Чарлз Дикенс
Малката Дорит (24) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXІІІ
Машинарията се задвижва

Мистър Мийгълс се бе отдал на преговорите с Дениъл Дойс, с които го бе натоварил Кленъм, с такова настървение, че скоро доведе нещата до делово обсъждане и една сутрин в девет часа се появи в дома на Кленъм, за да му докладва.

— Дойс е дълбоко поласкан от доброто ви мнение за него — подхвана разговора той — и има голямо желание лично да проверите сметките на фабриката и основно да вникнете в тях. Той ми предаде ключовете за всичките си книжа и документи — ей ги, подрънкват ми вече в джоба — и единствената му заръка беше: „Нека мистър Кленъм има възможността да бъде на равна нога с мен, като знае всичко, което и аз знам. Ако накрая не излезе нищо, той поне ще уважава моето доверие. Защото не съм ли уверен в това по начало, не би трябвало да имам никакво вземане-даване с него.“ И тъй, както виждате — завърши мистър Мийгълс, — това е то Дениъл Дойс, цял-целеничък.

— Много почтен човек.

— О, да, разбира се. Без съмнение. Странен, но много почтен. Но много странен. А сега ще ми повярвате ли, Кленъм — каза мистър Мийгълс развеселен от дън душа от странността на своя приятел, — цялата сутрин прекарах в оня, кой ли го знае какъв беше, двор…

— Дворът на кървящото сърце?

— Цяла сутрин в Двора на кървящото сърце, без да успея да го накарам да заговори по нашата работа.

— Но защо?

— Защо ли, приятелю? Още щом споменах името ви във връзка с работата, и той отказа.

— Отказа именно защото съм аз ли?

— Още щом споменах името ви, Кленъм, и той отсече: „Никога!“ — „Защо така?“ — питам аз. „Не е важно, Мийгълс, никога.“ — „Ама защо никога?“ И ще ми повярвате ли, Кленъм — каза мистър Мийгълс, напушен от смях, — стана ясно, че това „никога“ било защото той и вие, докато сте вървели към Туикнъм, сте повели приятелски разговор, в течение на който той ви бил споменал за намерението си да си вземе съдружник, предполагайки, че вие вече сте се установили и сте пуснали корени, здрави като на катедралата „Свети Павел“. „Поради което, казва, сега мистър Кленъм може да си помисли, ако приема предложението му, че моите искрени думи са били всъщност преднамерена и хитроумна уловка. Което аз не бих понесъл, казва, което гордостта ми не позволява да понеса.“

— Аз по-лесно бих заподозрял…

— Много естествено — прекъсна го мистър Мийгълс, — така му и казах. Но цяла сутрин ни трябваше, за да прескочим тази стена и съмнявам се дали друг освен мене (той отдавна ме обича) би успял да прехвърли крака му през нея. И тъй, Кленъм, като преодоляхме тази делова пречка, той постави условието, преди сам да говори с вас, аз да прегледам сметките му и да си съставя мнение лично за себе си. Прегледах му сметките и си съставих мнение. „Общо взето, «за» ли е или «против»“, пита ме той. „За“, отговорих аз. „И, тогава, казва, добри ми приятелю, можеш да дадеш на мистър Кленъм възможността и той да си състави мнение. Аз пък за да го улесня да стори това безпристрастно и напълно необезпокояван, ще замина от града за една седмица.“ И той замина — каза мистър Мийгълс. — Така блестящо завърши цялата история.

— А мен ме остави — додаде Кленъм, — изпълнен с дълбоко възхищение към неговата искреност и неговата…

— Странност — пресече го мистър Мийгълс. — Така си и знаех!

Тази не беше точната дума на устните на Кленъм, но той не пожела да прекъсне добродушния си приятел.

— А сега — допълни мистър Мийгълс — можете да започнете проучването веднага щом сметнете за уместно. Аз се наех да ви обясня неясните неща, но обещах да остана напълно безпристрастен и да не правя нищо повече от това.

Започнаха работата в Двора на кървящото сърце още същия предобед. Опитното око лесно улавяше малките странности в начина, по който мистър Дойс бе ръководил работите си, но това всъщност бяха малки хитроумни опростявания на някои затруднения и по-правият път към желаната цел. Че книгите му не бяха водени редовно и че се нуждаеше от помощ, за да разшири работата си, беше очевидно; но всички резултати от дългогодишната му дейност бяха подробно описани и лесно се установяваха. Нищо не бе направено, за да се придаде по-лъскав облик на още недовършените опити; всичко си беше в истинския му работен вид, в някакъв недодялан, но добър ред. Многобройните сметки и постъпления, нанесени със собствения му почерк, не бяха много краснописно подредени, но бяха ясни и водеха направо към делта. Артър си помисли, че едно много по-изискано и подредено деловодство — като, да речем, това на Министерството на разтакането — би било много по-безполезно, защото умишлено бе водено така, че да е неясно.

