Чарлз Дикенс
Малката Дорит (23) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXІІ
Загадка

Макар посещенията на мистър Кленъм в Маршалси да се увеличиха на брой, в очите на Бащата на Маршалси това не увеличи симпатиите към него. Недосетливостта му по важния въпрос за Даренията не беше в състояние да събуди възхищение в родителската гръд, а по-скоро извикваше огорчение в тази чувствителна област и се възприемаше като липса на добро възпитание. Сянка на разочарование, извикана от откритието, че мистър Кленъм едва ли притежава онази досетливост, която в своята доверчивост той му бе приписвал, започна да помрачава бащиното разположение по отношение на този джентълмен. Бащата стигна дотам да заяви в интимен семеен кръг, че според него мистър Кленъм не бил човек с развити инстинкти. В качеството си на водач и представител на Колежа той с радост, каза бащата, приемал мистър Кленъм, когато оня идвал да му изрази своите уважения; но смятал, че не изпитва лични симпатии към него. Имало, изглежда, нещо (сам той не знаел какво), което му липсва. Но, тъй или инак, бащата не само не бе нелюбезен, а, напротив — удостояваше го с голямо внимание; може би хранеше надеждата, че макар и не човек достатъчно умен и спонтанен, за да повтори спонтанно своето предишно дарение, той все пак може да се окаже с отзивчива душа във връзка с този въпрос.

В трояката си същност на човека отвън, който случайно е бил затворен вътре в нощта на първото си появяване; на човека отвън, който се бе заинтересувал от делата на Бащата на Маршалси с потресаващото намерение да го измъкне оттук; и на човека отвън, който се бе заинтересувал от детето на Маршалси, Кленъм скоро се превърна в изтъкнат посетител. Той не се изненадваше от особеното внимание, оказвано му от Чивъри, когато този служител стоеше на ключалката, защото едва ли правеше някаква разлика между любезността на мистър Чивъри и на останалите ключари. И затова през един определен следобед мистър Чивъри внезапно го изненада и изпъкна на фона на другите ключари много релефно.

Мистър Чивъри, прилагайки хитроумно правото си да пропъжда всички от портиерната, бе съумял да се освободи от празноскитащите колежани, тъй че Кленъм на излизане от затвора да го намери сам на неговия пост.

— Моля да ме извините, сър — каза загадъчно мистър Чивъри, — но по кой път възнамерявате да се придвижите?

— Ще мина през моста. — Той с удивление видя мистър Чивъри като същинско олицетворение на Мълчанието, както оня бе застанал с ключ, допрян до устните.

— Повторно моля да ме извините, сър — каза мистър Чивъри, — а дали не ви е възможно да обиколите през Хорсмонгър Лейн? Дали ви е възможно да отделите време, за да се отбиете на този адрес? — и му подаде една малка картичка, отпечатана за реклама на Чивъри и съдружие, тютюнопродавци, вносители на оригинални хавански пури, бенгалски пури и ароматен кубински тютюн, търговци на енфие и пр., и пр.

— Не е по търговска работа — обясни мистър Чивъри. — Истината е, че е заради жена ми. Тя желае да ви каже нещичко, сър, но един въпрос относно… да — кимна мистър Чивъри, като прочете в погледа на Кленъм, че го е разбрал, — относно нея.

— Още сега ще се срещна с вашата жена.

— Благодаря, сър. Много съм задължен. Ще удължите пътя си с не повече от десет минути. Потърсете, моля, мисис Чивъри! — Мистър Чивъри, който вече го бе пуснал навън, даде тези инструкции шепнешком, през едно малко прозорче на външната врата, което той можеше да отваря отвътре, за да оглежда посетителите, когато си пожелае.

С картичката в ръка Артър Кленъм се запъти към посочения на нея адрес и бързо го намери. Магазинчето беше много малко, а зад тезгяха седеше една жена с добродетелен вид и плетеше. Буркани с тютюн, кутии с пури, няколко лули, едно-две бурканчета с енфие, малък инструмент, подобен на обувалка, който служеше за насипване на енфието — такава беше наличността тук.

Артър каза името си и обясни, че е обещал да се отбие в отговор на молбата на мистър Чивъри. Както предполагал, във връзка с мис Дорит. Мисис Чивъри бързо остави плетката, стана от мястото си зад тезгяха и плачливо заклати глава.

