Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Малката Дорит
Избрани творби в пет тома. Том 3 - Оригинално заглавие
- Little Dorrit, 1855 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- , 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- MY LIBRARY Editions(2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Fingli(2015)
Издание:
Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3
Английска. Второ издание
ДИ „Народна култура“, София, 1982
Редактор: Жени Божилова
Художник: Филип Малеев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Йордан Зашев
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Charles Dickens. Little Dorrit
Oxford University Press, 1968
Преводач:© Невяна Розева
Преводач © Жени Божилова
Преводач © Надя Сотирова
Дадена за набор: юни 1982 г.
Подписана за печат: ноември 1982 г.
Изляла от печат: декември 1982 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 59,50.
Издателски коли: 49,98.
УИК 51,55
Цена 6,50 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Глава XXІV
Предсказване на бъдещето
Същата тази вечер малката Дорит бе посетена от мистър Плорниш, който, след като й подсказа, че желае да си поговорят насаме, посредством цяла поредица от покашляния толкова недвусмислени, щото завинаги да потвърдят мисълта, че както в този случай, така и по отношение на работата й като шивачка баща й би могъл да послужи за илюстрация на мисълта: „Няма по-голям слепец от оня, който съзнателно си затваря очите“, успя да поприказва с нея на стълбата пред вратата.
— Днеска у нас дойде една дама, мис Дорит — избоботи Плорниш, — и с нея още една друга, ама такава кавгаджийка не бях виждал! Ах, майчице, как страшно се караше само!
Отначало кроткият Плорниш просто не можеше да откъсне ума си от лелята на мистър Ф.
— Защото — обясни той, за да се оправдае, — ако щете, вярвайте, ама по-вкиснат човек от нея не съм виждал.
Най-сетне с големи усилия той съумя да се съсредоточи достатъчно, за да каже:
— Ама тя сега не е нито там, нито тука. Другата дама, тя е пък дъщеря на мистър Казби; а пък ако мистър Казби не е богат колкото му се иска, за това Панкс не му е крив. Защото, колкото до Панкс, той се старае, хем много се старае, старае се наистина!
Както обикновено, думите на мистър Плорниш прозвучаха твърде неясно, но затова пък категорично.
— А онова, за което дойде у дома — продължи той, — беше да извести, че ако мис Дорит иска да се обади на тази картичка — това тук е къщата на мистър Казби, а кантората на мистър Панкс е от задната страна, където той здравата опъва, — тя ще я вземе на работа. Каза нарочно, че била стара и добра приятелка на мистър Кленъм и се надявала да стане добра приятелка и на неговата приятелка. Това й бяха думите. Понеже искаше да знае дали мис Дорит ще може да отиде утре сутрин, аз й казах, че ще ви срещна, мис, и ще попитам и се отбих тук тази вечер да кажете „да“, или ако пък сте заета утре, кога.
— Мога да отида утре сутрин, благодаря ви — каза малката Дорит. — Много мило от ваша страна, но вие сте били всякога такъв.
Мистър Плорниш скромно отрече достойнствата си и отвори вратата, за да я пропусне вътре, а сам той я последва, като толкова старателно си даваше вид на човек, който изобщо не е напущал стаята, че баща й, без да е особено нащрек, непременно би трябвало да го забележи. Но в своята вежлива разсеяност той изобщо не му обърна внимание. След краткия разговор, в който обърка предишните си задължения на колежанин с настоящото привилегировано положение на скромен приятел от свободния свят, превърнал се отново в прост мазач, мистър Плорниш се сбогува; ала преди да напусне тъмницата, той обиколи из двора и спря да погледа една игра на кегли със смесените чувства на някогашен затворник, който си има скритите причини да смята, че му е писано рано или късно да се върне отново тук.
Рано на другата сутрин малката Дорит, след като остави Меги да пази дома, пое към шатъра на Патриарха. Мина през Железния мост, въпреки че за това плати едно пени, и тази част от пътя си извървя по-бавно, отколкото останалия път. В осем без пет минути ръката й се пресягаше към патриаршеското чукче, което беше толкова високо, че едва го достигна.
Тя подаде визитната картичка на мисис Финчинг на младата жена, която й отвори, а младата жена й каза, че „мис Флора“ — връщайки се в родителския дом, Флора бе приела отново и името, с което бе живяла тук, — „мис Флора“ още не била излязла от спалнята си, но ако обичала, можела да я почака в нейната всекидневна. Тя влезе във всекидневната на мис Флора и там намери масата за закуска, наредена за двама, а на нея сложена една табла със закуска за един. Младата жена, след като изчезна за кратко време, появи се отново и й каза, ако обичала да седне край огъня, да си свалела шапката и да се чувствувала у дома си. Но малката Дорит, понеже беше срамежлива и не бе свикнала да се чувствува у дома си в подобни обстоятелства, не знаеше как да стори това; затова тя все още стоеше до вратата с шапка на главата, когато след половин час, забързана, пристигна Флора.
