Чарлз Дикенс
Малката Дорит (50) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XІІІ
Епидемията се разпространява

Че да се спре моралната зараза, е толкоз трудно, колкото да се спре физическата; че такава зараза се разпространява със силата и бързината на чумата, че заразата, веднаж пробила път, няма да пощади никоя професия или положение, но ще пипне и хора с най-добро здраве и ще се развие там, където най-малко очакват, е факт, установен от опита така здраво, както че човешките същества дишат въздух. Безценна услуга би било за човечеството, ако заразените, в чиято слабост и пороци се пораждат тези отровни и опасни смущения, можеха веднага да се заловят и поставят под строг арест (да не кажем, да се премахнат), преди отровата да започне да се предава на други.

Както огромният пожар изпълва въздуха надалече със своето свистене, така и свещеният пламък, раздухан от Барнакловци, накара въздуха да отеква все повече и повече от името Мърдл. То беше на всички уста и кънтеше във всички уши. Никога не бе имало, нямаше и не щеше да има друг като мистър Мърдл. Както вече казахме, никой не знаеше какво е извършил, но всички знаеха, че по-велик човек от него не се е раждал.

Долу, в Двора на кървящото сърце, където у никого не можеше да се намери едно излишно петаче, интересът към това чудо на века беше така голям, както и на борсата. Мисис Плорниш, която търгуваше сега с бакалски стоки и галантерия в уютно магазинче в ъгъла на двора, при горния край на стъпалата, където старият й баща с Меги й бяха помощници, държеше цели речи за него от тезгяха, когато разговаряше с клиентите си. Мистър Плорниш, който участвуваше в някакво дребно строително предприятие в района, с мистрия в ръка разправяше от върха на скелите и от керемидите на къщите как, според думите на хората, мистър Мърдл е точно човекът, запомнете, който ще оправи онези работи, гдето искат оправяне, и, да видите, той ще ни изведе на добър край. Мистър Баптист, единственият квартирант на мистър и мисис Плорниш, живееше скромно и с лишения, както си шепнеха хората, за да пести и да си вложи парите в известното предприятие на мистър Мърдл. А пък когато дамските кървящи сърца дойдеха за няколко грама чай и цели тонове приказки, те осведомяваха мисис Плорниш, че чули от братовчедка си Мери-Ан, която, знаете, работела в този бранш, че роклите на госпожата му можели да напълнят три вагона, че по-красива от нея не е имало, госпожо, а пък бюстът й — просто мрамор! И още казвали, госпожо, че този, гдето го взели в правителството, бил неин син от първия й съпруг, а той пък бил генерал и командувал армии, и печелел победи, ако можело да се вярва на хорските приказки. И още казвали, че според думите на самия мистър Мърдл, ако имал сметка, бил готов да купи и цялото правителство без печалба, но не бил съгласен да понася и загуба. И как може да се очаква такъв човек да губи, госпожо, гдето, така да се каже, и не е лъжа, пътят му е покрит със злато, а колко жалко, че не са му уредили нещо, та да е имал сметка да поеме правителството, защото такъв като него, и само такъв, знае колко са се покачили цените и на хляба, и на месото и такъв като него, и само такъв може и знае как да им смъкне цената.

Треската в Двора на кървящото сърце така се засили и разрасна, че дори през дните, когато мистър Панкс събираше наемите, броят на заболелите не престана да расте. В тези дни болестта приемаше особена форма и караше заразените да намират голямо извинение, дори утешение, като се позовават на магическото име.

— Е, хайде сега! — казваше мистър Панкс на някой неиздължен наемател. — Плащай си! По-скоро!

— Нямам пари, мистър Панкс — отговаряше неустоялият. — Казвам ви самата истина, сър, ей богу, нямам пукната пара!

— Но така не може, вие добре знаете! — отвръщаше мистър Панкс. — Да не си мислите, че ще ви се размине!

И неустоялият признаваше шепнешком: „Не, сър“, защото не очакваше нищо подобно.

— Нали знаете, че моят господар не търпи такива работи — продължаваше мистър Панкс. — Той не ме е изпратил тук за това. Хайде, плащайте си!

И тогава неустоялият отговаряше:

— А, мистър Панкс. Ако бях богаташът, чието име е на всяка уста, ако аз се наричах Мърдл, сър, веднага щях да си платя, и то с каква радост.