Три-четири дни прилежна работа му помогнаха да овладее всички факти, които би трябвало да знае. Мистър Мийгълс бе на услугите му през цялото време, винаги готов да освети всяко неясно ъгълче със своето ярко фенерче, останало му от времето на везните и лопатката. Те се споразумяха помежду си за сумата, която би трябвало да се предложи, за да се участвува наполовина в предприятието, и тогава мистър Мийгълс разкъса печата на една записка, в която Дениъл Дойс бе означил исканата от него сума; тази сума беше дори по-малка. И така, когато Дениъл се върна, намери нещата окончателно решени.

— Сега вече мога да ви кажа, мистър Кленъм — каза той и сърдечно му стисна ръката, — че и със свещ да го бях търсил, не бих намерил друг съдружник, който повече да ми е по сърце.

— Аз ще кажа същото — отвърна Кленъм.

— Аз пък ще кажа за двама ви — допълни мистър Мийгълс, — че добре си подхождате. Вие го дръжте здраво, Кленъм, с присъщия ви здрав разум, а пък ти се дръж здраво за фабриката, Дениъл, с твоя…

— Нездрав разум, нали? — прекъсна го Дениъл с милата си усмивка.

— Наречи го, както си щеш — и тогава всеки ще бъде десницата на другия. А сега аз като практичен човек подавам десница и на двама ви.

Сделката се извърши за около месец. В резултат на това личните средства на Артър намаляха до няколкостотин лири; но пред него се разкри една дейна и многообещаваща работа. Тримата приятели вечеряха заедно в деня на голямото събитие; работниците от фабриката и техните жени и деца също празнуваха и вечеряха заедно; дори целият Двор на кървящото сърце вечеря с тях и здравата се гости с месо. Но не изминаха и два месеца, Дворът на кървящото сърце отново свикна с недояждането и пиршеството отдавна бе забравено; от новото съдружие нова изглеждаше само боята върху надписа на вратата: „Дойс и Кленъм“; и дори и на самия Кленъм бе започнало да му се струва, че води работите на фирмата от години насам.

Малката кантора, отделена за него, беше стаичка от дърво и стъкло в края на една дълга, ниска работилница, изпълнена с тезгяси, менгемета, инструменти, каиши и колела; и всичко това, което бе включено към парната машина, трещеше и се въртеше така, сякаш му бе възложена самоубийствената задача да смели предприятието на ситен прах и да направи фабриката на парчета. От две големи врати, подобни на люкове — едната на тавана — за работилницата горе, а другата на пода — за долната работилница, се процеждаше дебел сноп светлина, който напомняше на Кленъм за оная детска книжка с картинки, където подобен сноп от лъчи бе станал свидетел на убийството на Авел. В канцеларията шумовете долитаха отдалеч като усърдно жужене, прекъсвано понякога от почукване и тежки удари. Прилежните фигури на работниците бяха покрити със стружки от желязо и стомана, които танцуваха по всеки тезгях и изригваха през всяка цепнатина на дюшемето. До работилницата се достигаше по една подвижна стълба от долния двор, където пък подът на същата тази работилница служеше за навес над големия точиларски камък, на който се остреха инструментите. От всичко това се излъчваше в очите на Кленъм нещо едновременно и нереално, и много практично, което бе за него желана промяна; и всеки път, щом вдигнеше поглед от най-важното си занимание в началото — подреждането на документите, — той съзерцаваше тези неща с едно чувство на задоволство от своето занимание, съвсем ново за него.

Един ден, когато пак повдигна очи, той бе изненадан от една дамска шапка, която се катереше по подвижната стълба. Необичайното явление бе последвано от втора шапка. Тогава той забеляза, че първата шапка е кацнала върху главата на лелята на мистър Ф., а втората — на главата на Флора, която, изглежда, бе изтласкала наследството си по стръмнината с голяма мъка.

Макар да не бе кой знае колко очарован като видя тези посетителки, Кленъм веднага отвори вратата на кантората и ги извлече из работилницата; спасение съвсем належащо, защото лелята на мистър Ф. вече се спъваше върху някакво препятствие и се заканваше на парните двигатели като институция изобщо, размахвайки тежката си чанта.

— Ах, божичко, Артър — да кажа мистър Кленъм, далеч по-прилично — ох, как се изкатерихме дотук а как ли пък ще слезем без пожарникарска стълба а лелята на мистър Ф. се изпотрепа по стъпалата и цялата е в синини а ти да работиш с машинарии и леярство гледай ти и да не ни кажеш!

Това каза задъханата Флора. А междувременно лелята на мистър Ф. търкаше почитаемите носове на обувките си с чадъра и гледаше отмъстително.

— Много неучтиво, че не дойде да ни видиш след онзи ден, макар естествено да знам, че в нашия дом теб нищо не те привлича по-весело си си прекарвал времето, това е сигурно, ами тя руса ли е или чернокоса дали е синеока или черноока питам се, не че не очаквам да е съвсем различна от самата мене във всяко отношение защото аз те разочаровах много добре го съзнавам и ти си съвсем прав да я обичаш несъмнено ала каквото казвам Артър забрави го какви ужасни глупости говоря мили божке!

