Чарлз Дикенс
Малката Дорит (44) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Dorrit, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions(2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli(2015)

Издание:

Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Редактор: Жени Божилова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Charles Dickens. Little Dorrit

Oxford University Press, 1968

 

Преводач:© Невяна Розева

Преводач © Жени Божилова

Преводач © Надя Сотирова

 

Дадена за набор: юни 1982 г.

Подписана за печат: ноември 1982 г.

Изляла от печат: декември 1982 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 59,50.

Издателски коли: 49,98.

УИК 51,55

 

Цена 6,50 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

Глава VІІ
Предимно прах и призми

Мисис Дженеръл, която продължаваше да седи на капрата и да държи здраво юздите на благоприличието, си даваше голям труд да придаде достатъчно лустро на своята мила млада приятелка, а от своя страна милата млада приятелка на мисис Дженеръл полагаше голямо старание да го приеме. Колкото усилено да се бе старала тя през тежкия си живот да постигне много цели, никога не бе полагала по-големи усилия от сегашните, да бъде шлифована от мисис Дженеръл. Вярно е, че оглеждащата ръка на мисис Дженеръл я караше да се чувствува неспокойна и я смущаваше, но тя се подчини на семейното изискване в неговото величие, както се бе подчинила на изискването му през време на неговото падение и не удовлетворяваше собствените си влечения сега, както не бе удовлетворявала и глада си в дните, когато скътваше обеда си, за да достави вечеря на баща си.

През време на този мъчителен период с мисис Дженеръл тя имаше само една утеха, която я крепеше и изпълваше с благодарност, каквато някой по-малко предан и любещ, несвикнал на борба и пожертвователност, не би счел разумна. И наистина в живота често виждаме, че хора като малката Дорит не са и наполовина така разумни като онези, които ги използуват. Тази утеха на малката Дорит беше продължителната любезност на сестра й. Не я интересуваше, че тази любезност се изразяваше във високомерно покровителство — тя бе свикнала на това. Не я интересуваше, че й отреждаха второстепенно място като на придружителка в пламтящата колесница, в която мис Фани седеше на важното място и очакваше да й се отдаде полагаемата й се почит. Тя не търсеше по-добро място. Винаги изпълнена с възхищение от красотата, изяществото и умението на Фани, тя не се питаше доколко дълбоката привързаност към сестра й се дължеше на нейното собствено сърце и доколко на Фаниното, но й отдаваше цялата сестринска привързаност, която едно голямо сърце може да изпита.

Огромното количество помада, прах и призми, които мисис Дженеръл преля в семейния живот, съчетани с Фанините постоянни гмуркания в обществото, остави много малко естествена утайка на дъното на цялата тази смес. Това правеше задушевните разговори с Фани двойно по-скъпи за малката Дорит и още по-облекчителни.

— Еми — й каза Фани една вечер, когато останаха насаме след един така уморителен ден, че малката Дорит беше съвсем капнала, макар че Фани би се гмурнала отново в обществото с най-голямо удоволствие. — Искам да ти разкрия нещо. Надали ще се сетиш какво.

— Не вярвам да се сетя, мила — каза малката Дорит.

— Хайде, ще ти подскажа малко — каза Фани. — Мисис Дженеръл.

Тъй като целият ден бе преминал под знака на помади, прах и призми, защото всичко беше само повърхностност, лакировка и престореност без съдържание, малката Дорит погледна, като че ли се бе надявала мисис Дженеръл да е най-после благополучно в леглото си поне за няколко часа.

— Сега вече не можеш ли да отгатнеш, Еми? — запита Фани.

— Не, мила, освен ако съм направила пак нещо — каза малката Дорит доста разтревожено, защото имаше пред вид нещо, което да пропука лакировката и да наруши гладкия вид.

