Чарлз Дикенс
Малката Дорит (33) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXXІІ
Още предсказване на бъдещето

Меги седеше край прозореца, надвесена над ръкоделието си, с голямото си бяло боне, чиито прозрачни къдри скриваха и без туй слабо очертания й профил, а здравото й око беше съсредоточено в работата й. Големите къдри и болното й око я отделяха съвсем от нейната майчица, която седеше срещу прозореца. Трополенето и тътренето на крака върху настилката на двора бе много намаляло, откак председателят бе заел своето място; защото по-голямата част от колежаните бяха отишли на музикалната вечеринка. Малцината, които не носеха музика в душата или пък пари в джобовете, се шляеха нагоре-надолу; и познатата гледка на съпругата, дошла да посети затворника, и потиснатият несвикнал арестант, сгушени по ъглите подобно скъсани паяжини, както и още някои тъжни картини, все още можеха да се видят по другите места. Това бе най-тихият час в Колежа, като изключим нощните часове, когато колежаните се облагодетелствуваха от съня. Долитащото възхитено потропване върху масите в салона обявяваше успешното завършване на някой музикален откъс или единодушния възторг на обединените деца от някой тост, или пък реч, произнесена от техния Баща. Понякога нечий извисен глас, по-звучен от останалите, обявяваше на слушателите, че някой наперен бас в момента плува из синия океан или ловува из полето, или тича подир елена, или е в планината, или е сред зелените ливади; ала маршалът на Маршалси си знаеше работата и скоро пак го връщаше тук бързо и безропотно.

Когато Артър Кленъм стана, за да седне до малката Дорит, тя така се разтрепера, че с усилие успяваше да задържи иглата. Кленъм нежно сложи ръка върху нейното ръкоделие и каза:

— Малка Дорит, позволете ми да го оставя настрана.

Тя го послуша и той го сложи настрана. Тогава ръцете й нервно се стиснаха, но той взе една от тях.

— Тъй рядко ви виждам напоследък, малка Дорит.

— Заета бях, сър.

— Но едва днес съвсем случайно научих, че сте посетили онези добри хора, моите съседи. А защо тогава не се отбихте и при мен?

— Не… не знам. Не, всъщност помислих, че сте зает. Сега сте много зает, нали?

Той забеляза разтрепераното й крехко телце и унилото й личице, както и очите, които се свеждаха в мига, в който срещнеха погледа му — видя всичко това с тревога и нежност.

— Дете мое, държането ви е много променено.

Сега вече тя трепереше неудържимо. Внимателно измъквайки ръката си от неговата и слагайки я в другата си ръка, тя остана да седи с наведена глава и силно разтреперана.

— Моя малка Дорит — каза Кленъм състрадателно.

Тя избухна в сълзи. Меги изведнаж вдигна поглед и ги гледа така близо минута; но не се намеси. Кленъм почака, преди да заговори отново.

— Непоносимо ми е да виждам как плачете — каза й той; — но се надявам, че това е облекчение за претовареното ви сърце.

— Да, така е, сър. Нищо друго освен това.

— Да, да! Страхувам се, че се разстройвате повече, отколкото заслужава, за онова, което стана тук преди малко. То е без значение; без никакво значение. Аз просто имах нещастието да се изпреча на пътя му. Забравете го заедно с тези сълзи. Случката не заслужава ни една от вашите сълзи. Ни една ли казах? Аз съм готов дреболии като тази да ми се случват по петдесет пъти на ден, стига с това да ви спестя само миг тревога, малка Дорит.

Сега тя се бе окуражила и му отвърна по привичния си начин:

— Колко сте добър! Но дори да нямаше в тази случка нищо, заради което да съжалявам и да се срамувам, тя все пак е израз на такава неблагодарност за…

— Замълчете! — каза Кленъм усмихнато и докосна устните й с ръка. — Не съм очаквал от вас, вие — която помните дълго и помните всичко, да забравяте толкова лесно. Трябва ли пак да ви напомням, че аз не съм нищо друго и никога не съм бил друго освен приятел, на когото се съгласихте да вярвате и да се доверявате? Не. Не сте забравили това, нали?

— Опитвам се, иначе преди малко, когато обърканият ми брат беше тук, щях да го сторя. Но и вие ще си спомните, че той е отраснал в този затвор и няма да го съдите прекалено строго, бедното момче, знам това!

Когато при тези думи вдигна очи към него, тя погледна лицето му по-отблизо, отколкото друг път, и каза с променен глас:

— Болен ли сте били, мистър Кленъм?

— Не!

— Нито сте уморен? Не страдате ли? — запита го тя развълнувано.

