Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Малката Дорит
Избрани творби в пет тома. Том 3 - Оригинално заглавие
- Little Dorrit, 1855 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- , 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- MY LIBRARY Editions(2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Fingli(2015)
Издание:
Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3
Английска. Второ издание
ДИ „Народна култура“, София, 1982
Редактор: Жени Божилова
Художник: Филип Малеев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Йордан Зашев
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Charles Dickens. Little Dorrit
Oxford University Press, 1968
Преводач:© Невяна Розева
Преводач © Жени Божилова
Преводач © Надя Сотирова
Дадена за набор: юни 1982 г.
Подписана за печат: ноември 1982 г.
Изляла от печат: декември 1982 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 59,50.
Издателски коли: 49,98.
УИК 51,55
Цена 6,50 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Глава XV
Мисис Флинтуинч сънува отново
Омаломощената стара къща в Сити, увита в плаща си от сажди, отпусната тежко върху патериците, които бяха преживели с нея разрухата й и с нея се бяха износили, до този час не знаеше ни един ден на бодрост и щастие. Наистина слънцето я докосваше, но с един само лъч, а и той не се задържаше за повече от половин час; не я отминаваше и луната, но само колкото да плесне по някое ново петно на траурната й наметка, да я направи още по-отблъскваща. Звездите хладно се взираха отгоре, когато нощите и въздухът бяха по-прозрачни; единствено лошото време витаеше около нея с някаква неотстъпна вярност. Дъждът, градушката, мразът и кишата се свираха край този печален дом и тогава, когато наоколо от тях нямаше вече ни следа; а колкото пък до снега, той се задържаше тук дълги дни, много след като се бе превърнал от жълтеникав в черен, бавно изплаквайки своя печален живот. Това място нямаше други почитатели. Уличната глъчка, тропотът на колела по настилката надникваше през портата, но бързо изхвръкваше пак вън и караше мистрис Ефри да си мисли, че оглушава и че слухът й се възвръща само понякога. Същото беше и с подсвиркването, песните, разговорите, смеха и всички други приятни човешки звуци. Те прескачаха над нея мигновено и бързо продължаваха нататък.
Редуващите се светлини от огъня и свещите в стаята на мисис Кленъм представляваха единствената по-голяма промяна, която нарушаваше убийствената монотонност на това място. В нейните два високи и тесни прозореца огънят пробляскваше унило през целия ден и през цялата нощ. В редки случаи той избухваше пламенно като нея; но най-често тлееше сдържано, пак като нея, и се изяждаше отвътре упорито и бавно. Часове наред в късите зимни дни, когато здрачът падаше тук рано следобед, променливи отражения — от нея в инвалидния й стол, от мистър Флинтуинч с кривия му врат и от мистрис Ефри, когато влизаше и излизаше — се отразяваха върху стената отсреща над входната врата и подскачаха там подобно сенки от огромен магически фенер. Когато прикованата към стаята си болна се приготвяше за сън, те изчезваха постепенно: единствено уголемената сянка на мистрис Ефри пробягваше последна насам-натам, докато най-сетне се стопеше във въздуха като вещица, свърнала по неведомия си път в нощта. Тогава самотната светлина оставаше да гори непроменена, докато избледнее с утрото, и най-после отмре под дъха на мистрис Ефри, щом сянката й се спуснеше върху й от омагьосаното царство на съня.
Чудно дали слабият огън на болничната стая не беше всъщност маяк, приканващ някого, и то най-неподходящия човек на света, към мястото, на което той трябваше да се яви. Чудно дали слабата светлинка на болничната стая не беше всъщност светлина върху наблюдателница, разгаряна тук всяка нощ, докато едно определено събитие ще може да се наблюдава на нея! Кой сред огромната тълпа на странниците, които крачат ден и нощ, изкачват прашни хълмове и пресичат безкрайни равнини, запътени през сушата и през моретата, появяват се и изчезват така загадъчно, за да се срещнат и да си повлияят един на друг — кой от цялото това мнозинство, без дори да подозира докъде ще стигне, кой вървеше сега насам?
Времето ще ни покаже. Към почетния пост и към стълба на унижението, към генералския лампаз и палката на барабанчика, към надгробната плоча на благородника в Уестминстърското абатство и към моряшкия саван в дъното на океана, към митрата, сиромашкия приют, към министерското кресло и примката на бесилото, към трона и към гилотината — към всяко от тях някой крачи по широкия друм; но много са разклоненията му и само времето ще ни покаже по кое от тях ще свърне всеки пътник.
