Чарлз Дикенс
Малката Дорит (49) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XІІ
В която се състои голяма патриотична конференция

Прочутото име Мърдл от ден на ден се прославяше все повече и повече из страната. Никой не знаеше дали така високо прославеният Мърдл е направил добро на някого, бил той жив или мъртъв, или на каквото и да е земно същество; никой не знаеше дали у него се крие каква да е способност или проява, която да е осветила поне колкото една свещичка пътя на дълга или развлечението, на болката или удоволствието, труда или почивката, фактите или фантазията, множеството пътеки в лабиринта, из който тъпчат синовете на Адам; никой нямаше и най-малкото основание да предполага, че глината от която този идол бе направен, се различава от най-обикновената глина, в която дими най-мъждукащият фитил и едва крепи идола, да не потъне в забрава. Всички знаеха (или си мислеха, че знаят), че е натрупал огромно богатство; и само по тази причина пълзяха в краката му по-унизително и по-неизвинително, отколкото и най-черният дивак изпълзява от дупката си в земята, за да боготвори някой дънер или влечуго със заблудената си душа.

Нещо повече, дори главните жреци на това божество държаха кумира пред очите си като параван срещу своята низост. Множеството го обожаваше на доверие — макар винаги да знаеше ясно защо, — но свещенодействуващите пред олтара обикновено не изпускаха кумира от очи. Те седяха на богатата му трапеза и той на техните. Навсякъде го придружаваше една сянка, която казваше на тези главни жреци: „Такива ли са признаците, на които се доверявате и обичате и почитате; тази глава, тези очи, този говор, тонът и обноските на този човек? Вие сте подпорите на това Министерство на разтакането и управниците на народа. И когато неколцина от вас излязат от строя, всички мислят, че майката земя няма вече да роди втори управници като вас. В превъзходното ви познание на хората ли се крие вашето достойнство, което приема, ухажва и надува заслугите на този човек? Или, ако сте компетентни да разчетете правилно белезите, които никога не пропускам да ви покажа, когато той е между вас в по-голямата ви честност ли е вашето достойнство?“ Два твърде щекотливи въпроса, които се носеха из града заедно с мистър Мърдл, и по някакво мълчаливо споразумение се сподавяха.

Докато мисис Мърдл беше в чужбина, мистър Мърдл държеше голямата си къща отворена, за да минава през нея цял поток от посетители. Няколко между тях любезно обсебиха дома му. Три-четири знатни и весели дами от време на време си казваха:

— Хайде да вечеряме у нашия мил Мърдл в четвъртък! Кого да поканим?

И нашият мил Мърдл си получаваше нарежданията и седеше тежко на масата между гостите, а след това обикаляше тромаво гостните стаи и беше забележителен само с това, че нямаше никаква роля в забавлението, освен да го спъва.

Главният лакей, духът на отмъщението в живота на този велик човек, не смекчаваше за миг строгостта си. Той следеше за тези вечери в отсъствието на бюста и очите му сковаваха мистър Мърдл. Той беше корав човек и никога не намаляваше и с грам среброто от масата или с едничка бутилка — виното. Не допускаше да се даде вечеря, ако не е на съответната висота. Масата слагаше за своя прослава. Ако гостите намереха за добре да си вземат от сервираното, той нямаше нищо против; обаче то им се сервираше, за да се поддържа неговото собствено достойнство. Застанал прав до бюфета, той като че ли заявяваше: „Приел съм тази служба да гледам това, което сега ми е пред очите, и да не гледам нищо, което стои по-ниско.“ Ако чувствуваше липсата на бюста от постоянното му председателско място на масата, то беше, защото той представляваше част от неговото собствено достойнство, от която част бе временно лишен по неизбежни обстоятелства. Точно както би му липсвало украшението от средата на масата или някой хубав съд за охлаждане на виното, които са били изпратени на съхранение в банката.

Мистър Мърдл разпрати покани за вечеря в чест на Барнакълци. Лорд Десимъс щеше да присъствува и мистър Тайт Барнакл, и приятният младши Барнакл щеше да бъде представен на обществото; и целият хор от парламентарните Барнакълчета, които обикаляха из провинцията, докато парламентът беше разпуснат, и пееха възхвали за шефа си. Разбра се, че ще бъде велико събитие. Мистър Мърдл смяташе да вземе под покровителството си Барнакълци. Някакви деликатни преговори се бяха водили между него и благородния Десимъс — младия Барнакл с любезните маниери играеше ролята на посредник — и мистър Мърдл бе решил да хвърли във везните на Барнакълци тежестта на голямата си честност и големите си богатства. Злите езици подозираха нечисти сделки: може би защото беше безспорно, че ако чрез някоя сделка би могло да се осигури участието на безсмъртния враг на човешкия род, то Барнакълци биха сключили сделка и с него — за доброто на родината, само за доброто на родината.

