Чарлз Дикенс
Малката Дорит (31) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXX
Думата на един джентълмен

Когато мистър и мисис Флинтуинч — Джеримая на две крачки след Ефри — дотичаха запъхтени до вратата на старата къща в падналия здрач, чужденецът стреснато отстъпи.

— Кълна се в душата си! — възкликна той. — Как се озовахте тук?

Мистър Флинтуинч, към когото бяха отправени горните думи, се удиви не по-малко от чужденеца. Той го погледна поразен; погледна зад себе си, сякаш очакваше да види някого, за когото не знаеше, че стои зад него; погледна пак към чужденеца, занемял от неизяснения му въпрос; обърна се към жена си за обяснение; и като не го получи, спусна се върху й и тъй здраво я сдруса, че бонето отхвърча от главата й, а той междувременно процеди през зъби с мрачна насмешка:

— Ефри, жено моя, до гуша ми дойде, жено! Това са пак твои глупости! Пак бълнуваш, съпруго. Сега пък за какво? За кого? Какво значи това? Казвай или си свивай устата! Едно от двете.

Ако решим, че мисис Ефри е била в състояние да избира в момент като този, то изборът й очевидно бе паднал върху това да си свива устата, защото тя не откликна с нито дума на заплахата, а като мяташе силно глава напред-назад, примири се с наказанието. Но чужденецът, след като галантно вдигна бонето й, се намеси.

— Позволете — каза той, слагайки ръка на рамото на Джеримая, който спря и пусна жертвата си. — Благодаря. Простете ми? Съпруг и съпруга, разбрах от тази закачливост. Ха-ха! Винаги с радост наблюдавам подобна закачливост. Я чуйте! Смея ли да предположа, че някой на горния етаж в мрака буйно изявява любопитство във връзка с това, което става тук?

Напомнянето за гласа на мисис Кленъм подсети мистър Флинтуинч да влезе в антрето и да викне към стълбището:

— Всичко е наред, тук съм, Ефри се качва със свещта. — После викна на слисаната жена, която си налагаше бонето: — Махай се и се качвай горе! — Сетне се обърна към чужденеца и му каза: — А сега, сър, какво ще обичате вие?

— Страхувам се — обади се чужденецът, — че ще ви обезпокоя с молба за една свещ.

— Правилно — съгласи се Джеримая, — и аз това се канех да направя. Стойте, моля, на мястото си, докато донеса.

Посетителят стоеше на прага, но пристъпи малко навътре в мрака, щом мистър Флинтуинч му обърна гръб, и го проследи с очи до малката стая, където той опипом се опитваше да намери кутийката с фосфор. Като я намери, оказа се, че тя е влажна или й беше станало нещо кой знае какво; и клечка след клечка припламваше, щом я запалеше, колкото да хвърли блед светлик върху напрегнатото лице и да поръси ръцете му с бледи петънца светлина, и угасваше, преди да е запалила свещта. Чужденецът се възползува от тези неравномерни светлини върху лицето му, за да го разгледа внимателно и учудено. Джеримая, когато най-сетне запали свещта, разбра, че оня го е наблюдавал, по бързо изчезналата сянка на любопитство, която той изтри от лицето си и го разтегна в неопределената усмивка, която бе една от основните съставни части на неговия израз.

— Бъдете тъй добър — обърна се към него Джеримая, като затваряше външната врата, и на свой ред внимателно огледа усмихнатия посетител, — бъдете тъй добър да влезете в моята кантора. Всичко е наред, нали ви казах! — сприхаво се прекъсна той, за да отговори на гласа отгоре, който все още не се бе успокоил, макар че Ефри беше там, и додаде убедително: — Не ви ли казах, че всичко е наред? Господ да й е на помощ на тази жена, не разбира ли от дума?

— Страхлива — забеляза чужденецът.

— Страхлива ли? — отвърна Флинтуинч и се извърна да отговори, както вървеше напред със свещта. — По-смела от сто мъже, сър, ако искате да знаете.

— Въпреки че е саката?

— Саката е от години насам. Мисис Кленъм. Последната с това име, останала в тази къща. Моя съдружничка.

Като мърмореше някакви извинения в смисъл, че по това вечерно време не били свикнали да приемат посетители и винаги се заключвали, мистър Флинтуинч пресече входното антре и го въведе в своя кабинет, от който се излъчваше нещо твърде делово. Той остави свещта на бюрото и като се изви съвсем, заяви на чужденеца:

— На вашите услуги.

— Наричам се Бландоа.

— Бландоа. Не ви познавам — каза Джеримая.

— Предполагах — продължи другият, — че вероятно са ви пратили едно авизо^[1] от Париж…

— Никой от Париж не ни е пращал никакво авизо за някого, наречен Бландоа — обясни Джеримая.

— Никой?

— Никой!

