Харуки Мураками
1Q84 (73)

Двадесет и пета глава
(Ушикава): Студен или не, бог присъства

— Не се надявай да умреш толкова лесно — изрече мъжкият глас иззад гърба му. Сякаш онзи беше разчел мислите му. — Това беше само мигновена загуба на съзнание. Макар че стигна до самия ръб.

Гласът му беше абсолютно непознат — неутрален, лишен от всякаква изразителност. Нито много висок, нито много нисък, нито много твърд, нито много мек. От оня вид гласове, с които се обявяват полетите на самолетите и движението на цените на акциите.

Какъв ден сме?, запита се наслуки Ушикава. Сигурно е понеделник вечер. Не, строго погледнато, трябва вече да сме вторник.

— Ушикава-сан — рече онзи. — Нали не възразявате да ви наричам Ушикава-сан?

Ушикава не му отвърна. Тишината трая най-малко двадесет секунди. След което без никакво предупреждение онзи му изтресе къс рязък юмрук в левия бъбрек. Безшумен, но много силен. Влудяваща болка прониза цялото му тяло. Всичките му вътрешни органи се свиха и докато траеше болката, бе неспособен да си поеме въздух. Накрая успя да издаде сух хрип.

— Попитах ви най-учтиво и очаквам отговор. Ако още не сте в състояние да говорите, само кимнете или завъртете глава. Достатъчно ще ми е. Наричат го елементарна проява на учтивост — поясни мъжът. — Та разрешавате ли ми да ви наричам Ушикава-сан?

Ушикава кимна няколко пъти.

— Ушикава-сан. Лесно запомнящо се име. Прегледах портфейла ви от панталона. С шофьорската ви книжка и визитките. Редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“. Доста префърцунена титла, мен ако ме питате. И с каква цел се е заел един редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ да снима със скрит фотоапарат на място като тукашното?

Ушикава мълчеше. Все още му беше трудно да оформя думите си.

— Няма да е зле да ми отговорите — рече онзи. — Смятайте, че съм ви предупредил. Ако ви спукам бъбрека, адски ще ви боли, докато сте жив.

— Наблюдавам обитателите — успя да промълви най-сетне. Гласът му трепереше, накъсваше се. Така, с превързани очи, имаше чувството, че не е неговият.

— Имате предвид Тенго Кавана.

Ушикава кимна.

— Онзи Тенго Кавана, който е анонимният автор на „Въздушната какавида“.

Ушикава пак кимна, после се закашля силно. На мъжа всичко това вече му беше известно.

— Кой ви нае?

— Сакигаке.

— Това и сам мога да го преценя, Ушикава-сан. Въпросът е: защо на този късен етап Сакигаке иска от вас да следите Тенго Кавана? Защо Тенго Кавана е от такова важно значение за тях?

Мозъкът на Ушикава работеше на максимални обороти. Кой бе този човек и колко знаеше? Не го познаваше, но беше ясно, че не е изпратен от Сакигаке. Оставаше единствено Ушикава да реши дали това е хубава, или лоша вест.

— Не отговорихте на въпроса ми — подсказа му мъжът. И притисна с пръст бъбрека на Ушикава. Много силно.

— Той е свързан с една жена — изстена Ушикава.

— Случайно тази жена да има име?

— Аомаме.

— И те защо търсят въпросната Аомаме?

— Причинила е неприятност на Вожда. На ръководителя на Сакигаке.

— Причинила му неприятност, казвате — сякаш потърси потвърждение на чутото мъжът. — Или, казано по-просто, тя го е убила, нали така?

— Точно така. — Ушикава беше наясно, че от този човек нищо няма да може да скрие. Че рано или късно ще се разприказва. — Но в сектата го пазят в тайна.

— И колко души в Сакигаке са наясно с тази тайна?

— Неколцина.

— Включително и вие.

Ушикава кимна.

— Което ще рече, че сте високопоставен неин член.

— Не съм — изрече Ушикава и поклати глава. Бъбрекът още го болеше. — Аз съм най-обикновен изпълнител. Случайно разбрах.

— Значи, просто сте се озовали на неподходящо място в неподходящо време, така ли да разбирам?

— Така е горе-долу.

— Между другото, да ви попитам, Ушикава-сан: сам ли работите?

Ушикава кимна.

