Чарлз Дикенс
Малката Дорит (17) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XVІ
Ничия слабост

Понеже часът за подновяване познанството със семейство Мийгълс беше настъпил, в един съботен ден Кленъм, изпълнявайки уговореното между него и мистър Мийгълс в Двора на кървящото сърце, се запъти към Туикнъм, където мистър Мийгълс притежаваше вила. И понеже времето беше слънчево и сухо и всеки английски път е привлекателен за човека, отсъствувал дълго от родината си, той изпрати чантата си по дилижанса, а сам тръгна пеша. Подобна разходка беше за него нова радост, с каквато рядко бе разнообразявал живота си в чужбина.

Той пое през Фулъм и Пътни заради удоволствието да повърви през полята. Там беше светло и слънчево; а когато се намери на пътя за Туикнъм, усети как настроението му се оправя и мислите му стават по-весели. Това бе станало бързо благодарение на здравословното раздвижване и приятния път. Скучно е да крачиш сам през полето, без да си мислиш за нещо. А Кленъм имаше да размишлява над многобройни неразрешени проблеми.

На първо място над въпроса, който никога не напускаше ума му — въпроса какво да предприеме оттук нататък; каква професия да си избере и в каква посока да я търси. Той съвсем не беше богат и всеки ден, прекаран в колебания и бездействие, превръщаше наследството му в източник на все по-големи безпокойства. Колкото пъти се замислеше как да увеличи това си състояние или как да го вложи, толкова пъти се връщаха и опасенията му, че някой е онеправдан заради него; а дори това само бе въпрос, за чието разрешение не достигаше и най-дългата разходка. Вълнуваха го освен това и отношенията между него и майка му, които сега бяха уравновесени и спокойни, но не и сърдечни, макар да я виждаше по няколко пъти в седмицата. Малката Дорит беше постоянен и най-важен обект на мислите му: защото, като си спомняше обстоятелствата на собствения си живот и ги свързваше с историята на нейния живот, той виждаше в това дребничко момиче единственото същество, с което можеха да го свържат, от една страна, чувство на искрено доверие и, от друга — на мило покровителство: чувства на уважение, на състрадание, на безкористен интерес, благодарност и съжаление. Когато си мислеше за нея и за възможността баща й да напусне тъмницата, подпомогнат от освобождаващата ръка на смъртта — единствената промяна на обстоятелствата, която според него щеше да му позволи да й стане такъв приятел, какъвто би желал, да промени целия й досегашен начин на живот, да изглади каменистия й път и да й даде подслон, той я приемаше в този смисъл като своя осиновена дъщеря, своето дете на Маршалси, положено кротко да спи. Ако съществуваше още една последна тема в мислите му и тя сочеше към Туикнъм, то нейната форма бе толкова неопределена, че не беше нищо друго освен преобладаващия фон, в който плуваха пред него останалите теми.

Беше прекосил поляните и ги бе оставил зад себе си, когато наближи до някакъв човек, забързан пред него и който, като го настигна, му се стори, че познава. Това впечатление се породи от начина, по който оня си обръщаше главата, и от замислената стойка, с която подтичваше напред. А когато мъжът тикна шапката си към темето и спря, за да обмисли нещо, Артър разбра, че това е самият Дениъл Дойс.

— Как сте, мистър Дойс? — запита Кленъм, настигайки го. — Драго ми е да ви видя отново, и то на по-здравословно място, а не в Министерството на разтакането.

— Ха! Приятелят на мистър Мийгълс! — възкликна общественият престъпник, като се оборави от пресмятанията, които си правеше наум, и му протегна ръка. — Драго ми е да ви видя, сър. Простете, но забравих как ви е името.

— О, нищо. То не е известно име. Не е Барнакл.

— Не, не — отвърна засмяно Дойс. — Сега се сетих как беше. Кленъм. Как сте, мистър Кленъм?

— Смея да се надявам, че сме се упътили към едно и също място, мистър Дойс — каза Кленъм.

— Искате да кажете към Туикнъм, нали? — възкликна Дойс. — Драго ми е да го чуя.