Диалозите на тема „наем“ обикновено се водеха на вратите или в антретата и в присъствието на няколко дълбоко заинтересовани кървящи сърца. Такива забележки винаги се посрещаха с одобрителен ропот, като убедителни аргументи, а самият длъжник, колкото и мрачен и смутен да беше преди, винаги се ободряваше след такава подкрепа.

— Ако бях мистър Мърдл, сър, нямаше да имате повод да се оплаквате от мене. Вярвайте ми, нямаше! — продължаваше длъжникът и клатеше глава. — Тогава щях да ви заплатя така бързо, мистър Панкс, че нямаше да е нужно да ми напомняте.

Тук публиката отново зашумяваше одобрително — та имаше ли по-справедливи думи от тези и не бяха ли те равни на заплащане?

Сега вече мистър Панкс биваше принуден да каже, като записваше името на длъжника в тефтера:

— Е, няма що, ще ти докарам пристав и ще те изгоня, ето какво си навличаш! Безполезно е да ми разправяш за мистър Мърдл. Нито ти си мистър Мърдл, нито пък аз.

— Не сте, сър — отговаряше длъжникът. — Где да бяхте, сър!

Тук публиката откликваше бързо и прочувствено.

— Е, где да бяхте, сър!

— Щяхте да бъдете по-мек към нас, ако бяхте мистър Мърдл, сър — продължаваше неизправният с повишен дух, — и за всички щеше да е по-добре. И за нас, пък и за вас. Тогава нямаше да е нужно да измъчвате никого, сър. Нямаше да измъчвате нас, пък и себе си нямаше да измъчвате. И на душата ви щеше да е по-леко, сър, а и другите щяхте да оставите на мира, наистина щяхте, ако бяхте мистър Мърдл.

Този вид комплименти предизвикваха неудържимо смущение у мистър Панкс и той дълго не можеше да се съвземе след подобни нападения. Само започваше да хапе ноктите и да пуфти срещу поредния длъжник. Тогава отзивчивите кървящи сърца се скупчваха около пуснатия длъжник и най-голямото им утешение беше да разказват фантастични слухове относно капитала на мистър Мърдл.

В един от дните, когато събираше наемите, и след едно от многото подобни поражения, след като събра, каквото можа, мистър Панкс сложи тефтера си под мишница и се запъти към ъгъла на мисис Плорниш. Мистър Панкс не отиваше с официална цел, а просто на гости. Беше прекарал тежък ден и искаше да се поразговори. По това време той беше вече в приятелски отношения със семейство Плорниш и често се отбиваше при тях в подобни моменти и внасяше в разговора и своя дял от спомени за мис Дорит.

Приемната в магазина на мисис Плорниш беше украсена под собствения й надзор и стената откъм магазина представляваше плод на нейната фантазия, който й доставяше особена радост. Това поетическо разкрасяване на гостната идваше от обстоятелството, че художникът бе изрисувал стената във вид на фасада на котидж със сламен покрив, като бе включил (доколкото позволяваха крайно непропорционалните размери) истинската врата и прозореца. Скромен слънчоглед и орлови нокти бяха нарисувани богато разцъфтели пред тази селска къщичка, а пък изобилният черен пушек от комина показваше или охолство, или че не е скоро чистен. Вярното куче се спускаше от прага към краката на любезния посетител и кръгъл гълъбарник, обкръжен от облак гълъби, стърчеше над градинската ограда. На вратата (когато бе затворена) се виждаше месингова табелка с надпис „Щастлив котидж“, Т. и М. Плорниш, като съдружието означаваше съпруг и съпруга. Надали поезия или произведение на изкуството е събуждало такъв възторг у някого, както съчетанието на двете имена в този въображаем котидж възторгваше мисис Плорниш. Нищо, че когато Плорниш се облегнеше на него да си пуши лулата след работа, шапката му закриваше гълъбарника с всичките гълъби, гърбът му поглъщаше целия котидж, а ръцете му, пъхнати в джобовете, изскубваха цъфналата градина и опустошаваха околността. За мисис Плорниш котиджът продължаваше да си е най-хубавият котидж и най-чудесната илюзия; и какво от това, че окото на мистър Плорниш стигаше няколко инча над капандурата на таванската стая в сламения покрив. Да седи в магазина, след като го затворят, и да слуша баща си, като пее в този котидж, беше истинска пасторала за мисис Плорниш, възкресяване на Златния век. И наистина, ако това славно време можеше да се възкреси или ако изобщо бе съществувало, съмнително е дали щеше да роди много дъщери, така способни на сърдечни възторзи като бедната жена.