Мисис Мърдл бе писала на великолепния си съпруг — когото би било ерес да считаме за нещо по-малко от всичките британски търговци от дните на Уитингтън^[1] насам, слети в едно и покрити с три фута дебела позлата, — бе писала на този свой съпруг едно след друго няколко писма от Рим, в които упорито настояваше, че сега или никога е моментът да се осигури Едмънд Спарклър. Мисис Мърдл му обясни, че въпросът на Едмънд е много спешен и че ще имат големи облаги, ако той получи някакво топло място веднага. В граматиката на мисис Мърдл, когато заговореше на тази важна тема, имаше само едно наклонение — повелителното; а това наклонение имаше само едно време, сегашното. Мисис Мърдл така настойчиво накара мистър Мърдл да спряга нейните глаголи, че мудната му кръв и дългите му маншети съвсем се раздвижиха.

В това възбудено състояние мистър Мърдл, чийто поглед блуждаеше около обувките на главния лакей, без да смее да го вдигне към огледалото на душата на това страшно същество, му съобщи намерението си да даде специална вечеря; не много голяма, но много специална. В отговор на което главният лакей даде да се разбере, че няма нищо против да бъде свидетел на най-изисканото събитие от този род: и денят на вечерята дойде.

Мистър Мърдл стоеше с гръб към огъня в една от гостните си и чакаше пристигането на важните гости. Той си позволяваше волността да си пече гърба на огъня само когато беше съвсем сам. В присъствието на главния лакей не би могъл да извърши подобен акт. Ако този негов угнетител се появеше в стаята в този момент, той мигом щеше да си стисне ръцете по стражарски и щеше да закрачи нагоре-надолу пред камината или да се запровира между разкошните мебели. Лукавите сенки, които като че ли излизаха от скривалището си, когато огънят пламваше, и се шмугваха обратно в него, когато той загасваше, бяха единствените свидетели на неговата волност. И те му бяха предостатъчни, ако се приеме, че тревожните погледи, които им хвърляше, означават нещо.

Дясната ръка на мистър Мърдл беше заета с вечерния вестник, а вечерният вестник беше зает с мистър Мърдл. Удивителното му предприятие, удивителното му богатство, удивителната му банка доставя тлъста храна за вестника тази вечер. Удивителната банка, чийто главен представител, основател и директор бе той, беше последното от многото чудеса на мистър Мърдл. И при това мистър Мърдл беше така скромен сред всички тези блестящи постижения, че много повече приличаше на човек, чиято къща е под запор, отколкото на финансов колос, разкрачен на килима пред собствената си камина в очакване на дребните корабчета, които щяха да доплават за вечеря.

Ето че и корабчетата вече завлизаха в пристанището! Любезният Барнакл младши пристигна пръв; но адвокатурата го настигна по стълбите. Адвокатът, въоръжен, както обикновено, с лорнета си, леко приведен по съдийски, се възрадва особено, като видя Барнакл младши, и изрази мнение, че „ще заседаваме in banco, както казваме ние, адвокатите, за да обсъдим нещо специално“.

— Наистина ли? — каза веселият Барнакл младши, чието име беше Фърдинънд. — Но как така?

— Но, моля — усмихна се адвокатът, — ако вие не знаете, как ще зная аз? Та вие сте в самото светилище на храма; аз съм само един от тълпата поклонници по полето отвън.

Ръката на адвоката беше лека или тежка в зависимост от клиента, с когото имаше работа. С Фърдинънд Барнакл тя беше ефирна. Адвокатът беше освен това винаги скромен и се подценяваше — посвоему. Страшно разнолик човек беше адвокатът, но една основна нишка минаваше през вътъка на всичките му шарки. Всеки човек, с когото имаше работа, в неговите очи беше съдебен заседател; и ако можеше, стараеше се на всяка цена да спечели този човек на страната си.

— Нашият прославен домакин и приятел — каза адвокатът, — нашата светла финансова звезда, в политиката ли се впуска?

— Впуска ли? Нима не знаете, че от известно време той е вече в парламента? — отвърна любезно Барнакл младши.

— Вярно — каза адвокатът с леко комедийния си смях, предназначен за специални съдебни заседатели; който беше съвсем различен от фарсовския му смях, предназначен за дребни търговци и обикновени заседатели: — той е вече от известно време в парламента. И все пак досега нашата звезда беше блуждаеща и нестабилна, хм!

