Чарлз Дикенс
Малката Дорит (19) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Dorrit, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions(2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli(2015)

Издание:

Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Редактор: Жени Божилова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Charles Dickens. Little Dorrit

Oxford University Press, 1968

 

Преводач:© Невяна Розева

Преводач © Жени Божилова

Преводач © Надя Сотирова

 

Дадена за набор: юни 1982 г.

Подписана за печат: ноември 1982 г.

Изляла от печат: декември 1982 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 59,50.

Издателски коли: 49,98.

УИК 51,55

 

Цена 6,50 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

Глава XVІІІ
Обожателят на малката Дорит

Малката Дорит не бе достигнала до своя двадесет и втори рожден ден, без да си намери обожател. Дори в безличния Маршалси вечно младият стрелец Купидон изстрелваше сегиз-тогиз по някоя стрела от старомодния си лък и даряваше с криле по някои и друг „колежанин“.

Но обожателят на малката Дорит не беше затворник. Той бе сантименталният син на един ключар. Баща му си мечтаеше, когато дойде времето, да му повери в наследство един неопетнен ключ; и още от най-ранната му младост го беше запознал със задълженията на своята служба, както и със своя стремеж да запази тъмничната ключалка в ръцете на фамилията. В изчакване на ръкополагането той помагаше на майка си в доходната малка тютюнопродавница на ъгъла на Хорсмонгър Лейн (баща му не бе от ключарите, които живееха в тъмницата), която обикновено обслужваше постоянно обитателите отвъд стените на заведението.

Преди години, когато обектът на неговите чувства обичаше да седи в малкия си стол край високата решетка на огнището в портиерната, младият Джон (по фамилия Чивъри), една година по-голям от нея, не я изпускаше от възхитения си поглед. Когато играеха заедно в двора, любимата му игра беше да я заключва на шега в някой ъгъл и после, пак на шега, да я пуска на свобода, но срещу истински целувки. А когато се източи достатъчно висок, за да може да наднича през ключалката на главната порта, неведнъж бе оставял обеда или вечерята на баща си да изстиват на отвъдната страна, докато той се взираше в нея през този прохладен отвор, простудявайки едното си око.

Но ако младият Джон се бе разтакал през безотговорните години на юношеството, когато младежите обичат да се развяват с незавързани обувки и щастливо нехаят за храносмилателните си органи, той скоро се стегна и дойде на себе си. На деветнадесет години ръката му бе изписала с тебешир върху стената срещу нейната стая по случай рождения й ден: „Бъди щастливо, дете на феите!“ На двадесет и три, в неделни дни същата тази ръка смутено подаряваше пури на Бащата на Маршалси и баща на кралицата на неговото сърце.

Младият Джон беше дребничък на ръст, с тънки крака и много тънка русолява косица. Едното му око (вероятно окото, което бе надничало през дупката на ключалката) бе сякаш също отслабнало, изглеждаше по-голямо от другото, като че ли нямаше сили да се прибере. Младият Джон бе изобщо крехък. Но той притежаваше голяма душа. Поетична, трепетна, вярна.

Макар пред владетелката на сърцето си да бе дотолкова смутен, че да не смееше да й разкрива мечтите си за бъдещето, младият Джон бе обсъдил обекта на своята любов от всичките му светли и тъмни страни. Проследявайки развитието на нещата до техния щастлив завършек, той бе намерил в тях, без да се хвали, нещо много подходящо. Да речем, че нещата се развият добре и те се оженят. Тя — детето на Маршалси; той — ключарят. В това имаше нещо хармонично. Да речем, той стане постоянно живущ там ключар. Тогава тя по право вече ще може да живее в стаята, която толкова отдавна наемаше. В това имаше нещо много правилно. Прозорецът й гледаше над стената, ако застанеш край него на пръсти; а пък ако му се направеше и една дървена решетка и по нея се пуснеше да расте червен боб, и с едно-две канарчета, стаята щеше да се превърне в истинска градинска беседка. В това се криеше нещо очарователно. И после, ако те бяха всичко един за друг, то дори и в ключалката имаше нещо привлекателно. Светът оставаше затворен отвън (като изключим оная му част, която оставаше заключена вътре); за всичките му болки и тревоги те само щяха да дочуват от разказите на пилигримите, усамотени с тях в Храма на длъжниците; и тъй, в беседката горе и в портиерната долу, те щяха да се хлъзгат по ручея на времето в тихо семейно щастие. Младият Джон изтръгваше сълзи от очите си, когато увенчаваше картината с едни надгробен камък в съседното гробище, близо до тъмничната стена, на който личеше следният трогателен надпис:

