Чарлз Дикенс
Малката Дорит (38) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава І
Спътници

Тази година през есента мракът и нощта допълзяваха до най-високите хребети на Алпите.

Откъм швейцарската страна на Санбернарския проход и по бреговете на Женевското езеро кипеше гроздобер. Въздухът беше напоен с аромата на обраното грозде. Кошници, корита и каци с грозде, разнасяни цял ден по пътища и сокаци, запълваха тесните селски входове, задръстваха тъмните и тесни селски улички. Навсякъде се търкаляха разпукани и смачкани гроздови зърна. Капналата от умора селянка, която се влачеше към дома, задянала на гръб детето си, го смиряваше със сбрани от земята зърна; идиотът, който припичаше гушата си под стряхата на дървената хижа край пътя за водопада, преживяше грозде; компаниите във всички кръчмици ядяха, пиеха и коментираха гроздето. Жалко само, че от това щедро изобилие не можеше да се усети и следа в рядкото тръпчиво вино, което все пак се правеше от това грозде.

Въздухът беше топъл и прозрачен през целия ден. Лъскави метални шпилове и куполи на църкви се провиждаха в далечината от време на време и проблясваха пред погледа, а заснежените върхове на планината бяха така ясни, че непривикналото око се мамеше в разстоянието, считаше за басни разказите за високите им зъбери и смяташе, че се достигат за няколко часа. Прочути в равнината планински върхове, от които понякога с месеци не може да се види и следа, тази сутрин се вдигаха ясни и близки в синьото небе. И сега, когато долу падаше мрак и те някак тържествено се отдалечаваха, като призраци, и когато алените багри на залеза бледнееха по тях, оставяйки ги студено бели, те все пак се очертаваха, усамотени над мъглите и сенките.

От тези самотни височини и от Санбернарския проход, който беше една от тях, настъпващата нощ пълзеше нагоре по планината като прииждаща вода. Когато най-после стигна стените на манастира „Сан Бернар“, обрулената от бурите сграда заприлича на втори Ноев ковчег, плувнал по мрачните вълни.

Тъмнината, изпреварила няколко посетители, яхнали мулета, беше стигнала дебелите стени на манастира, докато тези пътници още изкачваха планината. Както жегата на жаркия ден, която ги караше да утоляват жаждата си от потоците стопен лед и сняг, отстъпи място на пронизващия нощен разреден планински въздух, така и снежната красота от низината се замени с безплодие и пустота. Сега пътят вървеше по камениста пътека, по която мулетата се препъваха нагоре в индийска нишка и завиваха от скала на скала, като че ли се изкачваха по разбитата стълба на гигантска развалина. Не се виждаха нито дървета, нито каква да е растителност, нищо освен оскъден, мръсен кафяв мъх, замръзнал в пукнатините на скалите. Край пътя почернелите скелети на дърветата сочеха с дървените си пръсти пътя към манастира, сякаш призраците на предишни пътници, затрупани от снега, сега преброждаха местата на своята гибел. Пещерите, покрити с ледени висулки, и бараките, строени за убежища от внезапни бури, нашепваха за опасностите, които дебнеха тук; валма от мъгли бродеха хаотично, подгонени от стенещия вятър; а снегът, главната опасност в планината, срещу който се вдигаха всичките й укрепления, се стелеше бързо.

Върволицата от мулета, изтощени от дневния си труд, се виеше бавно нагоре по стръмния път; най-първото муле бе теглено за повода от водач с широкопола шапка и груб жакет, който носеше две планински тояги на рамо и разговаряше с друг водач. Между върволицата ездачи не се чуваше разговор. Острият студ, умората от пътя и някакво ново чувство на задъхване, като че ли току-що са излезли от ледена вода или хлипали от плач, ги караха да мълчат.

Най-после някаква светлина на върха на скалистата стълба проблесна през снега и мъглата. Водачите подвикнаха на мулетата, мулетата вирнаха клюмналите си глави, езиците на пътниците се развързаха и с внезапно оживление те се закатериха, заподхлъзваха и с дрънчене на хлопатари, тропот и бъбрене достигнаха портите на манастира.