— Можете да го видите веднага — каза тя, — ако благоволите да надзърнете.

С тези загадъчни думи тя поведе посетителя към малката приемна зад магазина, чийто малък прозорец гледаше към едно много малко мрачно дворче. В това дворче едно пране от чаршафи и покривки за маса напразно се опитваше (поради липсата на въздух) да се изсуши на въжетата; а сред тези развяващи се предмети, седнал на стол — подобно последния моряк, оцелял върху разбит кораб и безсилен да вдигне платната, седеше един нещастен младеж.

— Нашият Джон — обясни мисис Чивъри.

От учтивост Кленъм запита какво търси там.

— Това му е едничкото разнообразие — каза мисис Чивъри и отново поклати глава. — Не желае да излиза дори и до двора, когато там няма пране, но когато има пране да го пази от погледите на съседите, седи там с часове. С часове. Казва, че се чувствувал като в гъста гора! — Мисис Чивъри отново заклати глава, вдигна престилка с майчински жест до очите си и отново въведе посетителя в магазинчето.

— Умолявам ви да седнете, сър — каза мисис Чивъри. — Мис Дорит му е мъката на нашия Джон, сър; разбива си сърцето по нея и аз ще се осмеля да ви попитам, как ще запази то обичта към родителите си, след като е сломено?

Мисис Чивъри, приятна на вид жена, много уважавана по Хорсмонгър Лейн заради майчината си любов и изискания си речник, произнесе тези слова с трагизъм и веднага след това започна да клати глава и да бърше очи.

— Господине — подхвана отново тя, — вие се познавате със семейството, интересувате се от семейството и сте влиятелен в семейството. Ако сте в състояние да изявите възгледи, способни да направят щастливи двамата млади, то позволете ми заради нашия Джон и заради тях двамата да ви помоля да сторите това.

— В краткото време, от което я познавам — започна обърканият Артър, — аз съм гледал малката… аз съм гледал мис Дорит в една светлина тъй далечна от онази, в която ми я представяте сега, че вие истински ме изненадвате. Тя познава ли вашия син?

— Отраснаха заедно, сър — каза мисис Чивъри. — Заедно са играли.

— Тя знае ли, че синът ви е влюбен в нея?

— О! Господ да ви е на помощ, сър — извика мисис Чивъри и тържествуващо потрепна. — Та може ли да го е видяла в неделя и да не е разбрала това? Бастунът му само трябва да й го е казал много отдавна, ако той самият не е посмял. Младежи като нашия Джон не си купуват бастуни с ръчици от слонова кост току-така. Аз как го разбрах. Нали по същия начин?

— А може би мис Дорит не е така досетлива като вас, нали?

— В такъв случай тя го знае от собствената му уста — каза мисис Чивъри.

— Уверена ли сте?

— Господине — заяви мисис Чивъри, — уверена и сигурна съм, като че съм в този дом. Видях сина си да излиза със собствените си очи, когато в този дом седях, видях сина си да се връща, когато в този дом седях, и знам, че го е сторил! — Мисис Чивъри съумя да направи думите си много внушителни с помощта на тази обстоятелственост и повторения.

— А смея ли да ви запитам как стана тъй, че изпадна в унинието, което ви тревожи?

— Това — подхвана мисис Чивъри — се случи в оня същия ден, когато в този дом видях, че Джон с очите тези се завръща. И оттогава е не на себе си в този дом. Не е бил никога това, което е сега в този дом, откакто в този дом преди години седем аз и баща му дойдохме като квартиранти тук! — Благодарение на дарбата й да съставя така странно изреченията си, думите на мисис Чивъри прозвучаха като същинска клетвена декларация.

— А смея ли да ви запитам как, мислите, се е случило това?