— Крайно необичайно. Обикновено следенето се осъществява в екип. А за да свършите работа като хората, ще ви трябва и някой, който да ви снабдява. Тоест минимум трима души. Да не говорим, че вече сте здраво обвързан с организацията. Така че ми се вижда неестествено да действате сам. Отговорът ви не е съвсем задоволителен.

— Не съм последовател на сектата — рече Ушикава. Дишането му се беше успокоило и говорът му бе станал почти нормален. — Наеха ме. Обикновено се обръщат към мен, когато смятат за по-уместно да наемат външен човек.

— В качеството ви на редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“?

— Това е само за прикритие. Организация всъщност няма. От Сакигаке я създадоха най-вече с данъчна цел. Аз съм индивидуален изпълнител, без никакви връзки със сектата. Просто работя за тях.

— Наемник, един вид.

— Не, не съм наемник. Само събирам информация по тяхно искане. Ако нещата загрубеят, други се заемат с работата.

— Значи, Ушикава-сан, на вас ви е наредено от Сакигаке да следите този тук Тенго и да проучите връзката му с Аомаме.

— Точно така.

— Не — каза мъжът. — Това не е верният отговор. Ако Сакигаке са убедени, че между Аомаме и Тенго Кавана наистина съществува някаква връзка, нямаше да ви изпратят сам да ги следите. А щяха да съставят екип от свои си хора. Като по този начин минимализират вероятността от фалове, а и могат при нужда да приложат сила.

— Истината ви казвам. Само изпълнявам онова, което ми е наредено отгоре. А защо ме оставят сам да го правя, нямам представа. — Тембърът на гласа му още не се беше стабилизирал, та на места се пропукваше.

Ако разбере, че от Сакигаке още не знаят за връзката между Аомаме и Тенго, като нищо ще ме пречука на място, разсъждаваше Ушикава. А щом изпадна от картинката, връзката между двамата така и ще си остане в неизвестност.

— Никак не си падам по погрешни отговори — каза мъжът с леден глас. — Струва ми се, че вие поне би трябвало да сте го разбрали. Нямам нищо против пак да ви нанеса юмручен удар в бъбрека, но ако ви ударя силно, ще ме заболи ръката, а пък и не съм дошъл с намерението да ви увредя завинаги бъбрека. Към вас не изпитвам никаква лична вражда. Целта ми е една-единствена: да се сдобия с верния отговор. Така че ще прибягна към друг подход. Ще ви пратя на дъното на морето.

На дъното на морето ли?, мина му през ум на Ушикава. Какви ги плещи този?

Мъжът извади някаква вещ от джоба си. Чу се шумолене като от найлон и нещо покри главата на Ушикава. Найлонов плик от онези, дебелите, за фризер. После непознатият омота около гърлото му дебел ластик. Тоя се кани да ме удуши, осъзна Ушикава. Опита се да поеме въздух, но успя само да напълни устата си с найлон. И ноздрите му бяха запушени. Белите му дробове пищяха за кислород, но такъв не идваше. Найлонът прилепна по лицето му като маска на смъртник. След малко конвулсия обзе и всичките му мускули. Напъна се да отлепи маската от лицето си, но ръцете му не можеха да помръднат. Бяха вързани здраво зад гърба му. Мозъкът му се наду като балон, готов всеки миг да експлодира. Помъчи се да изкрещи. Въздух, дайте ми въздух! Но не можа да издаде никакъв звук. Докато съзнанието му се отцеждаше, езикът запълни устната му кухина.

Най-после онзи охлаби ластика и отлепи найлоновата торба от лицето му. Ушикава загълта отчаяно въздуха пред себе си. Няколко минути остана превит напред; дишаше мощно, като мятащо се безуспешно животно.

— Хареса ли ви морското дъно? — попита мъжът, след като дишането на Ушикава се успокои, със същия безизразен глас. — Много дълбоко се потопихте. Вероятно сте видели невиждани досега неща. Изключително ценно преживяване.

Ушикава не бе в състояние да му отговори. Гласът му беше изчезнал.

— Както вече неколкократно ви подчертах, Ушикава-сан, мен ме интересува единствено верният отговор. Затова пак ще ви попитам. От Сакигаке ли ви наредиха да следите движението на Тенго Кавана и да установите връзката му с Аомаме? Въпросът е критичен. На кантара е поставен човешки живот. Обмислете хубаво отговора си, преди да ми го кажете. Ще усетя веднага дали ме лъжете.