Джеримая стоеше в любимата си поза. Усмихнатият мистър Бландоа, разтваряйки плаща, за да пъхне ръка в джоба на жилетката си, поспря да каже с усмивка в искрящите си очи, които според мистър Флинтуинч, бяха разположени твърде близко едно до друго:

— Поразително приличате на един мой приятел! Не чак толкова, колкото ми се стори, когато в първия миг ви взех за него в здрача — за което прося извинение; позволете ми, готовността, с която признавам грешките си, е, надявам се, част от искреността на моя характер — и все пак въпреки всичко поразителна прилика.

— Тъй ли? — опърничаво откликна Джеримая. Ала аз не съм получавал никакво авизо отникъде, за никого на име Бландоа.

— Точно така — рече чужденецът.

— Точно така — рече Джеримая.

Мистър Бландоа, напълно равнодушен към пропуска от страна на кореспондентите на предприятието „Кленъм и съдружие“, измъкна портфейла от джоба на сакото си, изрови едно писмо от преградката и го подаде на мистър Флинтуинч.

— Без съмнение добре познавате почерка. Може би писмото говори само за себе си и не е нужен никакъв друг документ. От тия работи вие разбирате много повече от мен. Аз имам нещастието да бъда не човек на делото, а онова, което светът е свикнал да нарича (условно) благородник.

Мистър Флинтуинч пое писмото и прочете под датата, написана в Париж, следното: „Препоръчваме ви, от страна на един високоуважаван член на нашата фирма, господин Бландоа от този град“ и пр., и пр. „Услугите, от които ще се нуждае, и помощта, която бихте могли да му окажете“ и пр., и пр. „Освен това бихме искали да добавим, че ако предадете на мистър Бландоа срещу разписка сумата от например петдесет фунта стерлинги (50 лири)“ и пр., и пр.

— Отлично, сър — каза мистър Флинтуинч. — Седнете. С онова, което е в границите на нашите възможности — предприятието ни е малко, твърде старомодно и така и работим, сър, — с най-голямо удоволствие ще ви услужим. Забелязвам от тази дата тук, че още е рано за авизото да се получи. Възможно е да сте пристигнали едновременно със забавената поща, в която е и авизото.

— Че пристигнах със закъснялата поща, сър, това го усетих и с главата, и със стомаха си — отговори мистър Бландоа, като прекара бяла ръка по високия си прегърбен нос, — защото отвратителното и непоносимо време здравата ги разбърка. Виждате ме в състоянието, в което пристигнах от кораба едва преди половин час. Трябваше да съм тук преди часове и тогава нямаше да става нужда да се извинявам — позволете ми сега да се извиня, — загдето се представям толкова късно и загдето изплаших — не, впрочем вие казахте, че не съм я уплашил; позволете ми да се извиня отново — многоуважаваната дама, мисис Кленъм, в болничната й стая на горния етаж.

Напереният му вид и снизходителното достойнство, излъчващи се от него, бяха толкова внушителни, че мистър Флинтуинч вече бе започнал да го мисли за някоя много високопоставена личност. Без обаче това да повлияе на поведението му към него, той се почеса по брадата и запита с какво ще има честта да услужи на мистър Бландоа тази вечер след работното време.

— Бога ми — отговори този благородник, като разтърси увитите си в плаща рамене, — трябва да се преоблека, да хапна и да пийна и да се настаня някъде. Бъдете любезен да ме посъветвате — мене, чужденеца, къде — парите нямат никакво значение, до утре сутринта. Колкото е по-близо, толкова по-добре. Дори в съседната къща, ако е възможно.

Мистър Флинтуинч тъкмо подхващаше:

— За благородник с вашите навици в близкото съседство няма хотел, който… — когато мистър Бландоа го пресече:

— Ах, оставете тия мои навици, добри ми господине — и щракна с пръсти. — Един гражданин на света няма навици. Че наистина по скромния си начин съм благородник бога ми! — това не го отричам, но нямам никакви превзети навици. Чиста стая, топло ядене за вечеря, бутилка с не дотам отровно вино — това е всичкото, което ми е нужно тази вечер. Но това всичкото аз го изисквам, без да трябва да направя една излишна крачка, за да го получа.

— Има тук едно кафене — каза мистър Флинтуинч с още по-голяма предпазливост от преди, защото срещна само за миг лъскавите неспокойни очички на Бландоа, — има тук нещо като кафене и гостилница, която се осмелявам да препоръчам; но тя не е много изискана.

— Отказвам се от изискаността! — махна с ръка мистър Бландоа. — Направете ми честта да ме заведете там и да ме представите (ако това не ви затруднява), и ще ви бъда безкрайно задължен.

При тези думи мистър Флинтуинч потърси шапката си и освети пътя на мистър Бландоа към входното антре. Когато постави свещта на една полица, където тъмната стара ламперия почти и послужи като похлупак за изгасяване, той реши да отиде горе, за да каже на болната, че няма да се бави и пет минути.

