Харуки Мураками
1Q84 (76)

Двадесет и осма глава
(Ушикава): А част от душата му

Флуоресцентната лампа на тавана осветяваше тялото на Ушикава. Отоплението беше изключено, а прозорецът — отворен, така че в стаята цареше студ като в хладилна камера. Няколко конферентни маси бяха събрани насред помещението, а отгоре им лежеше по гръб Ушикава. Беше по наполеонки, завит с някакво старо одеяло. А под одеялото коремът му се беше надул като полски мравуняк. Малко парче плат покриваше питащите му отворени очи — очи, които никой не бе успял да затвори. Устните му бяха леко разтворени — устни, през които никога вече нямаше да мине нито дъх, нито дума. Темето му изглеждаше по-плоско, по-загадъчно, отколкото приживе. Бе заобиколено от дебели черни къдрави косми, приличащи на срамни.

Нула номер бе облечен в тъмносиньо ватено яке, а Конската опашка — в кафяво велурено фермерско палто с пухкава яка. И на двамата връхните дрехи им стояха не по мярка, като да бяха грабнали първото попаднало им подръка от ограничен асортимент. И макар че бяха на закрито, бяла пара излизаше на облаци от устата им. Това бяха единствените обитатели на стаята: Нула номер, Конската опашка и Ушикава. На едната стена, току под тавана, имаше три алуминиеви прозореца; единият бе отворен докрай, да се поддържа ниската температура. Освен масите с трупа друга мебелировка липсваше. Съвсем гола, функционална стая. В която дори труп — пък бил той и на Ушикава — бе добил вида на безцветен, обикновен предмет. Никой не говореше. Стаята беше абсолютно тиха. Нула номер го бяха налегнали куп мисли, а пък Конската опашка поначало не приказваше. Потънал в размисъл, Нула номер крачеше напред-назад край масата с тялото на Ушикава. Забавяше темпо само когато стигнеше до стената и му се налагаше да се обърне. Кожените му обувки стъпваха съвсем безшумно по евтиния избелял жълто-зелен мокет. Както винаги, Конската опашка си бе избрал място до вратата и се беше заковал там разкрачен, с изправен гръбнак, втренчен в невидима точка в пространството. Изобщо нямаше вид да е уморен или да му е студено. Че е все още между живите, личеше само по периодичните изблици на ситни примигвания, придружени от белите валма от устата му, докато дишаше.

* * *

По-рано през същия ден в ледената стая се бяха събрали неколцина членове на сектата да обсъдят създалото се положение. Един от висшестоящите членове на Сакигаке бе отпътувал за някъде, та мина цял ден, докато се организират. Съвещанието им беше тайно, затова разговаряха тихо, да не ги чуе някой отвън. През цялото време трупът на Ушикава си лежеше на масата, като мостра на среща на машинопроизводители. Той се беше вкочанил и им се налагаше да изчакат още три дни да премине ригор мортисът и тялото отново да се отпусне. Докато обсъждаха практическите въпроси, всеки един от участниците хвърляше от време на време по някой бърз поглед на Ушикава.

Но през цялата дискусия, дори когато ставаше дума за починалия, никой не усети нещо като отдаване на последна почит или скръб, породена от кончината му. Втвърдилия се къс труп просто им напомняше известни изводи и потвърждаваше някои житейски наблюдения. Нищо повече. Веднъж от минало, времето не може да се върне назад. И ако може да се каже, че времето носи със себе си някаква развръзка, става дума за такава, която се отнася единствено към починалия. Такива изводи и такива разсъждения витаеха из въздуха.