— От Сакигаке не знаят за това — успя да изпелтечи Ушикава.

— Браво. Това е правилният отговор. Сакигаке все още не са наясно по отношение на връзката между Аомаме и Тенго Кавана. Все още не сте ги уведомили. Прав ли съм?

Ушикава кимна.

— Ако ми бяхте дали правилния отговор от самото начало, нямаше да ви се наложи да посещавате морското дъно. Много е гадно, нали?

Ушикава кимна.

— Знам. И на мен ми се случи веднъж — каза мъжът с лековат тон, сякаш споделяше някаква несъществена клюка. — Човек трябва да го е изживял, за да знае какъв ужас е всъщност. Да се правят обобщения за болка, не е никак лесно. Всяка отделна болка си има самостоятелна характеристика. Или, ако перифразираме Толстой: „Всички видове щастие си приличат, но всяка болка боли посвоему“^[1]. Не бих стигнал дотам обаче, че да кажа, че притежава свой неповторим вкус. Не съм ли прав?

Ушикава кимна. Все още дишаше тежко.

— Така че, дайте да сме откровени един с друг и да сме напълно честни — продължи мъжът. — Нрави ли ви се тази идея, Ушикава-сан?

Ушикава кимна.

— Но още при първия погрешен отговор ще се принудя пак да ви пратя на разходка по морското дъно. Само че този път ще е по-дълга, по-ленива разходка. Да видим колко ще издържите. Но ако се увлечем, може и да не се върнете. Според мен на вас никак не ви се ходи там. Вие как мислите, Ушикава-сан?

Ушикава завъртя глава.

— Ние двамата с вас май имаме една обща черта — каза мъжът. — И двамата сме вълци единаци. Или кучета, които са се отделили от глутницата. Диви самци, чиито действия нямат място в обществото. Хора с инстинктивна омраза към организациите или нежелани от самите организации. Сами се оправяме. Сами вземаме решенията си, сами ги изпълняваме, сами си носим отговорността. Приемаме заповеди от горе, но нямаме нито колеги, нито подчинени. Разчитаме единствено на своя ум и своите способности. Правилно ли го формулирах?

Ушикава кимна.

А онзи продължи:

— В това е силата ни, но понякога е и слабостта ни. В конкретния случай например смятам, че сте се престарали в името на успеха. Пожелали сте всичко сам да си изясните, без да уведомявате Сакигаке. Да свържете всички нишки и сам да приберете лаврите. И това ви е подвело да свалите гарда, нали?

Ушикава пак кимна.

— И защо ви беше да докарате нещата толкова далече?

— Защото аз съм виновен за смъртта на Вожда.

— В какъв смисъл?

— Аз съм този, който проучи предварително Аомаме. Проучих я най-подробно, преди да я допусна до Вожда. И не открих нищо съмнително.

— А тя се е добрала до Вожда с намерението да го убие и дори е успяла да нанесе фаталния удар. Вие сте сгафили и ви е известно, че все някой ден ще ви бъде потърсена отговорност. В края на краищата вие сте само един аутсайдер, от когото много лесно могат да се лишат. А и знаете много повече, отколкото може да ви е полезно. При което сте си дали сметка, че ако искате да отървете кожата, ще трябва да им поднесете главата на Аомаме. Прав ли съм?

Ушикава кимна.

— Съжалявам — каза мъжът.

Този пък за какво съжалява?, запита се деформираната глава на Ушикава. И изведнъж го осени истината.

— Вие ли организирахте смъртта на Вожда? — попита.

Мъжът не му отговори. Но Ушикава не смяташе, че мълчанието му задължително означава несъгласие.

— Какво смятате да правите с мен? — попита Ушикава.

— Какво наистина? Честно казано, и аз още не съм решил. Но няма да избързвам. Ще обмисля добре решението си. В зависимост от вашето поведение — отговори Тамару. — Имам още няколко въпроса към вас.

Ушикава кимна.

— Искам да ми дадете телефонния номер на вашата свръзка със Сакигаке. Сигурен съм, че се отчитате някому.

Ушикава се поколеба за миг, но все пак му съобщи номера. Когато собственият му живот беше на кантар, най-малко му беше до лъжи. Тамару си го записа.

