Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Малката Дорит
Избрани творби в пет тома. Том 3 - Оригинално заглавие
- Little Dorrit, 1855 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- , 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- MY LIBRARY Editions(2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Fingli(2015)
Издание:
Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3
Английска. Второ издание
ДИ „Народна култура“, София, 1982
Редактор: Жени Божилова
Художник: Филип Малеев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Йордан Зашев
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Charles Dickens. Little Dorrit
Oxford University Press, 1968
Преводач:© Невяна Розева
Преводач © Жени Божилова
Преводач © Надя Сотирова
Дадена за набор: юни 1982 г.
Подписана за печат: ноември 1982 г.
Изляла от печат: декември 1982 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 59,50.
Издателски коли: 49,98.
УИК 51,55
Цена 6,50 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Глава XІV
Увеселението на малката Дорит
Артър Кленъм стана бързо и я видя на вратата. Но ние би трябвало да следим този разказ понякога и през очите на малката Дорит и ще започнем още сега, като опишем как го видя тя.
Малката Дорит надзърна в една полуосветена стая, която й се стори обширна и разкошно обзаведена. Богатски представи за Ковънт Гардън — квартала с прочутите кафенета, където на времето благородници в златоткани одежди и шпаги се спречквали и дуелирали; пищни представи за Ковънт Гардън — квартала, където дори и през зимата има цветя по стрък за гвинея, ананаси по половин кило за цяла гвинея и грах по кесийка за една гвинея; бляскави представи за Ковънт Гардън — квартала с прекрасния театър, където богато облечени дами и господа отиват да гледат чудесни и красиви пиеси, недостижими за бедната Фани и бедния чичо; мрачни представи за Ковънт Гардън — квартала, под чиито сводове нещастните парцаливи деца, край които току-що бе минала и тя, се промъкват и гушат подобно малки плъхове, прехранват се с огризки, свират се едно в друго, за да се стоплят, и са вечно гонени (взрете се в плъховете — малките и големите, о вие, Барнакловци, защото в очите на бога те подяждат нашите основи и скоро ще сгромолясат покривите върху нашите глави!); най-разнообразни представи за Ковънт Гардън — квартала на отминалите и настоящи потайности, любов, изобилие, нищета, красота, грозота, просторни зелени градини и вонящи улични вади; всичко това, объркано в едно, затъмни още повече полутъмната стая, през чийто праг малката Дорит надзърташе смутено.
Отначало на стола пред загасналия огън, а след това извърнат към нея и удивен, че я вижда, седеше господинът, когото тя търсеше. Мургавият, сериозен господин с милата усмивка, тъй искрен и грижовен в отношенията си към другите, в чиято ревностност имаше нещо, което й напомняше за неговата майка, с тази разлика, че тя бе ревностна в своята суровост, а той — в добротата си. Сега той я гледаше с оня внимателен и търсещ поглед, пред който малката Дорит винаги свеждаше очи и пред който те сега се сведоха отново.
— Мое бедно дете! Тук в среднощ?
— Казах малката Дорит, сър, нарочно, за да ви подготвя. Знаех, че много ще се изненадате.
— Сама ли сте?
— Не, сър, взех Меги с мене.
Като сметна, че появата й е вече достатъчно оповестена с това споменаване на името й, Меги се появи от коридора със своята широка усмивка. Но тя веднага скри чувствата си и стана дълбоко сериозна.
— Огънят ми е изгаснал — каза Кленъм, — а пък вие сте… — щеше да каже тъй леко облечена, но се въздържа да произнесе думи, които биха й натякнали за нейната бедност, и вместо това рече: — а пък е толкова студено.
Той премести стола, на който седеше, по-близко до камината и я накара да седне; после бързо донесе дърва и въглища, натрупа ги вътре и огънят лумна.
— Кракът ви е студен като мрамор, дете мое — беше го докоснал, докато се навеждаше на колене да пали огъня, — приближете го до топлината.
Малката Дорит му благодари смутено. Топло било, много било топло! Сърцето го заболя, когато разбра, че тя крие тънките си износени обувки.