Други мулета бяха пристигнали малко преди тях — някои яздени от селяни, други натоварени със стоки — и бяха утъпкали снега около портите в локви кал. Седла и юзди, дисаги и нанизи от звънци, мулета и мъже, факли, фенери, ясли, кърма, каци със сирене, бурета с мед и масло, снопи от слама и какви ли не вързопи бяха струпани в безпорядък сред това кишаво блато и по стъпалата. Тук горе, в облаците, всичко се виждаше през облак и сякаш изчезваше в облак. Облак беше дъхът на хората, облак ставаше и дъхът на мулетата, облак обкръжаваше светлините, говорещите на две педи не се виждаха от облака, макар гласовете им и всички други звуци да бяха удивително ясни. Но ето че някое от набързо завързаните за халки в стената мулета ухапваше съседа си или го ритваше и цялата мъгла се раздвижваше: мъже се втурваха в нея, а оттам долитаха викове на хора и животни и зрителят не можеше да проумее какво става. Всред всичко това големият обор на манастира, който заемаше приземието и в който се влизаше през вратата, пред която беше цялата бъркотия, изригваше свой принос от облачни валма, сякаш цялата стара сграда не съдържаше нищо друго и щеше да рухне, щом ги избълва, и да остави само снега да се стеле по голия планински връх.

Докато живите пътници вдигаха врява и бързаха насам-натам, на десетина крачки от тях зад решетките на друга сграда, обвити в същия облак и отрупани със същите снежинки, лежаха в мълчание мъртвите пътници, намерени в планината. Майка, застигната от бурята преди много зими, стои още в ъгъла, с дете на гърди; мъж, замръзнал с ръка, вдигната към устата от страх или глад, години наред я притиска към сухите си устни. Страшна компания, събрана така тайнствено. Как можеше майката да предвиди тази свирепа съдба и дали си казваше: „Обкръжена от толкоз много и различни спътници, които никога не съм виждала и няма да видя и с които детето ми и аз ще живеем неразделни във великия «Сан Бернар» и ще надживеем поколенията, които ще идват да ни гледат, но никога няма да узнаят нито имената ни, нито дума за живота ни освен неговия край.“

В това време на живите пътници и през ум не им минаваше за мъртвите. Много повече ги занимаваше мисълта как да стигнат до вратата на манастира и да се сгреят на манастирския огън. Щом се отърваха от бъркотията, която вече се поуталожи, и започнаха да предават мулетата в конюшнята, те изтичаха, разтреперани от студ, по стълбите и влязоха в сградата. Вътре подът издаваше миризма на запрян добитък, подобна на миризмата в менажерия с диви животни. Минаваше се през сводести коридори, с тежки каменни колони, широко стълбище и дебели стени, прорязани от малки прозорчета — укрепления срещу планинските бури, сякаш това бяха живи неприятели. Спалните бяха мрачни, сводести и много студени, но чисти и гостоприемно подготвени за посетители. Имаше най-после и приемна, където гостите седяха и вечеряха и където масата беше винаги сложена, а високите пламъци на огъня пръскаха наоколо червена светлина.

Щом разбраха от двама млади отци в кои стаи ще преспят, пътниците се събраха около камината. Те бяха три групи: първата, най-многобройна и най-важна, бе най-бавна, та при изкачването я бе настигнала една от другите. Тя се състоеше от възрастна дама, двама белокоси мъже, две млади девойки и техния брат. Придружаваха ги (като изключим четиримата водачи) един агент по уреждане на пътуването, двама лакеи и две камериерки; тази досадна охрана бе настанена под същия покрив. Групата, която ги настигна и влезе след тях, се състоеше само от трима: една дама и двама господа. Третата група, която се беше изкачила откъм долината от италианската страна на прохода и бе пристигнала първа, се състоеше от четирима души: един червендалест, изгладнял и мълчалив, очилат германски учител, тръгнал на екскурзия с трима младежи, негови ученици, всичките пълнокръвни, червендалести, изгладнели, мълчаливи и очилати.

