Харуки Мураками
1Q84 (78)

Тридесета глава
(Тенго): Ако не се лъжа

От парка излязоха на главната улица и спряха едно такси. Аомаме нареди на шофьора да ги закара по шосе 246 до Сангенджая.

Едва сега Тенго забеляза облеклото й: светло манто, прекалено тънко за през зимата, пристегнато с колан. Под него — добре скроено зелено костюмче с къса тясна пола. Чорапи и впечатляващи обувки на висок ток. Черна кожена чанта през рамото й, май пълна и доста тежка. Никакви ръкавици, нито шал. Никакви пръстени, огърлици и обици. Ни най-малкия намек за парфюм. Всичко му се видя абсолютно естествено — и онова, което носеше, и останалото, което липсваше. Не му идваше наум какво можеше да се добави или отнеме от тоалета й.

Таксито се устреми по околовръстен път номер 3 към шосе 246. Движението бе необичайно спокойно. Дълго време след като се качиха, нищо не си казаха. Радиото беше изключено, младият шофьор си мълчеше. Чуваха единствено неспирното монотонно свистене на гумите. Все още стиснала едрата му ръка, Аомаме се облегна на Тенго. Не смееше да го пусне, да не би да не го намери втори път. Нощният град течеше покрай тях като фосфоресциращ прилив.

* * *

— Има няколко неща, които трябва да знаеш — каза след известно време Аомаме. — Не съм сигурна, че ще успея да ти обясня всичко, преди да сме стигнали дотам. Разполагаме с много малко време. Но и с всичкото време на света да разполагахме, пак надали щях да мога да ти обясня.

Тенго леко завъртя глава. Няма нужда всичко да му обяснява отсега. Ако останат някакви празнини, ще ги запълни впоследствие, в движение. Щом става дума за нещо споделено между двама им, мислеше си Тенго — било то празнота за запълване или загадка, неподдаваща се на разгадаване, — и в него ще открие радост, нещо, сродно с любовта.

— Какво е необходимо да знам за теб на този етап? — попита я Тенго.

— Какво поначало знаеш за мен? — отвърна му с въпрос Аомаме.

— Почти нищо — каза Тенго. — Освен че си инструктор в спортен клуб. Че си неомъжена. И че живееш в Коенджи.

— И аз почти нищо не знам за теб — рече Аомаме, — като изключим някои несъществени подробности. Че преподаваш математика в школа за зубрене в Йойоги. Че живееш сам. И че си истинският автор на „Въздушната какавида“.

Тенго я погледна в очите, зяпнал от изненада. Последният факт бе известен само на много малко хора. Да не би и тя да има някаква връзка със сектата?

— Не се тревожи. И двамата сме от една и съща страна — каза Аомаме. — Много време ще ми трябва да ти разправя откъде съм го чула. Но знам, че си написал „Въздушната какавида“ съвместно с Ерико Фукада. И че ние двамата с теб сме попаднали в свят, в който на небето има две луни. И още нещо: бременна съм, и то от теб, ако ме питаш. Това са засега основните неща, които трябва да знаеш.

— Бременна си от мен ли? — На Тенго му беше все едно дали шофьорът ги чува, или не.

— Може и да не сме се виждали от двадесет години — рече Аомаме, — но аз наистина нося твое дете. И ще родя твое дете. Колкото и налудничаво да ти звучи.

Тенго мълчеше. Чакаше я да продължи.

— Помниш ли ужасната гръмотевична буря в началото на септември?

— Много добре си я спомням — отвърна Тенго. — Цял ден прекрасно време, после изведнъж бурен залез със страхотни светкавици. Метростанцията на Акасака-Мицуке се наводни и метрото спря.

Човечетата се размърдват, беше казала Фука-Ери.

— Забременях точно по време на бурята — каза Аомаме. — Без каквито и да било отношения от този род с когото и да било нито през този ден, нито в продължение на няколко месеца преди или след това. — Млъкна и изчака, докато той смели тази реалност, после продължи: — Но съм абсолютно убедена, че стана именно през въпросната нощ. Както съм убедена и че детето у мен е твое. Не мога да го обясня, но знам, че това е самата истина.

А той се сети за странния сексуален акт, който бе осъществил през същата нощ с Фука-Ери. Навън трещеше, едри капки биеха по стъклата. Човечетата наистина бяха много ядосани. А той лежеше по гръб на леглото с изтръпнало тяло, Фука-Ери се бе качила отгоре му, вкарала бе пениса му в себе си и бе изстискала спермата му. Изпаднала в някакъв транс. Със затворени очи от начало до край, сякаш медитираше. С едри, кръгли гърди, но без нито един срамен косъм. И колкото и нереална да му се струваше тази сцена, убеден бе, че наистина се беше случила.

На сутринта обаче Фука-Ери се държеше така, сякаш нямаше никакъв спомен от събитията през отминалата нощ. Или поне се стараеше да създаде у него такова впечатление. Самият Тенго имаше усещането, че е участвал по-скоро в бизнес сделка, отколкото в секс. През бурната нощ Фука-Ери бе използвала тялото му, за да изцеди до последна капка семенната му течност. Тенго и досега не успяваше да се отърси от онова особено чувство. Фука-Ери като да се бе превърнала в съвсем друг човек.

— И аз се сещам за нещо — рече сухо. — Нещо, което на мен ми се случи през същата нощ и което не се поддава на логично обяснение.

Аомаме се взря дълбоко в очите му.

