Харуки Мураками
1Q84 (70)

Двадесет и втора глава
(Ушикава): Очи, изпълнени със съжаление

Тенго се появи на входа на блока в шест и петнадесет в неделя вечерта. И щом излезе навън, спря и се огледа, като че търсеше нещо. Първо надясно, после наляво. След това от ляво на дясно. Погледна небето, после — в краката си. Но, изглежда, не успя да види нищо необичайно, поне що се отнасяше до самия него.

Ушикава реши, че този път няма за какво да го проследява. Тенго не носеше нищо. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на панталоните. Беше по поло, доста износено маслиненозелено кадифено сако и рошав. От джоба на сакото надничаше единствено дебела книжка в джобен формат. Май ще ходи да вечеря в някое близко ресторантче, реши Ушикава. Да върви, щом иска.

В понеделник Тенго трябваше да проведе няколко урока. Така съобщиха на Ушикава, когато се обади в школата за зубрене. Да, каза му служителката, господин Кавана ще води редовните си часове от самото начало на седмицата. Чудесно. Значи, от утре Тенго се завръща към нормалния си график. Тоест, доколкото вече го познавам, надали ще се отдалечи кой знае колко от дома си тази вечер. (Ако Ушикава бе избрал да го проследи същата вечер, щеше да установи, че Тенго е тръгнал на среща с Комацу в бара в Йоцуя.)

Малко преди осем Ушикава навлече якето, шала и плетената шапка и излезе с озъртане от блока. Тенго все още не се беше прибрал. Ако наистина вечеряше някъде из махалата, беше се забавил повече от обичайното. Ако Ушикава нямаше късмет, можеше и да се засекат някъде по пътя. Но Ушикава бе готов дори и такъв риск да поеме, тъй като трябваше задължително да свърши една работа, и то тъкмо сега, по това време на денонощието.

Като се осланяше на паметта си, сви на няколко пъти, подмина няколко почти познати му места и въпреки неколкократните колебания, успя да се добере до детската площадка. Силният северен вятър от предната вечер бе спрял, та декемврийската нощ бе по-мека от нормалното, но както и очакваше, самото паркче бе безлюдно. Ушикава се огледа два пъти — да се убеди, че наоколо няма друг човек, после се покатери на пързалката. Седна на върха й, облегна се на парапета и вдигна очи към небето. Луните си бяха там; почти не бяха мръднали от местонахождението си от предната вечер. Една ярка луна, към две трети пълна. И без нито един облак по небето. А плътно до нея — друга, по-малка, зеленикава, разкривена.

Не съм се заблудил, значи, рече си Ушикава. Въздъхна и поклати глава. Не бе сънувал, нито бе халюцинирал. Двете луни — голямата и малката — се виждаха съвсем ясно над оголялата зелкова. Стори му се, че едва ли не, не са помръднали от предната вечер в очакването си той да се върне на върха на пързалката. Знаели са, че ще се върне. Сякаш се бяха наговорили, ако можеше да се вярва на околната тишина. Искали са да споделят тази тишина с Ушикава. Но не бива никому да казваш за нас, сякаш го предупреждаваха. И поставяха пред устата си показалец, поръсен с лунен прах, да му покажат, че не бива да изпусне дори дума.

Докато седеше, Ушикава движеше лицевите си мускули насам-натам, да се убеди, че в обзелото го усещане няма нищо неестествено, нищо необикновено. Самият той не долавяше никаква неестественост. За хубаво или лошо, лицето му си беше най-нормално.

Ушикава открай време смяташе, че е реалист човек, какъвто си и беше. Не си падаше особено по метафизичните разсъждения. Щом нещо наистина съществува, длъжен си да го приемеш като реалност, независимо дали ти се струва логично, или не. Винаги така бе разсъждавал. Реалността не се поражда от принципите и логиката. Напротив, първо идеше реалността, а след нея — принципите и логиката. Така че, разсъждаваше Ушикава, като начало следва да приемем следната реалност, именно че на небето вече има две луни.