Трите групи насядаха около огъня, заоглеждаха се под око и зачакаха вечерята. Само един от господата, принадлежащ към тричленната група, направи опит за разговор. Като подметна думите си към предводителя на важната група, макар че се обърна към своите спътници, той забеляза с тон, който включваше всички от компанията, ако желаеха да се почувствуват включени, че денят бил дълъг и че съчувствува на дамите. Боял се, че една от дамите не била свикнала да пътува и не била достатъчно яка, та се почувствувала преуморена преди няколко часа. Че забелязал, като вървял отзад, как седяла на мулето, като че ли е крайно уморена. Как два-три пъти си позволил да попита след това един от водачите, когато оставал назад, как е дамата. Как бил възхитен, като чул, че тя си е възвърнала доброто настроение и че това било мимолетно неразположение. Как вярвал (по това време той беше вече успял да привлече очите на предводителя и се обърна към него), че ще му бъде позволено да изрази надеждата, че тя сега е добре и не съжалява, че е предприела пътуването.

— Благодаря, сър — отвърна предводителят, — дъщеря ми напълно се възстанови и проявява голям интерес.

— Вероятно е новачка в планините — каза натрапчивият пътник.

— Да, новачка е в… планините — каза предводителят.

— Но вие сигурно ги познавате добре, сър? — предположи натрапчивият пътник.

— Аз ги познавам… хм… доста добре, не отскоро. Не отскоро — отвърна предводителят с театрален жест.

Натрапчивият пътник кимна с глава в отговор на жеста и премина от предводителя към второто младо момиче, което досега само бе споменал като една от дамите, към които изпитвал съчувствие.

Той изказа надежда, че пътуването не й се е видяло неудобно и уморително.

— Неудобно, разбира се — отвърна младата дама, — но не уморително.

Натрапчивият пътник й направи комплимент за точното разграничение на понятията. Тъкмо това искал да каже. Безсъмнено всяка дама трябвало да се чувствува неудобно, като има работа с такова пословично животно като мулето.

— Разбира се — каза младата дама, която беше доста резервирана и надменна, — трябваше да оставим каретите и фургона в Мартини. И, разбира се, невъзможността да се пренесе до това недостъпно място всичко, от което човек се нуждае, представлява твърде голямо неудобство.

— Наистина диво място — каза натрапчивият пътник.

Възрастната дама, която представляваше модел за изискано облекло и чиито обноски бяха съвършени, ако се разглеждат като част от механизъм, направи тук забележка с тих, мек глас:

— Но то трябва да се види, както и много други неудобни места — каза тя, — необходимо е да се види като място, за което много се говори.

— О, нямам нищо против да го видя, уверявам ви, мисис Дженеръл — отвърна другата небрежно.

— Вие посещавали ли сте това място друг път, госпожо? — запита натрапчивият пътник.

— Да — отвърна мисис Дженеръл, — идвала съм тук и друг път. Позволете да ви препоръчам, мила — обърна се тя към първото младо момиче, — да си пазите лицето от огъня, след като сте го излагали на планинския въздух и снега. И вие, мила — продължи тя към другото младо момиче, което веднага я послуша, докато първото само рече: „Благодаря, мисис Дженеръл, много ми е добре и предпочитам да си остана, както съм.“

Братът, който бе станал от стола си да отвори пианото, подсвирна към него и пак го затвори, сега се завърна край огъня с монокъл на окото. Той беше в най-пълно пътническо облекло. Светът не беше достатъчно широк да му осигури пътешествие според екипировката му.

— Тези хора страшно бавят вечерята — провлечено рече той. — Какво ли ще ни дадат! Някой има ли представа?

— Вярвам, че няма да е печен човек — чу се гласът на втория господин от тричленната група.

— Предполагам, че не. Но какво искате да кажете? — запита първият.

— Че тъй като няма да ни сервират вас на общата вечеря, може би ще ни направите услуга да не се пържите на общия огън — отвърна другият.

Младежът, който бе застанал отпуснато на самото огнище с гръб към пламъка и гледаше компанията през монокъла си, подгънал жакет като оскубана домашна птица, готова за печене, загуби самообладание при този отговор; той като че ли се готвеше да поиска още обяснения, когато се оказа — тъй като всички очи бяха обърнати към говорещия, — че младата и красива дама, която го придружаваше, не беше чула станалото, тъй като бе припаднала с глава на рамото му.

— Мисля, че ще е най-добре да я занеса в стаята — каза господинът с понижен глас. — Моля, повикайте някой да донесе свещ и да ми покаже пътя — добави той, обръщайки се към другаря си. — В този странен лабиринт не зная дали бих могъл да се оправя.

— Нека повикам моята прислужница — извика по-високото от младите момичета.

