Чарлз Дикенс
Малката Дорит (53) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Dorrit, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions(2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli(2015)

Издание:

Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Редактор: Жени Божилова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Charles Dickens. Little Dorrit

Oxford University Press, 1968

 

Преводач:© Невяна Розева

Преводач © Жени Божилова

Преводач © Надя Сотирова

 

Дадена за набор: юни 1982 г.

Подписана за печат: ноември 1982 г.

Изляла от печат: декември 1982 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 59,50.

Издателски коли: 49,98.

УИК 51,55

 

Цена 6,50 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

Глава XVІ
Успехи

При пристигането им на Харли Стрийт, Кавендиш Скуеър, Лондон, новобрачната двойка бе приета от главния лакей. Този велик човек не се интересуваше от тях, но, общо взето, ги понасяше. Хората трябва да се женят и омъжват, иначе няма да имат нужда от главни лакеи. „Както нациите са създадени, за да бъдат облагани с данъци, така и семействата се създават, за да бъдат обслужвани от лакеи.“ Главният лакей безсъмнено разсъждаваше, че природата изисква да се поддържа богатото население само заради него.

И така той благоволи да погледне екипажа от входната врата, без да се намръщи, и каза твърде любезно на един от подчинените си: „Томас, помогни за багажа.“ Той дори придружи булката до горния етаж и я въведе при мистър Мърдл, но това трябва да се приеме като акт на преклонение пред пола (чийто поклонник беше и дори бе всеизвестно пленен от чара на някаква дукеса), а не като някакво задължение към семейството.

Мистър Мърдл се въртеше около камината и се готвеше да посрещне мисис Спарклър. Когато пристъпи да се здрависа, ръката му влезе така навътре в ръкава, че като протегна ръка, на нея й се стори, като че ли я посрещна чучелото на Гай Фокс[1]. А когато доближи устните си до нейните, той си подсигури тила със столове и табуретки, улови си ръцете, като че ли е полицай, който арестува себе си и си казва: „Да ги нямаме вече такива! Хайде! Пипнах те, разбери, и тръгвай кротичко с мене!“

Мисис Спарклър, настанена в официалните си апартаменти — светая светих от пух, коприна, кретон и фин лен, — си помисли, че дотук победата е нейна и всяка стъпка от пътя й — открита. В деня преди сватбата си с израз на благосклонно безразличие в присъствието на мисис Мърдл тя бе подарила на камериерката й няколко дреболии за спомен (гривна, шапка и две рокли, съвсем нови) около четири пъти по-скъпи от подаръка, който й бе направила мисис Мърдл в миналото. Сега тя беше настанена в апартаментите на самата мисис Мърдл, които бяха допълнително подобрени, за да станат по-достойни за нея. Излегната там, обградена от всички луксозни принадлежности, които богатството можеше да даде или изобретателността да измисли, тя видя в мечтите си как нейният красив бюст, туптящ в унисон с екзалтираните й мисли, се състезава с бюста, който се бе така дълго славил, засенчва го и го сваля от трона му. Щастлива ли бе? В този миг Фани трябва да е била щастлива. Сега тя не изказваше желание да умре.

Пътният агент не одобри намерението на мистър Дорит да отседне у приятеля си и предпочете да го отведе в един хотел на Брук Стрийт, Гроувнър Скуеър. Мистър Мърдл поръча да приготвят каретата му рано на другата сутрин, за да може да посети мистър Дорит веднага след закуска.

А каретата беше блестяща; конете лъщяха пригладени, хомотите блестяха, разкошните ливреи като че ли щяха да са вечни. Разкошен и внушителен екипаж. Екипаж, достоен за един Мърдл. Ранобудниците извръщаха глави след него, като минаваше с тропот по улиците, и казваха със страхопочитание: „Ето го, минава!“

И той продължи да отминава, докато спря на Брук Стрийт. И тогава елмазът излезе от скъпоценната си кутийка и не беше блестящ сам по себе си — а точно обратното.

В хотела настана суматоха! Мърдл!! Хазяинът, макар и важен господин, който току-що бе се върнал от града в собствената си карета, впрегната с два породисти коня, излезе сам да го отведе на горния етаж. Чиновниците и прислугата го пресрещнаха през задни входове и уж случайно се въртяха по вратите и ъглите, за да го погледат. Мърдл!! О вие, слънце, луна и звезди! Това е великият човек! Богаташът, който, така да се каже, беше опровергал Новия завет и беше влязъл вече в царството небесно! Човекът, който можеше да покани на обяд, когото си пожелае, и който бе натрупал пари! Докато се качваше по стълбите, хора бяха вече застанали на по-долните стъпала, та сянката му да падне върху тях, когато заслиза. Така изнасяха болните и ги полагаха по пътя на великия учител — който не беше влязъл в доброто общество и не беше натрупал пари.