Другото ще му мислим после, рече си. Седеше и се мъчеше да не мисли, тотално погълнат от гледката на двете луни. Налагаше му се да привикне към тази гледка. Тия двете трябва да ги приема такива, каквито са, заяви на себе си. Нито можеше да си обясни как подобно нещо изобщо е възможно, нито изпитваше желанието да се задълбава поне на този етап повече. Основният въпрос засега си оставаше: как да се примири с това положение? Дотам опираха нещата. За целта като начало трябваше да приеме онова, което вижда, без да се съмнява в логичността му.

Ушикава се заседя към петнадесет минути, облегнат на перилото, почти без да мърда. Остави светлината на двете луни да къпе кожата му, да прониква в тялото му, така както водолазът аклиматизира бавно тялото си към промяната във водното налягане. Инстинктът му подсказваше, че това е от особено значение.

Чак тогава дребният човек с деформираната глава се изправи, слезе от пързалката и се отправи обратно към жилището си, потънал в неописуеми разсъждения. Сега, на връщане, нещата бяха придобили съвсем друг вид. Може да е и от лунната светлина, мина му през ум. Тази лунна светлина измества постепенно ъгъла, от който се виждат. Поради това на няколко преки дори зави в грешната посока. И преди да влезе в блока, вдигна глава, за да се убеди, че Тенговите прозорци на третия етаж са все още тъмни. Тенго не се беше прибрал. Което ще рече, че не е отишъл някъде наблизо да вечеря. Дали в такъв случай не е имал среща с някого? И евентуално дали този някой не е била Аомаме? Или Фука-Ери? Дали не изпуснах някаква златна възможност?, питаше се Ушикава. Но вече бе късно да се кори. Пък и не можеше да рискува да следи Тенго при всяко негово излизане. Достатъчно бе веднъж да го забележат, и всичко щеше да отиде по дяволите.

Ушикава се прибра и свали якето, шала и шапката. Отвори консерва телешко варено, сложи резен върху едно хлебче и го изяде прав в кухнята. После изпи полутоплото кафе от един кен. Всичките му вкусови възприятия се бяха изгубили. Усещаше единствено консистенцията на храната, но не и вкусовите й качества. Но не можеше да прецени дали това се дължи на самата храна или напитка, или на собствените му сетива. Дали пък вината не бе у двете луни? Дочу някъде отдалече звънец. Пауза. После нов звън. Какво го засягаше? Не се звънеше на неговата врата, а на нечии чужд апартамент, далече, на съвсем друг етаж.

Дояде си сандвича, допи си кафето, после лениво изпуши една цигара, че да се върне към реалността. Преговори си целта, с която беше дошъл тук, и седна зад насочения през прозореца фотоапарат. Пусна вентилаторната печка и сгря ръце пред оранжевия й реотан. Беше неделя вечер, още нямаше девет. Движението към и от блока бе рехаво, но Ушикава не искаше да пропусне в колко часа ще се прибере Тенго.

Само миг по-късно от входа излезе жена в черно ватено яке. Жена, която дотогава не бе виждал. Около устата й бе омотан сив шал, над който имаше черни очила и бейзболна шапка — идеална маскировка от любопитни погледи. Жената не носеше нищо и вървеше енергично, с дълги крачки. Ушикава инстинктивно включи моторчето за автоматично превъртане на лентата и щракна три последователни кадъра. Налагаше му се да установи накъде се е запътила жената, но докато се изправи, тя вече бе излязла на улицата и изчезна в нощта. Ушикава се намръщи и се отказа. При това нейно темпо, докато се обуеше и тръгнеше подире й, тя щеше отдавна да се е изпарила. Превъртя за секунда видяното в съзнанието си. Жената бе около метър и шестдесет и осем на ръст, в тесни сини джинси и бели маратонки. Облеклото й изглеждаше необичайно ново, неносено. На възраст би казал, че е към двадесет и пет до тридесет. Косата й бе напъхана под яката, та не личеше колко е дълга. От издутото ватено яке пък не можеше да се прецени що за фигура има, но ако се съдеше по краката й, трябваше да е доста слаба. Изправената й стойка и бързата крачка пък подсказваха, че е млада и здрава. Вероятно спортуваща. Всички тези характеристики съответстваха на онова, което Ушикава знаеше за Аомаме, но той не щеше да избързва със заключенията си. И все пак жената му се стори крайно предпазлива, напрегната, като някоя актриса, която гледа да не привлича вниманието на папараците.

Добре де, нека приемем за момент, че това беше Аомаме, рече си.