Какво щяха да правят с трупа на Ушикава? Отговорът им бе известен още преди да заприказват. Ушикава бе починал по неестествен път и ако това станеше известно някому, полицията щеше да започне най-подробно разследване, което неизбежно щеше да разкрие връзката му със Сакигаке. Изключено бе да поемат подобен риск. Така че, щом вкочаняването преминеше, щяха да пренесат тайно трупа до промишлената пещ за отпадъци в селището им и да се отърват от него. Съвсем набързо ще се превърне в черен дим и бяла пепел. Димът ще се изгуби в небесата, а пепелта ще я разпръснат по полето да натори зеленчуците. Такава операция бяха провеждали вече няколко пъти под ръководството на Нула номер. И понеже тялото на Вожда се бе оказало възголямо, наложи се да го разфасоват на парчета с верижен трион. Което този път нямаше да им се наложи, тъй като Ушикава бе значително по-дребен. За което Нула номер беше благодарен. Не обичаше кръвта. Независимо дали си имаше работа с живи, или с умрели, предпочиташе до кръв да не се стига.

Началниците му зададоха поредица от въпроси. Кой може да е убил Ушикава? И какво изобщо е търсел Ушикава в оня апартамент в Коенджи? И чакаха отговори от завеждащия охраната, Нула номер, който всъщност не знаеше какво да им отвърне.

Загадъчният мъж (Тамару, разбира се) му се беше обадил по изгрев-слънце във вторник да му съобщи, че тялото на Ушикава се намира в апартамента. Разговорът им бе преминал в практичен, но и завоалиран тон. И щом свърши, Нула номер позвъни незабавно на двама последователи на сектата в Токио. А те се преоблякоха в работни екипи на хамали и се отправиха със закрит ван тойота хай-ейс към апартамента. Убедиха се, преди да влязат, че не им е заложена клопка. Паркираха вана и единият огледа района, но не откри нищо съмнително. Наложително бе да внимават. Току-виж полицията ги чака от засада и ги арестува още с влизането им. Такова нещо не биваше да се допуска в никакъв случай.

Носеха със себе си преносим контейнер, каквито се ползват при пренасянето на покъщнина, и успяха някак си да натикат в него вече вкочанилото се тяло. Понеже беше нощем и навън бе много студено, имаха щастието никой да не ги види. Посветиха известно време на претърсване на апартамента, за да не оставят след себе си никакви улики. Огледаха всеки квадратен сантиметър с електрически фенерчета, но не откриха нищо уличаващо — само храна, малка вентилаторна печка, спален чувал и няколко други вещи от първа необходимост. Боклукът се състоеше най-вече от празни консервени кутии и пластмасови бутилки. По всичко личеше, че Ушикава е наблюдавал тайно някого. Острото око на Нула номер забеляза вдлъбнатинките от триногата в татамито в близост до прозореца, макар да не намериха нито фотоапарат, нито снимки. Явно ги беше прибрал заедно с филмите онзи, който бе отнел и живота на Ушикава. По това, че Ушикава бе по бельо, можеше да се заключи, че е бил нападнат, докато е спял. Нападателят очевидно се бе вмъкнал безшумно в апартамента. И ако се съдеше по прогизналото в урина бельо, доста го бе измъчвал.

Нула номер и Конската опашка лично прекараха тялото с вана до Яманаши. Другите двама останаха в Токио за всеки случай, ако възникнеше нещо ново. През цялото време шофираше Конската опашка. Ванът отби от градската магистрала и пое в западна посока по магистрала Чуо. Още не беше разсъмнало и шосето бе почти празно, но Конската опашка се придържаше стриктно към разрешената скорост. Оставаше само полицията да ги спре, и всичко щеше да отиде на кино. С тия крадени номера и с трупа в контейнера отзад… Никакви приказки нямаше да ги измъкнат от такава ситуация. Двамата мълчаха през целия път.

След като стигнаха призори в селището, един от лекарите на Сакигаке прегледа тялото на Ушикава и потвърди, че смъртта му е била вследствие на задушаване. По врата му обаче липсваха белези от душене. Поради което лекарят предположи, че върху главата му е бил нахлузен плик или нещо от този род, което не оставя следи. Освен това липсваха и охлузвания по ръцете и краката на жертвата — признак да е бил вързан. Нямаше и следи от бой или мъчения. На лицето му нямаше и намек за агония. По-скоро изразяваше пълно объркване, сякаш е задал въпрос, на който е знаел, че няма да получи отговор. Очевидно бе жертва на убийство, но трупът бе забележително непокътнат, което съвсем учуди доктора. Който го бе убил, сигурно след това бе масажирал лицето му, за да му придаде по-кротко, по-естествено изражение.