Мистър Дорит, облечен в халат и снабден с вестник, закусваше. Пътният агент съобщи възбудено: „Мистър Мейрдел!“ Сърцето на мистър Дорит подскочи от вълнение, като рипна от стола:

— Мистър Мърдл, това е… ха… наистина голяма чест. Позволете да изразя… хм… чувството си, силното чувство, което изпитвам от този… хм… много ласкателен жест на внимание. Много добре ми е известно, сър, колко много са изискванията спрямо вас… хм… и колко скъпоценно е вашето време. — Мистър Дорит не можа да наблегне достатъчно на „скъпоценно“ и не остана доволен. — В този ранен час… хм… да ми посветите и минутка от безценното си време… хм… е комплимент, за който благодаря с най-голямо уважение.

Мистър Дорит просто се разтрепера, докато говореше на великия човек.

Мистър Мърдл изпусна няколко неразбираеми звуци със своя глух, сподавен, колеблив глас и най-после рече:

— Радвам се да ви видя, сър.

— Много сте любезен — каза мистър Дорит, — истински любезен.

По това време посетителят беше вече седнал и прокарваше великата си десница по изнуреното си чело.

— Надявам се, че сте добре, мистър Мърдл?

— Добре съм както… да, добре както винаги — каза мистър Мърдл.

— Вие трябва да сте страшно зает.

— Порядъчно… Но… ох… не… нямам някое сериозно оплакване — каза мистър Мърдл и огледа стаята.

— Лека диспепсия? — подметна мистър Дорит.

— Много вероятно. Но иначе… о, иначе съм почти добре — каза мистър Мърдл.

В ъглите на устните му имаше следи от черно, като от барутна експлозия, а самият той изглеждаше като човек, който, ако беше с по-жив темперамент, щеше да е трескав тази сутрин. Това именно и умореният жест, с който поглаждаше челото си, подтикнаха загрижените въпроси на мистър Дорит.

— Оставих мисис Мърдл — угоднически продължи мистър Дорит, — както ви е известно… хм… наблюдавана от всички наблюдатели и… хм… обожавана от всички обожатели, първа красавица и чаровница на римското общество.

— Мисис Мърдл — каза мистър Мърдл — е всеобщо призната за привлекателна жена. И безспорно е. Съзнавам го.

— Та кой може да не го съзнава? — отвърна мистър Дорит.

Мистър Мърдл обърна езика си, без да отвори уста, като че ли езикът му бе твърд и непокорен, облиза устните си, поглади челото си отново и огледа стаята главно под столовете.

— Но — каза той, като за пръв път погледна мистър Дорит в лицето и веднага сведе поглед към копчетата на жилетката му — ако говорим за привлекателност, то дъщеря ви трябва да стане предмет на разговора ни. Тя е извънредно красива. И лицето, и фигурата й са нещо съвсем необикновено. Когато младите пристигнаха снощи, наистина останах изненадан при вида на такава прелест.

Мистър Дорит остана така доволен, че рече… хм… той не можа да не каже на мистър Мърдл устно, както вече бе сторил писмено, каква голяма чест е за него и колко щастлив се чувствува от тази връзка на двете им семейства. И подаде ръката си. Мистър Мърдл погледа малко ръката, пое я върху своята за миг, като че ли неговата беше поднос или парче риба, и после я върна на мистър Дорит.

— Реших да намина с колата рано сутринта — каза мистър Мърдл — да ви предложа услугите си, ако мога да ви бъда полезен с нещо, и да ви кажа, че се надявам да ми направите чест поне да вечеряте с мене днес и всеки ден през престоя ви в града, когато нямате по-добър ангажимент.

Мистър Дорит остана възхитен от това внимание.

— Ще останете ли за дълго, сър?

— Засега нямам намерение — каза мистър Дорит — да… хм… остана повече от две недели.

— Това е твърде кратък престой след такова дълго пътуване — отвърна мистър Мърдл.

— Хм… Да — каза мистър Дорит, — но истината е… хм… мой мили мистър Мърдл, че животът в чужбина се оказа много подходящ за здравето и вкуса ми, и… хм… настоящото ми посещение в Лондон цели две неща. Първо… хм… голямата чест и… хм… привилегията, на която сега се радвам и която ценя; второ, да уредя… хм… влагането, така да се каже, по най-добър начин на… хм, хм… парите си.

