Чарлз Дикенс
Малката Дорит (54) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XVІІ
Изчезнал безследно

Срокът за посещението на мистър Дорит щеше да изтече след два дни и той тъкмо щеше да се облече, за да се яви на оглед пред главния лакей (чиито жертви винаги се обличаха специално за него), когато един от прислужниците в хотела му се представи и му подаде визитна картичка. Мистър Дорит я пое и прочете: „Мисис Финчинг“.

Слугата чакаше в почтително мълчание.

— Човече, човече — каза мистър Дорит, като се обърна към него силно възмутен, — обяснете какво ви накара да ми поднесете това смешно име. То ми е съвсем неизвестно. Финчинг ли, сър? — продължи мистър Дорит, като по този начин може би си отмъщаваше на главния лакей, чрез неговия заместник. — Ха!… Какво искате да кажете с тази ваша Финчинг?

Очевидно името Финчинг нямаше никакво по-особено значение за „човека“, защото той отстъпи пред суровия поглед на мистър Дорит и отговори:

— Една дама, сър.

— Не познавам такава дама, сър — възрази мистър Дорит. — Отнесете тази картичка. Не познавам никакви Финчинг нито от женски, нито от мъжки пол.

— Извинете, сър. Дамата каза, че по всяка вероятност вие няма да я знаете по име. Но ме помоли да ви кажа, сър, че някога е имала честта да се познава с мис Дорит. Дамата каза, с по-младата мис Дорит, сър.

Мистър Дорит присви вежди и след една-две минути рече:

— Съобщете на мисис Финчинг, сър — той наблегна на името, като че невинният човек носеше цялата отговорност за него, — че може да влезе.

В кратката пауза той си бе премислил, че ако не я приеме, тя може да остави някакво поръчение или да каже нещо долу, което да издаде нещо неприятно за онова предишно съществование. Оттам и отстъпката, оттам и появяването на Флора, пилотирана от онова „човече“.

— Нямам удоволствието — каза мистър Дорит, застанал с картичката в ръка и с изражение, което показваше, че удоволствието едва ли щеше да е много голямо, ако го имаше — нито да познавам името ви, нито вас самата, госпожо. Дайте стол, сър.

Отговорният човек трепна, изпълни поръчката и излезе на пръсти. Флора свали воала си, свенливо разтреперана, и започна да се представя. Междувременно някаква странна смесица от парфюми се пръсна из стаята, като че ли от ракия, по погрешка сипана в шише с лавандулова вода, или пък от лавандулова вода, сипана по погрешка в ракиено шише.

— Хиляди извинения, мистър Дорит, и те са твърде недостатъчни за такова натрапничество, което сигурно, изглежда твърде дръзко от страна на една дама и то сама но си помислих че така въобще, е най-добре колкото и да е трудно, и дори да изглежда неприлично макар че лелята на мистър Ф. на драго сърце би ме придружила и като личност със силен дух и характер сигурно би направила впечатление на човек, притежаващ такава житейска мъдрост, която безсъмнено е придобил при толкова промени защото мистър Финчинг често казваше че макар и да е получил добро образование в околностите на Блекхит за осемдесет гвинеи на година твърде много за едни родители и отгоре на това му задържали и сребърните прибори, като си тръгнал (но това, разбира се, представлява повече низост отколкото материална стойност) че е научил повече нещо през първата си година като търговски пътник с голяма комисиона от продажбата на някакъв артикул за който никой не искал и да чуе камо ли да го купи много преди да започне търговията с вино отколкото през целите шест години в онази там академия възглавявана от висшист ерген^[1], макар че не разбирам и никога не съм могла да разбера защо ергенът ще е по-умен от женения, но простете, моля, не е там въпросът.

Мистър Дорит се вкамени на килима — истинска статуя на изумлението.