Малката Дорит не се срамуваше от старите си обувки. Той знаеше историята й и не това я смущаваше. Малката Дорит се страхуваше, че той ще упрекне баща й, ако ги види; че би могъл да си помисли: „Днес той си похапна чудесно, а оставя бедното създание на благоволението на студените плочи!“ И през ум не й минаваше, че това ще е един справедлив упрек; тя просто знаеше от опит, че подобни укорителни мисли минаваха през ума на хората. И на това се дължеше до голяма степен нещастието на нейния баща.
— Преди да заговоря за друго — започна малката Дорит, седнала пред бледия огън и вдигнала отново очи към лицето, което с изражението си, съчетало интерес, съчувствие и покровителство, й се струваше неразгадаема, непосилна за нея загадка, — бих ли могла да ви кажа нещо, сър?
— Да, мое дете.
Сянка на тъга премина през лицето й от това, че той непрестанно я наричаше дете. Тя се изненада, че той го забеляза и че изобщо можеше да се замисля над толкова незначително нещо; но той направо каза:
— Щеше ми се да ви назова с добра дума, а за друга не се сетих. Но понеже току-що се нарекохте с името, което са ви дали при майка ми, и понеже това е името, с което си мисля за вас, позволете и аз да ви наричам малка Дорит.
— Благодаря ви, сър, това ще ми е по-приятно от всичко друго.
— Малка Дорит.
— Малка майка, майчица — поправи го Меги, която задремваше.
— То е все същото, Меги — отвърна Дорит, — все същото.
— Все същото ли е, майко?
— Същото.
Меги се засмя и изведнъж захърка. За слуха и погледа на малката Дорит тази недодялана фигура и този недодялан звук бяха много приятни. Радостна гордост от нейното голямо дете се четеше в очите й, когато отново срещнаха погледа на сериозния мургав господин. Тя се запита какво би могъл да си мисли той, когато наблюдава Меги и нея. Помисли си какъв добър баща би могъл да бъде. Как с подобен поглед би могъл да се радва на своята дъщеря.
— Онова, което исках да ви кажа, сър — започна малката Дорит, — то е, че брат ми е на свобода.
Артър изяви радостта си и надеждата, че сега Пит ще се поправи.
— И онова, което още исках да ви кажа, сър — продължи малката Дорит с треперещо тяло и разтреперан глас, — то е, че аз не знам чие великодушие го освободи — нямам право да питам, нямам право да науча и никога не ще мога да поблагодаря на този господин от цялото си благодарно сърце!
— А той може би не се нуждае от благодарности — каза Кленъм. Най-вероятно е той самият да изпитва благодарност (и то основателно), загдето е имал средствата и възможността да й направи тази малка услуга — на нея, която напълно заслужава повече.
— И онова, което исках още да кажа, сър — продължи малката Дорит, като трепереше все повече и повече, — то е, че ако го познавах, а може и да го познавам, аз бих му казала, че той никога, никога, никога не ще може да разбере колко дълбоко съм трогната от добротата му и колко ще се трогне моят баща. И онова, което исках да кажа, сър, то е, че ако го познавах, а може и да го познавам — но аз не го познавам и никога не бива да го знам — зная това! — аз бих му казала, че никога вече не ще си легна да спя, без да съм се помолила на небесата да го благословят и възнаградят. И ако го познавах, а може да го знам, ще падна на колене пред него, ще взема ръката му и ще я целуна, и ще го помоля да не я оттегля, а да я остави — да позволи благодарните ми сълзи да паднат върху нея, защото нямам с какво друго да му се отплатя!
Малката Дорит бе доближила ръката му до устните си и сигурно щеше да коленичи, но той нежно я спря и я сложи да седне. Очите й, тонът на гласа й му бяха поблагодарили много повече, отколкото тя можеше да си представи. Той едва бе в състояние да изрече с обичайното си спокойствие:
— Хайде, хайде, малка Дорит, успокойте се! Ще приемем, че наистина познавате този човек, че искате да сторите всичко, което казахте, и че то е вече сторено. А сега, кажете ми — на мен, който съм съвсем различно лице, който не съм нищо друго освен приятел, потърсил вашето доверие, — кажете, защо сте излезли в среднощ и какво ви води тъй далече из града в този късен час, мое крехко, нежно — той насмалко не каза отново дете, — моя малка Дорит!
