Чарлз Дикенс
Малката Дорит (42) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава V
Някъде нещо не е в ред

Семейството бе преживяло един-два месеца във Венеция, когато мистър Дорит, който прекарваше много време в обществото на графове и маркизи и имаше много малко свободно време, отдели един час в предварително определен ден за съвещание с мисис Дженеръл. Когато дойде уреченият час, той изпрати камериера си, мистър Тинклър, в апартаментите на мисис Дженеръл (които биха заели около една трета от цялата площ на Маршалси) да й поднесе неговите почитания и да й предаде, че я моли за среща. Тъй като беше рано сутринта, когато различните членове на семейството си пиеха кафето по стаите, няколко часа преди да се съберат на закуска в избелелия салон, някога пищен, но сега станал жертва на влагата и навяващ меланхолия, мисис Дженеръл прие камериера. Камериерът я завари в едно кресло върху малко квадратно килимче, така миниатюрно в сравнение с огромните размери на мраморния под, като че ли го беше постлала, за да си премери нови обувки, или пък се бе сдобила с вълшебно килимче, купено от някой от принцовете на „Хиляда и една нощ“ за четиридесет кесии, и в този миг я бяха пренесли на него в салона, който му беше съвсем чужд.

Мисис Дженеръл остави празната кафена чашка и отговори на пратеника, че е готова да отиде при мистър Дорит и да му спести безпокойството той да идва при нея (което той от галантност бе предложил). Пратеникът разтвори вратата и придружи мисис Дженеръл до височайшата особа. Трябваше да направят цяла екскурзия по тайнствени стълби и коридори, за да стигнат от апартаментите на мисис Дженеръл, затъмнени от тясна странична уличка с ниско, мрачно мостче и отсрещните здания, прилични на зандани с безброй влажни петна и браздулици по стените, като че ли цели столетия са изливали ръждивите си сълзи в Адриатика, до апартаментите на мистър Дорит с толкова прозорци, че биха покрили цялата фасада на някой английски дом. От стаята му се откриваше прекрасна гледка към черковни куполи и камбанарии, излезли сякаш направо от водата, която ги отражаваше, и стигнали чак до небето, и се чуваше глухият шепот на Канале Гранде, който плакнеше долу портата, където гондолиерите със своите гондоли чакаха заповедите му и се поклащаха сънливо всред гората от колчета, за които бяха привързани.

Мистър Дорит, в блестящ халат и домашно кепе — спящата ларва от Маршалси бе разцъфтяла в рядка пеперуда, — стана да посрещне мисис Дженеръл.

— Стол за мисис Дженеръл! Кресло, сър! Какво правите? Какво означава това? Оставете ни сега!

— Мисис Дженеръл — започна мистър Дорит, — позволих си…

— Моля — прекъсна го мисис Дженеръл. — Аз бях вече на ваше разположение. Бях си изпила кафето.

— Позволих си — подхвана отново мистър Дорит с великолепното спокойствие на човек, който не обръща внимание на дребни поправки — да ви помоля за малък поверителен разговор, защото… хм… по-малката ми дъщеря ме тревожи доста. Сигурно сте забелязали, мадам, голямата разлика в характерите на двете ми дъщери.

Мисис Дженеръл кръстоса ръцете си, както обикновено в ръкавици (тя винаги носеше ръкавици, по които никога нямаше гънка), и рече:

— Има голяма разлика.

— Може ли да ви помоля за мнението ви по въпроса? — рече мистър Дорит с уважение, което не накърняваше величествената му тежест.

— Фани притежава силен характер и самонадеяност — отвърна мисис Дженеръл, — Еми, напротив.

Напротив ли? О, мисис Дженеръл, запитайте решетките и плочите на Маршалси! О, мисис Дженеръл, запитайте шивачката, която я научи да шие, и учителя по танц, който научи сестра й да танцува. О, мисис Дженеръл, мисис Дженеръл, запитайте мене, баща й, какво й дължа и чуйте моите показания за живота на това същество, пренебрегвано от самото му детство насам.

На мистър Дорит и през ум не му мина да отправи подобни апели. Той погледна мисис Дженеръл, седнала изправена на капрата на благоприличието, и каза замислено:

— Това е вярно, мадам.

— Само не ме разбирайте криво, моля. Не искам да кажа, че няма какво да се доусъвършенствува у Фани, но у нея има материал, дори твърде много материал.