Те бързо се сближиха и разнообразиха пътя си с най-приятен разговор. Изобретателният обвиняем беше личност извънредно скромна и много разумна; и макар да бе обикновен човек, той така добре умееше да съчетае оригиналното и смелото в една идея с търпението и изпипването при изпълнението й, че в никакъв случай не би могъл да се нарече посредствен. Отначало бе трудно да го накара човек да говори за себе си и той отблъскваше опитите на Артър в тази насока с думи като: е, да, направил бил това, направил бил онова и еди-какво си било негово дело, а не знам какво си било негово откритие, но нали точно това му била работата, такава му била работата; докато постепенно се увери, че спътникът му искрено желае да чуе нещо повече за него, и се поотпусна. Тогава се разбра, че бил син на ковач и овдовялата му майка го пратила да чиракува при някакъв майстор на ключалки, докато „понаправил нещичко ново“ при майстора на ключалки и той го освободил от чираклъка и му направил подарък, който пък подарък му дал възможност да осъществи горещото си желание и да отиде да се учи при един практикуващ инженер, при когото здравата се трепал и здравата гладувал цели седем години. Когато времето на учение изминало, той останал да работи пак там още седем-осем години на надница; после заминал за Шотландия и там, на бреговете на реката Клайд, в индустриалните центрове, учил, пилил, чукал и допълнял знанията си теоретически и практически още шест-седем години. Там получил предложение да замине за Лион и го приел; а от Лион го поканили да работи в Германия, от Германия пък да отиде в Санкт Петербург, където му провървяло великолепно — по-добре от всякъде другаде. И все пак, естествено, той чувствувал предпочитание към своята страна и копнеел да се прояви точно там, както и да даде своята дан, с каквото може, именно там, а не някъде другаде. Така се завърнал в родината си. А в родината основал собствена работилница, правил открития и ги прилагал, пробивал си път, докато най-сетне, след десетгодишно прилежание и усилия, бил включен в списъка на Великия британски почетен легион, легиона на Отхвърлените от Министерството на разтакането, и бил декориран с Великия британски орден за заслуги — Образът на безобразията на Барнакловци и Стилтстокинговци.

— Много трябва да се съжалява, че сте взели решение да се върнете тука, мистър Дойс — каза Кленъм.

— Вярно, сър, донякъде вярно. Но какво друго може да стори човек? Ако е имал нещастието да открие нещо полезно за нацията, той трябва да го следва, където и да го отведе то.

— А нима не е по-добре да се откаже от него? — запита Кленъм.

— Това не бива да става — отговори Дойс и поклати глава с дълбокомислена усмивка. — То не се е родило в главата му, за да бъде погребано. То се е родило в главата му, за да бъде оползотворено. Животът е даден на човека при условие, че до последен дъх ще се бори за него. И всеки човек прави открития пак при същите условия.

— От това следва, че вие все още не сте напълно обезкуражен, така ли? — каза Артър с все по-нарастващо възхищение към своя тих спътник.

— Ако съм се отчаял, толкова по-зле — отговори другият. — Изобретението си е все толкова пълноценно, колкото беше и преди.

Като повървяха известно време в мълчание, в желанието си да даде друга насока на разговора, но в същото време да не го прекъсне изведнаж, Кленъм запита мистър Дойс дали има съдружник в работата, който да поема част от тежестите й.

— Не — отвърна той, — засега не. Когато я започнах, имах. Беше много добър човек. Но почина преди няколко години; а понеже не ми даваше сърце да го заместя с друг, след като почина, откупих акциите му и оттогава се оправям сам. Но истината е — каза той, поспря за миг и с добродушно засмени очи сложи свитата си десница с необикновено гъвкавия палец на рамото на Кленъм, — истината е, че никой изобретател не е добър търговец.

— Никой ли? — учуди се Кленъм.

— Е, така поне разправят деловите хора — каза Дойс, като тръгна отново, и продължи да се смее. — Аз не разбирам защо на нас, нещастните същества, да ни липсва практически ум, но всички смятат, че е така. Дори най-добрият приятел, когото имам на този свят, нашият чудесен приятел ей там — Дойс кимна към Туикнъм, — дори и той се опитва да ме покровителствува, нали забелязахте — като че ли наистина не мога да се грижа за себе си.