Звънчето над вратата на магазина издрънча и ги предупреди, че иде посетител. Мисис Плорниш излезе от Щастливия котидж да види кой е.

— Сетих се, че сте вие, мистър Панкс — каза тя, — нали е вашата редовна вечер. Ето го и татко, виждате ли, излезе да услужи, щом чу звънеца, като някой пъргав млад търговец. Нали изглежда добре? Татко се радва повече на вас, отколкото на някой клиент, защото от душа обича да си побъбри; а когато стане дума за мис Дорит, още повече му е приятно. Никога не сме чували татко да пее така хубаво, както сега — каза мисис Плорниш и беше така горда и доволна, че чак гласът й затрепера. — Снощи ни пя така хубаво, че Плорниш стана и му държа следната реч през масата: „Джон Едуърд Ненди — казва на татко Плорниш, — никога не съм ви чувал да докарате трелите така хубаво, както ги докарахте тази вечер!“ Е, това не е ли приятно, мистър Панкс, а, кажете?

Мистър Панкс, който най-любезно изсумтя нещо на стареца, отговори утвърдително и небрежно запита дали онзи веселяк Алтро се е завърнал вече. Мисис Плорниш отговори, че не е, макар че е отишъл до Уест Енд по работа и казал, че ще се върне навреме за чая. Тогава мистър Панкс бе гостоприемно поканен да влезе в Щастливия котидж, където срещна по-големия мастър Плорниш, току-що завърнал се от училище. Като препита леко младия ученик върху образователните му занимания през деня, той откри, че по-напредналите ученици, които вече четели дълъг текст и стигнали до буквата М, имали да преписват „Мърдл, милиони“.

— Понеже става дума за милиони, как я карате вие, мисис Плорниш? — запита Панкс.

— Много добре наистина, сър — отвърна мисис Плорниш. — Татко, миличък, иди в магазина, моля ти се, да постегнеш малко витрината преди чая, ти имаш такъв добър вкус.

Джон Едуърд Ненди заситни нататък, много доволен, че може да изпълни желанието на дъщеря си. По този начин мисис Плорниш, която изпитваше смъртен страх да говори за парични работи пред стареца, да не би да каже нещо, което да го стресне и да го накара да избяга в приюта за бедни, сега остана да си изкаже свободно болките пред мистър Панкс.

— Наистина, търговията върви добре, сър — каза мисис Плорниш с понижен глас, — и клиентелата е отлична. Само едно е лошо — вересията.

Тази спънка, доста силно почувствувана от повечето хора, които имаха търговски връзки с жителите на Кървящото сърце, беше сериозно препятствие в търговията на мисис Плорниш. Когато мистър Дорит й помогна да отвори магазина, жителите на Кървящото сърце проявиха живо участие и решителност да я подкрепят, което правеше чест на човешката природа. Като признаха, че тя има право на тяхното великодушие, понеже беше живяла дълго време в квартала им, те се заклеха тържествено, че ще пазаруват само от мисис Плорниш и от никой друг. Под влиянието на тези благородни чувства те дори се престараваха малко и купуваха бакалски деликатеси и масло, на които не бяха свикнали; и си казваха един на друг, че ако наистина малко превишават разходите си, правят го заради приятел и съсед, и за кого ще похарчиш повечко, ако не за такъв? С тази подкрепа търговията тръгна извънредно живо и складираните запаси се харчеха с най-голяма бързина. С една дума, ако само жителите на Кървящото сърце си плащаха, предприятието щеше да има пълен успех, тъй като обаче те купуваха само на вересия, реализирани печалби още не бяха започнали да се показват в тефтера.

Като видя това състояние на сметките, мистър Панкс така се ужаси, че косата му щръкна като на същинско прасе. В този момент мистър Ненди отново влезе в котиджа и с мистериозен вид ги помоли да дойдат да видят как странно се държи мистър Баптист, като че ли нещо го е изплашило. И тримата влязоха в магазина и като погледнаха през витрината, видяха мистър Баптист, пребледнял и възбуден, да прави следните номера: първо се скри горе на стълбите, които водеха в двора, и започна да наднича нагоре-надолу по улицата, протегнал предпазливо глава до вратата на магазина. След като огледа всичко внимателно, той излезе от скривалището си и тръгна бързо надолу по улицата, като че ли си отива; после изведнъж се врътна и със същата бързина и вид тръгна в обратна посока. Повървя нагоре по улицата толкова, колкото бе повървял надолу, и изведнъж пресече пътя и изчезна. Целта на последната маневра стана ясна, когато влетя в магазина от другата страна, което показа, че е направил голяма обиколка чак от другия край на двора, откъм Дойс и Кленъм, после го е прекосил целия и се е втурнал в магазина. Вече беше съвсем задъхан, разбира се, и сърцето му биеше по-бързо от звънчето на вратата, което остана да трепти и звънти след него от бързото затваряне на вратата.