— Навремето — продължи Тенго — смисълът му ми се губеше. Дори и сега не съм съвсем сигурен. Но след като самата ти си забременяла през онази нощ и не намираш друго възможно обяснение, значи, детето у теб е наистина от мен.

Значи, Фука-Ери е била проводникът. Тъкмо тази роля й е била възложена — да служи за проход между Тенго и Аомаме, който да ги свърже физически за ограничен срок от време. Сега Тенго разбра, че истината не може да бъде друга.

— Някой ден ще ти разкажа точно какво ми се случи — рече Тенго, — но все още не разполагам с думи, с които да го обясня.

— Но нали наистина вярваш? Че малкото у мен е твоето дете?

— От цялото си сърце — отвърна Тенго.

— Добре. Само това исках да зная. Щом вярваш, нищо друго не ме интересува. Не ми трябват обяснения.

— Бременна си, значи? — пак попита Тенго.

— Четвърти месец — каза Аомаме и положи дланта му върху корема си.

Тенго се умълча; напъна се да долови признаци на живот. Онова бе още съвсем миниатюрно, но отсега усещаше топлината му с ръката си.

— Закъде сме тръгнали? Ти, аз и малкото.

— За някъде, което не е тук — отговори Аомаме. — Към свят само с една луна. Там, където ни е мястото. Където човечетата нямат власт.

— Кои човечета? — смръщи се Тенго.

— Та нали ти си ги описал най-подробно във „Въздушната какавида“. Как изглеждат, какво вършат.

Тенго кимна.

— В тукашния свят те наистина съществуват — рече Аомаме. — Точно такива, каквито ги описваш.

Докато преработваше „Въздушната какавида“, Тенго бе стигнал до извода, че човечетата са всъщност плод на въображението на едно седемнадесетгодишно момиче. В най-добрия случай — някаква метафора или символ. Сега обаче бе убеден, че човечетата наистина съществуват и притежават реална власт.

— Не само човечетата — поясни Аомаме. — И всичко останало го има в този свят — и въздушните какавиди, и мадзите, и доотите, и двете луни.

— И ти знаеш пътя, по който можем да се измъкнем от този свят?

— Не ми идва наум нищо друго, освен да минем обратно по маршрута, по който дойдох тук. — После се сети да го попита; — Носиш ли със себе си ръкописа на новия си роман?

— Тука е — потупа Тенго преметнатата през рамото му червеникавокафява чанта. Но това не му попречи да се запита: Тя пък откъде знае?

— Ей така, знам — усмихна му се несигурно Аомаме.

— Ти май доста работи знаеш — каза Тенго.

За пръв път я виждаше усмихната. Съвсем слаба усмивка, но от нея усети преместването на приливите по цялата земя. Усети го с тялото си.

— Пази го — рече Аомаме. — Много ще ни е нужен.

— Ще го пазя.

— Дошли сме в този свят, за да се срещнем. При все че не сме го съзнавали, в това е смисълът на идването ни тук. С какво ли не сме се борили и двамата: с куп неща, които са ни се стрували безсмислени, понякога и необясними. Странни неща, жестоки, тъжни. Понякога дори красиви. От нас се е искало да се заречем в нещо — и сме го сторили. Прекарали са ни през най-тежки изпитания и сме ги преодолели. И сме успели да постигнем целта, заради която сме били тук. Но опасността вече надвисва над нас. На тях им е нужна доотата, която нося у себе си. Знаеш, предполагам, какво означава доота.

Тенго пое дълбоко въздух:

— Ти носиш у себе си нашата доота — твоята и моята.

— Не съм запозната докрай с принципа, върху който почива, но факт е, че ми предстои да родя една доота. Посредством някоя въздушна какавида, подозирам, освен ако самата аз не съм въздушната какавида. Тъкмо заради това искат да ни хванат. Да си създадат нова система, чрез която да чуват гласа.

— Но каква е моята роля във всичко това? Ако изобщо ми се полага някаква роля, освен тази да съм бащата на доотата.

— Ти си… — понечи да каже Аомаме, но млъкна. Следващите думи отказваха да излязат. Все още съществуваха определени празноти — празноти, които тепърва щяха да запълват съвместно, с течение на времето.

— Реших да те открия, но не успях — рече Тенго. — Накрая ти мен ме намери. Реално погледнато, аз нищо не съм направил. И всичко ми се струва… как да го кажа… някак си несправедливо.

— В какъв смисъл „несправедливо“?

— Аз на теб много дължа. Но в същото време съм ти бил, общо взето, безполезен.

— Нищо не ми дължиш — отвърна му твърдо Аомаме. — Ти си този, който ме доведе дотук. По един невидим начин. Ние двамата сме едно цяло.

— Струва ми се, че съм виждал тази доота. Или поне онова, което доотата означава. Видях те теб, десетгодишна, да спиш на бледото сияние на една въздушна какавида. И можех да докосна пръстите й. Само веднъж ми се случи.

Аомаме положи глава на Тенговото рамо:

— Никой не дължи нищо на другия. Нищичко. Но едно сме длъжни: да опазим малкото. Те са вече по петите ни. Усещам как ни застигат. Чувам стъпките им.

— Никому няма да ви дам — нито теб, нито малкото. Сега, след като се събрахме, открихме онова, което сме търсили, като сме дошли на този свят. Това място е опасно. Но ти твърдиш, че знаеш къде е изходът.

— Така си мисля — рече Аомаме. — Ако не се лъжа.