Флора бе изпълнена с такива съжаления, загдето я е карала да чака, и, мили божке, защо стои там на студеното, когато тя очаквала да я намери пред огнището, зачетена във вестника, нима това разсеяно момиче не й предало нейното съобщение, как е останала тъй дълго с шапка на глава, о, нека, за бога, позволи самата тя да й я снеме! Докато я снемаше, изпълнена с дълбоко добродушие, Флора така се изненада, като видя лицето, което се разкри, че възкликна:
— О, какво добро, малко същество сте била, мила моя! — и с искрено възхищение притисна лицето й между ръцете си.
И думите, и действието бяха съвсем спонтанни. Малката Дорит едва свари да осъзнае тяхната сърдечност, защото Флора се втурна към масата, изпълнена с енергия, и презглава се хвърли да приказва:
— О, колко ме е яд че тъкмо тази сутрин се случи да не се събудя навреме защото имах и намерението и желаех да съм готова и да ви посрещна когато влизате и да ви кажа че всеки който интересува Артър Кленъм дори наполовина по-малко отколкото го интересувате вие, интересува и мене и да ви окажа най-сърдечен прием и толкова се радвах, а те да не ме събудят и аз си хъркам ако се знаеше самата истина и ако не обичате нито студено пиле нито гореща шунка защото много хора не обичат така поне си мисля освен евреите, но те пък си я ядат от най-религиозни съображения, които ние сме длъжни да уважаваме, макар че да ви кажа не разбирам защо пък да забравят тези си съображения, когато ми продават стоки лошо качество за първо които не си струват парите много ще съм нещастна — каза Флора.
Малката Дорит й поблагодари и срамежливо обясни, че хляб с масло и един чай били обикновената й…
— О, глупости мило мое дете не искам и да слушам — извика Флора, извърна се рязко към самовара и бързо се отдръпна, защото бе пръснала гореща вода в очите си, докато се навеждаше да надникне в чайника. — Вие сте тук в качеството си на компаньонка и приятелка разберете, ако ми позволите да кажа, а и мен ще ме е срам да ви повикам в качеството на друго, а и освен това Артър Кленъм ми говори такива неща — но вие сте изморена, мила моя.
— Не, госпожо.
— Изведнъж пребледняхте извървяла сте дълъг път преди закуска струва ми се далеч живеете и трябваше да се качите на превозно средство — каза Флора, — ах миличка кажете какво да сторя да ви мине?
— Но аз наистина съм добре, госпожо. Благодаря ви много, но съм добре.
— Тогава моля ви веднага да си изпиете чая — каза Флора — и да си хапнете това крилце от пиле или това парченце шунка, мен не ме чакайте, защото винаги сама отнасям тази табла на лелята на мистър Ф. която закусва в леглото една очарователна старица и много умна, портрет на мистър Ф. виси зад вратата и много му прилича макар челото да е прекалено високо, а що се отнася до колоната върху мраморния тротоар и балюстрадите и планината не съм го видяла да застава край тях, нито пък е вероятно за търговията с вина, чудесен човек, но съвсем не такъв.
Малката Дорит погледна към портрета, без да съумее да разбере обясненията за това произведение на изкуството.
— Мистър Ф. бе толкова привързан към мен че просто не ме изпускаше от погледа си — продължи Флора, — макар естествено аз да не мога да ви кажа докога щеше да продължава все така ако не го бе отнесла смъртта докато аз бях още младоженка, достоен човек но лишен от романтика мъжествена проза но не и поезия.
Малката Дорит отново погледна към портрета. Художникът му бе нарисувал глава, която от интелектуална гледна точка би могла да се нарече прекалено мъдра и за самия Шекспир.
— Поезията — не млъкваше Флора, заета да маже препечения хляб за лелята на мистър Ф. — поезията, както направо му казах на мистър Ф., когато ми направи предложение а вие ще се изненадате ако ви кажа че той ми предложи седем пъти веднаж в един наемен екипаж веднаж в една лодка веднаж на една църковна пейка веднаж на едно магаре в Търнбридж Уелз и останалите пъти на колене, поезията отлетя в младежките години с Артър Кленъм, родителите ни разделиха превърнахме се в камък и грозната реалност узурпира нашия трон, мистър Ф. за негова чест каза че много добре го знаел и дори бил предпочитал нещата такива тогава съответно му дадох дума всичко се уреди такъв е животът нали го виждате мила моя човек не се пречупва а само се привежда, аз ви моля похапнете докато вляза вътре с таблата.
Тя изчезна и остави малката Дорит да размишлява над смисъла на тези разпилени думи. Флора скоро се върна; и най-после започна и тя да закусва, като през цялото време не млъкваше.
— Както виждате, мила моя — обясни тя, докато отмерваше една-две лъжици от някаква кафява течност със силната миризма на ракия, която изля в чая си, — принудена съм да следвам най-грижливо съветите на моя лекар макар миризмата да не е от най-приятните но какво да сторя като съм болнава и може би никога нямаше и да се оправя от удара получен на младини от прекалено много плач в съседната стая когато ни разделиха с Артър, отдавна ли го знаете?