Дошла е при Тенго, но не го е заварила у дома. У тях е тъмно. Почукала е, никой не й е отворил и си е тръгнала. Да не би пък онова звънене да е било нейното? Нещо обаче никак не му се връзваше. Аомаме я търсят, тоест тя трябва да се крие. Не е ли могла да се обади предварително на Тенго, за да е сигурна, че ще си е у дома? Така би постъпил човек, който не иска да се излага излишно на опасност.

Ушикава предъвкваше тези мисли, докато седеше зад фотоапарата, но главата му не раждаше нито една смислена работна хипотеза. Нищо в действията на жената не се вписваше в онова, което знаеше за нея: нито псевдодегизацията й, нито появата от скривалището й. Аомаме би трябвало да е далеч по-предпазлива и по-внимателна. Цялата случка го остави напълно озадачен.

За всеки случай утре ще отиде до фотоателието на гарата да му промият филма. И ще разгледа на спокойствие снимките със загадъчната жена.

Стоя на поста си зад фотоапарата докъм десет и нещо, но след жената никой друг нито влезе, нито излезе от сградата. Входът бе смълчан и безлюден, като запусната след слабо посетено представление сцена. И Тенго бе успял да озадачи Ушикава. Та нали той поначало рядко закъсняваше вечер, особено ако на другия ден му предстояха часове? Да не би пък да се бе прибрал, докато Ушикава го нямаше, и отдавна да си бе легнал?

Когато мина десет, Ушикава усети колко преуморен е всъщност. Едва държеше очите си отворени. Което не бе обичайно за него — човек, който поначало седеше до късно, дотогава, докато му се налагаше. Но ето че тази вечер сънят го затискаше като каменен похлупак на старинен саркофаг.

Да не би пък да прекалих с гледането на ония две луни, помисли си, и да съм поел прекалено много от светлината им? Неясният им остатъчен образ още беше пред очите му. Тъмните им силуети парализираха меката част на мозъка му, така както пчелата ужилва и парализира гъсеницата, преди да снесе отгоре й яйцата си. Пчелните ларви използват парализираната гъсеница за удобен източник на храна и я поглъщат веднага след като се излюпят. Ушикава се намръщи и прогони злокобното видение от ума си.

Хубаво, реши. Не мога цял живот да чакам Тенго да се върне. Пък и той, щом се върне, веднага ще си легне да спи. И няма къде другаде да върви, освен да си дойде тук, в апартамента. Най-вероятно.

Свали бавно панталона и пуловера и се пъхна в спалния чувал по горнище с дълъг ръкав и наполеонки. Сви се на кравай и скоро заспа — дълбоко, почти като в кома. Докато заспиваше, стори му се, че някой почука на вратата му. Но съзнанието му вече се бе пренесло в друг свят, така че не бе в състояние да различава нещата. Щом се опита, тялото му заскърца. Затова отказа да отвори очи, реши да не си дава сметка какво означава звукът и отново потъна дълбоко в меката кална забрава на съня.

Тенго се прибра от срещата си с Комацу тридесетина минути след като Ушикава заспа. Изми си зъбите, окачи вмирисалото се на цигари сако, облече си пижамата и си легна. Спа до два, когато го събудиха по телефона да му съобщят, че баща му е починал.

* * *

В понеделник сутринта Ушикава се събуди след осем, а в това време Тенго си наваксваше пропуснатия сън в експреса за Татеяма. Ушикава заседна зад фотоапарата, за да хване Тенго на път за школата, но той, естествено, не се появи. В един следобед Ушикава се отказа. Отиде до най-близкия телефонен автомат и се обади в школата за зубрене да провери дали Тенго е на работа.

— На господин Кавана му се наложи да отмени днешните си часове по семейни причини — уведоми го служителката на телефона.

Ушикава й благодари и затвори.

Семейни причини ли? Какво друго семейство имаше Тенго освен баща си? Най-вероятно старият бе починал. В такъв случай Тенго пак ще напусне Токио. Освен ако не е заминал, докато спях, рече си Ушикава. Абе, какво ми става напоследък? Как можах да проспя заминаването му?

