Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Малката Дорит
Избрани творби в пет тома. Том 3 - Оригинално заглавие
- Little Dorrit, 1855 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- , 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- MY LIBRARY Editions(2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Fingli(2015)
Издание:
Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3
Английска. Второ издание
ДИ „Народна култура“, София, 1982
Редактор: Жени Божилова
Художник: Филип Малеев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Йордан Зашев
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Charles Dickens. Little Dorrit
Oxford University Press, 1968
Преводач:© Невяна Розева
Преводач © Жени Божилова
Преводач © Надя Сотирова
Дадена за набор: юни 1982 г.
Подписана за печат: ноември 1982 г.
Изляла от печат: декември 1982 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 59,50.
Издателски коли: 49,98.
УИК 51,55
Цена 6,50 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Глава VІ
Някъде нещо е в ред
Да се намираш в несигурното положение на мистър Хенри Гауън — напуснал с отвращение една държава, да ти липсват необходимите качества, за да се издигнеш в другата, да се разтакаш мрачен на неутрална територия, като проклинаш и двете, е състояние нездраво за ума, което и времето надали може да промени. Най-неверните изчисления в ежедневния живот се правят от болни аритметици, които винаги прилагат правилото за изваждане, когато се касае до заслугите и успехите на другите, и никога на събирането, когато се касае до техните собствени.
Признак на духовен упадък е и навикът да парадираш с недоволството и разочарованието си и да търсиш удовлетворение в това. То често води до ленива небрежност и безразсъдност в постоянството. Едно от извратените удоволствия на такова състояние е да се възвеличават недостойни неща и да се принизяват достойните, а с истината не можеш да си играеш, както си щеш, без да загубиш.
Нямаше по-либерален човек от Гауън, когато се касаеше до художествени произведения, лишени от всякакъв талант. Той заявяваше, че еди-кой си има повече талант в малкия си пръст (а пък той нямаше никакъв), отколкото някой друг (който пък наистина имаше голям талант) в целия си дух и тяло. Възразяха ли му, че онова, което хвали, не струва нищо, той отговаряше: „Но, мили човече, нима нашите работи струват нещо? Моите не струват нищо — даром ви правя това признание!“
Да парадира с бедността си, също беше една от проявите на язвителното му състояние, макар че тук може би се криеше и някакво намерение да покаже, че по право, следваше да бъде богат. По същия начин възхваляваше или порицаваше Барнакловците, да не би да се забрави, че и той е от това семейство. Както и да е, тези две теми бяха вечно на устата му и той ги бе овладял така добре, че можеше да се възхвалява по цял месец, без да се изкара и наполовин така важен, както когато презрително отричаше правото си за чие да е внимание.
Отидеше ли пък някъде с жена си, посредством същите надути приказки той даваше скоро да се разбере, че се е оженил против волята на високопоставените си роднини и че е имал много неприятности, докато ги убеди да я приемат. Никога не бил предявявал правата си за наследство и презрително се надсмиваше над подобна мисъл, но колкото и да си даваше труд да се подценява, накрая все излизаше, че той стои по-горе от другите. Още от дните на медения им месец Мини Гауън почувствува, че я считат за съпруга на човек, който се е унизил, като се е оженил за нея, но чиято рицарска любов заличила това неравенство. До Венеция ги придружи парижкият Monsieur Бландоа, а и във Венеция Monsieur Бландоа беше много често в обществото на Гауън. Когато се срещнаха с този галантен господин за пръв път в Женева, Гауън не можеше да реши да го отритне ли, или да го насърчи, та прекара в тревога цели двадесет и четири часа и най-после му дойде на ума да хвърли една петфранкова монета на „ези-ритник, тура-насърчение“ и да постъпи според гласа на оракула. Случайно обаче жена му прояви отвращение към чаровния Бландоа, а и в хотела балансът на чувствата се оказа против него. При тези обстоятелства Гауън реши да го насърчи.