Артър Кленъм се присъедини към добродушния смях, защото виждаше, че в това има истина.

— Но аз наистина разбирам, че се нуждая от съдружник, който да е делови човек, да не си мъти ума с никакви изобретения, дори само от уважение към преобладаващото схващане, и да пази доброто име на фабриката — каза Дениъл Дойс, свали шапка и прекара ръка по челото си. — Той ще се увери, че не съм я ръководил нехайно, нито пък невежо, но това той ще трябва да го каже — който и да е този човек, — а не аз.

— Значи ли това, че още не сте го избрали?

— Не, сър, не съм. Та аз току-що реших да си взема съдружник. Истината е, че сега имам повече работа от по-рано и самата фабрика ми е достатъчна грижа, защото застарявам. А като притурим и счетоводството, и кореспонденцията, и пътуванията в чужбина, за които ми е нужно доверено лице — не, това вече не е по силите ми. Ще обсъдя най-добрия начин за разрешаване на въпроса с моя… с моята бавачка и настойник — каза Дойс със засмени очи — в първия свободен половин час до понеделник сутринта. Той е прозорлив човек по деловите въпроси и има богат опит в тази област.

След това те разговаряха за най-различни неща, докато стигнаха целта на своя маршрут. От Дениъл Дойс се излъчваше някаква спокойна и сдържана увереност — дълбоката сигурност, че онова, което е истина, трябва да си остане истина въпреки всички Барнакловци в океана на знатните фамилии и ще си бъде истина и само истина — ни повече, ни по-малко, дори когато цялото това море пресъхне, а в това се криеше величие, макар и непризнато.

Тъй като добре познаваше къщата, той преведе Артър през пътя, от който тя се разкриваше в най-привлекателния си вид. Постройката беше очарователна (макар и малко ексцентрична), разположена бе край реката и напълно подхождаше за резиденция на семейство Мийгълс. Намираше се сред градина, тъй свежа и красива в пролетния месец на годината, каквато Мини Мийгълс бе в пролетта на своя живот; плътна редица от стройни дървета и сочен бръшлян я държаха под крилото си — тъй както Мини бе закриляна от мистър и мисис Мийгълс. Домът бе произлязъл от една стара тухлена къща, част от която беше разрушена, а друга част бе превърната в днешната вила; така че и тук имаше една здрава, по-стара част, която да представлява мистър и мисис Мийгълс, и една нова, живописна, много красива част, която да представлява Мини. Имаше дори и допълнително пристроена оранжерия, прислонена до къщата, малко мрачна с тъмните си големи стъкла, която на осветените от слънцето места проблясваше ту като огнени пламъци, ту като безобидни дъждовни капки; тя пък би могла да се вземе за Тетикоръм. Виждаше се кротката река и фериботът, които сякаш поучаваха живущите тук с думите: вие, стари и млади, хора страстни и хора спокойни, весели и кротки — гледайте, течението никога не се променя. Както и да се вълнува човешкото сърце, разлюляната вода играе по същия начин край носа на ферибота. Ден след ден все тъй се носи лодката, все тъй бърза течението, все същите тръстики, същите лилии, все същата сигурност и покой по този път, който вечно тече надолу; а вие, върху вашия менлив път на времето, сте тъй променливи и толкова безумни!

Едва бе прозвучал звънецът на портата, мистър Мийгълс вече бързаше навън да ги посрещне. Едва излязъл мистър Мийгълс, мисис Мийгълс се показа. Едва излязла мисис Мийгълс, появи се и Мини. Едва се появила Мини, показа се и Тетикоръм. Едва ли някои гости са били посрещани по-сърдечно.

— Ето ни, както виждате, мистър Кленъм, заключени в пределите на нашия дом, сякаш никога не сме се впускали — в смисъл пътешествували — навън — каза мистър Мийгълс. — Не е като в Марсилия, нали? Няма тук такива „allons, marchons“!

— Да, друг вид красота наистина! — откликна Кленъм, озъртайки се наоколо.

— Но, бога ми! — извика мистър Мийгълс, като потриваше доволно ръце. — Необикновено приятно нещо беше да си под карантина, нали? Знаете ли, често съм си мечтал да се върна пак там! Славна компания бяхме, нали?