— Името?

— Не го знам — излъга Ушикава.

На Тамару, изглежда, му беше все едно.

— Печени ли са?

— Ами, да.

— Но не са истински професионалисти.

— Умели са. И изпълняват стриктно всичко, което им заповядат от горе. Без да задават въпроси. Но не, не са професионалисти.

— Какво знаят за Аомаме? — попита Тамару. — Знаят ли къде се крие?

Ушикава поклати глава:

— Още не знаят, затова съм тук и следя Тенго Кавана. Ако знаех къде е Аомаме, отдавна да съм се пренесъл там.

— Логично — отсъди Тамару. — А вие как, между другото, надушихте връзката между Аомаме и Тенго Кавана.

— С трамбоване.

— В смисъл?

— Проучих миналото й от а до я. Върнах се чак в детството й, когато е учила в държавно основно училище в Ичикава. И понеже и Тенго Кавана е от Ичикава, си зададох въпроса дали пък е нямало някаква връзка помежду им. Отидох до началното училище и какво се оказа? Че две години са били в една и съща паралелка.

Тамару издаде някъде дълбоко от гърлото си нещо като котешко ръмжене:

— Ясно. Много упорито разследване, Ушикава-сан, признавам ви. Сигурно ви е струвало огромно количество време и усилия. Възхитен съм.

Ушикава нищо не каза. Нямаше формулиран въпрос.

— Пак ще повторя въпроса си — каза Тамару. — Значи, засега връзката между Аомаме и Тенго Кавана е известна единствено на вас, така ли?

— Вече и вие знаете.

— Аз не се броя. Става дума за вашите съмишленици.

— Само аз знам — кимна Ушикава.

— И това е самата истина?

— Да.

— А известно ли ви е, че Аомаме е бременна?

— Бременна ли? — попита Ушикава с тон, който издаде изненадата му. — От кого?

Тамару не му отговори.

— Наистина ли не знаехте?

— Наистина. Честна дума.

Тамару обмисли за миг отговора му, преди да каже:

— Добре. Вие май наистина не го знаехте. Вярвам ви. Друг въпрос: преди известно време бяхте взели да душите около къщата с върбите в Адзабу. Прав ли съм?

Ушикава кимна.

— И защо?

— Собственичката й посещава спортен клуб, в който Аомаме е нейна лична инструкторка. Останах с впечатлението, че между двете съществува тясна връзка. А въпросната дама е открила в същия имот и приют за жени, жертви на домашно насилие. Който е много строго охраняван. Прекалено строго според мен. От това заключих, че и Аомаме може би се крие там.

— И какво стана по-нататък?

— Стигнах до извода, че няма начин да е така. Дамата притежава много пари и власт. Ако иска да скрие Аомаме, няма да я държи толкова близо до себе си. Затова се и отказах от резиденцията й в Адзабу и пренасочих вниманието си към Тенго Кавана.

Тамару пак изръмжа тихичко.

— Интуицията ви е превъзходна. Освен това разсъждавате изключително логично, да не говорим колко сте търпелив. Жалко е, че ви използват само като обикновен изпълнител. Винаги ли сте работили в тази сфера?

— Навремето бях адвокат — каза Ушикава.

— Ясно. Сигурно сте били много добър в професията. Но подозирам, че сте се поувлекли, объркали сте конците и са ви изхвърлили. Сега времената са тежки и вие работите за дребни пари като изпълнител за тази нова секта. Налучках ли?

Ушикава кимна.

— В общи линии, така беше.

— Нищо не можете да направите — рече Тамару. — На нас, единаците, никак не ни се удава да живеем нормален, еднообразен живот. Може да изглежда за известно време, че се оправяме, но в един момент неминуемо се препъваме. Така стоят нещата в този свят. — И Тамару изпука с кокалчетата на ръцете си — остър, злокобен звук. — А в Сакигаке знаят ли за къщата с върбите?

— Никому не съм споменавал — отвърна честно Ушикава. — Когато казах, че около резиденцията мирише на нещо гнило, само изказвах лично предположение, нищо друго. Прекалено плътно се охраняваше, че да мога да науча нещо повече.

— Добре — рече Тамару.

— Вие завеждате охраната там, нали?

Тамару не му отговори.

