Харуки Мураками
1Q84 (68)

Двадесета глава
(Аомаме): Още едно изражение на моето преобразуване

В неделя вятърът престана. Денят бе топъл, тих, съвсем различен от предходната нощ. Хората съблякоха дебелите палта да се порадват на слънцето. Аомаме обаче така и не можа да се наслади на хубавото време; както винаги, прекара деня в стаята си, зад спуснатите завеси.

Пуснала си тихо „Симфониетата“ на Яначек, Аомаме си направи стречинга, после се зае със силова тренировка на уредите. И понеже бе добавяла постепенно нови упражнения към комплекса си, тренировката й отне близо два часа. После сготви, почисти апартамента и се опъна на дивана да чете „По следите на изгубеното време“. Стигнала бе най-после до третия том, „Обществото на Германт“. Стараеше се да си запълва пълноценно времето. Гледаше телевизия само два пъти на ден — новините по Ен Ейч Кей на обяд и в седем вечерта. Както винаги, нищо особено не се случваше. Всъщност по света ставаха какви ли не неща — хора загиваха, много от тях в трагедии от рода на влакови катастрофи, потънали фериботи и разбили се самолети. Някъде се водеше поредната безкрайна гражданска война, ставаха покушения и ужасни етнически кланета. Внезапни промени във времето причиняваха суша, наводнения, глад. Аомаме съчувстваше дълбоко на всички пострадали от тези трагедии и бедствия, но въпреки това отчиташе, че не се е случило нищо, което да е пряко свързано със самата нея.

Деца от махалата си играеха на детската площадка оттатък улицата и непрекъснато крещяха. Чуваше и как гарваните по покрива си разменят с грачене последните клюки. Въздухът бе изпълнен с аромата на ранна градска зима.

И изведнъж си даде сметка, че откакто се бе нанесла в този блок, не бе изпитала нито веднъж сексуално желание. Нито веднъж не й се бе приискало да прави секс. Дори до мастурбиране не беше прибягвала. Сигурно се дължеше на бременността и хормоналните промени в тялото й. За което Аомаме беше благодарна. Това място надали беше най-подходящото за търсене на сексуален отдушник, ако решеше да преспи с някого. Радваше се и че вече не й идва мензис. Никога не бе страдала особено от месечните си кръвотечения, но това не й пречеше да има чувството, че е снела от себе си тежко бреме, което от години бе мъкнала на плещите си. Една грижа по-малко.

Косата й бе порасла доста през трите месеца, които прекара тук. През септември едва стигаше до раменете й, а сега вече покриваше лопатките й. През детството й майка й вечно я подстригваше късо; след прогимназията, когато се посвети изцяло на спорта, поначало не я беше пускала да расте. И сега й се струваше прекалено дълга, но нямаше как сама да се подстриже. Подряза бретона си, но дотам. През деня вдигаше косата си на кок, а нощем я пускаше. И под звуците на някоя музика я разчесваше с четка сто пъти — нещо, което може да си позволи единствено човек с много излишно време.

Поначало не ползваше много грим, а сега, когато нямаше никаква нужда, пък хич. Но тъй като държеше да следва максимално някакъв установен дневен режим, полагаше специални грижи за кожата си. Масажираше я с кремове и лосиони и преди лягане си правеше маска. И понеже си беше много здрав човек, трябваше й да полага съвсем малко грижи, за да поддържа кожата си красива и лъскава. Ами ако и това беше страничен продукт на бременността? Чувала бе, че бременните имали красива кожа. Общо взето, като седнеше пред огледалото, пуснеше си косата и огледаше лицето си, стигаше до извода, че се е разхубавила. Или че най-малкото добиваше спокойния вид на зряла жена. Вероятно.

Никога досега Аомаме не се бе чувствала красива. Нито някой й го беше казвал. Майка й я третираше така, както се третира грозно дете. „Как не можа да се родиш по-хубава“, повтаряше й вечно тя в смисъл, че ако беше по-хубаво, по-сладко дете, щеше да доведе повече нови последователи на сектата. По тази причина Аомаме винаги беше избягвала да се гледа в огледалото. Когато такова действие ставаше неизбежно, задоволяваше се с бърза, ефикасна проверка на отражението си.