Това беше неизменната привичка на мистър Мийгълс. Да се възмущава от всичко, докато пътува, и винаги да иска да се върне към преживяното, когато се прибере у дома.

— Ако беше лято, което бих желал заради вас и за да видите местността в най-добрия й вид, едва ли щяхте да чуете собствения си глас от птичите песни — каза мистър Мийгълс. — Понеже сме практични хора, не позволяваме на никого да плаши птиците; а пък птиците, понеже и те са практичен народ, прелитат при нас с хиляди. Очаровани сме да ви видим тук, мистър Кленъм (ако ми позволите, ще го махна вече това мистър); искрено ви уверявам, че сме очаровани.

— Не съм чувал по-мили думи — започна Кленъм, но като си спомни какво му бе казала малката Дорит в собствената му стая, почтено вметна: — освен веднъж, — откакто се разхождахме нагоре-надолу край Средиземно море.

— Ах! — възкликна мистър Мийгълс. — Нещо като преглед направихме тогава, нали? Аз съм против военните правителства, но не бих се противил на малко „алон“ и „маршон“ — просто ей така, да пооживи нашия край. Дяволски тихо е тук.

Като награди с тази възхвала спокойното кътче на своето отшелничество и двусмислено поклати глава, мистър Мийгълс ги поведе към къщата. Тя беше достатъчно голяма, но не прекалено; беше тъй хубава отвътре, колкото и отвън, и беше отлично подредена и много удобна. Следи от пътешественическата страст на нейните обитатели можеха да се видят в покритите рамки и мебели, в увитите завеси; но не беше трудно да се разбере, че такава бе прищявката на мистър Мийгълс — в тяхно отсъствие къщата да се поддържа в такъв вид, сякаш семейството ще се завърне у дома на другия ден. Предметите, събирани по време на различните му пътешествия, бяха тъй многобройни, че стаите приличаха на свърталище на някой весел корсар. Тук се виждаха антики от Централна Италия, произведени в най-модерните предприятия за индустриално производство на старини; имаше парчета от мумии, донесени от Египет (а дали не от Бърмингъм?); макети на гондоли от Венеция; модели на селца от Швейцария; отломъци от вкаменена пръст от Херкулан и Помпей като вкаменени телешки кюфтета; прах от гробници и лава от Везувий; испански ветрила, сламени шапки от Специя, мавритански чехли, тоскански фуркети, скулптури от карарски мрамор, шалове от Траставерини, кадифета и филиграни от Генуа, неаполитански корали, римски камеи, бижута от Женева, арабски фенери, броеници, благословени от самия папа, и още безброй много дреболии. Имаше изгледи — вероятни и невероятни, от най-различни места, а една малка картинна галерия беше посветена изцяло на неколцина смръщени стари светци, с жили като камшици, коси като Нептуновите, бръчки като черти от татуировка, намазани отгоре с такъв дебел пласт лак, че всяка една от тези свети личности се бе превърнала в мухоловка или както ги наричат на днешния наш просташки език — „Жива ще те пипна, ей!“ За тези си художествени придобивки мистър Мийгълс се изрази по обичайния си начин. Не бил специалист, каза той, затова купувал само което му харесвало; намерил ги на безобразно евтина цена, а хората ги смятали за доста хубави. Един човек, наистина познавач по въпроса, заявил, че „Мъдрец, който чете“ (необикновено намаслен стар господин, завит в одеяло, с рошава рядка брадица) бил един чудесен Гуерчино^[1]. Що се отнасяло до този Себастиан дел Пиомбо^[2], отсъдете сами; ако картината не била рисувана в късния му период, то тогава се поставял въпросът: кой е авторът? Оня там пък бил Тициан, а може и да не бил той — най-вероятно било Тициан само да бил докоснал картината. Дениъл Дойс каза, че вероятно не я бил и докосвал, ала мистър Мийгълс остави забележката да отмине уж незабелязана.

След като показа всичките трофеи, мистър Мийгълс ги отведе в собствената си уютна стая с изглед към моравата, която беше подредена отчасти като тоалетна стая и отчасти като кантора и в която на нещо, наподобяващо етажерка, имаше месингови везни за теглене на злато и лопатка за загребване на монети.