— Е, сър — каза мистър Мърдл и отново преметна езика си, — ако мога да ви бъда от полза в това отношение, можете да разчитате на мене.

Мистър Дорит се обърка и започна да се запъва много по-често от обикновено, като заговори на тази тема, защото не му беше съвсем ясно как би се отнесъл към въпроса този високопоставен властелин. Той се боеше, че намекът за какъвто и да е частен капитал или състояние ще се стори мизерна дреболия на този ангросист. Облекчен от любезното предложение на мистър Мърдл да му бъде в услуга, той веднага го прие и изсипа куп благодарности.

— Аз едва… хм… дръзвах — каза мистър Дорит, — уверявам ви, да се надявам за… хм… огромната привилегия да получа прекия ви съвет и помощ. Макар че, разбира се, при всички обстоятелства и аз като… хм… останалия цивилизован свят бих следвал мистър Мърдл.

— Но нали знаете, ние сме вече един вид роднини, сър — каза мистър Мърдл, някак особено заинтересован от шарките на килима, — и следователно можете да разчитате на услугите ми.

— Хм. Много мило наистина! — извика мистър Дорит. — Хм. Извънредно мило!

— В настоящия момент — каза мистър Мърдл — не би било лесно за обикновен външен човек, както ги наричаме, да се включи в доходно предприятие — разбира се, говоря за моите доходни предприятия.

— Разбира се, разбира се! — извика мистър Дорит с тон, който даваше да се разбере, че други доходни предприятия и не съществуват.

— Освен ако даде голяма цена и, както ние казваме, много дълга цифра.

Мистър Дорит се изсмя от удоволствие.

— Ха, ха, ха! Дълга цифра! Добре казано. Хм! Много изразително, наистина!

— Както и да е — каза мистър Мърдл, — обикновено си запазвам правото да проявявам известно предпочитание или както казват хората, благоволение — като един вид комплимент за грижите и безпокойството ми.

— И за съзнанието ви за обществен дълг и гениалността ви — допълни мистър Дорит.

Мистър Мърдл преглътна сухо, като че ли тези качества представляваха голям хап; после добави:

— Като един вид награда за това. Ако желаете, аз ще видя как да упражня тази ограничена власт (защото хората са завистливи, а тя е ограничена) във ваша полза.

— Много сте добър — отвърна мистър Дорит. — Много сте добър.

— Разбира се — каза мистър Мърдл, — при този вид сделки трябва да се спазва най-строга честност и почтеност; страните да са изпълнени с най-чиста вяра една към друга; да си имат безукорно и безукоризнено доверие; иначе сделката не става.

Мистър Дорит горещо одобри тези благородни чувства.

— И така — каза мистър Мърдл, — мога да ви окажа предпочитание само в известен размер.

— Разбирам. В определен размер.

— В определен размер. И съвсем честно. А колкото за моя съвет — каза мистър Мърдл, — това е вече друг въпрос. Какъвто и да е…

О! Какъвто и да беше! (Мистър Дорит не можеше да понесе и най-лекия намек за неговото подценяване, дори от самия мистър Мърдл.)

— … моя съвет при такива безупречно честни отношения между мене и моя партньор никой не може да ми попречи да го дам, ако пожелая. Той — каза мистър Мърдл, впил поглед в една боклукчийска кола, която минаваше край прозореца — ще ви бъде на разположение, когато намерите за нужно да го поискате.

Пак благодарности от страна на мистър Дорит. Пак поглаждане на челото от страна на мистър Мърдл. Спокойствие и мълчание. Мистър Мърдл съзерцава копчетата на жилетката на мистър Дорит.

— Моето време е скъпо — каза мистър Мърдл и стана изведнаж, като че ли междувременно бе чакал да му дойдат краката и те току-що бяха пристигнали. — Трябва да вървя в Сити. Може ли да ви откарам някъде, сър? Ще ми бъде приятно да ви оставя, където пожелаете, или може да продължите с екипажа ми — колата ми е на ваше разположение.

Мистър Дорит си спомни, че има работа у банкера си. Кантората на банкера му била в Сити. Щастливо съвпадение; мистър Мърдл ще го закара в Сити. Но дали няма да забави мистър Мърдл, докато си облича палтото? Не, не, няма да го забави; мистър Мърдл настоява да го почака. И така мистър Дорит се оттегля в другата стая, оставя се в ръцете на камериера си и след пет минути се връща сияещ.