— Това е работа на истински професионалист — обясни Нула номер на своя началник. — Абсолютно никакви следи. Вероятно и да изпищи не са му дали. Било е посред нощ и един вик от болка е щял да бъде достатъчен, че да го чуе целият блок. Имаме си работа с професионален убиец.

Но какво бе наложило пречукването на Ушикава от професионален убиец?

Нула номер се мъчеше да подбере подходящи думи:

— Според мен господин Ушикава е настъпил по опашката някого, чийто път изобщо не е трябвало да пресича. И изобщо не е осъзнал какво е сторил.

Дали не ставаше дума за лицето, което е убило и Вожда?

— Нямам доказателства, но много неща подсказват, че е така — отвърна Нула номер. — Лично аз ни най-малко не се съмнявам. От друга страна обаче, Ушикава-сан не беше запознат с много аспекти на онова, което става. Поради което смятам, че не им е казал нищо, което да им даде повод да се насочат към нас.

И Нула номер не бе осведомен за всичко ставащо в Сакигаке, но все пак знаеше много повече в сравнение с някакво там външно лице.

Като казваш „професионалист“, имаш предвид, че лицето е свързано с организираната престъпност ли?

— Не, това не е дело нито на якудза, нито на други организирани престъпници — поклати глава Нула номер. — Те не пипат така внимателно, а си падат по по-кръвопролитни деяния. Такава изпипана работа не е в стила им. Убиецът на Ушикава-сан е искал да ни изпрати послание. Да ни съобщи, че има зад гърба си стройна сложна организация и че и най-малкият опит за отмъщение няма да остане без последствия. Тоест — да не си завираме носа там.

Къде „там“?

Нула номер поклати глава:

— И аз не знам какво точно има предвид. Ушикава действаше самостоятелно. На няколко пъти му поисках текущ отчет, но той все се оправдаваше, че не бил събрал достатъчно материал. Имам чувството, че се напъваше първо да събере лично всички факти. Така че само той е бил наясно какво става, когато са го пречукали. Да не забравяме, че Ушикава бе лично подбран навремето от Вожда. И действаше като един вид независим агент. Ненавиждаше всички видове организация. А като се има предвид моето място в йерархията, не бях в състояние да му заповядвам.

Нула номер очевидно държеше да формулира съвсем ясно докъде се простира личната му отговорност. Все пак Сакигаке представляваше една стройна организация. А всяка организация си има нравила, за чието нарушаване могат да те накажат. Така че ни най-малко не желаеше него да изкарат виновен за провала.

И кого е следял Ушикава в този жилищен блок?

— Нямаме представа на този етап. Но би трябвало да се предполага, че става дума за обитател или на самата сграда, или на друг дом в непосредствена близост. Хората, които оставих в Токио, продължават и в момента разследванията си, но засега нищо не са доложили. Може би имат нужда от още време. Като че ли ще е най-добре аз лично да се върна в Токио и да се заема с тази задача.

Нула номер не беше чак толкова убеден в способностите на хората, които беше оставил зад себе си. Бяха предани членове на сектата, но в никакъв случай не можеха да минат за най-острите моливи в моливника. Пък и самият той не им беше разяснил подробно положението. Много по-ефикасно щеше да е да се заеме сам с ръководството им. Смяташе да преровят и офиса на Ушикава, макар че онзи от телефона можеше и там да ги е изпреварил. Началникът му обаче отказа да го пусне да се върне в Токио. Двамата с Конската опашка няма никъде да мърдат до по-нататъшното изясняване на обстоятелствата. Заповядва им го.

Възможно ли е Ушикава да е следял Аомаме?

— Няма начин да е била Аомаме — отвърна Нула номер. — Ако Аомаме живееше там, той незабавно щеше да ни уведоми. И с това задачата му да се изчерпа. Но според мен е наблюдавал някого, който е свързан — или би могъл да е свързан — с местонахождението на Аомаме. Иначе нещата не се връзват.