— Ето ги тук, както виждате — каза мистър Мийгълс. — Стоял съм зад тези два предмета цели тридесет и пет години, когато си мечтаех да поскитам по света толкова, колкото днес мечтая да… си стоя у дома. Като напусках банката завинаги, поисках ги и си ги взех. Споменавам това веднага, за да не си речете, че стоя в съкровищницата си (както разправя моята Мини) и като краля от стихотворението за двадесет и четирите черни птици по цял ден си броя парите.

Погледът на Кленъм се беше спрял върху една дагеротипия на стената, която изобразяваше две малки момиченца, хванати за ръка.

— Да, Кленъм — каза мистър Мийгълс с притихнал глас. — Ето ги двете. Правена е преди седемнадесет години. Както често казвам на Мама, тогава те бяха още бебета.

— А как се казва другото? — запита Артър.

— Лили. А името на Рожбата ни е, както знаете, Мини.

— Бихте ли могли да кажете, мистър Кленъм, че едното от тях съм аз? — попита самата Рожба, застанала сега на вратата.

— Бих казал, че и двете сте все вие, защото и двете много ви приличат. Наистина, дори и сега не бих могъл да кажа кое от двете не сте вие — каза Кленъм, поглеждайки от снимката към оригинала.

— Чуваш ли, майко? — извика мистър Мийгълс на жена си, която беше последвала своята дъщеря. — С всички става така, Кленъм, никой не може да отгатне. Детето вляво от вас е Мини.

Снимката бе близо до едно огледало. Когато отново я погледна, Артър видя отразена в огледалото Тетикоръм; минавайки покрай вратата, тя спря, вслуша се в думите и отмина с гневна и презрителна гримаса, която промени лицето й от красиво в грозно.

— Но стига! — каза мистър Мийгълс. — Извървели сте дълъг път и сигурно с радост ще си свалите обувките. Що се отнася до нашия Дениъл, на него и през ум няма да му мине да се събуе, докато не му тикнем в ръцете събувалката.

— А защо не? — запита Дениъл и многозначително се усмихна на Кленъм.

— О! Защото в ума ти се въртят толкова други неща — отговори мистър Мийгълс, като го потупа по гърба, сякаш за нищо на света не трябваше да го оставя сам с неговите недостатъци. — Числа, колелета, зъбци, ръчки, бурми, цилиндри и още хиляди други.

— В моята професия — отвърна Дениъл развеселено — колкото по-голямо е едно нещо, толкова по-малко неща съдържа. Но нищо, нищо! Онова, което радва теб, радва и мен.

Когато седна пред огнището в своята стая, Кленъм се запита дали в душата на този почтен, обичлив и сърдечен мистър Мийгълс не се криеше някаква частица от онова семе, от което бе поникнало огромното дърво на Министерството на разтакането. Странното му чувство за превъзходство над Дениъл Дойс, което се коренеше не толкова в личния характер на Дойс, колкото в простия факт, че той бе изобретател и човек, различен от другите хора, подтикна Артър да помисли това. И тази мисъл би го занимавала още цял час, до времето за вечеря, ако нямаше друг един въпрос, който трябваше да бъде обсъден, въпрос, който се таеше в ума му още от времето на карантината в Марсилия и към който той сега се върна, защото вече не търпеше отлагане. Въпросът беше следният: да се остави ли да се влюби в Мини?

Беше два пъти по-възрастен от нея. (Той прехвърли крака, който беше над другия, и отново направи сметката, но с това не успя да промени общия сбор.) Беше два пъти по-възрастен от нея. Добре де! На вид беше млад, в отлично здраве и сили, с младо сърце. Един мъж на четиридесет е все още млад; и мнозинството от мъжете не са в състояние да се оженят или пък не се женят, докато не достигнат тази възраст. От друга страна, важното беше не какво мисли по въпроса той, а какво мисли тя.