— Дайте да й наквася устните с малко вода — каза по-ниското момиче, което едва сега проговори.

И тъй като всяка от тях извърши, каквото предлагаше, не се почувствува липса от помощници. Наистина, когато двете прислужници пристигнаха (придружени от куриера, да не би някой да им заговори на чужд език по пътя и да ги накара да занемеят), помощниците се оказаха прекалено много. Като видя това и каза няколко думи в този смисъл на по-дребничката млада дама, господинът преметна през рамото си ръката на своята съпруга, вдигна я и я изнесе навън.

Неговият приятел, останал насаме с другите посетители, се заразхожда бавно нагоре-надолу из стаята и не се доближи вече до огъня, само подръпваше замислено мустаци, като че ли се чувствуваше съучастник в последната язвителна забележка. Докато обектът на забележката бълваше обиди в един ъгъл, предводителят на групата им се обърна надменно към този господин.

— Вашият приятел, господине — каза той, — е… хм… малко припрян… и в своята припряност може би не съзнава напълно какво дължи на… хм… на… но да оставим това настрана, да го оставим. Приятелят ви е малко нещо припрян, сър.

— Може и да е така, сър — отвърна другият, — но тъй като имах честта да се запозная с този джентълмен в хотела в Женева всред много добро общество и тъй като имах честта да пътувам с този джентълмен в няколко последователни екскурзии, не мога да слушам нищо против този господин, да — дори от човек с вашия вид и положение.

— Няма опасност да чуете нищо подобно от мене, сър. Забележката ми, че приятелят ви прояви припряност, не изразява нищо подобно. Правя тази забележка, защото безсъмнено синът ми, който и по рождение… хм… и по образование е… хм… джентълмен, би се приспособил с готовност към всяко учтиво изразено желание по отношение на огъня, който трябва да е еднакво достъпен за всички по целия настоящ кръг. Нещо, което по принцип аз… хм… считам правилно… хм… защото всички са равни при подобни обстоятелства.

— Добре — отговори другият, — и да му сложим край! Аз съм покорен слуга на сина ви. Моля сина ви да приеме моето уверение за дълбокото ми уважение. А сега, сър, може да призная, свободно да призная, че приятелят ми е понякога саркастичен.

— А дамата съпруга ли е на приятеля ви?

— Дамата е съпруга на приятеля ми, сър.

— Много е красива.

— Сър, по красота тя няма равна. Още няма година, откакто са се оженили. Те са един вид на сватбено пътешествие, но и с художествена цел.

— Да не би приятелят ви да е художник, сър?

Господинът отговори, като целуна пръстите на дясната си ръка и с широк замах отправи целувката към небето, като че ли искаше да каже: отдавам го на небесните сили като безсмъртен художник!

— Но той е от добро семейство — добави приятелят. — Има големи връзки. Представлява нещо повече от артист: има връзки. Наистина може да се е отказал от роднините си от гордост, нетърпеливост и язвителност (допускам и двете), обаче все пак ги има.

— Е, надявам се — каза надменният джентълмен, като че ли окончателно приключваше въпроса, — че неразположението на дамата е нещо временно.

— Дано, сър.

— Сигурно е само умора.

— Не напълно само умора, сър, защото мулето й се препъна и тя падна от седлото. Падна леко и стана без чужда помощ, а после подкара мулето си със смях пред нас, но привечер се оплака от лека болка в слабината. Няколко пъти спомена за това, докато изкачвахме планината след вас.

Вождът на голямата група, който се държеше любезно, но сдържано, като че ли си помисли по това време, че е показал твърде голямо благоволение. Той не каза нищо повече и за четвърт час, докато се появи вечерята, настъпи мълчание.

Заедно с вечерята дойде и един млад отец (тук изглежда, че нямаше стари отци) и седна начело на масата. Вечерята бе съвсем като в обикновен швейцарски хотел и не липсваше червено вино от манастирските лозя, отглеждани на по-мек климат. Художникът се завърна, когато останалите сядаха на масата, и зае мястото си спокойно, без да прояви никаква следа от схватката си с безупречно облечения пътник.

— Кажете, моля, манастирът притежава ли още от прочутите си кучета? — запита той домакина, докато ядеше супата си.

— Има три, господине.

— Видях три долу. Сигурно са въпросните три.

