Чарлз Дикенс
Малката Дорит (41) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава ІV
Писмо от малката Дорит

Драги мистър Кленъм,

Пиша ви от собствената си стая във Венеция, като мисля, че ще се зарадвате да чуете нещо за мене. Зная обаче — вашата радост, че получавате вест от мене, няма да е така голяма като моята, че ви пиша; защото всичко около вас си е, както сте свикнали да го гледате, и нищо не ви липсва освен може би аз самата, но то вероятно се случва само за кратко време, и то много рядко — докато всичко в моя живот е така странно й аз тъгувам по много неща.

Когато бяхме в Швейцария — сякаш години са изминали оттогава, — срещнах мисис Гауън, която беше като нас на екскурзия в планината. Каза ми, че е много добре и много щастлива. Тя ви известява чрез мен, че ви благодари горещо и никога няма да ви забрави. Довери ми някои неща за себе си и аз я обикнах още от първата дума. Впрочем в това няма нищо чудно — кой би могъл да не обича такова красиво и привлекателно същество? Не ми е чудно, че някой я обича. Наистина.

Дано не ви разтревожа, като ви кажа за мисис Гауън — спомням си, като ми казахте, че се интересувате от нея в качеството на верен приятел, — ако ви кажа, че мъжът й не ми се струва много подходящ. Мистър Гауън изглежда привързан към нея и, разбира се, тя го обича много, но на мене ми се стори, че той не е достатъчно сериозен — не искам да кажа в това отношение, а просто във всичко. И все си мислех, че ако бях на мястото на мисис Гауън (колко различно би било всичко и колко трябва да се променя, за да стана като нея!), бих се чувствувала твърде самотна и безпомощна поради липсата на стабилен и волеви човек край мене. Стори ми се дори, че и тя чувствува тази липса донякъде, макар и несъзнателно. Но помнете, това не бива да ви тревожи, защото тя беше „много добре и много щастлива“. И колко беше красива!

Очаквам да се срещнем с нея скоро пак и от няколко дни дори се надявам да я видя тук. Винаги ще й бъда най-добра приятелка заради вас. Драги мистър Кленъм, вие сигурно отдавате малко значение на това, че сте ми били приятел, когато нямах друг такъв (не че и сега имам, защото не съм си намерила нови приятели), но аз много ценя това и никога не мога да го забравя.

Много бих желала да разбера (но най-добре е никой да не ми пише) как върви търговията на мистър и мисис Плорниш, която милият ми баща им откупи, дали старият Ненди живее при тях, щастлив ли е с двете си внучета и пак ли си пее старите песни. Едва мога да си сдържа сълзите, като си помисля за бедната Меги и колко самотна трябва да се е чувствувала отначало без своята майчица, колкото и мили да са били всички към нея. Бъдете така добри, отидете да я поздравите и да й кажете, под най-строга тайна, че и аз не съм тъгувала по-малко от нея за нашата раздяла. И, моля, кажете на всички, че всеки ден мисля за тях и сърцето ми им остава вярно навсякъде. О, ако само знаехте колко е вярно, бихте ме почти съжалили, че съм така надалече и така важна!

Сигурно ще се зарадвате, като чуете, че баща ми е в добро здраве, че всичките тези промени му се отразяват много добре и съвсем не е такъв, какъвто беше, когато го посещавахте. Струва ми се, че има известна промяна у чичо ми, макар че той никога не се оплакваше преди и никога не се радва сега. Фани е много грациозна, жива и умна. За нея е естествено да бъде лейди и тя се приспособи към новата ни съдба с чудна лекота.

Това ми напомня, че на мене не ми се удава да се приспособя и надали някога ще ми се удаде. Виждам го. Мисис Дженеръл е винаги с нас и ние говорим френски, говорим и италиански, и тя се мъчи да ни шлифова в много отношения. Като казвам, че говорим френски и италиански, то значи, че те говорят. Що се отнася до мене, аз не съм схватлива и едва ли съм научила нещо. Започна ли да кроя планове и да размишлявам, и да се старая, всичките ми мисли и кроежи и старания се връщат към миналото и аз пак ставам загрижена за дневните разходи и за работата ми, и за милия ми баща, докато изведнъж се стресна и си спомня, че вече нямам такива грижи, но и това само по себе си ми е така ново и невероятно, че пак отвлича мислите ми. Това смея да доверя само на вас.