— Здравей, юнак! — каза мистър Панкс. — Какао има, Алтро, човече?

Мистър Баптист, или синьор Кавалето, сега вече разбираше английски почти така добре, както самият мистър Панкс, и можеше да говори много добре. Въпреки това мисис Плорниш с извинителна гордост от езиковите си дарования, която я караше да се чувствува едва ли не италианка, влезе в ролята на преводачка.

— Той иска знае — рече мисис Плорниш — какво не в ред?

— Да влезем в Щастливия котидж, падрона — отвърна мистър Баптист и посочи много тайнствено с десния си показалец, — да влезем там!

Мисис Плорниш се гордееше с титлата падрона, която, според нея, означаваше не толкова господарка на къщата, колкото майсторка на италианския език. Тя веднага изпълни желанието на мистър Баптист и всички влязоха в котиджа.

— Той надява вие не страх — каза тогава мисис Плорниш, като превеждаше думите на мистър Панкс по нов начин с присъщата си богата изобретателност. — Какво случи? Говорете на падрона!

— Видях някого — отвърна Баптист. — Аз него rincontrato!^[1]

— Него! Кой него? — запита мисис Плорниш.

— Лош човек. Най-лош човек. Надявах се никога не го видя вече.

— Как вие знаете той лош? — запита мисис Плорниш.

— Не е важно, падрона. Зная това твърде добре.

— Той вас видя? — запита мисис Плорниш.

— Не. Дано не. Вярвам, че не.

— Той казва, че е срещнал някакъв лош човек — преведе мисис Плорниш малко снизходително на баща си и мистър Панкс, — но се надява, че лошият човек не го е видял. — Защо — запита мисис Плорниш, като се обърна пак на италиански, — защо надява лош човек вас не видя?

— Падрона, мила моя — отвърна чужденецът, когото тя така мило покровителствуваше, — моля ви, не ме питайте. Пак повтарям, това не е важно. Аз се боя от този човек. Не искам да го виждам, не искам той да ме познае — никога! Стига вече, красавице моя! Да оставим това настрана!

Темата му беше така неприятна и така пропъди обичайната му веселост, че мисис Плорниш се отказа да настоява, пък и чаят вече бе запарен на скарата в камината. Но въпреки че престана да разпитва, любопитството и удивлението й не намаляха, както и на мистър Панкс, който се задъха така при влизането на дребния италианец, че още продължаваше да пуфти като локомотив, който изкачва стръмнина с тежък товар. Меги, сега облечена по-добре от преди, макар че още си държеше на ужасното боне, през цялото време седеше в дъното на стаята със зяпнали уста и изблещени очи и не престана да зяпа и да се пули и след прекъсването на разговора. Повече нищо не се каза по въпроса, макар че всички мислеха за него, дори и двамата малки Плорнишовци, които преглъщаха вечерята си така, като че ли бе съвсем излишно да ядат хляб и масло, щом имаше неприятната вероятност най-лошият човек да се появи и да ги погълне. Малко по малко мистър Баптист се оживи и зачурулика отново, но не се помръдна от стола си до прозореца зад вратата, макар това да не беше обичайното му място. Щом издрънчеше звънчето, той трепваше и надничаше плахо навън, уловил края на перденцето, за да прикрие лицето си — очевидно още не беше сигурен дали човекът, от когото се боеше, не го беше проследил като ловджийско куче въпреки всичките му криволичения.

Влизането на двама-трима клиенти един след друг и на мистър Плорниш накара мистър Баптист достатъчно често да повтаря държанието си, за да привлече вниманието и на другите. След чая децата си легнаха и мисис Плорниш се готвеше да направи редовното предложение на баща си да им изпее песента за Хлое, когато звънчето издрънка и мистър Кленъм влезе.