— Бъдете така любезна да се обясните, мадам… хм… по-ясно. Не разбирам много добре това, гдето у… хм… у по-голямата ми дъщеря има твърде много материал. Какъв материал?

— Засега Фани има твърде много собствени мнения — отвърна мисис Дженеръл. — Отличното възпитание никога не допуска собствени мнения, нито пък допуска проявата на чувства.

Мистър Дорит побърза да отговори, да не би и той да мине за невъзпитан.

— Безспорно, мадам, вие сте права.

Мисис Дженеръл отвърна със своя безстрастен и безизразен тон:

— Вярвам.

— Но на вас ви е известно, мила госпожо, че моите дъщери имаха нещастието да загубят непрежалимата си майка още в ранно детство и тъй като доскоро аз не бях признат наследник на имуществото си, те живяха при мен, сравнително бедния, макар и винаги горд джентълмен… хм… в уединение.

— Не изпускам пред вид това обстоятелство — каза мисис Дженеръл.

— Мадам — продължи мистър Дорит, — за дъщеря ми Фани при такова ръководство и с такъв пример винаги пред очите й…

(Мисис Дженеръл притвори очи.)

— За дъщеря си Фани не се боя. Тя е приспособима. Но по-малката ми дъщеря, мисис Дженеръл, доста ме тревожи и наскърбява. Трябва да ви кажа, че тя винаги е била любимката ми.

— Този род предпочитания са необясними — каза мисис Дженеръл.

— Необясними са — съгласи се мистър Дорит. — Наистина. Ето например, мадам, аз се безпокоя, като виждам, че Еми не е като нас. Тя не обича да излиза с нас, чувствува се загубена в тукашното ни общество, нашите вкусове, явно, не са и нейни. С други думи — заключи мистър Дорит със съдийска важност, — нещо не е в ред… хм… у Еми.

— А не бива ли да допуснем — каза мисис Дженеръл, като удари една четка с лака, — че това се дължи донякъде на новото положение?

— Извинете, мадам — забележи някак прибързано мистър Дорит. — Дъщерята на един джентълмен, макар и… хм… макар и самият той да е бил по едно време, да е бил сравнително неохолен… сравнително… и макар да е расла… хм… в уединение, нашето положение не може да й се вижда много ново…

— Вярно — каза мисис Дженеръл, — прав сте.

— Ето защо, мадам — каза мистър Дорит, — аз си позволих (той наблегна на фразата и я повтори, като че ли правеше любезен, но твърд намек, че не бива да му се противоречи вече), позволих си да ви помоля за тази среща, за да поговорим за това и да поискам съвета ви.

— Мистър Дорит — отвърна мисис Дженеръл, — откакто сме тук, на няколко пъти вече съм разговаряла с Еми на темата, как да се държим въобще. Тя се изрази пред мене, че много неща я учудват във Венеция, Казах й, че е по-добре да не се чуди. Изтъкнах й, че прочутият мистър Юстъс, класическият турист, не я е намерил за нещо особено, че като сравнил Риалто с Уестминстър и Блекфрайърс Бридж, се изказал в полза на последните. След всичко, което казахте, излишно е да прибавям, че още не съм успяла да я убедя. Вие ми правите чест, като искате съвета ми. На мен все ми се струва (нека ми бъде простено, ако предположението ми се окаже неоснователно), че мистър Дорит е свикнал да упражнява влияние над другите.

— Хм… мадам — каза мистър Дорит, — аз възглавявах… хм… значително общество. Вие не се мамите в предположението си, че съм свикнал да заемам… хм… влиятелно положение.

— Щастлива съм, че имам такъв сътрудник — отвърна мисис Дженеръл, — и затова бих препоръчала с по-голяма увереност мистър Дорит да поговори сам с Еми и да й каже наблюденията и желанията си. Щом тя му е любимката, а безсъмнено и тя е привързана към него, много е вероятно да се поддаде на влиянието му.

— Очаквах предложението ви, мадам — каза мистър Дорит, — но се боях… хм… да не би да… хм… да се намеся в…

— В моята работа ли, мистър Дорит? — любезно допълни мисис Дженеръл. — Не се тревожете за това.

— Тогава с ваше разрешение, мадам, ще изпратя да я повикат веднага — каза мистър Дорит и издрънка със звънчето си за камериера.

— Желае ли мистър Дорит да остана?

— Ако не сте заета, бихте ли имали нещо против да останете няколко минути?

— Ни най-малко.