С какво можеше да се обясни тази опърничавост, ако не като пристъп на великодушие — каквото не беше? Защо Гауън, който стоеше толкова по-високо от привлекателния парижки Бландоа, когото можеше да разкъса на парчета, за да види какво представлява, защо се сближи той с такъв човек? Първо, защото така той се противопостави на първото по-особено желание на жена си, и то защото баща й беше изплатил дълговете му и той искаше да се възползува от първия случай да прояви независимостта си. Второ, така той се противопоставяше на преобладаващото мнение, а въпреки многото възможности да не бъде такъв, той си оставаше опак човек. Правеше му удоволствие да твърди, че кавалер с изтънчените обноски на Бландоа трябва да се издигне до най-високо положение във всяка цивилизована страна. Правеше му удоволствие да дава Бландоа за пример на елегантност и го използуваше, за да се надсмива на онези, които се перчеха с личните си прелести. Той сериозно твърдеше, че поклонът на Бландоа бил съвършен, че никой не можел да устои на приказките му и че оригиналната непринуденост на Бландоа струвала повече от сто хиляди франка (но такъв природен дар не се продава). Онази пресиленост в обноските на този човек — така присъща на него и на всички като него, каквото и да е възпитанието им, както е присъщо и слънцето на нашата система — Гауън приемаше като карикатура, която държеше подръка и използуваше за насмешка над всички, които с мярка и където е нужно, правеха онова, в което Бландоа прекаляваше. По този начин той се сближи с него и малко по малко утвърди връзката по силата на навика, а заради нехайното удоволствие, което извличаше от празното му бъбрене, неусетно го направи свой другар. И това стана, макар да се досещаше, че Бландоа се издържа от шарлатанин на игралните маси и тям подобни; въпреки че го имаше за страхливец, докато той самият беше дързък и смел; въпреки че знаеше колко дълбоко се отвращава от него Мини и макар че той самият държеше така малко на него, че всъщност бе готов да го хвърли от най-високия прозорец на Венеция в най-дълбокия канал на този град, стига само да беше дал и най-малък действителен повод за Мининото отвращение.
Малката Дорит би желала да посети мисис Гауън сама, но тъй като Фани, която още не беше се съвзела от протеста на чичо си, макар да бяха вече изминали цели двадесет и четири часа оттогава, настоятелно предложи да я придружи, двете сестри се качиха заедно в една от гондолите под прозорците на мистър Дорит и придружени от агента, бяха откарани с най-голяма тържественост до жилището на мисис Гауън. Всъщност тържествеността им беше твърде голяма за това жилище, което, според оплакванията на Фани, се оказа „страшно отстранено“ и до което трябваше да стигнат през сложна мрежа от тесни канали, които същата леди презрително нарече „канавки“.
Къщата беше на малък, пуст остров и изглеждаше, като че ли случайно се бе изскубнала от другаде, доплавала бе и се бе закотвила тук заедно с една лоза, също така слабовата като нещастниците, които лежаха под сянката й.
Околната картина представляваше църква, цялата обвита в скели, която уж се намираше в ремонт от толкова дълго време, че скелите изглеждаха стогодишни и самите бяха започнали да се разпадат; пране, проснато да се суши на слънцето; няколко къщи, извърнали лица една от друга като скарани и клюмнали настрани, приличаха на развалено сирене, останало от преди Адамово време, нарязано на фантастични форми и пълно с червеи; и цял хаос от прозорци, чиито щори висяха накриво и от повечето от които се подаваше нещо мръсно и дрипаво.
На първия етаж на къщата имаше банка — твърде неочаквано за всеки джентълмен, който се занимава с търговия и разнася законите на някой британски град по цялата земя, — където двама слаби, брадясали чиновници, съсухрени като драгуни, със зелени кадифени кепета, украсени със златни пискюли, седяха зад малък тезгях в една стаичка, в която не се виждаше нищо друго освен празна желязна каса с отворена врата, кана с вода и книжни тапети с гирлянди от рози; същите чиновници обаче само с едно по-дълбоко бръкване в касата можеха при законно поискване да извадят неизчерпаеми купища от петфранкови монети. Под банката имаше апартамент от три-четири стаи с решетъчни прозорци, който приличаше на затвор за престъпни плъхове. Над банката беше жилището на мисис Гауън.
Въпреки че стените му бяха покрити с петна, като че ли от тях напираха мисионерски карти, за да дават географски познания; въпреки че странната мебелировка беше тъжно избеляла и мухлясала и че господствуващата венецианска миризма на застояла вода и водорасли се чувствуваше много силно, къщата беше по-приятна отвътре, отколкото изглеждаше отвън. Отвори им засмян мъж, временен слуга, който приличаше на превъзпитан убиец и който ги покани в стаята при мисис Гауън, като съобщи, че две красиви англичанки са дошли да я видят. Мисис Гауън, която шиеше нещо, остави ръкоделието си в една кошничка с капак и побърза да стане. Мис Фани беше прекалено любезна към нея и изрече обичайните празнословия с умението на човек, врял и кипял в тези работи.