Кленъм бе умувал дълго над тефтерите и писмата си тази вечер, защото чакалните в Министерството на разтакането му отнемаха страшно много време. Но отгоре на всичко и повече от всичко го потискаше и безпокоеше последната случка у майка му. Той изглеждаше отпаднал и самотен. Така се и чувствуваше; и все пак на връщане в къщи той мина през този край на двора, за да им съобщи, че е получил още едно писмо от малката Дорит.

Новината предизвика сензация в котиджа и отвлече вниманието от мистър Баптист. Меги веднага си проби път напред, като че ли поглъщаше вестта за своята майчица не само с уши, но и с нос, уста и очи, само че последните бяха замъглени от сълзи. Тя особено се зарадва, когато Кленъм я увери, че в Рим има болници, и то уредени много добре. Мистър Панкс се издигна особено много в очите на всички, понеже беше специално поздравен в писмото. Всички бяха доволни и проявиха интерес, така че Кленъм бе добре възнаграден за труда си.

— Но вие сте уморен, сър! Позволете да ви направя чаша чай — каза мисис Плорниш, — ако благоволите да го изпиете в котиджа; и, разбира се, много ви благодарим, че сте така любезен да си спомняте за нас.

Мистър Плорниш, който считаше, че като домакин трябва да прибави и своите благодарности, ги поднесе във форма, която, според него, най-идеално съчетаваше официалност и искреност.

— Джон Едуърд Ненди — каза мистър Плорниш, като се обърна към стареца, — сър, такива скромни постъпки без искрица гордост не се представят често и затова, когато се видят, трябва да им се отдаде благодарност и почит, защото иначе може да доживеем да ги търсим и да не ги намерим и тогава така ни се пада.

На което мистър Ненди отговори:

— От все сърце съм съгласен с мнението ти, Томъс, което е също като моето, следователно нито дума повече и като не искам да изоставам от това мнение, което е „да“, Томъс, „да“, е мнението, с което винаги съм единодушен, а където няма разлика в мненията, там има само едно мнение, а не две, не, Томъс, не!

С по-малка тържественост и Артър изрази задоволството си, че те така високо са оценили малкото му внимание; а колкото за чая, обясни, че още не е вечерял, и си отива право в къщи да се подкрепи след дългия дневен труд, иначе щял с готовност да приеме гостоприемната покана. Тъй като мистър Панкс шумно набираше пара за тръгване, той завърши, като покани този господин да си вървят заедно. Мистър Панкс заяви, че не желае нищо по-добро, и двамата напуснаха Щастливия котидж.

— Ако дойдете у дома с мене, Панкс — каза Артър, когато излязоха на улицата, — и поделите с мене вечерята ми, ще ми направите почти благодеяние, защото съм изморен и без настроение тази вечер.

— Поискайте ми по-голяма услуга, когато имате нужда — каза Панкс, — и аз ще я сторя.

Едно мълчаливо разбирателство и съгласие бе установено между този странен човек и Кленъм от деня, в който той му разказа в двора на Маршалси как се е борил за семейството Дорит зад гърба на мистър Ръг. Когато екипажът потегли в онзи паметен ден, в който семейството си замина, те двамата го доизгледаха заедно и заедно си тръгнаха бавно за дома. Когато дойде първото писмо от малката Дорит, никой не прояви такъв интерес към нея, както мистър Панкс. Второто писмо, в този момент в джоба на мистър Кленъм, специално го поздравяваше. Макар досега никога да не бе правил излияния или демонстрации на чувствата си пред Кленъм и макар това, което току-що бе казал, да бе изразено с малко думи, Кленъм изпитваше все по-голяма увереност, че по своя странен начин мистър Панкс се привързва все повече към него. Всички тези нишки се преплитаха и тази вечер превърнаха мистър Панкс в котвено въже за Кленъм.

— Аз съм съвсем сам — обясни Артър, както вървяха. — Моят съдружник отсъствува по работа далече оттук и вие ще можете да се чувствувате при мене като у дома си.

— Благодаря ви. Вие не обърнахте много внимание на малкия Алтро преди малко, нали? — запита Панкс.

— Не. Защо питате?

— Той е слънчев човек и ми харесва — каза мистър Панкс. — Нещо лошо му се е случило днес. Имате ли представа какво би могло да го е разтревожило?

— Вие ме изненадвате. Нямам представа.

Мистър Панкс обясни защо пита. Артър никак не очакваше да чуе това и не можеше да даде никакво обяснение.

— Дали не е добре да го запитате — каза Панкс, — понеже е чужденец?

— Какво да го запитам? — отвърна Кленъм.