И така Тинклър, камериерът, бе изпратен да намери камериерката на мис Еми и да я помоли да съобщи на мис Еми, че мистър Дорит я вика. Докато даваше нареждането си, мистър Дорит гледаше строго Тинклър и със същия строг поглед го проследи, докато излезе от вратата, подозирайки го, че таи в ума си нещо, накърняващо фамилната чест; да е дочул например някоя шега за Маршалси още преди да е постъпил на службата и сега си я припомня. И ако Тинклър случайно се бе усмихнал, колкото и бегло и невинно, нищо не би могло да разубеди мистър Дорит до края на живота му, че не е бил прав. Но тъй като по някаква случайност и за негово щастие Тинклър си остана сериозен и спокоен, той избягна голямата опасност, която го грозеше. И когато при завръщането си (при което мистър Дорит пак се вторачи в него) той съобщи за влизането на мис Еми, която като че ли бе дошла на погребение, у мистър Дорит остана впечатлението, че това момче има добро държане и че овдовялата му майка го е възпитала в благочестив дух.

— Еми — каза мистър Дорит, — ти току-що беше предмет на разговор между мене и мисис Дженеръл. И двамата сме на мнение, че ти едва ли се чувствуваш у дома си тук. Хм… защо така?

Пауза.

— Мисля, че ми трябва малко време, татко.

— Папа е по-подходяща форма на обръщение — забеляза мисис Дженеръл. — Татко звучи някак простовато, мила. Освен това думата „папа“ дава красива форма на устните. Папа, помада, прах, патица, призма са много хубави думи за устните, особено прах и призма. Ще видите колко полезно ще ви бъде, по отношение на красивото ви държане, ако от време на време, когато сте в общество или влизате в стая с гости, си кажете: папа, помада, прах, призма, прах и призма.

— Моля ти се, дете мое — каза мистър Дорит, — послушай поученията на мисис Дженеръл.

Бедната малка Дорит погледна тъжно към прочутата лакировчица и обеща да се постарае.

— Ти казваш, Еми, че ти е нужно време — продължи мистър Дорит. — Време за какво?

Нова пауза.

— За да свикна с новия начин на живот — каза малката Дорит, отправила любещ поглед към баща си, когото едва ли не нарече прах, ако не помада или призма, в желанието си да се покори на мисис Дженеръл и да му угоди.

Мистър Дорит се навъси и придоби много недоволен вид.

— Еми — отвърна той, — чини ми се, че ти имаше твърде много време за това. Хм… ти просто ме изненадваш. Разочароваш ме. Фани превъзмогна всички тези дребни трудности, а защо… хм… ти не можеш?

— Надявам се скоро да успея по-добре — рече малката Дорит.

— Дано — отвърна баща й. — Аз… хм… аз от сърце го желая, Еми. Изпратих да те повикат, за да ти кажа… хм… да ти подчертая в присъствието на мисис Дженеръл, към която сме така задължени, че има любезността да остане при нас… хм… при този или кой да е друг случай (мисис Дженеръл притвори очи) — че аз… хм… да ти кажа, че аз не съм доволен от тебе. Ти правиш задачата на мисис Дженеръл неблагодарна. Ти… хм… ме много затрудняваш. Ти си била винаги (както осведомих мисис Дженеръл) любимото ми дете. Винаги съм те имал за… хм… приятел и събеседник; в замяна на това аз… хм… те умолявам да се приспособиш по-добре към… хм… обстоятелствата и послушно да вършиш, каквото подобава на твоето… на твоето положение.

Тъй като, от една страна, въпросът силно засягаше мистър Дорит, а, от друга, той искаше да бъде особено настоятелен, в резултат се изказваше много по-запънато от друг път.

— Ако мис Дорит положи старание от своя страна и приеме слаба подкрепа от моя страна относно всичко, що се отнася до добри и изискани маниери, мистър Дорит не ще има повече причини да се безпокои. Ще ми позволите ли да се възползувам от този случай и да спомена във връзка с горното, че едва ли е прилично за млади момичета да се заглеждат в безделни скитници с такова внимание, с каквото ги удостоява моята мила млада приятелка. Такива не бива и да се поглеждат. Изобщо погледът не бива да се спира на нищо неприятно. Такъв навик не само смущава онова изящно равнодушно изражение — главен признак на доброто възпитание, — но и едва ли е съвместим с изтънчения ум. Истински изтънченият ум се прави, че не знае за съществованието на нищо, което не е напълно прилично, спокойно и приятно.

