Чарлз Дикенс
Малката Дорит (45) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Dorrit, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions(2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli(2015)

Издание:

Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Редактор: Жени Божилова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Charles Dickens. Little Dorrit

Oxford University Press, 1968

 

Преводач:© Невяна Розева

Преводач © Жени Божилова

Преводач © Надя Сотирова

 

Дадена за набор: юни 1982 г.

Подписана за печат: ноември 1982 г.

Изляла от печат: декември 1982 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 59,50.

Издателски коли: 49,98.

УИК 51,55

 

Цена 6,50 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

Глава VІІІ
Където се напомня на старата мисис Гауън, че така не става

Докато водите на Венеция и развалините на Рим се припичаха на слънце за удоволствие на семейство Дорит и ежедневно се оставяха да ги скицират безброй пътуващи моливи, без всякаква пропорция, облик или прилика, фирмата на Дойс и Кленъм здраво въртеше чука в двора на Кървящото сърце и силен звън от ударите на желязо върху желязо се разнасяше през целия работен ден.

По това време по-младият съдружник беше стегнал здраво предприятието, а по-старият, освободен, за да се отдава на ценните си изобретения, се стремеше да издигне репутацията на фирмата. Като изобретателен и умен човек, естествено, той трябваше да се бори с най-различни препятствия, които управляващите кръгове от известно време неминуемо поставяха на пътя на този вид престъпници. Това беше само една разумна самозащита от страна на властите, защото принципът „Как да се свърши работата“ очевидно е естествен смъртен враг на принципа „Как да не се свърши тя“. Тук се криеше и основата на мъдрата система, поддържана със зъби и нокти от Министерството на разтакането, а именно да се обърне внимание на всеки изобретателен и умен британски поданик да бъде изобретателен на свой риск: да го тормозят, да му пречат, да канят разбойници (като направят осъществяването на изобретението му несигурно, мъчно и скъпо), да го грабят и в най-добрия случай да конфискуват имуществото му след кратковременно ползуване, като че ли изобретението му е равно на злоупотреба. Тази система изцяло допадна на семейство Барнакл, и с право, защото човек, който прави достойни изобретения, е сериозен човек. А семейство Барнакл от нищо не изпитваше такъв страх и ужас, както от сериозните хора. И основателно, защото в една страна, която страда от наплив на сериозност, в много късо време може би нямаше да остане нито един Барнакл да се крепи на службата си.

Дениъл Дойс виждаше ясно положението си с всичките му трудности и изпитания и все пак продължаваше да си работи трезво заради самата работа. Кленъм го ободряваше със сърдечното си съдружничество и освен че вършеше добра работа за търговските връзки, беше му и морална подкрепа. Предприятието процъфтяваше, а съдружниците бяха добри приятели.

Дениъл обаче не можеше да забрави старото си, толкова годишно изобретение. Та и не можеше да се очаква, че ще го забрави — ако би могъл лесно да го забрави, той нямаше и да го замисли, нито пък да има търпението да го разработи докрай. Така си мислеше Кленъм, като го наблюдаваше някоя вечер да разглежда моделите и чертежите си, да си мърмори утешително, като ги прибира, че всичкото е така правилно устроено, че не може да бъде повече.

Да не прояви съчувствие при такова старание и такова разочарование, за Кленъм би значило да не изпълни онова, което той считаше за негов естествен дълг като съдружник. Това чувство се породи благодарение на съживилия се мимолетен интерес към въпроса, който го заинтригува при вратата на Министерството на разтакането. Той замоли съдружника си да му обясни изобретението: „Само бъди снизходителен и имай пред вид, че не говориш на майстор, Дойс.“

— Не си майстор ли? — рече Дойс. — Ти щеше да станеш отличен работник, ако се беше заел с това. Не съм срещал човек, по-схватлив за такива неща от тебе.

— Но за съжаление съвсем необразован — каза Кленъм.

— Това не зная — отвърна Дойс — и не искам да го чувам от тебе. Никой разумен човек, който е получил общо образование и сам се е усъвършенствувал, не може да се нарече необразован в никое отношение. Аз не съм голям привърженик на професионализма и ми е все едно след хубаво и ясно обяснение дали ще съдят за работата ми образовани или необразовани хора, стига те да имат горната квалификация.