— Трябва да си призная направо, че нямам претенции — каза Флора, — но тъй като познавах милото дребосъче, при променените обстоятелства това име звучи твърде фамилиарно от моя страна, но е казано без лоша подбуда и бог ми е свидетел това не представляваше услуга за половин крона на ден и то за такъв шев като нейния, но точно обратното, а колкото за нещо унизително в това — съвсем не работникът си заслужава заплатата само да я получаваше по-често и да ядеше повече месо и да страдаше по-малко от ревматизъм в кръста и краката, бедния.

— Госпожо — каза мистър Дорит, като си пое дъх с голямо усилие, докато вдовицата на мистър Финчинг позапря, за да поеме своя, — госпожо — каза мистър Дорит, силно зачервен, — ако разбирам правилно намека ви за… ха… за нещо от миналото… хм… на моя дъщеря, относно — ха, хм… — дневно възнаграждение, госпожо, позволете да забележа, че… ха… този факт, като приемаме, че това е — ха — факт — никога не е стигнал до знанието ми. Хм! Аз не бих го допуснал. Ха. Никога! Никога!

— Ненужно е да продължим по този въпрос — отвърна Флора — и в никой случай не бих го споменала ако не го смятах за благоприятна препоръка пред вас; а пък колкото за факта той е съвсем неоспорим бъдете спокоен за това, защото самата рокля, с която съм облечена може да го докаже и то така хубаво изпипана е! Безсъмнено би изглеждала по-добре и на по-снажна фигура защото моята е твърде дебела макар че не зная как да отслабна моля простете ми, че пак се отвлякох.

Мистър Дорит отстъпи към стола си, все още вкаменен, и седна, а Флора го погледна успокоително и продължи, като си играеше с чадъра.

— Милото дребосъче така пребледня и изстина и съвсем загуби съзнание в собствената ми къща или най-малко татковата защото макар да не е напълно собствена, то наета дългосрочно за нищожен наем сутринта когато Артър — глупав навик от младини, мистър Кленъм — много по-подходящо при сегашните обстоятелства особено когато говоря, с чужд човек, и то така високопоставен — съобщи радостната новина донесена от някой си мистър Панкс ми дава кураж.

При упоменаването на тези две имена мистър Дорит свъси вежди, изблещи очи, пак се навъси, нерешително попипа устните си, както някога, и рече:

— Бъдете така любезна да… ха… да ми кажете на какво дължа посещението ви, госпожо.

— Мистър Дорит — каза Флора, — много любезно е от ваша страна да ми разрешавате това и любезността ви ми се струва много естествена защото макар и по-официален и по-пълен разбира се съзирам прилика, целта на натрапеното ми посещение е известна само на мене и на никое друго човешко същество най-малко на Артър — извинете, моля Дойс и Кленъм ох не зная какво говоря мистър Кленъм solus — защото за да избавя това лице, свързано със златна верига към онези розови дни когато всичко плуваше в небесния ефир от най-малката тревога бих дала царски откуп макар че нямам и представа какво представлява такъв откуп но с това искам да кажа че бих дала всичко каквото имам на света и дори нещо отгоре.

Мистър Дорит не обърна много внимание на сериозността на последните думи и повтори:

— Обяснете какво желаете, госпожо.

— Добре зная, че не е вероятно — продължи Флора, — но все пак е възможно и тъй като е възможно когато имах щастието да прочета във вестника, че сте пристигнали от Италия и ще се върнете пак там, реших да се опитам защото може да го срещнете случайно или да чуете нещо за него и ако излезе така какво щастие и облекчение за всички!

— Позволете ми да запитам, госпожо — каза мистър Дорит, в чиято глава беше пълен хаос, — за кого… ха… за кого — повтори той с повишен от отчаяние глас — говорите сега?

— За чужденеца от Италия който изчезна от Лондон сигурно и вие като мене сте чели във вестниците — каза Флора, — да не споменавам и частни източници на име Панкс от които човек разбира какви ужасно злонамерени неща някои хора са достатъчно зли да си шепнат вероятно като съдят за другите по себе си, и какво трябва да е безпокойството и възмущението на Артър — все не мога да се отвикна — Дойс и Кленъм.