Като изрече тези възвишени мисли, мисис Дженеръл направи дълбок поклон и се оттегли с израз на устата, който напомняше за прах, помади и призми.

Дали говореше, или мълчеше, малката Дорит запази сериозното си спокойствие и погледът й си остана все така любещ. Досега лицето й остана непомрачено освен за някой и друг миг. Но като остана насаме с баща си, пръстите й се размърдаха и лицето й показа сдържано вълнение.

Не за себе си. Може би се чувствуваше малко оскърбена, но загрижеността й не беше за нея самата. Както винаги мислите й бяха обърнати към него. Едно смътно опасение, което я измъчваше, откакто бяха забогатели, че и сега няма да го види такъв, какъвто е бил, преди да влезе в затвора, постепенно се оформи в съзнанието й. Тя почувствува познатата сянка от стената на Маршалси и в това, което току-що й бе говорил, и в цялото му държане към нея. Тя бе приела нова форма, но все си оставаше старата тъжна сянка. С тъжно нежелание тя започна да си признава, че не е достатъчно силна да пропъди страха, че никакъв период от живота на човека не може да заличи този четвърт век зад решетките на затвора. И затова не можеше да го обвинява, нямаше за какво да го упреква, във вярното й сърце нямаше други чувства освен голямо състрадание и безпределна нежност.

Ето защо, макар че той седеше пред нея на креслото в ярката светлина на лъчезарния италиански ден с този чуден град отвън и разкоша на стария италиански дворец отвътре, в този миг тя пак го виждаше в познатия мрак на килията му в Маршалси и й се искаше да седне до него, да го приласкае и пак да му бъде приятел и опора. Ако бе отгатнал мислите й, то неговите не бяха в тон с тях. Той се поразмърда малко в креслото, после стана и се заразхожда из стаята с много недоволен вид.

— Има ли още нещо, което да искаш да ми кажеш, мили татко?

— Не, не. Нищо друго.

— Съжалявам, че не си доволен от мене, мили. Дано нямаш повече основание да си недоволен. Ще се старая още повече да се приспособя според желанието ти, макар че и досега се старах, но не ми се удаде.

— Еми — обърна се рязко към нея той, — ти… хм… ти постоянно ми причиняваш болка.

— Болка ли ти причинявам, татко? Аз ли?

— Има една… хм… тема — продължи мистър Дорит и погледът му блуждаеше из стаята, но нито за миг не се спря на внимателното, търпеливо, смутено лице, — една болезнена тема, низ от събития, които аз желая… хм… да залича от паметта си напълно. Това бе разбрано от сестра ти, която вече те смъмри в мое присъствие; разбрано е и от брат ти; разбрано е… хм… от всеки, който притежава малко деликатност и чувствителност, освен от тебе самата… хм… съжалявам, но само не от тебе. Ти, Еми… хм… ти и само ти постоянно възкресяваш темата, макар и не с думи.

Тя сложи ръката си върху неговата. Нищо повече. Само леко го докосна. Разтрепераната й ръка може би рече развълнувано: „Спомни си за мене, спомни си как работех, спомни си за многото ми грижи!“ Тя самата обаче не каза нито дума. В това докосване имаше упрек, който тя не беше предвидила, иначе би възпряла ръката си. Той започна да се оправдава разпалено, със запъване и така разгневено, че накрая не излезе нищо.

— Прекарах там толкова години. Бях… хм… всеобщо признат като глава на учреждението. Аз… хм… направих да ви уважават там, Еми. Създадох на семейството си… хм… положение. И заслужавам отплата. Искам отплата. Казвам: заличи това от лицето на земята и почни наново. Та това много ли е? Питам те, много ли е?

Той не я погледна нито веднаж, докато бърбореше така и скачаше от мисъл на мисъл, само жестикулираше и апелираше към празното пространство.

— Аз страдах. Никой не може да знае… хм… повтарям, никой не може да знае колко много съм страдал! И ако аз мога да потисна това, ако аз мога да изкореня следите от това, което съм понесъл, и да изляза пред света… хм… неуязвен, неопетнен джентълмен, много ли е, повтарям, много ли е да очаквам от децата си… хм… да сторят същото и да заличат това проклето преживяване от лицето на земята?

Въпреки възбуденото му състояние той изрече всички тези възклицания с грижливо понижен тон; да не би слугата му да дочуе нещо.