— Да — каза мисис Чивъри, — и аз ще ви разкажа честно и почтено, тъй както вярно е, че в този магазин седя. Нашият Джон беше добро дете и галеха го всички. Играеше си той с нея като дете, когато като дете в оня двор играеше си тя. Оттогава той я знае. Излезе той тогава в оная неделя, след като ей оттатък в гостната обядва, и я е срещнал, по уговорка или пък без — това не знам. Той й предложил. И брат й, и сестра й се мислят за големи хора и са против нашия Джон. Баща й пък мисли само за себе си и не желае да я разделя с друг. При тези обстоятелства тя е казала на нашия Джон така: „Не, Джон, не мога да те взема, аз не мога да мисля за съпруг, аз имам намерение да си остана вечна жертва, прости, потърси друга, достойна зарад теб, а мене забрави!“ Ето, тъй тя е осъдена да бъде постоянна жертва на хората, които са недостойни да бъде тя жертва вечна за тях. Ето от какво нашият Джон загуби всяка радост, едничката утеха му е да се разхлажда сред прането и да разкрива в този двор, както аз ви го разкрих там, съкрушената си душа, която къса майчиното ми сърце! — При тези думи добрата женица посочи към малкия прозорец, откъдето се виждаше синът й, седнал неутешим сред безмълвната горица; и отново поклати глава и избърса очи и го замоли, заради двамата млади, да упражни влиянието си за благополучния завършек на тези трагични събития.

Тя бе тъй уверена в истинността на казаното и думите й така отговаряха на действителността, що се отнасяше до отношенията между малката Дорит и нейното семейство, че Кленъм се обърка. Той проявяваше към малката Дорит един по-особен интерес — интерес, който хем произлизаше от заобикалящата я обстановка, хем напълно я отделяше от нея — и сега се разочарова, раздразни, заболя го, като си я представи влюбена в младия мистър Чивъри от задния двор или в когото и да било. От друга страна, опита се да си внуши, че влюбена, или не, тя си оставаше все същата малка Дорит; и че да я превръща в нещо като весталка на домашното огнище и срещу това да иска от нея да охладнее към единствените хора, които познаваше, би било само недостойна слабост на собствената му фантазия. И все пак младежкият й и нежен вид, стеснителното й държане, очарованието на нейните чувствителни очи и глас, многобройните неща, с които го привличаше личността й, и голямата разлика между нея и другите около нея не се съчетаваха и не бяха в състояние да се съчетаят с тази новоизникнала идея.

Той каза на достойната мисис Чивъри, след като прехвърли тези неща през ума си — стори го, докато тя все още приказваше, — че би могла да разчита на него, той винаги бил готов да стори всичко по силите си, за да допринесе за щастието на мис Дорит и да подпомогне осъществяването на нейните съкровени желания, доколкото това зависело от него и ако съумеел да ги отгатне. Същевременно той я посъветва да се предпазва от прибързани мнения и предубеждения; помоли я да запази случилото се в тайна, за да не бъде огорчена мис Дорит; и най-вече препоръча й да спечели доверието на сина си, за да й разкаже той как точно са се развили събитията. Мисис Чивъри сметна горните предпазни мерки за прекалени, но заяви, че ще опита. Тя поклати глава, сякаш не бе извлякла от тази среща очакваната утеха, и все пак му поблагодари за труда, който любезно си беше направил. После се разделиха с най-добри чувства и Артър си тръгна.

Гъмжилото по улицата се сблъскваше с гъмжилото от мисли в главата му и понеже от двата безпорядъка се получаваше голяма бъркотия, вместо по Лондонския мост предпочете да мине през по-тихите улички към Железния мост. Но едва стъпил там, той съзря малката Дорит да върви пред него. Денят беше приятен, подухваше лек ветрец и тя, изглежда, току-що бе излязла да се поразходи. Час по-рано той я бе оставил в стаята на баща й.

Отдаваше му се подходяща възможност да се вгледа по-отблизо в лицето и държанието й, без никой друг да му пречи. Кленъм ускори крачка; но още преди да я бе настигнал, тя извърна глава.

— Стреснах ли ви? — запита я той.

— Стъпките ми се сториха познати — отвърна тя колебливо.

— А тъй ли излезе наистина, малка Дорит? Едва ли сте очаквали да видите тъкмо мен.

— Не съм очаквала никого. Но като чух стъпки, казах си, че ми приличат на вашите.

— Отивате ли някъде?

— Не, сър, просто излязох тук да се поразвлека.