В един зимен следобед по здрач на мисис Флинтуинч, която през целия ден не се бе чувствувала добре, й се присъни следният сън:
Стори й се, че се намира в кухнята и докато чака чайника за следобедния чай, топли краката си върху решетката на огнището с пола, запретната до коленете, а огънят, ограден отвсякъде с дебела студена пепел, гори само по средата на скарата. Стори й се, че както си седи така, размишлявайки върху въпроса, дали всъщност за някои хора животът не е доста глупаво изобретение, изведнъж я стряска неочакван шум зад нея. Стори й се, че по същия начин се бе подплашила и миналата седмица и че този шум има тайнствен произход — прилича на шумолене и на три-четири силни удара като забързани стъпки; страх или по-скоро трепет пролази през сърцето й, като че стъпките бяха разтърсили пода, като че ли я бе докоснала ръката на злодей. Тя си каза, че неслучайно е смятала къщата за населявана от призраци, и хукна нагоре по кухненските стълби да търси другите, без дори да си спомня как се е вдигнала от стола.
На мистрис Ефри й се присъни, че като стига до входното антре, вижда вратата на кантората на законния си повелител да зее открехната, а стаята му празна. Тогава отива до разкъртения прозорец в малката стая до пътната врата, за да поуспокои разтуптяното си сърце, като поне през стъклото го срещне с живи същества отвъд и извън вампирясаната къща. Че тогава вижда отразени на стената над портата сенките на двамата умници, които разговарят горе. Че тогава се изкачва по стълбите с обувки в ръка, отчасти за да е по-близо до двамата умници, от които всеки призрак би се стреснал и отчасти за да чуе за какво всъщност може да си приказват.
— Само не се опитвайте да ми налагате глупостите си — каза мистър Флинтуинч. — Няма да ви позволя това.
На мисис Флинтуинч й се присъни, че стои зад вратата, която е леко открехната, и съвсем ясно чува как съпругът й произнася тези смели слова.
— Флинтуинч — отвърна мисис Кленъм със своя обичаен нисък плътен глас, — у вас е влязъл един демон на гнева. Пазете се от него.
— Не ме е грижа един ли е, десет ли са — отговори й мистър Флинтуинч с натъртен тон, в който проличаваше, че колкото по-голямо е числото, толкова по-близо е до истината. — И петдесет да бяха, пак щяха да кажат: не се опитвайте да ми налагате глупостите си, защото няма да ви позволя това — и ще ги накарам да го кажат, все едно дали искат, или не.
— Но какво съм направила, гневни човече? — попита силният й глас.
— Какво сте направили? Хвърлихте се отгоре ми.
— Искате да кажете, че се опитах да ви убедя…
— Не ми слагайте в устата думи, гдето не съм ги казвал — пресече я Джеримая, който се бе хванал за фигуративния си израз с неотстъпен и непоклатим инат. — Исках да кажа, скочихте отгоре ми.
— Аз се опитах да ви убедя — подхвана тя отново, — защото…
— Не позволявам! — извика Джеримая. — Вие се хвърлихте отгоре ми.
— Добре — хвърлих се отгоре ви, злонравни човеко — тук Джеримая се изкикоти, доволен, че е успял да й наложи своя израз, — защото вие днес се държахте с Артър ненужно двусмислено. И аз съм в правото си да се възмущавам от това като проява на недискретност към мен. Може би не сте искали да кажете това…
— Не позволявам! — прекъсна я заядливият Джеримая. — Аз исках да го кажа.
— Май ще ви оставя да си приказвате в монолог, щом предпочитате така — отговори тя след гневна пауза. — Безсмислено е да се обръщам към един припрян и твърдоглав старик, който си е поставил за цел да не ме изслушва.
— А, не, сега и това не позволявам — пресече я Джеримая. — Не съм си поставял никаква подобна цел. Казах ви, че исках да го кажа. А сега желаете ли да чуете защо съм искал да го кажа, припряна и твърдоглава старице?
— Всъщност връщате ми го с моите собствени думи — отвърна тя, като се бореше с гнева си. — Да.
— Тогава ето защо. Защото вие не му разказахте истината за баща му, а трябваше да му я кажете. Защото, преди да избухнете заради самата себе си, която сте…
— Млъкни, Флинтуинч! — извика тя с променен глас. — Внимавай да не кажеш някоя излишна дума.
