Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Малката Дорит
Избрани творби в пет тома. Том 3 - Оригинално заглавие
- Little Dorrit, 1855 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- , 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- MY LIBRARY Editions(2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Fingli(2015)
Издание:
Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3
Английска. Второ издание
ДИ „Народна култура“, София, 1982
Редактор: Жени Божилова
Художник: Филип Малеев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Йордан Зашев
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Charles Dickens. Little Dorrit
Oxford University Press, 1968
Преводач:© Невяна Розева
Преводач © Жени Божилова
Преводач © Надя Сотирова
Дадена за набор: юни 1982 г.
Подписана за печат: ноември 1982 г.
Изляла от печат: декември 1982 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 59,50.
Издателски коли: 49,98.
УИК 51,55
Цена 6,50 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Глава XXXІV
Стадо от Барнакловци
Мистър Хенри Гауън и кучето станаха редовни и чести посетители във вилата и денят за сватбата беше определен. По този случай щеше да се състои същински събор на Барнакловците; та да може тази много издигната и много голяма фамилия да поръси върху бракосъчетанието толкова лустро, колкото би могло да поеме едно събитие, безлично като това.
Да се събере на едно място цялата фамилия Барнаклови, би било невъзможно по две причини. Първо, защото ни една сграда не би могла да побере всички членове и роднини на този прославен род. И второ, защото навсякъде, под слънцето и под луната, където съществуваше дори един квадратен метър от британска територия с държавен пост на нея, този пост се заемаше от някой Барнакл. В мига, в който всеки неустрашим мореплавател побиеше флага върху която и да е точка на земното кълбо и го завладееше в името на Британия, още щом завоеванието станеше известно, Министерството на разтакането отправяше към тази точка по един Барнакл и една дипломатическа куриерска чанта. Така Барнакловците бяха разпръснати из целия свят, на всички страни — те просто очертаваха посоките на компаса с куриерските си чанти.
Макар че способностите на самия Просперо[1] не биха стигнали да доведат Барнакловците от всяко кътче на океана и сушата, където нямаше да се върши нищо (освен злини), но имаше безброй много неща, които можеха да се задигнат, все пак не беше чак толкова трудно да се съберат достатъчно Барнакловци за съответния случай. С това се зае мисис Гауън; тя посещаваше мистър Мийгълс често с нови допълнения към списъка за поканените и разискваше с този джентълмен, когато той не беше зает (както обикновено биваше напоследък) с пресмятане и погасяване дълговете на своя бъдещ зет, в стаичката с везните и лопатката.
Имаше един сватбен гост, за чието присъствие мистър Мийгълс се интересуваше повече и повече се тревожеше, отколкото за присъствието и на най-издигнатия Барнакл, макар съвсем да не бе безразличен към честта да бъде в подобна компания. Този гост беше Кленъм. Но сред дървесата в оная лятна нощ Кленъм бе дал един обет, който бе свещен за него, и с благородното си сърце той смяташе, че го е обвързал с още много допълнителни задължения. Артър никога нямаше да се промени в своята безкористност и във верността си към нея; и като начало отговори на мистър Мийгълс с весел глас:
— Много естествено, че ще дойда.
Но съдружникът му, мистър Дойс, се изпречваше като спънка по пътя на мистър Мийгълс, защото в развълнуваните си мисли достойният джентълмен беше почти уверен, че от смесването на Дениъл с официалния барнаклизъм ще се получи комбинация с експлозивна сила, която би могла да избухне дори и на едно сватбено пиршество. Ала общественият престъпник го облекчи от притеснението му, като се появи в Туикнъм да заяви, че си позволявал със свободата на стар приятел и като израз на благоволение да помоли да не бъде поканен.
— Защото — каза той, — тъй като моята работа с тази група джентълмени се състоеше в това да изпълня един обществен дълг и едно обществено добро дело, а тяхната работа с мене се състоеше в това да ми попречат, като ми изтормозиха душата, смятам, че ще е най-добре да не трябва да ядем и да пием заедно и да се преструваме, че сме единомислещи.
Мистър Мийгълс бе твърде развеселен от странността на своя приятел и прояви към него още по-покровителствено отношение от друг път, когато му отвърна:
— Добре, добре, Дан, оставям те на твоите прищевки.
