Чарлз Дикенс
Малката Дорит (34) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXXІІІ
Оплакването на мисис Мърдл

Примирявайки се с неизбежната съдба, решавайки да приеме в края на краищата ония и подчинявайки възгледите си на тази принуда — нещо, което, както бе подсказала още в разговора си с Артър Кленъм, тя очаквала да се случи, мисис Гауън великодушно реши да не се противопоставя на брака на своя син. За зреенето и узряването на това решение тя вероятно е била повлияна не само от майчинските си чувства, но от още три други разумни съображения.

Първото от тях трябва да е било, че синът й никога не бе загатвал и най-далечно намерение да иска нейното съгласие, нито пък притеснение от това, че ще трябва да постъпи против волята й; второто бе, че пенсията, връчвана й от благодарното отечество (и от един Барнакл), щеше да се отърве от известни синовни посегателства, когато нейният Хенри бъде вече оженен за любимото единствено дете на един човек с добро материално положение; и третото, че дълговете на нейния Хенри щяха да бъдат изплатени още на самия парапет на олтара от неговия тъст. А когато към тези три благоразумни съображения се прибави и фактът, че мисис Гауън даде съгласието си още в същия миг, щом узна, че мистър Мийгълс е дал своето, и че несъгласието на мистър Мийгълс за брака бе единствената пречка за неговото осъществяване, тогава става съвсем вероятно вдовицата на покойния специален пълномощник по титла, но без специални пълномощия, да е прехвърлила всички тези мисли в пресметливия си ум.

Сред нейните роднини и познати обаче тя поддържаше личното си достойнство и достойнството на Барнакловата кръв, като усърдно разиграваше преструвката, че това било една много злополучна история; че тя била дълбоко огорчена; че Хенри действувал под влиянието на дълбока заблуда; че тя се била противопоставяла дълго, но какво ли можела да стори една бедна майка? И тям подобни. Тя вече бе повикала Артър Кленъм, за да бъде свидетел на тази басня пред семейство Мийгълс; а сега продължаваше да постъпва така, като внушаваше същото и на самото семейство. При първата среща, с която удостои мистър Мийгълс, тя изпълни ролята на жена, неутешимо, но примирено отстъпваща пред неудържимия натиск. С най-изискана учтивост и благородни маниери тя съумя да се престори, че именно тя — а не той — е създавала трудностите и най-сетне е склонила; и че жертвата е била от нейна страна, а не от негова. Същата преструвка, със същата учтива ловкост, тя успя да хързулне и на мисис Мийгълс, тази чистосърдечна женица, както фокусникът подхвърля скрита карта; а когато пък нейният син й представи бъдещата й снаха, тя каза, приемайки я в своите прегръдки:

— Мила моя, но какво сторихте с моя Хенри, че тъй го омагьосахте! — и в същото време позволи няколко сълзи да изтърколят пред себе си немалко прашинки от пудрата по носа й като дискретен, но трогателен знак, че вътрешно страда много, макар външно достойно да понася нещастието си.

Сред приятелите на мисис Гауън (която имаше претенциите хем самата тя да бъде от Обществото, хем в същото време да поддържа близки и приятелски връзки с тази могъща Сила) мисис Мърдл заемаше едно от предните места. Вярно е, че бохемите от Хемптън Коурт всички до един виреха носове пред Мърдл, смятайки го за парвеню; но ги провесваха и се просваха благоговейно пред неговите пари. И в това уравновесяване на положението на носовете си не се различаваха кой знае колко от Финансиста, Адвоката и Епископа, нито пък от другите като тях.

Мисис Гауън се отправи към мисис Мърдл на едно самосъчувствено посещение, след като вече бе дала гореспоменатото благосклонно съгласие. За целта пропътува до града в карета с един кон, непочтително наричана в оня период на английската история „кутийка“. Тя принадлежеше на един човек, който я караше сам и я отдаваше или за цял ден, или пък на час на всички стари дами в двореца Хемптън Коурт; но в този катун съществуваше нещо като негласно споразумение, което гласеше, че целият екипаж ще се смята за частна собственост на временния наемател, а пък истинският собственик ще се прави, че не познава никого друг освен настоящия си наемател. Също както Барнакловците от разтакането, най-богатите собственици в целия свят, винаги се правеха, че не са и чували за друга някаква своя работа освен за работата, която в момента държаха в ръка.