— И те правят това. И сестра ти. И брат ти. Ти единствена, любимката ми, която направих приятел и другар в живота още откакто беше… хм… просто едно бебе, само ти не го правиш. Само ти казваш, че не можеш. Аз ти осигурявам ценен помощник за това. Предоставям на услугите ти усъвършенствувана и благородна дама… хм… мисис Дженеръл, със същата цел. Е, за чудене ли е, че съм недоволен? Нужно ли е да се оправдавам за това, че изразявам недоволството си? Не!

Въпреки това той продължи да се оправдава и не можеше да се успокои.

— Преди да изразя недоволството си, аз внимателно искам одобрението на тази дама. Аз… хм… разбира се, се ограничавам в известни рамки, да не би дамата да прочете в душата ми онова, което искам да залича. От егоизъм ли? Заради себе си ли се оплаквам? Не и не! Главно… хм… заради тебе го правя, Еми.

Явно беше от начина, по който го повтаряше, че последното съображение му хрумна в този миг.

— Казах, че ме боли. И боли ме. И ще ме боли… хм… уверен съм, както и да ме разубеждават. Боли ме, че собствената ми дъщеря, на която… хм… се падна такова щастие, тъгува и страни от всичко и заявява, че това щастие не било по силите й. Боли ме, че тя… хм… систематично възкресява онова, което ние, останалите, се мъчим да заличим, и сякаш… хм… щях да кажа… сякаш просто й се иска да заяви пред богатото и отбрано общество, че е родена и отрасла… хм… в място, което аз самият отказвам да назова. Няма нищо непоследователно… хм… абсолютно нищо в това, че ме боли, и все пак протестирам главно заради тебе, Еми, повтарям, заради тебе. Заради тебе самата искам под покровителството на мисис Дженеръл да добиеш светски маниери… хм… да си изработиш фасада. Заради тебе самата искам да имаш… хм… истински изтънчен ум и (нека повторя забележителните думи на мисис Дженеръл) да останеш сляпа към всичко, което не е напълно благоприлично, спокойно и приятно.

Към края словото му затече бавно и на пресекулки като зле курдисан будилник. Тя продължаваше да държи ръката си на неговата. Той млъкна и след като погледа още малко в тавана, сведе поглед и към нея. Тя бе клюмнала глава, та не можеше да види лицето й, но ръката й нежно и кротко докосваше неговата и в унилата й поза нямаше упрек, а само любов. Той се разхленчи, както през онази нощ в затвора, когато тя остана край леглото му до зори; той се разхленчи, извика, че е нищожна развалина и един нещастник всред богатството си, и я прегърна.

— Успокой се, успокой се, мили мой! Целуни ме! — можа само да му каже тя.

Сълзите му пресъхнаха бързо, много по-бързо, отколкото първия път, и скоро след това се държеше вече много важно със слугата си, за да компенсира пролетите сълзи.

С изключение на само още един забележителен случай, за който ще говорим, когато му дойде времето, това беше единственият път през целия му живот на свобода и в разкош, когато той проговори пред дъщеря си Еми за миналото.

Но вече дойде часът за закуска и заедно с него пристигна от апартаментите си сестра й Фани и мистър Едуърд — от неговите. И двете високопоставени личности бяха позалинели от късното лягане. Що се отнасяше до мис Фани, тя бе станала жертва на ненаситна мания да „излиза в обществото“ и ако я оставеха, би се втурвала в него неудържимо от изгрев до заник слънце. А пък колкото за мистър Едуърд, и той си имаше широк кръг познати и обикновено бе зает (най-вече там, където се играеше на зарове и тям подобни) през по-голямата част от нощта. Защото промяната на съдбата му завари този джентълмен в благоприятното положение да бъде вече подготвен за най-висше общество и почти нямаше какво повече да учи, така много дължеше на щастливия случай, който го бе запознал с конските наддавания и билярда.