Значи, докато е наблюдавал този друг човек, някой го е разкрил и се е постарал да го възпре?

— Точно това си мисля — потвърди Нула номер. — Приближил се е към нещо опасно. Вероятно е напипал някоя жизненоважна улика. Ако бяхме възложили следенето на екип, те щяха да се пазят взаимно и сега нещата щяха да са съвсем различни.

Добре, ти разговаря с онзи мъж директно по телефона. Има ли изгледи според теб да се срещнем с Аомаме и да поговорим с нея?

— Не мога да предскажа. Но все си мисля, че шансовете ни за среща ще са минимални, ако Аомаме няма желание да преговаря с нас. Това, разбира се, е мое лично предположение. Всичко зависи от това какво мисли да предприеме тя.

Но тях трябва да ги радва готовността ни да пренебрегнем случилото се с Вожда и да гарантираме нейната безопасност.

— Настояват за повече информация. Защо например държим да се срещнем с Аомаме. Защо се стремим към примирие. И какво точно се надяваме да постигнем в тези преговори.

Фактът, че имат такива въпроси, означава, че не разполагат със сериозни сведения.

— Така е. Но и ние нямаме сериозни сведения за тях. И все още не ни е ясно дори защо са посветили толкова време и усилия на това да осъществят план за убийството на Вожда. Така или иначе, докато чакаме отговора им, сме длъжни да продължим издирването на Аомаме. Дори ако за тази цел настъпим нечия опашка.

Нула номер млъкна за миг, преди да продължи:

— Разполагаме със стройна, плътна организация. За нула време сме в състояние да сглобим екип и да го вкараме в действие. Притежаваме целеустременост и висок дух. Има хора, готови буквално да пожертват живота си при нужда. Но от чисто техническа гледна точка ние сме си само една банда от аматьори. Не притежаваме никаква специализирана подготовка. В сравнение с нас противникът ни се състои от съвършени професионалисти. Знаят какво правят и действат хладнокръвно, без капка колебание. Бих казал, че са печени ветерани. А знаете, че и господни Ушикава също не беше някой мърляч.

И как точно възнамеряваш да проведеш разследването оттук нататък?

— Смятам, че засега е най-добре да проследим ценната улика, която самият господин Ушикава е напипал. Каквато и да е тя.

Значи ли това, че самите ние не притежаваме никаква наша си ценна улика?

— Точно така — призна Нула номер.

Колкото и опасно да е, каквито и жертви да изисква, ние сме длъжни да открием и да обезпечим въпросната Аомаме. С максимална бързина.

— Това ли иска гласът от нас? — попита Нула номер. — Да осигурим на Аомаме максимална бързина? Независимо с какви средства?

Началникът не му отговори. Всякаква по-нататъшна информация не съответстваше на ранга на Нула номер. Той не беше офицер, а само главен пехотинец. Но на Нула номер вече му беше ясно: това е окончателното послание от тях; най-вероятно последният глас, достигнал до ушите на жриците в храма.

* * *

Докато Нула номер крачеше покрай трупа на Ушикава в ледовитата стая, внезапно му хрумна една мисъл. Закова се на място и смръщи вежди в старанието си да я улови. В мига, в който спря да крачи, помръдна и Конската опашка. На милиметър. Изпусна задържания дълбоко въздух и премести тежестта си от единия крак на другия.

Коенджи, мислеше си Нула номер. И намръщено се разрови из тъмните дълбини на паметта си. Докато накрая напипа някакво тънко кончѐ и безкрайно внимателно го затегли към себе си. Някой друг, замесен в тази афера, също живееше в Коенджи. Кой обаче?

Извади от джоба си дебел омачкан бележник и взе да го разлиства. Тенго Кавана. И неговият адрес е в Коенджи, в район Сугинами. И то точно в блока, в който е бил убит Ушикава. Само че на друг етаж — на третия, а не на първия. Възможно ли бе Ушикава да е следял тайно Тенго? Естествено, че това е правел! Иначе би било прекалено голямо съвпадение.