Тамаки Оцука й бе казала навремето, че харесва чертите й. „Никак не са лоши — викаше. — Дори са хубавки. Имай по-голямо самочувствие.“ Аомаме се бе почувствала щастлива. Тъкмо бе започнала да навлиза в пубертета и думите на приятелката й я успокоиха. И взе да си мисли: „Може и да не съм толкова грозна, колкото разправя мама“. Но дори Тамаки никога не й бе казвала, че е красива.

Едва сега, за пръв път в живота си, Аомаме забелязваше нещо красиво в лицето си. Можеше да се заседява за по-дълго пред огледалото и да се оглежда по-подробно. Без да изпада в нарцисизъм, разбира се. Разглеждаше лицето си от всякакви възможни ъгли, сякаш беше чуждо. Нима наистина бе станала красива? Или просто по този начин отчиташе, че всичко се е променило, не само лицето й. Не можеше да реши.

От време на време правеше по някоя намръщена физиономия пред огледалото. И намръщеното й лице си беше същото като едно време. Мускулите на лицето й се разтягаха във всички възможни посоки, чертите й се разделяха и всяка ставаше самостоятелна от останалите. От лицето й бликваха всички възможни емоции на света. Но то не бе нито красиво, нито грозно. От даден ъгъл изглеждаше демонична, но от друг — комична. А пък от трети лицето й представляваше хаотична бъркотия. Престанеше ли да се мръщи, лицевите й мускули се отпускаха постепенно така, както вълничките утихват по водната повърхност, и физиономията й се нормализираше. И Аомаме успяваше да открие една нова, малко по-различна версия на самата себе си.

— Трябва ти по-естествена усмивка — често й казваше Тамаки. — Когато се засмееш, чертите ти омекват, така че е срамота, дето не го правиш по-често.

Аомаме обаче не бе способна да се смее лесно или непринудено пред хората. Насилеше ли се да го стори, в крайна сметка се получаваше някакво пресилено озъбване, от което хората ставаха по-напрегнати и се чувстваха по-неудобно. При Тамаки беше тъкмо обратното: притежавате естествена, весела усмивка, която мигновено предразполагаше всеки нов неин познат. Но в края на краищата разочарованията и отчаянието бяха подтикнали Тамаки да се самоубие. И да остави след себе си Аомаме — която и една човешка усмивка не можеше да пусне.

Неделята минаваше спокойно. Топлото слънце бе примамило доста народ на отсрещната детска площадка. Родителите чакаха дечицата да се наиграят в пясъчника или на люлките. Деца имаше и на пързалката. По пейките седяха по-възрастни хора и не откъсваха очи от играещите си деца. Аомаме излезе на балкона, седна на стола и загледа неентусиазирано през процепа над пластмасите. Мирна сцена. Времето си върви по света. Над никого не тегне смъртна заплаха, никой не е по следите на някой убиец. И никой не държи в скрина при дрехите си увит в клин напълно зареден деветмилиметров автоматичен пистолет.

Дали някой ден пак ще стана част от този тих, нормален свят?, запита се Аомаме. Дали ще дойде ден, в който и аз ще изведа малкото за ръчичка в парка, да си играе на люлките и на пързалките? И ще живея, без да си правя сметката кого ми предстои да убия или той мен да убие? Възможно ли е изобщо всичко това в този свят на 1Q84 година? Или може да се случи само в някой друг свят? И което е най-важното — ще бъде ли Тенго до мен?

Аомаме престана да наблюдава парка и се прибра. Затвори остъклената плъзгаща се врата и спусна завесите. Домъчня й, понеже престана да чува детските гласчета. Пак се бе откъснала от всичко, завряна на място, в което всичко бе заключено отвътре. Трябва да престана да наблюдавам детската площадка денем, рече си. Тенго не би дошъл тук през деня. Онова, което той търси, е да види ясно двете луни.