В това време той им бе сложил столове в кантората. Докато сядаше, Флора го надари с един от старите си погледи.

— И само като си помисля за Дойс и Кленъм и кой ли може да е този Дойс — продължи Флора, — приятен човек без съмнение и сигурно е женен или пък дъщеря, но има ли наистина? Тогава става ясно това съдружие и всичко друго, но ти не ми казвай защото знам че нямам право да те питам златната верига която бяхме изковали сега е скъсана и много правилно.

Флора нежно сложи ръка върху неговата и му изпрати още един от младежките погледи.

— Мили Артър — сила на навика, мистър Кленъм много по-деликатно и подходящо за новите условия — аз моля да простите, че си позволих да ви обезпокоя но си помислих, че мога да го сторя заради миналото завинаги увехнало, не ще разцъфне, пък и да ви посетя с лелята на мистър Ф. за да ви поздравя и пожелая всичко най-добро, много по-хубаво е от Китай не може да се отрече и много по-близко макар и по-високо!

— Много ми е драго да ви видя — каза Кленъм — и да ви поблагодаря, Флора, за това, че не сте ме забравили.

— Нещо, което аз не бих могла да кажа в никакъв случай — отвърна Флора, — защото аз можех да съм умряла и погребана поне двадесет пъти преди изобщо да се сетите за мене или за другото поради това последна забележка искам да направя, последно обяснение да дам…

— Моя мила мисис Финчинг — викна стреснато Артър.

— О не това ужасно име, кажи Флора!

— Флора, има ли смисъл да се тревожиш отново с тези обяснения? Повярвай ми, те не са нужни. Аз съм удовлетворен — напълно удовлетворен.

В този миг вниманието им бе привлечено от лелята на мистър Ф., която направи следното безжалостно и ужасно изявление:

— По пътя за Довър има крайпътни камъни!

Тя взриви този изстрел с такава смъртна омраза към човешкия род, че Кленъм се видя в чудо как да се защити; той и без това вече бе объркан от честта, с която го удостояваше посещението на тази почтена дама, след като знаеше, че тя дълбоко го ненавижда. Не му оставаше друго, освен да я погледне смутено, докато тя седеше, разпръскваща наоколо горчивина и упрек, и се взираше някъде в безкрая. Флора обаче възприе забележката като че бе от най-уместно и приятно естество; и одобрително изказа мнение, че лелята на мистър Ф. била много жизнерадостна. Въодушевена от този комплимент или пък от горящото си възмущение, тази забележителна жена додаде:

— Нека се опълчи, ако може! — И с едно рязко движение на тежката си чанта (принадлежност с голям размер и старомоден вид) даде да се разбере, че именно Кленъм е злощастната личност, към която бе хвърлено предизвикателството.

— Една последна забележка казах искам да направя — подхвана Флора — едно последно обяснение да дам, лелята на мистър Ф. и аз нямаше да се осмелим да дойдем в работно време самият мистър Ф. беше търговец макар и на вино работата си е работа каквато и да е и работните обичаи са същите такъв си беше и мистър Ф. и чехлите му бяха винаги на изтривалката в шест без десет следобед, а обувките му стояха на топло пред огнището точно в осем без десет сутрин ни по-рано, ни по-късно зиме и лете в слънце и мрак — и следователно не бихме те безпокоили без причина а като сме дошли с добро така ни приеми и ти Артър, мистър Кленъм далеч по-прилично, или пък Дойс и Кленъм още по-делово.

— Моля те, не се извинявай — каза Артър. — Ти винаги си добре дошла.

— Много любезно от твоя страна да кажеш това Артър — все забравям мистър Кленъм докато не изрека думата, това е навик от изминали невъзвратими времена, и вярно е, че неведнъж в тихата нощ, когато мрежите на съня впримчват хората милите спомени донасят дневния светлик около хората — много любезно но по-любезно отколкото е вярно страхувам се, защото да започнеш работа с машини без дори да пратиш една картичка или един ред на татко — не казвам на мене макар че бяха времена, но те са минали и горчивата реалност е вече мили боже все едно — не изглежда така както трябва да признаеш.

Дори оскъдните запетайки, с които си служеше Флора, и те бяха изчезнали сега; затова тя беше още по-объркана и словоохотлива, отколкото при предишната среща.

— Макар всъщност — продължаваше Флора — да не очаквах нищо друго, а и защо да го очаквам, а щом не го очаквам как тогава ще стане, но аз съвсем не обвинявам теб или когото да било, когато твойта майка и моят татко ни изтормозиха до смърт и разкъсаха златната връв — връзки исках да кажа, но вярвам знаеш какво искам да кажа, а пък ако не знаеш не губиш много и все ти е едно ще трябва да добавя — когато разкъсаха златните връзки, които ни свързваха и ни хвърляха в пристъпи от плач на канапето почти се задуших поне аз всичко бе вече друго и като дадох своята ръка на мистър Ф. сторих го с отворени очи но той беше така объркан и тъй отчаян и безумно подхвърляше за реката или за някакво си масло от аптеката и аз го сторих за добро.