С наближаването на определения ден Кленъм се стараеше да покаже на мистър Хенри Гауън, безмълвно и добронамерено, че искрено и безкористно е готов да му отдаде приятелските си чувства, стига оня да ги приеме. От своя страна, мистър Гауън се държеше с него непринудено и с привичната си доверчивост, което всъщност не беше никаква доверчивост.
— Да ви кажа ли, Кленъм — подхвърли той един ден, докато разговаряха и се разхождаха край вилата, около седмица преди сватбата, — аз съм един разочарован човек. Но това ви е вече известно.
— Честна дума — отвърна Кленъм малко смутен, — не разбирам защо.
— Защо ли? — отговори Гауън. — Защото принадлежа към един род или една клика, или фамилия, или съм в роднински връзки, или както щете там го наречете, и този род би могъл да се погрижи за мен най-малко по петдесет различни начина, а е решил пръст дори да не помръдне. И ето ме мен — един нещастен артист.
Кленъм беше подхванал:
— Но пък, от друга страна… — когато Гауън го прекъсна:
— Да, да, знам. Имам щастието да ме обича едно красиво и очарователно момиче, което и аз обичам от цялото си сърце…
(„А колко ли може да е голямо това твое сърце?“, помисли си Кленъм. И още щом го помисли, се засрами от себе си.)
— … и да си намеря тъст, който е чудесен човек и щедър добряк. И въпреки това, други идеали бяха набивани и наливани в моята детска глава, когато още бях млад; в гимназията вече сам започнах да си ги наливам в ума, но сега останах без тях и затова ви казвам, че съм един разочарован човек.
Кленъм си помисли (и още щом си го помисли, пак се засрами от себе си), а дали тези приказки за разочарование от живота не са една хитра самозащита, едно оправдание за единственото, което внася в семейството като свое имущество, след като се е уверил, че да се осъществи на дело талантът, е нещо трудно? И дали в това се криеше нещо добро и обещаващо?
— Но надявам се, не сте горчиво разочарован, нали?
— Ах, по дяволите, не; не горчиво — засмя се Гауън. — Моите роднини не заслужават да храня голяма привързаност към тях — макар да са очарователни хорица. А освен това приятно е да им покажа, че знам да се оправям и сам и всички те могат да вървят по дяволите. И освен това също така повечето хора са разочаровани от живота по един или друг начин и това разочарование, тъй или инак, им се е отразило. Но този стар свят е мил и чудесен и аз го обичам!
— А сега вече той лежи прекрасен пред вашите нозе — каза Артър.
— Прекрасен като тази лятна река — извика другият с ентусиазъм; — и бога ми, пламтя от възхищение пред него и от нетърпение да се преборя с него. Най-хубавият от всички стари светове! А моето призвание? От всичките призвания е най-чудесното! Нали?
— Да, то е изпълнено с интереси и амбиции, доколкото го схващам — отговори Кленъм.
— И с измама — допълни засмяно Гауън. — Не бива да забравяме измамата. Надявам се да не й се поддам. Но след като съм човек разочарован, това може да ми повлияе. Възможно е да не съм в състояние да му се отдам достатъчно сериозно. Между нас казано, има опасност да се окажа твърде огорчен, за да сторя това.
— Да сторите какво? — запита Кленъм.
— Да лицемеря. Да се преструвам, както се е преструвал оня преди мен, както ще се преструва и другият след мен. Да си давам вид, че работя, че се уча, че упорствувам, че съм отдаден на своето изкуство, че му посвещавам безбройни дни, че се лишавам от удоволствия заради него, че живея чрез него и всичко там, каквото се включва в това — с две думи, да лицемеря по всички правила на изкуството.
— Но за човека е полезно да уважава своето призвание, каквото и да е то; и да му оказва уважението, което то заслужава; не е ли така? — запита Артър. — А вашето призвание, Гауън, може би наистина ще изисква настойчивост и всеотдайност. Да си призная, според мен всяко изкуство го изисква.
— Какъв добър човек сте вие, Кленъм — възкликна другият и спря да го погледне, обхванат сякаш от непреодолимо възхищение. — Какъв изключителен човек! Вие, предполагам, никога не сте се разочаровали. Това е очевидно.