— Тази вечер Меги и аз ходихме в театъра, където играе сестра ми — отвърна малката Дорит, кротко преодолявайки присъщата й стеснителност.
— Ех, ама какво райско място — внезапно се намеси Меги, която, изглежда, притежаваше способността да заспива и да се събужда, когато пожелае. — Почти също като болница. Само че нямаше пилешко.
При тези думи тя се понамести и отново заспа.
— Отидохме там — продължи малката Дорит и погледна своята питомка — защото понякога ми се ще да се уверя със собствените си очи, че сестра ми върви добре; и ми се иска да я видя там, когато нито тя, нито чичо ми знаят, че съм в салона. Вярно, твърде рядко ми се отдава такава възможност, защото, когато не съм на работа, съм край татко, а дори и когато съм на работа, все бързам да се прибера в къщи при него. Но тази вечер аз му казах, че съм уж на някакво увеселение.
Когато направи това колебливо признание, тя вдигна поглед към Кленъм и тъй ясно разчете израза на лицето му, че веднага отговори:
— О, не, разбира се! Никога в живота си не съм била на увеселение!
Тя замълча под внимателния му поглед и след това додаде:
— Надявам се, че в това няма нищо лошо. Щях да бъда съвсем безполезна, ако понякога не поскривах нещо от истината.
Тя се страхуваше, че той я обвинява мислено за хитростите, с които успяваше да се грижи за тях, да мисли за тях, да ги наглежда, без те да знаят, без да й благодарят; да търпи дори натяквания, че не правела достатъчно за тях. А всъщност онова, което владееше мисълта му в момента, беше тази малка фигурка с голямата си цел, с леките износени обувки, с тънката дрешка и с милата си лъжа — че отивала да се весели и забавлява. Той запита къде би трябвало да се състои това измислено увеселение. В едно от местата, където работела, отвърна, поруменявайки, малката Дорит. Тя обяснила много бегло, колкото да успокои баща си. Баща й предположил, че нямало да е някакво кой знае какво увеселение — така си бил помислил, и то с основание. Тя за миг се вгледа в шала, с които бе наметната.
— Това е първата вечер, в която излизам от къщи — продължи малката Дорит. — Лондон ми се струва толкова грамаден, толкова безлюден и толкова страшен! — В очите на малката Дорит неговата безкрайност под черното небе изглеждаше ужасна; тя потръпна, произнасяйки тези думи.
— Но не за това съм дошла да ви безпокоя, сър — рече тя, преодолявайки стеснителността си с познатото кротко усилие. — Една приятелка на сестра ми — една дама, за която тя ми разказа и с това ме разтревожи — ето истинската причина да изляза от дома. А понеже бях навън и понеже минах (нарочно) край жилището ви, и понеже видях, че вътре свети…
Не за пръв път! Не, не за пръв път. В очите на малката Дорит този прозорец бе светил като далечна звезда и през други нощи. Тя се бе отклонявала от пътя си, изморена и отрудена, за да го погледа и да си помисли за сериозния мургав господин, дошъл отдалече, който се бе отнесъл с нея като приятел и покровител.
— Има три неща, които ми се искаше да кажа, ако ви намеря сам и ако бих могла да се кача при вас — продължи малката Дорит. — Първо, онова, което вече се опитах да кажа, но никога не ще успея — никога не ще мога…
— Шт, шт! То е вече сторено и свършено. Да преминем на второто — прекъсна я Кленъм, опитвайки с усмивка да я успокои, разбутвайки огъня и побутвайки към нея на масата виното, бисквитите и плодовете.
— Струва ми се — това е второто нещо, сър, — струва ми се, че мисис Кленъм е открила моята тайна и сигурно вече знае откъде идвам и къде се връщам. Искам да кажа — къде живея.
— Тъй ли! — възкликна Кленъм. А след като поразмисли, запита защо смята така.
— Струва ми се — обясни малката Дорит, — че мистър Флинтуинч ме е проследил.
— А защо — попита Кленъм, като извърна поглед към огъня, сви вежди и отново се замисли, — защо смятате така?
— На два пъти го срещнах. И двата пъти близко до дома. И двата пъти вечер, когато се прибирах. И двата пъти ми се стори (но възможно е да греша), че срещата ни не беше случайна.