Нейният страх така развесели Фани, че тя взе любимото си ветрило (тя седеше пред тоалетката, обградена от цял арсенал жестоки инструменти, повечето от тях окървавени от сърцето на Спарклър) и като се заливаше от смях, почна да потупва с края на ветрилото носа на сестра си.

— О, тази наша Еми, тази Еми! — повтаряше Фани. — Какво плахо патенце е нашата Еми! Но работата не е за смях! Напротив, страшно съм ядосана, мила.

— Щом не съм аз причината, не ме е грижа — отвърна сестра й с усмивка.

— А, но мене ме е грижа — каза Фани — и ти ще се загрижиш също, мое дете, когато те посветя. Еми, не ти ли прави впечатление, че някой е особено учтив към мисис Дженеръл?

— Всички са учтиви към мисис Дженеръл — каза малката Дорит, — защото…

— Защото тя ги смразява, нали? — прекъсна я Фани. — Не, не искам да кажа това. Нещо съвсем друго, хайде! Не ти ли е направило никога впечатление, че папа е чудовищно учтив към мисис Дженеръл?

Еми се обърка съвсем и смънка:

— Не.

— Не, разбира се, не. Обаче това е така — каза Фани. — Така е, Еми. И помни ми думите. Мисис Дженеръл е хвърлила око на папа.

— Но, мила Фани, ти мислиш ли, че е възможно мисис Дженеръл да хвърли око на някого?

— Дали е възможно? — възрази Фани. — Мила моя, зная го положително. Казвам ти, хвърлила е око на папа. И още нещо, казвам ти, че папа я има за такова чудо, такъв образец на съвършенство и такава придобивка за семейството ни, че е готов всеки миг да попадне под пълното й обаяние. Блестяща перспектива, нали? Представи си само: мисис Дженеръл моя мама!

Малката Дорит не отговори: „Представи си мисис Дженеръл и за моя мама!“, но се замисли угрижено и запита сериозно Фани какво я е довело до това заключение.

— Господи, миличка — каза кисело Фани. — Все едно да ме питаш как разбирам, че някой ме харесва! Та това се усеща! То се случва твърде често, но аз винаги го разбирам. Сигурно и това разбрах по същия начин. Така или иначе, зная го с положителност.

— Чула ли си папа да каже нещо?

— Да каже нещо ли? — повтори Фани. — Мое мило дете, каква нужда е имал, поне засега, да казва нещо?

— И мисис Дженеръл ли не си чувала да каже нещо?

— Боже мой, Еми — отвърна Фани. — Та тя от тези жени ли е, дето ще кажат нещо? Не е ли съвсем просто и ясно, че засега не й остава нищо, освен да се държи изправена, да не си сваля отегчителните ръкавици и да ходи важно като паун. Да каже нещо? И коз да държеше в ръка при игра на вист, пак нямаше да каже нищо. Щеше да го покаже, като го изиграе.

— Няма ли поне вероятност да грешиш, Фани? Кажи, няма ли?

— О, да, има — каза Фани. — Но аз не греша. Радвам се обаче, че ти можеш да видиш такова спасение, мила, радвам се, че засега можеш да гледаш на това така хладнокръвно, че можеш да мислиш за такава възможност. Това ме кара да се надявам, че ще можеш да понесеш тази връзка. Аз не бих могла и не бих се и старала. По-скоро бих се оженила за младия Спарклър.

— О, Фани, ти не можеш да се съгласиш на такъв брак при никакви обстоятелства!

— Честна дума, мила, не мога да ти дам положителен отговор дори за това — отвърна младото момиче с най-голямо безразличие, — никой не знае какво може да се случи. Особено тъй като тогава бих имала много добри случаи да се отнасям към майка му в нейния стил, който, уверена съм, няма да се забавя да усвоя, Еми.

Този път двете сестри не си казаха нищо повече, но онова, което си казаха за мисис Дженеръл и мистър Спарклър, зае главно място в ума на малката Дорит и тя мисли твърде много и за двамата.