След скромната вечеря Аомаме изми чиниите, после пак се облече дебело и излезе на балкона. Разстла одеялото върху скута си и се облегна назад на стола. Вечерта беше безветрена. Тук-там по небето се мяркаха облаци, готови да поставят на изпитание способността на всеки акварелист да борави деликатно с четката. По-голямата луна, незакривана от облаците, беше две трети пълна и заливаше земята под себе си с ярка особена светлина. В този час оттам, където седеше, Аомаме не можеше да види втората, по-малката луна. Все още се криеше зад една сграда, но Аомаме беше убедена, че е там. Усещаше присъствието й. Несъмнено скоро и тя ще й се появи.

Откакто бе почнала да се крие, свикна да изключва умишлено определени мисли от съзнанието си. Особено когато наблюдаваше детската площадка от балкона. В състояние бе да опразни тотално мозъка си. Фокусираше погледа си върху детската площадка, най-вече върху пързалката, но не мислеше за нищо. Дори да имаше някакви мисли, който да занимаваха мозъка й, те бяха предимно под повърхността. А тя изобщо си нямаше представа какво върши мозъкът й под повърхността. През редовни интервали нещо изплуваше отгоре, така както морските костенурки и делфините подават носове над водата, за да дишат. Едва когато се случеше това, тя си даваше сметка, че наистина си е мислела за нещо. После с изпълнени с пресен кислород гърди подсъзнанието й потъваше под повърхността. Изчезваше отново и Аомаме пак преставаше да мисли. Превърнала се бе в увит в свой мек пашкул уред за наблюдение, чийто поглед е погълнат от пързалката.

Гледаше парка, но в същото време нищо не виждаше. Ако нещо ново се появеше в полезрението й обаче, мозъкът й щеше моментално да реагира. Засега обаче нищо ново не се случваше. И вятър нямаше. Черните клони на зелковата стърчаха неподвижно като остри антени, насочени към небето. Целят свят бе застинал. Погледна часовника си. Минало беше осем. Май и тази вечер ще свърши така, без нищо извънредно. Максимално спокойна неделна вечер.

Светът престана да е замрял точно в осем и двадесет и три.

Изведнъж Аомаме забеляза мъж върху, пързалката. Той седна и впери поглед в една част от небето. Сърцето й се сви до размера на детско юмруче и така дълго се застоя в това състояние, като че не възнамеряваше никога повече да проработи. После изведнъж се изду до нормалния си размер и пак заби. Взе да помпа бясно с глух звук свежа кръв из тялото й. Умът на Аомаме бързо изскочи на повърхността на водата, отърси се и застана в очакване, готов за действие.

Това е Тенго, помисли си тя инстинктивно.

Но след като зрението й се проясни, осъзна, че не е той. Седналият на върха на пързалката мъж бе нисък колкото дете, с голяма квадратна глава с плетена шапка. А самата плетена шапка бе опъната по един смешен начин от деформираната му глава. Около врата си бе увил зелен шал и бе в тъмносиньо палто. Шалът му бе прекалено дълъг, а копчетата на палтото около корема му сякаш се готвеха да изскочат. Аомаме бе убедена, че тъкмо това „дете“ бе видяла да излиза снощи от парка. А то изобщо не беше дете, а мъж на средна възраст — нисък и набит, с къси крайници. С ненормално огромна и деформирана глава.

Аомаме си спомни как Тамару й бе описал човека с глава като на кукла фукусуке, когото бе нарекъл Главчо. Онзи, дето се навъртал около къщата с върбите в Адзабу и се интересувал от приюта. Мъжът на върха на пързалката отговаряше идеално на даденото от Тамару описание предната вечер. Значи, онзи гадняр не се е отказал от разследването си и вече е успял да се промъкне до нея. Ето, сега точно ми трябва пистолетът, мина й през ум. Как можах точно днес да го оставя в спалнята? Аомаме пое дълбоко въздух, остави хаосът в сърцето й да утихне, нервите й да се успокоят. Не се паникьосвай. В момента пистолет не ти трябва.