— Папа ужасно съжалява, че е зает днес — той е така зает тук поради страшно големите ни връзки, — че ме помоли изрично да предам картичката му на мистър Гауън — продължи Фани. — За да бъда сигурна, че съм изпълнила поръчката, която той ми повтори най-малко десет пъти, позволете да я оставя на масата веднага, та да ми олекне на съвестта.
И тя направи това непринудено, като изпечена светска дама.
— Останахме очаровани, като разбрахме, че се познавате със семейство Мърдл. Дано това да стане още една причина за сближаването ни — каза Фани.
— Те са приятели на семейството на мистър Гауън — каза мисис Гауън. — Аз още не съм имала удоволствието да се запозная лично с мисис Мърдл. Но предполагам, че ще й бъда представена в Рим.
— Наистина ли? — отвърна Фани и си придаде вид, като че ли любезно прикрива своето превъзходство. — Мисля, че ще ви хареса.
— Вие много добре ли се познавате с нея?
— Ами нали знаете — каза Фани и искрено сви рамене. — В Лондон всички се познават. Срещнахме я по пътя за насам и, право да ви кажа, папа беше озлобен към нея отначало, защото беше заела една от стаите, които бяха ангажирани за нас. Това, разбира се, скоро се оправи и ние пак си останахме добри приятели.
Макар че до този момент визитата не бе дала възможност на малката Дорит да си поговори с мисис Гауън, между тях имаше някакво мълчаливо разбирателство, което й стигаше. Тя разглеждаше мисис Гауън с жив, нестихващ интерес; звукът на гласа й я вълнуваше, нищо, което беше близко до нея или около нея, или изобщо се отнасяше до нея, не се изплъзваше от погледа на малката Дорит. Имаше само още едно друго място, където тя беше така чувствителна към най-дребните неща.
— Съвсем добре ли се чувствувате след онази вечер? — запита тя сега.
— Напълно, мила. А вие?
— О, аз винаги съм добре — свенливо отговори малката Дорит. — Аз… да… благодаря ви.
Тя се запъна и не довърши мисълта си само защото мисис Гауън докосна ръката й, докато й говореше, и погледите им се срещнаха. Някаква многозначителна загриженост в големите кротки очи моментално пресече малката Дорит.
— Вие знаете ли, че сте станала любимка на съпруга ми и аз просто трябва да ви ревнувам? — запита мисис Гауън.
Малката Дорит се изчерви и поклати отрицателно глава.
— Ако и пред вас говори така, както говори пред мене, той ще ви каже, че не е виждал никога човек така мълчалив и с такъв бърз ум като вас.
— Той прекалено ме ласкае — каза малката Дорит.
— Съмнявам се в това, но никак не се съмнявам, че трябва да му съобщя за присъствието ви. Никога няма да ми прости, ако ви оставя да си отидете с мис Дорит, без да ви види. Разрешавате ли да ви заведа при него? Можете да извините безпорядъка и неудобствата в едно ателие на художник, нали?
Въпросите бяха отправени към мис Фани, която отговори любезно, че ще й бъде много интересно и ще бъде очарована.
Мисис Гауън влезе за миг в друга стая и веднага се завърна.
— Направете на Хенри удоволствие да влезете — рече тя. — Знаех, че ще му бъде приятно.
Първото нещо, което се изпречи пред очите на малката Дорит, беше парижкият Бландоа, загърнат в широка пелерина с нахлупена над очите шапка, застанал на издигнатата платформа в единия ъгъл, тъй както беше застанал на Великия Сан Бернар, когато сухите ръце на дърветата като че ли сочеха предупредително към него.
И тя се отдръпна с отвращение от тази фигура, когато видя, че й се усмихва.
— Не се плашете — каза Гауън, като се приближи от триножника си иззад вратата. — Това е само Бландоа. Днес той играе ролята на модел. Правя един етюд с него. Спестявам малко пари, като го използувам по този начин. Ние, бедните художници, нямаме излишни пари.
Парижанинът Бландоа свали шапка и поздрави дамите, без да напусне ъгъла си.
— Хиляди извинения — рече той. — Но този професор тук е така безпощаден към мене, че не смея да се мръдна.
— Не мърдай тогава — каза Гауън, когато сестрите се приближиха до триножника. — Нека дамите видят оригинала на тази цапаница, та да разберат какво трябва да представлява. Ето, вижте го, моля! Храбрец, който чака жертвата си, общ неприятел, който чака да изиграе лош номер на някого, или ангел хранител, който да направи някому добро — всичко, на каквото най-много ви прилича!