— Бъдете любезен — каза посетителят, когато оня му каза това — да предадете визитната ми картичка. Направете ми услугата да добавите, че ще ми бъде приятно да посетя мисис Кленъм, за да й поднеса личните си уважения и да се извиня за това, гдето предизвиках тия вълнения в този спокоен кът, ако на нея й бъде удобно да изтърпи присъствието на един чужденец за няколко минути, след като си е свалил мокрите дрехи и се е подкрепил с нещичко за ядене и пиене.

Джеримая предаде съобщенията и каза, като се върна:

— С удоволствие ще ви приеме сър; но като знае, че болничната й стая не е кой знае колко привлекателна, пожела да ви кажа, че няма да ви се разсърди, ако се откажете от предложението си.

— Ако се откажа от предложението си — отвърна Бландоа, — ще означава да обидя една дама; а да обидя една дама, ще означава, че нямам кавалерско чувство към този пол; а кавалерското чувство към женския пол е част от моя характер! — След като се изрази по този начин, той преметна изкаляния край на плаща през рамото си и придружи мистър Флинтуинч до гостилницата; като по пътя подбра със себе си и носача, който го очакваше с куфара му пред дворната порта.

Гостилницата бе поддържана много спретнато, а снизхождението на мистър Бландоа просто нямаше граници. То сякаш преизпълни малкото барче, където стопанката вдовица и двете й дъщери отначало го приеха; то бе прекалено голямо за тясната, облицована с дърво стаичка, която му предложиха отначало; то просто преля из малката лична приемна на семейството, която накрая определиха за него. И там, в сухи дрехи и парфюмирано бельо, с пригладена коса, с по един голям пръстен на всеки показалец и с дебела верижка на часовника, този мистър Бландоа, който очакваше вечерята си и се поклащаше, седнал край прозореца, обхванал коленете си с ръце, напомняше ужасно и удивително (макар че обстановката беше съвсем различна) на един известен мосю Риго, който някога бе очаквал закуската си, седнал точно така, излегнат върху каменния перваз зад железните решетки в една килия на ужасния марсилски затвор.

Лакомията му по време на вечерята също напомняше много за лакомията на мосю Риго по време на закуска. Алчността, с която нареждаше наоколо си всички поднесени храни, и насладата, с която поглъщаше едните с очи, докато дъвчеше другите със зъби, и тя беше същата. Пълното незачитане на околните, което проличаваше в начина, по който похабяваше малките украшения от стаята, като подлагаше красиви възглавнички под краката си, за да му е по-удобно, и мачкаше огладените покривки с тежкото си тяло и едрата си тъмна глава — и то беше резултат от вкоренения у него егоизъм. Пъргавите ръце, които тъй леко се движеха сред подносите, притежаваха познатата зловеща сръчност на ръцете, които стискаха решетките. А когато се пресити и започна да облизва един по един изящните си пръсти и да ги бърше в покривката, липсваха само лозовите листа, за да се завърши картината.

Върху този човек, чиито мустаци щръкваха нагоре и чийто нос се спускаше връз тях в най-зловеща усмивка, с тези неискрени очи, които приличаха на истински толкова, колкото бе истински и цветът на боядисаната му коса, и чиято природна способност да отразяват светлината сякаш бе възпряла по някакъв подобен изкуствен начин, върху този мъж природата, винаги вярна на себе си, винаги непогрешима, бе написала знака „Пази се!“. И ако предупреждението оставаше незабелязано, вината не бе нейна. Тя никога не може да бъде винена в това отношение.

Мистър Бландоа, след като привърши угощението и почисти пръстите си, измъкна от джоба пура, излегна се пак на канапето край прозореца, запуши с наслада, а от време на време прекъсваше дима, който се извиваше от тънките му устни в тънка струйка:

— Бландоа, ще се издигнеш ти в обществото, детенце мое. Ха-ха! Небеса, добре я подхващаш, Бландоа! Според случая — еднакъв майстор си и на английския, и на французкия; човек за най-изисканото общество! Ти си схватлив, имаш чувство за хумор, имаш държане, умееш да се харесваш, изглеждаш добре; с две думи, ти си същински благородник! И ще живееш като благородник, момченце мое, и като благородник ще умреш. Ще победиш, както и да се завърти играта. Всички ще признаят достойнствата ти, Бландоа. Ще подчиниш обществото, което тъй тежко те оскърби, ще го покориш на силната си воля. Кълна се в душата си! Ти си човек, възвишен по право и по рождение, мой Бландоа!

Утешавайки се с подобни слова, този джентълмен пушеше пурата и пиеше бутилката си вино. Като привърши и двете, той се надигна с думите: „Давай сега! Бландоа, хитрецо, опичай си ума!“, и се упъти към къщата на „Кленъм и с-ие“.