Мисис Дженеръл така дълго бе шлифовала външността си, че скриваше всичко, което имаше под нея (ако изобщо имаше нещо), и затова у нея не можеше да се направят никакви наблюдения. Не можеше да се отрече, че мистър Дорит беше много учтив към нея и я ценеше високо, и все пак Фани, безпогрешна повечето пъти, този път можеше да греши. Въпросът с мистър Спарклър обаче беше на съвсем друга основа, та всеки можеше да види какво става там, и малката Дорит го виждаше и размишляваше върху него и се губеше в догадки и съмнения.

Предаността на мистър Спарклър беше равна само на капризите и жестокостта на неговата поробителка. Тя понякога го обгръщаше с такова изключително внимание, че той просто хълцаше от радост. На другия ден така го пренебрегваше и го тикваше в такава черна пропаст от отчаяние, че той се преструваше, че кашля, за да прикрива стенанията си. Постоянството му в ухажването никак не трогваше Фани, макар той да беше така неотлъчен от Едуърд, че когато на последния му се приискваше да се избави от обществото му, беше принуден да се промъква като конспиратор в замаскирани гондоли и през тайни врати и задни пътища; и макар така редовно да се осведомяваше за здравето на мистър Дорит, като че ли последният бе жертва на непрекъсната треска; макар че така безспирно се разкарваше с гондолата нагоре-надолу пред главните прозорци, като че ли се е обзаложил на голяма сума да измине в гондола хиляда мили за хиляда часа; макар че винаги, когато гондолата на дамата на сърцето му напускаше кея, гондолата на мистър Спарклър се спускаше подире й от някоя водна засада, като че ли тя беше красива контрабандистка, а той митничар. По всяка вероятност благодарение на чистия въздух и на соленото море здравият му по природа организъм се засили още повече, та той не залиня външно; каквато и да бе причината, перспективата да затрогне любимата си с излиняване беше слаба, защото той тлъстееше от ден на ден и характерният му вид по-скоро на подуто момче, отколкото на млад мъж прерасна в силна червендалеста подпухналост.

Бландоа направи официална визита, мистър Дорит го прие любезно, като приятел на мистър Гауън, и спомена пред него за намерението си да поръча на мистър Гауън да го увековечи за потомството. Тъй като Бландоа се възхити от идеята, мистър Дорит си помисли, че ще му бъде приятно да съобщи на приятеля си какъв блестящ случай го очаква. Бландоа прие поръчката със свойствената му елегантна непринуденост и се закле да я предаде още същия час. Когато предаде новината на мистър Гауън, този майстор художник щедро прати мистър Дорит по дяволите най-малко десетина пъти (защото мразеше покровителството почти толкова, колкото мразеше и липсата му) и беше готов да се скара с приятеля си, че му донесе тази вест.

— Може би това се дължи на някакъв дефект в умозрението ми, Бландоа — каза той, — но да пукна, ако мога да прозра какво общо имаш ти с това.

— Бога ми, и аз не разбирам — отвърна Бландоа. — Само си мислех, че правя услуга на приятеля си.

— Като слагаш в джоба му поръчката на един новобогаташов ли? — запита Гауън навъсено. — Това ли искаш да кажеш? Кажи на другия си приятел да поръча да му нарисуват главата за фирмата на някоя кръчма и да я нарисува бояджия на фирми. Кой съм аз и кой е той?

— Professore — отвърна парламентьорът, — а кой е Бландоа?

Гауън не прояви никакъв интерес към последния въпрос и ликвидира мистър Дорит с гневно подсвиркване. На другия ден обаче се върна към въпроса, като каза с присъщия му небрежен тон и презрителен смях:

— Е, Бландоа, кога ще отидем при твоя меценат? Ние, калфите, трябва да приемаме работата, когато ни я предлагат. Кога ще отидем да уредим тази работа?

— Когато пожелаеш — каза засегнатият Бландоа — и както обичаш. Какво общо имам аз с това? Какво ме интересува то?