Сега вече Кленъм се зачуди как да й отвърне. В отговор той каза:

— Да си призная, имах известни тревоги, но те вече преминаха. Толкова ли ми личи? Въобразявах си, че съм много по-силен и по-сдържан. Така си мислех. Но май ще трябва да се поуча от вас. Кой би могъл да ме научи по-добре?

И през ум не му минаваше, че тя вижда у него неща, които никой друг не бе в състояние да види. И през ум не му минаваше, че в целия свят нямаше други очи, които да го виждат в такава светлина и с такава сила, както нейните.

— Но това ме довежда до нещо, което бих искал да ви кажа — продължи той, — и следователно няма да се сърдя на собственото си лице и да го обвинявам, че уж ме представяло в друга светлина и ми изневерявало. Освен това привилегия и удоволствие е да се доверя на моята малка Дорит. Нека си призная тогава, че забравяйки своята улегналост и своята напреднала възраст, забравяйки, че времето ми за неща от този род е вече отдавна отминало поради еднообразието и нищожната радост, сред които премина животът ми, без да го усетя — забравяйки всичко това, аз си въобразих, че съм се влюбил.

— Аз познавам ли я, сър? — запита малката Дорит.

— Не, дете мое.

— Не е ли това дамата, която бе тъй мила с мене заради вас?

— Флора? Не, не. Нима сте си помислили…

— Никога не съм го вярвала докрай — каза малката Дорит по-скоро на себе си, отколкото на него. — Учудвах се, че може да е тъй.

— Както и да е! — каза Кленъм, примирен с чувството, което го бе обзело в алеята през оная вечер с розите, чувството, че е възрастен човек, който вече е привършил с тази част на своя живот. — Разбрах грешката си и се поразмислих малко над това — с две думи, доста си помислих — и поумнях. И след като поумнях, преброих си годините, огледах се да видя какъв съм, погледнах към миналото, погледнах към бъдещето и разбрах, че скоро вече ще побелея. Разбрах, че вече съм се изкатерил по хълма, преминал съм по равното плато горе и бързо се спускам надолу.

Да бе знаел остротата на болката, която причиняваше на това търпеливо сърце с тези свои думи! Особено пък като ги казваше, за да я отпусне и успокои.

— Разбрах, че дните, когато подобно нещо би ми подхождало, би било хубаво, би било надеждно или щастливо за мене, или изобщо би имало каквато и да е връзка с мене, са отлетели и никога вече няма да се върнат.

О, да бе знаел, да беше знаел! Да би могъл да види камата в собствената си ръка и жестоките рани, които нанасяше в преданото кървящо сърчице на своята малка Дорит!

— Но вече се свърши и аз отвърнах лице от това. Ала защо ли разправям всичко това на малката Дорит? Защо ли ви показвам, дете мое, годините, които ни разделят, защо ли ви напомням, че отдавна съм минал — с целия си досегашен живот, времето, което едва сега започва да тече за вас?

— Защото ми вярвате, затова, надявам се. Защото знаете, че нищо не би могло да ви засегне, без да засегне и мен; че нищо не може да ви направи щастлив или нещастен, без да направи и с мен, която съм толкова благодарна, същото.

Той долови трепета в гласа и видя искреното й лице, видя ясните й верни очи, видя развълнуваната й гръд, готова да се хвърли радостно към него, за да приеме тя смъртоносната рана, насочена към него, с умирающия вик: „Обичам го!“; но и най-далечната представа за истината не го озари. Не. Той виждаше преданото малко същество с неговите износени обувки, девойката — в простичката й рокля, в нейния затворнически дом; в тялото — крехко дете, героиня по дух; и светлината на нейния простичък живот затъмняваше всичко друго наоколо.

— Да, и по тези причини, малка Дорит, но и по други. Тъй отдалечен, тъй различен и толкова по-стар от вас, аз съм най-подходящ за ваш приятел и съветник. Искам да кажа — толкова по-лесно ще можете да ми се доверите; и всяко стеснение, което бихте изпитали пред другите, би трябвало да изчезне, когато сте с мен. Защо страняхте тъй дълго от мен, кажете!

— Тук се чувствувам по-добре. Моето място и ползата от мене са тук. Тук се чувствувам много по-добре — тихо промълви малката Дорит.

— Така ми казахте и оня ден, на моста. Много размишлявах над това. Дали нямате някаква тайна, която да ми доверите с надежда и утеха?

— Тайна? Не, нямам никаква тайна — отговори разтревожено малката Дорит.