Случайно обаче мистър Дорит не беше нито чул, нито чел нещо по въпроса, та за щастие той можа да се изясни до разбираемост. Това накара мисис Финчинг с куп извинения поради трудността да намери джоба си, между райетата на роклята й, най-после да извади една полицейска обява, в която се съобщаваше, че някой си чужденец на име Бландоа, недавна пристигнал от Венеция, необяснимо изчезнал в еди-коя си нощ, от еди-коя си част на Лондон, че го видели да влиза в еди-коя си къща, в еди-какъв си час, че жителите на къщата казали, че я е напуснал еди-колко си минути преди полунощ; и че никой не го е виждал след това. Мистър Дорит прочете обявата от край до край с всичките му подробности относно времето и мястото, както и точното описание на чужденеца, който беше така мистериозно изчезнал.

— Бландоа! — рече мистър Дорит. — Венеция! И това описание! Познавам господина. Идвал е в дома ми. Той се познава отблизо с един джентълмен от добро семейство (но с посредствено положение), когото аз… хм… съм взел под покровителството си.

— Тогава моята скромна и настоятелна молба е още по-голяма — каза Флора, — като се върнете обратно да бъдете така любезен да търсите този господин по всички пътища и по всички завои и да разпитвате за него по всички хотели и портокалови дървета и лозя и вулкани и разни там места защото все трябва да е някъде, и защо ли не излезе наяве и каже къде е та да очисти хората от подозрение?

— Моля, госпожо — каза мистър Дорит, пак във връзка с обявата — кой е този Кленъм и Сие? Ха, виждам, че името се споменава тук във връзка с къщата, в която са видели да влиза Monsieur Бландоа: кой е този Кленъм и Сие? Дали не е лицето, което аз преди… хм… познавах… хм… за известно време и мисля, мисля и вие имахте пред вид? Това ли е… ха… лицето?

— Лицето е много различно наистина — отвърна Флора, — без крака, а на колелета и е най-суровата жена на света, макар че му е майка.

— Кленъм и Сие… хм… майка! — възкликна мистър Дорит.

— И още един старец — каза Флора.

Това обяснение накара мистър Дорит да погледне, като че ли ей сега ще си загуби ума. А и начинът, по който Флора се втурна да прави разбор на вратовръзката на мистър Флинтуинч и да го описва, без да разграничава личността на този джентълмен от тази на мисис Кленъм като ръждясал винт в гети, никак не благоприятствуваше окопитването му. Тази бърканица от мъже и жени без крайници, колелета, ръждясал винт, суровост и гети така смаяха мистър Дорит, че той представляваше жалка гледка.

— Но аз няма да ви задържам нито миг повече — каза Флора, която се стъписа от вида му, макар и през ум да не й минаваше, че тя го е причинила, — ако бъдете така любезен да ми дадете джентълменската си дума че и по време на пътуването си до Италия и в самата Италия ще търсите този Бландоа под дърво и под камък и ако го намерите или чуете нещо за него ще го накарате да излезе на бял свят и да снеме подозрението от всички.

По това време вече мистър Дорит се беше така окопитил от смайването си, че можа да каже, доста свързано, че ще счита това за свой дълг. Флора бе възхитена от успеха си и стана да си вземе сбогом.

— С милиони благодарности — каза тя — и картичката с адреса ми в случай че трябва да ми се съобщи нещо лично, няма да изпращам поздрави на милото дребосъче, да не би да се окажат неприемливи и всъщност след това преобразование вече не остана никакво дребосъче защо да ги изпращам но и аз и лелята на мистър Ф. винаги ще й желаем доброто и бъдете уверени че не си приписваме никакви заслуги а точно напротив защото това което тя пое да свърши го извърши а много ли от нас постъпват така, да оставим настрана че го извърши така добре че повече не може да бъде и аз съм една от тях защото откакто взех да се съвземам след смъртта на мистър Ф. все повтарям че ще се науча да свиря на орган, който така много обичам но срам ме е да кажа, че и досега не зная нито една нотка, лека нощ!