Домакинът — строен, черноок младеж, с блестящи очи и учтиви обноски, чието облекло беше черна роба с бели ленти, кръстосани като презрамки, и така малко приличаше на общоприетия вид санбернарски калугери, както и той — на общоприетия вид санбернарски кучета, отговори, че безсъмнено това са трите въпросни кучета.

— Струва ми се, че съм виждал вече едното — каза пътникът художник.

Възможно било. Това куче било доста добре познато. Може да го е видял из долината или някъде по езерото, когато кучето е слизало с някого от ордена да проси помощ за манастира.

— Което, мисля, става редовно в едно и също годишно време?

Monsieur беше прав.

— И никога без кучето. Кучето е много важно.

Monsieur отново бил прав. Кучето играело много важна роля. Хората справедливо се интересували от кучето. Едно от кучетата се славело навсякъде, както може би ще отбележи и Ma’amselle. Ma’amselle малко се забави да го отбележи, сякаш още не беше много свикнала с французкия език. Мисис Дженеръл обаче го стори вместо нея.

— Попитайте го дали е спасявало живота на много хора — каза на родния си английски език младежът, когото бяха разсърдили.

Домакинът не се нуждаеше от превод на въпроса. Той отговори веднага на английски:

— Не, това куче не е.

— А защо не е? — запита същият господин.

— Извинете — отвърна стопанинът спокойно, — но дайте му случай и то сигурно ще го стори. Напълно съм уверен, Monsieur, че ако вие например му дадете такава възможност, то би побързало с голяма готовност да изпълни дълга си — усмихнат сдържано, каза той на младежа, като режеше месо, за да подаде наоколо блюдото.

Художникът се изсмя. Натрапчивият пътник (който беше предвидливо загрижен да получи пълния си дял от вечерята) избърса с парче хляб няколко капки вино от мустаците си и се намеси в разговора.

— Вече става късно за пътници туристи, нали, отче? — каза той.

— Да, късно е. Още една-две седмици и ще останем сами със зимните снегове.

— И тогава ще дойде ред на ровещите кучета и затрупаните деца от картинките — продължи натрапчивият пътник.

— Извинете — каза домакинът, който не беше достатъчно добре разбрал намека. — Какво искате да кажете с ровещите кучета и затрупаните деца от картинките?

Художникът се обади пак, преди спътникът му да успее да отговори.

— Та не знаеш ли, че през зимата само контрабандисти минават оттук? — хладно запита той другаря си от другия край на масата.

— Хайде де! Никога не съм чувал такова нещо!

— Така мисля. И тъй като те добре разбират изгледите за времето, но отварят много работа на кучетата, които следователно поизмряха, макар че тази странноприемница е добре разположена за тях самите. Чувал съм, че контрабандистите обикновено оставяли децата си в къщи. Каква чудесна идея! — неочаквано извика той с патос. — Божествена идея! Най-чудесната идея на света, ей богу! Чак извиква сълзи от очите!

И той продължи да яде телешкото си с най-голямо спокойствие. В основата си речта му съдържаше твърде много насмешлива непоследователност, което произведе неприятно впечатление, макар че подигравателната част беше умело подметната, тонът беше изискан, и човекът хубав, та беше мъчно за някой, който не познава английски перфектно, да разбере, па дори и ако разбере, да се обиди, така просто и равнодушно беше произнесена. Като изяде месото си всред настъпилото мълчание, той отново се обърна към приятеля си.

— Ето — рече той със същия тон, — погледни този господин, нашия домакин, който още не е достигнал своя разцвет, а вече е така изискан и с каква дворцова учтивост и скромност изпълнява ролята на домакин. Вечеряй у кмета на Лондон (ако можеш да получиш покана) и виж разликата. И този мил човек с най-красивите черти на лицето, които съм виждал, лице от безукорна картина, напуска своя деен живот и идва тук горе, не зная колко метра над морското равнище, с никаква друга цел (като изключим, надявам се, удоволствието от превъзходната кухня), освен да държи хотел за бедни безделни дяволи като тебе и мене и да предоставя уреждането на сметката на нашата съвест! Не е ли това красива жертва? Какво повече е нужно, за да се трогнем? Та нима трябва да омаловажим това място само защото най-умните кучета на света с дървените бутилки на шията през осем или десет месеца в годината не пренасят интересни пътници, спасени от гибел? Не! Да бъде благословено това място! То е велико място! Славно място!