Тръгнаха заедно и тя възвърна доверчивото си държане към него и го погледна в очите, когато каза, след като се озърна:

— Много е странно. Сигурно мъчно ще ме разберете. Понякога имам чувството, че проявявам безсърдечие, като се разхождам тук.

— Безсърдечие?

— Като гледам реката и толкова много небе, и толкова много предмети, толкова разнообразие и движение. А после — да се върна пак там и да го намеря все в същото задушно място.

— Ах, това ли било! Но не бива да забравяте, че когато се връщате, вие носите със себе си духа и атмосферата на неща, които го ободряват.

— Дали? Дано да е така! Страхувам се, че вие си представлявате повече, сър, и ми приписвате несъществуващо влияние. Ако сам вие бяхте в тъмница, бих ли могла да ви утеша?

— Да, малка Дорит, уверен съм!

От трепета на устните и от сянката на дълбоко вълнение, преминала по лицето й, той заключи, че тя си мисли за своя баща. Кленъм помълча, за да й позволи да се съвземе. Малката Дорит, облегната разтреперана върху ръката му, се свързваше още по-малко с теорията на мисис Чивъри, но някак си подхождаше на новата мисъл, изникнала в ума му, че твърде вероятно е все пак да съществува някои в безнадеждната — това пък беше още по-ново хрумване, — в безнадеждната, недостижима далнина.

Тръгнаха назад и Кленъм каза:

— Ето я и Меги!

Малката Дорит вдигна изненадано глава и те се озоваха срещу Меги, която, щом ги съзря, спря като закована. Беше се понесла напред с такъв устрем, че ги забеляза едва когато се сблъска с тях. За миг видът й стана толкова гузен, че чак кошницата й почервеня.

— Меги, нали ми обеща да стоиш край татко!

— Да, майчице, но той не ме остави. Като си намисли да ме изпрати някъде, нали трябва да отида? Като реши и като ми каже: „Меги, тичай да занесеш това писмо и като се върнеш, ще ти дам шест пенса, ако отговорът е добър“, нали трябва да го взема? Какво друго да сторя, като съм само на десет години? Или ако мистър Тип — ако се случи да влиза, когато аз излизам, и ако и той ми каже: „Къде си тръгнала, Меги?“, и ако аз му кажа: „Отивам там и там“, и ако той ми каже: „Я чакай и аз да опитам“, и ако и той тайно напише едно писмо и ми го даде и ми каже: „Занеси го на същото място и ако отговорът е добър, ще ти дам един шилинг“, аз крива ли съм, майчице?

По сведените очи на малката Дорит Артър разбра, че тя подозира до кого са адресирани писмата.

— Сега отивам при Еди-кой си. На̀, вижте! Ето къде отивам — каза Меги. — Отивам при Еди-кой си. Не при тебе, майчице, това няма нищо общо с тебе — при вас отивам, господине — каза Меги на Артър. — Я най-добре елате да вървим у вас, Еди-кой си, че да ви ги дам там.

— Е, няма защо да бъдем чак толкова изпълнителни, Меги. Дай ми ги тука — каза Кленъм тихичко.

— Добре тогава, ама елате от другата страна — отвърна Меги с висок шепот. — Майчицата не биваше да разбира за това и нищичко нямаше да разбере наистина, Еди-кой си, ако се бяхте прибрали в къщи, вместо да се навъртате наоколо. Не съм крива аз. Трябва да направя, каквото са ми наредили. Те би трябвало да се срамуват от себе си, че са ми го казали.