А пък и човекът изобщо не наблюдаваше нейния блок. Ами седеше отгоре на пързалката, точно където бе седял и Тенго, загледан в същата част от небето като Тенго. Стори и се умислен. Дълго време изобщо не помръдна, сякаш бе забравил как да се движи. Хич и не поглеждаше към апартамента й. И това окончателно я обърка. Какво става тук? Този нали мен ме търси, затова е тук? Най-вероятно е от Сакигаке. И несъмнено е страхотен преследвач. След като е успял да стигне до мен от резиденцията в Адзабу чак дотук. Но ето че сега седи там беззащитен, пред очите на всички, загледан безсмислено в нощното небе.

Аомаме се изправи крадешком, открехна съвсем леко плъзгащата се врата, пъхна се вътре и грабна телефона. Взе да набира с треперещи пръсти номера на Тамару. Незабавно трябваше да му доложи: от балкона си вижда Главчо, седнал на една пързалка на детската площадка отвъд улицата. Тамару знаеше какво да прави и несъмнено щеше да се справи умело със ситуацията. Но на четвъртата цифра се спря със слушалка в ръка и прехапа устни.

Прекалено рано е, заразсъждава Аомаме. Прекалено много неща не знаем все още за този човек. Ако Тамару го възприеме единствено като рисков фактор и ме отърве от него, всичко онова, което не знаем за него, ще си остане в неизвестност. От друга страна, човекът прави абсолютно същото, което правеше онзи ден Тенго. На същата пързалка, в същата поза, сякаш умишлено повтаря Тенговите действия. И сигурно и той вижда двете луни. Това за Аомаме бе почти безспорно. Вероятно съществува някаква връзка между този човек и Тенго. И нищо чудно да не е забелязал досега, че се крия в апартамент в отсрещния блок, затова ме е загърбил така беззащитно. Колкото повече разсъждаваше, толкова по̀ харесваше теорията си. Ако съм права, проследяването на този човек може да ме отведе право при Тенго. Вместо да го остави да ме търси, ще ползвам този тип за свой водач. При тази мисъл сърцето й още повече се сви, после задумка. И тя остави слушалката.

Има време да кажа на Тамару, реши Аомаме. Първо трябва да свърша нещо. И то, нещо рисковано, понеже става дума за това преследваният да преследва своя преследвач. А този тип безспорно е професионалист. Въпреки всичко не мога да пропусна една такава златна възможност. Друг такъв шанс надали ще ми се удаде. А и като го гледам този, имам чувството, че е доста замаян, поне засега.

Влезе бързо в спалнята, отвори чекмеджето на скрина и извади „Хеклер & Кох“-а. Вдигна предпазителя, вкара патрон в цевта и пак го спусна. Пъхна го отзад под колана на джинсите си и пак излезе на балкона. Главчо продължаваше да си седи там с вперен в небето взор. Деформираната му глава не помръдваше. Изглеждате тотално запленен от гледката в небето. Аомаме напълно го разбираше. Гледката беше повече от пленителна. Аомаме се върна вътре, облече си ватеното яке и нахлупи над очите си бейзболна шапка. Плюс чифт най-прости слънчеви очила с елементарна черна рамка. Достатъчно, за да променят изцяло външността й. Уви сив шал около шията си и пусна портфейла и ключа от апартамента в джоба си. Спусна се на бегом по стълбите и излезе от сградата. Подметките на маратонките й стъпваха безшумно по асфалта. Отдавна не бе усещала твърда, стабилна земя под нозете си и това усещане я окуражи.