Беловласият предводител на важната група изду гърди, като че ли в знак на протест, загдето бе причислен към бедните дяволи. Щом художникът спря да говори, той самият заговори с голяма тежест, като че ли му се вменяваше в дълг да поема ръководната роля, кажи-речи, навсякъде и за късо време бе занемарил този дълг.

Той каза тежкото си мнение на домакина, че животът му трябва да е много нерадостен тук през зимата.

Домакинът призна на monsieur, че било малко еднообразно. Че през един период от време мъчно се дишало. Студът бил много остър. Трябвало младост и сили, за да се понася. Тъй като притежавал обаче и това, пък и божата благословия…

— Да, това добре. Но затворническият живот? — каза беловласият джентълмен.

Имало много дни, дори в лошо време, когато било възможно да се разхождаш навън. Обикновено пробивали пъртина и там се разхождали.

— Но пространството — настоя беловласият джентълмен. — Така малко. Така… хм… ограничено…

Monsieur сигурно си спомня, че ние посещаваме и заслоните и че и до тях трябва да се пробиват пъртини.

Monsieur продължи да настоява, че пространството било… хм… така тясно. А при това и все едно и също, все едно и също.

Домакинът се усмихна неодобрително и леко повдигна рамене. Това било вярно, каза той, но нека му бъде позволено да каже, че почти всички неща могат да се гледат от различни гледни точки. Monsieur и той не виждат неговия беден живот от едно и също гледище. Monsieur не е привикнал на затворнически живот.

— Аз… хм… много право — каза беловласият господин. Той, изглежда, бе потресен от силата на този аргумент.

Monsieur като англичанин пътешественик, обграден с всички условия за приятно пътуване, безсъмнено притежавал богатство, карети и прислужници…

— Съвършено вярно, съвършено вярно. Безсъмнено — каза господинът.

Monsieur не би могъл да се постави на мястото на човек, който няма власт да избира, днес съм тук — утре ще отида там, ще прехвърля тези прегради, ще разширя онези граници. Може би monsieur не би могъл да разбере как умът се приспособява към такива неща по силата на необходимостта.

— Това е вярно — каза monsieur. — Да не говорим повече… хм… по този въпрос. Вие сте съвсем… хм… прав, не се съмнявам. Да не говорим повече за това.

Вечерята бе вече приключена, та при тези думи той отдръпна стола си и се върна на предишното си място до огъня. Тъй като край по-голямата част от масата беше много студено и другите гости заеха предишните си места край огъня с намерение да се понагреят добре, преди да си легнат. Когато те станаха от масата, домакинът се поклони на всички присъствуващи, пожела им лека нощ и се оттегли. Преди това обаче натрапчивият пътник го попита дали биха могли да им стоплят малко червено вино; и тъй като той бе отговорил утвърдително и веднага след това им го изпрати, този пътник, седнал в средата на групата, целият огрян от огъня, скоро започна да го налива на останалите.

В това време по-младата от двете девойки, която от тъмния си ъгъл (светлината на огъня беше единственото осветление на стаята, тъй като лампата беше опушена и замъглена) мълчаливо слушаше какво казаха за отсъствуващата дама, се измъкна навън, като затвори тихо вратата. Тя не знаеше накъде да се обърне: полута се малко из кънтящите коридори с многото разклонения и стигна до една стая в ъгъла на главната галерия, където прислугата вечеряше. Там й дадоха една лампа и я насочиха към стаята на дамата.

Трябваше да се качи през голямото стълбище за горния етаж. Голите бели стени, пресечени тук-там от железни решетки, й напомняха затвор. Сводестата врата на стаята или килията на дамата не беше съвсем затворена. Като почука няколко пъти и не получи отговор, тя я бутна леко и надникна вътре.

Дамата лежеше със затворени очи на външната страна на леглото, защитена от студа с одеялата и наметалата, с които я бяха покрили, като се свести от припадъка. Бледата светлина на свещта, поставена в дълбоката ниша на прозореца, оказваше малко влияние на сводестата стая. Посетителката пристъпи плахо до леглото и прошепна тихо:

— По-добре ли сте?

