! Седнете. Дявол да ви вземе, седнете!

Джон Чивъри се отпусна на най-близкия до вратата стол, а мистър Дорит се заразхожда нагоре-надолу из стаята, първо бързо, после по-бавно. Веднаж отиде до прозореца и застана до него, опрял чело на стъклото. Изведнаж се обърна и рече:

— Още за какво дойдохте, сър?

— За нищо друго, сър… Ох, боже мой! Само да ви поздравя, сър, да видя как сте със здравето и да попитам как е мис Еми.

— Какво ви засяга това, сър? — отвърна мистър Дорит.

— Нямам никакво право да ме засяга, сър, никога не съм смятал да намаля разстоянието между нас. Зная, че е волност от моя страна, но не ми мина през ума, че може да го посрещнете зле. Честна дума, сър — каза развълнувано младият Джон, — беден, какъвто съм, аз съм твърде горд, за да дойда, уверявам ви, ако си бях помислил това.

Мистър Дорит се засрами. Той пак се върна при прозореца и стоя известно време с чело, опряно на стъклото. Когато се обърна, в ръцете си държеше носна кърпичка, с която си беше бърсал очите, и имаше уморен и болен вид.

— Млади Джон, много съжалявам, че бях така прибързан към теб, но… ха… някои възпоминания не са щастливи и… хм… не биваше да идваш.

— Сега почувствувах това, сър — отвърна Джон Чивъри, — но по-рано — не, и бог ми е свидетел, нямах лоши намерения, сър.

— Не, не — каза мистър Дорит. — Сигурен съм… хм… в това. Ха. Дай ръката си, млади Джон, дай си ръката.

Младият Джон я подаде, но мистър Дорит я беше направил бездушна и вече нищо не можеше да прогони бледия и изплашен вид от лицето му.

— Ето! — каза мистър Дорит и бавно разтърси ръката му. — Седни пак, млади Джон.

— Благодаря, сър, но предпочитам да стоя прав.

Мистър Дорит седна вместо него. След като си подържа малко главата, като че ли го боли, той я обърна към посетителя си и рече, като се мъчеше да бъде непринуден:

— А как е баща ти, млади Джон? Как… хм… как са всичките там, млади Джон?

— Благодаря, сър. Всички са доста добре, сър. Не се оплакват от нищо.

— Хм. Ти продължаваш… хм… старата си търговия, както виждам, нали, Джон? — каза мистър Дорит, като хвърли поглед към оскърбителния пакет, който бе проклел.

— Отчасти, сър. Вземам участие и — Джон се позапъна — в татковата работа.

— О, така ли! — каза мистър Дорит. — Ти да не… ха, хм… стоиш на… ха…

— На пропуска ли, сър? Да, сър.

— Много ли си зает, Джон?

— Да, сър, доста сме претрупани сега. Не зная защо, но обикновено сме доста претрупани.

— По това време на годината ли, млади Джон?

— Обикновено по всяко време на годината, сър. Не знам никое време, когато да ни е по-леко. Лека нощ, сър!

— Постой малко, Джон… ха… постой за минутка. Хм. Остави ми пурите, Джон, аз… ха… те моля.

— Разбира се, сър.

Джон ги сложи с разтреперана ръка на масата.

— Постой още малко, млади Джон; постой още минутка. Ще ми бъде… ха… приятно да изпратя… хм… нещичко по такъв доверен пратеник, да се подели между… ха, хм… тях… тях… според нуждите им. Ще имаш ли нещо против да го занесеш, Джон?

— Ни най-малко, сър. Сигурен съм, че това ще е добре дошло за много от тях.

— Благодаря ти, Джон, Аз… ха… ще го напиша, Джон.

Ръката му трепереше така, че му бе нужно дълго време, за да го напише, и най-после надраска нещо разкривено. Беше чек за сто лири. Той го сгъна, пъхна го в ръката на младия Джон и я стисна в своята.

— Надявам се, че ти… хм… ще забравиш… хм… случката, Джон.

— Не говорете за това, сър, моля, недейте. Не ви се сърдя, уверявам ви.

Обаче нищо не можа да възвърне естествения цвят и изражение на Джоновото лице, докато стоя там, или да му възстанови естественото държане.

— И, Джон — каза мистър Дорит, като стисна ръката му за последен път, преди да я пусне, — надявам се, че… ха… че каквото говорихме, ще си остане между нас и че като излезеш оттук, няма да кажеш нещо, което би могло… хм… да издаде, че… ха… някога аз…

— О, уверявам ви, сър — отвърна Джон Чивъри, — макар и да съм беден, сър, твърде горд съм, за да го сторя, сър.

Мистър Дорит обаче не беше така горд и честен, за да не подслуша на вратата, да се увери дали Джон наистина си отиде направо или се запря да поговори с някого. Не остана никакво съмнение, че той излезе направо и забърза надолу по улицата. След като поседя сам около един час, мистър Дорит позвъни за пътническия агент, който го намери седнал на стола си пред камината, с гръб към него и с лице към огъня.

