Чарлз Дикенс
Малката Дорит (47) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава X
Сънищата на мисис Флинтуинч зачестяват

Прохладните чакални на Министерството на разтакането, където прекарваше доста време в обществото на различни досадни осъдени, чиято присъда беше да ги разкъсват живи на това колело, осигуриха на Артър Кленъм доста свободно време през 3–4 последователни дни за премисляне на недавнашната си среща с мис Уейд и Тетикоръм. Той не бе успял да разбере нищо повече и бе готов да остави въпроса така висящ.

През това време не бе посещавал неприветливата стара къща на майка си. Като дойде обичайната му вечер за отиване там, той напусна около девет часа жилището на съдружника си и бавно се запъти към мрачния дом на младостта си.

В своето въображение той го виждаше заплашителен, тайнствен и тъжен, и не само домът му се струваше такъв, но и цялата околност бе помрачена от сянката му. В тази тъжна вечер мрачните улици, по които минаваше, изглеждаха хранилища на зловещи тайни. Пустите кантори с поверителните си книжа и документи, заключени в сандъци и каси; банкерските къщи с тайните си съкровищници и подземия, ключовете от които се криеха някога в тайни джобове и тайни пазви; тайните на всички пръснати по света мелничари от огромната мелница, между които безсъмнено имаше и грабители, фалшификатори и всякакъв род измамници, които зората на всеки нов ден можеше да разкрие, той си въобразяваше, че тези скрити неща правят въздуха по-тежък. Колкото повече се приближаваше до източника му, мракът се сгъстяваше все повече и той се замисли за тайните на самотните църковни гробища, където хората, които бяха трупали и крили натрупаното в железни сандъци, на свой ред бяха също така скрити, но още не бяха престанали да вършат зло чрез последиците от делата си; помисли и за тайните на реката, която влачеше мътните си води между навъсените пущинаци на тайнствени домове, натъпкани с тайни, които се простираха на цели мили разстояние и отблъсваха от себе си и чистия въздух, и широките поля, метени от ветрове и крилата на птици.

Мракът се сгъсти още повече, като наближи къщата, и пред въображението му изплува тъжната стая, обитавана някога от баща му, където още витаеше лицето с умоляващия поглед, който изгасна пред очите му, когато никой друг не бдеше край леглото на умиращия. И задушният й въздух беше една тайна, и мракът, и мухълът, и прахът в цялата къща бяха тайна. В самото сърце на дома царуваше майка му с неподвижно лице и непреклонна воля, здраво стиснала в ръка всички тайни на неговия собствен и на бащиния му живот, и готова да срещне лице с лице последната тайна на всеки живот.

Той бе свърнал в тясната стръмна уличка, от която се влизаше в двора отвъд оградата на къщата, когато зад него свърнаха още нечии стъпки и някой мина така близо до него, че го блъсна в стената. Тъй като главата му гъмжеше от горните мисли, срещата го изненада, така че другият пътник има време само да каже грубо:

— Извинете! Не по моя вина! — и да си отмине, преди Кленъм да дойде на себе си.

Когато след миг се съвзе, той видя, че човекът, който крачеше пред него, е същият, който така дълго бе занимавал мисълта му през последните няколко дни. Не беше никаква случайна прилика, под влиянието на силното впечатление, което му бе направил човекът. Беше той самият: мъжът, когото беше следил заедно с момичето и чийто разговор с мис Уейд бе подслушал.

Улицата беше много стръмна и крива, а човекът (който макар и не пиян, изглеждаше зачервен от пиене) се спусна по нея така бързо, че Кленъм го изгуби от поглед. Без определено намерение да го следи, но по-скоро движен от импулсивното желание да го гледа още малко време, Кленъм ускори стъпките си, за да отмине завоя на улицата, който го скриваше от погледа му. Но като зави край ъгъла, човека вече го нямаше.

Застанал близо до портата на майчината си къща, той погледна надолу по улицата, но тя беше пуста. Нищо не хвърляше такава голяма сянка, че да скрие човека, нито пък имаше някакъв завой, където да е кривнал; не се чу и звук от отваряне и затваряне на врата. И все пак той реши, че човекът трябва да е имал ключ, та да е отворил една от многото врати и да е влязъл някъде.