И тогава мистър Мърдл рече: „Позволете, сър. Хванете ръката ми.“

И така, облегнат на ръката на мистър Мърдл, мистър Дорит заслиза по стълбата, видя поклонниците по стъпалата и почувствува светлината, която се излъчваше от мистър Мърдл, да се отразява и в него самия. А след това екипажът и влизането в Сити; и хората, които ги гледаха; и шапките, които летяха от сивите глави; и всеобщото кланяне и пълзене пред този удивителен смъртен — пълзене, каквото светът не бе виждал, — ей богу, не! Заслужава да си помислят за това поклонниците с разни наименования, които се събират в Уестминстърското абатство и катедралата „Свети Павел“ всеки неделен ден от годината. Мистър Дорит си мислеше, че сънува приказен сън — седнал в тази триумфална колесница, да се носи тържествено към достойната цел: златната улица на банкерите.

Там мистър Мърдл настоя да слезе и да продължи пеша, а остави скромния си екипаж на разположение на мистър Дорит. Така сънят стана още по-приказен, когато мистър Дорит излезе от банката сам и хората зяпаха него по липса на мистър Мърдл, а докато се носеше в колата, си въобразяваше, че чува чести възклицания:

— Удивителен човек — приятел на мистър Мърдл!

Този ден на обяд, макар че случаят беше непредвиден и неподготвен, блестящо общество от хора, несътворени от проста глина, а от някакъв превъзходен материал, засега неизвестен, изсипаха лустросаните си благословии върху сватбата на дъщерята на мистър Дорит. И още този ден дъщерята на мистър Дорит започна не на шега съревнованието си с онази отсъствуваща жена и го започна така добре, че мистър Дорит би дал писмена декларация, ако му поискаха, че мисис Спарклър се е изтягала цял живот в лоното на разкоша и никога не е чувала такава груба английска дума като Маршалси.

На другия ден и на третия, и всеки ден, почетен с отбрано общество на обяд и вечеря, визитните картички се сипеха върху мистър Дорит като книжния сняг на сцената в театъра. Адвокатурата, църквата, финансите, хорът на Барнакълците — всички искаха да се запознаят или утвърдят познанството си с мистър Дорит — приятел и родственик (по сватовство) на великия мистър Мърдл. Всеки път, когато мистър Дорит се отбиваше в някоя от многочислените кантори на мистър Мърдл в Сити (а работите му често го отвеждаха натам, защото вървяха отлично), достатъчно бе да каже името си, за да бъде допуснат до височайшия Мърдл. Така сънят ставаше все по-приказен от час на час и мистър Дорит чувствуваше все по-силно, че това родство го е тласнало наистина напред.

Само едно нещо тежеше на душата на мистър Дорит, макар и да не бе свързано с пари. Това беше главният лакей. Мистър Дорит считаше, че когато тази изумителна личност следи с поглед официалните вечери, заглежда се в него някак съмнително. Той го следеше с поглед, като минава през хола и нагоре по стълбите, когато отива на обяд и вечеря, и очите му бяха така изцъклени и втренчени, че никак не се харесваше на мистър Дорит. Седнал на масата, вдигнеше ли чашата да пие, мистър Дорит продължаваше да вижда през стъклото на винската си чаша студените му зловещи очи, вперени в него. Той се опасяваше да не би главният лакей да е познавал някой „колежанин“ и да го е виждал в „колежа“, а може и да му е бил представен. Той се взираше внимателно в главния лакей, доколкото бе възможно да се взираш в такъв човек, и пак не можеше да си спомни дали го е виждал някъде. Най-после бе склонен да мисли, че у този човек няма никаква почтителност към другите, че това велико същество е безчувствено. Но от това не му олекна; защото, каквото и да си мислеше, главният лакей го следеше с високомерния си поглед, дори когато гледаше чиниите и другите прибори на масата, и никога не го изпускаше от око. Да му намекне, че не е приятно да бъдеш така взет на око, или да запита какво иска от него, му се струваше твърде смело и рисковано; главният лакей се отнасяше към господарите си и към гостите им със страшна строгост и никога не допускаше и най-малката волност спрямо личността си.

Бележки

[1] Гай Фокс — католик, предводител на така наречения Барутен заговор (5 ноември 1605 г.), който целял да вдигне във въздуха парламента. Той бил заловен и обесен. Всяка година на 5 ноември децата правят негово чучело и го разнасят по улиците на Лондон — Б.пр.