— Той каза ли нещо?
— Не, само кимна и наклони глава на една страна.
— Дяволите да я вземат тази негова глава — промълви Кленъм замислено, все тъй загледан в огъня, — тя вечно е на една страна.
Той стана, предложи й да пийне малко вино и да похапне — задача, трудна за постигане, защото тя бе много стеснителна и срамежлива — и после замислено каза:
— Забелязвате ли промяна в отношението на майка ми към вас?
— Никаква. Тя се държи по същия начин. Питам се дали не е по-добре да й разправя за себе си. Питам се дали би трябвало — искам да кажа, дали вие бихте желали да й разправя. Питам се — каза малката Дорит, погледна го умолително и бавно сведе поглед пред неговия, — питам се дали бихте ме посъветвали какво да сторя.
— Малка Дорит — започна Кленъм; това обръщение бе започнало да заменя — за тези двамина тук — стотици мили думи в зависимост от интонацията и връзката, с която бе употребено, — малка Дорит, не правете нищо. Аз ще поприказвам с моята стара приятелка, мисис Ефри. Не правете нищо, малка Дорит, само се подкрепете с това, което има на масата. Моля ви.
— Благодаря, не съм гладна. Нито ми се пие — додаде малката Дорит, когато той внимателно премести чашата й пред нея. — Може би Меги би взела нещичко.
— След малко ще напълним джобовете й с всичко, което е тук — каза Кленъм. — Но преди да я събудим, ще трябва да ми кажете третото нещо.
— Да. Нали няма да се обидите, сър?
— За нищо на света, обещавам.
— Ще прозвучи странно. Просто не знам как да го кажа. Не си мислете, че е неразумно или пък неблагодарно от моя страна — продължи малката Дорит и отново още повече се развълнува.
— Не, не, не. Уверен съм, че ще е нещо в реда на нещата и съвсем правилно. Знам, че ще го разбера както трябва, каквото и да е то.
— Благодаря. Нали пак ще дойдете да посетите баща ми?
— Да.
— Нали бяхте така добър и внимателен да му пишете, че ще го посетите утре?
— О, но това е дребна работа! Да.
— Можете ли да отгатнете какво ще ви помоля да не правите — промълви малката Дорит, стисна здраво ръце една в друга и го погледна така, че в очите й пролича дълбоката искреност на молбата й.
— Струва ми се, че мога. Ала възможно е и да греша.
— Не, не грешите — отвърна малката Дорит и поклати глава. — Ако нуждата ни е толкова голяма, че не можем без тях, аз ще ви поискам сама.
— Добре, добре.
— Не го насърчавайте да си иска сам. Правете се, че не го разбирате, ако наистина поиска. Не му давайте. Спасете го и му спестете това унижение и тогава и вие самият ще можете да го уважавате повече.
Кленъм, също смутен от сълзите, проблясващи в развълнуваните й очи, отвърна, че нейното желание ще бъде свято за него.
— Вие не го познавате — каза тя. — Вие наистина не го познавате. А и как да го познавате, милия човек, като го виждате такъв, какъвто е днес, като не сте го опознали отблизо, както мен! Вие сте тъй добър към нас, тъй деликатно и истински добър, че на мен ми се иска да мислите само най-хубавото за него. И не мога да понеса мисълта — проплака малката Дорит, закривайки сълзите си с ръце, — не мога да понеса мисълта, че от всички тъкмо вие ще го видите в единствените му мигове на падение!
— Моля ви — прекъсна я Кленъм, — не се отчайвайте така. Моля, моля ви, малка Дорит! Нали се разбрахме!
— Благодаря, сър. Благодаря ви! Опитвах се да премълча това; но то бе в мисълта ми ден и нощ; а когато разбрах със сигурност, че отново ще дойдете, реших да ви говоря. Не защото се срамувам от него — бързо изтри сълзите си тя, — а защото го познавам по-добре от всички, защото го обичам, защото се гордея с него.