Мисис Мърдл си беше в къщи и се бе разположила в гнездото от червено и златно, а папагалът бе кацнал на съседната пръчка и я наблюдаваше, извил към нея глава, като че ли я вземаше за друг прекрасен папагал, от по-едрите. Пред тях се появи мисис Гауън с любимото си зелено ветрило, което омекотяваше розовината на почервените й бузи.

— Мила моя душице — каза мисис Гауън и потупа ръката на своята приятелка с това ветрило, след като бяха разменени няколко общи приказки. — Вие сте моята единствена утеха. Онази история на Хенри, за която ви бях споменала, вече ще се осъществи. Кажете, какво мислите по това? Умирам да го разбера, защото вие и представлявате, а и познавате най-добре Обществото.

Мисис Мърдл огледа бюста, който Обществото бе свикнало да оглежда; и като се увери, че витрината на мистър Мърдл и на лондонските бижутери е в изправност, отговори:

— Що се отнася до брака от страна на мъжа, мила моя, Обществото изисква той да подобри състоянието си чрез брака. Обществото изисква той да спечели с брака си. Обществото изисква той да забогатее от брака си. Обществото не вижда защо иначе той ще трябва да се жени. Птицо, млъкни!

Защото папагалът, кацнал в клетката си над тях и председателствуващ разговора като някакъв съдия (а той наистина приличаше на такъв), бе прекъснал това изложение със своя крясък.

— Има случаи — каза мисис Мърдл и присви кутрето на любимата си ръка, а забележката й прозвуча още по-изискано благодарение на този изискан жест; — случаи има, когато някой мъж не е така млад, нито пък елегантен, но е богат и вече си е създал добро положение. Това е вече друго. В подобни случаи…

Мисис Мърдл присви снежните си рамене и сложи ръка върху поставката за скъпоценности, възпирайки едно леко покашляне, за да добави сякаш: „… човек потърсва нещо като това тук, моя мила.“ Тогава папагалът отново изкряска, а тя сложи лорнета си, за да го погледне, и каза:

— Птицо! Млъкни най-сетне!

— Но младите мъже — продължи мисис Мърдл, — а под млади мъже вие ме разбирате какво искам да кажа, любов моя — имам пред вид хорските синове, пред които светът лежи открит, — те трябва да заемат по-добро положение спрямо Обществото посредством своя брак, инак Обществото ще се раздразни, ако те самите се поставят в глупаво положение. Всичко това звучи наистина прекалено светски — каза мисис Мърдл, като се излегна в гнездото си и отново вдигна лорнета, — нали?

— Но то е вярно — отговори мисис Гауън с много целомъдрен вид.

— Моя мила, по това изобщо не може да се спори — отговори мисис Мърдл, — защото Обществото е непоколебимо по този въпрос и няма какво повече да се разисква. Ако се намирахме в по-първобитно състояние, ако живеехме под покрив от листа и притежавахме крави и овце и други същества вместо банкови сметки (а колко хубаво щеше да бъде това, мила моя, аз съм до известна степен пасторална по природа), тогава добре. Но ние не живеем под листата, нито пък притежаваме крави и овце и други същества. Понякога се изтощавам до крайност, опитвайки се да изтъкна тази разлика на Едмънд Спарклър.

Мисис Гауън, която хвърли поглед над зеленото си ветрило при името на този млад джентълмен, отговори както следва:

— Любов моя, вие познавате окаяното положение на страната ни — онези злополучни концесии на Джон Барнакл! — и следователно знаете причините, поради които съм бедна като църковна мишка. Безсмислено би било да крия следователно, че съществува голяма разлика между положението на вашия син и на моя. Би трябвало да допълня освен това, че Хенри притежава талант…

— Нещо, от което Едмънд решително е лишен — каза мисис Мърдл прекалено приветливо.

— … и че неговият талант, съчетан с разочарованието — продължи мисис Гауън, — го тласна към едно увлечение, което — ах, боже мой! — вие знаете, мила. И при това много различно положение на моя Хенри въпросът е какво е най-ниското стъпало на обществената класа, за която аз бих могла да дам съгласието си за брак.