На вратата го посрещна мистрис Ефри, която по заповед на своя повелител беше запалила две свещи в антрето и една трета на стълбището и която го отведе до стаята на мисис Кленъм. Там чаят беше вече готов, както и всички останали приготовления, обичайни за посрещането на гости. Те бяха твърде скромни дори и в най-тържествените случаи и не се простираха повече от това да се извади китайският сервиз за чай и да се метне връз леглото някаква тъмна и тъжна покривка. А що се отнасяше до другото, в стаята имаше едно ковчегоподобно канапе с възглавница като дръвник и една фигура във вдовишка одежда, облечена сякаш за предстояща екзекуция; огънят се задъхваше под купчина влажна пепел, решетката бе задръстена от друга малка купчина пепел; там си беше и чайникът, и познатият мирис на черна боя; всичко си беше такова, каквото бе и преди петнадесет години.

Мистър Флинтуинч представи господина, препоръчан на „Кленъм и с-ие“. Мисис Кленъм, която бе разтворила писмото пред себе си, кимна с глава и го покани да седне. Те се вгледаха внимателно един в друг. Но това беше естествено любопитство.

— Благодаря ви, сър, че сте си спомнили за една болна жена като мен. Малцина, които ни посещават по работа, се сещат да се представят на една тъй незабележителна личност. Но несправедливо би било да се очаква обратното. Далеч от очите, далеч от сърцето. И все пак, изказвайки благодарност за изключението, аз не се оплаквам от правилото.

С най-изискани думи мистър Бландоа се извини, че я е обезпокоил, появявайки се в един тъй неудобен час. Но за това той вече бил изказал най-искрените си съжаления на мистър… той помоли да го извинят, но нямал честта да е научил името на…

— Мистър Флинтуинч е свързан с фирмата от дълги години.

Мистър Бландоа помоли мистър Флинтуинч да го смята за свой най-покорен слуга. Той го замоли да приеме най-искрените му почитания.

— Тъй като съпругът ми се помина — каза мисис Кленъм, — а пък синът ми предпочете друго занимание, нашата стара фирма сега няма друг представител освен мистър Флинтуинч.

— А себе си къде оставяте? — рязко запита този джентълмен. — Вие имате ум колкото за двама мъже.

— Това, че съм жена, е пречка — продължи тя, като едва извърна очи към Джеримая, — за да се занимавам с отговорната част на работата, дори и да притежавах способности за това; и поради туй мистър Флинтуинч съчетава моите интереси със собствените си и я ръководи. Не сме вече онова, което бяхме, но някои от старите приятели (специално тези, които са написали писмото) са така мили да не ни забравят и ние си запазваме възможността да вършим онова, което искат от нас, все така успешно, както и преди. Но това всъщност не ви интересува. Вие англичанин ли сте, сър?

— Да си призная, мадам, не съм; нито съм роден, нито съм раснал в Англия. Всъщност аз не съм отникъде — каза мистър Бландоа, като протегна крак и се удари по него. — Аз съм от няколко различни държави.

— Сигурно много сте пътували по света?

— Така е. Бога ми, мадам, бил съм и тук, и там, и къде ли не!

— Изглежда, нищо не ви обвързва. Не сте ли женен?

— Мадам — изрече Бландоа, а веждите му зловещо се спуснаха над очите, — аз обожавам вашия пол, но не съм женен — и никога не съм се женил.

Мистрис Ефри, която стоеше край масичката и наливаше чая, каквато си беше замаяна, гледаше към него тъкмо когато той изрече тези думи, и си въобрази, че в очите му долавя някакво особено изражение, което така привлече собствените й очи, че тя просто не успя да ги откъсне оттам. В резултат на тази нейна фантазия тя се закова на място, захласната в Бландоа, с чайника в ръка, не само за свое собствено, но очевидно и за негово смущение; а покрай тях се смутиха и мисис Кленъм, и мистър Флинтуинч. Така изминаха няколко призрачни мига, в които всички гледаха втрещено, без да знаят защо.

— Ефри — първа се обади господарката й, — какво става с тебе?

— Не знам — отвърна мистрис Ефри и протегна свободната си ръка към посетителя. — С мене нищо. С него!

— Какво говори тази женица? — извика мистър Бландоа, като пребледня, пламна и бавно се надигна с ужасно разядосан вид, който учудващо контрастираше с милите му думи. — Как е възможно да разбера това добро създание?

— Това не е възможно — отсече мистър Флинтуинч и се изви бързо нататък. — Тя самата не знае какво говори. Тя е идиот с блуждаещ ум. Тя ще си получи, каквото й се полага, ама така здравата ще си го получи! Махай се оттука, жено — додаде той в ухото й, — махай се, докато още си знаеш, че си Ефри, преди да съм те сдрусал както трябва!

Усетила опасността, на която бе подхвърлена, мистрис Ефри подаде чайника на съпруга си, заметна престилката презглава и мигом изчезна. Посетителят постепенно се усмихна и отново седна.

— Моля ви да я извините, мистър Бландоа — обади се Джеримая, който сам наливаше чая. — Остарява и оглупява; такава е работата с нея. Със захар ли го пиете, сър?