Облекчена от този товар, малката Дорит притеснено се разбърза да си върви. Меги беше вече съвсем будна и здравата похапваше от плодовете и сладкишите с възхитени възгласи, а Кленъм успя да ги задържи още, като й наля една чаша вино, която тя изпи на шумни глътки, след всяка глътка слагаше ръка на гърлото си и задъхано, с ококорени очи повтаряше:
— Ех, ама че чудно! Ама че болнично!
Когато привърши с виното и с възхвалите, той я накара да напълни кошницата си (тя не мърдаше без своята кошница) с всички лакомства от масата и да не остави нито трохичка там. Радостта на Меги от подаръците и радостта на нейната майчица от радостта на Меги беше един наистина щастлив завършек на тъжния разговор.
— Но вратите сигурно отдавна са затворени — сети се изведнъж Кленъм. — Къде отивате?
— Ще отида в стаята на Меги — успокои го малката Дорит. — Ще бъда на сигурно, на безопасно място.
— Аз ще ви заведа дотам — каза Кленъм. — Не мога да ви пусна сама.
— Не, моля ви, оставете ни да си вървим сами. Моля ви! — замоли го малката Дорит.
Молбата й бе изречена тъй убедително, че Кленъм не посмя да й се натрапва; още повече защото предположи колко жалко е жилището на Меги.
— Хайде, Меги — весело я подкани малката Дорит, — ще се оправим много добре — нали знаем пътя, Меги?
— Да, да, майчице, знаем пътя — засмя се Меги. И те си отидоха. На вратата малката Дорит се спря само да каже: „Бог да ви благослови!“ Каза го съвсем тихичко, но може би горе гласът й е долетял по-ясно, отколкото песента на цял катедрален хор.
Артър Кленъм ги изчака да завият зад ъгъла, преди да ги последва от разстояние — не защото желаеше да се набърква повторно в тайните на малката Дорит, а защото искаше да се успокои, че са стигнали невредими до познатия й квартал. Тя изглеждаше толкова мъничка, толкова крехка и беззащитна в мрачната влажна нощ, забързана в тромавата сянка на своята питомка, че му се прииска — както бе изпълнен със съчувствие и както си я мислеше за дете, захвърлено сред този груб свят, — прииска му се да я вземе в прегръдките си и да я отнесе до края на нейния път.
Скоро тя стигна до голямата улица, на която се намираше Маршалси, и там той ги видя да забавят ход и да свиват в една странична пресечка. Той спря, разбра, че няма право да продължава нататък, и бавно ги остави. Беше сигурен, че ще намерят подслон до сутринта; и чак много, много след това научи истината.
Когато стигнаха пред една бедна къщичка, потънала в мрак, и като не чуха никакъв звук отвътре, малката Дорит каза:
— Меги, това жилище е хубаво за тебе и не бива да дразним хората. Затова ще почукаме само два пъти, и то тихичко; и ако не успеем да ги събудим, ще трябва да се разхождаме до разсъмване.
Веднаж почука малката Дорит, почука внимателно и се ослуша. Повторно почука малката Дорит, почука внимателно и се ослуша. Всичко си остана затворено и притихнало.
— Меги, ще трябва да сторим най-доброто, което остава, миличка. Трябва да потърпим и да дочакаме деня.
Беше студена, тъмна нощ, излязъл бе влажен вятър, когато те отново стигнаха до голямата улица и чуха как часовникът удря един и половина.
— Само след пет часа и половина — успокои я малката Дорит — ще се приберем у дома.
А щом се споменаваше домът, какво по-естествено от това да се отиде до него, когато той бе тъй близо? Те стигнаха до затворените порти и надникнаха през железните пръчки в двора.
— Надявам се, че е заспал дълбоко и не се тревожи за мен — каза малката Дорит, като целуна едно от железата.
Портата й беше тъй позната и тъй близка, че те оставиха кошницата на Меги в ъгъла, седнаха върху нея и се сгушиха една до друга. Докато улицата оставаше празна и тиха, малката Дорит не изпитваше никакъв страх; но ако чуеше приближаващи стъпки или пък ако видеше някаква сянка да се движи между две улични лампи, тя се стряскаше и прошепваше:
— Меги, някой идва. Да бягаме!
Тогава Меги бързо или бавно се събуждаше, те обикаляха наоколо и после пак се връщаха.