Така или иначе, Тенго вече е съвсем сам на този свят, разсъждаваше Ушикава. Поначало самотният мъж вече е още по-самотен. Абсолютно е сам. Преди да навърши и две годинки, майка му е била удушена в някакъв курорт с минерални бани в префектура Нагано. Убиецът й и досега не е заловен. Зарязала съпруга си и заедно с Тенго побягнала с някакъв младеж. Ама че старовремска дума — побягнала. Кой говори така днес? Но пък описва идеално определено действие. Не е ясно защо онзи я е убил. Не е ясно дори дали тъкмо той я е убил. Удушили я през нощта с колана на хавлията й в стаята на някакъв пансион. Мъжът, с когото била, изчезнал. Никак не било трудно да го заподозрат именно него. Когато Тенговият баща научил, дошъл от Ичикава и си прибрал невръстния син.

Май трябваше да съобщя тези неща на Тенго, мислеше си Ушикава. Той е в правото си да ги знае. Но пък нали ми каза, че не желаел да слуша нищо за майка си от хора като мен, затова си и затраях. Какво друго можех да направя? Но пък и проблемът си е негов, а не мой.

Но независимо от това дали Тенго е тук, или го няма, аз съм длъжен да държа това място под око, заключи Ушикава. Ами тази загадъчна жена снощи, която толкова приличаше на описанието на Аомаме? Нямам никакви доказателства, че е тя, но вероятността е доста голяма. Това ми казва моята деформирана глава. А ако наистина е била Аомаме, тя скоро пак ще дойде да посети Тенго. Още не е научила, че баща му е починал. До този извод стигна Ушикава, докато обмисляше положението. Изглежда, на Тенго са му съобщили през нощта за кончината на баща му и е отпътувал рано сутринта. Освен това има и някаква друга причина двамата да не се чуват по телефона. Което ще рече, че тя твърдо ще се върне. Насам я води нещо толкова важно, че заради него е готова да пренебрегне всякаква опасност. Този път обаче той ще я проследи къде отива. Нищо чудно по този начин да успее и да си изясни наличието на двете луни. Ушикава изгаряше от желание да разреши тази увлекателна загадка. Макар всъщност да бе от второстепенно значение. Първата му задача бе да установи къде се крие Аомаме и да я предаде — кратко и ясно — на ония двамата гадове от Сакигаке. А дотогава се налага да съм реалист, независимо дали луните са две, или само една, реши Ушикава. Това е силната ми страна. Това е същността ми.

* * *

Ушикава влезе във фотоателието на гарата и предаде пет ролки 35-милиметров филм. След като му ги проявиха и извадиха снимките, влезе в близкия евтин ресторант и ги прегледа в хронологичен ред, докато си ядеше пилешкото с къри. Повечето хора на снимките вече познаваше. Интересуваха го най-вече трима: Фука-Ери, Тенго и загадъчната жена от снощи.

Погледът на Фука-Ери го изнервяше. Дори от снимката го гледаше право в очите. Няма спор, рече си Ушикава. Тази знае, че я наблюдават. И за скрития фотоапарат сигурно знае, и че я снима. Ясните й очи виждаха през всичко и никак не им се нравеха делата на Ушикава. Този директен поглед го пронизваше право до дъното на сърцето му. И не намираше никакво извинение за деянията му. Но в същото време тя нито го осъждаше, нито го презираше. В определен смисъл разкошните й очи всъщност му прощаваха. Не, не му прощаваха, реши Ушикава, след като дообмисли видяното. Очите й бяха изпълнени със съжаление. Знаеха колко грозно е онова, с което се занимава Ушикава, и изразяваха колко й е жал за него.

Докато я гледаше в очите, Ушикава усети остра, пронизваща болка между ребрата, сякаш го бяха проболи с шиш за плетене. Почувства се разкривен, грозен. Е, и?, рече си. Та нима не съм наистина разкривен и грозен? Естествената, прозрачна жал, която оцветяваше очите й, потъваше дълбоко в сърцето му. Предпочиташе да го бе заклеймила открито, да го бе заплюла, отрекла и осъдила. Да го беше пребила до безсъзнание с бухалка за бейзбол по-добре. Това би понесъл. Но не и този поглед.