„В памет на ДЖОН ЧИВЪРИ, шестдесет години ключар и петдесет години главен ключар на съседния Маршалси, който напусна този живот, уважаван от всички, на тридесет и първи декември хиляда осемстотин осемдесет и шеста, осемдесет и три годишен.

И на неговата вярна и любеща съпруга, ЕМИ, с моминско име ДОРИТ, която издържа на загубата му само четиридесет и осем часа и която изпусна последния си дъх в гореспоменатия Маршалси. Там се роди, там живя, там почина.“

Родителите на Чивъри знаеха за увлечението на своя син — всъщност в някои изключителни случаи това му увлечение го бе обърквало дотолкова, че той започваше да се отнася сприхаво с клиентите и да вреди на търговията — и бяха благосклонни към него. Мисис Чивъри, разсъдлива жена, бе обърнала внимание на своя съпруг, че изгледите Джон да наследи ключарството ще се увеличат при един брак с мисис Дорит, която също имала права над „Колежа“ и била много уважавана там. Мисис Чивъри бе настояла съпругът й да не забравя, че ако, от една страна, техният Джон притежавал средствата и отговорната служба, то мис Дорит, от друга страна, била от знатен произход; и че според схващането на нея (на мисис Чивъри) две половини образували едно цяло. Мисис Чивъри, говорейки като майка, а не като дипломат, заставайки на една по-различна гледна точка, бе помолила съпруга си да не забравя, че техният Джон и без туй не бил кой знае колко здрав и че тази му любов и тъй го тревожела и дразнела достатъчно, без да го е довела дотам сам да си напакости — нещо, което никой не би могъл да каже, че нямало да стори, ако бъде отблъснат. Тези доводи тъй силно бяха въздействували върху съзнанието на мистър Чивъри, мълчалив човек по начало, че няколко неделни сутрини подред той го бе прекръствал „за щастие“, с което искаше да му подскаже, че ще смята една подобна негова стъпка за благоразумна, подготвяйки го по този начин да декларира своите чувства и да възтържествува. Но младият Джон не събра кураж да се обясни в любов; и обикновено след подобни колебания се връщаше в тютюнопродавницата възбуден и обиждаше купувачите.

В цялата тази история, както и във всички други, малката Дорит бе последният човек, за когото се замисляха. Брат й и сестра й знаеха за случая и го използуваха, за да се поперчат малко със старите овехтели легенди за благородния произход на фамилията им. Сестра й доказваше семейното благородство, като се отнасяше пренебрежително с нещастния влюбен, докато той обикаляше из тъмницата с надежда да зърне своята любима. Тип доказваше семейното благородство, както и своето собствено, като влизаше в ролята на брата аристократ, носеше се надменно из малкото игрище за кегелбан и тъй го потупваше по врата, че от това човек трябваше да си представи как един истински джентълмен подритва някакво краставо кученце. Но те не бяха единствените членове на фамилията Дорит, които се облагодетелствуваха от него. Не, не. Бащата на Маршалси, естествено, уж не знаеше нищо; бедното му чувство за достойнство не би му позволило да се унижи дотам. Но в неделни дни той приемаше пурите, и то с удоволствие, а понякога дори благоволяваше да се поразходи из двора с дарителя (изпълнен в такива случаи с гордост и надежда) и благодушно да изпуши една в неговата компания. С не по-малка готовност и снизхождение приемаше той ухажването на Чивъри старши, който му предоставяше и креслото, и вестника си в портиерната винаги когато мистър Дорит го посещаваше по време на дежурство; а веднъж дори му бе споменал, че по всяко време след здрачаване, стига да иска, ще му позволява да излиза в предния двор и да погледа улицата навън, без някой да му пречи. И ако мистър Дорит не се бе възползувал от това внимание, то беше само защото бе загубил желанието за подобно нещо; но той приемаше всичко друго, което му се предлагаше, и понякога казваше:

— Изключително учтив човек този Чивъри; много внимателен човек и почтителен. А и младият Чивъри, и той; просто как деликатно се съобразява с положението на човека тук. Много благоприлично семейство тези Чивъри. Поведението им ме задоволява.