Дотогава, докато похапването беше за нея новост и забавление, Меги се държеше доста прилично. Но когато това премина, тя започна да се дразни от студа, да трепери и да хленчи.
— Скоро ще се свърши, мила — успокояваше я търпеливо малката Дорит.
— О, да, на теб ти е лесно, майчице — отвръщаше й Меги, — но аз съм едно бедно дете едва на десет години.
Най-сетне в нощната доба, когато улицата притихна съвсем, малката Дорит положи тежката глава на гърдите си и я приспа. И тъй остана тя край самотната порта; загледана в звездите и в лудия бяг на облаците — танците на увеселението на малката Дорит.
— Ах, защо това не беше истинско увеселение! — каза си тя, докато седеше там. — Защо не беше светло, топло и красиво, защо това не беше нашият дом, защо моят мил татко не му бе господар и никога да не бе пристъпвал зад тези стени! И мистър Кленъм да беше един от гостите ни и да танцуваме под звуците на чудесната музика и да бяхме весели и безгрижни! Питам се… — Пред нея се разкриха такива чудеса, че тя се загледа в звездите съвсем объркана; докато Меги отново започна да се оплаква и поиска да станат и да повървят.
Стана три часът, удари три и половина, когато бяха преминали над Лондонския мост. Чули бяха шума на прилива над бреговете; взирали се бяха занемели надолу през тъмните изпарения към реката; видели бяха малките петна от осветена вода — отраженията на лампите от моста, които проблясваха като дяволски очи, излъчващи вина и загадъчност. Притичвали бяха край бездомници, сгушени по ъглите. Бягали бяха от пияници. Плашили се бяха от дебнещи мъже, които си подсвиркваха и махаха един на друг от съседните улици или тичаха колкото им държат краката. Макар тя да напътствуваше и да водеше, малката Дорит за пръв път бе облагодетелствувана от детинския си вид и се преструваше, че следва и се осланя на Меги. И неведнаж нечий глас, долетял от група пияници или скитници, пресичащи пътя им, подвикваше на останалите да „оставят жената и детето да минат напред“.
И тъй, жената и детето преминаваха напред и продължаваха нататък, докато от часовниковите кули прозвъня пет часът. Те бавно се движеха на изток и вече очакваха първите лъчи на зората, когато една жена тръгна подире им.
— Какво правиш ти с това дете? — запита тя Меги.
Беше млада — твърде млада, за да бъде навън в този час, — а не беше нито грозна, нито зла на вид. Говореше грубо, но гласът й беше нежен, звучеше дори мелодично.
— Ами ти какво правиш със себе си? — отвърна Меги, защото не се сети за друг отговор.
— Не можеш ли да видиш, без да ти кажа?
— Виждам, ама не разбирам — каза Меги.
— Погубвам се. А сега, като ти отговорих, отговори ми и ти. Какво правиш с това дете?
Предполагаемото дете стоеше с наведена глава и се притискаше о Меги.
— Бедничкото! — каза жената. — Толкова ли си безчувствена, че го държиш по ледените улици в това лошо време? Нямаш ли очи да видиш колко нежна и слабичка е тя? Нямаш ли жалост (то се вижда, че нямаш) към тази студена и трепереща ръчичка?
Тя бе пристъпила напред и бе взела ръката между своите ръце, за да я стопли.
— Хайде, дай една целувка на едно бедно, загубено същество, миличко — каза жената и наведе лице, — целуни ме и кажи къде те води.
Малката Дорит се обърна към нея.
— О, боже мой! — отдръпна се тя. — Но ти си била жена!
— Нищо от това — каза малката Дорит и стисна една от ръцете, които я бяха пуснали. — Аз не се плаша от теб!
— А би трябвало да се уплашиш — отвърна тя. — Нямаш ли майка?
— Не.
— А баща?
— Да, и то чудесен баща.
— Върни се при него и се страхувай от мене. Пусни ме да вървя. Лека нощ.
— Аз трябва да ти поблагодаря. Позволи ми да ти говоря, сякаш наистина съм дете.
— Не можеш — каза жената. — Ти си добра и невинна; но въпреки това не можеш да ме преценяваш с очите на дете. Не бих те докоснала, ако знаех, че не си дете. — И с един странен, див вик тя отмина.