Разговаряха на тих глас; по-скоро защото така бе по-подходящо за нещата, които си казваха, отколкото да се предпазват от ушите на Меги, заета със своята работа. Но изведнъж Меги отново вдигна втренчения си поглед и този път проговори:

— Слушай! Майчице!

— Да, Меги?

— Ако ти си нямаш тайна, за да му я кажеш, кажи му тогава онази за принцесата. Тя поне си имаше тайна.

— Принцесата си имала тайна ли? — запита Кленъм изненадано. — Каква беше тази принцеса, Меги?

— Божке! Ама че седнал да пита едно десетгодишно момиче — отвърна му Меги — и да му слага уловки. Кой е казал, че принцесата си имала тайна? Аз такова нещо не съм казвала.

— О, извинявай, стори ми се, че ти го каза.

— Не, не съм. Как ще го кажа, когато точно тя искаше да я открие? Малката женичка си имаше тайна и непрестанно предеше на чекръка. И тогава тя й казва: защо го държиш тук? И тогава другата и казва: не, не го държа; и тогава другата й казва: да, държиш го; и тогава и двете отиват до долапа и го намират там. И тя не иска да отиде в болницата и тогава умира. Ти знаеш, майчице; кажи му. Защото това си беше една много хубава тайна! — извика Меги, като прихвана рамене с ръце.

Артър погледна към малката Дорит с надежда да му разгадае казаното и остана удивен, когато я видя така смутена и поруменяла. Но когато тя му обясни, че ставало дума за някаква приказка, която тя един ден измислила за Меги, и че приказката била толкова глупава, щото я било срам да я повтори, дори и да си я припомнела, той престана да разпитва.

Но отново се върна към собствената си тема, като първо я помоли да се вижда по-често с него и да не забравя, че едва ли друг би проявявал по-голям интерес към нейното добруване от него самия и едва ли друг би бил така готов да го осъществи, както той е готов. Когато тя пламенно отговори, че отлично знаела това, че никога не го забравяла, тогава той зачекна втория, по-деликатния въпрос — относно подозрението, което се бе оформило у него.

— Малка Дорит — каза той и отново взе ръката й и заговори още по-тихо и от преди, тъй че дори и Меги в малката стаичка да не може да го чуе, — и още нещо. Отдавна искам да ви кажа това, но все не намирах удобен момент. Не ми се сърдете — на мене, който според разликата в годините бих могъл да ви бъда баща или чичо. Винаги си мислете за мен като за един много възрастен човек. Аз зная, че цялата ви преданост е съсредоточена тук, в тази стая, и нищо не е в състояние да ви отвлече от задълженията ви тук. Ако не бях така уверен в това, отдавна щях да ви замоля, щях да замоля вашия баща да позволи да ви осигуря много по-хубаво място. Но вие може би изпитвате някакво влечение — не бих казал, че го изпитвате в момента, макар че и това не е изключено, но може би в близко време ще изпитате влечение към друг някой човек; един интерес, който няма да попречи на обичта към баща ви.

Тя беше много, много бледа и мълком поклати глава.

— Възможно е, малка Дорит.

— Не. Не. Не. — Тя поклащаше глава при всяко бавно повторение на думата, а от нея се излъчваше някакво примирено отчаяние, което той дълго време не успя да забрави. Дойде време, когато си го припомни отлично, много след това, сред стените на същата тази тъмница, в същата тази стая.

— Но ако това все някога се случи, споделете го с мен, мое мило дете. Доверете ми тайната си, посочете обекта на вашето увлечение и аз ще се опитам с цялото си усърдие и чест, и приятелство, и уважение, които изпитвам към вас, добричка малка Дорит, от цялото си сърце, да ви бъда в постоянна услуга.

— О, благодаря ви, благодаря! Но не, о, не, о, не! — Тя издума това, вгледана в него, със скръстени на скута, похабени от работа ръце и със същия решителен глас.

— Сега не настоявам да ми се изповядате. Искам само да ме дарите с непоколебимото си доверие.

— Нима бих могла да сторя нещо по-малко от това, след като сте толкова добър?

— Тогава, значи, наистина ще ми вярвате от сърце? И няма да имате тайни от мен, когато сте нещастна или пък притеснена?

— Почти не.

— А сега, нямате ли сега някаква тайна?

Тя поклати отрицателно глава. Но беше много бледа.

— Когато тази нощ си легна и мислите ми се върнат тук — както се връщат всяка нощ, дори ако не съм ви видял, — към това тъжно място, мога ли да се надявам, че няма друга скръб отвъд стените на тази стая и нейните обичайни обитатели, която да измъчва сърцето на малката Дорит?