Когато мистър Дорит, който я изпрати до вратата, остана малко сам да си събере мислите, той намери, че тази жена го е върнала към нежелани и отхвърлени спомени, които не подхождат за вечерята на мистър Мърдл. Той написа и изпрати една кратка записка да се извини за отсъствието си този ден и поръча да му изпратят вечерята в стаята в хотела. Имаше и друго основание за това. Престоят му в Лондон завършваше, та времето му беше вече запълнено с ангажименти; приготовленията за заминаването бяха привършени и той сметна, че високото му положение изисква да направи някои преки разследвания по изчезването на Бландоа, за да бъде в състояние да докладва резултатите на мистър Гауън. Ето защо реши да се възползува от свободата си тази вечер и да отиде до дома на Кленъм и Сие, който можеше да намери лесно по указанията на обявата, да види къщата лично и да поразпита лично.

Като направи една лека вечеря, доколкото позволиха заведението и агентът му, и като си дремна малко край камината, за да се съвземе от посещението на мисис Финчинг, той излезе сам с наета карета. Камбаната на „Св. Павел“ удряше девет часа, когато той минаваше под сянката на Темпъл бар^[2], обезглавена и самотна в тези упадъчни дни.

Като наближи целта си през странични и крайбрежни улички, тази част на Лондон му се видя още по-грозна по този час на деня, отколкото си я бе представлявал. Много години бяха изминали, откакто бе ходил там; никога не бе я познавал много, и тя му се стори мистериозна и тъжна. Това подействува така силно на въображението му, че когато кочияшът му спря, след като няколко пъти бе питал за пътя, и каза, че според него това е въпросната порта, мистър Дорит улови вратичката на каретата, но се позапря колебливо, почти изплашен от мрачния изглед на дома.

И наистина тази вечер къщата изглеждаше дори по-мрачна от обикновено. От двете страни на вратата бе залепена по една обява и при всяко трепване на светлината от фенера прибягваха сенки, като че ли невидими пръсти сочеха редовете. Очевидно къщата беше под наблюдение. Когато мистър Дорит се спря, някакъв човек пресече пътя към него, а друг излезе от един тъмен ъгъл от тази страна; и двамата го изгледаха, като минаваха, и останаха да се навъртат наблизо.

Тъй като в двора имаше само една къща и нямаше място за колебания, той се изкачи по стъпалата и почука. В два прозореца на първия етаж мъжделееше слаба светлина. Вратата отекна с тъжен глух звук, като че ли къщата бе празна; обаче всъщност не беше така, защото почти веднага проблесна светлина и се чуха стъпки. Те стигнаха до вратата, някаква верига издрънча и една жена с престилка, заметната през лицето и главата, застана на вратата.

— Кой е? — запита жената.

Смаян от това видение, мистър Дорит отвърна, че иде от Италия и че иска да поразпита относно изчезналото лице, което познавал.

— Хей! — извика жената с писклив глас. — Джеримая!

В отговор на този вик се появи съсухрен старец, в чието лице мистър Дорит позна по гетите ръждясалия винт. Жената се боеше от съсухрения старец, защото, щом той се приближи, свали престилката и откри бледо, изплашено лице.

— Отвори вратата, глупачке — каза старецът, — и пусни господина да влезе.

Мистър Дорит влезе в слабо осветеното антре, но не преди да хвърли поглед към кочияша и каретата си.

— Сега, сър, можете да питате каквото искате — каза мистър Флинтуинч, — тук няма тайни, сър.

Преди още мистър Дорит да отговори, от горния етаж се чу силен и строг, макар и женски глас:

— Кой е там?