Същото е и с всичките тези нови страни и чудни гледки. Много са красиви и много им се удивлявам, но не съм достатъчно съсредоточена, не съм достатъчно опознала себе си — ако можете да разберете добре какво искам да кажа, — за да извлека от тях цялото удоволствие, което бих могла. Всичко, което бях видяла преди, се преплита така странно с настоящето. Например, когато бяхме всред планините, често ми се струваше (не зная дали да кажа тази безсмислица дори пред вас, мистър Кленъм?), като че ли Маршалси е зад онази там скала или че стаята на мисис Кленъм, където съм работила толкова дни и където ви видях за пръв път, е току зад онзи сняг! Спомняте ли си онази нощ, когато дойдох с Меги у вас в Ковънт Гардън? Колко пъти ми се струваше, че виждам тази стая от прозореца на каретата да ни придружава в тъмнината на цели мили разстояние. Онази нощ нас ни заключиха навън и ние седяхме край желязната порта и се разхождахме из улиците до сутринта. Аз често гледам звездите от балкона на същата тази стая и си мисля, че пак съм на улицата, заключена отвън с Меги. Също и с други, които оставих в Англия.

Когато се разхождам тук в гондола, изведнъж се улавям, че се заглеждам в другите гондоли, като че ли се надявам да видя познатите лица. Страшно ще се зарадвам да ги видя, но не мисля, че ще се изненадам много отначало. Когато се отдам на мечтите си, струва ми се, че те са навсякъде около мене и аз почти очаквам да зърна скъпите им лица по мостовете и кейовете.

И още една моя грижа ще ви се види странна. Тя би се видяла странна на всеки друг освен мене, на дори и на мене самата: аз често изпитвам старото тъжно чувство на съжаление към него… няма нужда да пиша името му. Променен, какъвто е, и неописуемо щастлив и благодарен, както винаги ще го помня, старото състрадание ме завладява така силно, че ми се иска да се хвърля на врата му, да му кажа колко го обичам и да се изплача на гърдите му. След това ще ми е драго и ще съм горда и щастлива. Зная обаче, че не бива да го правя, че няма да му стане приятно, че Фани ще се разядоса, че мисис Дженеръл ще се смае, и затова се отказвам. И все пак, като постъпвам така, аз се боря с чувството, че се отчуждавам от него и че всред всичките слуги и придружители той е изоставен и се нуждае от мене.

Драги мистър Кленъм, писах ви много за себе си, но трябва да пиша още малко, иначе онова, което най-много исках да кажа, ще остане неизказано. Между всичките тези мои глупави мисли, които имах дързостта да ви призная, защото зная, че ако има някой, който да ме разбере, това сте вие, и че ще бъдете по-снизходителен към мене от всеки друг — между всичките ми мисли има една, която едва ли някога — не, никога — не ми излиза от ума: тя е надеждата, че понякога, в спокойни моменти, вие си спомняте за мене. И трябва да ви кажа, откато заминахме, тази мисъл така ме тревожи, че много бих желала да я успокоя. Все се боя, че може да ме виждате в нова светлина или променена. Недейте, моля, не бих могла да понеса това и вие не можете да си представите колко нещастна бих се чувствувала тогава. Сърцето ми ще се пръсне от болка, ако вие ме считате променена и по-чужда, отколкото по времето, когато бяхте така добър към мене. Аз ви се моля, умолявам ви никога да не си мислите за мене като за дъщеря на богаташ; нито че се обличам по-добре, нито че живея по-добре, отколкото когато ме срещнахте за пръв път. Моля да си спомняте за мене само като за бедно облеченото момиче, което вие така нежно покровителствувахте, чиято износена дреха вие пазехте от дъжда и чиито мокри крака изсушихте на вашия огън. Спомняйте си за мене (ако изобщо си спомните) като за вашето бедно, неизменно предано и вечно признателно дете,

Малката Дорит

П.П. И най-вече помнете, че не бива да се тревожите за мисис Гауън. Думите й бяха: „Много добре и много щастлива.“ И колко беше красива!