— Във всеки случай — каза Кленъм — … излиза, като че ли си разменяме комплименти, но знаем, че не е така… по-добро обяснение от твоето сигурно не бих могъл да получа.

— Е — каза Дениъл с характерния си твърд и равен тон, — ще се постарая да излезе така.

Той беше способен, както често става с такива хора, да обясни каквото бе замислил и имаше намерение да осъществи с прямата сила и яснота, с която то се е родило в главата му. Така последователно, ясно и просто показваше нещата, че беше трудно да се разберат погрешно. Имаше нещо почти смешно в пълното несъответствие между общоприетата идея, че изобретателят е фантазьор, и точното, проницателното движение на погледа и палеца му върху чертежите, търпеливото прекъсване, за да обясни известни точки, внимателното връщане към други точки, откъдето трябваше да дообясни нещо, и начинът, по който не отиваше ни чертичка нататък, докато слушателят не е разбрал всичко добре. Не по-малко забележителна беше и скромността, с която елиминираше себе си при това обяснение. Никога не рече: аз открих този способ или изобретих онази комбинация, а показваше цялото, като че ли някакъв неземен майстор го бе измислил, а той само случайно го е намерил. Такава бе скромността му, че в мълчаливото му възхищение се усещаше приятна нотка на уважение към изобретението и спокойно убеждение, че то почива на неоспорими закони.

Не само тази вечер, но и през следващите няколко вечери Кленъм бе под обаянието на това проучване. Колкото повече задълбаваше в него и колкото по-често поглеждаше към побелялата глава, приведена над него, с умните искрящи от удоволствие и любов към творбата очи, макар че тя му бе отнела цели дванадесет години от живота, толкова по-малко младежкият ентусиазъм на Кленъм му позволяваше да се помири и да изостави работата, без да направи още едно усилие. Най-после рече:

— Дойс, дотам ли се стигна накрая, че да се остави изобретението да се разбие и да потъне заедно с бог знае още колко такива като него, или трябва да се започне отново?

— Да, ето докъде я докараха след дванадесет години благородниците и джентълмените.

— Чудесни хора, наистина! — горчиво каза Кленъм.

— Обикновена история — отвърна Дойс, — не бива да се считам мъченик, когато съм само един от многото.

— Да го изоставиш или да започнеш отново — замислено каза Кленъм.

— Това е същината на въпроса — каза Дойс.

— Тогава, приятелю — извика Кленъм, скокна и грабна загрубялата от труд ръка, — ще започнем отново!

Дойс погледна тревожно и отговори необичайно бързо:

— Не, не! По-добре да го изоставим. Много по-добре да го изоставим. Някой ден все ще се чуе за него. Аз мога да го изоставя. Ти забравяш, мили Кленъм, че вече съм го изоставил. Всичко е свършено.

— Да, Дойс — отвърна Кленъм, — признавам, че е свършено дотолкова, доколкото се отнася за твоите усилия и неуспехи, но не и за моите. Аз съм по-млад от тебе, кракът ми е стъпвал само веднъж в това неоценимо министерство и аз представлявам нова партия за тях. Хайде, сега аз ще си опитам късмета. Ти ще продължаваш да си гледаш само работата, както досега, а пък аз освен досегашната ми работа ще се опитам (за мен това ще е лесно) да извоювам обществено признание за тебе. И обещавам ти, че няма да ти проговоря за това, докато не мога да ти съобщя за някакъв успех.

Дениъл Дойс се съгласи неохотно и многократно настоя да изоставят въпроса. Естествено беше обаче постепенно да се остави да го убедят и да отстъпи пред Кленъм. И той наистина отстъпи. Така Артър поде наново дългата и безнадеждна задача да се опита да постигне успех в Министерството на разтакането.