Повечето свидетели биха се подвели от това „хм“ и биха дали утвърдителен отговор. Фърдинънд Барнакл обаче изгледа адвоката многозначително и не му даде никакъв отговор.

— Именно, именно — каза адвокатът, клатейки глава, защото нямаше да се остави да го отбият така лесно — и затова каза, че ще заседаваме in banco да обсъдим един специален въпрос, като имах пред вид, че това е тържествен случай, когато, както казва капитан Мъкхит, „съдиите се събраха: страшна гледка!“ Ние, адвокатите, сме достатъчно либерални, както виждате, за да цитираме капитана, макар че капитанът е жесток към нас. И все пак мисля, че бих могъл да дам като показание и едно признание на капитана — каза адвокатът и някак шеговито завъртя глава; защото и при официалните си пледоарии той винаги си даваше вид, че най-добродушно се шегува със себе си, — едно признание на капитана, че законите, общо взето поне, се създават с намерение да бъдат безпристрастни. Защото, както казва капитанът, дано го цитирам правилно, ако ли пък греша — тук той леко комедийно докосна рамото на събеседника си с лорнета, — то нека моят учен приятел ме поправи:

Законите за всички щом са учредени,

порока в другите да обуздават, както и в мене,

защо ли по-отбрано не ми е обществото,

като увисна в Тайбърн на дървото!

С тези думи те стигнаха до гостната стая, където мистър Мърдл се грееше на огъня. Мистър Мърдл се почуди, когато адвокатът влезе с такива думи на устата, та той трябваше да обясни, че цитира Гей^[2].

— Разбира се, това не е някой от нашите авторитети от Уестминстър Хол — каза той, — но все пак не е за презиране в очите на човек с такива практически познания за света като мистър Мърдл.

Мистър Мърдл погледна, като че ли се канеше да каже нещо, но веднага пак погледна, като че ли сметна да не казва нищо. Този промеждутък от време позволи да съобщят за идването на Епископа.

Епископа влезе смирено, но все пак с твърди и бързи стъпки, сякаш се бе завтекъл да си сложи официалните вълшебни обувки, с които вземаше седем левги на една крачка, та да обиколи света, за да види дали всички хора са в добро състояние. Епископа нямаше никаква представа, че случаят е от някакво значение. Това беше най-забележителната черта в държанието му. Той беше стегнат, свеж, весел, любезен, ласкав, но така удивително наивен.

Адвокатът отиде до него, за да се осведоми най-учтиво за здравето на съпругата му. Съпругата на Епископа била малко неразположена, понеже се простудила на някаква конфирмация^[3], но иначе била добре. Младият мистър Епископ също бил добре. Той си бил в енорията с жена си и невръстните си деца.

Следващият по ред пристигна хорът на Барнакълчетата, а след тях — лекарят на мистър Мърдл. Адвокатът, който пазеше по един ъгъл от окото си и от лорнета си за всеки, който влизаше през вратата, с когото и да говореше и за каквото и да разправяше, умело се промъкна между тях, без някой да го види, и погъделичка всеки член от заседателите на любимото му място. С някои от представителите на хора той се присмя на сънливия депутат, който излязъл в кулоарите предната вечер и после гласувал за противната страна. С други оплака новия дух на времето, който карал хората да проявяват неестествен интерес към обществените работи и обществените пари; с лекаря намери да каже някоя дума за здравето изобщо; налагаше се да му поиска и малко сведения относно някого от неговата професия — човек с безспорна ерудиция и изискани маниери, — но, разбира се, и други представители на лечебното изкуство (съдийски поклон) притежавали тези качества, развити до най-висша степен, — който му бил свидетел по едно дело и от когото след кръстосан разпит разбрал, че се считал за представител на нов начин на лечение, който се струвал на адвоката… е?… да, адвокатът е на това мнение, то било неговото лично мнение и той се надявал, че и лекарят ще го потвърди. Без да си позволява да решава в какво се състои спорът по този въпрос, все пак на адвоката се струвало от гледна точка на здравия разум, а не, така да се каже, от адвокатска прозорливост, че тази нова система е — нека бъде извинен за смелостта да каже пред очите на такъв голям авторитет — нещо като мистификация. Ах! Насърчен от такава силна поддръжка, сега адвокатът можеше смело да твърди, че е мистификация, и му олекна на душата.