Веднага щом разбра, че й е бил зададен този въпрос — а за това бе нужно време, защото в лудия им бяг думите на новата й покровителка трудно се осъзнаваха, — малката Дорит отговори, че познава мистър Кленъм, откакто се е завърнал.
— Разбира се не е възможно да го познавате преди освен ако сте ходили в Китай или пък сте си писали с него което не е вероятно — отговори Флора, — защото пътешествениците малко или много почерняват а вие никак не сте а пък до писането за какво? Това е много вярно освен за чая, значи при майка му там ли наистина го срещнахте за пръв път, много разумна и улегнала обаче страшно строга — би могла да бъде майка на човека в желязната маска.
— Мисис Кленъм се отнесе много добре с мене.
— Така ли? Драго ми е да го чуя понеже нали като майка на Артър естествено приятно е за моите чувства да си създам по-добро мнение за нея от преди, макар че какво ли си мисли за мен докато й говоря а тя седи втренчена в мене от своята каручка — неподходящо сравнение признавам — болна жена не е нейна вина — нито знам нито мога да си представя.
— Дали сте оставили работата за мен някъде наоколо, госпожо? — запита малката Дорит, като се огледа стеснително. — Мога ли вече да започвам?
— Ах вие, работлива малка фея — отговори Флора, като прие с новата чаша чай нова доза от лекарството, предписано й от нейния лекар, — няма защо да бързате и най-добре ще е да почнем като си поприказваме поверително за нашия общ приятел — много студена дума поне не това искам да кажа, много подходящ израз общ приятел, — вместо да се превръщаме чрез разни официалности не вие но аз като спартанското момче с лисицата[1], която го хапела, но надявам се да ме извините, че го намесвам в разговора защото от всички скучни момчета, които се натикват в разните компании това пък е най-скучното.
Малката Дорит, с много пребледняло лице, отново започна да я слуша.
— Все пак не е ли по-добре аз да работя в това време? — запита тя. — Аз мога да работя и да слушам. Всъщност предпочитам, ако е възможно.
Усърдието и така добре свидетелствуваше за неловкостта й, че стои, без да работи, щото Флора отговори:
— Добре, мила моя, както предпочитате — и измъкна някаква кошничка с бели кърпички за нос. Малката Дорит радостно я положи до себе си, взе малкото си шивашко несесерче и започна да ги поръбва.
— Какви чевръсти пръсти имате — забеляза Флора, — но сигурна ли сте, че не ви е зле?
— О, да, разбира се!
Флора облегна крака на решетката пред камината и се приготви да подхване подробен разказ за историята на своята любов. Тя започна от самото начало, като отметна глава, въздъхна твърде многозначително, впрегна в действие и веждите си и понякога, но не много често, хвърляше поглед към кроткото лице, надвесено над своята работа.
— Трябва да знаете, мила моя — каза Флора, — но аз не се съмнявам че вече знаете не само защото го нахвърлих пред вас в най-общи черти но и защото то е изписано с огнени забравих как се казва на моето чело че преди да се запозная с покойния мистър Ф. аз бях сгодена за Артър Кленъм — мистър Кленъм пред хората където приличието е необходимо и Артър тук — ние бяхме всичко един за друг то беше зората на живота то беше блаженство то беше лудост то беше всичко от тия работи в най-висока степен, но ето разделени с разкъсани сърца превърнати в камък в този образ Артър замина за Китай, а аз станах каменната невеста на покойния мистър Ф.
Изричайки тези думи с гробовен глас, Флора очевидно се забавляваше извънредно много.
— Да се опишат чувствата на тази сутрин — продължи тя, — когато цялата отвътре бях студена като камък а лелята на мистър Ф. ни следваше в една стъклена каляска която очевидно е била съвсем раздрънкана защото как иначе ще се счупи на две пресечки от къщата и да донесат лелята на мистър Ф. покатерена върху един плетен стол като сламено чучело нито ще се опитвам, достатъчно да кажа че ужасната сватбена закуска се състоя в трапезарията долу и татко така се натъпка със солена сьомга че цяла седмица му беше лошо и че мистър Ф. и аз заминахме на обиколка из Европа в Кале а там хората се изпотрепаха за нас на кея докато успяха да ни разделят макар и не завинаги все още не.
Каменната невяста, почти без да си поеме дъх, продължи да разказва най-благодушно и объркано, проява, често срещана у някои наши ближни.
— Не искам да си припомням подробно това време, то мина като сън, мистър Ф. беше в добро настроение апетит добър харесваше храната намираше виното за слабо но вкусно и всичко беше наред, върнахме се на номер трийсет улица Литл Гослинг в Лондонските докове и вече се установихме, а после пипнахме слугинята че продава перушината от дюшека на леглото за гости подаграта му се засили и мистър Ф. отлетя на другия свят.