— Благодаря, не искам чай. — Простете, че се вглеждам, ала това е един изключителен часовник!

Масичката за чай беше притеглена до канапето с малко разстояние между нея и масата на мисис Кленъм. С присъщата си учтивост мистър Бландоа се бе надигнал, за да подаде чая на дамата (чинията с препечения й хляб вече бе там), и като слагаше чашата на масичката й, часовникът, поставен както винаги пред нея, привлече вниманието му. Мисис Кленъм бързо го погледна.

— Ще ми позволите ли? Благодаря. Великолепен старинен часовник — каза той и го пое. — Неудобен за употреба, но масивен и истински. Много обичам всичко, което е истинско. Такъв, какъвто съм и аз, и аз съм истински, неподправен. Позволявате ли да го извадя от калъфката? Благодаря. Я виж! Старинна копринена калъфка, бродирана с мъниста! Срещал съм ги у стари холандци и белгийци! Очарователни старинни неща!

— Но те са и старомодни — подметка мисис Кленъм.

— Много. Но калъфката не е стара като самия часовник, нали?

— Не вярвам.

— Невероятно как са обичали да усложняват тези надписи! — забеляза мистър Бландоа и я погледна със странната си усмивка. — Това сега Н. Н. З. ли е? Би могло да бъде и всичко друго.

— Да, тези са буквите.

Мистър Флинтуинч, който през цялото време седеше, хванал чаша в ръка и отворил уста, готов да погълне съдържанието й, сега започна да действува: първо си напълваше устата, преди да я изпразни на една глътка; и винаги, преди отново да я напълни, изчакваше да минат няколко мига.

— Н. Н. З. е било без съмнение някое очарователно създание — забеляза мистър Бландоа и отново погледна калъфката. — Обожавам паметта й само като си я представя. За зла участ на моето душевно спокойствие аз твърде лесно се отдавам на обожание. Може би е порок, може да е добродетел, но обожанието на женската красота и достойнства съставлява трите четвърти от моя характер, мадам.

В това време мистър Флинтуинч си беше налял нова чаша чай и я поглъщаше на големи глътки както преди, а очите му бяха вперени в болната.

— В случая сърцето ви може да бъде спокойно, сър — отвърна тя на Бландоа. — Тези букви тук не означават, доколкото знам, инициалите на някакво име.

— А, тогава сигурно на някакво мото — небрежно отвърна мистър Бландоа.

— На едно изречение. Те винаги са означавали, доколкото знам, Никога Не Забравяй!

— И много естествено — каза мистър Бландоа, оставяйки часовника и отстъпвайки назад към стола си, — вие не забравяте.

Мистър Флинтуинч тъкмо довършваше чая си и сега не само пое една двойно по-голяма глътка, но направи следващата пауза при променени обстоятелства: в смисъл, че главата му остана отметната назад, чашата — замръзнала до устните му, а очите му не се отделяха от болната. Твърдото изражение на лицето й и силата или пък упорството, с които съумяваше да запази присъствие на духа — средства, които в нейния случай заместваха жеста и действието, й помогнаха да отговори с присъщата й подчертана яснота:

— Не, сър, аз не забравям. Да живееш живот монотонен, какъвто беше моят през изминалите дълги години, не е най-лесният начин да забравиш. Да водиш живот на себеизправление, не този е начинът да забравиш. Да осъзнаваш, че имаш грехове за изкупление и прошки за измолване (всички ние, всеки от нас, всички чеда на Адама ги имат!), то не ти дава правото да пожелаеш забрава. И следователно отдавна съм се отказала от това и нито забравям, нито пък желая да забравя.

Мистър Флинтуинч, който вече въртеше из чашата утайката на чая си, изведнъж я глътна, постави празната чаша на таблата и извърна очи към мистър Бландоа сякаш за да го запита какво мисли по този въпрос.

— Всичко това се съдържаше, мадам — отговори Бландоа, покланяйки се с най-ласкателния си поклон и с бялата ръка, сложена на сърцето, — всичко това бе казано в думата „естествено“, която аз така схватливо и така сърцеведски употребих (ако не бях сърцевед, нямаше да съм Бландоа) преди малко.

— Простете, сър — отвърна тя, — но аз се съмнявам дали един човек на удоволствията, на промените, на ласкателството, човек, привикнал да ухажва и да бъде ухажван…

— Но, моля ви, мадам! За бога!

— … простете, ако се съмнявам, че такъв един човек е в състояние истински да разбере какво изпитва някой в моето положение. Без да възнамерявам да ви проповядвам моята вяра — тя погледна високата купчина от строги на вид книги до себе си (защото вие си вървите по вашия път и сам си носите последствията от това), аз искам да ви кажа само, че моят път е направляван от кормчии, безпогрешно направляван от верни и опитни кормчии, под чието ръководство никога не ще претърпя крушение — не ще претърпя, — и че ако бях забравила предупреждението, скрито в тези три букви, нямаше да бъда и наполовина толкова смирена, колкото съм днес.