— Да кажем, Professore mio, че представлявам беден джентълмен, който чака да се поклони пред елегантността и красотата — забеляза Бландоа.
— Или да кажем, Cattivo Soggetto mio, убиец след покушението — отвърна Гауън и прекара четката по онази част от лицето, която бе трепнала у оригинала при тези думи. — Покажи си бялата ръка, Бландоа. Извади я от пелерината. Не я мърдай!
Ръката на Бландоа трепереше, но той се смееше и, естествено, това беше причината.
— Някога се е боричкал с друг убиец или с жертвите си, забележете — каза Гауън и нанесе на ръката няколко бързи, нервни, несръчни удари с четката си, — и ето това са следите! Не се закривай с пелерината, човече! Corpo di San Marco, къде ти е умът?
Парижкият Бландоа така се затресе от смях, че ръката му затрепера още по-силно. Той я вдигна да си засуче мустака, който бе овлажнял, и застана в желаната поза с още по-голяма важност.
Лицето му беше така обърнато към мястото, където малката Дорит бе застанала до триножника, че през цялото време той гледаше в нея. Прикована от погледа на странните му очи, тя не можеше да отвърне своите и те се гледаха през цялото време. Сега тя започна да трепере. Гауън го почувствува и предположи, че се бои от голямото куче до него, чиято глава тя милваше и което изръмжа, та рече:
— Няма да ви ухапе, мис Дорит.
— Не се боя от него — веднага възрази тя, — но вижте го, моля!
Гауън незабавно хвърли четката и с две ръце улови кучето за гердана.
— Бландоа! Как можеш да си такъв глупак и да го дразниш? Кълна се в ада и в рая, ще те разкъса на парчета! Долу, Лъв! Чуваш ли ме, размирнико?
Макар че герданът му едва не го задуши, грамадното куче се теглеше с всички сили, за да се откъсне от господаря си, решено да прекоси стаята. То тъкмо щеше да се хвърли върху Бландоа, когато господарят му го улови.
— Лъв! Лъв! — Кучето се вдигна на задните си крака и започна да се бори с господаря си, за да се отскубне. — Назад! Долу, Лъв! Скрий се, Бландоа! Какъв дявол накара да се всели в това куче.
— Нищо не съм му направил.
— Скрий се от погледа му, че не мога да удържа животното! Излез от стаята. Бога ми, ще те разкъса!
С бесен лай кучето се пребори още веднъж, докато Бландоа изчезна, и тогава, щом то се смири, господарят му, самият не по-малко ядосан от него, го събори с един удар по главата и застанал над него, започна да го рита жестоко, докато му разкървави муцуната.
— Скоро легни в ъгъла — извика Гауън — или ще те изведа навън и ще те застрелям.
Лъв изпълни заповедта, легна в ъгъла и заблиза устата и гърдите си. Господарят му се спря за миг да си поеме дъх и като си възвърна обикновеното хладнокръвие, обърна се към изплашената си жена и гостенките й. Цялата случка вероятно не трая повече от няколко минути.
— Хайде, хайде, успокой се, Мини! Ти знаеш, че винаги е кротък и послушен. Бландоа сигурно го е раздразнил. Я му се е мръщил, я… Кучето си има симпатии и антипатии и Бландоа не е между любимците му. Но безсъмнено и ти можеш да потвърдиш, Мини, че никога не се е държало така.
Мини беше твърде разтревожена, за да може да каже нещо свързано. Малката Дорит вече я успокояваше. Фани, която бе извикала един-два пъти, се бе хванала за ръката на Гауън. Лъв, дълбоко засрамен, че е причинил такава тревога, се довлече по корем до краката на господарката си.
— Ти, бесен скот — каза Гауън и го ритна още веднаж. — Ще ми се каеш за това! — и го зарита отново.
— О, моля ви се, не го наказвайте повече — извика малката Дорит. — Не го бийте. Вижте колко е кротко!
Гауън се вслуша в молбата й и пощади кучето, което наистина заслужаваше нейното застъпничество, защото беше така покорно и нещастно, и разкаяно.
След това сътресение не беше лесно да се създаде непринудено настроение през време на посещението, дори да я нямаше Фани, която и при най-добрите обстоятелства пречеше за това. При по-нататъшния разговор, докато поседяха, на малката Дорит й се стори, че дори в любовта си мистър Гауън се отнася към жена си твърде много като към хубаво дете. Стори й се, че той не подозираше дълбоките чувства, които, както тя знаеше, се криеха под тази външност, и затова започна да се съмнява дали у него самия има дълбочина. Тя се питаше дали тази липса на сериозност не е естествена последица от липсата на тези качества и дали и с хората не е като с корабите, които не могат да се закотвят в плитки и скалисти води, а се понасят по течението.