— Какво му тежи на душата.

— Мисля, че първо трябва сам да се уверя, че нещо му тежи на душата — каза Кленъм. — Аз намирам, че във всяко отношение той е така старателен, така благодарен (за най-малкото нещо) и така достоен за доверие, че може да излезе, като че ли го подозирам в нещо. А това би било много несправедливо.

— Вярно — каза Панкс. — Но слушайте! Вие не бива да ставате господар на никого, мистър Кленъм. Прекалено сте деликатен.

— Колкото за това — засмя се Кленъм, — много малко се чувствувам господар на Кавалето. Резбарството му го храни. Той държи ключовете на фабриката, през вечер е пазач и освен това е нещо като домакин; обаче имаме малко работа за неговите способности. Не! По-скоро съм негов съветник, отколкото господар. Ако ме наречете негов постоянен съветник и банкер, би било по-близко до действителността. Но като казвам, че съм негов банкер, не е ли интересно, Панкс, че спекулациите, които точно сега се въртят из главите на толкова хора, се въртят и в Кавалетовата?

— Спекулации ли? — изсумтя Панкс. — Какви спекулации?

— Тези предприятия на Мърдл.

— О! Капиталовложенията! — каза Панкс. — Ай, ай, ай! Не знаех, че говорите за капиталовложения.

Бързият му отговор накара Кленъм да го погледне, усъмнен дали няма наум нещо повече от казаното. Тъй като думите му бяха придружени с ускоряване на крачките му и съответното затруднение в дихателния му апарат, Артър не настоя и те скоро стигнаха до дома му.

Вечерята, която се състоеше от супа и баница с месо от гълъб, сервирана на малка кръгла масичка пред огъня и полята с бутилка хубаво вино, смаза най-ефикасно колелата на мистър Панкс. Така че, когато Кленъм извади лулата си и даде още една на Панкс, последният се почувствува съвсем добре.

Известно време те пускаха мълчаливо кълбета дим — мистър Панкс напомняше кораб, който плава при попътен вятър, в спокойно море и всички други благоприятни условия. Той заговори пръв и каза:

— Да. Капиталовложения е думата.

Кленъм го погледна както преди и рече:

— Ха!

— Пак се връщам на това, както виждате — рече Панкс.

— Да, виждам, че се връщате на същото — отвърна Кленъм, като се питаше защо.

— Не ви ли се видя странно, че тези мисли се въртят и в главата на Алтро? А? — запита Панкс, като пушеше. — Не се ли изразихте така?

— Така казах.

— Да! Но като си помислите, че целият двор се е запалил на тази тема; като си помислите, че всички ме срещат с това име на устата, когато събирам наемите и тук, и там, и навсякъде, безразлично дали плащат, или плащат. Мърдл, Мърдл, Мърдл. Вечно Мърдл.

— Странно, как едно увлечение се налага с такава продължителност — каза Артър.

— Да, нали? — отвърна Панкс.

Като продължи да пуши една-две минути по-въздържано, отколкото можеше да се очаква след недавнашното смазване, той додаде:

— Защото, виждате ли, тези хора не разбират нищо от въпроса.

— Съвсем нищо — съгласи се Кленъм.

— Нищичко — извика Панкс. — Нямат представа от цифри. Не разбират нищо от парични въпроси. Никога не са правили сметки. Никога не са смятали правилно, сър!

— Ако бяха… — Кленъм щеше да продължи мисълта си, когато мистър Панкс, без да промени изражението си, издаде звук, който така надмина обичайните му носови и бронхиални усилия, че той си прекъсна думата.

— Ако бяха…? — въпросително повтори Панкс.

— Мисля че… вие… заговорихте — каза Артър, като се колебаеше как да нарече прекъсването.

— Ни най-малко — каза Панкс. — Още не. Може да заговоря след някоя и друга минута. Ако бяха… какво?

— Ако бяха — забележи Кленъм, който беше малко объркан как да разбере приятеля си, — ами че тогава щяха да разбират нещата по-добре.

— Как така, мистър Кленъм? — запита бързо Панкс и като че ли от самото начало на разговора беше зареден с голям заряд, изстреля: — Те са прави, знаете ли? Те не го говорят сериозно, но са прави.

— Прави, ако споделят склонността на Кавалето да се впуска в сделки с Мърдл ли?

— На-пъл-но, сър! — каза Панкс. — Аз се занимах с въпроса. Направих калкулациите. Сметките ми излязоха. Те са сигурни и реални.