— Кой е там ли? — отвърна Джеримая. — Още разпити. Някой си господин от Италия.

— Доведи го горе!

Мистър Флинтуинч измърмори нещо, като че ли не беше съгласен с искането й, но все пак се обърна към мистър Дорит и рече:

— Мисис Кленъм. Думата й на две не става. Ще ви заведа горе.

Той поведе мистър Дорит по тъмните стълби; последният, естествено, се озърна плахо по пътя и видя, че жената ги следва пак със зловещо заметната през глава престилка.

Мисис Кленъм седеше до малка масичка пред отворените си тефтери.

— О! — рече отсечено тя, като изгледа строго посетителя. — Вие идете от Италия, сър, нали?

Мистър Дорит не можа да намери по-ясен отговор в момента от:

— А, е?

— Къде е този изчезнал човек? Да ни дадете сведения за неговото местонахождение ли сте дошли? Дано да е така!

— Напротив, аз… хм… дойдох да искам сведения.

— За нещастие нямаме никакви. Флинтуинч, покажи обявата на господина. Дай му няколко да си вземе. Посвети му с лампата да я прочете.

Мистър Флинтуинч изпълни нареждането и мистър Дорит прочете обявата, като че ли я виждаше за пръв път, доволен, че това му дава възможност да дойде на себе си от смущението, което видът на къщата и обитателите й бяха предизвикали у него. Докато четеше обявата, той чувствуваше погледите на мистър Флинтуинч и на мисис Кленъм вперени в него. Като вдигна очи, той видя, че усещането му не бе въображаемо.

— Сега знаете, колкото и ние — каза мисис Кленъм. — Мистър Бландоа ваш приятел ли е?

— Не… хм… познат — отговори мистър Дорит.

— Да нямате някаква поръчка от него?

— Аз ли? Ха. Разбира се, не.

Изпитателният поглед постепенно се сведе към пода, след като се плъзна по лицето на мистър Флинтуинч. Мистър Дорит се обърка, като се видя подложен на разпит, вместо той да разпитва, и се опита да смени неочакваното разпределение на ролите.

— Аз съм… хм… състоятелен и независим човек. Засега живея в Италия със семейството си, прислугата си и… хм… доста голямото си домакинство. Бях в Лондон за късо време… хм… да уредя някои парични въпроси и като научих за това странно изчезване, пожелах да се запозная пряко с обстоятелствата, защото имам… хм… един познат англичанин в Италия, с когото непременно ще се видя, като се завърна, който прекарваше по цял ден с monsieur Бландоа и беше близък с него — мистър Хенри Гауън. Може би името ви е познато?

— Никога не съм го чувала — каза мисис Кленъм, а мистър Флинтуинч отекна думите й.

— Тъй като желая… хм… да му предам историята свързано и последователно — каза мистър Дорит, — може ли да ви задам… да кажем, три въпроса?

— Тридесет, ако искате.

— Познавате ли мистър Бландоа от дълго?

— Няма и година. Ето мистър Флинтуинч ще ви покаже книгите ни и ще ви даде сведение кога и от чия страна в Париж ни се представи той. Ако това би ви задоволило — добави мисис Кленъм. — За нас то е твърде незадоволително.

— Виждали ли сте го често?

— Не. Два пъти. Веднаж по-рано и…

— Този път — подсказа мистър Флинтуинч.

— И този път.

— Моля, госпожо — каза мистър Дорит, който постепенно си възвърна важността и започна все по-силно да си въобразява, че заседава в мирови съд, — моля, госпожо, може ли да запитам в интерес на джентълмена, когото имам честта… ха… да подпомагам или да покровителствувам, или, да кажем просто… хм… да познавам… да познавам… monsieur Бландоа по работа ли идва тук в указаната в обявата вечер?

— Според него, по работа — отвърна мисис Кленъм.

— А можете ли… хм… извинете, може ли да ми кажете нейното естество?

— Не.

Очевидно отговорът поставяше непреодолима бариера.