Мистър Фредрик Дорит също се яви на закуска. Тъй като старецът живееше на най-високия етаж на двореца, където и с пистолет да стреляш, няма кой да те чуе, малката му племенница се бе осмелила да предложи да му върнат кларнета, който мистър Дорит бе наредил да конфискуват, но който тя бе дръзнала да запази. Въпреки някои възражения на мис Фани, че това бил прост инструмент и тя ненавижда звука му, отстъпката бе направена. Но оказа се, че той му се е наситил вече и престана да свири на него, щом не му беше нужен да си изкарва хляба. Неусетно си бе създал навик да се тътри из картинните галерии с вечния си пакет енфие в ръка (за голямо възмущение на мис Фани, която бе предложила да му се купи златна кутийка, та да не срами семейството, но той категорично отказа да я носи, когато му я купиха) и да прекарва по цели часове пред портретите на прочути венецианци. Никой не можеше да проумее какво съзираха в тях замъглените му очи — дали го интересуваха просто като картини, или пък виждаше смътно тяхната слава, преминала като свежестта на неговия ум. Както и да е, той ги ухажваше много редовно и очевидно изпитваше удоволствие от това. След първите няколко дни малката Дорит случайно присъствува на едно от тези ухажвания. Това така явно увеличи удоволствието му, че тя след това започна често да го придружава и най-големият възторг, който старецът бе проявил от разоряването си насам, идеше от тези екскурзии, когато разнасяше един стол за нея от картина на картина, заставаше зад него въпреки протестите й и мълком я представяше на благородните венецианци.

Така случайно на тази семейна закуска той спомена, че предния ден са видели в една галерия дамата и господина, които бяха срещнали на Великия Сан Бернар.

— Забравих името им. Предполагам, че ти го помниш, Уилям? Или пък ти, Едуърд?

— Спомням си го много добре — каза последният.

— Разбира се — забеляза Фани, като тръсна глава и стрелна с поглед сестра си, — но едва ли бихме си спомнили за тях, ако чичо не беше връхлетял на въпроса.

— Мила моя, какъв странен израз — каза мисис Дженеръл. — Не би ли било по-подходящо да кажете „неочаквано се бе спрял“ или „случайно засегна въпроса“?

— Много благодаря, мисис Дженеръл — възрази младото момиче, — но мисля, че не. Изобщо предпочитам собствените си изрази.

Фани винаги посрещаше по този начин внушенията на мисис Дженеръл, но ги имаше наум и при друг случай ги прилагаше.

— Дори чичо да не беше казал, че сме срещнали мистър и мисис Гауън, Фани, аз щях да го спомена — каза малката Дорит, — но ние почти не сме се виждали с тебе оттогава насам. Смятах да говоря за това на закуската, защото ми се иска да посетя мисис Гауън и да се сближа повече с нея, ако папа и мисис Дженеръл нямат нищо против това.

— Е, Еми — рече Фани, — наистина се радвам, че те чувам най-после да изразиш желание да се сближиш с някого във Венеция. Макар че още не сме решили дали мистър и мисис Гауън са желателно познанство.

— Аз казах мисис Гауън, мила.

— Разбира се — каза Фани, — но аз мисля, че ти не можеш да я разделиш от съпруга й без решение на Парламента.

— Ти смяташ ли, папа, че съществуват съображения против моето посещение? — запита плахо и колебливо малката Дорит.

— Наистина, аз… хм… какво е мнението на мисис Дженеръл? — отвърна той.

Мнението на мисис Дженеръл беше, че тъй като не е имала честта да се запознае с въпросните дама и господин, тя не е в състояние да лакира този артикул. Тя можела само да забележи като общ принцип, спазван при лакирането, че много зависело от кои среди въпросната дама е акредитирана пред едно семейство, поставено на такова видно място в обществения храм като семейство Дорит.

При тази забележка лицето на мистър Дорит значително помръкна. Той тъкмо се готвеше окончателно да гласува против името на семейство Гауън (акредитирано от едно натрапчиво лице на име Кленъм, за което той смътно си спомняше от някакво предишно съществование), когато Едуърд Дорит, ескуайър, се намеси в разговора с монокъл на окото и следната уводна забележка:

— Слушайте, хей — вие там! Излезте, моля! — която се отнасяше към двамата мъже, които поднасяха блюдата във вид на учтиво уведомление, че временно може да се мине без услугите им.

И щом лакеите изпълниха поръчението му, Едуърд Дорит, ескуайър, продължи:

— Може би ще е благоразумно да ви кажа, че тези Гауън, към които — или поне към господина — не мога да кажа, че съм много разположен, имат големи връзки в обществото, ако това е от значение.

— От най-голямо значение, бих рекла — забеляза хубавата лакировчица, — стига само въпросните връзки да са с влиятелни и изтъкнати хора…

— Колкото за това — каза Едуърд Дорит, ескуайър, — ще ви дам възможност да отсъдите сами. Може би сте чували прочутото име Мърдл?

— Великият Мърдл ли? — възкликна мисис Дженеръл.