Облекчен, че стигна дотук, мистър Панкс смукна от лулата, колкото дълбоко му позволяваха дробовете, и загледа многозначително Кленъм, като продължи да вдишва и издишва дима.

В тази минута мистър Панкс започна да изпуска опасната зараза, с която бе зареден. Така се предават тези болести; ето как неусетно се разпространяват те.

— Нима искате да кажете, добри ми Панкс — запита натъртено Кленъм, — че бихте вложили, да речем например, вашите хиляда лири при такава лихва?

— Разбира се — каза Панкс. — Вече го сторих.

След тези думи мистър Панкс пак смукна дълбоко и изпусна бавно дима, загледан многозначително в Кленъм.

— Казвам ви, че се включих, мистър Кленъм — каза Панкс. — Това е човек с огромни възможности, огромен капитал, влиятелен пред правителството. Неговите предприятия са най-добрите засега. Безопасни. Сигурни.

— Е! — отвърна Кленъм, като изгледа сериозно първо него, после огъня. — Вие ме изненадвате!

— Ба! — отвърна Панкс. — Не казвайте така, сър. И вие би трябвало да сторите същото. Защо не направите като мене?

От кого бе пипнал болестта Панкс, не можеше да каже, както не би могъл да каже, ако неусетно се бе разболял от треска. Породени, както много физически заболявания, от порочността на хората и после разпространени поради невежеството им, тези епидемии след известно време се предават на много страдащи, които не са нито невежи, нито порочни. От коя категория се бе заразил мистър Панкс, не се знаеше, но в очите на Кленъм той принадлежеше към последната и затова заразата, която излъчваше, беше още по-опасна.

— Значи, вие наистина сте вложили — Кленъм вече изрече думата — вашите хиляда лири, Панкс?

— Разбира се, сър! — отвърна смело Панкс и изпусна кълбо дим. — Де да бяха десет хиляди!

Тази вечер две неща тежаха на самотната душа на Кленъм; едното — дълго разтаканото очакване на съдружника му, другото — това, което бе видял и чул у майка си. Почувствувал облекчение, че има на кого да се довери, той заговори и за едното, и за другото, и разговорът се върна отново към изходната точка с нова сила.

Всичко се случи по най-прост начин. Като изоставиха темата за капиталовложенията след дълга пауза, през която пушеше, мълчаливо загледан в огъня, Кленъм каза на Панкс как и защо има работа с великото национално Министерство на разтакането.

— Колко тежко трябва да е било и продължава да е на Дойс — каза той накрая с цялото възмущение, което въпросът повдигаше у него.

— Тежко наистина — съгласи се Панкс, — но вие му гледате работата, нали, мистър Кленъм?

— Какво искате да кажете?

— Вие се занимавате с паричните работи на предприятието, нали?

— Да, доколкото мога.

— Старайте се по-добре, сър — каза Панкс. — Възнаградете го за труда и разочарованията му. Нека използува възможностите на момента. Той никога няма да се възползува сам от такъв случай, какъвто е търпелив и погълнат от работата си. Той се уповава на вас, сър.

— Правя, каквото мога, Панкс — отвърна неловко Кленъм, а колкото да преценявам и проучвам тези нови мероприятия, в които нямам опит, съмнявам се дали ме бива за това — вече остарявам.

— Остарявате ли? — извика Панкс. — Ха, ха, ха!

Сърдечният смях и залпът от сумтене и пуфтене, предизвикан от учудването на мистър Панкс, и пълното му несъгласие с тази мисъл прозвучаха така искрено, че не остана съмнение в сериозността му.

— Остарявал, а? — извика Панкс. — Чуйте, чуйте, хора! Вие, стар? Чуйте го какво говори!

Категоричният отказ да приеме мисълта дори за миг, изразен във възклицанията му и с нов залп от сумтене и пуфтене, я пропъди и от Артър. Той наистина се изплаши, че нещо може да стане на мистър Панкс поради силния конфликт, възникнал между въздуха, който той изтласкваше от себе си, и пушека, който вкарваше в себе си. Ликвидирането на втория въпрос по този начин го тикна към третия.

— Млад ли, стар ли, на средна възраст ли съм, Панкс, не зная — каза той, щом настъпи благоприятна пауза, — но се намирам в много тревожно и несигурно състояние; състояние, което ме кара да се съмнявам дали всичко, което наглед ми принадлежи, наистина е мое. Да ви кажа ли как стои въпросът? Да ви се доверя ли, Панкс?