Замислен за тази странна случка и за беглата среща, той влезе в двора. Като погледна по навик към слабо осветените прозорци на майчината си стая, очите му съзряха човека, когото току-що бе загубил, застанал до оградата на малкия пуст двор, загледан в същите прозорци и усмихнат под мустак. Няколко от множеството улични котки, които вечно бродеха там нощя, изплашени от него, изглежда се бяха спрели, когато и той се бе спрял, и го гледаха от върховете на стени, портали и други безопасни позиции с очи, много подобни на неговите собствени. Той се бе спрял само за миг, за да се поразвлече. Веднага след това продължи, отметна края на пелерината от рамото си, изкачи се по разкривените стъпала и почука силно на вратата.

Макар и много изненадан, Кленъм взе бързо решение. Той също отиде до вратата и се изкачи по стълбите. Неговият приятел го изгледа дръзко и си запя:

Кой минава в този късен час?

Спътникът на Мажолен.

Кой минава в този късен час?

Кой е вечен веселяк?

И пак почука.

— Много сте нетърпелив, сър — каза Артър.

— Такъв съм, сър. Дявол да ме вземе, сър, нетърпелив съм си по характер — отвърна странникът.

Звукът на веригата, която мисис Ефри предпазливо поставяше на вратата, преди да я отвори, накара и двамата да погледнат натам. Ефри я отвори много малко, със запалена свещ в ръка, и попита кой идва по това време на нощта и чука така!

— Ха, Артър! — добави тя учудено, като го видя пръв. — Ти ли си това? О, бог да ни е на помощ! Не може да бъде! — извика тя, като видя другия. — Пак той!

— Вярно! Пак той, мила мисис Флинтуинч — извика странникът. — Отворете вратата и дайте да прегърна моя мил приятел Джеримая! Отворете вратата, че бързам да прегърна моя Флинтуинч!

— Няма го в къщи — каза Ефри.

— Доведете го! — извика странникът. — Доведете ми моя Флинтуинч. Кажете му, че го търси неговият стар приятел Бландоа, който е пристигнал в Англия. Кажете му, че неговото момченце е тук, галеникът, любимецът му! Отворете вратата, прекрасна мисис Флинтуинч, и междувременно ме пуснете да се кача горе да поднеса на милейди комплиментите и почитанията си — почитанията на Бландоа. Още ли е жива милейди? А, добре. Отворете вратата.

За още по-голяма изненада на Артър мистрис Ефри, с широко изблещени към него очи, като че ли да го предупреди, че не бива да се разправя с този джентълмен, отвори вратата. Без да се церемони, Джентълменът влезе в антрето и остави Артър да го последва.

— Бързайте тогава! Изпълнявайте! Докарайте моя Флинтуинч. Съобщете за идването ми на милейди! — развика се странникът и затопурка нагоре-надолу по каменния под.

— Моля ти се, Ефри, кажи ми кой е този джентълмен? — строго и с висок глас запита Артър, като го изгледа възмутено от глава до пети.

— Моля ти се, Ефри — повтори на свой ред странникът, — кой, ха, ха, ха, кой е този джентълмен?

В този миг, тъкмо навреме, мисис Кленъм се провикна от стаята си на горния етаж:

— Ефри, нека дойдат горе и двамата. Артър, ела право при мене!

— Артър? — извика Бландоа, като свали шапка с широк замах, щракна токове и направи дълбок поклон. — Синът на милейди? Аз съм покорният слуга на сина на милейди!

Артър го изгледа пак, не по-ласкаво от преди, и като се завъртя на пети, без да отвърне на поклона му, се качи горе. Посетителят го последва по стълбите. Мистрис Ефри извади ключа от вратата и пъргаво се изплъзна да доведе своя съпруг и господар.

Случаен зрител, осведомен за предишното появяване на monsieur Бландоа в тази стая, би забелязал разлика в приема, който му оказа този път мисис Кленъм. Лицето й не беше от онези, които биха издали това, и сдържаните й обноски, и равният й глас бяха еднакво под неин контрол. Само че от момента на влизането му тя не си откъсна за миг очите от него и два-три пъти, когато той ставаше прекалено шумен, се накланяше много малко напред в креслото, в което седеше изправена, с ръце неподвижно опрени на ръкохватките, като че ли искаше да го увери, че ще бъде изслушан веднага, колкото и надълго да говори. Това не се изплъзна от вниманието на Артър, макар че той не можеше да разбере разликата между настоящия и миналия случай.