В това време се появи мистър Тайт Барнакл, който като доктор Джонсъновия^[4] прочут познат имаше само една идея в главата си, и то погрешна. Този бележит господин заедно с мистър Мърдл седяха, потънали в мисли, в двата ъгъла на една жълта отоманка и пазеха гробно мълчание, също като двете крави от картината на Кайп^[5], която висеше на отсрещната стена.

Но ето пристигна и лорд Десимъс. Главният лакей, който изпълняваше досега само една страна от обикновените си функции: да оглежда гостите при влизането им (и то по-скоро пренебрежително, отколкото благосклонно), си даде труд да се изкачи чак до горния етаж, за да съобщи за пристигането му. Тъй като лорд Десимъс беше страшно внушителен пер, едно стеснително младо депутатче от Долната камара, което беше една от последните рибки, уловени от Барнакълците, и което беше поканено на това тържество да ознаменува улавянето си, замижа, когато Негово превъзходителство влезе.

Все пак лорд Десимъс се зарадва, като видя депутатчето. Той се зарадва и като видя мистър Мърдл, зарадва се, че вижда и Епископа, зарадва се, че вижда адвоката, радваше се, че вижда лекаря и Тайт Барнакл, и хора от Барнакълчета, радваше се, че вижда и Фърдинънд, частния си секретар. Лорд Десимъс, макар и да беше най-великият човек на света, не се отличаваше с изискани маниери и Фърдинънд го беше така добре обучил, че той не пропусна да каже на нито един от гостите, че се радва да го види. Като изчерпа този изблик на енергия и благоволение, Негово превъзходителство се включи в композицията по картината на Кайп и представи третата крава в групата на отоманката.

Адвокатът, който чувствуваше, че е спечелил всичките заседатели на своя страна и сега му оставаше да улови в мрежата си и председателя, се отправи веднага към него с лорнет в ръка. Той му постави за разглеждане въпроса за времето като тема, която не изисква официална резервираност. Адвокатът рече, че му казали (както казват на всеки, макар че кой казва и защо, ще си остане вечна тайна), че нямало да има праскови и кайсии тази година. Лорд Десимъс не бил чувал нищо лошо за прасковите си, но по-скоро вярвал, ако хората му не се лъжели, че нямало да му се родят ябълки. Ябълки ли? Адвокатът ахна от почуда и съчувствие. Фактически му беше все едно, ако по цялата земя не се родеше ни една ябълка, но интересът, който прояви по този ябълков въпрос, беше просто трогателен! Но, моля, лорд Десимъс — нали знаете, ние, досадните адвокати, обичаме да събираме сведения — човек не знае кога ще му потрябват, — та, лорд Десимъс, как ще обясните това? Лорд Десимъс не можеше да развие каквато и да е теория по въпроса. Този отговор можеше да смути някой друг, но адвокатът не го остави на мира и все така смело запита:

— Ами крушите?

Дълго след като адвокатът стана главен прокурор, този случай продължаваше да се цитира като най-големия му удар.

Лорд Десимъс си спомнил за една круша, която растяла някога в градината до задния двор на неговата хазяйка в Итън, на което дърво остана вечно да цъфти единственият му духовит каламбур. Той беше кратък, джобен каламбур, основан на разликата между итънските плодове и парламентарните плодове, но каламбурът беше от такъв род, че на лорд Десимъс се струваше невъзможно да се усети тънкостта му без пълно и всестранно запознаване с дървото. И така отначало историята не споменавала за никаква круша, сър, после открила дървото през зимата, пренесла го през сменящите се сезони, видяла го да напъпва, да разцъфтява, да роди плод, видяла плода да узрее, накъсо казано, отгледала дървото така прилежно и подробно, докато могло да се излезе от прозореца на спалнята и да се грабне плодът, че отегчените слушатели благодаряха на бога, че дървото било насадено, дълго преди лорд Десимъс да постъпи в Итън. Интересът, който адвокатът бе проявил към ябълките, избледня пред захласа, с който слушаше перипетиите на тези круши от момента, когато лорд Десимъс започна с думите: „С вашия въпрос за крушите ми напомнихте за една круша“, чак до богатото заключение: „и така ние преминаваме през различните промени в живота от плодовете на Итън до плодовете на Парламента“^[6], че слезе по стълбите до долния етаж с лорд Десимъс и дори после седна до него на масата, за да чуе историята докрай. По това време вече адвокатът почувствува, че си е осигурил и председателя и може да отиде да вечеря с добър апетит.