— Мога да ти кажа какво е тя за мене — каза Гауън, — хляб и сирене. Трябва да се яде! Затова да вървим, скъпи Бландоа!

Мистър Дорит ги прие в присъствието на дъщерите си и мистър Спарклър, който по някаква чудна случайност им беше на гости.

— Как си, Спарклър? — небрежно запита Гауън. — Когато бъдеш принуден да се прехранваш с хитрости, момчето ми, дано успееш по-добре от мене.

Тогава мистър Дорит направи своето предложение.

— Сър — изсмя се Гауън, след като го прие достатъчно любезно, — аз съм нов в занаята и не съм вещ в тайните му. Сигурно би трябвало да ви кажа, че ще ви разглеждам при най-различно осветление, да ви кажа, че сте отличен обект и че ще си помисля кога ще бъда достатъчно свободен да се посветя с нужния ентусиазъм на чудесния портрет, който смятам да направя от вас. Уверявам ви — изсмя се той отново, — че се чувствувам цял предател в лагера на тези скъпи, надарени, добри и благородни хора, мои братя художници, защото не върша фокуса по-добре. Обаче не съм така възпитан, а сега е късно да се приучвам. Всъщност аз съм много лош художник, но не по-лош от повечето. Ако смятате да пожертвувате стотина гвинеи, аз съм така беден, както може да бъде само един беден роднина на големците, ще ви бъда много признателен, ако ги пожертвувате в моя полза. Ще направя всичко, каквото мога, срещу тези пари и ако това всичко се окаже лошо, е, дори тогава вие вероятно ще имате една лоша картина с малко име под нея вместо лоша картина с голямо име под нея.

Този тон, макар, общо взето, да не беше според очакванията на мистър Дорит, страшно му допадна. Той означаваше, че господинът, който имаше връзки във висшето общество и не беше прост занаятчия, ще му бъде задължен. Мистър Дорит изрази задоволството си, като се остави в ръцете на мистър Гауън, и каза, че се надява да се опознаят по-отблизо.

— Много сте добър — каза Гауън. — Аз не съм се откъснал от обществото, откакто влязох в „братството на четката“ (най-прекрасните хора на земята), и се радвам, като ми замирише на чудесния стар барут от време на време, макар че той хвърли във въздуха и мене, и настоящото ми призвание. Не бива да си мислите, мистър Дорит — тук той отново се изсмя непринудено, — че изпадам в плен на принципите на занаята, защото не е така; кълна се, че не мога да не им изневерявам, където и да отида, макар че, кълна се в Юпитер, обичам и почитам занаята с цялата си душа… но мога ли да предложа да уговорим времето и мястото?

Ха! Мистър Дорит не би могъл да повдигне… хм… никакво съмнение от този род спрямо откровеността на мистър Гауън.

— Отново сте много добър — каза мистър Гауън. — Мистър Дорит, чувам, че ще отивате в Рим. Аз също отивам в Рим, където имам приятели. Позволете ми да започна изпълнението на престъпните си замисли спрямо вас там, а не тук. Всички ще сме притеснени в края на престоя ни тук и макар че надали има във Венеция по-беден човек със здрави лакти от мене, аз още не съм отърсил любителя от себе си — ето, виждате ли как компрометирам занаята отново! — и не мога набързо да се нахвърля на поръчката само заради някакви петачета.

И тези приказки бяха така добре посрещнати от мистър Дорит като предишните. Те станаха прелюдия към първата покана на мистър и мисис Гауън на вечеря и умело поставиха Гауън на неговите обичайни позиции в новото семейство.

Те определиха позицията и на жена му. Мис Фани разбра особено ясно, че красотата на мисис Гауън е струвала много на мъжа й; че в семейство Барнакл е имало доста неприятности заради нея и че мисис Гауън — кралицата майка, почти съкрушена, решително се противопоставила на брака, докато майчинските й чувства не я надвили. Мисис Дженеръл също разбра, че тази връзка е причинила много скръб и разногласие в семейството. За честния мистър Мийгълс не се и спомена, освен че е естествено, разбира се, за човек като него да желае да издигне дъщеря си от своята неизвестност и никой не можел да го обвинява, че е направил всичко за това.