Старикът, изглежда, си помисли същото. Отново настъпи мълчание, а когато пак заговори, той бе променил предишното си място и каза по-меко:
— Та исках да ви кажа защо. Защото, преди да вземете своята част, вие трябваше да приберете частта на Артъровия баща. Артъровия баща! Никога не съм обичал кой знае колко бащата на Артър. Аз прислужвах на чичото на Артъровия баща в този дом, когато Артъровият баща не беше нещо повече от мене — беше дори по-беден, що се отнася до парите — и когато чичо му беше готов да ме направи свой наследник, както направи него. Той гладуваше в гостната, а пък аз гладувах в кухнята; това беше фактическата разлика в нашето обществено положение; деляха ни само няколко стръмни стъпала. Никога не ми е бил симпатичен в ония дни; не ми стана много по-симпатичен и после. Беше нерешителен, колеблив момък, наплашен почти до смърт от най-ранно детство. А когато ви доведе тука вас — жената, която чичо му му беше избрал, достатъчен ми беше един поглед (каква хубава жена бяхте тогава!), за да разбера кой ще е господарят. Оттогава досега вие разчитахте само на себе си. Разчитайте на себе си и сега. Не се облягайте на мъртвите.
— Аз не се облягам — както казвате — на мъртвите.
— Да, но имахте намерение да го сторите, ако не ви се бях опънал — сопна се Джеримая, — и затова се хвърлихте отгоре ми. Не можете да ми простите, гдето ви се опънах. Учудвате се, изглежда, че си губя времето да отдавам справедливост на Артъровия баща, нали? А? Все едно ми е дали ще отговорите, или пък не, защото аз знам, че се учудвате, а пък и вие самата го знаете. Хайде тогава, нека да ви кажа защо го правя. Може да съм чудак по характер, но такъв ми е характерът — не мога да търпя, когато някой си разиграва коня, както си ще. Вие сте упорита жена, умна жена; и набележите ли си веднаж целта, нищо не може да ви отклони от нея. Кой знае това по-добре от мене?
— Нищо не може да ме отклони от нея, Флинтуинч, когато съм се уверила в нейната правота — допълнете това.
— Убедили сте се в нейната правота? Но аз казах, че вие сте най-упоритата жена на света (или поне това исках да кажа), и ако веднаж сте си наумили да оправдаете нещо, което ви е влязло в главата, то много естествено е, че ще го сторите.
— Човече! Аз оправдавам себе си само по правото на божия закон! — извика тя натъртено и от звука, който последва, стана ясно, че удря с ръка по масата.
— Да оставим това сега — спокойно отговори Джеримая. — Сега няма да разискваме тия въпроси. Все едно как е, но вие си преследвате своите цели и карате всичко да коленичи пред тях. Аз обаче няма да коленича пред тях. Бил съм ви верен, полезен съм ви бил и съм привързан към вас. Но аз няма да позволя и не искам да позволя, и никога не съм позволявал, и никога не ще позволя да ме потискате. Сразете всички останали и ще ви поздравя. Странността на моя характер, госпожо, е в това, че не позволявам да ме изяждат жив.
Много вероятно в това да беше и разковничето на тяхното разбирателство. Доловила колко силен е характерът на мистър Флинтуинч, мисис Кленъм, изглежда, бе сметнала, че ще може да извлече полза от един съюз с него.
— Достатъчно и предостатъчно по този въпрос — мрачно заяви тя.
— Освен ако отново не се хвърлите отгоре ми и тогава бъдете сигурна, че отново ще чуете същите думи — откликна упоритият мистър Флинтуинч.
На мистрис Ефри й се присъни, че при тези думи нейният повелител започва да снове из стаята, изглежда, за да се успокои, и тя избягва; ала понеже той не излиза от стаята, докато тя стои известно време заслушана и разтреперана в мрачното входно антре, тя отново се промъква горе, примамена както преди, от привиденията и любопитството си, и отново се свива зад вратата.
— Запалете свещта, ако обичате, Флинтуинч — чу тя гласа на мисис Кленъм, която очевидно желаеше да възвърне нормалните отношения. — Наближава време за чая. Не искам, като дойде малката Дорит, да ме завари на тъмно.
Мистър Флинтуинч бързо запали свещта и като я постави върху масата, каза:
— Какво смятате да правите с малката Дорит? Вечно ли ще идва да работи тук? Вечно ли ще идва за чая? Вечно ли ще идва и ще си отива оттук все по същия начин?
— Не ви ли е срам да повтаряте това „вечно“ на една саката като мен? Нима не ни откъсват като цвят в полето и нима аз не съм повалена от косата още преди много, много години? Кажете — откога лежа тук и чакам да ме приберат в плевника?