Виж, Тенго бе далеч по-лесен за възприемане от нея. На снимката и той стоеше на входа и гледаше към него. И той като Фука-Ери оценяваше внимателно заобикалящата го среда. Но очите му нищо не говореха. Бяха чисти, невежи очи, неспособни да открият нито фотоапарата зад пердетата, нито Ушикава.

Ушикава се зае с фотографиите на загадъчната жена. Три на брой. Бейзболна шапка, тъмни очила, сив шал върху носа. Невъзможно е да определиш чертите й. И трите снимки бяха на слаба светлина, а на всичко отгоре и козирката на шапката хвърляше сянка върху лицето й. Но въпреки всичко жената съответстваше напълно на образа, който си бе съставил за Аомаме. Вдигна снимките и ги огледа като раздадени му карти на покер — една подир друга, пак, и пак. И колкото повече ги гледаше, толкова повече се убеждаваше, че няма начин да не е Аомаме.

Повика сервитьорката и я попита какъв е десертът на деня. Сладкиш с праскови, отвърна му. Ушикава си поръча едно парче и още кафе.

Ако това не е Аомаме, мислеше в очакване на сладкиша си, може и да не я видя, докато съм жив.

Прасковеният сладкиш надмина всичките му очаквания. Сочни праскови в хрупкаво, ронещо се многопластово тесто. Прасковите несъмнено бяха от консерва, но за десерт в заведение от ресторантска верига не беше никак зле. Ушикава го изяде до троха, допи си кафето и си тръгна доволен. Напазарува храна за три дни от попътния супермаркет, прибра се и пак седна зад фотоапарата.

Облегна се на огряната от слънцето част от стената и попридрема няколко пъти, докато наблюдаваше входа. Което ни най-малко не го притесни. Нищо важно не беше изпуснал. Тенго бе отишъл на погребението на баща си, а Фука-Ери нямаше да се върне. Известно й бе, че той продължава да наблюдава. А пък загадъчната жена надали щеше да дойде по светло. От предпазливост ще изчака да се стъмни, преди да се покаже.

* * *

Загадъчната жена обаче не се появи и след залез-слънце. Източи се обичайната върволица — народ с пазарски торби, други — тръгнали на вечерна разходка, трети — връщащи се от работа с още по-каталясал и унил вид, отколкото бяха имали на излизане сутринта. Ушикава отбелязваше преминаването на всеки един, но не направи нито една снимка. Нямаше нужда. Съсредоточил се беше изцяло върху онези тримата. Всички останали се бяха превърнали в безименни минувачи. Но за да се намира на приказка, Ушикава разговаряше наум с тях, като ги наричаше с прякорите, които вече им бе дал: „Ей, председателю Мао (мъжът имаше прическа като на Мао Дзедун), днес май си се преработил, като те гледам“. „Топъл ден, а, Дългоушко? Идеален за разходка.“ „Добър вечер, Безбрадке. Пак ли на пазар? Какво мислиш да готвиш за вечеря?“

Ушикава продължи наблюдението си до единадесет. Накрая се прозя яко и обяви край. Изми зъбите си, после огледа изплезения си език в огледалото. От доста време не му беше обръщал внимание. По повърхността му се бе появило нещо като лек светлозелен мъх. Проучи го внимателно на силната светлина. И много се притесни. Мъхът покриваше целия му език и май нямаше да се махне лесно. Ако я карам така, току-виж съвсем съм се превърнал в Мъхестото чудовище, мина му през ум. Мъхът ще покрие първо езика ми, после по кожата ми ще избият петна, като по корубата на блатна костенурка. И се отчая от самата мисъл.

Въздъхна и с беззвучен глас си заповяда да престане да се притеснява за езика си. Изгаси лампата, съблече се бавно на тъмно и се намърда в спалния чувал. Вдигна ципа и се сви като буболечка.

* * *

Когато се събуди, още беше тъмно. Извърна се да види колко е часът, но часовникът не беше на мястото си. Това го обърка. Открай време, преди да заспи, се уверяваше, че часовникът му е подръка. Защо сега го нямаше? През процепа между пердетата се процеждаше съвсем слаба светлина, но осветяваше само един от ъглите на стаята. Всичко друго тънеше в среднощен мрак.

Ушикава усети как сърцето му заби лудо в старанието си да вкара адреналин в целия му организъм. Ноздрите му се разшириха, дишането му се накъса, сякаш се бе събудил посред някакъв ярък вълнуващ сън.