Преданият млад Джон през цялото това време се отнасяше към семейството с уважение. И през ум не му минаваше да оспорва техните превземки и той почиташе жалките преструвки, които разиграваха пред него. А да се възмути от обидите, които брат й му нанасяше, да си развърже езика или да вдигне ръка срещу този неприкосновен джентълмен, дори и да беше човек по-буен, отколкото бе в действителност, за него би означавало да извърши нещо немислимо. Той съжаляваше, че благородната душа е наранена; но долавяше, че това не е несъвместимо с нейното благородство, и правеше всичко възможно да умилостиви и успокои този издигнат човек. Той дълбоко почиташе баща й — джентълмен, изпаднал в неволя — джентълмен с възвишен дух и изискани обноски. Сестра й му се струваше доста суетна и горделива, но все пак истинска млада дама с неограничени дарби, която не можеше да забрави миналото. Но малката Дорит младият човек уважаваше и обичаше за това, че беше такава, каквато беше, и с това той инстинктивно отдаваше дан на нейните качества и на различието й от всички останали.

Тютюпопродавницата на ъгъла на Хорсмонгър Лейн се помещаваше в една старовремска двуетажна сграда, която се възползуваше от въздуха, издишван в дворовете на затвора Хорсмонгър Лейн и се облагодетелствувана от предимството да е досами алеята, под стените на тази приятна институция. Търговийката беше все пак твърде слаба, за да може да поддържа пълен стомаха на един жив хайлендър[1], и се задоволяваше само с един мъничък такъв, нарисуван върху табелата над вратата, който приличаше на съгрешило херувимче, принудено да се облече в плисирана шотландска пола.

Из така украсения портал в един неделен ден, след ранния обяд от печено телешко, младият Джон пое за обичайното си неделно посещение — не с празни ръце, а с жертвоприношението си от пури. Беше спретнато облечен, в палто с цвят на синя слива, с яка от черно кадифе, широка, колкото тялото му бе в състояние да понесе; с копринена жилетка, бродирана със златни клончета; със скромно шалче, много модерно в ония дни, което представляваше резерват от лилави фазани върху жълтеникав фон; панталоните му бяха с такива широки лампази, щото всеки крак приличаше на триструнна лютня, а официалната му шапка беше много висока и много твърда. Когато разсъдливата мисис Чивъри забеляза, че в допълнение към тези одежди нейният Джон си е сложил чифт бели кожени ръкавици и е взел един бастун, дебел като кол, увенчан с ръчица от слонова кост, която го насочваше по избрания път; и като го видя — нагласен в тези тежки походни доспехи — да свива зад десния ъгъл, тя заяви на мистър Чивъри, който по това време си беше в къщи, че се сеща накъде духа вятърът.

В този неделен следобед „колежаните“ имаха много посетители и техният Баща си беше в стаята в очакване на обичайните подаръци. След като обиколи двора, обожателят на малката Дорит изкачи стълбите с разтуптяно сърце и почука на бащината врата.

— Влезте, влезте — изрече нечий благ глас. Гласът на Бащата, на нейния баща, на Бащата на Маршалси. Той седеше под кадифеното си кепе, с вестник в ръка; на масата, небрежно оставени, лежаха три шилинга и три пенса, а до него бяха сложени два стола. Всичко бе приготвено за посетителите му.

— А, младият Джон! Как сте, как сте?

— Много добре, благодаря ви, сър! Надявам се, че и вие също.

— Да, Джон Чивъри, да. Нямам от какво да се оплача.

— Позволих си, сър, да…

— Е? — В подобен момент Бащата на Маршалси винаги вдигаше вежди и ставаше дружелюбно и усмихнато разсеян.

— … няколко пури, сър.