— Да, да! Но откакто вие лежите тук — съвсем не мъртва, не, съвсем не мъртва, — стотици деца и младежи, цъфтящи жени, здрави мъже и какви ли не още са покосени и отнесени; а пък вие сте си все тук, както виждате, и почти никак не сте променена. И на вас, и на мен ни остава може би още много време. А като казвам „вечно“, аз искам да кажа (макар и да не съм поет) през цялото наше време. — Мистър Флинтуинч даде това обяснение с голямо спокойствие и също тъй спокойно зачака отговор.
— Дотогава, докато малката Дорит е прилежна и работлива и се нуждае от нищожната помощ, която мога да й дам, и докато я заслужава; дотогава, предполагам, докато не се оттегли по свое желание, тя ще продължава да идва тук, ако още съм жива.
— Само това ли? — обади се Флинтуинч, поглаждайки устата и брадата си.
— А какво повече от това? Какво повече трябва да има? — избухна рязко тя.
На мисис Флинтуинч й се присъни, че в продължение на една-две минути те остават вгледани един в друг над фитила на свещта и у нея остана убеждението, че се взират втренчено един в друг.
— Дали случайно ви е известно, мисис Кленъм, къде живее тя? — запита тогава законният повелител на Ефри почти шепнешком и с едно особено натъртване, което никак не подхождаше за обикновените думи, изречени от него.
— Не.
— А искате ли — дали бихте искали да научите? — запита Джеримая с такова настървение, сякаш се готвеше да се нахвърли върху й.
— Ако ми се щеше да зная, вече щях да знам. Нима не бих могла да я попитам, когато поискам?
— Значи, не искате да знаете, така ли?
— Не искам.
След като въздъхна дълго и многозначително, мистър Флинтуинч каза с предишното натъртване:
— Защото аз случайно — не забравяйте това! — открих къде.
— Където и да живее тя — прекъсна го мисис Кленъм с равен твърд глас, като отделяше всяка дума така ясно, сякаш я четеше от различни парчета метал, които вземаше едно по едно, — където и да живее, тя пази жилището си в тайна и аз винаги ще пазя нейната тайна от себе си.
— А всъщност много е възможно да не сте се и запитвали за това, нали? — отвърна Джеримая и думите се изплъзнаха от него някак изкривени, сякаш бяха приели неговата крива форма.
— Слушайте, Флинтуинч! — каза неговата господарка и съдружничка с такъв пристъп на енергия, че Ефри се стресна. — Защо ме нервирате? Погледнете тази стая. Ако за мен, в продължителната ми болест сред тези четири стени — аз не се оплаквам, че съм заболяла, знаете, че никога не се оплаквам, — но ако в дългата ми болест за мен е някаква утеха, че изолирана от всяка приятна промяна, аз съм изолирана и от някои неща, които бих желала да не научавам, защо тъкмо вие от всички хора ми завиждате за тази ми утеха?
— Не ви завиждам за нищо — отговори Джеримая.
— Тогава замълчете. Замълчете. Нека малката Дорит пази тайната си от мен, пазете я от мен и вие. Нека идва и си отива неследена и неразпитвана. Оставете ме да страдам и да получа облекчението, което състоянието ми заслужава. Толкова много ли искам, че ме измъчвате като някакъв зъл дух?
— Аз само ви попитах нещо. Това е.
— Аз пък ви отговорих. Замълчете. Замълчете. — При тези думи колелата на инвалидния стол се повлякоха по пода и звънецът на Ефри рязко издрънча.
По-изплашена в момента от съпруга си, отколкото от тайнствените шумове в кухнята, Ефри се промъкна обратно колкото можеше по-тихо и по-бързо, спусна се по кухненските стълби почти така светкавично, както ги бе изкачила, зае мястото си пред огнището, запретна отново полата си и най-после метна престилката над главата си. Звънецът звънна повторно, сетне още веднъж, а после зазвъня непрестанно; но въпреки това настойчиво повикване Ефри продължаваше да седи под престилката си и да идва на себе си.
Накрая мистър Флинтуинч се смъкна по стъпалата към входното антре, като мърмореше и подвикваше „хей, Ефри!“ на всяко стъпало. Но тъй като Ефри все още се спотайваше под престилката, той преплете крака по кухненската стълба със свещ в ръка, доближи до нея, отметна престилката й и я събуди.
— О, Джеримая! — извика Ефри, събуждайки се. — Как ме стресна!
— Ама ти какво правиш, жено? — попита Джеримая. — Петдесет пъти ти позвъниха.
— О, Джеримая! — възкликна мисис Ефри. — Аз сънувах!
Припомняйки си предишните й постижения в тази насока, мистър Флинтуинч доближи свещта до главата й, като че ли се готвеше да я подпали за илюминация на кухнята.