А вечерята беше такава, че да ти отвори апетит, дори ако нямаш. Най-редки блюда, великолепно приготвени и великолепно сервирани. Най-отбрани плодове, най-вкусни вина, най-изящни прибори от злато, сребро, порцелан и стъкло — чудеса на изкуството, безброй наслади за вкуса, обонянието и окото! О, какъв чудесен човек беше този Мърдл! Какъв велик човек, какъв майстор, как щедро и завидно надарен — с една дума, какъв богат човек!

Той яде само обичайната си проста, диетична храна на диспептик, която не струваше повече от двадесетина пенса. И през цялата вечер си остана така вързан в езика, както никой друг забележителен човек по света. За щастие лорд Десимъс беше едно от тези възвишени същества, с които не е нужно да се разговаря, защото винаги са погълнати от съзерцание на собственото си величие. Това даде възможност на срамежливото депутатче да си задържи очите отворени достатъчно дълго, за да види какво яде. Обаче заговореше ли лорд Десимъс, то ги затваряше отново.

Приятният Барнакл младши и адвокатът занимаваха гостите с приказките си. Епископа би бил също извънредно приятен, ако не беше неговата наивност. Той така скоро изоставаше от другите! Щом намекнеха за някаква сензация, той не разбираше за какво става дума. Светските работи не бяха по силите му; никак не можеше да ги проумява.

Това особено пролича, когато адвокатът между другото спомена, че бил щастлив да чуе какво партията щяла скоро да вербува добър член със здрава и ясна прозорливост — у когото няма нищо показно и външно, но притежава здрава мисъл и практичен ум, — а именно нашия приятел мистър Спарклър.

Фърдинънд Барнакл се засмя и рече: о, да, той вярва, че е така. Подаден глас си е глас и винаги добре дошъл.

Адвокатът съжаляваше, че нашият добър приятел липсва.

— Мистър Спарклър липсва днес, мистър Мърдл — рече той.

— В чужбина е с мисис Мърдл — отвърна този джентълмен, измъквайки се бавно от дългата си разсеяност, през време на която се мъчеше да вкара една супена лъжица в ръкава си. — Присъствието му не е належащо.

— Безсъмнено, магическото име Мърдл ще бъде достатъчна гаранция за всички — каза адвокатът и присви рамене.

— Ами… да… вярвам — съгласи се мистър Мърдл, като пусна лъжицата и неловко започна да си кръстосва ръцете и да ги завира в маншетите на ръкавите си, — вярвам, че моите хора там долу няма да създават трудности.

— Образцови хора! — каза адвокатът.

— Радвам се, че ги одобрявате — каза мистър Мърдл.

— Ами избирателите от другите две места — продължи адвокатът и очите му светнаха, като хвърли поглед към великолепния си съсед, — нали знаете, ние, адвокатите, сме любопитни и си пъхаме носа навсякъде. Все събираме оттук-оттам материали, които бог знае къде може да ни влязат в работа, да скърпиме някое мнение — та какво ще кажете за избирателите в онези две места? Така похвално ли се поддават на усилващото се влияние на това грандиозно предприятие и това славно име? Така леко и спокойно ли се вливат тези дребни ручейчета във величествения поток, който оплодява земята по пътя си, така прекрасно ли се подчиняват те на природните закони, че да може направлението им точно да се изчисли и предвиди?

Мистър Мърдл се смути малко от красноречието на адвоката, та погледът му зашари по най-близките солници и после рече колебливо:

— Те напълно съзнават дълга си към обществото, сър. Ще изберат всеки, когото им изпратя.

— Радвам се да го чуя — рече адвокатът. — Радвам се да го чуя.

Трите въпросни места бяха три отвратителни дупки на нашия остров, които съдържаха три малки затънтени, мръсни избирателни колегии от невежи къркачи и лапачи, които в пияно състояние бяха залитнали в джоба на мистър Мърдл. Фърдинънд Барнакл се изсмя непринудено и каза, че са веселяци. Епископа, чийто ум се рееше из облаците, се беше откъснал напълно от околната среда.

— Моля — запита лорд Десимъс и изгледа масата, — каква е тази история, гдето чувам за някакъв джентълмен, който бил дълго задържан в затвора на длъжниците, а се оказало, че е от богато семейство и наследил много пари? Чувам най-различни версии. Знаеш ли нещо по това, Фърдинънд?

— Зная само — каза Фърдинънд, — че създаде на Министерството, към което имам честта да принадлежа (блестящият Барнакл младши подхвърли фразата шеговито, като че ли да каже: „Добре знаем, че това са само фрази, но трябва да ги поддържаме, трябва да поддържаме играта“), безкрайно много неприятности и ни постави в безброй затруднителни положения.