Вдовицата хвърли поглед към неговия портрет, поклати глава и избърса очи.
— Аз уважавам паметта на мистър Ф. като човек достоен и най-мил съпруг, само да спомена аспержи и той вече ми ги е донесъл или да намекна за нещо приятно за пиене и ето го в малка бутилчица като по магия не беше блаженство но беше удобство, аз се върнах в дома на папа и живях усамотено, но не и нещастно през тези няколко години докато един ден папа се вмъкна в стаята ми и ми съобщи, че долу ме очаквал Артър Кленъм, и аз слязох долу и го намерих там не, не ме питайте как ми се е сторил само ще кажа че още беше неженен и все така непроменен!
Дълбоката загадка, в която Флора започна да се обвива сега, би могла да спре за миг всяка останала ръка, но не и сръчните пръсти, които работеха край нея. Те продължаваха да бодат безспирно, а работната главица се скланяше над тях, взряна в иглата.
— Не ме питайте — продължаваше Флора — дали все още го обичам или пък той ме обича или какъв ще бъде краят или пък кога, в нас се взират бдителни очи и може би ще сме осъдени да изтлеем в копнеж и разделени може би никога не ще се съберем ни дума ни въздишка нито поглед не трябва да ни издаде всичко ще трябва да остане затворено като в гроб не се учудвайте тогава ако ви се струва че се отнасям хладно с Артър или пък той с мене за това има съдбоносни причини достатъчно е, че ние ги разбираме ш-т!
Всичко това Флора изрече с такава неспирна бързина, сякаш наистина си вярваше. Макар да е почти сигурно, че в моментите, когато успяваше да изпадне в особеното си състояние на сирена, тя всъщност си вярваше на всичко, което приказва.
— Ш-т! — повтори Флора. — Сега вече всичко ви казах, между нас вече съществува доверие ш-т, заради Артър аз ставам ваша вечна приятелка мило момиче и в името на Артър завинаги разчитайте на мен.
Малките пръсти оставиха настрана своята работа и малката фигурка се привдигна и й целуна ръка.
— Колко сте студена — каза Флора, преминавайки към естественото си добродушно държане, и много спечели от промяната. — Не работете днес. Уверена съм че не сте добре уверена съм че сте отмаляла.
— Това е, защото се трогнах от вашата доброта и от добротата на мистър Кленъм, загдето ме препоръча на жената, която тъй отдавна познава и толкова дълго е обичал.
— Е, мила моя — каза Флора, която наистина имаше склонността да казва самата истина, стига да й се дадеше малко време да поразмисли, — най-добре да забравим това сега, защото в края на краищата не бих могла да кажа, но това не е важно и сега полегнете малко!
— Винаги съм била достатъчно силна да върша онова, което искам да свърша, и много скоро ще се оправя — отговори малката Дорит с бледа усмивка. — Вие ме трогнахте с добротата си, това е. Ако застана за малко край прозореца, ще се съвзема.
Флора отвори един прозорец, постави я да седне на стола до него и тактично се оттегли на старото си място. Денят беше ветровит и въздухът, който облъхна лицето на малката Дорит, скоро го порозови. След няколко минути тя се върна към кошничката с работата си и сръчните й пръсти бяха пак пъргави, както винаги.
Бродирайки усърдно, тя запита Флора дали мистър Кленъм й е съобщил къде живее тя. Когато Флора отрече, малката Дорит каза, че оценявала неговата деликатност, но била уверена, че той ще бъде доволен, ако е споделила тайната си с Флора, и че тя ще го стори тозчас с разрешението на Флора. Като получи поощрителен отговор, тя предаде разказа за своя живот само с няколко пестеливи думи, а баща си описа с най-хвалебствени слова; Флора пък я изслуша с присъщата й съчувствуваща доброта и думите й сега бяха много свързани.
Когато настъпи време за обяд, Флора взе ръката на новото си протеже в своята и я заведе долу, и я представи на Патриарха и на мистър Панкс, които вече седяха в трапезарията и ги чакаха. (Лелята на мистър Ф. междувременно бе настанена, както обикновено, в стаята си.) Тези господа я посрещнаха всеки според своя характер. Патриарха — сякаш й оказваше неоценима услуга с изявлението, че му било драго да я види; а мистър Панкс — надавайки своя любим звук вместо поздрав.
Сред тези нови хора при всякакви обстоятелства тя щеше да изпита стеснение, най-вече защото Флора настоятелно я караше да изпие чаша вино и да похапне от най-хубавите неща; но притеснението се засилваше от присъствието на мистър Панкс. Държането на този джентълмен отначало я накара да го помисли за портретист, тъй неотлъчно се взираше в нея и толкова често поглеждаше към тефтерчето до него. Ала като видя, че не скицира нищо и че разговаря само за работа, тя започна да го подозира, че е пълномощникът на някои от бащините й кредитори, чиито взимания са отбелязани в това малко джобно бележниче. Осветено от тази гледна точка, пухтенето на мистър Панкс изразяваше обида и нетърпение и всяко негово по-силно изпръхтяване се превръщаше в изискване на дължимото.