Кленъм прекоси на отвъдната страна и отвори бързо писмата. В писмото на бащата се казваше, че озовавайки се съвсем ненадейно в необичайното положение на човек, разочарован от една неизплатена сума, на която основателно разчитал, той взел перото, бидейки възпрепятствуван от злощастното обстоятелство, че е задържан в затвора през последните двадесет и три години (подчертано три пъти) да се яви лично, което иначе непременно би сторил — той взел перото, за да замоли мистър Кленъм да му услужи със сумата от три лири и десет шилинга срещу съответната разписка, която го умолявал да приложи. Писмото на сина казваше, че той бил уверен, че мистър Кленъм с удоволствие ще чуе новината за много задоволителната постоянна работа, която си бил намерил, обещаваща пълен успех в живота; но че временната несъстоятелност на неговия работодател да изплати заплатата му до настоящата дата (за това условие гореспоменатият работодател бил измолил великодушното му снизхождение, което изобщо не се бил съмнявал, че ще получи от една сродна душа), съчетана с измамната постъпка на един неверен приятел и настоящите високи цени на хранителните продукти, всичко това го било довело до прага на разорението, ако до шест без петнадесет на настоящата вечер не успеел да намери сумата от осем лири. Мистър Кленъм сигурно с удоволствие щял да чуе, че благодарение на отзивчивостта на неколцина приятели, които питаели дълбоко доверие в неговата честност, той вече бил събрал парите, с изключение на един незначителен недостиг от една лира, седемнадесет шилинга и шест пенса; който заем щял да му бъде изплатен в срок от един месец с всички благоприятни последици.

Кленъм отговори на писмата с помощта на молива и кесията си още на самото място; на бащата той изпрати исканото, на сина отказа да услужи. После натовари Меги да отнесе отговорите и й връчи оня шилинг, от който провалянето на допълнителното й начинание щеше да я лиши.

Когато се върна при малката Дорит и пак подхванаха разходката си, тя изведнъж каза:

— Май най-добре ще е да си вървя. Най-добре да си вървя у дома.

— Не се измъчвайте — успокои я Кленъм. — Аз отговорих на писмата. Те бяха без значение. Знаете за какво бяха. Те бяха без значение.

— Но аз се страхувам да го оставям сам — отговори тя. — Страхувам се да оставям и двамата. Когато ме няма, те опорочават, без да искат, дори и Меги.

— Задачата й беше съвсем невинна, на бедничката. А опазвайки я в тайна от вас, тя е искала без съмнение да ви спести едно неудобство.

— Да, надявам се, надявам се. Но най-добре е да се прибирам у дома! Едва вчера моята сестра ми каза, че тъй съм била свикнала с тъмницата, че съм заприличала на нея и по вид, и по прав. Трябва да е вярно. Вярно трябва да е, като виждам тези неща. Мястото ми е там. Там по-добре се чувствувам. Каква безсърдечност — да стоя тук, когато там съм нужна. Сбогом. Въобще не биваше да излизам!

Развълнуваният начин, по който изрече това, сякаш думите избликнаха от потиснатото й сърце, попречи на Кленъм да скрие сълзите си, докато я слушаше.

— Не го наричайте свой дом, дете мое! — помоли я той. — Винаги ме заболява, като ви чуя да го наричате дом.

— Но това е моят дом! Какво друго бих могла да назова мой дом? Защо да се опитвам да го забравям, макар и за миг?

— Но вие не го забравяте, малка Дорит, вие сте му винаги вярна и предана.

— Дано, дано! Но най-добре за мене е да си стоя все там; много по-добре, много по-синовно, много по-приятно. Моля, не идвайте с мен, оставете ме да си вървя сама. Сбогом, бог да ви благослови. Благодаря ви, благодаря.

Той разбра, че ще е по-добре да уважи молбата й, и не помръдна, докато нежната й фигура бързо се отдалечаваше от него. Когато се стопи от погледа му, той извърна лице към водата и остана така, замислен.

Когато и да бе открила за писмата, тя щеше да бъде угнетена; и все пак нима чак толкова дълбоко и тъй несдържано?

Не.

Когато бе видяла баща си да проси почти открито, когато го бе замолила да не дава на баща й пари, тя наистина беше угнетена, но не както сега. Нещо бе изострило и засилило нейната чувствителност. Дали все пак наистина нямаше някой в безнадеждната, недостижимата далнина? Или пък подозрението бе извикано в ума му от неговата собствена асоциация с бурната река, която се блъскаше под моста, и със същата тази река в по-горното й течение, с неизменния й шепот край носа на ферибота, със спокойния клокот на водата, същите тръстики, същите лилии, все същата сигурност и същия покой?

Той дълго продължи да мисли там за своето бедно дете, за малката Дорит; представяше си я как се прибира в къщи; представяше си я сама в нощта; представяше си я, когато настъпва утрото. И бедното дете, малката Дорит, също си мислеше за него — твърде предано, ах; прекалено предано! — в сянката на тъмничните стени.