— Дотук ми отговаряхте искрено — рече. — Поне в общи линии. Човек, паднал до морското дъно, губи способността си да лъже. Сега, ако се опитате да ме излъжете, гласът ви ще ви издаде. Така ви се отразява страхът.

— Не ви лъжа — каза Ушикава.

— Радвам се да го чуя. Никой не желае да изпитва излишни болки. Чували ли сте за Карл Юнг, между другото.

Карл Юнг ли?, намръщи се инстинктивно под превръзката Ушикава. Накъде заби тоя сега?

— Психологът Карл Юнг ли?

— Точно така.

— Знам туй-онуй — отвърна предпазливо Ушикава. — Роден е в края на деветнадесети век в Швейцария. Бил последовател на Фройд, но се отделил от него. И е измислил понятието „колективното неосъзнато“. Друго май не знам.

— И това е много — рече Тамару.

Ушикава го чакаше да продължи.

— Карл Юнг обитавал елегантна къща в тих крайезерен район на Цюрих и водел охолен семеен живот. Но имал нужда от място, където да се усамоти, за да размишлява по важни въпроси. Намерил си малък парцел в единия край на езерото, в областта Болинген, и си построил къщичка там. Изобщо не става дума за вила или нещо внушително. С двете си ръце струпал камъни и изградил кръгла къща с високи тавани. Камъните вземал от близката кариера. По онова време в Швейцария трябвало да си правоспособен зидар, за да строиш каквото и да било от камък, така че Юнг си направил труда и свидетелство да си изкара. Дори станал член на зидарската гилдия. За него било от огромно значение сам да си построи къщичката, със собствените си ръце. Смъртта на майка му, изглежда, била основен фактор, тласнал го към този строеж.

Тамару направи кратка пауза.

— Нарекъл къщата си Кулата. По външност напомняла селските колиби, които бил видял, докато пътешествал из Африка. Вътре представлявала просторно отворено многофункционално помещение. Съвсем елементарно жилище. Но според него било всичко, от което човек се нуждаел, за да живее. Нямало нито ток, нито газ, нито течаща вода. Водата си носел от близката планина. Впоследствие обаче установил, че къщата му е просто един архетип, нищо повече. След време му се наложило да вдигне разделителни стени, след това — и втори етаж, накрая добавил и още няколко крила. Сам правил стенописите си, които подсказвали развитието и раздвоението на индивидуалното съзнание. Цялата къща изпълнявала ролята на триизмерна мандала^[2]. Завършването на къщата му отнело цели дванадесет години. За изследователите на Юнг това е една изключително заинтригуваща постройка. Чували ли сте за нея?

Ушикава поклати глава.

— Къщата и досега си стои на брега на Цюрихското езеро. За нея се грижат потомците на Юнг, но за съжаление, не е отворена за публиката, така че вътрешността й не може да се разгледа. Говори се обаче, че над входа към първоначалната кула имало камък, на който Юнг собственоръчно бил издълбал думите „Студено или не, Бог присъства“^[3]. Сам го бил издълбал върху камъка.

Тамару направи нова пауза:

— „Студено или не, Бог е тук“ — изрече тихо с напевен глас. — Какво мислите, че означава?

— Не знам — поклати глава Ушикава.

— Така си и мислех. Защото и аз самият не знам какво означава. Но съдържа някаква дълбока алюзия, нещо, което не се поддава на тълкуване. Но пак си помислете: след като Карл Юнг вдига цялата тази къща, камък по камък, с двете си ръце, накрая изпитва нуждата да издълбае с чук и длето тези думи, пак със собствените си две ръце. Не знам защо, но мен тези думи отдавна ме привличат. Хем ми е трудно да ги проумея, хем тази трудност ги прави да звучат още по-мъдро. Аз за Бога не знам много. Отгледан съм в католическо сиропиталище, където изживях доста ужасии, така че впечатленията ми от Бога не са кой знае колко хубави. Пък и там вечно беше студено, дори през лятото. Беше или адски студ, или невъобразим студ. Нищо друго. Така че, дори ако има Бог, не бих казал, че се е отнасял особено добре с мен. И въпреки всичко тези думи на Юнг са заседнали дълбоко в гънките на душата ми. Понякога затварям очи и си ги повтарям многократно, а те най-изненадващо ме успокояват. „Студен или не, Бог е тук“. Извинявайте, бихте ли го казали и вие на глас?