Той ги изпрати по стълбите, като се извиняваше шеговито за бедната си квартира, единствена възможност за такъв бедняк като него, и подметна, че когато важните му роднини Барнакл, които ужасно биха се срамували от това жилище, му подарят по-добро, той ще приеме да живее в него заради тях. На брега на канала ги посрещна Бландоа, доста пребледнял след последното си приключение, но въпреки това го обърна на шега и посрещна името Лъв със смях.
Сестрите отплаваха в гондолата си така тържествено, както бяха дошли, и оставиха двамата на тротоара под лозата. Гауън разсеяно късаше листата й и ги хвърляше във водата, а Бландоа си палеше цигара. Не бяха плавали и няколко минути, когато малката Дорит забеляза, че Фани започна да се държи по-превзето, отколкото изискваше случаят, и като погледна през прозореца и отворената врата, за да види на какво се дължи това, видя още една гондола, която очевидно ги следваше.
Тъй като гондолата прилагаше най-различни хитрости при преследването: ту избързваше напред, а после спираше да им даде път, ту пък, когато каналът се разширяваше достатъчно, се плъзгаше наред с тях или пък се движеше близо зад тях и тъй като Фани малко по малко показа открито, че позите й се отнасят до някого в гондолата, чието присъствие тя се преструваше, че не подозира, малката Дорит най-после запита кой е той.
Фани отговори кратко на въпроса й:
— Онзи дърдорко!
— Кой? — отново запита малката Дорит.
— Мило дете — отговори Фани (с тон, който караше да се мисли, че преди протеста на чичо й може би щеше да каже: „Малка глупачке, колко бавно разбираш!“). — Ами младият Спарклър!
Тя спусна прозореца откъм нейната страна, облегна се назад, постави ръка на прозореца и започна да си вее с разкошно черно испанско ветрило, украсено със злато. Тъй като придружаващата ги гондола избърза пак напред, Фани се изсмя кокетливо, като метна бегъл поглед към прозореца, и рече:
— Ти виждала ли си такъв глупак, мила?
— Мислиш ли, че смята да ни следи по целия път? — запита малката Дорит.
— Скъпо дете — отвърна Фани, — не ми е възможно да отговоря какво може да направи един идиот, когато се намира в отчаяние, но ми се струва много вероятно. Разстоянието не е много голямо. Струва ми се, че и цяла Венеция не би му се сторила преголяма, ако умира да ме зърне.
— Ама наистина ли е така влюбен? — запита с наивността си малката Дорит.
— Е, любов моя, на този въпрос наистина е неловко за мене да ти дам отговор — каза сестра й. — Мисля, че да. Питай Едуърд. Мисля, че е казал така на Едуърд. Мисля, че става за смях пред хората в казиното и други подобни места, щом подхване да говори за мене. Но ти по-добре питай Едуърд, ако искаш да знаеш.
— Чудно защо не ни направи визита — каза малката Дорит, след като помисли малко.
— Мила Еми, скоро ще престанеш да се чудиш, ако сведенията ми са верни. Никак няма да се изненадам, ако ни посети още днес. Това жалко същество, изглежда, е събирало кураж досега.
— Ще го приемеш ли?
— Наистина, мила — каза Фани, — не зная как ще се случи. Ето го пак! Виж го! О, простако!
Безспорно мистър Спарклър имаше жалък вид: залепил око до прозореца, като чеп в стъклото, той нямаше друго основание да спира гондолата си внезапно освен истинското.
— Какво искаш да кажеш, мила, като ме питаш дали ще го приема? — запита Фани, почти така улегнала в елегантното безразличие на държанието си като самата мисис Мърдл.
— Искам да кажа — започна малката Дорит. — Мисля, че по-скоро искам да запитам, какво имаш ти наум, мила Фани?
Фани се изсмя отново и с тон едновременно снизходително дяволит и любезен рече, като прегърна сестра си закачливо мило:
— Сега кажи ми, дете мое, когато видяхме онази жена в Мартини, как мислиш, че тя успя да се овладее? Ти разбра ли какво решение взе тя?
— Не, Фани.