— Затруднителни положения ли? — повтори лорд Десимъс с величествена пауза и замисляне над думите, което накара срамливото депутатче съвсем да замижи. — Затруднителни положения?

— Много объркана работа, наистина — забеляза Тайт Барнакл със силно възмущение.

— От какъв характер беше тази работа? — каза лорд Десимъс. — Какво беше естеството на тези… хм… затруднителни положения, Фърдинънд?

— О, историята е интересна като история — отвърна този джентълмен, — по-интересна не може да бъде. Този мистър Дорит (името му е Дорит) ни беше длъжник цяла вечност, преди феята да излезе от банката и да му донесе богатството. Той подписал някакъв контракт, който изобщо не беше изпълнен. Бил съдружник в някакво голямо предприятие — алкохол ли, копчета ли, вино ли или вакса, овесено брашно ли или вълнен текстил, свинско ли или телени копчета, желязо ли или петмез, или обувки, или бог знае какви потребности за войската или моряците, или кой да е — и предприятието фалирало, а тъй като ние бяхме между кредиторите, длъжниците бяха изпратени в затвора на законно основание, както му е редът, и прочие. Когато феята се появила и той поиска да ни се изплати, ей богу, стигнахме до такъв рекорд на проверки и контрапроверки, подписи и контраподписи, че ни бяха нужни шест месеца, за да разберем как да приемем парите и как да издадем разписка за това. Това бе истински триумф на обществена дейност — каза красавецът Барнакл младши и се засмя сърдечно. — Надали някой е виждал в живота си такъв куп формуляри. „Слушайте — каза ми един ден прокурорът, — ако бях поискал от това Министерство да ми отпусне две-три хиляди лири стерлинги, вместо да ги получи, сигурно нямаше да срещна толкова трудности.“ — „Прав сте, човече — рекох му, — и за в бъдеще ще знаете, че и ние вършим нещо тук.“

Приятният Барнакл младши завърши, като се изсмя още веднъж сърдечно. Той наистина беше непринуден, крайно приятен младеж и обноските му подкупваха.

Мистър Тайт Барнакъл не гледаше така лекомислено на въпроса. Според него, било неправилно от страна на мистър Дорит да безпокои Министерството, като поискал да си плати дълга след толкова години.

Но мистър Тайт Барнакл ходеше закопчан догоре и следователно имаше авторитет. Всички хора, които ходят закопчани, са с авторитет. На закопчаните хора им вярват. Дали за това въздействува на хората самото обстоятелство, че е в тяхна власт да се разкопчаят, а не се възползуват; дали пък считат, че мъдростта се кондензира и увеличава, ако я закопчеят, и се изпарява, ако я разкопчеят — така или иначе, важният човек е винаги закопчан. Мистър Тайт Барнакл никога нямаше да има и половината от цената, на която се котираше, ако палтото му не беше винаги закопчано чак до бялата му връзка!

— Може ли да запитам — каза лорд Десимъс, — дали мистър Дорит… хм… Дорит има деца?

Тъй като никой не отговори, домакинът каза:

— Има две дъщери, милорд.

— О, вие ги познавате? — запита лорд Десимъс.

— Мисис Мърдл ги познава. И мистър Спарклър. Всъщност — каза мистър Мърдл — струва ми се, че едното от младите момичета е направило впечатление на Едмънд Спарклър. Той е влюбчив, и… струва ми се… победата…

Тук мистър Мърдл спря и се загледа в покривката на масата; така правеше винаги, когато разбереше, че е наблюдаван или слушан.

Адвокатът беше необикновено доволен, че семейство Мърдл и това семейство вече са влезли във връзка. Той заяви тихо през масата на Епископа, че това е аналогичен пример на онези физически закони, които казват, че които си приличат, се привличат. Той гледаше на тази притегателна сила на парите към парите като нещо особено интересно и любопитно. Нещо необяснимо сродно с магнетизма и гравитацията. Епископа, който пак бе слязъл на земята, когато подхванаха тази тема, се съгласи. Той каза, че наистина е от голямо значение за обществото, когато човек, който неочаквано е получил власт да върши добро или зло на обществото, се слее, така да се каже, с по-висшата, по-гигантската сила, чието влияние (както при случая с нашия приятел, на чиято трапеза седим) обикновено действува в съгласие с най-добрите интереси на обществото. По този начин, вместо да имаме два съпернически и борещи се пламъка, единият по-силен, другият по-слаб, всеки от тях да дава бледа и несигурна светлина, ние получаваме слята, силна и ярка светлина, чиито благодатни лъчи пръскат равномерна топлина по цялата страна. Епископа, изглежда, много хареса изказването си по въпроса, та се разпростря по-нашироко, през което време адвокатът (за да не загуби един заседател) се преструваше, че е в краката му и гълта неговите поучения.