— Да, сър — каза Панкс, — ако вярвате, че съм достоен за това.

— Вярвам.

— Тогава говорете! — краткият и бърз отговор на мистър Панкс, потвърден от внезапното протягане на черната му като въглен ръка, беше извънредно изразителен и убедителен. Кленъм горещо стисна протегнатата ръка. Тогава, като смекчи, доколкото бе възможно, характера на опасенията си, без да ги направи неразбираеми и без да споменава името на майка си, но като говореше смътно за някаква своя роднина, той довери на мистър Панкс, в общи черти опасенията си и срещата, на която бе свидетел. Мистър Панкс слушаше с такъв интерес, че забрави да пуши и остави лулата си на скарата на камината между машите. Докато трая разказът, ръцете му така въртяха и увиваха косата му по цялата глава, че когато Кленъм свърши, той изглеждаше като някакъв нов Хамлет в беседа с духа на баща си.

— Това ни връща отново към капиталовложенията, сър — възкликна той и тревожно бутна Кленъм по коляното. — Не казвам нищо за това, че вие се разорявате, за да поправите една неправда, в която нямате никаква вина. Това сте вие! Човек трябва да е верен на себе си. Но казвам следното: понеже се боите, че може да се нуждаете от пари, за да спасите от излагане и позор близките си — спечелете колкото можете повече!

Артър поклати глава, но все пак го загледа замислено.

— Натрупайте колкото може повече богатство, сър — Панкс го увещаваше и наблягаше на съвета си с всички сили. — Натрупайте толкова богатство, колкото е възможно по честен начин. Това е ваш дълг. Не заради вас самия, а заради другите. Бързайте! Бедният мистър Дойс (който наистина остарява вече) се надява на вас! Роднините ви се надяват на вас! Вие сам не знаете още какво зависи от вас.

— Е, хайде, хайде! — отвърна Артър. — Стига за тази вечер!

— Още една дума, мистър Кленъм — отвърна Панкс, — и тогава вече стига за тази вечер. Защо да оставяте всичките печалби на алчните, на разбойниците и мошениците? Защо пък да оставяте всичките печалби на моя господар и на такива като него? Вие все така правите. Като казвам вие, подразбирам такива хора като вас. Вие знаете, че е така. Ами че аз го виждам всеки божи ден. Нищо друго не виждам. Такава ми е работата. Ето защо казвам — настоя Панкс, — хайде включете се и на добър час!

— Ами ако се включа и загубя? — запита Артър.

— Това не може да се случи, сър — отвърна Панкс. — Аз проучих въпроса. Името е всеизвестно, огромни ресурси, огромен капитал, високо положение, големи връзки, влияние пред правителството! Невъзможно е!

След това заключително изложение мистър Панкс постепенно се успокои, остави косата си да улегне, доколкото бе възможно, взе лулата от скарата на камината, напълни я пак и запуши. След това те почти не говориха повече, но мълчаливо обсъждаха един и същ въпрос и се разделиха едва към полунощ. На отиване, когато си вземаше сбогом от Кленъм, мистър Панкс го обгърна в облак дим и запуши навън. Това бе прието от Артър като уверение, че може напълно да разчита на Панкс, ако някога му потрябва помощ — било по отношение на въпросите, по които говориха тази вечер, било по кой да е друг въпрос.

На другия ден, дори когато вниманието му бе заето с други неща, Кленъм на няколко пъти си спомняше за влога от хиляда лири на мистър Панкс и за неговото „проучване на въпроса“. Той си мислеше с какъв оптимизъм мистър Панкс се отнасяше към този въпрос, а по характер не беше оптимист. Мислеше си за великото национално министерство и колко би се радвал да види Дойс по-охолен. Мислеше си и за онова мрачно, зловещо място, което помнеше като свой дом, и за мрака, който се сгъстяваше около него и го правеше още по-зловещо. И пак забеляза, че където и да отидеше, все виждаше, чуваше и стигаше до прочутото име Мърдл; оказа се трудно да седи на бюрото няколко часа, без това име да се натъкне на някое от сетивата му. Започна да му се вижда странно, че то е навсякъде и че само той изпитва недоверие към него. Макар че, като стигна дотук, взе да си мисли, че дори и той не изпитва недоверие; само по някаква случайност бе се държал настрана от него.

Такива симптоми при подобна епидемия обикновено са признаци на заболяване.