— А не знаеш ли, че й е времето за чая? — изсъска той със злобна гримаса и ритна един от краката на стола, върху който седеше мисис Ефри.
— Джеримая! Време за чай ли? Просто не знам какво става с мене. Но нещо толкова ужасно ми се случи, Джеримая, преди да започна да… да сънувам, че сигурно ми е от това.
— Пфу! Поспалана! — изруга я мистър Флинтуинч. — Какви ги дрънкаш?
— Такъв странен шум, Джеримая, и такова странно раздвижване. В кухнята — ей там.
Джеримая вдигна свещника и огледа опушения таван, спусна свещника и огледа влажния каменен под, завъртя се със свещника и огледа изпоцапаните и мръсни стени.
— Плъхове, котки, вода, канали — каза Джеримая.
Мистрис Ефри отхвърляше всяка дума поред с поклащане на главата.
— Не, Джеримая: не го чувам за пръв път. Веднъж ми се случи на горния етаж, а друг път по стълбата, когато идвах от нейната стая в нашата през нощта — нещо като шумолене и трептящо докосване зад мен.
— Ефри, жено моя — мрачно каза мистър Флинтуинч, като доближи носа си до устните й да провери дали не се усеща дъх на спиртни напитки, — ако веднага не приготвиш чая, старо, ще усетиш едно шумолене и едно докосване, които ще те изпратят чак в другия край на кухнята.
Това предсказание накара мисис Флинтуинч да се раздвижи и да се затири нагоре, към стаята на мисис Кленъм. Но въпреки това тя започна да се убеждава, че нещо необикновено става в този мрачен дом. Ето защо тя ставаше много неспокойна, щом залезеше слънцето, и никога не се качваше, нито пък слизаше по стълбите, преди да е наметнала престилката връз главата си от страх да не види нещо.
Вследствие на тези свои страхове от привидения и вследствие на необикновените си сънища от тази вечер нататък мисис Флинтуинч изпадна в едно объркано състояние на ума и голяма част от нашия разказ ще премине, преди да се е подобрила. Поради хаоса на новите й преживелици и представи и понеже всичко, което ставаше наоколо, й се струваше загадъчно, самата тя започна да изглежда загадъчна за околните: и стана толкова непоносима за другите, колкото непоносима изглеждаше за самата нея и къщата, и всичко останало.
Тя още не беше приготвила чая на мисис Кленъм, когато откъм вратата долетя тихото почукване, възвестяващо идването на малката Дорит. Мистрис Ефри се загледа в малката Дорит, която сваляше скромната си шапка във входното антре, и в мистър Флинтуинч, който почесваше брадата си и мълчаливо я наблюдаваше, сякаш очакваше да се случи нещо чудновато, което да й изкара ума или пък да избухне и да разкъса и тримата на малки парчета.
След чая на вратата се разнесе ново почукване и възвести появата на Артър. Мистрис Ефри слезе да му отвори, а той й каза:
— Добре, че си ти, Ефри. Искам да те попитам нещо.
Ефри отговори незабавно:
— За бога, не ме питай нищо, Артър! От страх съм си загубила ума, а на това отгоре и ми се присънват разни неща. Не ме питай нищо! Аз вече не знам кое — кое е и какво — какво е! — И бързо се отдалечи от него, без да приближи повече.
Понеже мистрис Ефри не обичаше да чете, а светлината в тъмната стая не бе подходяща за бродиране, дори да би имала желание за това, тя прекарваше вечерта в полумрака, от който се бе измъкнала за малко в нощта, когато Артър Кленъм се бе завърнал, отдадена на най-невероятни размишления и подозрения по отношение на своята господарка и своя съпруг и на шумовете в къщата. А когато пък се изпълняваха религиозните обязаности, размишленията й отвеждаха погледа на мистрис Ефри към вратата, като че ли очакваше в минути като тези някакъв тъмен образ да се появи оттам и да изпоплаши всичко живо.
Иначе Ефри нито веднъж не каза, нито пък стори нещо, с което да привлече вниманието на двамата умници към себе си по какъвто и да е начин освен понякога — обикновено по времето за лягане, когато внезапно изхвръкваше от тъмния си ъгъл и прошепваше с ужасено лице на мистър Флинтуинч, унесен в своя вестник край малката масичка на мисис Кленъм:
— Ето, Джеримая! Слушай! Какъв е този шум?
Междувременно шумът, какъвто и да беше той, бе стихнал и мистър Флинтуинч просъскваше така, сякаш току-що го е обидила до смърт:
— Ефри, старо, до гуша ми дойде, старо, до гуша ми дойде! Ти пак си сънувала!