Чакалните на това учреждение скоро свикнаха с присъствието му и разсилните го канеха там също, както въвеждаха джебчиите в полицейските участъци, с тази разлика, че задачата на последната обществена служба беше да задържи джебчията, докато целта на Министерството на разтакането беше да се отърве от Кленъм. Той беше решен обаче да се държи здраво за великото учреждение и затова започна наново целия труд по попълването на формуляри, кореспонденция, протоколи, съставяне на меморандуми, подписване, контраподписване, контра-контраразписване, напред и назад, странични кръстосани и зигзагообразни справки.

Тук се прояви една особеност на Министерството на разтакането, за която не е споменато досега в настоящата история. Когато това великолепно Министерство загазеше и някой разгневен член на парламента, когото по-дребните Барнакловци едва ли не считаха за съдружник на дявола, го нападнеше не въз основа на един отделен случай, но като отвратителна и изцяло объркана институция, тогава благородният или най-достолепен Барнакл, който го представляваше в Камарата, нанасяше такъв удар на този депутат, че просто го разсичаше на две с някое изявление върху количеството на работа (за спъване на работата), извършена от Министерството на разтакането. Тогава този благороден или достолепен Барнакл вземаше в ръка лист хартия с няколко цифри на нея и поискваше разрешение да ги представи на вниманието на Камарата. След това пък по-дребните Барнакълчета се провикваха, според дадените им нареждания: „Браво! Браво!“ И „Чети!“ Тогава благородният или достолепен Барнакл даваше да се види, сър, от този незначителен документ, който, според него, можел да убеди дори един извратен ум (подигравателен смях и одобрителни възгласи от дребосъка Барнакл), че през краткия период на последното финансово полугодие това много клеветено учреждение (ръкопляскания) е написало и получило петнадесет хиляди писма (бурни ръкопляскания!), направило двадесет и четири хиляди протокола (още по-бурни ръкопляскания!) и тридесет и три хиляди петстотин и седемдесет меморандума (бурни ръкопляскания и викове „браво“). И нещо повече, един изобретателен джентълмен, който имал връзки с учреждението и самият бил ценен обществен деятел, му направил услугата да изработи интересна калкулация на консумацията на канцеларска хартия през същия период. Тя съставляваше част от същия кратък документ и от нея той извлече забележителния факт, че листовете за заявление, които учреждението употребило в служба на обществото, биха павирали тротоарите от двете страни на Оксфорд Стрийт от край до край, като остане и още четвърт миля за парка (бурни ръкопляскания, викове „браво“ и смях). А пък що се касае до восъка — червения восък, — употребено е достатъчно да опънат от него елегантна гирлянда от Хайд Парк Корнър до Главната поща. След това сред изблик на аплодисменти благородният или най-достолепен Барнакл си сядаше на мястото и оставяше по бойното поле обезобразени части от тялото на депутата. Неговото унищожаване служеше за пример и след това никой нямаше вече дързостта да намекне, че колкото повече дейност проявяваше Министерството на разтакането, толкова по-малко работа се свършваше и че най-голямото добро, което то би могло да направи на нещастното общество, би било да не върши нищо.

С тази допълнителна задача, от каквато много услужливи мъже преди него бяха загинали, Артър Кленъм беше достатъчно зает и водеше твърде еднообразен живот. Единственото му развлечение в продължение на редица месеци бяха редовните посещения в мрачната болнична стая на майка му и не по-малко редовните — у мистър Мийгълс в Туикнъм.

Той чувствуваше липсата на малката Дорит с тъга и болка. Бе очаквал, че ще му липсва, но не дотолкова. Едва сега от опит разбра какво голямо място в живота му остана празно, след като познатата дребна фигурка го напусна. Усещаше също, че трябва да се прости с надеждата за нейното завръщане, защото разбираше достатъчно добре характера на семейството, за да бъде сигурен, че много нещо го дели от нея. С тъга си спомняше за някогашния интерес, който изпитваше към нея, и някогашното й уверено упование в него — колко скоро дойде промяната и колко скоро всичко това потъна в миналото заедно с толкова други тайни нежни чувства.

Той остана дълбоко развълнуван, когато получи писмото й, но все пак беше достатъчно разумен да съзнае, че не е само разстоянието, което ги дели. Това му помагаше да разбере по-ясно мястото, което семейството му бе отредило. Видя, че тя тайно си спомня за него с благодарност, а те го мразят заедно със затвора и всичко, свързано с него.