Мисис Мърдл до такава степен се бе съсредоточила да оглежда китките на ръцете си (красиво оформени китки, сякаш създадени за носене на гривни), че известно време не съумя да отговори. Стресната най-сетне от настъпилото мълчание, тя скръсти ръце, с учудващо присъствие на духа погледна приятелката си право в очите и изрече въпросително:

— Да-а? И после?

— И после, мила моя — каза мисис Гауън, но не тъй любезно както преди, — бих желала да чуя какво е вашето мнение по този въпрос.

В същия миг папагалът, който бе стоял на един крак от последния си крясък насам, изведнъж изпадна в пристъп от смях, заподскача нагоре-надолу на двата си крака и затихна, като пак застана на единия си крак, и също зачака за отговора с глава, извита до краен предел.

— Въпросът, какво ще получи джентълменът от своята дама, може да звучи меркантилно — каза мисис Мърдл; — но Обществото всъщност наистина е малко меркантилно, както знаете, мила моя.

— Доколкото разбрах — обади се мисис Гауън, — предполагам, че Хенри ще се отърве от дълговете си…

— А много ли е задлъжнял? — запита мисис Мърдл през своя лорнет.

— Не кой знае колко, предполагам — отговори мисис Гауън.

— Което значи обикновеното нещо; разбирам ви; точно така — забеляза успокоително мисис Мърдл.

— И че бащата ще им отпусне рента от триста лири годишно или малко повече. Което в Италия…

— О, за Италия ли ще заминат? — запита мисис Мърдл.

— За да следва Хенри. Не бива да се чудите защо, мила моя… Това ужасно изкуство…

Наистина. Мисис Мърдл побърза да спести огорчението на своята измъчена приятелка. Тя я разбираше. Ни дума повече!

— И това — каза мисис Гауън, поклащайки окаяната си глава, — това е всичко. Това — повтори мисис Гауън, свивайки засега зеленото си ветрило и потупвайки брадичката си с него (тя беше на път да се превърне в двойна брадичка, но засега още би могла да се нарече брадичка и половина), — това е всичко! Когато старците умрат, сигурно ще получи повече; но как би могло да се получи предварително, това не знам. А колкото до това, те биха могли да доживеят и най-дълбока старост. Моя мила, те са точно от ония хора, които са напълно способни на това.

Сега вече мисис Мърдл, която познаваше своето Общество твърде добре и която знаеше какви са майките от Обществото и какви са дъщерите от Обществото, и какъв е брачният пазар на Обществото, и как се регулират цените в него, и какви спекулации и контраспекулации се извършват за богатите купувачи, и какви пазарлъци и сметкаджийство се развихрят там, си помисли в сърцевината на своя обемист бюст, че това всъщност не е лош удар. Но като знаеше какво се очаква от нея и долавяйки точната форма на преструвката, която трябваше да бъде спазена, тя нежно взе работата в свои ръце и сложи необходимата позлата върху й.

— Значи, това е всичко, така ли, мила? — каза тя, изпускайки приятелска въздишка. — Тъй! Тъй! Вината не е ваша. Няма нищо, за което да обвинявате себе си. Сега вие трябва да покажете силния си дух, с който сте известна, и да приемете нещата такива, каквито са.

— Семейството на момичето естествено положи най-енергични усилия, както казват адвокатите, за да получи и да задържи моя Хенри — каза мисис Гауън.

— Сигурно е било така, мила моя — каза мисис Мърдл.

— Аз измислях какви ли не доводи, за да откажа, и си блъсках ума сутрин, обед и вечер и по цели нощи да измисля средства, за да откъсна Хенри от тази история.

— Не се и съмнявам, че така е било, мила моя — каза мисис Мърдл.

— И всичко — безполезно. Всичко под мен се продъни. А сега кажете ми, любов моя. Оправдавате ли ме, че накрая се съгласих Хенри да се ожени за дъщеря на хора извън Обществото; или съм проявила непростима слабост?

В отговор на този пряк апел мисис Мърдл (говорейки като жрица на Обществото) увери мисис Гауън, че тя трябвало да бъде направо поздравена, че към нея щели да се насочат най-дълбоките симпатии, че тя се е проявила много достойно и че излязла от чистилището пречистена. А мисис Гауън, която естествено виждаше отлично всичко през своята прозрачна завеса и която знаеше, че и мисис Мърдл вижда през нея отлично, и която знаеше, че и Обществото ще види през нея отлично, въпреки всичко се измъкна от тази церемония така, както бе влязла в нея — с безкрайно самодоволство и достойнство.