— Добра ми, Флора, нали вече се разбрахме по това. Постъпила си много правилно.

— Ясно ми е, че мислиш така — отвърна Флора, — защото го приемаш много хладнокръвно и да не знаех че беше Китай бих казала че е бил Северният полюс, мили мистър Кленъм прав сте обаче и аз не мога да ви обвинявам а за Дойс и Кленъм понеже имотите на татко са тук чухме от Панкс и да не беше той така и нямаше да разберем аз съм уверена.

— Не, не, не казвай това.

— Защо пък да не го казвам Артър — Дойс и Кленъм — по-лесно и не така мъчително за мен от мистър Кленъм — когато аз го знам и ти го знаеш и не би могъл да отречеш.

— Но аз отричам, Флора. Много скоро щях да ти направя приятелско посещение.

— Ах! — каза Флора и отметна глава. — Сигурно! — и отново го надари с един от старите погледи. — Както и да е когато Панкс ни каза реших да дойда тук с лелята на мистър Ф. защото когато татко — което беше преди това — ми спомена за нея и каза че ти си се интересувал за нея аз си казах в момента мили божке защо тогава да не я повикам тук като има толкова неща за вършене вместо да го отлагам.

— Като казваш „нея“ — обади се Кленъм, силно озадачен от думите й, — ти, доколкото разбирам, имаш пред вид лелята на мистър…

— Боже мой, Артър — Дойс и Кленъм ми е по-лесно заради спомени — къде се е чуло лелята на мистър Ф. да се занимава с шев и да работи на надница!

— Да работи на надница ли? Нима говориш за малката Дорит?

— Но как разбира се — отвърна Флора — и от странните имена най-странното от всички, сякаш село в провинцията с бариера, или пък име на любимо пони или куче или на птица или на луковица за посаждане в градина или в саксия и да израсне нещо пъстро.

— В такъв случай, Флора, мистър Казби е бил така любезен да ти препоръча малката Дорит, така ли? — запита Артър, внезапно заинтересуван от разговора. — И какво ти каза?

— О, нали го знаеш какъв е татко — отвърна Флора, — и как влудяващо седи с красивата си външност и превърта палците си безспирно един връз друг докато на човек му се завие свят като го гледа, той каза че когато сте говорили — не знам кой е отворил дума Артър (Дойс и Кленъм) но сигурна съм че не съм аз, поне надявам се но ти наистина би трябвало да ми простиш че ти говорих повече по тоз въпрос.

— Разбира се — отговори Кленъм. — На всяка цена.

— Виж колко бързо се съгласи — нацупи се Флора и внезапно спря, обхваната от трогателно стеснение, — това съм длъжна да призная, татко каза че си му говорил за нея много убедително и аз казах каквото вече чу и това е всичко.

— Всичко ли? — запита разочаровано Артър.

— Освен че когато Панкс ни каза че си се хванал с тази работа и много трудно ни убеди че наистина това си ти аз казах на лелята на мистър Ф. ще трябва да дойдем да те попитаме дали никой няма да има нищо против да я ангажираме в нашия дом когато ни потрябва защото знам че често ходи при майка ти и знам че твоята майка е много обидчива Артър — Дойс и Кленъм — иначе аз никога не щях да се омъжа за мистър Ф. и до този миг можех да си бъда но аз отново започвам да приказвам глупости.

— Колко мило от твоя страна, Флора, че си помислила за това.

Бедната Флора отвърна съвсем искрено, нещо, което й отиваше много повече, отколкото младежките погледи, че й е драго, че той мисли така. Тя го каза толкова сърдечно, че Кленъм бе готов да даде мило за драго, стига да можеше веднага да откупи от нея своя младежки образ и да го изхвърли някъде веднъж завинаги заедно с прелъстителната сирена.

— Струва ми се, Флора — каза той, — че работата, която би могла да дадеш на малката Дорит, и добротата, с която ще се отнесеш към нея…

— О да, и ще го сторя — отвърна бързо Флора.

— Уверен съм в това — ще бъдат голяма помощ и подкрепа за нея. Зная, че нямам право да ти разкажа всичко, което знам за нея, защото съм научил това поверително и при условия, които ме задължават да мълча. Но аз проявявам интерес към това бедно същество и питая към него уважение, което не мога да ти обясня. Животът й е преминал през такива изпитания и в такава преданост, в такава тиха доброта, каквито едва ли би могла да си представиш. Винаги, щом заговоря за нея и щом си помисля за нея, аз се вълнувам. Нека това чувство бъде единственото, което мога да ти кажа, и да я предложа на твоето приятелство с моята благодарност.