В тези размишления за нея, които се въртяха в главата му всеки божи ден, той си я спомняше, както в онези дни. Тя беше невинната му приятелка, нежното му дете, милата му малка Дорит. Самата промяна на обстоятелствата странно съвпадна със склонността, усетена за пръв път през нощта, когато розите му отплаваха надалече, да се счита за много по-стар от годините си. Малко му идваше наум, че кроежите му за нея, колкото и слабо вероятни и нежни да бяха, биха й причинили неописуемо страдание. Той си мислеше за бъдещето й и бъдещия й съпруг с привързаност, която би изцедила от сърцето й последната капка надежда и би го разбила.

Всичко около него укрепваше навика му да се счита възрастен мъж, у когото подобни желания, против които се беше борил в случая с Мини Гауън (макар това да не беше така отдавна, пресметнато в месеци и сезони), бяха окончателно преминали. Отношенията му към баща й и майка й наподобяваха тези на овдовял зет. Ако умрялата й сестра-близначка бе доживяла цветуща зрелост, и той й бе станал съпруг, връзката му с мистър и мисис Мийгълс вероятно щеше да е като сегашната. То неусетно помогна да свикне с мисълта, че тази страна на живота му е приключена и да не мисли повече за това.

Постоянно слушаше от тях за Мини, какво им пишела в писмата си, колко била щастлива и как обичала съпруга си, но при тези разговори винаги виждаше някогашния облак на лицето на мистър Мийгълс. След женитбата мистър Мийгълс не си възвърна повече старата лъчезарност. Той не можа да се съвземе напълно от раздялата със своята любимка. Остана си същото добродушно, открито създание, но като че ли от това, че беше вечно обърнато към портретите на неговите две деца, които му показваха само едно изражение, лицето му несъзнателно стана като техните и в погледа му все се чувствуваше тъга по нещо загубено.

Една събота, през зимата, когато Кленъм беше на гости у семейство Мийгълс, мисис Гауън, кралицата-майка, пристигна от Хемптън Коурт в специален екипаж, който беше за изключително ползуване на известен брой частни собственици. Тя слезе, скрита в сянката на зеленото си ветрило, за да удостои мистър и мисис Мийгълс със своето посещение.

— Е, как се чувствувате, папа и мама Мийгълс? — обърна се тя покровителствено към по-бедните си роднини. — Откога са последните ви известия от моето бедно момче?

„Бедното момче“ беше синът й и като говореше така за него, учтиво и без да обижда никого, тя поддържаше измислицата, че той е станал жертва на хитростите на Мийгълс.

— А милата красавица? — запита мисис Гауън. — Имате ли по-пресни новини от нея?

Което пък означаваше, че синът й е бил пленен само от красотата, под чието обаяние се е лишил от много светски облаги.

— Разбира се — каза мисис Гауън, без да напряга вниманието си върху отговорите, които получаваше, — разбира се, неописуема утеха е да знаем, че те продължават да са щастливи. Бедното момче е с такъв неспокоен характер, така е свикнало да скита по света, да е непостоянно и да се ползува с популярност между всякакви хора, че това ми е най-голямата утеха в живота. Предполагам, че са бедни като черковни мишки, нали, папа Мийгълс?

Мистър Мийгълс се размърда неспокойно при този въпрос и отговори:

— Надявам се, че не, мадам. Надявам се, че ще се справят добре с малкия си доход.

— О, мили ми Мийгълс! — отвърна тази дама, като го потупа по ръката със зеленото ветрило, което после ловко препречи между една прозявка и събеседника си. — Как можете вие, като светски човек, и то един от най-деловите човешки същества — защото знаете, че сте делови човек, и сте твърде опитен за нас, които не сме… (което също беше с предишната цел — да изкара, че мистър Мийгълс е хитър комбинатор) — как можете да говорите, че могат да се справят с ограничените си средства? Моето мило момче! Представете си, той да се оправя с няколко стотици! Пък и милата красавица, представете си тя да бъде пестелива! Папа Мийгълс! Недейте, моля!