Разговорът се бе състоял към четири-пет часа следобед, по времето, когато цялата околност на Харли Стрийт Кавендиш Скуеър ехти от тропота на карети и почуквания по вратите. Той бе достигнал до горното развитие, когато мистър Мърдл се прибра у дома след ежедневната задача да действува така, че името на Англия да става все по-уважавано и почитано из всички цивилизовани части на земното кълбо, да бъде ценено от световните търговски организации и да участвува в гигантските комбинации на ума и капитала. Защото, макар никой да не знаеше в какво точно се състои работата на мистър Мърдл, освен че от нея се получаваха пари, с тези думи я обозначаваха на големите тържествени случаи, а това беше последното най-изискано тълкование на баснята за камилата и игленото ухо, което се възприемаше безусловно.

За джентълмен с работа като тази, създадена просто като че ли нарочно за него, той изглеждаше твърде простоват на вид — така, сякаш в процеса на своите гигантски сделки, без да иска, си бе сменил главата с някоя по-посредствена личност. Той се представи пред двете дами, докато преминаваше унило през своя дом, без друга определена цел освен желанието да се скрие от погледа на главния лакей.

— Моля ви да ме извините — каза той, като се спря смутено. — Мислех, че тук няма друг освен папагала.

Но понеже мисис Мърдл каза:

— Можете да влезете! — а мисис Гауън заяви, че тъкмо си тръгвала и вече бе станала да се сбогува, той влезе и застана, загледан навън през един отдалечен прозорец, с ръце, кръстосани под смущаващите го маншети, стиснал двете си китки, сякаш сам на себе си бе сложил белезници. В това положение той веднага изпадна в някакъв унес, а от него го извади гласът на съпругата му, която го викаше от своята отоманка, след като вече от близо четвърт час стояха сами в голямата стая.

— Е? Да? — каза мистър Мърдл и се обърна към нея. — Какво има?

— Какво има ли? — повтори мисис Мърдл. — Има това, че доколкото усещам, вие не сте чули нито дума от моето оплакване.

— От вашето оплакване ли, мисис Мърдл? — каза мистър Мърдл. — Не знаех, че страдате от някакво оплакване. От какво се оплаквате?

— Оплаквам се от вас — отговори мисис Мърдл.

— О! О, оплаквате се от мене? — каза мистър Мърдл. — А какво е… какво съм… за какво бихте могли да се оплаквате от мене, мисис Мърдл?

Както се беше съсредоточил, унесъл и замислил, трябваше му доста време, за да скалъпи въпроса. В някакъв слаб опит да се опита да убеди самия себе си, че господарят в този дом е той, мистър Мърдл завърши думите си, като подаде показалец на папагала, а той пък изрази личното си мнение по разискваната тема, като светкавично впи човка в него.

— Вие казвахте, мисис Мърдл — каза мистър Мърдл, налапал ранения си пръст, — че сте имали някакво оплакване от мене.

— Едно оплакване, чиято основателност за сетен път ще докажа, като го повторя отново — заяви мисис Мърдл. — Със същия успех можех да го изразя и на стената. А още по-добре да бях го казала на птицата. Тя поне щеше да изкрещи.

— От мен, надявам се, не очаквате да изкрещя, мисис Мърдл, нали? — запита мистър Мърдл и си взе стол.

— Право да ви кажа, и аз не знам — възрази мисис Мърдл, — но май бих предпочела да сторите поне това, вместо да се мъдрите все такъв намусен и разстроен. Тогава човек поне би разбрал, че усещате какво става наоколо ви.

— Един мъж може да крещи и пак да не усеща нищо, мисис Мърдл — уморено отговори мистър Мърдл.

— И може да си бъде мрачен, какъвто сте вие сега, без да крещи — отвърна мисис Мърдл. — Това е напълно вярно. Ако искате да знаете защо се оплаквах от вас, то е, с две думи казано, че вие наистина не би трябвало да се появявате сред Обществото, щом не сте в състояние да се пригодите към Обществото.