Той се надяваше, че мистър Мийгълс ще е склонен да се отнесе с уважение към него, така както той самият питаеше дълбоко уважение към мистър Мийгълс и към неговата вярна съпруга. Знаеше, че да предадат това хубаво и единствено дете, което обичаха горещо, в ръцете на който и да е съпруг, щеше да бъде голямо изпитание за любовта им, за което вероятно те просто нямаха още сили да помислят. Но колкото по-хубава, по-привлекателна и по-чаровна беше тя, толкова по-скоро щеше да дойде изпитанието. А защо да не бъде заради него вместо за някой друг?

Когато размишленията му стигнаха дотук, той отново се сети, че въпросът беше не какво ще мислят те, а какво ще мисли тя.

Артър Кленъм беше стеснителен човек и виждаше у себе си извънредно много недостатъци; освен това той тъй преувеличаваше достойнствата на хубавата Мини и тъй омаловажаваше своите, че когато достигна до този въпрос, надеждите му го напуснаха. И докато се обличаше за вечеря, взе окончателното решение да не си разрешава да се влюби в нея.

Бяха само петима около кръглата маса и наистина беше много приятно. Имаха толкова места и случки, за които да си припомнят, и тъй спокойни и весели се чувствуваха заедно (Дениъл Дойс седеше като усмихнат наблюдател на картоиграческо каре, а понякога много уместно разказваше някое свое преживяване), че да бяха се събирали и двадесет пъти, пак нямаше да знаят повече един за друг.

— А мис Уейд — каза мистър Мийгълс, след като си бяха припомнили неколцина от своите спътници, — виждал ли е някой мис Уейд?

— Аз я видях — каза Тетикоръм.

Тя беше донесла една пелеринка, която господарката й бе поискала, и се бе навела да й я наметне, когато вдигна черните си очи и направи това неочаквано изявление.

— Тети! — извика младата й господарка. — Видяла си мис Уейд? Къде?

— Тук, госпожице — отвърна Тетикоръм.

— Но как?

Нетърпеливият поглед на Тетикоръм, уловен от Кленъм, сякаш отговори: „С очите си, как!“ Ала единствените думи, които изрече, бяха:

— Срещнах я край църквата.

— Какво ли е правела там, интересно — зачуди се мистър Мийгълс. — Сигурно не е отивала да се моли.

— Тя първо ми писа — додаде Тетикоръм.

— О, Тети! — промълви господарката й. — Дръпни си ръцете. Имам чувството, че някой друг ме докосва!

Тя каза това прибързано и неволно, макар и някак закачливо, и думите й не прозвучаха по-капризно, нито по-неприятно от думите на разглезено дете, което в следващия миг те озарява с усмивката си. Тетикоръм сви пълните си устни и скръсти ръце на гърдите.

— А искате ли да знаете за какво ми писа мис Уейд? — каза тя, гледайки мистър Мийгълс.

— Да, Тетикоръм — отвърна мистър Мийгълс, — понеже ти сама питаш и понеже всички тук са приятели, ако искаш, може да ни кажеш.

— Когато пътувахме, тя научи къде живеете — започна Тетикоръм — и когато ме видя не съвсем… не съвсем… не съвсем…

— Не съвсем в добро настроение, Тетикоръм, нали? — подсказа й мистър Мийгълс и предупредително поклати глава към тъмните очи. — Успокой се — преброй до двадесет и пет, Тетикоръм.

Тя отново стисна устни и дълго и дълбоко пое дъх.

— И така, тя ми писа, за да ми каже, че ако някога се почувствувам огорчена — тя погледна към младата си господарка — или разтревожена — тя отново погледна към нея, — да отида при нея и тя ще се отнесе с мен, както подобава. Казваше ми да си помисля за това и да й отговоря край църквата. Ето, затова отидох — да й благодаря.

— Тети — обади се младата й господарка и сложи ръката си на рамото, за да я хване Тети, — когато се разделяхме, мис Уейд направо ме изплаши и никак не ми е приятно, като си помисля, че е била тъй близо до мен, без да зная за това. О, мила Тети!

Тети остана за миг като закована.

— Хей! — извика мистър Мийгълс. — Бързо преброй пак до двайсет и пет, Тети!