Интересът, който малката Дорит изпитваше към красивия обект на тази лесно приета версия, беше твърде сериозен и внимателен, за да допусне неточни наблюдения. Тя можа да прозре, че тук е източникът на тъгата, която осеняваше мисис Гауън, и инстинктивно почувствува, че във всичко това няма нито грам истина. То обаче постави пречка за дружбата й с мисис Гауън, тъй като школата за помади, прах и призми продиктува най-голяма учтивост към нея, но никаква голяма близост и малката Дорит, по принуда ученичка от тази школа, трябваше смирено да се покорява на указанията й.

И все пак между двете вече се бе установило съчувствено разбирателство, което би преодоляло и по-големи трудности и би създало приятелство, дори и по-рядко да се виждаха. Като че ли и самата случайност способствуваше за това, като им даде ново доказателство за сходството им, а именно антипатията, която и двете изпитваха към парижанина Бландоа — антипатия, която граничеше с ужаса и отвращението, които човек изпитва към влечуго.

Освен това активно сходство помежду им съществуваше и пасивно. Бландоа се държеше и към двете съвсем еднакво и обноските му към тях винаги съдържаха нещо различно от държането му към другите. Разликата беше твърде фино изразена, за да се забележи от всички, но те я усещаха. Някакво трепкане на окото или просто движение на бялата му гладка ръка или едва доловимо подсилване на обичайния му навик да провисва нос и вирва мустаци и за двете означаваше важничене, отправено лично към тях. Сякаш искаше да каже: „В тази област притежавам скрита власт. Каквото зная, зная.“

Никога не бяха изпитвали това чувство така ясно, както един ден, когато той дойде да си вземе сбогом, преди да напусне Венеция. Мисис Гауън беше дошла за същата цел и той ги завари заедно — останалите членове на семейството бяха излезли. Не бяха прекарали заедно и пет минути и странното му държане като че ли им каза: „Вие се канехте да говорите за мене. Ха, ето ме тук, за да попреча на това!“

— Гауън ще дойде ли? — запита с характерната си усмивка Бландоа.

Мисис Гауън отговори, че няма да дойде.

— Няма ли да дойде? — запита Бландоа. — Тогава позволете на предания ви слуга да ви придружи до дома.

— Благодаря, но не си отивам у дома.

— Не си отивате у дома! — извика Бландоа. — Отчаян съм тогава.

Може и да беше, но все пак не дотолкова, че да се зарее нанякъде и да ги остави насаме, а остана да ги забавлява с най-изтънчените си комплименти и най-изискания си разговор, а същевременно им предаваше мисълта си: „Не, не, мили дами! Вижте, аз седя нарочно, за да не допусна да говорите за мене!“

Той им предаваше мисълта си така ясно и с такава диаболична настойчивост, че най-после мисис Гауън стана да си върви. Когато той й предложи ръката си, за да я отведе долу по стълбите, тя задържа ръката на малката Дорит с предпазливо стисване и каза:

— Не, благодаря ви, но ако бъдете така любезен да видите дали е там лодкарят ми, ще ви бъда много задължена.

Не му остана нищо друго, освен да слезе долу преди тях. Като си излезе с шапка в ръка, мисис Гауън каза:

— Той е убил кучето.

— Мистър Гауън знае ли това?

— Никой не го знае. Не гледайте към мене, гледайте в него. Ей сега ще се обърне насам. Никой не знае, но аз съм сигурна, че е той. А вие?

— Аз… и аз мисля така — отговори малката Дорит.