— О! (Силно изненадан вид.) Благодаря ви, млади Джон, благодаря. Но наистина, надявам се, че не сте… Не? Е, добре тогава, няма повече да го споменавам. Оставете ги върху полицата на камината, ако обичате, млади Джон. И седнете, седнете. Вие сте свой човек, Джон.

— Благодаря ви, сър, надявам се… мис… — Тук младият Джон превъртя голямата шапка в лявата си ръка, като бавно обръщащ се капан за мишки. — Мис Еми е добре, нали, сър?

— Да, Джон, да; много добре. Тя излезе.

— Така ли, сър?

— Да, Джон. Мис Еми излезе да се поразходи. Моите деца излизат доста често. Но на техните години това е естествено, Джон.

— Да, така е, уверен съм, сър.

— Да се поразходи. Да се поразходи. Да. — Той несъзнателно започна да потупва с пръсти по масата и запоглежда през прозореца. — Еми отиде да се поразходи по Железния мост. Тя напоследък има слабост към Железния мост и предпочита да се разхожда там. — Той продължи учтивия разговор: — А баща ви сега не е дежурен, нали, Джон?

— Не, сър, той застъпва днес късно следобед. — Ново превъртване на голямата шапка и тогава младият Джон се изправи и каза: — Страхувам се, че ще трябва да ви кажа довиждане, сър.

— Толкова рано? Довиждане, млади Джон. Не, не — с неимоверно снизхождение, — оставете си ръкавицата, Джон. Ще се ръкуваме с ръкавицата. Свой човек сте тука, нали знаете!

Дълбоко поласкан от учтивия прием, младият Джон слезе по стълбите. По пътя си надолу той срещна някои колежани, които водеха своите гости да ги представят, и тъкмо в този момент мистър Дорит се провикна отчетливо през перилата:

— И много съм ви задължен за малкия подарък, Джон!

Обожателят на малката Дорит скоро сложи своето пени в касичката на Железния мост и стъпи на него, оглеждайки се за познатата и любима фигура. Отначало му се стори, че я няма; но като повървя в посока на Мидълсекс, видя я да стои неподвижна, загледана във водата. Беше потънала в размисъл и той се почуди за какво ли се е замислила толкова. Отсреща, един над друг, се открояваха покривите и комините, а димът, който ги обгръщаше, беше по-рядък, отколкото в делнични дни; виждаха се също далечни мачти и камбанарии. Сигурно за тях си мислеше тя.

Малката Дорит продължи да стои унесена тъй дълго и беше толкова вглъбена, че макар обожателят й да почака — както му се стори, твърде дълго — и макар на два-три пъти да се оттегляше и пак да се връщаше към предишното си място, тя не се помръдна. Най-после той реши да я приближи, да се престори, че уж случайно я е срещнал, и да й заговори. Тук беше тихо и сега или никога беше моментът да се изповяда.

Той приближи, а тя като че ли не усети приближаването му до мига, в който застана до нея. Когато промълви: „Мис Дорит!“, тя се стресна и отстъпи, а по лицето й се изписа страх и нещо като неприязън, което напълно го изуми. Тя и преди го беше избягвала — всъщност избягваше го непрестанно от доста, доста отдавна. Толкова често се бе обръщала и беше се измъквала, забелязвайки го да идва насреща й, че нещастният млад Джон не би могъл да го отдаде на случайността. Но той приписваше това на нейната стеснителност, на скромния й характер, на предчувствието й за неговата любов, на всичко друго освен на отвращение. А сега този мигновен поглед му беше казал: „Вие, от всички, тъкмо вие! Бих предпочела да видя всекиго друг, но не и вас!“

Това бе само мигновен поглед, тя се овладя и каза с нежния си гласец:

— О, мистър Джон! Вие ли сте? — Но усещаше какво бе станало, както и той усещаше какво бе помислила; и те останаха така, загледани един в друг, еднакво смутени.

— Мис Еми, страхувам се, че ви обезпокоих, като ви заговорих.

— Да, така е. Аз дойдох тук да остана сама и мислех, че наистина съм сама.