Тя бе преброила приблизително до дванадесет, когато се наведе и допря устни до галещата я ръка. Ръката потупа бузата й, като неволно докосна красивите къдри на собственицата си, и Тетикоръм се оттегли.

— Ето, виждате ли! — тихичко каза мистър Мийгълс, като се извърна надясно към масичката за сервиране, за да приближи захарницата към себе си. — Ето едно момиче, което можеше да се погуби и да пропадне, ако не живееше сред практични хора. И Мама, и аз знаем, просто защото сме практични, че има моменти, когато цялата природа на това момиче се бунтува, като ни вижда колко сме привързани към нашата Мини. Тя, горкичката, не е имала нито майка, нито баща да я обичат. Не искам да си мисля как ли се чувствува това нещастно дете с неговата страстна и обидена душа в неделя, като чува в църква петата божа заповед. Все ми се иска да извикам: „Преброй до двадесет и пет, Тетикоръм!“

Мистър Мийгълс имаше две прислужнички с розови бузи и ясни очи, които представляваха една приятна допълнителна украса за масата.

— И защо пък не? — изказа се мистър Мийгълс по този въпрос. — Както неведнъж съм казвал на Мама, щом ще трябва да са наоколо, нека поне да са приятни за окото.

Някоя си мисис Тикит, готвачка, а в отсъствието на семейството — икономка, допълваше домакинството. Мистър Мийгълс изказа съжаление, че задълженията, с които била обвързана, не позволявали на мисис Тикит да им се представи в момента, но се надяваше да я запознае с новия посетител на другия ден. Тя била, каза той, важна съставна част на фамилията и всичките им приятели я познавали. Снимката в оня ъгъл била нейната. Щом заминели за някъде, тя веднага надявала копринената рокля и гарвановочерните къдрици, представени в портрета (в кухнята косата й била червеникаво-прошарена на цвят), настанявала се в сутрешната трапезария, слагала очилата си между две определени страници от „Наръчник по домашна медицина“ от доктор Бъкан и започвала да наднича иззад пердето от сутрин до вечер, до деня на тяхното завръщане. Смяташе се, че не съществува изкушение, което да отдели мисис Тикит от поста й зад пердето, колкото и продължително да е тяхното отсъствие, нито пък, да замени с друго компанията на доктор Бъкан; а мистър Мийгълс бе дълбоко убеден, че тя не е прочела повече от две думи от съчинението на този учен доктор.

След вечеря изиграха една старомодна игра на робер, докато Мини седеше и надничаше зад рамото на баща си или си пееше нещо на пианото. Тя наистина беше глезено дете — но как би могло да бъде другояче? Кой би могъл да поживее, макар и малко, с това красиво и мило момиче и да не попадне под нейното очарование? Кой би могъл да прекара макар и една вечер в дома и да не я обикне заради самото й нежно и ласкаво присъствие? Така си мислеше Кленъм въпреки окончателното решение, което бе взел в своята стая.

И докато си мислеше това, сбърка в играта.

— Ей, за какво мислите, уважаеми господине? — запита изненаданият мистър Мийгълс, който му партнираше.

— Извинявайте. За нищо — отвърна Кленъм.

— Браво. Следващия път си помислете за нещо — пошегува се мистър Мийгълс.

Мини засмяно каза, че сигурно си е мислел за мис Уейд.

— А защо пък за мис Уейд? — попита баща й.

— Да, защо наистина? — подкрепи го Кленъм.

Мини се поизчерви и отново отиде при пианото.

Когато се разделяха за през нощта, Артър дочу как Дойс пита домакина дали би могъл да му отдели половин час преди закуска на другата сутрин, за да поговорят. Когато домакинът отговори утвърдително, Артър се позабави малко, защото също искаше да добави нещо по този въпрос.

— Мистър Мийгълс — каза той, когато останаха сами, — спомняте ли си, като ме посъветвахте да се отправя направо към Лондон?

— Помня много добре.

— И когато ми дадохте още някои добри съвети, от които се нуждаех в момента?

— Аз не знам дали са били чак толкова добри — отвърна мистър Мийгълс, — но естествено, спомням си колко приятно и доверително си поговорихме тогава.