Ако наистина го беше казал сериозно, това би било ужасна проява на жестокост от негова страна; Кленъм твърдо реши да приеме, че оня го е изрекъл на шега. А Гауън пък продължи да говори, като сложи ръка на рамото му и засмяно и безгрижно додаде:
— Кленъм, не бих желал да разпръсквам благородните ви миражи и съм готов да платя скъпо и прескъпо (стига да имах пари), за да живея в подобна розова омара. Но онова, което произвеждам в тоя мой занаят, аз го правя, за да го продавам. Всичко, което правим ние, художниците, правим го за пазара. И ако не се опитвахме да вземем за него най-високата възможна цена, не бихме го и правили. А след като е работа, тя трябва да бъде свършена; тя не се върши кой знае колко трудно. Всичко останало е измамничество. Ето на̀ — в това е ползата или пък вредата да познаваш един разочарован човек. Сега вие чухте самата истина.
Каквото и да беше чул и все едно дали то заслужаваше да бъде наречено с това име или с друго, но чутото заседна в съзнанието на Кленъм. И пусна там толкова дълбоки корени, щото той започна да се страхува, че този Хенри Гауън ще бъде за него една вечна тревога и че в такъв случай той всъщност не бе спечелил нищо, или почти нищо, отпращайки от себе си оня Никой с всичките му колебания, вълнения и противоречия. И в душата му все още се водеше познатата борба между обещанието да представя Гауън само в най-хубава светлина пред мистър Мийгълс и непрестанните му нови впечатления от самия Гауън, у когото не съзираше нищо хубаво. Трудно му беше също така да намира подкрепа и в собствената си добросъвестност срещу опасението, че нарочно го вижда по-лош, отколкото е в действителност; и непрестанно се насилваше да си припомня, че никога всъщност не е търсил съзнателно тези открития и че би ги избягнал с готовност и с голямо облекчение. Защото той нямаше да забрави онова, което бе преживял; и знаеше, че веднаж бе изпитал неприязън към Гауън единствено само защото оня се бе изпречил на пътя му.
Измъчван от тези мисли, Кленъм започна да желае сватбата вече да е станала, Гауън и младата му съпруга да са заминали и той да започне да изпълнява даденото обещание и да играе благородната роля, с която се беше нагърбил. Тази последна седмица беше всъщност един объркан период за цялото домакинство. Пред Мини и пред Гауън мистър Мийгълс показваше най-весело настроение; но Кленъм неведнаж го бе намирал сам, загледан с просълзени очи в теглилката и лопатката, и често го бе виждал да наблюдава влюбените в градината или където те не го виждаха, с някогашното помрачено лице, върху което Гауън бе паднал като тежка сянка. Докато подреждаха къщата за голямото събитие, много от малките предмети, спомени от пътешествията на бащата, майката и дъщерята, трябваше да бъдат размествани и да минават от ръка в ръка; и често пъти покрай тези неми свидетели на живота, който бяха водили заедно, дори и самата Мини се поддаваше на съжалението и сълзите. Мисис Мийгълс, най-радостната и най-щастливата майка, тичаше насам-натам, тананикаше и развеселяваше всички; но и тя, бедната душица, понякога се скриваше в килера, плачеше там, докато очите й почервенеят, а после се измъкваше, обясняваше, че била рязала лук и лютиви чушки, и отново запяваше — по-весело и отпреди. Мисис Тикит, преровила безуспешно целия наръчник на доктор Бъкан, за да търси балсам за ранената си душа, страдаше дълбоко от душевна мъка и от вълнуващите спомени за детинството на Мини. И щом биваше обхваната от тях, пращаше й тайни съобщения, че била в кухненското си облекло и че би искала да види „детето си“ в кухнята; там тя го благославяше, прегръщаше го, заливаше го със сълзи и поздравления сред дъските за рязане на зарзавати, точилките и тестените трохи, с нежността, присъща на една предана прислужница, която е наистина трогателна.
Но всички дни, които трябва да дойдат, идват; и сватбеният ден трябваше да дойде, дойде и той; а с него дойдоха и всички Барнакловци, поканени на тържеството.