— Тогава аз ще ти кажа, Еми. Тя реши, че никога няма да спомене за онази друга среща при толкова различни обстоятелства и никога няма да покаже, че смята тези момичета за същите. Ето как тя излиза от трудните положения. Какво ти казах, когато напуснахме Харли Стрийт тогава? Тя е нахална и фалшива като всички жени на света. Но в първото си качество, мила, може да си намери майстора.
Фани многозначително наклони ветрилото към гърдите си и изразително показа къде можеше да се намери този майстор.
— И не само това — продължи Фани, — но тя дава същото нареждане и на младия Спарклър и не го пуска подире ми, докато не набие напълно в смешната му тиква (защото това наистина не може да се нарече глава) да се преструва, че съм го пленила за пръв път в онзи ханджийски двор.
— Защо? — запита малката Дорит.
— Защо ли? Милостиви боже, мила моя! (Пак до голяма степен с тон на: „Ти, глупачке!“) Как можеш да питаш? Не виждаш ли, че може да съм станала желателна партия за такава тиква? И не виждаш ли, че тя приписва измамата на нас и като я отхвърля от плещите си (много хубави плещи, трябва да призная), същевременно се преструва, че щади чувствата ни? — каза Фани, като се оглеждаше спокойно.
— Но ние винаги можем да се върнем към простата истина.
— Да, извинявай, но няма да се върнем — възрази Фани. — Няма да допусна това, Еми. Тя първа започна преструвката, а не ние, и сега ще й излезе през носа.
В тържествуващата екзалтация на чувствата си мис Фани въртеше испанското си ветрило с една ръка, а с другата притискаше така силно сестра си през кръста, като че ли прекършваше мисис Мърдл.
— Не — повтори Фани, — тя ще ме намери по стъпките си. Тя показа пътя и аз ще го следвам. И с благословията на съдбата и щастието ще се сближавам все повече с тази жена, докато започна пред очите й да давам на камериерката й рокли, десет пъти по-хубави от онези, които тя даваше някога на мене.
Малката Дорит не отговори, защото съзнаваше, че няма да бъде чута по никой въпрос, който засягаше семейното достойнство, и нямаше желание да загуби безцелно новото и неочаквано възстановено благоволение на сестра си… Тя не беше съгласна, но си мълчеше. Фани много добре разбираше за какво мисли, така добре го разбираше, че скоро я запита.
Малката Дорит отговори:
— Ти смяташ ли да насърчиш мистър Спарклър, Фани?
— Да го насърча ли, мила? — запита сестра й с презрителна усмивка. — Зависи какво подразбираш под насърчение. Не, не смятам да го насърчавам. Но ще го направя мой роб.
Малката Дорит погледна сестра си сериозно и недоумяващо, но това не можа да възпре Фани. Тя махаше със златно-черното си ветрило и потупваше с него сестра си по носа със самочувствие на горда красавица и голяма умница, която се забавлява и закачливо наставлява простоватата си събеседница.
— Ще го разкарвам насам-натам, мила, и ще го накарам да ми върви по гайдата. Ако не накарам и майка му да ми върви по гайдата, няма да е по моя вина.
— Но ти помислила ли си, мила Фани — не се обиждай, мила, сега сме в такова приятно разположение, — помислила ли си как ще завърши всичко това?
— Не мога да кажа, че засега съм се мъчила да го предвидя, мила — отговори Фани с най-голямо безразличие, — всяко нещо по реда си. Такива са намеренията ми. Докато ги развия пред теб, ето ни вече у дома. И младият Спарклър е на вратата и пита кой е в къщи. Разбира се, съвсем случайно!
И наистина младежът стоеше прав в гондолата с визитната си картичка в ръка и се преструваше, че задава въпрос на един от прислужниците. Това стечение на обстоятелствата доведе до непосредственото му представяне на дамите в една поза, която в старо време нямаше да приемат като добро предзнаменование за ухажването му. Гондолиерите на дамите, раздразнени, че ги бе разиграл с преследването си, докараха така ловко тяхната гондола да се сблъска лекичко с тази на мистър Спарклър, че катурнаха този джентълмен като голяма кегла и го накараха да поднесе подметките си на обекта на най-нежните си чувства, докато по-благородните части от анатомията му се мятаха на дъното на гондолата в обятията на един от слугите.
Тъй като обаче мис Фани запита много загрижено дали господинът се е ударил, мистър Спарклър се надигна в много по-добро състояние, отколкото можеше да се очаква, и като се изчерви, продума, заеквайки:
— Ни най-малко.