Мистър Мърдл, който тъй навря ръце в остатъците от коса върху главата си, че сякаш сам се вдигна за нея, като скачаше от стола си, извика:

— Но как, да го вземат всичките дяволи, мисис Мърдл, но кой прави за Обществото повече от мен? Не виждате ли тази къща, мисис Мърдл? Не виждате ли тези мебели? Не се ли гледате в огледалото и не се ли виждате в него, мисис Мърдл? Знаете ли какво струва всичко това и за кого е създадено то? И след всичко ще ми разправяте, че не съм трябвало да се появявам сред Обществото? Аз, който изсипвам парите си върху него по този начин? Аз, аз, за когото почти би могло да се каже, че… че… съм се запретнал в една тулумбаджийска кола, пълна с пари, и обикалям наоколо, пръскайки ги за Обществото през всеки един от дните на своя живот?

— Моля, не ставайте сприхав, мистър Мърдл.

— Сприхав? — извика мистър Мърдл. — Но само като ви слушам, аз изпадам в истинско отчаяние. Та вие не знаете и половината от онова, което върша за благото на Обществото. Не знаете нищо за жертвите, които правя за него.

— Аз зная — отвърна му мисис Мърдл, — че приемате каймака на Обществото. Зная, че се движите сред най-отбраните хора в страната. А вярвам да зная (но с това не искам да се самоизтъквам, не, не), зная и кой ви поддържа във всичко това, мистър Мърдл.

— Мисис Мърдл — отговори този джентълмен и избърса своето жълто-червено лице, — зная това така добре, както го знаете и вие. Ако вие не бяхте едно украшение на Обществото и ако аз не бях благодетелят за Обществото, вие и аз никога нямаше да се съберем. Като казвам негов благодетел, имам пред вид личност, която му доставя всички видове скъпи неща за ядене и пиене, както и за съзерцаване. Но да ми разправяте, че не съм бил достоен за него след всичко, което съм сторил за него… всичко, което съм сторил за него — повтори мистър Мърдл с такова натъртване, че мисис Мърдл учудено вдигна вежди, — след всичко… след всичко!… да ми казвате, че съм нямал право да се смесвам с него след всичко това, е, това е вече една великолепна награда!

— Аз исках да кажа — отвърна му мисис Мърдл сдържано, — че вие ще трябва да се направите достоен за него, като се държите по-dégagé^[1] и не така разсеяно. Има нещо много просташко в това да разнасяте служебната си работа непрекъснато със себе си, както правите вие.

— Но как така я разнасям със себе си, мисис Мърдл? — запита мистър Мърдл.

— Как я разнасяте ли? — каза мисис Мърдл. — Ами погледнете се в огледалото.

Мистър Мърдл неволно извърна очи към най-близкото огледало, а тъмната му кръв преля към слепоочията, когато запита дали е възможно човек да носи отговорност за лошото си храносмилане.

— Имате си лекар — отвърна му мисис Мърдл.

— Нямам полза от него — отговори мистър Мърдл.

Мисис Мърдл промени позицията си.

— Освен това — подхвана тя това ваше храносмилане е празна работа. Аз не говоря за храносмилането ви, говоря ви за начина, по който се държите.

— Мисис Мърдл — отвърна съпругът й, — в това отношение аз се уповавам на вас. Вие имате грижа за доброто държане, аз — за парите.

— Аз не очаквам — каза мисис Мърдл, като се отпусна удобно върху възглавниците, — не очаквам от вас да очаровате хората. Не ви карам да си създавате какъвто и да е труд, нито да изглеждате привлекателен. Единственото, което изисквам, то е да бъдете безгрижен — или поне да изглеждате така, като че ли сте безгрижен — както всички останали.

— Но нима съм казвал някога, че имам някакви грижи? — запита мистър Мърдл.

— Да сте казали? Не! Никой не би ви обърнал внимание, ако бяхте го казали. Но вие го показвате.

— Какво показвам? Какво показвам аз? — припряно запита мистър Мърдл.

— Вече ви казах. Показвате, че непрестанно носите със себе си служебните си грижи и проекти, вместо да ги оставите в Сити или където там си им е мястото — обясни мисис Мърдл. — Или поне се преструвайте, да се преструвате ми е съвсем достатъчно; повече и не искам. Иначе, тъй както сте се вдал в ежедневните си сметки и комбинации и както го показвате на всички, приличате повече на един обикновен дърводелец.

— На дърводелец! — повтори мистър Мърдл и сякаш потисна нещо като стенание. — Не бих имал нищо против да бъда обикновен дърводелец, мисис Мърдл.