— Мис Еми, позволих си да тръгна насам, защото мистър Дорит спомена — преди малко, когато бях при него, — че вие…

Тя го удиви още повече от преди, когато със сърцераздирателен глас внезапно промълви: „О, татко! Татко!“, и се извърна настрана.

— Мис Еми, дано не съм ви разтревожил, когато споменах за мистър Дорит. Повярвайте, намерих го в отлично състояние и в най-добро настроение и ме прие по-мило от друг път; и беше тъй учтив да каже, че съм свой човек у вас, и във всяко отношение много ме поласка.

За най-дълбоко смайване на нейния обожател малката Дорит захлупи ръце върху отвърнатото си лице, залюля се на място като обхваната от силна болка и промълви: „О, татко, как можеш! О, мили, мили татко, как можеш, как можеш да го правиш!“

Бедният младеж стоеше, вперил поглед в нея, обхванат от дълбоко съчувствие, без да знае как да си обясни всичко това, докато най-сетне, след като бе измъкнала носната си кърпичка и след като покри с нея все още извърнатото си лице, тя побягна. Отначало Джон остана като вкаменен, а после и той забърза подире й.

— Мис Еми, аз ви моля! Бъдете добра, поспрете за миг. Мис Еми, щом е така, то нека аз да си отида. Сигурно ще полудея само като си помисля, че съм ви пропъдил.

Треперещият му глас и непресторената му искреност накараха малката Дорит да спре.

— О, аз не знам просто какво да сторя! — проплака тя. — Не знам какво да сторя!

Младият Джон, който никога не я беше виждал тъй лишена от нейното тихо самообладание, който от най-ранното й детство я знаеше спокойна и смирена, се стресна от дълбокото й отчаяние и като го отдаде на собствената си личност, започна да трепери от върха на голямата шапка чак до подметките на обувките си. Той сметна за необходимо да се обясни. Каза й, че сигурно не го е разбрала — помислила си е, че има някакви намерения или пък е извършил нещо, което не му било и минало през ума. Той я умоляваше да го изслуша в знак на най-голямото благоволение, което би могла да прояви към него.

— Мис Еми, добре зная, че вашето семейство стои много по-горе от моето. Това не би могло да се отрече. Не съм чувал да е живял някой Чивъри, който да е бил благородник, а пък и аз няма да извърша низостта да ви заблуждавам по един такъв сериозен въпрос. Мис Еми, зная много добре, че вашият възвишен брат и умната ви сестра ме отритват с презрение. Онова, което ми остава да направя, е да ги уважавам, да мечтая да ме допуснат до своето благоразположение, да вдигам взор към високопоставеното им положение от моето ниско стъпало — защото, както и да ме погледнат, и като тютюнджия, и като ключар, положението ми е ниско — и да им пожелая вечно благоденствие и щастие.

Бедният човечец беше толкова искрен и разликата между твърдината на шапката и мекотата на душата му (а по всяка вероятност и на главата му) беше тъй голяма, че той бе трогателен. Малката Дорит го замоли да не черни нито себе си, нито пък своето обществено положение и най-вече и през ум да не му минава, че тя се мисли за нещо повече от него. Това го поуспокои.

— Мис Еми — заекна той тогава, — от дълго време, от векове, както ми се струва — вечно повтарящи се векове, аз изпитвам сърдечно желание да ви призная нещо. Ще позволите ли да ви го кажа?

Малката Дорит пак се дръпна неволно от него, а по лицето й пробягна предишната сянка; овладявайки се, тя пое с голяма бързина по моста, без да отговори.

— Ще позволите ли, мис Еми, смирено ви питам — позволявате ли да ви го кажа? Достатъчно нещастен съм, че ви огорчих неволно, кълна се в небесата! И затова сега не смея да го кажа без ваше разрешение. Мога да си бъда нещастен сам със себе си, аз мога да се огорчавам сам; но защо да правя нещастно, защо да огорчавам и съществото, за което съм готов — само за да му създам секунда щастие, да скоча от този парапет! Не че ще е кой знае какъв подвиг, защото аз мога да го сторя и за нищо.

С измъчената си душа и тържественото си облекло той би могъл да изглежда много смешен, ако не беше толкова внимателен и деликатен. Това достойно държане подсказа на малката Дорит как трябва да постъпи.