Мис Фани просто не можеше да си спомни дали го е виждала преди и вече отминаваше с хладно кимане на главата, когато той си каза името. Дори и тогава и беше трудно да си го спомни, докато той не обясни, че имал честта да я види в Мартини. Чак тогава тя си го спомни и изрази надежда, че майка му е добре.
— Благодаря — заекна мистър Спарклър, — необичайно добре е или поне само малко болнава.
— Във Венеция ли е? — запита мис Фани.
— В Рим — отвърна мистър Спарклър. — Тук съм сам, съвсем сам. Дойдох да си оставя лично картичката на мистър Едуърд Дорит. Всъщност и на мистър Дорит. На цялото семейство всъщност.
Като се обърна снизходително към прислугата си, мис Фани запита дали папа и брат й са в къщи. След като й отговориха, че и двамата са си в къщи, мистър Спарклър предложи смирено ръката си на мис Фани. Тя я прие и бе изведена по широкото стълбище от мистър Спарклър, който, ако още вярваше (в което нямаше основание да се съмняваме), че мис Фани не му кроеше никакви номера, доста се мамеше.
Като пристигнаха в разкапаната приемна, където избелелите завеси с тъжен морскозелен цвят бяха така износени и извехтели, че вече можеха да претендират за родство с водораслите, които се влачеха под прозорците или пълзяха по стените и оплакваха пленените си роднини, мис Фани изпрати да повикат баща й и брат й. Докато чакаха появяването им, тя зае красива поза на канапето и довърши победата си над мистър Спарклър с няколко забележки върху Данте, известен на този господин като ексцентричен стар скъперник, който си слага листа на главата и с някаква необяснима цел седи на стол пред катедралата във Флоренция.
Мистър Дорит посрещна гостенина с най-голяма любезност и най-аристократични маниери. Той запита специално за мистър Мърдл. Мистър Спарклър отговори или по-скоро изтръгна от себе си през яката на ризата си откъслечни фрази, че мисис Мърдл, след като използувала до крайна степен вилата си на село и къщата си в Брайтън и тъй като вече било невъзможно, разбираш, да остане в Лондон, когато няма жива душа, и тъй като тази година никак не й се искало да гостува по хорските имения, решила да прекара малко време в Рим, където жена като нея, с пословична красота и у която няма склонност към глупости, не може да не жъне успех. А колкото за мистър Мърдл, така търсен от бизнесмени и тям подобни и такъв дяволски феномен в покупките и банкерството и прочие, щото мистър Спарклър се съмняваше дали паричната система в страната би могла да кара без него, макар че мистър Спарклър трябваше да признае, че понякога тази работа не е по силите му и че ще е добре за него да опита временно да промени напълно обстановката и климата. А колкото за себе си, мистър Спарклър уведоми семейство Дорит, че той ще отиде по свои лични работи, където отидат и те.
За това огромно постижение в разговора бе нужно време, но въпреки всичко то се осъществи. Щом се осъществи, мистър Дорит изрази надежда, че мистър Спарклър скоро ще дойде на вечеря у тях. Мистър Спарклър прие предложението така любезно, че мистър Дорит го запита какво смята да прави този ден например? И тъй като мистър Спарклър нямаше да прави нищо този ден (обикновеното му занимание, за което беше специално квалифициран), веднага си осигуриха присъствието му, а за още по-голяма сигурност му възложиха да придружи по-късно дамите до операта. Когато дойде време за вечеря, мистър Спарклър се появи откъм морето като някой син на Венера и цял като майка си по красота, се изкачи блестящ по широкото стълбище. Ако Фани беше очарователна сутринта, сега тя беше триж по-очарователна, облечена елегантно в цветове, които най-много й приличаха, и така непринудена в държането си, че удвои веригите на мистър Спарклър и съвсем го окова.
— Чувам, че се познавате с… хм… мистър Гауън, мистър Спарклър — каза домакинът на вечерята, — с мистър Хенри Гауън.
— Съвсем вярно, сър — отвърна мистър Спарклър. — Всъщност неговата майка и моята са стари приятелки.
— Ако бях се сетил, Еми — каза мистър Дорит с такъв тържествено покровителствен тон, като че ли беше самият лорд Десимъс, — щях да ти кажа да изпратиш една бележка и на тях да дойдат на вечеря днес. Някои от слугите ни можеха… хм… да ги докарат и откарат. Можехме… хм… да отделим една гондола за целта. Съжалявам, че забравих за това. Моля ти се, напомни ми за тях утре.
Малката Дорит имаше известни съмнения, че мистър Гауън може да не приеме покровителството им, но обеща да напомни.