— Хенри го обича и не иска да мисли лошо за него — той самият е така великодушен и открит. Ние двете обаче сме сигурни, че мислим за него това, което заслужава. Той се препираше с Хенри, че кучето е било вече отровено, когато се нахвърлило на него. Хенри повярва, но не и ние… Виждам, че се ослушва, но не може да чуе. Сбогом, любов моя! Сбогом!

Последните думи бяха изговорени на висок глас, когато бдителният Бландоа се спря и се обърна да погледне към тях от подножието на стълбите. Макар че имаше най-учтив вид, в този миг като че ли и най-големият филантроп не би желал по-добро занимание от това, да привърже един голям камък на крака му и да го пусне във водата, която течеше пред арката на портала, където той стоеше. Тъй като такъв благодетел на човечеството не се оказа налице, той помогна на мисис Гауън да се качи в гондолата си и остана прав, докато тя се скри от погледа му. Тогава сам влезе в своята гондола и я последва.

Понякога малката Дорит си мислеше, помисли си го и сега, като се качваше нагоре по стълбите, че този човек си беше пробил твърде лесно път в бащината й къща. Обаче толкова много и така различни хора постигнаха същото благодарение на това, че мистър Дорит споделяше манията на по-голямата си дъщеря за светско общество, че той едва ли правеше изключение. Домът Дорит бе обхванат от същински бяс да прави запознанства, пред които да парадира с богатството и високото си положение.

Общо взето, на малката Дорит й се струваше, че това общество, в което се движеха, много напомняше една по-висша класа в Маршалси. Голям брой хора отиваха да живеят в странство по причини, твърде сходни на онези, поради които хората отиваха в затвора: дългове, безделие, връзки, любопитство или пък изобщо неспособност да преуспеят у дома си. Докарваха ги в тези страни и градове под охраната на пътни агенти и местни слуги, също както докарваха длъжниците в затвора. Броденето им из църкви и картинни галерии много напомняше някогашното мрачно бродене по двора на затвора. Обикновено казваха, че ще си заминат на другия ден или след неделя, но рядко знаеха какво решение да вземат и рядко извършваха, каквото са казали, или отиваха, където са казали — и в това отношение също много приличаха на длъжниците в затвора. Те плащаха високи цени за бедни квартири и едновременно говореха пренебрежително за тях, а се преструваха, че им харесват — също по обичая на Маршалси. Когато си заминаваха, онези, които оставаха след тях, им завиждаха, а същевременно се преструваха, че не искат да си вървят — така беше неизменно и в Маршалси. Известни думи и изрази, така присъщи за туристите, както „колежът“ и „бюфетът“ бяха за затворниците, не слизаха от устата им. И те бяха също неспособни да се заловят за някаква работа, както и затворниците. Покваряваха се взаимно като затворниците, не се обличаха спретнато, ставаха разпуснати — по което също приличаха на хората от Маршалси.

Времето за престоя на семейството във Венеция изтече и те се преместиха със свитата си в Рим. Като преминаха през същите италиански гледки, които станаха все по-мръсни и бедни, колкото отиваха по-нататък, докато и самият въздух не стана заразен, достигнаха най-после местоназначението си. Бяха им наели разкошна резиденция на Корсото и те се настаниха в този град, където всичко като че ли се стремеше да си остане спокойно върху развалините на нещо друго — освен водата, която спазваше вечните закони и падаше и се търкаляше от множеството си великолепни фонтани.

Тук на малката Дорит се стори, като че ли настъпи промяна в маршалсийския дух на обществото им и помадите, прахът и призмите взеха надмощие. Всички обикаляха „Свети Петър“ и Ватикана на чужди крака и пресяваха всеки видим предмет през чуждо сито. Никой не казваше какво представлява известна вещ, но всеки повтаряше какво е казала мисис Дженеръл, мистър Юстъс или някой друг за нея. Цялата група пътници изглеждаше като някаква колекция от доброволни човешки жертви с вързани ръце и крака и предадени на мистър Юстъс и последователите му, за да им стъкмят интелекта според вкуса си. Тълпи от занемели и заслепени съвременници вървяха пипнешком през развалини от храмове и гробници, дворци и сенатски зали, театри и амфитеатри от старо време и непрестанно повтаряха помади, прах и призми, за да дадат добра форма на устните си, както беше прието. Мисис Дженеръл беше в стихията си. Никой нямаше свое мнение. Навсякъде около нея се провеждаше лакиране в удивителен мащаб и никъде не остана ни най-малка пукнатинка от смелост или честна свободна реч.