Деня го нямаше още в небето, но в кънтящите настилки на улиците той вече бе дошъл; ехтяха фургони, каруци и екипажи; тропаха работници, тръгнали към своята работа; скърцаха кепенци на магазини; пренасяха се стоки към пазарите; шумяха лодките край речния бряг. Настъпващият ден се чувствуваше в отслабналия блясък на уличните лампи, чийто цвят бе по-блед от обикновено; настъпващият ден личеше по засилената острота на въздуха, в бавната смърт на нощта.
Те отново се върнаха към портата, готови да чакат там, докато я отворят; но въздухът беше толкова суров и студен, че малката Дорит, влачейки полузаспалата Меги, продължи да се движи. Като минаха покрай църквата и като видя, че вътре свети и вратата е отворена, тя изкачи стъпалата и надникна.
— Кой е? — извика някакъв набит старец, който тъкмо си нахлупваше нощната шапка, сякаш се готвеше да си легне в някоя от гробниците.
— Една незначителна личност, сър! — успокои го малката Дорит.
— Стой! — извика мъжът. — Чакай да те погледна!
Това я накара да спре, да се обърне и да застане пред него със своята питомка.
— Тъй си и помислих — каза човекът. — Аз тебе те познавам.
— Често сме се виждали — потвърди малката Дорит, когато разпозна в него клисаря или слугата, или какъвто там беше, — виждали сме се, когато съм идвала на църква.
— Нещо повече, ти си записана в нашия регистър при своето раждане; ти си един от нашите куриози.
— Така ли? — възкликна малката Дорит.
— Ами да! Като дете на… всъщност я ми кажи, как си се измъкнала навън толкова рано?
— Заключиха ни снощи отвън и сега чакаме да влезем.
— Сериозно ли говориш? И още цял час има, докато отворят. Я бързо влезте в канцеларията. Вътре гори огън заради бояджиите. Чакам бояджиите, иначе нямаше да съм тук толкова рано. Един от нашите куриози не бива да мръзне, когато можем да го стоплим и приютим. Елате.
Той беше добър, мил старец и след като стъкна огъня в канцеларията, огледа рафтовете с регистрите, за да намери тома, който търсеше.
— Ето те и тебе, погледни — каза той, като го смъкна и разлисти страниците. — Ето тук ще се намериш. Еми, дъщеря на Уилям и Фани Дорит. Родена в затвора Маршалси, в енорията Сент Джордж. А ние разправяхме на посетителите, че ти живееш там, без да си го напущала нито за една нощ. Вярно ли е?
— Вярно беше до снощи.
— Господи! — Но оглеждайки я с възхитен поглед, той видя нещо друго, а именно:
— Жал ми е да забележа все пак, че си прималяла и изморена. Остани. Ще донеса няколко възглавници от църквата и ти, и твоята приятелка ще полегнете пред огъня. Не се страхувай — ще отидеш при баща си, щом отворят вратите. Аз ще те повикам.
Скоро той донесе възглавниците и ги нареди на пода.
— Ето на̀, готово. Не, не си прави труд да ми благодариш. И аз имам дъщери. И макар че те не са родени в затвора Маршалси, можеха да бъдат родени и там, ако и аз бях — какъвто съм си доверчив — като твоя баща. Почакай. Трябва да подложа нещо под възглавницата, за да ти е високо на главата. Ето погребалния регистър. Много подходящо! В него се намира мисис Бенгъм. Но онова, което интересува хората в тези книги, е не кой е вписан вътре, а кой не е вписан — чий ред наближава и кога. Това е то интересният въпрос.
И като поглеждаше насърчително към импровизираната от него възглавница, той ги остави да си почиват. Меги вече похъркваше, а скоро и малката Дорит заспа, положила глава върху неразгадаемата книга на Съдбата, неразтревожена от загадъчните й бели листа.
Ето, такова беше увеселението на малката Дорит. Срамът, пустотата, мизерията и самотата на голямата столица; влагата, студът, бавно изнизващите се часове, забързаните облаци на тъмната нощ… Такова беше увеселението, от което малката Дорит се прибра измъчена у дома си в една дъждовна утрин.