Но тя бе извадена от заблуждението пак чрез неестественото и неописуемо поведение на същия мистър Панкс. Изминал бе половин час, откакто бе напуснала масата, и работеше сама в стаята. Флора бе отишла „да си полегне“ в съседната стая, а едновременно с оттеглянето й из къщата се бе разнесла миризмата на алкохол. Патриарха беше дълбоко заспал в трапезарията, с раззината филантропична уста под жълта носна кърпа. В този тих час мистър Панкс тихичко се появи пред нея, като вежливо кимна с глава.
— Скучничко, а, мис Дорит? — запита Панкс тихо.
— Не, благодаря ви, сър — каза малката Дорит.
— Работите си, както виждам — забеляза мистър Панкс, като бавно се промъкваше в стаята. — Ами какво е това, мис Дорит?
— Носни кърпички.
— Я гледай ти! — възкликна Панкс. — Да не повярва човек! — Без изобщо да поглежда към тях, с поглед към малката Дорит. — Сигурно се чудите кой съм. Да ви кажа ли? Аз съм ясновидец.
Сега вече малката Дорит започна да си мисли, че е луд.
— Аз принадлежа духом и телом на моя работодател — каза Панкс; — запознахте се с моя работодател долу на обяда. Но понякога поработвам и другото; частно, съвсем частно, мис Дорит.
Малката Дорит го изгледа подозрително и не без страх.
— Бих искал да ми покажете дланта на ръката си — каза Панкс. — Бих желал да я погледна. Не искам да ви безпокоя.
Той и тъй я беше обезпокоил, защото присъствието му бе нежелано, но тя остави за миг работата в скута си и му протегна лявата си ръка с напръстника на нея.
— Дълги години на тежък труд, а? — тихо каза мистър Панкс, докосвайки дланта с недодялания си показалец. — Но за какво друго сме създадени на този свят? За нищо. Охо! — вглеждайки се в линиите. — Какво е това тук, с решетките? Това е затвор! А кой е този със сивата дреха и черната кадифена шапчица? Един баща! А кой е този с кларнета? Един чичо! А коя е тази с балетните обувки? Една сестра! А кой е този, който се разкарва насам-натам без работа? Един брат! А тази коя е, гдето се грижи за всичките? Ха, но това сте самата вие, мис Дорит!
Погледът й срещна неговия, когато се взря учудено в лицето му, и й се стори, че колкото и остро да гледаха очите му, той всъщност бе по-весел и по-добър, отколкото й се бе видял по време на обяда. Очите му отново се върнаха към ръката й и възможността да потвърди или поправи това си впечатление изчезна.
— Ах, да ме вземе дяволът, ако това тук в ъгъла не съм пък аз самият! — промълви Панкс, като проследяваше една от линиите по дланта й с несръчния си показалец. — Какво търся аз тук? Какво се крие зад мен?
Той бавно провлече пръст до китката й, около китката й и се престори, че наднича в горната част на ръката, да види какво е онова, което се криеше там.
— Нещо лошо ли е? — запита усмихната малката Дорит.
— Ни най-малко! — каза Панкс. — Какво е, според вас?
— Това аз би трябвало да ви попитам. Вие сте ясновидецът.
— Вярно — каза Панкс. — Какво е? Ще дойде време, ще разберете, мис Дорит.
Отпускайки бавно ръката й, той прекара всичките си пръсти през сплъстената си коса, така че тя щръкна най-знаменателно; и бавно повтори:
— Помнете какво казвам, мис Дорит. Ще дойде ден, ще разберете.
Тя не успя да скрие голямата си изненада дори само от това, че той знаеше толкова много за нейното семейство.
— А-ха! Точно това! — каза Панкс, като насочи пръст към нея. — Мис Дорит, не това, никога!
Изненадана още повече и от преди и малко поизплашена, тя го погледна за обяснение на последните му думи.
— Не това — каза Панкс и съвсем сериозно, но много комично се опита да имитира израза и жеста на човек, който се изненадва. — Не правете това. Никога, когато ме видите, все едно кога, все едно къде. Аз съм никой. Не ми обръщайте внимание. Не ме споменавайте. Все едно, че ме няма. Съгласна ли сте, мис Дорит?
— Просто не знам какво да кажа — отвърна малката Дорит, дълбоко удивена. — Защо?
— Защото аз съм ясновидец. Циганинът Панкс. Все още не съм ви разкрил всичко за бъдещето ви, мис Дорит, още не съм ви казал какво се крие зад гърба на тази малка ръчица. Казах ви, че ще дойде време, ще видите сама. Разбрахме ли се, мис Дорит?