Но за какво му е било на Ушикава да следи Тенго в създалата се ситуация? Нула номер не се беше сетил досега за Тенговия адрес, понеже Тенго бе престанал да го занимава. Оказал се бе най-обикновен задкулисен автор. Повече и не им трябваше да знаят. Сакигаке бяха съсредоточили всичките си усилия върху издирването на Аомаме. И въпреки това Ушикава е сметнал за необходимо да концентрира цялото си внимание върху преподавателя в школата за зубрене дотам, че да си оборудва цяла наблюдателница. И в крайна сметка да се прости с живота си. Защо?

Нещо му се губеше на Нула номер. Очевидно Ушикава е бил с някоя и друга крачка по-напред. И, изглежда, е смятал, че ако следи отблизо Тенго, той ще го отведе до Аомаме. И затова е наел апартамента, монтирал е фотоапарата върху триногата и вероятно доста време е наблюдавал Тенго. Но каква може да е тази връзка между Тенго и Аомаме?

Без да каже и дума, Нула номер отиде в съседната отоплявана стая и се свърза с токийски апартамент в Сакурагаока, в район Шибуя. И заповяда на един от подчинените си моментално да се върнат със своя колега в апартамента на Ушикава в Коенджи и да следи къде и кога ходи Тенго. „Тенго е едър мъж, рече, късо подстриган — няма начин да го сбъркате с друг. Щом излезе от блока, тръгвате по петите му, но така, че да не ви усети. Не го изпускайте от очи. Наблюдавайте го къде ще отиде. В никакъв случай не го губете от поглед. Ние ще се присъединим към вас при първа възможност.“

Нула номер се върна в помещението с трупа на Ушикава и уведоми Конската опашка, че веднага заминават за Токио. Конската опашка леко кимна. Без повече разяснения. Схвана какво се иска от него и се задейства. На излизане Нула номер заключи помещението, да предотврати достъпа на външни лица. От десетте строени на паркинга автомобила си избраха един черен нисан глория. Качиха се. Както винаги, зад волана седна Конската опашка. Завъртя чакащия ги на стартера ключ и запали двигателя. Както се изискваше от вътрешния им правилник, резервоарът беше пълен догоре. Нисанът бе с редовни регистрационни номера, нямаше полицейско досие, така че и да превишаха леко ограниченията за скоростта, нямаше да имат проблем.

Доста време пътуваха по шосето, преди Нула номер да се усети, че не бе поискал разрешение от началниците си да се връща в Токио. Което можеше да му донесе куп неприятности в бъдеще. Но вече беше късно. Нямаха и миг за губене. Ще се обясни с тях, като се върнат. Понамръщи се. Всички тия ограничения почваха да му писват. Правилата ставаха все повече. Никога не намаляваха. Но пък и той нямаше никакви шансове, ако се откъснеше от системата. Ролята на вълк единак изобщо не му подхождате. Беше просто колелце в сложния механизъм, подчинен на висшестоящите му.

Включи радиото, да чуят новините в осем. После го загаси, смъкна назад облегалката и се опъна да подремне. Събуди се гладен. Откога не съм ял като хората?, рече си, но време за спиране и ядене нямаше. Страшно бързаха.

По това време обаче Тенго вече се беше срещнал с Аомаме на върха на пързалката. И Нула номер и Конската опашка изобщо не знаеха накъде е тръгнал. А в небето над Тенго и Аомаме висяха двете луни.

* * *

Тялото на Ушикава си лежеше в мразовитата стая. Съвсем само. На изключено осветление, при заключена отвън врата. Макар прозорците да бяха монтирани високо, под самия таван, през тях струеше бледа лунна светлина. От този ъгъл обаче Ушикава не можеше да види самата луна. Така че нямаше как да знае дали луната е само една, или са две.

Понеже и часовник нямаше в помещението, не беше ясно точно колко е часът. От заминаването на Нула номер и Конската опашка вероятно бе минал повече от час. Но ако вътре имаше и друг човек, щеше да види как устата на Ушикава изведнъж почва да се движи. И щеше да си изкара акъла.