— Е, мадам — каза мистър Мийгълс сериозно, — съжалявам, но трябва да призная, че Хенри наистина не се простира според чергата си.

— Мили, добри човече, аз не се държа официално с вас, защото сме един вид роднини. Наистина, мама Мийгълс — възкликна мисис Гауън весело, като че ли тогава за пръв път й хрумна смешното съвпадение, — та ние сме един вид роднини! Мой мили и добри човече, на този свят никой не може да има всичко, както си го иска.

Това също набиваше старата мисъл и показваше в добър тон на мистър Мийгълс, че до този момент е имал блестящ успех в дълбоките си кроежи. Мисис Гауън намери удара си така сполучлив, че го повтори няколко пъти.

— Не всичко. Не, не, не, на този свят не може да очакваме да имаме всичко, папа Мийгълс.

— А смея ли да попитам, мадам — отвърна мистър Мийгълс малко позачервен, — кой е този, който очаква всичко?

— О, никой, никой! — каза мисис Гауън. — Щях да кажа, но вие ме объркахте. Ах, вие, гдето ми пресякохте думата, папа! Какво щях да кажа?

Тя отпусна голямото си зелено ветрило и загледа замислено Мийгълс, докато се сети, но тази хитрост не допринесе за охлаждането на разгорещеното състояние на мистър Мийгълс.

— Ах, да! Разбира се! — извика мисис Гауън. — Не трябва да забравяте, че моето бедно момче е свикнало вечно да се надява на наследство. Надеждите му можеха да се сбъднат или не…

— Тогава да кажем, че не са се сбъднали — забеляза мистър Мийгълс.

За миг кралицата майка го стрелна с гневен поглед, който веднага отметна с глава и ветрило, и продължи с предишния си тон:

— Няма значение. Моето бедно момче е свикнало на това и вие го знаете, разбира се, и бяхте готов за последиците. Самата аз ясно ги предвиждах и не съм изненадана. Вие също не бива да се изненадвате. Всъщност и не можете. Трябва да сте били подготвен за това.

Мистър Мийгълс погледна жена си, после Кленъм, прехапа устни и се изкашля.

— И ето че сега моето бедно момче бива уведомено — продължи мисис Гауън, — че трябва да очаква бебе заедно с всичките разноски, които съпровождат такава добавка към семейството! Горкият Хенри! Но сега няма какво да се прави — вече е твърде късно. Само не говорете за преразходи, папа Мийгълс, като че ли правите откритие, защото това е вече прекалено.

— Прекалено ли, мадам? — запита мистър Мийгълс, като че ли в очакване на обяснение.

— Хайде, хайде! — каза мисис Гауън, като му определи по-нискостоящото положение с едно движение на ръката — прекалено за ушите на майката на моето бедно момче по това време на деня. — Те са здраво венчани и не могат да се развенчаят. Стига, стига! Това ми е известно! Няма нужда да ми го казвате, папа Мийгълс. Много добре го зная. Какво казах преди малко? Ха… че е много утешително, гдето продължават да са щастливи. Да се надяваме, че още ще продължават да са щастливи. Дано красавицата направи всичко възможно да даде щастие на моето момче и той да бъде доволен. Папа и мама Мийгълс, по-добре да не говорим повече за това. Никога не сме имали еднакво гледище по въпроса, нито пък някога ще имаме. Хайде стига! Сега ще съм добра.

И наистина по това време тя беше вече казала всичко, което можеше да каже в подкрепа на чудесната измислица за нейното положение и като предупреждение към мистър Мийгълс, че не бива да очаква изгоди от това робство, купено на твърде евтина цена. Мисис Гауън беше готова да се откаже от останалото. Ако мистър Мийгълс се бе подчинил на умолителния поглед на мисис Мийгълс и на изразителния знак на Кленъм, той щеше да я остави да се наслаждава на победата си. Но Мини беше любимката и гордостта на сърцето му и ако бе възможно някога да я брани по-предано или да я обича повече, отколкото в дните, когато беше слънцето на дома му, то беше сега, когато бе я загубил.

— Мисис Гауън, мадам — каза мистър Мийгълс, — аз съм си бил прост човек през целия живот. Ако речех да разпространявам някаква басня за благородство, своето или на някой друг, вероятно нямаше да успея.