— Ако обичате, Джон Чивъри — отвърна тя разтреперана, но с тих глас, — понеже сте тъй любезен да ме попитате дали може да ми кажете още нещо — то, моля ви, недейте.

— Никога ли, мис Еми?

— Да, ако обичате. Никога.

— О, господи! — изхлипа младият Джон.

— Но може би вместо това ще ми позволите аз да ви кажа нещо. Ще ви го кажа искрено и колкото може по-ясно. Когато си мислите за нас, Джон — имам пред вид за брат ми, за сестра ми и за мен, — не си мислете като за хора, по-различни от всички останали; защото, каквото и да сме били някога (аз дори и не помня), отдавна сме престанали да бъдем и никога не ще можем да станем. Ще бъде много по-добре за нас, много по-добре и за другите, ако сторите това вместо онова, което правите сега.

Младият Джон печално обеща, че ще се опита да го запомни и че от все сърце е готов да стори, каквото тя поиска.

— Що се отнася до мен — каза малката Дорит, — мислете за мен колкото може по-малко; колкото по-малко, толкова по-добре. А когато си мислите за мен, млади Джон, то спомняйте ме като детето, което е расло пред очите ви в тъмницата, неотклонно отдадено на своите задължения; мислете си за мен като за едно слабо, тихо, примирено, безпомощно момиче. А най-вече искам да не забравяте, че когато излизам извън портата, аз съм безпомощна и самотна.

Той ще се опита да стори всичко, което тя пожелае. Но защо мис Еми настоява да си спомня тъкмо това?

— Защото — отговори му малката Дорит — тогава ще повярвам, че няма да забравите днешния ден и няма да ми говорите повече по тоя въпрос. Вие сте толкова благороден — уверена съм, че мога да ви вярвам; и аз ви вярвам и вечно ще ви вярвам. И още сега ще ви покажа колко дълбоко ви вярвам. Това място, на което сега разговаряме, аз обичам повече от всяко друго; — руменината й бе избледняла, но на обожателя й му се стори, че сега отново се появява — и сигурно често ще идвам тук. Зная — достатъчно е само да ви кажа това, за да съм уверена, че никога не ще дойдете да ме търсите тук. И аз съм съвсем уверена!

Можела да разчита на това, увери я младият Джон. Той бил един беден нещастник, но нейната дума била за него повече от закон.

— А сега довиждане, Джон — каза малката Дорит. — Надявам се, че един ден ще си намерите добра жена и ще бъдете щастлив. Уверена съм, че заслужавате да бъдете щастлив и наистина ще бъдете, Джон!

Когато с тези думи му протегна ръка, сърцето, което се намираше под бродираната жилетка — съвсем евтино производство, ако трябва да кажем истината, — набъбна и стана колкото сърцето на един истински джентълмен; и бедничкият простичък момък, който нямаше къде да го побере, избухна в сълзи.

— О, не плачи! — извика трогната малката Дорит. — Недей, недей! Сбогом, Джон! Бог да те благослови!

— Сбогом, мис Еми. Сбогом!

И тъй, той я остави; но първо я видя как седна на крайчеца на една пейка и не само сложи малката си ръка на грубата стена, но опря о нея и лицето си, като че ли главата й бе натежала, а душата й — нажалена.

Трогателна илюстрация за заблудата на човешките надежди беше да се наблюдава как този неин обожател с голямата шапка, нахлупена над ушите, с вдигнатата кадифена яка, сякаш валеше, с палтото като синя слива, закопчано чак догоре, за да скрие копринената жилетка със златните клончета, и с бастуна, насочен неумолимо към дома му, се промъква през най-тесните странични улички и съчинява, докато върви, следния нов надпис в гробището Сент Джордж: „Тук почиват тленните останки на ДЖОН ЧИВЪРИ, който не извърши ни едно голямо дело и почина в края на годината хилядо осемстотин двадесет и шеста от разбито сърце и с последния си дъх пожела думата ЕМИ да бъде издълбана над праха му и то бе сторено съответно от неговите опечалени родители“.

Бележки

[1] Жител на планинските области в Шотландия. — Б.пр.