— Известният Мърдл — каза Едуърд Дорит, ескуайър. — Те се познават с него. Мисис Гауън, имам пред вид старата, майката на учтивия ми приятел, е интимна приятелка с мисис Мърдл и си ходят на гости.

— Ако това е така, по-безспорна гаранция не може да има — каза мисис Дженеръл на мистър Дорит, повдигна нагоре ръкавиците и сведе глава, като че ли се покланяше пред невидима икона.

— Бих желал да попитам моя син от чисто… хм… любопитство — каза мистър Дорит с решително променен тон — как се е добрал до това… хм… навременно сведение?

— Историята не е дълга, сър — отвърна Едуърд Дорит, ескуайър, — и ще я чуете веднага. Преди всичко мисис Мърдл е дамата, с която вие имахте разговор на онова място, как му беше името?

— Мартини — допълни мис Фани крайно апатично.

— Мартини — съгласи се брат й, като кимна леко с глава, и бегло й намигна, в отговор на което мис Фани показа изненада, изсмя се и се изчерви.

— Как е възможно това, Едуърд? — каза мистър Дорит. — Ти ми съобщи, че името на господина, с когото разговаряше, е… хм… Спарклър. Всъщност ти ми показа картичката му. Хм… Спарклър.

— Точно така, татко, но от това не следва, че майка му носи същото име. Мисис Мърдл е била омъжена преди и той е неин син. Сега тя е в Рим, където вероятно ще я срещаме по-често, тъй като ти решаваш да зимуваме там. Спарклър току-що е пристигнал тук. Снощи прекарах вечерта с него. Спарклър е добро момче, общо взето, макар че е доста отегчителен на една тема, тъй като е страшно лапнал по едно момиче.

Тук Едуърд Дорит, ескуайър, отправи монокъла си към мис Фани, която седеше срещу него на масата.

— От дума на дума заговорихме за впечатленията си от пътуването и така чух от самия Спарклър сведението, което ви дадох.

Тук той спря и продължи да гледа мис Фани с неприятно разкривено лице отчасти поради усилието да крепи монокъла и отчасти поради много тънката си усмивка.

— При тези обстоятелства — каза мистър Дорит — мисля, че ще бъда изразител на чувствата на… хм… мисис Дженеръл не по-малко, отколкото на моите собствени, като кажа, че няма никакви възражения против желанието ти, Еми, а… хм… точно обратното. Мисля, че мога… хм… да поздравя това желание като благоприятен признак — каза мистър Дорит с насърчителен и опрощаващ тон. — Правилно е да се запознаем с тези хора. Много е редно. Името на мистър Мърдл се ползува… хм… със световна известност. Предприятията на мистър Мърдл са огромни. Те му носят такива грамадни доходи, че се считат… хм… за национални блага. Мистър Мърдл е човекът на днешното време. Името Мърдл е име на века. Моля ти се, предай почитанията ми на мистър и мисис Гауън и бъди любезна с тях, защото… хм… защото ние непременно ще им обърнем внимание.

Така величествено изразеното благоволение на мистър Дорит уреди въпроса. Никой не забеляза, че чичото си бе бутнал чинията и бе забравил да закуси, но него никой никога не поглеждаше освен малката Дорит. Слугите бяха повикани отново и закуската бе привършена както обикновено. Мисис Дженеръл стана и напусна масата. Малката Дорит стана и напусна масата. Едуърд и Фани останаха да си шепнат през масата, а мистър Дорит остана да си дояжда смокини и да чете някакъв френски вестник, когато чичото изведнаж прикова вниманието им, като стана от стола си, удари с юмрук по масата и рече:

— Братко! Протестирам против това!

Ако беше направил декларацията си на непознат език и издъхнал веднага, почудата на слушателите му едва ли щеше да е по-голяма. Вестникът падна от ръката на мистър Дорит, който се втрещи с поднесената към устата си смокиня.

— Братко! — продължи старецът с изненадваща сила в разтреперания си глас. — Протестирам против това! Аз те обичам. Ти знаеш колко много те обичам. През всичките тези години не съм ти изневерил нито с една мисъл. Колкото и да съм слаб, бих ударил всеки, който каже лоша дума за тебе. Но, братко, братко, братко, против това протестирам!

Удивително беше как този грохнал старик се оказа способен на такъв изблик на чувства… Очите му изпущаха искри, косата му настръхна, жилите и мускулите по челото и лицето му, отпуснати цели двадесет и пет години, се напрегнаха отново и в ръката му се появи енергия, която й възвърна нервността.