— Разбрахме се — аз — да… не…
— Да не ме забелязвате, като излезете оттук, освен когато аз ви заговоря пръв. Да не ми обръщате внимание, когато идвам и си отивам. То е много лесно. Аз съм нищо, не съм красив, скучен съм за компания, аз съм само маша на моя работодател. Не бива да правите друго, освен да си казвате: „Ах, ето го Панкс — циганина, тръгнал да предсказва — един ден той ще ми разкрие докрай моята съдба — ще доживея да го чуя.“ Разбрахме ли се, мис Дорит?
— Д-да — заекна малката Дорит, която бе много смутена. — Разбрахме се, но ако не направите някаква пакост.
— Добре-е! — Мистър Панкс погледна към стената на съседната стая и се приведе нататък. — Почтено същество, жена с достойнства, но нехайна и голяма бъбрица, мис Дорит. — С тези думи той потри ръце, сякаш разговорът се е оказал много полезен за него, запухтя към вратата и с още един учтив поклон се измъкна пак навън.
Ако малката Дорит бе останала извънредно озадачена от странното поведение на своя нов познат и от това, че тя самата е била обвързана с такъв необикновен договор, то последвалите събития я озадачиха още повече. Не стига, дето мистър Панкс се възползуваше от всяка възможност, представила му се в дома на мистър Казби, за да й хвърля многозначителни погледи и да сумти — което не бе кой знае какво след другото, което вече бе извършил, — но той започна да нахълтва и в нейното всекидневие. Тя го срещаше на улицата непрестанно. Когато отиваше у мистър Казби, той винаги беше там, когато отиваше у мисис Кленъм, той пристигаше под най-неубедителни предлози, за да я държи сякаш под око. Не бе изминала и седмица и една вечер тя го намери, за своя изненада, в портиерната да разговаря с дежурния ключар, с когото, както изглеждаше, бе особено близък. Следващата изненада бе, когато забеляза, че той се движи съвсем свободно из самия затвор; после го чу да се представя сред посетителите на неделния прием на баща й; видя го да се разхожда подръка из двора с един приятел колежанин; научи от мълвата, че много се е отличил една вечер в местния клуб, чиито срещи се уреждаха в Голямата стая, като отправил реч към членовете на тази институция, изпял една песен и почерпил компанията с пет галона бира — мълвата лекомислено бе прибавила и кофа скариди. Ефектът, произведен върху мистър Плорниш от някои от тези прояви, на които той бе очевидец по време на своите ревностни посещения, порази малката Дорит не по-малко, отколкото самите гореизброени прояви. Той сякаш си глътваше езика и се вцепеняваше. Той се взираше безмълвно и понякога със слаб глас промълвяше, че никой в Двора на кървящото сърце нямало да повярва, че този бил същият Панкс; но той нито веднаж не каза дума повече, нито пък направи някакъв знак дори и на малката Дорит. Мистър Панкс увенча своята загадъчност, като се запозна с Тип по някакъв неизвестен начин и си направи неделната разходка из двора на Колежа, облегнат на рамото на този джентълмен. През цялото това време той не обръщаше внимание на малката Дорит с изключение на един или два пъти, когато се случваше край нея и наблизо нямаше никой; при тези случаи той подхвърляше мимоходом, с приятелски поглед и едно окуражително изпухтяване: „Циганинът Панкс — ясновидец“.
Малката Дорит работеше и се стараеше, както обикновено, дивеше се на всичко това, но криеше учудването си, както от най-ранното си детство бе скривала далеч по-тежки грижи в своето сърце. Някаква промяна се бе прокраднала и продължаваше да се прокрадва в душата й. Всеки нов ден я заварваше по-сдържана от предишния. Да влиза и да излиза в тъмницата, без никой да я забележи, да я оставят навсякъде на мира и спокойствие — това бяха най-съкровените й желания.
Тя се оттегляше в стаята си — странна стая за нейната крехка младост и нежен характер — всеки миг, в който бе свободна от задълженията си. Имаше следобеди, в които не беше на работа, когато посетителите играеха на карти с баща й, часове, в които не беше нужна, и той се чувствуваше по-добре без нея. Тогава тя притичваше през двора, изкачваше стълбите, които водеха към стаята й, и сядаше край прозореца. В най-причудливи форми се кръстосваха шиповете върху стената, в най-различни фигури огъваха слънчевите лъчи суровото желязо, много златни прашинки падаха върху ръждата, докато малката Дорит седеше замислена там. Жестоките решетки се начупваха на нови зигзаги, когато ги наблюдаваше през палените си със сълзи очи; ала все едно дали ставаха по-красиви или по-грозни, тя бе принудена да наднича винаги или над тях, или през тях, или под тях и да се взира самотна, гледайки света през тази незаличима преграда.
Таванска стаичка, и то таванска стаичка в тъмницата Маршалси — такава беше стаята на малката Дорит. Добре поддържана, сама по себе си тя беше грозна и почти нищо друго не я разкрасяваше освен чистотата и просторът; защото всяко украшение, което смогваше да купи, отиваше в стаята на баща й. Но така или инак, това бедно място й ставаше все по-мило; и да остава там сама, беше за нея най-любима почивка.