И той отново искрено протегна ръка на бедната Флора; и отново бедната Флора не съумя да я приеме искрено, реши, че не си струва да е откровена, че трябва да разиграва някогашното чувство и загадъчност. За нейно удоволствие и за негово изумление тя я прикри с крайчеца на шала си, преди да я поеме. После, поглеждайки през стъклената стена на канцеларийката и виждайки две приближаващи се фигури, тя извика с безкрайно възхищение: „Татко! Внимавай, Артър, за бога!“, и притича обратно на стола си, като великолепно представи състоянието на човек, който всеки миг ще загуби свяст от ужасната изненада и девическия трепет на сърцето.

А междувременно Патриарха се приближаваше към кантората, безсмислено сияещ по стъпките на Панкс. Панкс му отвори вратата, извлече го навътре и се оттегли в своя пристан в ъгъла.

— Разбрах от Флора — заяви Патриарха с милосърдната си усмивка, — че ще ви посети, че ще ви посети. И понеже излязох, реших и аз да дойда, реших и аз да дойда.

Благата мъдрост, която съумя да вложи в това си изявление (само по себе си не особено съдържателно), с помощта на сините си очи, на лъвската си глава и на дългите бели коси, бе много внушителна. Думите му изглеждаха достойни да се впишат сред най-благородните мисли, изричани от най-достойните хора. Така също, когато каза на Кленъм, докато сядаше на предложения му стол:

— А вие сте започнали нова работа, мистър Кленъм? Желая ви на добър час, сър, желая ви на добър час! — той сякаш бе извършил чудеса от милосърдие.

— Мисис Финчинг току-що ми казваше, сър — започна Артър, след като бе кимнал с благодарност; вдовицата на покойния мистър Ф. междувременно с един ядовит жест изрази възмущението си от употребата на това почтено име; — че се надявала понякога да може да използува онази шивачка, която бяхте препоръчали на майка ми. За което аз й благодарях.

Патриарха извърна тежко глава към Панкс и помощникът му прибра бележничето, в което бе погълнат, и го взе на буксир.

— Но вие не сте я препоръчал — обади се Панкс, как така сте я препоръчал? Та вие нищичко не знаехте за нея. Споменаха ви името й и вие сте го предали на други. Това е всичко, което сте направили.

— Е, добре — каза Кленъм. — След като тя оправдава препоръката, то е все същото.

— Сега ви е драго, че се е проявила добре — продължи Панкс, — но вие нямаше да сте крив, ако се беше проявила зле. Заслугата сега не е ваша, както и вината нямаше да е ваша, както можеше да се случи. Вие не сте дали никаква гаранция. Вие не знаехте нищо за нея.

— Значи, в такъв случай вие не познавате никой от нейното семейство — подхвърли уловката Артър.

— Да познава някого от семейството й ли? — учуди се Панкс. — Че откъде да познава някого от семейството й. Та вие не сте и чували за нея. Човек не може да познава хора, за които никога не е и чувал, може ли? Не може!

През цялото това време Патриарха седеше ведро усмихнат; и според случая или кимаше утвърдително, или поклащаше отрицателно и благосклонно глава.

— А колкото до поръчителството — продължи Панкс, — общо взето, ясно ви е какво значи поръчителство. Празна работа, това е то! Да вземем квартирантите ви тука, в Двора. Всеки е готов да стане поръчител на другия, стига да го оставиш. И ако ги оставиш — каква е ползата? Човек не печели от това, че вместо от един излъган е от двама. И един му стига. Някой, който не може да си плати, намира друг, който също не може да плати, да гарантира, че оня можел да плати. Също като някой с два дървени крака, който е довел друг с два дървени крака да гарантира, че оня е с два естествени крака. Според мен ни един от двамата не може да се крепи на краката си. А за вас четири дървени крака са по-голяма беля, отколкото само два, особено пък като не ви е потрябвал ни един — завърши мистър Панкс, след като изпусна докрай своята пара.

Мигновеното мълчание, което бе настъпило, се наруши от лелята на мистър Ф., която от последното си изявление насам седеше неподвижно изпъчена на стола. Сега тя внезапно се изви в един страхотен гърч, предназначен да порази нервите на непосветените, и с ужасна враждебност заяви:

— От кухо пиринчено чукало глава и мозък не можеш направи. Не можа да го направиш, докато беше жив чичо ти Джордж, че сега ли — като умря човекът!

Мистър Панкс не закъсня да отговори с присъщото му хладнокръвие:

— Така ли, госпожо? Бога ми! Това ме изненадва. — Но въпреки че той се овладя, думите на лелята на мистър Ф. оказаха угнетяващо въздействие върху малката компания; преди всичко, защото бе невъзможно да се прикрие, че именно безобидната глава на Кленъм бе гореспоменатият храм на разума; и второ, защото на никого в подобни случаи не му бе известно за чий чичо Джордж ставаше дума или пък чий дух се призоваваше с подобни думи.