— Студен или не, Бог е тук — повтори със слаб глас Ушикава, не особено сигурен какво всъщност произнася.

— Не ви чувам.

— Студен или не, Бог е тук.

Този път Ушикава го каза възможно най-отчетливо. Тамару затвори очи, опиянен от обертоновете на тези слова. После, сякаш взел някакво окончателно решение, пое дълбоко въздух и го изпусна. Отвори очи и погледна ръцете си. Бяха в латексови ръкавици за еднократна употреба, така че нямаше да остави отпечатъци от пръсти след себе си.

— Съжалявам — пак изрече тихо Тамару.

Тонът му бе тържествен. Извади отново найлоновата торба, нахлузи я върху главата на Ушикава и пак стегна дебелия ластик около врата му. Извърши го с ловки, решителни движения. Ушикава понечи да протестира, но думите отказваха да се оформят, а и нямаше как да достигнат до ничии уши. Защо го прави този?, мислеше си Ушикава в найлоновата торба. Та нали му казах всичко, което знам! Защо му е дотрябвало да ме убива?

В готовата му да се пръсне глава нахлуха спомени за уютния му дом в Чуоринкан и за двете му дъщери. И за кучето им. То беше дребно животно с къси крачка̀ и Ушикава така и не се научи да го обича. А и кучето го недолюбваше. Не беше от най-умните и непрестанно лаеше. Дъвчеше килимите, пикаеше по новите плочки в преддверието. Коренно различно псе от онова умно помиярче, което бе притежавал през детството си. И въпреки това последните съзнателни мисли на Ушикава в този му живот бяха за тъпото кученце, което подскачаше по ливадата в задния им двор.

Тамару наблюдаваше как Ушикава със свито на кълбо тяло се гърчи по татамито като огромна риба на сухо. Ръцете и краката му бяха вързани отзад, така че, колкото и да се тръшкаше, никой от съседите нямаше нищо да чуе. Тамару много добре знаеше колко ужасен е този начин да умреш. Но за сметка на това бе най-ефикасният, най-чистият начин да убиеш някого. Без писъци, без кръв. Тамару следеше секундарника на гмуркаческия си „Таг Хойер“. След три минути Ушикава престана да се тръшка. Тялото му взе леко да потръпва, сякаш в резонанс с нещо, после и треморите престанаха. Тамару държа под око секундарника още три минути. Опита се да напипа пулс по китката на Ушикава и се убеди, че няма никакви признаци на живот. Само се усещаше лека миризма на урина. Ушикава пак бе изтървал контрола върху пикочния си мехур, като този път го бе изпразнил докрай. Напълно разбираемо, предвид страданията, на които бе подложен.

Тамару свали ластика и отлепи найлоновата торба, която Ушикава бе засмукал частично в устата си. Очите му бяха облещени, устата му зееше и в смъртта се бе изкривила на една страна. Мръсните му криви зъби бяха заголени, виждаше се и езикът му със зеления мъх. Изобщо изражение, достойно за четката на Мунк. Поначало деформираната глава на Ушикава сега изглеждаше още по-разкривена. Сигурно страданията му са били ужасни.

— Съжалявам — каза Тамару. — Направих го, без да го желая.

Използва пръстите си да отпусне лицевите мускули на Ушикава, да изправи челюстта и изобщо да направи лицето му по-приемливо. С кухненска кърпа избърса потеклите от устата му лиги. Доста се потруди, но в крайна сметка лицето на Ушикава придоби малко по-нормален вид. Поне нямаше да принуждава погледналите го да извръщат очи. Но въпреки всичките си усилия не успя да затвори очите му.

— Шекспир най-добре го е казал — рече тихо Тамару, докато гледаше разкривената буцеста глава. — Нещо в смисъл, че ако умрем днес, няма да ни се наложи да мрем и утре, така че нека виждаме най-хубавото един у друг.