Дамата беше задрямала и шепотът се оказа твърде тих, за да я събуди. Посетителката, застанала съвсем неподвижно, я загледа внимателно.

— Много е хубава — си каза тя. — Никога не съм виждала такова красиво лице. О, колко е различна от мене.

Странни думи, в които се криеше някакъв друг смисъл, защото насълзиха очите й.

— Зная, че трябва да съм права. Зная, че той говореше за нея онази вечер. Лесно мога да се заблудя във всичко друго, но не и в това, не и в това.

Тя приглади нежно няколко разбъркани косъма от косата на заспалата и после докосна ръката й, която лежеше върху завивката.

— Приятно ми е да я гледам — прошепна си тя. — Приятно ми е да гледам тази, която го е поразила така дълбоко.

Още не си бе оттеглила ръката, когато спящата отвори очи и трепна.

— Не се тревожете, моля. Аз съм просто една от пътничките. Дойдох да видя дали сте по-добре и дали не бих могла да ви услужа с нещо.

— Мисля, че вече бяхте така любезни да ми изпратите прислугата си.

— Не бях аз, а сестра ми. По-добре ли сте?

— Много по-добре. Имах само леко натъртване, но се взеха добри мерки и вече почти ми премина. За миг просто ми се зави свят от болки и прималях. И преди това ме болеше, но най-после съвсем ме надви.

— Може ли да остана при вас, докато дойде някой? Искате ли?

— Много бих желала, защото се чувствувам самотна тук, но се боя, че ще ви бъде много студено.

— Студът не ме плаши. Не съм изнежена, макар че имам такъв вид.

Тя бързо премести един от грубите столове до леглото и седна. Също така бързо другата дръпна част от някаква покривка от себе си и я наметна с нея така, че ръката, с която я прикрепяше, остана на рамото й.

— Така много приличате на добродушна милосърдна сестра — каза дамата, като й се усмихна, — също като че ли сте дошли при мене от дома.

— Това много ме радва.

— Когато се събудих преди малко, сънувах, че съм у дома. Старият ми дом, преди да се омъжа.

— И преди да се отдалечите така от него.

— Била съм и много по-далече, но тогава ме придружаваше най-ценното от него и нищо не ми липсваше. Тук се почувствувах самотна, когато заспивах, и като ми домъчня малко за него, мислите ми литнаха натам.

В гласа й прозвуча нотка на тъга и любов, и разкаяние, което накара посетителката в този миг да отвърне поглед от нея.

— Странно съвпадение ни събра под това одеяло, с което ме завихте — каза след кратка пауза посетителката, — защото, знаете ли, струва ми се, че от известно време вече ви търся.

— Мене ли търсите?

— Имам едно писъмце, което трябваше да ви предам, когато ви намеря. Ето го. Ако не правя груба грешка, то е адресирано до вас. Права ли съм?

Дамата взе писмото, каза „да“ и го зачете. През това време посетителката й я наблюдаваше. Писмото беше много късо. Тя се изчерви леко, докосна устни до бузата на посетителката си и стисна ръката й.

— Милата малка приятелка, на която ме представя, може да ми бъде някога утеха, казва той. Тя наистина ми е утеха още от първото виждане.

— Може би вие — започна колебливо посетителката, — може би вие не знаете моята история? Може би той никога не ви е разказвал?

— Не е.

— Да, разбира се. Защо ли пък ще ви я разказва? Едва ли имам право да я разкажа и аз сега, защото съм помолена да не я разказвам. В нея няма нищо особено, но тя може да ви обясни защо ви моля да не казвате тук нищо за писмото. Може би забелязахте семейството ми? Някои от членовете му — това казвам само пред вас — са малко надменни, имат някои предразсъдъци.

— Вие ще го вземете обратно и тогава съпругът ми няма да го види. Иначе може да го види и случайно да заговори за него. Бъдете така добра да го сложите в пазвата си за по-сигурно.

Тя направи това много грижливо. Малката й слаба ръчичка още държеше писмото, когато се чуха стъпки вън в галерията.

— Аз му обещах — каза посетителката, ставайки, — че ще му пиша, след като ви видя (непременно щях да ви видя, рано или късно), и ще му кажа дали сте добре и щастлива. По-добре ще е да кажа, че сте добре и щастлива.