И тъй Флора не без известна гордост и задоволство от своето наследство заяви, че лелята на мистър Ф. била „много оживена днес и най-добре ще е да си вървят“. Ала лелята на мистър Ф. се оказа дотолкова оживена, щото с неочаквана ярост заяви, че не желаела да мръдне оттам; и допълни с няколко обидни израза, че ако „Той“ — несъмнено имайки пред вид Кленъм — искал да се отърве от нея, „нека я метне през прозореца“; и нетърпеливо изрази желанието си да „го“ види как ще стори това.

Пред тази неприятност мистър Панкс, чиито способности се оказаха достойни да откликнат на всяко произшествие в патриаршеските води, намъкна шапката си, измъкна се от вратата на кантората и отново се вмъкна след няколко минути, а от него се излъчваше една изкуствена бодрост, сякаш бе прекарал на открито седмици поред.

— Я гледай ти, госпожо! — викна мистър Панкс, поглаждайки коса с дълбока изненада. — Вие ли сте? Как сте, как сте, госпожо? Колко сте очарователна днес. Драго ми е да ви видя. Удостоете ме с ръката си, госпожо; ще идем да се поразходим — вие и аз, ако ми окажете честта да бъда във вашата компания. — И тъй много учтиво и успешно смъкна лелята на мистър Ф. по стълбата, която извеждаше от кантората. Тогава патриархалният мистър Казби се надигна с вида на човек, който сам е извършил това, и благо ги последва, оставяйки дъщеря си, която на свой ред тръгваше след него, да съобщи на своя бивш любим с обезумял шепот (което явно й доставяше голямо удоволствие), че са изпили чашата на живота до капка; и да заяви след туй загадъчно, че сам покойният мистър Ф. седял в дъното на това.

Останал отново сам, Кленъм стана жертва на старите си съмнения относно майка си и малката Дорит и се върна към старите си мисли и подозрения. Всички те се въртяха в ума му и се объркваха с работата, която извършваше механично, когато някаква сянка върху книгите му го накара да вдигне глава, за да потърси причината. Причината беше мистър Панкс. С шапка, изхвръкнала над ушите, сякаш острите кичури на косата му се бяха изметнали като пружини и я бяха повдигнали нагоре, с катраненочерните зрънца на очите си, изпитателно вперени в него, с пръсти на дясната ръка, мушнати в устата, за да гризе ноктите им, и с пръстите на лявата, натикани в джеба, за дълбока резерва, мистър Панкс хвърляше сянката си през вратата върху папките и тефтерите.

С леко въпросително извъртане на главата мистър Панкс запита ще може ли да влезе пак. Кленъм кимна утвърдително. Мистър Панкс влезе, мина край бюрото, закрепи се здраво, като сложи ръце отгоре му, и откри разговора с едно изпухтяване и едно подсмъркване.

— Надявам се, че лелята на мистър Ф. се е укротила — каза Кленъм.

— Всичко е наред, сър — отвърна Панкс.

— Аз имах нещастието да събудя дълбока омраза в сърцето на тази стара дама — продължи Кленъм. — Дали знаете защо?

— А дали тя знае защо? — запита Панкс.

— Предполагам, че не.

— И аз така предполагам — каза Панкс.

Той измъкна тефтерчето си, отвори го, затвори го, пусна го в шапката си, оставена до него на бюрото, и надникна вътре, за да се увери, че е на дъното на шапката; всичко това извърши с дълбокомислен вид.

— Мистър Кленъм — започна той тогава, — нужни са ми сведения, сър.

— Във връзка с нашето предприятие ли? — запита Кленъм.

— Не — отвърна Панкс.

— А с какво тогава, мистър Панкс? Искам да кажа, ако очаквате аз да ви ги дам.

— Да, сър; да, от вас ги очаквам — отговори Панкс, — стига да мога да ви убедя да ми ги дадете. А, Б, В, Г, Д, ДА, ДЕ, ДИ, ДО. По азбучния ред. Дорит. Това ли е името, сър?

Мистър Панкс отново нададе страшния си звук и загриза ноктите на дясната си ръка. Артър го изгледа изпитателно; той му отвърна на погледа.

— Не ви разбирам, мистър Панкс.

— Искам да науча нещичко за това име.

— А какво искате да научите?

— Всичко, което можете да ми кажете. — Това сбито изложение на неговите желания бе съпроводено от усилена дейност на машинарията на мистър Панкс.

— Много необичайно посещение, мистър Панкс. Намирам го за извънредно странно, че идвате с подобно искане тъкмо при мен.

— Може всичко да е наистина много странно — отговори му Панкс. — Може да е извън обичайния ред на нещата и въпреки това да е сделка. С две думи, това е сделка. Аз съм човек на сделките. Каква друга ми е работата на този свят, освен да си гледам работата. Никаква друга работа.