Там беше мистър Тайт Барнакл от Министерството на разтакането, Мюз Стрийт, Гроувнър Скуеър, със скъпата му мисис Тайт Барнакл, родена Стилтстокинг, която допринасяше дните за получаване на заплатите да изглеждат разделени един от друг с години, и трите скъпо струващи госпожици Тайт Барнакл, претоварени с достойнства и готови да бъдат омъжени с фойерверки и камбани, както бе естествено да се очаква, но които изтляваха в дома си твърде безславно. Там беше и Барнакл младши, също от Министерството на разтакането, който бе оставил пристанищните такси на държавата, за които се предполагаше, че отговаря, да отговарят сами за себе си, а безсмислено е да изтъкваме, че с това той не накърни с нищо вървежа на нещата там. Там беше и очарователният млад Барнакл, произлизащ от приветливия клон на фамилията, също така от Министерството на разтакането, който весело и приятно допринасяше за тържеството и го приемаше по присъщия си жизнерадостен начин като една от официалните прояви и такси на църковния клон на Как да не свършим работата. Там бяха и трима други млади Барнакловци от три други ведомства, непоносимо блудкави и безкрайно много нуждаещи се от посоляване, които се отнасяха към сватбата като към скучно зрелище, също тъй, както биха „съзерцавали“ Нил, древния Рим, някой моден певец или пък Ерусалим.
Но там присъствуваха и много по-важни птици от споменатите. Там беше самият лорд Десимъс Тайт Барнакл, обвит в уханието на Разтакането — излъчващ незабравимия аромат на дипломатическа куриерска чанта. Да, там беше лорд Десимъс Тайт Барнакл, издигнал се до ръководните висини върху крилете на една изпълнила го с негодувание идея, а именно, че, виждате ли: уважаеми лордове, на мене ми се казва, че един министър на тази свободна страна трябвало да слага граници на филантропията, да спъва благотворителността, да сковава обществения дух, да ограничава инициативите, да задушава независимостта и самоувереността на своя народ. А всъщност, с други думи, че на този велик държавник непрестанно би трябвало да му се напомня, че навигаторът на кораба е просто задължен да не върши нищо друго, освен да забогатява в частната търговия със земни блага, защото екипажът ще съумее, изпомпвайки неспирно водата, да задържи кораба на повърхността и без неговата помощ. Благодарение на това изключително откритие във великото изкуство Как да не се свърши една работа лорд Десимъс дълго време бе успявал да поддържа неувяхващата слава на Барнакловия род; и нека само някой от неблагоразумните членове на някоя от двете Камари да дръзнеше да Свърши тази работа, опитвайки се да прокара законопроект в този смисъл, този законопроект можеше да се смята за мъртъв и погребан още в мига, когато лорд Десимъс Тайт Барнакл се надигнеше от своето място и тържествено заявеше, извисявайки глас във величествено негодувание, докато наоколо се носеха аплодисментите на хората му от Разтакането, че му било казано, уважаеми лордове, че от него се очаквало като министър на тази свободна страна да слага граници на филантропията, да спъва благотворителността, да оковава обществения дух, да ограничава инициативите, да задушава независимостта и самоувереността на своя народ. Изнамирането на тази Възпираща машина бе всъщност откритието на политическото перпетуум-мобиле. Тя никога не се износваше, макар че неспирно се въртеше във всички министерства.
Пак там със своя благороден приятел и роднина лорд Десимъс присъствуваше и Уилям Барнакл, който бе сключил прочутата коалиция с Тюдър Стилтстокинг и който всякога държеше в готовност собствената си рецепта за това Как да не се свърши една работа; понякога, като прекъсваше спикера на Камарата с думите: „Първо, ще ви замоля, сър, да съобщите на Камарата какъв прецедент имаме във връзка с курса, към който ваше високоблагородие би искало прибързано да ни тласне“, понякога пък, изисквайки от същия високоблагороден джентълмен да бъде любезен да му разкаже собствената си версия за прецедента; а понякога, заявявайки на високоблагородния джентълмен, че той (Уилям Барнакл) ще се опита да намери прецедент; а често пъти, сразявайки високоблагородния джентълмен още на самото място, заявявайки му, че прецедент изобщо не съществува… Така че думите „прецедент“ и „прибързаност“ вършеха работата на един добре трениран впряг от бойни коне за този наш способен Разтакателист. И въпреки че високоблагородният джентълмен в продължение на двадесет и пет години напразно се бе опитвал „прибързано да тласне“ Уилям Барнакл към „това“ — Уилям Барнакл настойчиво продължаваше да запитва Камарата (а понякога, но невинаги) и цялата страна от къде на къде се опитват така прибързано да го тласнат към това. Не беше от значение, че запитването му нямаше нищо общо с естеството на нещата и с развитието на събитията, не беше от значение, че нещастният високоблагороден джентълмен понякога наистина беше в състояние да посочи прецедент за „това“ — Уилям Барнакл неизменно изказваше благодарност на високоблагородния джентълмен за ироничното му подмятане, заяждаше се с него за това му изказване и му казваше направо в очите, че по този въпрос прецедент не съществувал. Някои вероятно биха решили, че мъдростта на Уилям Барнакл не се отличава с голяма дълбочина или пък че този свят, който му се оставя така да го баламосва, не е заслужавал да бъде създаден и ако ли е бил създаден по някаква погрешка, от него не би могло да произлезе нищо свястно. Но, тъй или инак, страшните думи „прецедент“ и „прибързано тласкане“ бяха в състояние да втрещят от страх почти всички.