Дотолкова, че през едни от онези следобеди, по времето, когато Панкс разиграваше своите загадки, както си седеше край прозореца, тя чу по стълбите познатите стъпки на Меги и много се разтревожи, защото предположи, че я викат. С всяка по-близка стъпка на Меги тя се разтреперваше все повече; и едва можеше да говори, когато най-сетне Меги се появи.
— Моля, майчице — каза задъхана Меги, — трябва да слезеш и да го видиш. Той е тук.
— Кой, Меги?
— Кой, то се знае, мистър Кленъм. В стаята на баща ти е и ми вика: „Меги, ще бъдеш ли така любезна да отидеш и да й кажеш, че съм аз.“
— Не ми е добре, Меги. Най-хубаво да не отивам. Ще си легна. Ето, гледай! Сега си лягам да ми мине главата. Кажи му, че много му благодаря, но че лежа, иначе щях да дойда.
— Но никак не е възпитано, майчице — каза удивената Меги, — да си извръщаш лицето настрани!
Меги бе особено чувствителна към личните обиди и винаги успяваше да ги долови.
— И да си слагаш и двете ръце на лицето! — продължи тя. — Ако не можеш да ме понасяш, най-добре ще е да ми го кажеш, а не да ме пъдиш и да ме обиждаш и да ми късаш сърцето, защото аз съм само на десет години, бедничката!
— Но то е, за да ми поразмине главата, Меги.
— Добре, но ако плачеш, за да ти поразмине главата, и аз тогава ще заплача. Няма защо да плачеш самичка — възрази Меги, — това не е честно! — И отведнъж започна да хълца.
Да я изпрати обратно с молбата за извинение, не беше лесно; ала обещанието да й разправи една приказка — нейното любимо удоволствие, — при условие, че ще съсредоточи всичките си способности, за да изпълни поръчението, и ще остави малката си господарка още един час самичка, допълнено от опасението на Меги, че уж била оставила доброто си настроение долу на стълбите — надви. И тъй, тя си тръгна, повтаряйки на глас поръчението, за да не го забрави, и в определеното време отново дойде.
— Много съжаляваше, казвам ти — съобщи тя, — и дори искаше да повика доктор. И утре пак ще дойде и не ми се вярва да спи добре тази нощ, като разбра, че те боли главата, майчице. Ох, божичко! Ти пак си плакала!
— Май че си поплаках малко, Меги.
— Ами, малко!
— Но сега спрях — завинаги спрях, Меги. А и главата ми е много по-добре и по-спокойна, и ми е хубаво. Много се радвам, че не слязох долу.
Голямото й учудено дете нежно я прегърна; и след като приглади косите й и изплакна челото и очите й със студена вода (действия, при които непохватните й ръце ставаха сръчни), тя отново я прегърна, доволна от добрия й вид, и я сложи на стола й до прозореца. Като се пресегна над този стол с огромни усилия, които съвсем не бяха нужни, Меги извлече сандъчето, където седеше обикновено, когато й разказваха приказки, седна върху му, прегърна собствените си колене и каза, зажадняла за приказката, с широко отворени очи:
— Хайде сега, майчице, някоя много хубава!
— А за какво да бъде, Меги?
— О, нека да има принцеса — каза Меги, — ама да бъде истинска принцеса. Съвсем истинска, нали знаеш!
Малката Дорит се замисли за миг; и с тъжна усмивка на лицето, което бе поруменяло от залеза, започна:
— Имало едно време, Меги, един добър крал, който си имал всичко, каквото си пожелаел, а дори и много повече. Имал злато и сребро, диаманти и рубини, всякакви богатства. Имал палати, имал и…
— Болници! — прекъсна я Меги, като поглаждаше колена. — Нека да е имал и болници, защото са толкова удобни. Болници и много пилешко.
— Да, имал много болници и много от всичко.
— Например много печени картофи, нали? — каза Меги.
— По много от всичко.
— Боже! — засмя се Меги, като притисна коленете си= — Блазе му!
— Този крал си имал дъщеря, която била най-умната и най-красивата принцеса в света. Когато била дете, тя разбирала всички уроци, преди още учителите да са й ги преподали; а когато пораснала, била чудото на света. До палата, в който живеела тази принцеса, имало една къщичка, в която сам-самичка живеела една бедна малка жена.
— Стара жена — допълни Меги, като мляска с устни.
— Не, не стара жена. Една много млада жена.
— Че как не я е било страх? — зачуди се Меги. — Продължавай, моля.
— Принцесата минавала край къщичката почти всеки ден; и всеки път, когато минавала с хубавата си карета, виждала как бедната малка жена преде на чекръка, и принцесата поглеждала към малката жена, и малката женичка я поглеждала. И тъй един ден тя спряла кочияша малко преди къщичката, излязла от каретата и отишла и надникнала през вратата и там, както винаги, седяла малката жена и предяла на чекръка си и тя погледнала към принцесата и принцесата погледнала към нея.