Интересно бе да се види как тя се вкопчи за удобния случай, за да поспори с някой невидим опонент. А може би бе раздвоена и сега се нахвърляше върху самата себе си и своята заблуда.

— Ако аз бях забравила вярата си по времето когато бях здрава и свободна, сега сигурно щях да се оплаквам от съществованието, на което съм осъдена. Но аз не я забравих. Ако аз бях забравила, че тази голяма сцена, Земята, е създадена, за да бъде място на скръб, на трудности, на тежки изпитания за съществата, сътворени от нейната кал, тогава може би щях да скърбя за суетите й. Но аз не изпитвам подобна скръб. Ако не знаех, че ние, всеки един от нас е подложен на великия гняв, който трябва да бъде задоволен и срещу който смешното човешко противодействие е нищожно, аз щях да роптая против различието между мен — затворена тук, и хората, които преминават през отвъдната врата. Но аз го приемам като божия милост и благоволение, загдето съм избрана за изкупителна жертва тук, загдето знам онова, в което съм уверена тук на земята, и загдето мога да постигна онова, което вече съм постигнала тук. Иначе моето нещастие би било безсмислено за мене. Ето защо аз не съм забравила и не ще забравя нищо! Ето защо съм смирена и твърдя, че съм по-щастлива от милиони други хора.

Докато изговаряше тези думи, тя положи ръка върху часовника и го върна на съвсем същото място, което заемаше върху малката й масичка. С ръка все още върху него, тя остана вгледана в предмета втренчено и предизвикателно.

През време на цялата тази тирада мистър Бландоа седеше, цял превърнат в слух, с очи, вперени в дамата, и замислено поглаждаше мустаците си с две ръце. Мистър Флинтуинч пък бе обзет от някаква нервност и сега се намеси.

— Стига, стига, стига! — извика той. — Това е съвсем ясно, мисис Кленъм, и вие се изразихте много благочестиво и много добре. Мистър Бландоа, доколкото забелязвам, не е набожен човек.

— Напротив, сър! — възпротиви се този джентълмен и щракна с пръсти. — Да прощавате! Това е част от моя характер. Аз съм чувствителен, пламенен, съвестен и с развито въображение, мистър Флинтуинч, човек трябва или да е религиозен, или да е нищо!

По лицето на мистър Флинтуинч пробягна съмнението, че той по-вероятно всъщност е нищо, докато оня се измъкваше от стола си (типичното за този човек, а и за всички хора, подобни на него, беше това, че във всяко действие, което извършваше, той прекрачваше границата на благоприличието, та било то и само на косъм) и пристъпи да се сбогува с мисис Кленъм.

— С егоизма на една болна и стара жена, както сигурно ви се е сторило, сър — каза тя тогава, — всъщност подведена от вашия случаен намек, аз се отплеснах да говоря за себе си и за своята недъгавост. След като бяхте тъй любезен да ме посетите, надявам се да бъдете така любезен да ми простите и това. Не ме ласкайте, ако обичате. — Защото оня очевидно се канеше да го стори. — Мистър Флинтуинч с удоволствие ще бъде на вашите услуги и аз се надявам, че престоят ви в този град ще се окаже приятен.

Мистър Бландоа й поблагодари и няколко пъти целуна ръката й.

— Това е една стара стая — забеляза той с внезапно оживление, оглеждайки се, докато наближаваше към вратата. — Така дълбоко бях погълнат от разговора, че не я забелязах. Но това е една истинска стара стая.

— Защото това е една истинска стара къща — каза мисис Кленъм със замръзналата си усмивка. — Място без претенции, но наистина старинна.

— Бога ми! — извика посетителят. — Ако мистър Флинтуинч пожелае да ме разведе из стаите, докато ме изпраща, ще му бъда безкрайно задължен. Старите къщи са моята слабост. Имам много слабости, но тази ми е най-голямата. Обичам и изучавам оригиналното във всичките му вариации. Мен самия са ме наричали оригинален. Да си оригинален, не е достойнство — аз имам по-големи достойнства може би, — но възможно е да съм и такъв, кой знае. Хармония, хармония!

— Предупреждавам ви, мистър Бландоа, че къщата е много изоставена и почти празна — каза Джеримая, като взе свещта. — Просто не си заслужава да я разглеждате.

Но мистър Бландоа го потупа приятелски по гърба и само се засмя; тогава гореспоменатият Бландоа изпрати отдалеч още веднъж почитанията си към мисис Кленъм и те напуснаха заедно стаята.

— Предполагам, че горе не ви интересува — каза мистър Флинтуинч, като спряха на площадката.

— Напротив, мистър Флинтуинч; ако това не ви изморява, ще бъда очарован!

И съответно мистър Флинтуинч се запромъква по стълбите, а по петите му следваше мистър Бландоа. Изкатериха се до голямата таванска спалня, в която Артър бе прекарал нощта след завръщането си.