Пак там, също така, беше и още един Барнакл, един от жизнерадостните, който за кратко време бе преминал през двадесет различни поста, заемаше винаги по два-три наведнаж и който беше дълбоко уважаваният откривател на едно изкуство, практикувано с голям успех при всички барнакловски правителства. А то беше, когато му се отправи парламентарно запитване по който и да е въпрос, да дава отговор, съответствуващ на съвсем друг въпрос. Откритието му бе оказало неоценими услуги и го бе издишало на голяма почит в Министерството на разтакането.
И пак там също така присъствуваха неколцина от по-неизвестните парламентарни Барнакловци, все още недоказали своите способности, все още в изпитателен период. Тези Барнакловци се тулеха край стълбищата и се криеха из кулоарите в очакване нареждане да гласуват за едни, да не гласуват за други; те слушаха дебатите, изразяваха възмущение, изразяваха възхищение, вдигаха шум — вършеха всичко под заповедите на родовите главатари; пишеха във вестниците под измислени имена контрапредложения в отговор на предложенията, направени от други; съумяваха да отлагат разискването на неудобни въпроси до късно през нощта или пък до края на сесията, а след това с искрен патриотизъм се възмущаваха, че за това било вече късно; и обикаляха из страната, отиваха, където ги изпратят, и се кълняха, че лорд Десимъс бил съживил търговията от пълния й упадък, а сделките от дълбокия им припадък, че удвоил добива от царевица, учетворил добива от сено и по този начин запазил в банките ценното злато. И пак с тези същите Барнакловчета главите на семейството си служеха, както с по-малки карти, скрити под валето, попа или момата, по обществените срещи и вечери, където те изпълняваха ролята на заместители на своите благородни и многопочитани роднини и подслаждаха с присъствието на този знатен род много трапези. Освен това пак по същия начин, под същите заповеди те служеха за заместители и по време на изборите; отстъпваха местата си при най-малкия знак и по най-неубедителни поводи, за да седнат на тях други хора; те прибираха и отнасяха, подмазваха се и спекулираха, те корумпираха и гълтаха какви ли не нечистотии и бяха неуморни в обществената работа. И нямаше ни един списък в цялото Министерство на разтакането, в които за всяко местенце, което би се освободило през следващия четвърт век — от държавен ковчежник до консул в Китай и до генерален губернатор на Индия, да не е вписано вече името на някои или на всички жадни и натрапливи Барнакловци.
Очевидно на сватбата присъствуваха само неколцина представители от всички разновидности на Барнакловци, защото там нямаше дори и четиридесет от тях, а какво са четиридесет в сравнение с един легион? Но и тези неколцина изглеждаха като тълпа в малката къщичка в Туикнъм и я претъпкваха. Един Барнакл (подпомогнат от друг Барнакл) венча щастливата двойка и самият лорд Десимъс Тайт Барнакл трябваше да отведе мисис Мийгълс на сватбената трапеза.