Не се сещаше това от „Хенри IV“ ли беше, или от „Ричард III“? Не че за самия него имаше някакво значение, а се съмняваше, че и Ушикава би настоял да знае точния произход на цитата. Тамару развърза ръцете и краката му. Бе използвал меко като хавлиен колан въже, вързано по специален начин, че да не оставя охлузвания. Постави въжето, найлоновата торба и дебелия ластик в друг найлонов плик, който носеше за целта. Прерови вещите на Ушикава и взе всички направени от него снимки. В плика пусна и фотоапарата, и триногата. Голям шум можеше да се вдигне, ако се разбереше, че Ушикава е следял някого. Хората щяха да почнат да питат кого е следял, и тогава името на Тенго Кавана най-вероятно щеше да излезе на повърхността. Взе и тетрадката му, изпълнена с подробни бележки. Убеди се, че е събрал всичко важно. Остави след себе си само спалния чувал, посудата, дрехите за преобличане и жалкия труп на Ушикава. Накрая Тамару пъхна в джоба си и една от визитките му, която го провъзгласяваше за редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Попа Япония“.

— Наистина съжалявам — каза отново на излизане.

* * *

Тамару влезе в телефонна кабина в близост до гарата, пъхна в процепа на автомата телефонна карта и набра дадения му от Ушикава номер. Беше токийски номер, май от района на Шибуя. Някой вдигна чак на шестото позвъняване.

Тамару прескочи предварителните учтивости и пристъпи направо към същността: издиктува адреса и номера на апартамента в Коенджи.

— Записахте ли го?

— Бихте ли го повторили?

Тамару го повтори. Онзи го записа и му го прочете.

— Там е Ушикава-сан — каза Тамару. — Доколкото знам, познавате Ушикава-сан.

— Ушикава-сан ли?

Тамару не му обърна внимание, а продължи:

— Ушикава-сан е там, но за съжаление, вече не диша. И няма вид на човек, починал от естествена смърт. В албума му с визитки има няколко, на които е изписан като редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“. Напипат ли ги от полицията, рано или късно ще се доберат и до вас. Което, струва ми се, няма да е никак благоприятно. Така че най-добре ще е да разчистите всичко колкото се може по-бързо. Доколкото знам, това ви е по специалността.

— Кой се обажда? — попита онзи.

— Приемете ме за доброжелателен доносник — рече Тамару. — Който като вас никак не симпатизира на полицията.

— Не било естествена смърт, казвате?

— Ами, другояче казано, нито е починал от старост, нито мирно в съня си.

Мъжът замълча за миг.

— И какво правеше там този Ушикава-сан?

— Не знам. Питайте го него за подробностите, макар че, както вече изтъкнах, той не е в състояние да ви отговори.

Мъжът от отсрещната страна направи пауза:

— Вие, предполагам, сте свързан с младата жена, която се яви в хотел „Окура“?

— На ваше място не бих разчитал на отговор на подобен въпрос.

— Аз съм един от онези, които я посрещнаха. Съобщете и това. Тя ще разбере. И й предайте посланието ми.

— Слушам ви.

— Ние не възнамеряваме да й навредим — каза мъжът.

— Доколкото разбирам, правите всичко възможно да влезете по дирите й.

— Вярно. От доста време се мъчим да установим къде се намира.

— Но пък сега казвате, че не възнамерявате да й навредите. Как така?

Настъпи кратка пауза, преди онзи да му отговори:

— На определен етап настъпиха известни промени. Всички са дълбоко опечалени от смъртта на Вожда. Но това е минало свършено. Вожда поначало беше болен и в определен смисъл се надяваше да прекратят страданията му. Така че в това отношение нямаме никакви намерения да преследваме Аомаме-сан. Искаме само да си поговорим с нея.

— На тема?

— Области от взаимен интерес.

— Точно това го желаят вашите хора. Може и да имате нужда да разговаряте с нея, но тя пък може да не иска.

— Има много неща, по които можем да се договорим. Имаме какво да ви предложим: свобода например и безопасност. Знания и сведения. Не можем ли да обсъдим всичко това на някое неутрално място? Вие кажете къде. Навсякъде сме съгласни да отидем. Гарантирам сто процента нейната безопасност. И не само нейната, а и на всички участници. Няма смисъл повече да бяга. И смятам, че молбата ни е съвсем резонна и за двете страни.

— Това го твърдите вие — каза Тамару. — Но не виждам защо трябва да ви вярвам.

— Независимо от всичко, ще ви бъда благодарен, ако уведомите Аомаме-сан за разговора ни — рече търпеливо мъжът. — Притиснати сме за време и въпреки това сме готови да ви срещнем насред път. Ако ви трябват други доказателства за нашата благонадеждност, готови сме да ви ги представим. Можете по всяко време да се обадите на този номер, за да осъществите връзка с нас.