Вечерята и десертът траяха три часа, та срамливото депутатче така замръзна под сянката на лорд Десимъс, че дори и храната, и напитките не можаха да го сгреят. Лорд Десимъс, като висока кула в равнината хвърляше сянка през цялата маса, скриваше светлината на уважаемия депутат, смразяваше го чак до мозъка на костите и го накара да добие страшна представа за разстоянието между хората. Когато той предложи на нещастника да се чукнат, черната му сянка падна върху него и съвсем го обърка; а когато каза: „За ваше здраве, сър“, около него всичко опустя и хората изчезнаха от очите му.

Най-после лорд Десимъс закръжи между картините с чаша кафе в ръка и даде повод за размисъл на всички умове относно вероятностите да спре да кръжи и да даде възможност на по-дребните птички да запърхат до горния етаж; нещо, което не можеше да стане, докато той не разпери благородните си крила и литне в тази посока. След няколко безплодни размахвания на крилата най-после той се понесе нагоре към приемните стаи.

И тук възникна една трудност, както става винаги когато двама души са поканени нарочно на вечеря, за да разговарят по някой въпрос. Всички (освен Епископа, който не подозираше нищо) знаеха отлично, че тази вечеря е изядена и изпита с определената цел лорд Десимъс и мистър Мърдл да си поговорят пет минути. Така внимателно подготвеният случай дойде — и сега стана ясно каква голяма изобретателност е нужна, за да се съберат двамата вожда в същата стая. Мистър Мърдл и благородният му гост упорито обикаляха в противоположните краища на стаята. Напразно любезният Фърдинънд докара лорд Десимъс да погледа бронзовите коне близо до мистър Мърдл. Тогава пък мистър Мърдл се изплъзна и се отплесна нанякъде.

Тъкмо докара мистър Мърдл при лорд Десимъс да му разкаже историята на уникалните дрезденски вази, лорд Десимъс се изплъзна и отиде нанякъде, докато той още приближаваше своя човек до целта.

— Виждали ли сте подобно нещо? — запита Фърдинънд адвоката, след като бе разкарван напразно няколко пъти.

— Често — отвърна адвокатът.

— Остава само аз да натикам единия в един ъгъл, а вие да натикате другия — каза Фърдинънд, — иначе в края на краищата няма да излезе нищо.

— Много добре — каза адвокатът. — Аз ще натикам Мърдл, ако искате, но не милорда.

Както беше раздразнен, Фърдинънд се разсмя.

— Дявол да ги вземе и двамата! — каза той, като си погледна часовника. — Искам да се измъкна. Какъв бяс им пречи да се съберат? И двамата знаят какво искат и какво смятат да правят. Гледайте ги!

Те продължаваха да се мяркат в противоположните краища на стаята, като всеки от тях смешно се преструваше, че не мисли за другия, а то беше така очевидно, като че ли мисълта беше написана с тебешир на гърба му. Епископа, който преди малко бе участвувал в групата на адвоката и Фърдинънд, но чиято наивност и святост пак го бе изключила от темата, се приближи до лорд Десимъс и се впусна в разговор с него.

— Най-добре да доведе лекаря на Мърдл да го улови и задържи — каза Фърдинънд, — а после ще примамя славния си роднина и ако не успея, просто ще го довлека насила.

— Щом като ми правите чест да потърсите скромната ми помощ — каза адвокатът с най-лукавата си усмивка, — тя ще бъде ваша с най-голямо удоволствие. Не смятам, че един човек може да извърши сам тази задача. Но ако вие се нагърбите да задържите лорда в онази най-отдалечена приемна, където той сега така се е задълбочил в мисли, аз ще се нагърбя да доведа нашия мил Мърдл — няма да му дам възможност да се изплъзне този път.

— Дадено! — рече Фърдинънд.

— Дадено! — рече адвокатът.