— По всяка вероятност не, папа Мийгълс — отвърна матроната с любезна усмивка, но розовината на бузите й се засили, а останалата част на лицето й побледня.

— Ето защо, моя любезна мадам — каза мистър Мийгълс с голямо усилие да се сдържа, — надявам се, че мога, без да обиждам, да помоля и на мене да не ми се разиграват такива номера.

— Мама Мийгълс — забеляза мисис Гауън, — вашият любезен съпруг е неразбираем.

Тя се обърна към тази достойна жена, за да я въвлече с хитрост в спора, да се скара с нея и да я срази. Мистър Мийгълс се намеси, с цел да предотврати изпълнението на замисъла.

— Майко — каза той, — ти си неопитна, мила, и силите ви не са равни. Моля ти се, не говори. Хайде, мисис Гауън! Нека се постараем да сме благоразумни. Нека се постараем да бъдем добродушни, нека се постараем да бъдем справедливи. Не съжалявайте Хенри и аз няма да съжалявам нашата Рожба. И не бъдете пристрастна, мила госпожо, това не е деликатно, не е и любезно. Нека не казваме дано Мини направи Хенри щастлив или дори дано Хенри направи Мини щастлива (самият мистър Мийгълс никак не изглеждаше щастлив, като изрече тези думи), но дано те се направят един друг щастливи.

— Да, разбира се, и тук да спрем, татко — каза добродушната утешителка мисис Мийгълс.

— Защо, майко, не, не точно тук — отвърна мистър Мийгълс. — Не мога да спра точно тук, трябва да кажа само още пет-шест приказки. Мисис Гауън, дано не съм прекалено чувствителен. Вярвам, че не изглеждам такъв.

— Наистина, не — каза мисис Гауън и тръсна едновременно и глава, и грамадното зелено ветрило за повече убедителност.

— Благодаря, мадам, това е добре. Въпреки това обаче аз се чувствувам малко — не ми се ще да употребя груби думи, но да кажа ли засегнат? — запита мистър Мийгълс с тон, в който звучеше искреност, умереност и молба за помирение.

— Говорете, каквото искате — отвърна мисис Гауън, — напълно ми е безразлично.

— Не, не, не казвайте това — настоя мистър Мийгълс, — защото това не е дружелюбен отговор. Аз се чувствувам малко засегнат, когато ми се правят намеци за предвидени последици и че сега е твърде късно и така нататък.

Наистина ли, папа Мийгълс? — запита мисис Гауън. — Не съм изненадана.

— Е, мадам — заключи мистър Мийгълс, — аз пък се надявах, че поне ще се изненадате, защото да ме засегнете умишлено по този деликатен въпрос, наистина не е благородно.

— Но аз не нося отговорност за съвестта ви — каза мисис Гауън.

Бедният мистър Мийгълс просто зяпна от почуда.

— Ако за нещастие съм принудена да сърбам с вас попарата, която вие надробихте — продължи мисис Гауън, — не обвинявайте мене, че не ви е по вкуса, папа Мийгълс, моля ви!

— Но, господи, мадам — избухна мистър Мийгълс, — това е все едно да кажете…

— Хайде, папа Мийгълс, папа Мийгълс — каза мисис Гауън, която ставаше извънредно предпазлива и любезна, щом той се разгорещеше, — за да се избягнат недоразумения, може би ще е по-добре да говоря от мое име, отколкото да ви безпокоя да говорите вместо мене. „Това е все едно да кажете“, започнахте вие. Ако позволите, аз ще довърша изречението. Това е все едно да кажа — не че искам да наблягам на това или дори да напомням за това, защото сега е безполезно, и единственото ми желание е да се направи каквото може при тези обстоятелства, — че от самото начало до края винаги съм била против този ваш брак и много късно се съгласих да дам най-неохотно благословията си.

— Майко! — извика мистър Мийгълс. — Чуваш ли! Артър! Ти чуваш ли!