Събитието бе ужасяващо, съвсем неочаквано. Ушикава отдавна беше умрял и се бе вкочанил като талпа. Което не попречи на брадичката му да почне леко да потреперва. След което устата му да се отвори със сух звук.

Случайният присъстващ би очаквал в такъв случай Ушикава да каже нещо. Някоя мъдрост от оня свят например. Макар и обзет от ужас, присъстващият щеше да чака със затаен дъх. Каква ли тайна щеше да му разкрие мъртвият?

Но глас не се чу. От устата излязоха не думи, не продължителна въздишка, а шест миниатюрни човечета. На ръст около пет сантиметра. Облечени бяха в миниатюрни дрешки и издрапаха по зеления мъх на езика му, после се прехвърлиха през мръсните му криви зъби. Заизлизаха едно по едно, така както миньори се връщат на повърхността след тежък трудов ден. Но за разлика от миньорите бяха с чисти дрешки и с лъснали от чистота личица. Имаха чисто нов вид, без прашинка по себе си.

Шестте човечета се измъкнаха от устата на Ушикава и се спуснаха върху заседателната маса, където взеха да се отърсват и постепенно да нарастват. Можеха да регулират ръста си според нуждите, но никога не ставаха по-високи от метър или по-малки от два и половина сантиметра. Спряха да се отърсват, след като боят им стигна 60–70 сантиметра, и слязоха едно след друго от масата на пода. Лицата на човечетата бяха абсолютно безизразни. Но в никакъв случай не може да се каже, че имаха вид на маски. Напротив, бяха си най-обикновени лица. По-малки, но с нищо неразличаващи се от моето или твоето. Просто на този етап нямаха нужда да изразяват каквото и да било.

Нито имаха вид на забързани или пък на размотаващи се. Разполагаха с точно толкова време, колкото им бе нужно да си свършат работата. А това време не бе нито прекалено дълго, нито прекалено кратко. Без никакъв видим знак шестимата насядаха безмълвно в кръг на пода. Идеален малък кръг с диаметър точно два метра.

И пак безмълвно едно от тях се пресегна и изтегли от въздуха тънка нишка — около петнадесет сантиметра дълга, почти прозрачна, с бял цвят, клонящ към кремаво. Положи я на пода. Следващото човече повтори абсолютно същите движения. Нишка със същия цвят и същата дължина. И третото. Само последното стори нещо друго. Стана, напусна кръга, покатери се обратно на масата и отскубна къдрав косъм от деформираната глава на Ушикава. При което се чу тихо цък. Косъмът щеше да замени нишката му. С отработени движения първото човече сплете петте въздушни нишки и косъма от главата на Ушикава.

Ето така започнаха човечетата да създават нова въздушна какавида. Само че този път без приказки, без ритмично напяване. Изтегляха в пълна тишина нишките от въздуха, изскубваха косъм подир косъм от главата на Ушикава и с привичен равномерен ритъм изплитаха въздушната си какавида. И въпреки че въздухът в стаята беше леден, от устата им не излизаше никаква па̀ра. Което също щеше да се стори необичайно на случайния наблюдател. Ако изобщо му обърнеше внимание сред всичките останали чудесии.

Но колкото и упорито да се трудеха човечетата (а те изобщо не спираха), изключено бе да завършат въздушната какавида само за една нощ. Работата щеше да им отнеме най-малко три нощи. Въпреки това нямаха вид на хора, които си дават зор. Трупното вкочаняване се очакваше да отпусне Ушикава след цели два дни и чак тогава щяха да го откарат до пещта. Знаеха това. Дори да не завършеха какавидата напълно през двете налични нощи, пак щяха да са доволни. Така или иначе, разполагаха с необходимото им време. А и никога не изпитваха умора.

Ушикава си лежеше на масата, окъпан от бледата лунна светлина. И устата му зееше отворена, и незатваряемите му очи, покрити с дебел плат. В своя последен миг тези очи бяха видели играещо върху полянка кученце.

А част от душата му бе на път да се превърне във въздушна какавида.