— А знаете ли, моля, дали мистър Гауън рисува… хм… портрети? — запита мистър Дорит.
Мистър Спарклър беше на мнение, че той рисува всичко, стига да има поръчка.
— Но няма ли своя специалност, определен път, така да се каже? — запита мистър Дорит.
Настроен духовито под влиянието на любовта, мистър Спарклър отговори, че за определен път са нужни и определен вид обувки, като например за лов — ловджийски обувки, за крикет — крикетски обувки. Той обаче мислел, че мистър Гауън нямал специален чифт обувки.
— Никаква специалност ли? — запита мистър Дорит.
Тъй като тази дума беше твърде дълга за речника на мистър Спарклър и тъй като умът му беше изтощен от последното усилие, той отговори:
— Не, благодаря, рядко вземам от това.
— Е — каза мистър Дорит, — ще ми бъде много приятно да дам на един джентълмен от такова семейство някакво… хм… доказателство за моето желание да насърча интересите му и да развия… хм… зародишите на гения му. Мисля, че трябва да ангажирам мистър Гауън да нарисува портрета ми. Ако резултатът се окаже… хм… задоволителен, може след това да му възложа да си опита четката и със семейството ми.
Тук на мистър Спарклър му хрумна дръзката и оригинална мисъл да използува този повод, за да каже, че някои членове от семейството (с особено ударение на „някои“) никой художник не би могъл да предаде вярно. Но тъй като му липсваха подходящи думи да си изрази мисълта, тя отлетя в небесата.
Това наистина заслужаваше съжаление, още повече, че мис Фани много одобри идеята за портрета и настоя баща й да я изпълни. Според думите й тя предполагала, че мистър Гауън е загубил много добри възможности, като се е оженил за хубавичката си съпруга. А любов в немотия, и това — да рисуваш картини за една вечеря, й се видя така интересно, че тя помоли баща си да направи поръчка, дори ако не можел да придаде приликата; всъщност и тя, и Еми били сигурни, че може, тъй като още същия ден видели на статива му портрет, готов да проговори, и имали случай да го сравнят с оригинала. Тези думи окончателно подлудиха мистър Спарклър (може би затова и бяха казани), защото, от една страна, показваха чувствителността на Фани към нежните страсти, а, от друга, тя самата проявяваше такава невинна слепота към неговото обожание, че очите му изхвръкнаха от ревност към непознатия съперник.
След вечеря те отново слязоха в морето и се изкачиха от него по стълбите на Операта, придружени от един гондолиер с голям фенер като някой тритон. Така влязоха в ложата и тогава за мистър Спарклър започна страшно мъчение.
Театърът беше затъмнен, но ложите бяха осветени, та няколко посетители се отбиха по време на представлението и Фани разговаряше с тях така любезно, заемаше такива очарователни пози, защото си говореха поверителни неща и спореха за хората, които седяха в отдалечените ложи, че нещастният Спарклър намрази цялото човечество. На края на представлението обаче той получи две награди. Тя му подаде да й държи ветрилото, докато си нагласяше наметката, и на него се падна блажената привилегия да я отведе под ръка надолу по стълбите. Мистър Спарклър си мислеше, че тези трохички насърчение ще го крепят, а може би и мис Фани си мислеше същото.
Тритонът с фенера беше готов пред вратата на ложата и пред много други врати чакаха също тритони с фенери. Тритонът на семейство Дорит държеше фенера ниско, за да осветява стъпалата, и мистър Спарклър си надяна още едни вериги над предишните, като наблюдаваше блестящите й крачета да изпускат искри надолу по стълбите край него. Между безделниците в театъра се оказа и парижкият Бландоа. Той тръгна с Фани и я заговори.
Малката Дорит вървеше напред с брат си и мисис Дженеръл (мистър Дорит си остана у дома), но на кея всички се събраха. Тя се сепна отново, като видя Бландоа до себе си, подал ръка на Фани, да й помага при качването в гондолата.
— Гауън понесе една загуба днес — каза той, — след като има щастието да бъде посетен от красиви дами.
— Загуба ли? — повтори Фани, като пусна ръката на съкрушения Спарклър, и седна в гондолата.
— Да, загуба — каза Бландоа, — кучето му Лъв.
Той държеше ръката на малката Дорит, когато каза това.
— То е мъртво — каза Бландоа.
— Мъртво ли? — отекна малката Дорит. — Това благородно куче?
— Ей богу, мили дами! — усмихнато каза Бландоа и сви рамене. — Някой е отровил това куче. Мъртво е, както са мъртви дожовете.