— Мили Фредрик! — извика премалелият мистър Дорит. — Какво има? Какво не е в ред?

— Как смееш — рече старецът, като се обърна към Фани. — Как смееш да постъпваш така? Нямаш ли памет? Нямаш ли сърце?

— Чичо! — извика Фани, изплашена и разплакана. — Защо ме нападаш така жестоко? Какво съм сторила?

— Сторила ли? — отвърна старецът и посочи мястото на сестра й. — Къде е любещата те, безценна приятелка? Къде е преданата ти пазителка? Къде е тази, която ти беше повече от майка? Как смееш да забравяш всички тези лица, съчетани в твоята сестра? Засрами се, невярно момиче, засрами се!

— Аз обичам Еми като живота си — не, повече от живота си — извика Фани, като се разхлипа. — Не заслужавам да бъда третирана така. Така съм признателна на Еми и така я обичам, че повече не е възможно. По-добре да бях умряла. Никога не съм била по-жестоко онеправдана. И то само защото се грижа да запазя семейната чест.

— Вятър я вее семейната чест! — извика старецът с голямо презрение и възмущение. — Братко, протестирам против надменността. Протестирам против непризнателността. Протестирам против всеки от нас тук, който е изпитал, каквото ние сме изпитали, и е видял, каквото ние сме видели, и предявява някакви претенции, които злепоставят Еми, макар и само за миг, или й причиняват и мигновена болка. Самото обстоятелство, че това й причинява болка, трябва да ни покаже, че претенциите са недостойни. Това ще ни навлече божието наказание. Братко, пред бога протестирам против това!

Той вдигна ръка над главата си и я стовари на масата като ковашки чук. След няколко мига мълчание тя отново се отпусна немощно. Той отиде до брат си, тътрейки крака както обикновено, сложи ръка на рамото му и рече с притихнал глас:

— Уилям, мили мой, длъжен бях да го кажа, прости ми, но чувствувах се длъжен да го кажа! — И приведен си излезе от залата на двореца, също както би си отишъл и от стаята в Маршалси.

През цялото това време Фани не престана да плаче и да хлипа. Едуърд, сам зяпнал от почуда, изблещил очи, не успя да обели и зъб. Мистър Дорит също се заплете така, че не беше в състояние да каже нищо за свое оправдание. Първа заговори Фани:

— Никога, никога, никога не съм била третирана така! — хлипаше тя. — Така неоправдано рязко, така позорно грубо и жестоко. Милата, добра, кротка малка Еми как ли би се чувствувала, ако узнаеше, че невинно е станала причина да бъда подложена на такова отношение! Но аз никога няма да й кажа! Не, милата ми кротушка! Никога няма да й кажа!

Това помогна на мистър Дорит да излезе от мълчанието си.

— Мила моя — рече той, — одобрявам… хм… решението ти. Ще бъде… хм… много по-добре да не казваме на Еми за случката. То би могло… хм… да я натъжи. Ха — това безсъмнено много ще я наскърби. Тактично и правилно е да избегнем това. Нека то… хм… си остане между нас.

— Но колко жестоко от страна на чичо! — извика мис Фани. — О, никога няма да простя безпричинната жестокост на чичо!

— Мила моя — каза мистър Дорит, който си възвърна тона, но още беше твърде блед. — Трябва да те помоля да не говориш така. Трябва да помниш, че чичо ти не е вече… хм… това, което беше. Трябва да помниш, че състоянието на чичо ти изисква… хм… голямо търпение от наша страна, голямо търпение.

— Разбира се — извика Фани състрадателно, — милосърдието налага да приемем, че нещо не му е в ред, иначе никога не би могъл да нападне така не другиго, а мене.

— Фани — отвърна мистър Дорит с прочувствен бащински тон, — ти знаеш, при всичките му добри страни, каква… хм… руина е чичо ти и аз те умолявам в името на любовта ми към него да… хм… да си теглиш сама заключенията и да пощадиш братските ми чувства.

Това сложи край на сцената. Едуърд Дорит, ескуайър, не продума през цялото време, но смаяният му и разколебан израз не се промени. Мис Фани прекара по-голямата част от деня при сестра си и смути любещото й сърце със своите бурни пристъпи на нежност, когато ту я обсипваше с разни брошки и гривни, ту пък призоваваше смъртта си.