— Аз се вслушах в съвета ви и след като се разтоварих от едно задължение, което ми беше мъчително по много причини, сега искам да отдам себе си и средствата, които притежавам, на някое друго занимание.

— Правилно. И колкото по-скоро, толкова по-добре! — подкрепи го мистър Мийгълс.

— Днес, когато идвах насам, разбрах, че вашият приятел, мистър Дойс, си търси съдружник в работата — не съдружник с неговите технически познания, а човек, който да се грижи за оползотворяването на неговия труд и за сметките, свързани с това.

— Точно така — отвърна мистър Мийгълс с ръце в джобовете и онова делово изражение на лицето, познато от времето на везните за злато и лопатката за монети.

— В нашия разговор мистър Дойс спомена между другото, че се готви да иска вашия ценен съвет във връзка с намирането на този съдружник. Ако сметнете, че възгледите и възможностите ни си съвпадат, тогава бихте ли му казали, че съм свободен? Аз, естествено, говоря, без да знам нищо за подробностите, а те може би са неподходящи и за двете страни.

— Без съмнение, без съмнение — откликна мистър Мийгълс с предпазливостта, присъща на везните и лопатката.

— Но те вероятно са въпрос на цифри и сметки…

— Точно така, точно така — отвърна мистър Мийгълс с аритметична увереност, присъща на везните и лопатката.

— … и аз с удоволствие бих желал да обсъдим въпроса, ако мистър Дойс е съгласен и ако вие сметнете, че ще бъде добре. Затова, ако в настоящия момент ми позволите да оставя работата във ваши ръце, ще ви бъда много задължен.

— Кленъм, нагърбвам се с готовност — каза мистър Мийгълс. — И без да смея предварително да ви кажа нещо по въпросите, по които вие като делови човек сте с основание въздържан, аз се осмелявам да заявя, че от това, според мен, би могло да излезе нещо. А в едно можете да сте съвсем уверен. Дениъл е почтен човек.

— Аз съм дотолкова уверен в това, че веднага реших да ви говоря.

— Но вие трябва да го насочвате, трябва да го ръководите; трябва да го направлявате; той е фантазьор — каза мистър Мийгълс, имайки пред вид, изглежда, това, че Дойс измисля нови неща и прокарва нови идеи; — но той е честен като самото слънце и следователно, лека нощ!

Кленъм се върна в стаята си, седна пак пред огъня и си каза, че всъщност е много доволен, загдето е решил да не се влюбва в Мини. Тя беше тъй красива, тъй дружелюбна, тъй готова да отдаде в една истинска дружба нежния си дух и невинното си сърце и да направи човека, към когото е насочена тази дружба, най-щастливия мъж и обект за завист на всички други, щото той наистина се радваше, че е взел това решение.

Но сякаш това бе причина, за да достигне до противоположното заключение, Кленъм продължи да размишлява по същата тема. Вероятно за да оправдае себе си.

— Да предположим, че този човек — разсъждаваше той, — да предположим, че той от двадесет години вече е пълнолетен; да предположим, че е човек стеснителен, защото тъй е протекла младостта му; че е човек сериозен, защото такъв е бил животът му; че му липсват много от ония малки, приятни качества, които го радват у другите, просто защото дълго е живял в далечна страна, в дълбока самота; че няма мили сестрици, с които да я запознае; че нима богатство, което да замени останалите му недостатъци; че няма нищо, което да запълни тези липси, освен своята честна любов и искреното си желание да не греши — да предположим, че такъв един човек влезе в този дом, поддаде се на прелестите на това очарователно момиче и вземе да повярва, че то би могло да се влюби в него — каква проява на слабост би било това!

Той отвори тихичко прозореца и погледна към спокойната река. Ден след ден все тъй се носи лодката, все тъй бърза течението, все същите тръстики, същите лилии, все същата сигурност и покой.

А защо той е тъй тревожен и нещастен? Вината не бе негова, както му се струваше отначало. Вината не бе ничия, ничия. Защо тогава да се тревожи? И все пак той се тревожеше. И си каза — кой ли не си е казвал същото поне веднъж в живота? — каза си, че би било по-добре да се носи еднообразно като реката и да прости неспособността й да обича заради способността й да не усеща болка.