Тя сякаш се оживи при тези думи — много след това той си го припомни — и каза по-жизнерадостно:

— Да, мистър Кленъм; да, можете!

Разнебитената стълба, която никога не закъсняваше да извести, че някой се качва или пък слиза, проскърца под нечии забързани стъпки и по нея се чу и друг един звук, като че ли парна машина, събрала повече пара, отколкото е в състояние да изразходва, пътуваше към стаята. Когато наближи, нещо, което стори с голяма бързина, тя заработи още по-енергично; и след почукване сякаш се приведе към вратата и изпухтя през ключалката.

Преди още Меги да свари да отвори вратата, мистър Панкс я отвори отвън, застана там без шапка, гологлав, в най-разчорлен вид, загледан в Кленъм и в малката Дорит през рамото му. В ръката си стискаше запалена пура, а от него се разнасяше миризма на бира и тютюнев дим.

— Циганинът Панкс — извика той задъхано, — ясновидец.

Той стоеше там, кирлив, усмихнат, и ги гледаше задъхан, с много особен вид. Като че ли вместо да е маша на своя работодател, той беше тържествуващият господар на Маршалси, на самия маршал, на всички ключари, на всички колежани. В голямото си самодоволство той мушна пурата между устните си (след като очевидно не беше пушач), стисна силно дясното си око и тъй здраво всмукна, че изпадна в тежък пристъп на тръпки и кашлица. Но дори и по време на този пристъп не спря да повтаря любимата фраза, с която се представяше: „Па-анкс циганинът, ясно-видец!“

— Дойдох да прекарам вечерта с другите — каза Панкс. — Попях с тях. Играх с тях на „Бял пясък“ и „Сив пясък“. Какво беше, така и не разбрах. Все едно. Готов съм да участвувам в каквото и да е. Все същото е, стига да вдигаш достатъчно шум.

Отначало Кленъм го помисли за пиян. Но скоро разбра, че макар да си беше пийнал малко (или много) бира, причината на възбудата му не идваше нито от хмела, нито пък бе дестилирана от каквито и да било зърна или плодове.

— Как сте, мис Дорит? — каза Панкс. — Рекох си, че няма да ми се разсърдите, ако се отбия и надникна при вас. Мистър Кленъм бил тук, разбрах го от мистър Дорит. Как сте, сър?

Кленъм му поблагодари и каза, че му било драго, като го вижда тъй развеселен.

— Развеселен! — викна Панкс. — Та аз съм в отлично настроение, сър. Не мога да се бавя нито миг повече, защото ще ме търсят, а пък не искам да ме търсят. — Е, мис Дорит?

Той сякаш изпитваше неутолимо желание да се обръща към нея и да я заглежда; в същото време възбудено си бъркаше из косата и я разперваше нагоре като същинско черно какаду^[1].

— Едва от половин час съм тук. Знаех, че мистър Дорит ще председателствува, и си рекох: „Ще ида да го подкрепя!“ Всъщност трябваше да бъда днес в Двора на кървящото сърце; но мога и утре да ги разтревожа. — Е, мис Дорит?

Малките му черни очички искряха с електрическа светлина. Дори самата му коса сякаш изпускаше искри, когато я докосваше. Беше в такова наелектризирано състояние, че човек очакваше и той самият да започне да искри и да свети, където и да го докоснат.

— Чудесна компания тук — отбеляза Панкс. — Е, мис Дорит?

Тя бе поуплашена от него и не знаеше какво да отговори. А той се засмя и кимна към Кленъм.

— Не се страхувайте от него, мис Дорит. Той е от нашите. Вярно, разбрахме се да не се забелязваме пред хората, но нямахме пред вид мистър Кленъм. Той е от нашите. И той е вътре. Нали, мистър Кленъм? — Е, мис Дорит?

Възбудата на това странно същество бързо се предаваше и на Кленъм. Малката Дорит забеляза това с изумление и ги видя да си разменят бързи погледи.

— Исках нещо да кажа — продължи Панкс, — пък забравих какво беше. Аха, сетих се! Чудесна компания тук. Всичките ги почерпих. — Е, мис Дорит?

— Колко мило от ваша страна — отговори тя, като хвана още един бърз поглед помежду им.

— Дребна работа — каза Панкс. — Нищо не ми струва. Скоро ще си получа моето богатство, това е истината. Затуй си позволявам да се поотпусна. Мисля си да им дам угощение. Маси, наредени в двора. Хляб на камари. Лули на снопове. Тютюн на цели купни. Ростбиф и пудинг от сливи за всеки един. Литър бира на всекиго. Може и по литър вино, ако искат и ако началниците разрешат. — Е, мис Дорит?