— Мадам — каза Бландоа, — направете ми честта да ме представите на monsieur вашия син. Струва ми се, мадам, че monsieur вашият син има намерение да се оплаче от мене. Не е учтив.

— Сър — каза Артър, като се намеси бързо, — който и да сте и по какъвто и случай да сте тук, ако бях господар в тази къща, нямаше да губя никакво време да ви поставя вън от нея.

— Но не си — каза майка му, без да го погледне. — За нещастие няма да можеш да задоволиш неразумния си гняв, защото не си ти господарят, Артър.

— Нито претендирам за това, мамо. Ако възразявам против поведението на това лице тук, аз възразявам така силно, че ако имах някаква власт, положително не бих го търпял нито миг, аз възразявам заради тебе.

— В случай, че се наложат възражения — отвърна тя, — бих могла да ги направя сама. И, разбира се, ще ги направя.

Обектът на спора им, който беше седнал, се изсмя на глас и се плесна по коленете.

— Нямаш право да говориш с предубеждение за който и да е джентълмен (а най-вече за чужденец) — каза мисис Кленъм, все така загледана в Бландоа, макар че говореше на сина си, — защото не се придържа към твоите мерила и не регулира поведението си по твоите правила за държание. Възможно е този джентълмен на същите основания да не одобри теб.

— Дано! — отвърна Артър.

— При един друг случай господинът ни донесе препоръчително писмо от високо уважавани и отговорни лица, с които сме в кореспонденция, наши клиенти. Аз никак не съм осведомена за целта на настоящото посещение на господина. Тя не ми е известна, нито пък може да се очаква, че мога да направя и най-слаба догадка за нея — майка му се навъси още по-силно от обичайно, като подчерта много бавно и изтежко тези думи, — но когато господинът пристъпи към обяснение на целта си, което ще го помоля да стори пред мене и Флинтуинч, щом Флинтуинч се завърне, сигурно ще се окаже, че тя е горе-долу в рамките на нашите търговски задължения, които ще бъде наш дълг и удоволствие да придвижим напред. Друго не може да бъде.

— Ще видим, мадам — каза деловият човек.

— Ще видим — потвърди тя. — Господинът се познава с Флинтуинч и когато беше в Лондон последния път, спомням си, чух, че той и Флинтуинч са се срещали и сприятелили. Аз не мога да зная много за онова, което става извън тази стая, а и шумотевицата на светски дребнавости отвъд тези стени не ме интересува много, но си спомням, че чух за това.

— Правилно, мадам. Така е. — Той се изсмя пак и си заподсвирква припева на песента, която бе пял на вратата.

— И така, Артър — каза майка му, — господинът идва като познат, а не като странник, и много жалко е, че твоят неразумен характер се е докачил от него. Съжалявам за това. Казвам го и на господина. Знам, че ти няма да го кажеш, затова го казвам от моя страна и от страна на Флинтуинч, тъй като работата на господина е с нас двамата.

В това време се чу щракането на ключа във вратата на долния етаж и тя се отвори и затвори. След малко се появи и мистър Флинтуинч, при чието влизане посетителят стана от стола си, изсмя се гръмогласно и го прегърна сърдечно.

— Как е работата, мили приятелю? — извика той. — Как е положението, мой Флинтуинч? Розово ли е? Толкоз по-добре, толкоз по-добре! Ха, но ти ни изглеждаш очарователен! Подмладен, и свеж като пролетно цвете! Ах, ти, добро момченце! Славно, славно дете!

През цялото време, докато обсипваше мистър Флинтуинч с комплименти, той го държеше за раменете с двете си ръце и го въртеше, докато господинът, който при тези обстоятелства изглеждаше още по-сух и усукан, започна да се олюлява като заспал пумпал.

— Миналия път имах предчувствието, че ще станем приятели и по-интимни познати. Чувствуваш ли го и ти, Флинтуинч? Чувствуваш ли го вече?

— Не мога да кажа, сър — отвърна мистър Флинтуинч. — Не особено. Не ще ли бъде по-добре да седнете! Предполагам, че сте си поръчали още от това порто, нали, сър?