Обхванат от предишното си съмнение, че този суховат и корав човек всъщност се шегува, Кленъм отново внимателно се взря в лицето му. То си бе все тъй мръсно и кирливо, както винаги все тъй напрегнато и живо, но той не откри нито сянка на скрития присмех, който му се струваше, че е доловил в гласа.

— А сега — продължи Панкс, — за да изясня същността на тази сделка, искам ви кажа, че тя няма нищо общо с моя работодател.

— Мистър Казби ли наричате свой работодател?

Панкс кимна.

— Мой работодател. Изложение на случай. И тъй, у моя работодател чувам име — име на млада личност, на която мистър Кленъм желае да помогне. И тъй, името за пръв път споменато на работодателя от Плорниш, от Двора. И тъй — отивам при Плорниш. И тъй, запитвам Плорниш много служебно за сведения. И тъй, Плорниш, макар да е длъжник за шест седмици, отказва. Мисис Плорниш отказва. И тъй, и двамата ме пращат при мистър Кленъм. Изложих случая.

— И тъй?

— И тъй, сър — отговори му Панкс, — отивам при него. И тъй, сега съм тук.

С коси щръкнали по всички посоки, усърдният Панкс, като поемаше и изпущаше въздух на къси и шумни глътки, отстъпи крачка назад (да си послужим с речника на влекачите — изостана назад), за да покаже сякаш целия си зацапан корпус, сетне се втурна отново напред и зашари с бързите си очички ту към шапката, където се намираше тефтерчето, ту към лицето на Кленъм.

— Мистър Панкс, без да желая да навлизам в полето на загадъчните ви деяния, ще бъда с вас колкото може по-ясен. Позволете да ви задам два въпроса. Първо…

— Дадено! — извика Панкс, като протегна мръсния си показалец със счупения нокът. — Сещам се! „Какво целите?“

— Точно така.

— Цел — добронамерена — обяви Панкс. — Нищо общо с моя работодател; неизразяема в момента, ще прозвучи неубедително в момента; ала добронамерена. Желателна да подпомогне млада личност, именувана Дорит — допълни Панкс, като все още вдигаше предупредително показалеца. — По-добре да се знае — цел добронамерена.

— Второ и последно — какво желаете да научите?

Преди да му се зададе въпросът, мистър Панкс бе взел своето тефтерче и като го закопча внимателно в един от вътрешните джебове на сакото си, без да откъсва поглед от Кленъм, отвърна след кратка пауза и едно изпуфкване:

— Нуждая се от всякакви допълнителни сведения.

Кленъм не успя да скрие усмивката си, като забеляза как този задъхан малък парен влекач, тъй полезен за тромавия кораб Казби, го гледа и дебне, сякаш търси случая да се спусне отгоре му и да му измъкне всичко, от което се нуждаеше, преди той да е отбил неговия ход; макар че в усърдието на мистър Панкс като че ли се криеше и нещо друго, което събуждаше в ума на Кленъм най-чудновати предположения. След като помисли, той реши да снабди мистър Панкс с някои основни сведения, които бе в състояние да му даде; защото отлично съзнаваше, че не успееше ли в настоящите проучвания, мистър Панкс непременно щеше да намери други средства, за да си ги достави.

И следователно той първо помоли мистър Панкс да не забравя доброволното си изявление, че неговият работодател няма нищо общо с тази история, и че собствените му цели са добронамерени (две декларации, които този окаден дребен джентълмен най-разпалено потвърди), открито му каза, че не знае нищо, що се отнася до родовия произход на фамилията Дорит, нито до предишното им местожителство, и че сведенията му за семейството не се простират извън факта, че то, както изглежда, сега се е намалило на пет члена; а именно: двама братя, от които единият неженен, а другият вдовец с три деца. Той съобщи на мистър Панкс възрастта на всеки от тях, както приблизително и бе налучкал; и накрая му описа положението на Бащата на Маршалси, разказа за изтеклото време и събития, допринесли той да заслужи това име. Мистър Панкс сумтеше и пухтеше все по-знаменателно, колкото по-дълбоко го интригуваше наученото, и слушаше захласнато; и както се виждаше, колкото по-тъжен ставаше разказът, толкова по-силно се вълнуваше той, а като чу за дългото затворничество на Уилям Дорит, направо изпадна във възторг.

— В заключение, мистър Панкс — завърши Артър, — ще ви кажа следното. Имам много по-основателни причини, освен личните ми симпатии, за да говоря колкото е възможно по-малко за семейство Дорит, особено пък в дома на моята майка. (Мистър Панкс кимна.) И за да искам да знам колкото е възможно повече. Един човек като вас, тъй изцяло отдаден на сделките — какво има?

Защото мистър Панкс внезапно и с неочаквана сила бе изпръхтял.

— Ах, нищо — каза Панкс.