— Ето, мистър Бландоа — каза Джеримая, показвайки я, — надявам се, че я намирате достойна за труда, който си направихме да се катерим чак дотук. Да си призная, аз не.

Понеже мистър Бландоа изрази възторга си, те преминаха и през други мансарди и коридори и пак слязоха по стълбите. Междувременно мистър Флинтуинч беше забелязал, че ни веднаж не бе видял посетителят да разглежда стаите за повече от миг, а неведнаж бе видял посетителят да се вглежда в него, в мистър Флинтуинч. С тази мисъл в ума той се извърна по стълбите, за да провери. Срещна вперения в него поглед; и в мига, в който се фиксираха, посетителят, с онази странна игра на мустаците и носа, се засмя (нещо, което бе правил при всеки подобен момент, откак бяха напуснали стаята на мисис Кленъм) с един демоничен, тих смях.

Като човек много по-нисък от посетителя, мистър Флинтуинч бе поставен в неизгодното положение да бъде наблюдаван отвисоко; и понеже слизаше надолу по стълбата пръв и бе обикновено с едно-две стъпала по-надолу от него, нещата ставаха още по-лоши. Той се отказа да поглежда отново към мистър Бландоа, докато това случайно неравенство не бе премахнато от влизането им в стаята на покойния мистър Кленъм. Но и тогава, когато се изви изведнъж към него, той срещна пак същия поглед.

— Много очарователна стара къща — усмихна се мистър Бландоа. — Толкова тайнствена. Никога ли не чувате загадъчни шумове?

— Шумове — повтори мистър Флинтуинч. — Не.

— Нито ви се привиждат дяволи?

— Не — отговори мистър Флинтуинч и мрачно се извъртя към него, — нито пък такива, които да се представят под това име и под този образ.

— Ха-ха! Тук има портрет, както виждам.

(Но той продължаваше да се взира в мистър Флинтуинч, сякаш портретът беше той.)

— Да, това е портрет, сър, както виждате.

— А смея ли да ви запитам за обекта му, мистър Флинтуинч?

— Мистър Кленъм, покойник. Нейният съпруг.

— Някогашният собственик на оня забележителен часовник, така ли? — запита посетителят.

Мистър Флинтуинч, който бе отправил поглед към портрета, отново се извърна и отново се видя прицелна точка на същия поглед и същата усмивка.

— Да, мистър Бландоа — отвърна той грубо. — Той беше негов, а преди него на чичо му, а преди това бог знае на кого; и това е всичко, което мога да ви разкажа за историята му.

— Личност с много силен характер, мистър Флинтуинч, нашата приятелка горе.

— Да, сър — каза Джеримая и отново се извъртя към посетителя подобно тирбушон, който не успява да захапе както трябва; защото другият изобщо не трепваше и той всякога се виждаше принуден да се предаде. — Тя е забележителна жена. Голяма сила на духа — голям ум.

— Трябва да са били много щастливи — забеляза Бландоа.

— Кои? — запита мистър Флинтуинч и отново се извъртя към него.

Мистър Бландоа насочи десния си показалец към болничната стая, а левия си показалец — към портрета, а после скръсти ръце и като разкрачи крака, загледа усмихнато към мистър Флинтуинч с клюмналия си нос и щръкналите си мустаци.

— Щастливи като всички женени хора, предполагам — отговори мистър Флинтуинч. — Не мога да ви кажа. Не знам. Всяко семейство — със своите си тайни.

— Тайни! — извика Бландоа изведнъж. — Повтори го, сине мой.

— Казах — отговори мистър Флинтуинч, върху когото оня се бе надвесил тъй внезапно, че той усети как лицето му се удря в изпъкналите му гърди, — казах, че всяко семейство си има своите тайни.

— Има ги — извика другият, като го плесна по двете рамене и го задруса напред-назад. — Ха-ха! Прав сте. Има ги! Тайни! Небеса! В някои семейства се крият дяволски тайни, мистър Флинтуинч! — Като каза това и след като плесна мистър Флинтуинч по двете рамена още няколко пъти — уж че най-приятелски и развеселено го поздравяваше за сполучливата му шега, той вдигна ръце нагоре, отметна глава, сключи двете си длани зад главата и избухна в лудешки смях. Безполезно бе мистър Флинтуинч да се опитва пак да се извива към него. Оня се насмя от сърце.

— Я, моля ви, подайте ми свещта за малко — каза той, като се насмя. — Я да погледнем съпруга на забележителната дама. Ха! — Той вдигна свещта на височината на рамото си. — И тук решително изражение на лицето, но не от същия вид. Изглежда тъй, сякаш иска да каже, как беше онова — Никога Не Забравяй — нали, мистър Флинтуинч? Ей богу, сър, така е!

Когато му върна свещта, пак го погледна; и тогава тръгна бавно с него навън към антрето и заяви, че къщата била наистина очарователна и стара и удоволствието да я разгледа не можел да замени и срещу сто лири.