Тя беше така объркана от неговото поведение или по-скоро от това, че, както изглежда, Кленъм ясно разбираше защо оня се държи така (тя поглеждаше към него след всяко ново обръщение и ново разчорляне от страна на мистър Панкс), че само успя да помръдне устни, без да отрони дума.

— Ах, да, между другото! — каза Панкс. — Обещал бях да дойде ден и да ви кажа какво се крие на обратната страна на вашата ръчица. И ще ви кажа, ще ви кажа, мила моя. Е, мис Дорит?

Той изведнъж замлъкна. Но откъде измъкна онези допълнителни черни кичури, които сега стърчаха по всички посоки от главата му подобно неизброимите лъчи, които избликват, когато се възпламени огромен фойерверк, това си остана загадка.

— Но те ще ме търсят. — Той отново се върна към първите си думи. — А пък не искам да ме търсят. Мистър Кленъм, ние с вас имахме една уговорка. Бях ви казал, че няма да ви излъжа. И сега вече ще разберете, че не съм ви излъгал, сър, ако обичате да излезете за миг от тази стая. Мис Дорит, желая ви лека нощ. Мис Дорит, желая ви голямо щастие.

Той бързо я раздруса за двете ръце и запухтя надолу по стълбите. Артър го последва с такава скорост, че едва не се строполяса отгоре му на последната площадка и едва не го претърколи на двора.

— Но какво има, за бога! — извика Артър, когато и двамата изскочиха навън.

— Поспрете за миг, сър. Мистър Ръг. Позволете да ви го представя.

С тези думи той му представи друг един човек без шапка, също залапал пура и също обвит с ореол от бирена миризма и тютюнев дим, и този човек, макар да не бе чак толкова възбуден като самия Панкс, беше в някакво състояние, което би наподобявало безумие, но би могло да се оприличи на пълна трезвеност, сравнено с буйството на Панкс.

— Мистър Кленъм, мистър Ръг — обяви Панкс. — Спрете за миг. Елате към помпата.

Отидоха до помпата. Мистър Панкс, който веднага навря глава под чучура, замоли мистър Ръг да упражни здрав и силен натиск върху дръжката. Мистър Ръг се подчини на горното, а мистър Панкс се измъкна отдолу, като пухтеше и пръскаше наоколо, и се избърса с носната си кърпа.

— Това ме поосвежи — заяви той на изненадания Кленъм. — Но, бога ми, като слушам баща й да държи речи от председателския стол, след като знам, каквото знаем, и като я гледам горе в онази стая и с онази рокличка, след като знам, каквото знаем, е, това вече, това вече ме кара да… Я се наведете, подайте ми гърба си, мистър Ръг — малко по-височко, сър — ха така, сега е добре!

И тогава там, в този двор на затвора Маршалси, в сенките на нощта, не друг, а самият мистър Панкс прехвръкна на прескочикобила през раменете и главата на мистър Ръг от Пентънвил, комисионер, счетоводител, погасител на дългове. Като кацна на краката си, той хвана Кленъм за ревера, отведе го зад помпата и задъхано измъкна от джоба си сноп документи.

Мистър Ръг, и той задъхан, измъкна от джоба си друг сноп документи.

— Чакайте! — прошепна Кленъм. — Но вие сте открили нещо!

Мистър Панкс отговори с вълнение, каквото никакви думи не са в състояние да предадат:

— Така смятаме, да!

— В това замесен ли е някой друг?

— Как така да е замесен, сър?

— С някакво, каквото и да било то, непочтено или нечестно деяние?

— Нищо подобно.

— Слава на бога! — каза Кленъм. — А сега покажете.

— Трябва да ви бъде ясно… — изсумтя Панкс, като разлистваше трескаво документите и изстрелваше кратки, сбити изречения. — Къде е родословното дърво? А къде е опис номер четири, мистър Ръг? О! Така! Ето ви ги на. Трябва да ви бъде ясно, че в същия днешен ден ние напълно приключихме с разследването. Не ще успеем да узаконим нещата по-рано от ден, два. Хайде, да го речем — една седмица. Блъскаме се с това от сутрин до вечер не знам вече колко време. Мистър Ръг, вие да си спомняте от колко време? Все едно. Не ми казвайте. Само ще ме объркате. Вие ще й го съобщите, мистър Кленъм. Но не преди ние да ви разрешим. Къде е приблизителната сметка, мистър Ръг? О! Ето на! Гледайте, сър. Ето това ще трябва да й съобщите вие. Ето на, този човек бил нашият Баща на Маршалси.