— Да, да, да! Кажете, че съм добре и щастлива. И че горещо му благодаря и никога няма да го забравя.

— Ще се видим утре сутринта. След това сигурно няма да мине много, преди да се срещнем отново. Лека нощ!

— Лека нощ! Благодаря ви, много ви благодаря! Лека нощ, мила.

Двете се разделиха набързо и развълнувано и посетителката излезе от стаята. Тя очакваше да срещне съпруга на дамата близо до вратата, обаче човекът в коридора не се оказа той, беше пътникът, който бе избърсал с парче хляб мустаците си. Като чу стъпки зад себе си, той се обърна — защото отминаваше нататък в тъмницата.

Неговата учтивост, твърде прекалена, не допускаше младата дама да си свети сама по стълбите, нито да слезе долу сама. Той взе лампата й, вдигна я така, че да освети най-добре каменните стъпала, и я последва чак до трапезарията. Не й беше лесно при слизането да не покаже, че се свива и трепере, защото видът на този пътник й беше особено неприятен. Докато седеше тихо в своя ъгъл преди вечеря, тя си мислеше каква роля би играл той в сцените и местата, свързани с нейните преживявания, и накрая изпита от него отвращение, граничещо с ужас.

Той я последва до долу, учтиво усмихнат, и отново зае най-хубавото място, до самото огнище. Изпружил крака към догарящия огън, който ту лумваше срещу него, ту стихваше в тъмната стая, той пиеше до дъно чашите с горещо вино, а огромната му сянка повтаряше движенията от стената и тавана.

Изморената компания се беше разотишла и всички си бяха легнали освен бащата на младото момиче, който бе задрямал на стола си край огъня. Пътникът си направи труд да отиде чак горе до спалнята си, за да вземе джобното си шише ракия, както сам каза, като изля съдържанието му в остатъка от виното и го изпи с нова наслада.

— Може ли да запитам, сър, дали отивате в Италия?

Беловласият господин се беше събудил и се готвеше да си върви. Той отговори утвърдително.

— И аз също — отговори пътникът. — Ще се радвам да имам честта да ви поздравя при по-хубави гледки и по-благоприятни обстоятелства от тези мрачни планини.

Господинът се поклони доста резервирано и му благодари.

— Ние, бедните господа, сър — каза пътникът и изтри мустаците си с ръка, защото ги беше натопил във виното и ракията, — ние, бедните, не пътуваме като принцове, обаче ценим учтивостта и благородството в живота. За ваше здраве, сър!

— Благодаря ви, сър.

— За здравето на благородното ви семейство — на хубавите дами, вашите дъщери.

— Повторно благодаря, сър. Лека нощ! Мила, къде са… хм… нашите придружители?

— Тук, наблизо, папа.

— Позволете! — каза пътникът, стана и отвори вратата, докато господинът тръгна натам, хванал дъщеря си под ръка. — Приятна почивка! До повторната ни приятна среща! До утре!

Той изпрати въздушна целувка с най-изтънчен и изящен маниер, а младата дама се притисна по-силно до баща си и го отмина със страх да не го докосне.

— Хм! — каза натрапчивият пътник, чиито изящни маниери се изпариха и гласът му се сниши, щом остана сам. — Ако всички си легнаха, то и аз трябва да си вървя. Дяволски са се разбързали. В това ледено мълчание и уединение човек би рекъл, че нощта ще е достатъчно дълга, ако си легне и два часа по-късно.

Като отметна назад глава и изпразни чашата си, той хвърли поглед към книгата за посетителите, която лежеше отворена на пианото с писалки и мастило до нея, като че ли тазвечерните имена бяха вписани в негово отсъствие. Той я взе и прочете следните имена:

„Уилям Дорит, ескуайър

Фредрик Дорит, ескуайър

Едуърд Дорит, ескуайър

Мис Дорит

Мис Еми Дорит

Мисис Дженеръл

и придружители от Франция за Италия

 

Мистър и мисис Хенри Гауън — от Франция за Италия.“

Той прибави към горното с дребен завъртян почерк, като завърши с дълга тънка завъртулка, прилична на ласо, хвърлено върху всичките останали имена:

„Бландоа. Париж. От Франция за Италия.“

И тогава с нос, увиснал до мустаците, и мустаци, вирнати до носа, той се отправи към килията си.