Още едно видоизменение на помадите и призмите се наби в очите на малката Дорит скоро след пристигането им. Не много подир това те бяха посетени от мисис Мърдл, която тази зима даваше тон на обществото във вечния град, и ловкостта, с която Фани се фехтуваше с нея по този случай, почти караше кротката й сестра да примигва както при святкането на рапири.

— Възхитена съм — каза мисис Мърдл, — че мога да подновя познанството ни, така неблагоприятно започнато в Мартини.

— Ах, да, Мартини, разбира се — каза Фани. — Очарована съм, наистина!

— Разбирам от сина си, Едмънд Спарклър — каза мисис Мърдл, — че той вече се е възползувал от този щастлив случай. Върна се съвсем възхитен от Венеция.

— Нима? — отвърна небрежно Фани. — Дълго ли е бил там?

— Бих могла да отправя въпроса към мистър Дорит — каза мисис Мърдл и обърна бюста си към този господин, — тъй като Едмънд му е много задължен, че е направил престоя му така приятен.

— О, моля, не говорете за това — отвърна Фани. — Мисля, че папа има удоволствието да покани два-три пъти мистър Спарклър, но това не е нищо. Ние канихме толкова много и постоянно бяхме обкръжени от хора, че ако сме му доставили такова удоволствие, то не е представлявало нищо за нас.

— Освен, мила — каза мистър Дорит, — освен… хм… че ми достави особено удоволствие… хм… да покажа по някакъв начин, колкото и оскъден и незначителен… хм… високото уважение, което… хм… заедно с останалия свят питая към изтънчената и царствена личност на мистър Мърдл.

Бюстът прие тази дан най-любезно.

— Трябва да знаете, че мистър Мърдл е любимата тема на папа, мисис Мърдл — забеляза Фани, за да измести мистър Спарклър от сцената.

— Бях… хм… разочарован, госпожо — каза мистър Дорит, — като разбрах от мистър Спарклър, че няма голяма вероятност… хм… мистър Мърдл да дойде тук.

— Да, наистина, той е така зает и така търсен — каза мисис Мърдл, — че, боя се, няма да има тази възможност. Години вече не е могъл да излезе в чужбина. Струва ми се, че вие, мис Дорит, години наред прекарвате повече от времето си в чужбина.

— О, да — провлече Фани с най-голяма дързост, — от много години.

— Така и предполагах — каза мисис Мърдл.

— Съвсем точно — каза Фани.

— Надявам се обаче — поде мистър Дорит, — че ако не ми се удаде… хм… случай да се запозная с мистър Мърдл отсам Алпите и Средиземно море, ще имам тази чест след завръщането ми в Англия. Особено желая и ценя тази чест.

— Мистър Дорит — каза мисис Мърдл, която цялото време бе наблюдавала възторжено Фани през монокъла си, — мистър Мърдл ще оцени това не по-малко, сигурна съм.

Малката Дорит, която както винаги седеше замислена и самотна, макар да беше всред хора, отначало предположи, че това са само помади и призми. Но когато след един блестящ прием у мисис Мърдл баща й заповтаря на семейната им закуска, че желаел да се запознае с мистър Мърдл с евентуалното намерение да поиска съвета на този удивителен човек къде да си вложи парите, тя започна да си мисли, че се касае до нещо сериозно, и взе да изпитва любопитство относно това светило на епохата.