Не прекараха така приятно и непринудено, както би могло да се очаква. Мистър Мийгълс, зашеметен от високопоставената компания, понеже много я ценеше, не беше съвсем на себе си. Мисис Гауън беше съвсем на себе си, а от това той се чувствуваше още по-зле. Легендата, че не мистър Мийгълс е бил пречката за брака, а че пречката е било величието на фамилията и че фамилното величие е сторило отстъпка и сега най-сетне се е възцарило едно успокоително единомислие, витаеше над всичко тук, макар да не бе изразено с думи. Барнакловците си мислеха, че те от своя страна веднаж завинаги се разделят с Мийгълсови, щом настоящото събиране достигне своя край; а Мийгълсови от своя страна изпитваха същите чувства. Освен това Гауън, който държеше да изтъкне достойнствата си на човек разочарован, човек, който има за какво да се сърди на фамилията си и който вероятно бе позволил на майка си да ги събере тук, от една страна, с надеждата, че ще може да ги нервира, а от друга, че ще може да измъкне нещичко от тях, непрестанно им натикваше под носа своята дарба и своята бедност и им заявяваше, че се надявал с времето да съумее да осигури коричка хляб и сирене на своята жена и че умолявал ония от тях, които (като по-късметлии от него) желаели да се сдобият с някой хубав предмет и били в състояние да си купят картина, да си припомнят за него, бедния художник. Тогава лорд Десимъс, който изглеждаше като същинско чудо на своя собствен парламентарен пиедестал, се прояви като най-празнословния от всички присъствуващи: пожела щастие на младоженката и младоженеца с изрази тъй банални, че и най-верните му последователи и привърженици едва ги издържаха; а самият той подтичваше, самодоволен като видиотен слон, из обърканите лабиринти на изреченията, които му се привиждаха като широки булеварди и дори и през ум не му минаваше да се измъкне най-сетне оттам. После пък мистър Тайт Барнакл заяви, че сред компанията присъствувала една личност, която му пречела да помоли сър Томас Лоурънс, прочутия портретист, да нарисува портрета му в официално облекло, ако изобщо на подобно нещо можеше да се попречи; а в това време Барнакл младши разказваше на двамина от празноглавите млади джентълмени, негови роднини, че тук имало едно приятелче, гледай сега, което нахлу в нашия отдел — без да му е определена среща — и каза, че искал да разбере, разбираш; и че, гледай сега, ако сега си науми да вземе да избухне, което не е изключено, разбираш (защото човек никога не знае на какво е способен едни простак радикал), и ако рече да каже, че иска да знае, разбираш, тогава ще видиш какво ще стане; разбираш?
Най-приятната част на тържеството беше за Кленъм и най-болезнената. Когато мистър и мисис Мийгълс най-сетне прегърнаха своята Мини в стаята с двете картини (там нямаше друг от гостите), преди да я придружат до прага, който тя никога вече нямаше да прекрачи като някогашната им Рожба и някогашната им радост, картината, която тримата представляваха, беше прекрасна и толкова мила, че дори и самият Гауън се трогна и отговори на думите на мистър Мийгълс:
— О, Гауън, грижете се за нея, грижете се за нея — с искреното:
— Не унивайте така дълбоко, сър, Кълна се в небето, ще се грижа.
И тъй, с прощални ридания и прощални думи на обич, и с един прощален поглед към Кленъм, в който се четеше увереност, че той ще сдържи обещанието си, Рожбата седна в каретата, съпругът й помаха с ръка и те потеглиха към Довър. Но не преди преданата мисис Тикит в копринената си рокля и гарвановочерните къдрици да изскочи от някакво скрито място и да запрати и двете си обувки подир екипажа — за щастие; гледка, която предизвиква голямо удивление сред изисканото общество по прозорците.
Гореказаното общество, освободено вече от необходимостта да присъствува, и главните Барнакловци — бидейки много заети (защото точно в тоя момент от тях се очакваше да изпратят едно-две писма, които имаше опасност да достигнат право до назначенията си, прехвръквайки над моретата като Летящия холандец, и да уредят по най-сложния начин спирането на огромно количество важни сделки, за които иначе съществуваше заплахата да бъдат извършени), поеха всеки по своя път; и много вежливо изявиха на мистър и мисис Мийгълс своите уверения, че каквото са правили тук, те са го сторили като лична жертва за доброто на мистър и мисис Мийгълс, нещо, което заявяваха всякога на всеки англичанин в снизходителното си отношение към това окаяно творение.
Тежка празнина остана в дома и в сърцата на бащата, на майката и на Кленъм. Мистър Мийгълс имаше една-единствена утеха, която донякъде го успокои:
— И все пак много приятно е, Артър, като си припомни човек.
— Миналото ли? — запита Кленъм.
— Да… но аз по-скоро имам пред вид компанията.
По време на самото тържество тази компания го бе карала да се чувствува унил и нещастен, но сега го успокояваше.
— Много приятно — казваше той, повтаряйки тези думи твърде често през цялата вечер. — Какво високопоставено общество!