— Един човек като вас, тъй изцяло отдаден на сделките, отлично знае какво означава честната уговорка. Аз желая да направя една такава честна уговорка с вас: вие да ме осведомявате за онова, което научите за семейство Дорит, както аз ви уведомих. Не вярвам да сте останали възхитен от деловите ми способности, защото не поставих условията си в самото начало — продължи Кленъм, — но аз предпочитам това да бъде въпрос на чест. Толкова много сделки съм виждал да се вършат при ясно определени условия, мистър Панкс, че право да ви кажа, това ми е омръзнало.

Мистър Панкс се засмя.

— Прието, сър — каза той. — Ще видите, че аз държа на думата си.

Подир това той постоя известно време, загледан в Кленъм и отхапа по малко от всичките си десет нокътя; както изглежда, запаметяваше в ума си казаното и внимателно го проверяваше, преди средството за запълване на празнината в паметта му да се отдалечи.

— Добре — каза той най-после, — а сега ще ви кажа довиждане, защото днес събирам наема в Двора. Ах, да, почакайте. Един куц чужденец с тояга.

— Я виж ти. Значи, и вие понякога се вслушвате в препоръки, така ли? — засмя се Кленъм.

— Само когато човекът може да плати, сър — отговори му Панкс. — Вземай всичко, което можеш да докопаш, и опази всичко, което не те принуждават да даваш. Така се правят сделките. Куцият чужденец с тоягата иска една таванска стая в Двора. Способен ли е да я заплати?

— Аз съм способен — каза Кленъм — и аз отговарям за него.

— Това ми е достатъчно. Онова, което трябва да получавам от Двора на кървящото сърце — продължа Панкс, отбелязвайки случая в тефтерчето си, — то е дължимата сума. Искам си дължимото, нали разбирате? Плащай или ще ти взема имуществото! Това е паролата долу в Двора. Куцият чужденец с тоягата ми каза, че вие го пращате; но той би могъл да каже (а и това се е случвало), че го е изпратил Великият Могул. Той, доколкото разбрах, е бил в болница, нали?

— Да. Поради злополука. Току-що го изписаха оттам.

— Влизането в болница докарва човека до просяшка тояга, както съм забелязал неведнъж, нали, сър — каза Панкс и отново издаде оня забележителен звук.

— И аз съм забелязал същото — хладно отговори Кленъм.

Мистър Панкс, който междувременно бе напълно готов за потегляне, даде пара изведнъж и без никакъв знак на учтивост, най-безцеремонно запъхтя надолу по стълбата и невероятно скоро се понесе из Двора на кървящото сърце.

През останалата част на деня Дворът на кървящото сърце беше изтръпнал, защото мрачният Панкс кръстосваше из него; отбиваше опитите на наемателите да изклинчат от плащането, изискваше дължимото му, заканваше се да изпрати съобщения за напущане и изпълнителни листове, мъмреше длъжниците, надигаше вълна на ужас пред себе си и я оставяше да бушува и след като отминеше. Групи от хора, привлечени от някакво пагубно любопитство, се скупчваха пред всеки дом, в който влизаше той, и се ослушваха да чуят разправиите му с обитателите; а когато се разбереше, че е тръгнал надолу по стълбите, невинаги успяваха да се разпръснат незабавно и той се озоваваше сред тях, поискваше собствените им задължения и ги караше да се вцепеняват от страх. През останалата част на деня из Двора неспирно се носеха думите на Панкс: „Какво смятате да правите? Какво искате да кажете с това!“ Мистър Панкс не искаше да слуша никакви оправдания, не даваше ухо на оплаквания, не желаеше да чуе за никакви ремонти, не искаше да чуе нищо друго освен звъна на сухата пара. Запотен, запъхтян и понесен в най-неочаквани посоки, все по-разгорещен и по-изпоцапан с всеки изминат час, той надигна водите в Двора и те забушуваха неспокойно. Дори цели два часа, след като го бяха видели да се стопява зад хоризонта от върха на стълбите, вълните тук още не стихваха.

На обичайните сборни места в Двора тази вечер се събраха групи от кървящи сърца и всички единодушно потвърдиха, че мистър Панкс е труден човек и че бе твърде жалко наистина, загдето един благороден човек като мистър Казби е оставил събирането на наема в неговите ръце и никога не го е виждал в истинската му светлина. Защото (така казваха кървящите сърца), ако един джентълмен с коси като неговите и с неговите благородни очи реши сам да си събира наема, тогава, госпожо, нямаше да ги има тия ядове и притеснения и нещата щяха да бъдат съвсем, съвсем други.

А в тази същата вечер, в този час и в тази минута, Патриарха — който бе преминал ведро през Двора в същата тази сутрин преди нападението с единственото намерение да спечели доверието със своето лъснато теме и копринени къдрици — в същия този час и в тази минута този първокласен шмекер се полюшкваше тежко в малкия пристан на своя изтощен влекач у дома си и казваше, превъртайки палци:

— Лошо си работил днес, Панкс, много лошо. Според мене, сър — и аз съм длъжен да те смъмря строго, понеже съм огорчен, — ти трябваше да събереш много повече пари, много повече пари.