— Също все едно, че се опитвали да видят коя първа ще си наведе очите, нали? — каза Меги. — Продължавай, моля, майчице.
— Принцесата била такава чудесна принцеса, че можела да разгадава човешките тайни, и казала на малката женичка: „Защо го държиш тук?“ Това й дало веднага да разбере, че принцесата е разбрала защо живее сама, и тогава тя коленичила в краката на принцесата и я помолила никога да не я издава. И тогава принцесата казала: „Никога няма да те издам. Покажи ми го.“ И тогава малката женичка спуснала кепенците на прозорците, залостила вратата на къщичката и разтреперана от глава до пети от страх да не би някой да я заподозре, отворила едно много тайно място и показала на принцесата някакъв призрак.
— Божичко! — хлъцна Меги.
— Това бил призракът на Някого, който отдавна си бил заминал; на Някой, който бил заминал много, много далеч, откъдето никога нямало да се върне. Той светел, когато го погледнеш; и когато малката женичка го показала на принцесата, истинска гордост изпълнила сърцето й, сякаш показвала някое голямо, голямо съкровище. Като го погледала известно време, принцесата казала на малката женичка: „И ти бдиш над това нещо непрекъснато, така ли?“ А тя свела очи и прошепнала: „Да.“ Тогава принцесата казала: „Обясни ми защо“, на което другата отговорила, че това бил най-добрият човек, който бил пресякъл нейния път и отначало било само затова. Обяснила още, че тя не лишавала никого от него, че този Някой си бил отишъл при хората, от които бил очакван…
— Значи, този Някой е бил мъж, така ли? — прекъсна я Меги.
А малката Дорит стеснително отговори:
— Да, мъж бил — и продължи: — … при хората, които го очаквали и че този спомен не бил откраднат, нито бил присвоен от някого друг. Принцесата отговорила: „Ах, а когато стопанката умре, те ще го намерят тук.“ А малката женичка отговорила: „Не. Когато настъпи този час, той ще потъне тихо в нейния гроб и никога няма да се появи отново.“
— Я виж ти! — възкликна Меги. — Продължавай, моля.
— Принцесата много се изненадала, като чула тези думи, както можеш да предположиш, Меги.
(— И имало е защо — каза Меги.)
— Затова тя решила да наблюдава малката женичка и да види какво ще стане. Всеки ден минавала с хубавата си карета край вратата на къщичката, а там седяла малката женичка, винаги сама и винаги на своя чекрък; тя поглеждала към малката женичка и малката женичка поглеждала към нея. Най-сетне един ден колелото било замлъкнало и малката женичка не се виждала никъде. Когато принцесата запитала защо е замлъкнал чекръкът и къде е малката женичка, казали й, че чекръкът е замлъкнал, защото вече нямало кой да го върти; защото малката женичка била мъртва.
(— Трябвало е да я заведат в болница — каза Меги — и тогава е щяла да оздравее.)
— Принцесата, като поплакала много малко за малката женичка, избърсала очи и излязла от каретата на същото място, където била спряла и преди, отишла до къщичката и надникнала през вратата. Сега вече нямало кой да погледне към нея и тя нямало към кого да погледне, затова направо тръгнала да търси скъпоценния призрак. Но от него нямало и следа; и тогава принцесата разбрала, че малката женичка й е казала истината, че призракът никога никого нямало да тревожи и че той е потънал тихо в нейния собствен гроб; че тя и той сега почиват в мир един до друг.
Това е всичко, Меги.
Руменината на залеза бе толкова ярка по бузите на малката Дорит, когато стигна до края на своята приказка, че тя вдигна ръка да го засенчи.
— Ами тя доживяла ли е до старини? — запита Меги.
— Кой, малката женичка ли?
— Ъхъ!
— Не знам — каза малката Дорит. — Но щеше да си е все същото, колкото и да беше остаряла.
— Дали, наистина? — зачуди се Меги. — Да, сигурно така щеше да е — И продължи да седи втренчена и унесена.
Тя тъй дълго остана с устремени нанякъде очи, че най-сетне малката Дорит, за да я размърда от сандъка й, стана и погледна през прозореца. Когато гледаше към двора, тя видя Панкс да влиза и да й намига с крайчеца на окото си, отминавайки нататък.
— Кой е този, майчице? — запита Меги. Тя се бе доближила до нея край прозореца и се бе облакътила на него. — Често го виждам да влиза и излиза.
— Чух да го наричат ясновидец — отвърна малката Дорит. — Но ми се струва, че на много хора той не би могъл да види ни миналото, нито дори настоящето.
— А дали щеше да познае бъдещето на принцесата? — попита Меги.
Малката Дорит, загледана замислено в тъмната алея на затвора, поклати глава.
— Нито пък на малката женичка? — продължи Меги.
— Не — каза малката Дорит, озарена от яркия залез. — Но я да се махаме от прозореца!