— Стаята има подходящи размери — каза мисис Гауън, като се огледа наоколо, веейки си с ветрилото — и е прекрасно приспособена във всяко отношение за разговори, та смятам, че мога да бъда чута във всеки ъгъл!

Настъпи няколкоминутно мълчание, през което мистър Мийгълс се задържа достатъчно здраво на стола си, за да не скокне от него още с първата си дума. Най-после рече:

— Мадам, нямам никакво желание да възкресявам миналото, но трябва да ви напомня какво беше мнението ми и какъв курс следвах през цялото време по отношение на този злочест въпрос.

— О, уважаеми господине! — каза мисис Гауън усмихната и клатейки глава с осъдително прозрение. — Аз добре ги разбирах, уверявам ви.

— Никога до този момент не знаех какво значи нещастие, мадам — каза мистър Мийгълс, — никога не бях изпитвал тревога до този момент. Това беше такова печално време за мене, че…

Че мистър Мийгълс наистина не можа да каже повече и само си избърса лицето с кърпичката.

— Разбирах цялата работа — каза мисис Гауън, като гледаше спокойно над ветрилото си. — Тъй като вие апелирахте към мистър Кленъм, и аз мога да апелирам към него. Той знае дали разбирах или не.

— Нямам никакво желание да взема участие в този спор — каза Кленъм, от когото и двете страни очакваха помощ, — още повече, защото искам да си запазя добро разбирателство и най-ясни отношения с мистър Хенри Гауън. Наистина имам най-силни основания да искам това. В един разговор с мене преди сватбата мисис Гауън приписа на приятеля ми тук някакви намерения да насърчи този брак и аз се постарах да я извадя от заблуждението й. Изтъкнах й, че зная (както тогава, така и сега), че той се противопоставя с всички сили на този брак и с думи, и с дела.

— Виждате ли? — запита мисис Гауън с обърнати към мистър Мийгълс длани, като че ли е самото правосъдие, което му сочи, че трябва да признае, защото не му остава вече никакво оправдание. — Ето, виждате ли? Много добре! Сега, папа и мама Мийгълс — тук тя стана, — позволете ми и двамата да сложа край на този ужасен спор. Няма да кажа повече дума по въпроса. Ще кажа само, че това е още едно доказателство за онова, което знаем от опит, а именно — такива работи никога не излизат според очакванията или както би казало моето бедно момче, не се рентират, с една дума — така не става.

Мистър Мийгълс запита какви работи.

— Напразно е да се мъчат да се разберат хора с толкова различен произход — каза мисис Гауън. — Хора, които са събрани заедно поради случаен брак и които не могат да видят в еднаква светлина неблагоприятното обстоятелство, което ги е тласнало един към друг. Не, така не става!

Мистър Мийгълс понечи да проговори.

— Позволете ми да кажа, мадам…

— Не, недейте — отвърна мисис Гауън. — Защо да казвате? Това е неоспорим факт. Така не става. Затова извинете, аз ще си следвам моя път, а вас оставям да следвате вашия. Винаги ще съм щастлива да приемам красивата съпруга на моето бедно момче и винаги ще държа да бъда в най-мили отношения с нея. А пък колкото за тези отношения, полуроднински, получужди, полуязвителни, полуотегчителни, те са твърде смешни и неприложими.

При тези думи кралицата майка се поклони усмихнато, по-скоро към стаята, отколкото на когото и да е в нея, и така си взе окончателно сбогом с папа и мама Мийгълс. Кленъм излезе с нея да я качи в екипажа й, кибритена кутия, в която се возеха всички клечки от двореца Хемптън Коурт. Тя се качи с изискано спокойствие в колата, която я откара обратно.

След това кралицата майка често разказваше с лек и небрежен хумор на близките си познати как след тежко изпитание й се оказало невъзможно да дружи с онези там роднини на Хенриевата съпруга, които му скроили такъв отчаян капан да го уловят. Само тя си знаеше дали не бе решила предварително, че ако се отърве от тях, любимата й измислица ще изглежда по-добра, ще й спести някои неудобства, без да рискува никаква загуба (красавицата беше здраво венчана, а баща й беше много привързан към нея). Все пак обаче и нашият разказ си има мнение по този въпрос, и то е утвърдително.