— Ах, ти, шегобийче! Ах, ти, прасенце! — извика посетителят. — Ха, ха, ха, ха! — и като заключителен номер на закачките му той захвърли Флинтуинч и седна пак.

Артър гледаше всичко това занемял от удивление, подозрение, възмущение и срам. Мистър Флинтуинч, който се завъртя на още няколко метра под силата на последния тласък, се изправи без ни най-малка промяна в безстрастния израз на лицето си, но само малко задъхан, и изгледа изпитателно Артър. Външно мистър Флинтуинч остана все така сдържан и вдървен, както обикновено, с единствената забележима разлика, че възелът на вратовръзката му, който обикновено седеше под ухото му, сега се бе завъртял на тила, където образуваше декоративен прирастък, нещо като торбичка на перука, та му придаваше дворцов вид.

Както мисис Кленъм не вдигаше очи от Бландоа (върху когото те оказваха влияние, подобно на онова, което силният човешки поглед има над низша порода кучета), така Джеримая не отместваше поглед от Артър. Като че ли си бяха разпределили мълчаливо периметрите на действие. Така че през време на настъпилото мълчание Джеримая си чешеше брадата, загледан в Артър, като че ли се мъчеше да му изтръгне мислите с тирбушон.

След малко посетителят, на когото като че ли това мълчание додея, се надигна от мястото си и припряно застана с гръб към свещения огън, който не преставаше да гори от толкова години. Тогава мисис Кленъм каза, като за пръв път помести едната си ръка и му даде знак да се оттегли.

— Моля ти се, остави ни да си гледаме работата, Артър.

— Ще го сторя против волята си, мамо.

— Не е важно против какво или съгласно какво — отвърна тя. — Моля ти се да ни оставиш. Ела пак, когато смяташ, че дългът ти налага да погребеш нерадостно половин час тук. Лека нощ.

Според обичая им, тя му подаде скритите си в топли ръкавици пръсти, а той се надвеси над инвалидната й количка да допре устни до лицето й. Тогава му се стори, че бузата й е по-напрегната от обикновено и че е по-студена. Когато се изправяше, той проследи посоката на погледа й към мистър Бландоа, добрия приятел на мистър Флинтуинч, а мистър Бландоа щракна презрително с пръсти.

— Оставям вашия… вашия търговски познат в стаята на майка ми, мистър Флинтуинч — каза Кленъм, много изненадан и много неохотно.

Въпросното лице пак щракна пръсти.

— Лека нощ, мамо.

— Лека нощ.

— Някога имах един приятел, добри ми другарю Флинтуинч — каза Бландоа, разкрачен пред огъня, и очевидно го каза, за да забави излизащия Кленъм, който се позапря при вратата, — имах приятел, който беше слушал много за тъмната страна на вашия град и обичаите му, че не би имал доверие да остане насаме нощя с двама души, които имат интерес да го вкарат под земята — ей богу, не, дори в почтена къща като тази, ако физически не е по-силен от тях. Пфю! Какъв страхливец, Флинтуинч, е?

— Псе, сър.

— Съгласен! Псе. Но той не би го сторил, мили Флинтуинч, ако не знаеше, че те желаят да го накарат да млъкне завинаги, но нямат силата. При такива обстоятелства той не би пил и чаша вода дори в такава почетна къща като тази, мили Флинтуинч, ако не види първо един от тях не само да пийне, но и да преглътне!

Кленъм счете за унизително да отговори, пък и не можеше, защото се задавяше от негодувание, та само стрелна с поглед посетителя на излизане. Посетителят го поздрави с ново щракане на пръстите и носът му увисна над мустаците, а мустаците щръкнаха в грозна усмивка.

— За бога, Ефри — прошепна Кленъм, когато тя му отвори вратата в тъмното антре, и влезе пипнешком на светлината от нощното небе. — Какво става тук?

Тя самата изглеждаше съвсем зловещо, застанала в тъмното с преметната през глава престилка, под която говореше с тих мъртвешки глас.

— Не ме питай нищо, Артър. Аз съм в някакъв сън от незапомнено дълго време. Върви си!

Той излезе и тя затвори вратата след него. Кленъм погледна нагоре към прозорците на майчината си стая и мъглявата светлина, убита от жълтите щори, като че ли повторно му нашепваше отговора на Ефри:

— Не ме питай нищо! Върви си!