— Може да вземете този пакет с пури да ги пушите из пътя, ако обичате — каза мистър Дорит с небрежен жест. — Ха… донесе ми ги… хм… малък дар от… ха… сина на мой стар наемател.

На следното утро слънцето видя екипажа на мистър Дорит по пътя към Дувър, където всеки пощальон в червена куртка беше символ на жестокото учреждение, основано за безмилостно ограбване на пътниците. Единствената работа на човешката раса между Лондон и Дувър беше грабеж и мистър Дорит беше причакан в Дартфорд, ограбен в Грейвзенд, обстрелван в Рочестър, оскубан в Ситингборн и обръснат в Кентърбъри. Така или иначе, тъй като работата на агента беше да го изтръгва от ръцете на бандитите, той успя да го спаси на всеки етап; и така червените куртки продължиха да се аленеят весело в пролетния пейзаж, като ту се показваха, ту скриваха в отмерен такт между мистър Дорит, сгушен уютно в ъгъла на каретата, и следващия хълм по прашния път.

Слънцето на втория ден го огря при Кале. И когато постави Ламанш между себе си и Джон Чивъри, той се почувствува в безопасност и намери задграничния въздух по-лек за дишане от английския.

И пак продължи по трудните френски пътища към Париж. Тъй като вече бе напълно възвърнал душевното си спокойствие, мистър Дорит, понесен напред в уютното си ъгълче, се отдаде на мечти. През целия ден той строи въздушни замъци и кули, ту издигаше едни, ту събаряше други, тук прибавяше някое крило, там поставяше бойница, оглеждаше стените, подсилваше отбраната, доукрасяваше ги отвътре. С една дума, строежът във всяко отношение бе превъзходен. Замисленото му лице така ясно показваше заниманието му, че освен слепеца всеки недъгав просяк от пощенските станции, който си подаваше очуканата тенекиена кутийка през прозореца на каретата и просеше милостиня в името на Христа или на св. Богородица, или на всички светии, разбираше за какво мисли, както би го узнал и съотечественикът им, художникът Льобрьон, ако бе направил този английски пътешественик предмет на специална физиономическа студия.

Като стигнаха в Париж, мистър Дорит се спря за три дни да си почине. Той се разхождаше сам и се заглеждаше във витрините, особено в бижутерските. Най-после влезе у най-прочутия бижутер и каза, че иска да купи някакъв малък подарък за една дама.

Той каза това на една очарователна, весела женичка, облечена с безупречен вкус, която излезе да му услужи от една ниша, преградена със завеса от зелено кадифе, където на изящно малко писалище — същинска бонбониера — тя вписваше сметки в тефтерчета, които по̀ подхождаха за вписване на целувки.

— Например какъв подарък би желал monsieur? Любовен ли?

Мистър Дорит се усмихна и рече:

— Ами че може би. Отде да зная! Всичко е възможно, дамският пол е така очарователен. — Би ли му показала тя нещо?

— На драго сърце — каза женичката. Тя е поласкана и очарована, че може да му покаже много. Но пардон. Преди всичко нека бъде така любезен да забележи, че има любовни подаръци и сватбени подаръци. Например тези прелестни обици и тази огърлица, които така великолепно си подхождат, са, така да се каже, любовни подаръци. Тези брошки и тези пръстени с такава благородна, небесна красота са, позволете, monsieur, сватбени подаръци.

Може би няма да е зле, подметна мистър Дорит с усмивка, да купи и двата и да поднесе първо любовния подарък и да завърши със сватбения.

— О, господи! — извика дребната женичка и събра ръце като за молитва. — Това ще бъде щедро наистина, истински галантно! Отрупана с толкова подаръци, дамата сигурно няма да устои!

Мистър Дорит не беше много сигурен. Но веселата женичка например беше много сигурна. И така мистър Дорит купи по един подарък от двата вида и заплати добре за тях. След това тръгна към хотела с вирната глава, защото кулата на въздушния му замък стърчеше вече много по-високо от двете четвъртити кули на Парижката света Богородица.

Така, всецяло отдаден на въздушните си построения, но като таеше плановете им в душата си, мистър Дорит пое за Марсилия. И строеше и строеше — безспирно — от сутрин до вечер. Заспеше ли — огромни отломки от строителния материал се мятаха из въздуха; събудеше ли се — подемаше работите отново и ги поставяше на мястото им. В това време агентът, седнал на задната седалка, пушеше най-хубавите пури на младия Джон и оставяше диря от лек дим — може би и той си строеше някоя и друга кула със задигнати от мистър Дорит пари.

Нито една от крепостите на градовете, през които минаха по време на цялото си пътуване, не беше така силна и нито една катедрала не беше така висока като кулите на мистър Дорит. Нито водите на Сена, нито на Лоара се лееха така бързо, както се лееше неговият строеж; основите му бяха по-дълбоки от Средиземно море: въздушните му кули бяха по-красиви от крайбрежния пейзаж и от хълмовете и от великолепния залив на Генуа. Мистър Дорит и несравнимият му замък бяха стоварени от парахода между мръсните бели къщи и още по-мръсните разбойници на Чивита Векия и оттам се затъркаляха към Рим, както могат, през сметта, която гниеше по пътя.