С тази разлика, че не сънуваше. А нещо наистина се случваше. Някой стоеше досами спалния му чувал. Ушикава го усещаше. Отгоре му се бе надвесила сянка, по-черна и от тъмнината, и го гледаше право в лицето. Гръбнакът му се смрази. Мозъкът му включи след частица от секундата и Ушикава посегна инстинктивно да свали ципа на чувала.

Докато мигне обаче, онзи успя да стегне ръката си около гръкляна му. Не му остави време дори звук да издаде. Ушикава усети мощните тренирани мускули около шията си. Ръката стягаше гърлото му в безмилостна хватка, като в клещи. Човекът действаше безмълвно. Ушикава дори дишането му не чуваше. Загъна се и се загърчи в спалния чувал, задра с крака найлоновия хастар. Напъна се да изпищи, но дори да беше успял, щеше да е безсмислено. Смъкнал се веднъж на татамито, онзи не помръдваше и сантим, ако не се смяташе ръката му, която постепенно усилваше натиска. Изключително ефикасен, икономичен захват. И колкото повече стискаше, толкова по-трудно му ставаше на Ушикава да диша.

Посред цялото това отчайващо положение на Ушикава му проблесна следната мисъл: Как е успял тоя да влезе? Нали беше заключил вратата, беше окачил отвътре веригата, бе залостил прозорците. Как се е намъкнал? Дори с шперц да си е отключил, ключалката щеше да изщрака.

Тоя тип е истински професионалист, заключи Ушикава. Ако се наложи, ще убие човека, без да му мигне окото. Обучен е точно за такава дейност. Да не са го пратили от Сакигаке? Да не искат най-сетне да се отърват от мен? Да не би да са решили, че съм им безполезен, че само им преча? Ама това е тотална грешка. Та аз съм само на крачка от разкриването на Аомаме. И Ушикава се напъна да проговори, да каже всичко това на човека. Изслушай ме първо, искаше да му се примоли. Но глас не излизаше. Не му стигаше въздух, за да накара гласните си струни да вибрират, а и езикът му се бе превърнал в твърда скала пред гърлото му.

Ето че и трахеята му се оказа напълно блокирана. Дробовете му се напъваха напразно за кислород, но не намираха, и взе да усеща как тялото започва да се отделя от ума му. Тялото му продължаваше да се гърчи в спалния чувал, докато умът му се възкачваше сред тежкия лепкав въздух. Изведнъж престана да усеща както ръцете, така и краката си. Защо?, питаше изчезващият му мозък. Защо трябва да умра на това отвратително място, по такъв отвратителен начин? Отговор не последва. Някаква неопределима тъмнина се спусна от тавана и погълна всичко.

* * *

Когато дойде в съзнание, Ушикава се оказа извън спалния чувал. Продължаваше да не чувства крайниците си. Усещаше единствено, че има превръзка върху очите и че бузата му е опряна в татамито. И че вече не го душат. Дробовете му вдишваха шумно като ковашки мех нов въздух. Студен, зимен въздух. А кислородът произвеждаше нова кръв, пареща алена течност, която сърцето му изпомпваше с луда скорост към всичките му нервни окончания. Закашля се болезнено и се съсредоточи върху дишането си. И постепенно взе да усеща нозете и ръцете си. Сърцето думкаше в ушите му. Жив съм, рече си Ушикава в мрака.

Лежеше по корем върху татамито, с вързани с някакъв мек плат ръце зад гърба му. И глезените му бяха вързани. Не стегнато, но по един изкусен, ефикасен начин. Което му даваше възможност да се превърта от една страна на друга, но нищо повече. Самият Ушикава беше изумен, че още е жив, още диша. Значи, онова не беше смъртта, рече си. Беше се приближил ужасно плътно до смъртта, но онова не беше самата смърт. Останала му бе остра болка, като буца, от двете страни на гърлото му. Беше се и напикал и гащите му бяха мокри и почваха да лепнат. Но усещането не бе чак толкова неприятно. Той даже му се радваше донякъде. Болката и студът бяха все пак признаци, че още е жив.

— Не се надявай да умреш толкова лесно — изрече мъжки глас.

Сякаш онзи беше разчел мислите му.