Адвокатът представляваше чудесна гледка: размахал лорнета си за панделката, привел леко рамене, като че ли се кланяше, самодоволно усмихнат на всички заседатели в света, уж случайно се озова до рамото на мистър Мърдл, възползува се бързо от това благоприятно обстоятелство и му заговори по някакъв дребен въпрос, по който държеше да получи напътствие в светлината на практичните му познания. Тук той улови мистър Мърдл под ръка и леко го поведе; някой си банкер, когото ще назовем А. Б., авансирал значителна парична сума, да речем петнадесет хиляди лири стерлинги, на някой си негов клиент, когото ще зовем П. К. (Тук понеже се приближаваха до лорд Десимъс, той хвана мистър Мърдл по-здраво.) Като гаранция за изплащането на този аванс на П. К. — когото можем да наречем вдовица — в ръцете на А. Б.били депозирани нотариалните актове на едно имение, което ще наречем Блинкитър Додлз. Сега въпросът се състоял в следното: синът на П. К., който тогава вече бил пълнолетен, имал известно право да сече и подкастря горите в Блинкитър Додлз… но жалко наистина! Жалко! В присъствието на лорд Десимъс не бива да задържам домакина с нашите сухи правни въпроси. Ще оставим това за друг път. Адвокатът наистина се почувствува неловко и отказа да каже и дума повече. Не би ли му отделил Епископа няколко минутки? (Той бе вече настанил мистър Мърдл на един диван до лорд Десимъс и сега или никога беше моментът двамата да кръстосат шпаги.)

С изключение на Епископа, който, както винаги, нямаше и най-малка представа какво става — останалите гости, силно възбудени и любопитни, се скупчиха около огъня на съседната приемна и се преструваха, че разговарят непринудено по най-различни дребни злободневки, докато мислите и погледите на всички тайно се въртяха около уединената двойка. Хорът беше особено развълнуван, може би защото ужасно се боеше да не би някое тлъсто парченце да му се изплъзне. Само Епископа говореше непрестанно и спокойно. Той разговаряше с великия лекар за разслабването на гласните връзки, от което много често страдали младите свещеници, и по какъв начин да се ограничи широкото разпространение на тази болест сред църквата. Лекарят беше на мнение, че най-добрият начин да се избегне това е, първо, да се научиш да четеш проповеди, преди да направиш от това своя професия. Епископа запита колебливо, наистина ли мисли така? И лекарят отвърна решително „да“.

Същевременно Фърдинънд беше единствен от компанията, който играеше роля на разузнавач и стоеше някъде по средата между компанията и двамата, като че ли лорд Десимъс правеше някаква хирургическа операция на мистър Мърдл, или обратно — мистър Мърдл — на лорд Десимъс, и услугите му можеха да бъдат всеки миг нужни. И наистина след четвърт час лорд Десимъс извика: „Фърдинънд!“ и той отиде и зае мястото си в конференцията, която продължи още пет минути. Тогава от хора се изтръгна полусподавена въздишка, защото лорд Десимъс стана да си върви. Пак обучен от Фърдинънд така, че дори да стане симпатичен, той се ръкува по най-блестящ начин с всички и дори рече на адвоката:

— Дано не ви отегчих с моите круши.

На което адвокатът отговори:

— Итънските ли, милорде, или парламентарните? — като показа елегантно по този начин, че е запомнил каламбура, и деликатно даде да се разбере, че ще го помни, докато е жив.

След него напусна и цялата авторитетна тежест, закопчана в лицето на мистър Тайт Барнакл; а след него и Фърдинънд Барнакл се забърза за операта. Някои от останалите постояха още малко да чукнат златните си чаши ликьор върху тънкокраките масички от времето на Людовик XIV; и отчаяно се надяваха да чуят някоя дума от мистър Мърдл. Обаче Мърдл, както обикновено, се влачеше бавно из гостните като мътна вода и не обелваше и зъб.

Не минаха ден-два и по целия град се разнесе новината, че Едмънд Спарклър, ескуайър, доведен син на световноизвестния мистър Мърдл, е провъзгласен за един от лордовете на Министерството на разтакането; със звън на фанфари бе съобщено на всички правоверни, че това чудесно назначение трябва да се посрещне с радост като милостив и благосклонен израз на дълбока почит, оказана от милостивия и благосклонен Десимъс на онези търговски среди, чиито интереси в една търговска страна… и прочие, и прочие…

Така подкрепена от този официален израз на уважение, чудесната банка и всички останали чудесни предприятия продължиха да съществуват и да се издигат; и зяпачите идваха в Харли Стрийт и Кавендиш Скуеър само да погледнат къщата, където живееше това златно чудо.

И когато виждаха главния лакей да си подава главата на вратата в някой миг на благоволение, зяпльовците се удивяваха на разкошния му вид и се питаха колко ли пари има в чудната банка. Но ако познаваха по-добре почтената Немезида, хич нямаше да се питат такова нещо и биха могли да кажат цифрата най-точно.