— Този въпрос ни бе вече задаван — каза мисис Кленъм — и отговорът бе — не. Ние не желаем да разгласим търговските си работи по целия град, колкото и незначителни да са те. И казваме: не!

— Искам да кажа, не е ли получил пари например — каза мистър Дорит.

— От нас пари не е вземал, сър, а и у нас не е оставял.

— Предполагам — забеляза мистър Дорит, като погледна от мистър Флинтуинч към мисис Кленъм, — че вие не можете да си обясните тази мистерия?

— Защо предполагате така? — запита мисис Кленъм.

Забъркан от студения и твърд въпрос, мистър Дорит не можа да даде никакво основание за предположението си.

— Аз си обяснявам това, сър — продължи тя след кратко неловко мълчание от страна на мистър Дорит, — като смятам, че той или е поел нанякъде, или се крие някъде.

— Знаете ли… хм… защо ще се крие някъде?

— Не.

И това „не“ беше също като предишното и издигна втора бариера.

— Вие ме запитахте дали мога да си обясня изчезването за себе си — строго му напомни мисис Кленъм, — не дали мога да го обясня на вас. Нямам претенции да го обяснявам на вас, сър. Смятам, че то не ми влиза в работата, както на вас не ви влиза в работата да го изисквате.

В отговор мистър Дорит сведе глава за извинение. Той отстъпи крачка назад, готов да каже, че няма какво да разпитва повече, и не можа да не забележи колко мрачно и неподвижно седеше тя, с впит в земята поглед, като че ли решена да чака нещо, и как същото изражение се отразяваше и у Флинтуинч, който, застанал близо до креслото й, вперил поглед в земята, си почесваше брадата с дясната ръка.

В този миг мисис Ефри (както се разбира, жената с престилката) изпусна свещника, който държеше, и извика:

— Ето! О, мили боже! Ето го пак! Слушай, Джеримая! Ей сега!

Ако имаше някакъв звук изобщо, той беше така слаб, че тя трябва да беше добила навика да се вслушва, за да го чуе, обаче на мистър Дорит се стори, че наистина чу нещо като падане на сухи листа. Ужасът на жената като че ли за миг се предаде на тримата; и всички се вслушаха.

Пръв се опомни мистър Флинтуинч.

— Ефри, жено моя — рече той и тръгна към нея със стиснати юмруци и лакти, разтреперани от нетърпение да я разтърсят, — ти пак започваш старите си номера. Сега пък сигурно ще започнеш да бълнуваш, жено моя, и да разиграваш всичките си комедии. Лекарство ти трябва на тебе! Нека изпратя господина, и ще ти приготвя такава хубава доза, жено моя, такава хубава доза!

Изглежда, че мисис Ефри не се успокои много от това обещание, но Джеримая, без да говори повече за лекарството, взе друга свещ от масата на мисис Кленъм и рече:

— Хайде, сър, да ви светя ли надолу по стълбите?

Мистър Дорит му благодари и слезе надолу. Мистър Флинтуинч затвори след него и сложи веригата, без да губи нито миг. Двамата мъже, които вървяха един срещу друг от противоположните страни на пътя, пак се разминаха с него, преди той да се качи в каретата, която го чакаше, и да отмине.

Още не бяха отишли много далече и кочияшът спря колата да му каже, че е дал името, номера и адреса му на двамата мъже, които го поискали, също и адреса, от който той бе качил мистър Дорит, часа, в който е бил повикан от пиацата, и пътя, по който е карал. Това обстоятелство още по-дълбоко запечата в съзнанието на мистър Дорит това нощно приключение и той продължи да мисли за него и докато седеше пред камината, и след като си легна. Цялата нощ духът му се рееше из мрачната къща, пред очите му бяха онези двамата в такова силно очакване на нещо, чуваше жената с престилката да пищи заради шума и намираше тялото на Бландоа ту погребано в някакво мазе, ту зазидано в стената.