— И следователно моето оплакване е, че това не е в добрия тон на Обществото — продължи дамата, отминавайки просташката забележка — и че вие би трябвало да се поправите, мистър Мърдл. Ако не вярвате на собствената ми преценка, попитайте, ако искате, дори Едмънд Спарклър. — Вратата на стаята се бе отворила и мисис Мърдл огледа главата на сина си през своя лорнет. — Едмънд, ела тук.

Мистър Спарклър, който си бе подал главата и бе надникнал в стаята, без да влезе (сякаш претърсваше къщата за оная дама без „разни ми ти фантазии“), при тези думи последва главата с тялото си и застана пред тях. За него, с няколко по-достъпни думи, приспособени към ограничената му схватливост, мисис Мърдл отново изложи случая.

Младият човек, след като опипа тревожно яката на ризата си, сякаш това беше пулсът му и той страдаше от ипохондрия, отбеляза, че „това и той го бил чул другите да го приказват“.

— Едмънд Спарклър е чул другите да го приказват — изрече мисис Мърдл с апатично тържество. — Значи, всички са го чули да се приказва! — А това само по себе си не беше безпочвена забележка, като се имаше пред вид, че сред всяко сборище от човешки същества мистър Спарклър бе последната личност, способна да си състави впечатление от нещо, което се случва в негово присъствие.

— И Едмънд Спарклър ще ви каже, предполагам — каза мисис Мърдл, размахвайки любимата си ръка към своя съпруг, — как точно е чул да го приказват.

— Не бих могъл — обясни мистър Спарклър, след като отново опипа пулса си, — не мога да си припомня много точно как стана дума за това — паметта ми е много разсеяна. Но като бяхме с брата на едно много фино девойче — и много образовано — без разни ми ти фантазии около нея — в споменатото време…

— Чакай! Остави сега сестрата — прекъсна го мисис Мърдл малко нетърпеливо. — Кажи какво е казал братът.

— Нито дума не продума, мадам — отговори мистър Спарклър. — Мълчи също като мене. С ченгел да му вадиш думите.

— Но някой е казал нещо — припомни му мисис Мърдл. — Не си блъскай ума сега да се сещаш кой.

— Уверявам ви, че никак не си го блъскам — успокои я мистър Спарклър.

— Но кажи ни какво каза.

Мистър Спарклър отново се справи с пулса си и положи най-големи усилия да се съсредоточи, преди да отговори:

— Приятелите разправят за Отеца… изразът не е мой… обикновено хвалят моя Отец, че бил страхотно богат и способен — същински феномен в банкерството и търговията, — но разправят, че работата му много го била затиснала. Разправят, че си носел работата на гърба — като ония евреи, дето продават дрехи и ги носят натоварени на плещите си.

— Което пък — забеляза мисис Мърдл — е същото, от което и аз се оплаквам. Едмънд, заведи ме на горния етаж.

Мистър Мърдл, когото оставиха да разсъждава как да направи така, че да се представлява по-прилично пред Обществото, погледна през всичките девет прозореца едно подир друго и му се стори, че вижда девет похабени площи. След като се позабавлява по този начин, той пак слезе долу и огледа внимателно всички килими на партера; после отново се качи горе и огледа внимателно всички килими на първия етаж; сякаш те бяха мрачни дълбини, в унисон с потиснатата му душа. Премина през всичките стаи както обикновено, като последния човек на този свят, който би трябвало да има достъп тук. Нека тя си приказва колкото си ще, че мистър Мърдл си бил у дома и приемал еди-колко си вечери през приемния сезон, но тя едва ли би могла да разгласи по-всеобхватно и безпогрешно от самия мистър Мърдл, че той всъщност никога не се чувствуваше тук у дома си.

Най-после срещна главния лакей, а само видът на този тържествен служител му стигаше, за да го довърши. Сломен от това величаво същество, той се промъкна към тоалетната си стая и стоя затворен там, докато не стана време да отиде на някаква вечеря с мисис Мърдл в нейната лична прекрасна колесница. На вечерята той бе прицел на завист и на ласкателства като човек с власт от финансисти, адвокати, епископи толкова, колкото му се щеше; а един час след полунощ се прибра в къщи сам и след като пак бе подплашен от главния лакей, хукна подобно на заек към покоите си и като въздъхна дълбоко, намери се в леглото.