— Няма да е зле да ми дадете още малко подробности. Защо е толкова важна тя за вас? На какво се дължи тази промяна в статута й?

Мъжът пое плитко въздух, преди да отговори:

— Наложително ни е да почнем пак да чуваме гласа. За нас той е един непресъхващ кладенец. И не можем да си позволим да го загубим. Засега само толкова мога да ви кажа.

— И Аомаме ви е нужна, за да запазите кладенеца.

— Трудно ми е да ви го обясня. Мога да ви кажа единствено, че връзка съществува.

— Ами Ерико Фукада? Тя не ви ли е нужна повече?

— Не, не ни трябва. Не ни интересува нито къде е, нито какво прави. Нейната мисия приключи.

— Коя мисия?

— Това се явява поверителна информация — рече онзи след известна пауза. — Много съжалявам, но на този етап не мога да ви разкрия нищо друго.

— Моят съвет е да преразгледате много внимателно позицията си — каза Тамару. В играта, която играем ние двамата, сервисът е мой. Ние можем да се свържем с вас всеки път, когато поискаме, но вие не можете да се свържете с нас. Дори не знаете кои сме, нали така?

— Прав сте. Имате предимство. Не ви знаем кои сте. Но става дума за неща, които не бива да се обсъждат по телефона. И дотук казаното надвишава правомощията ми.

Тамару помълча известно време:

— Добре. Ще обсъдим предложението ви. И вероятно по някое време ще ви се обадим.

— Ще чакам да ми се обадите — отвърна мъжът. — Както вече споменах, изгодата би могла да е взаимна.

— Ами ако отхвърлим предложението ви или го оставим без последствие?

— Тогава ще бъдем принудени да действаме по нашия начин. Притежаваме известна сила и, за съжаление, нещата могат да позагрубеят. С което ще създадем проблеми и за двете страни. Независимо от това кои сте вие, няма начин да се измъкнете от тази история без поражения. Но не виждам как можем да смятаме това за идеалното разрешение за която и да било от двете страни.

— Може и да сте прав. Но ще мине време, докато стигнем до такъв етап. А както сам казахте, вие сте притиснати за време.

Мъжът насреща леко се прокашля:

— Може и да мине време. А може и да не мине.

— Да, но човек не може да знае, докато не опита.

— Точно така. Тук му е мястото да ви изтъкна още нещо. Както вие се изразихте метафорично, в тази игра сервисът е у вас. Но имам чувството, че не сте запознат с основните правила на играта.

— И това е нещо, в което човек не може да е сигурен, докато не опита.

— Но ако се опитате и нищо не се получи, ще бъде много жалко.

— И за двама ни — уточни Тамару.

Последва кратка многозначителна пауза.

— Какво смятате да правите с Ушикава-сан? — попита Тамару.

— Ще се погрижим за него при първа възможност. Още тази вечер евентуално.

— Апартаментът е отключен.

— Много съм ви благодарен.

— Да ви попитам: дълбоко ли ще скърбите всички за смъртта на Ушикава-сан?

— Скърбим дълбоко за смъртта на всеки човек.

— Не пропускайте да скърбите и за него. Той се оказа много кадърен посвоему човек.

— Но не и достатъчно кадърен. Това ли искате да кажете?

— Никой не е толкова кадърен, че да живее вечно.

— Така си мислите — рече мъжът.

— Да. Точно така мисля. А вие?

— Ще чакам да ми се обадите — рече онзи, без да му отговори, с леден глас.

Тамару окачи слушалката без повече приказки. Всички други думи щяха да са излишни. Ако толкова му се доприказва с тях, ще им се обади. Излезе от телефонната кабина и отиде до паркираната си кола — абсолютно невзрачна мътно тъмносиня стара тойота корола комби. Петнадесет минути по-късно спря до един безлюден парк, убеди се, че никой не го гледа, и пусна найлоновия плик с въжето и ластика в кофа за боклук. Заедно с хирургическите ръкавици.

— Те скърбят дълбоко за смъртта на всеки човек — измърмори тихо, докато палеше двигателя и си слагаше колана. Чудесно. Това е най-важното, рече си. Да се скърби за всяка смърт. Дори да е за съвсем кратко.