По време на тези прояви на изключителна волност от страна на мистър Бландоа, които включваха и дълбока промяна в начина му на поведение и го правеха по-рязък и по-груб, много по-раздразнителен и безочлив от преди, изсушеното лице на мистър Флинтуинч, което не бе податливо на кой знае какви промени, запази своята безизразност. Той неминуемо би трябвало да се е разгневил на прекалено продължителното унижение, на което бе подложен, но външно съумя да запази самообладание. Обиколката на къщата приключи в малката стаичка до входното антре и той застана там с очи, обърнати към мистър Бландоа.

— Драго ми е, че сте толкова доволен, сър — спокойно отбеляза Флинтуинч. — Изненадан съм. Виждате ми се в отлично настроение.

— Във великолепно настроение — отвърна Бландоа. — Честна дума! Никога не съм се чувствувал по-освежен. Случва ли ви се да имате прозрения, мистър Флинтуинч?

— Не съм сигурен, че разбирам какво искате да кажете с тази дума, сър — отговори му този джентълмен.

— Да речем, в този случай, мистър Флинтуинч, неопределени предчувствия за нещо приятно, което ще се случи.

— Не бих казал, че усещам подобно чувство в настоящия момент — му отговори мистър Флинтуинч с най-сериозен тон. — Но ако го усетя да приближава, ще ви кажа.

— Но аз — каза Бландоа, — аз, синко мой, имам предчувствие, че тази вечер ние ще се сприятелим. Не го ли чувствувате да приближава?

— Н-не — отговори мистър Флинтуинч, след като сякаш се вслуша в себе си. — Не бих казал, че го чувствувам.

— Аз пък имам силното предчувствие, че много ще се сближим. Все още ли не изпитвате подобно усещане?

— Все още не — отвърна мистър Флинтуинч.

Тогава мистър Бландоа отново го хвана за двете рамена, пораздруса го насам-натам по същия весел начин, а после мушна ръка под лакътя му и го покани да го придружи и да изпие бутилка вино като едно истинско старо и добро куче, каквото бил.

Без нито миг колебание мистър Флинтуинч прие поканата и те отидоха в странноприемницата, където бе отседнал пътникът, притичвайки през проливния дъжд, който плющеше по прозорците, покривите и тротоарите още от залез-слънце. Гръмотевиците и светкавиците отдавна бяха отминали, ала дъждът беше все тъй яростен. Като стигнаха до стаята на мистър Бландоа, този любезен джентълмен поръча бутилка порто; а той самият (изпомачквайки всяка удобна вещ, която успя да натрупа наоколо си, за да настани удобно елегантното си тяло) се сви на канапето край прозореца. Мистър Флинтуинч пък седна на стола насреща му; разделяше ги само масата. Мистър Бландоа предложи да пият в най-големите чаши на заведението и мистър Флинтуинч се съгласи. Когато напълниха чашите, мистър Бландоа развеселено чукна върха на своята чаша с дъното на чашата на Флинтуинч и пи за близкото приятелство, което той предчувствувал. Мистър Флинтуинч и той намусено се чукна и изпи чашата до дъно, без да промълви нито дума. Всеки път, когато мистър Бландоа чукваше чашите (а това ставаше при всяко напълване), мистър Флинтуинч безстрастно му отговаряше на чукването и също тъй безстрастно, както се виждаше, би могъл да изгълта както своето, тъй и виното на компаньона си: сякаш като изключим способността му да изпитва вкус, той не се различаваше особено от най-обикновено буре.

С две думи, на мистър Бландоа му стана ясно, че да налива вино порто в необщителния Флинтуинч, означаваше не да го направи по-разговорлив, а направо да му затвори устата. Освен това по вида му личеше, че е способен да пие неспирно през цялата нощ; а дори, ако му се отдадеше случай, и през целия следващ ден и през цялата по-следваща нощ; докато самият мистър Бландоа смътно усети, че започва прекалено много да дрънка и да се хвали. И затова приключи приема с края на третата бутилка.

— Утре вие ще ни се обадите, надявам се, сър — каза мистър Флинтуинч с делови израз на лицето, когато се сбогуваха.

— Зелчице моя — отвърна другият, като го спипа за яката с две ръце, — ще ти се обадя; не бой се. Adieu, мой Флинтуинч. И приеми на раздяла — тук той го прегърна по южняшки маниер и го целуна звучно по двете бузи, — приеми думата на един благородник. Гръм и мълния, кълна се, пак ще се срещнем!

На следния ден той не се появи, макар че авизото пристигна своевременно. Когато вечерта отиде да пита за него, мистър Флинтуинч с изненада разбра, че той си е платил сметката и е заминал за континента през Кале. Но въпреки това по замисленото лице на мистър Флинтуинч се изписа дълбокото убеждение, че в този случай мистър Бландоа ще сдържи думата си и пак ще се появи.