Докато се придвижваше по улицата, се убеди, че Главчо си е още на мястото. След залез-слънце температурата бе спаднала значително, но поне още нямаше вятър. Така че студът дори й беше приятен. С излизаща от устата й бяла пара Аомаме се приближи максимално тихо към входа на парка. Главчо не даваше никакъв признак да я е забелязал. Не отлепваше очи от небето. Оттам, където беше застанала, Аомаме не го виждаше, но знаеше прекрасно, че на края на погледа му се намират две луни — една голяма и една по-малка. Несъмнено сгушени една в друга на мразовитото безоблачно небе.

Подмина парка, а когато стигна до следващия ъгъл, се обърна и се върна обратно. Скри се в сенките и се загледа в човека на пързалката. Опреният в гърба й пистолет бе не по-малко твърд и студен от самата смърт, но това усещане й придаваше сигурност.

Изминаха пет минути. Главчо бавно се изправи, отупа палтото си и хвърли още един поглед към небето. После, сякаш взел окончателно решение, се смъкна надолу по стъпалата на пързалката. Излезе от парка и тръгна по посока на гарата. Да го следи човек, се оказа не особено трудно. При все че в този жилищен район хората по улицата в неделната вечер не бяха много и макар да й се налагаше да поддържа определена дистанция, нямаше начин да го изгуби. А пък и той изобщо не подозираше, че някой може да е по следите му. Нито веднъж не се извърна, а се движеше с равномерно темпо, както върви угрижен човек. Голям майтап, рече си Аомаме: слабото място на преследвача е в това, че не може да си представи някой него да го преследва.

След време обаче й стана ясно, че Главчо изобщо не върви по посока на гара Коенджи. Докато бе седяла в апартамента си, бе изучила квартала най-подробно по една карта с всичките двадесет и три токийски района. Наизустила бе местната география, за да знае накъде да бяга, ако се наложи. Така че, макар онзи да беше тръгнал първоначално към гарата, тя го усети как смени посоката, когато свърна покрай един ъгъл. Главчо изобщо не е наясно с квартала, отбеляза тя наум. На два пъти се спираше на пресечка, оглеждаше се несигурно и проверяваше указателните табели по телеграфните стълбове. Категорично бе чужд човек в този квартал.

Най-после Главчо ускори крачка, от което Аомаме заключи, че се е озовал на позната територия. Подмина някакво общинско основно училище, свърна по тясна уличка и влезе в стар триетажен жилищен блок.

Аомаме изчака още пет минути. Никак не й се щеше да се сбута с него на входа. Над него имаше бетонни стрехи, а светлината от единствения глобус къпеше преддверието в жълто. Огледа се, но така и не видя табелка с името на сградата. Може пък и да беше безименна. Но си личеше, че е доста стара. Задоволи се с адреса, който бе запомнила от табелката на близкия телеграфен стълб.

Приближи се към входа чак след пет минути. Мина бързо под жълтеникавата светлина и чевръсто отвори вратата. В тясното преддверие нямаше никой. Празно пространство, лишено от топлина. Над главата й бръмчеше флуоресцентна лампа на отмиране. Отнякъде долитаха звуци от телевизор и виенето на дете, врънкащо за нещо майка си.

Аомаме извади от джоба на ватеното яке ключа от апартамента си и го остави да се полюлява от пръстите й, та ако някой я видеше, да си помисли, че и тя живее в блока, и огледа имената по табелките върху пощенските кутии. Една от тях може би ще е с името на Главчо. Шансовете не бяха особено големи, но не й пречеше да опита. Блокът не беше особено голям и нямаше кой знае колко обитатели. Когато стигна до името Кавана на една от кутиите, всички звуци изчезнаха.

Тя застана смразена пред кутията. Въздухът сякаш стана съвсем рядък и й стана трудно да диша. Леко раздалечените й устни се разтрепериха. Времето минаваше. Даваше си сметка колко глупаво и опасно постъпва. Главчо можеше пак да се появи всеки миг. Но нямаше сила, способна да я отдели от тази пощенска кутия. Едно малко картонче с името Кавана бе успяло да парализира мозъка й, да смрази тялото й на място. Нямаше никакво убедително доказателство, че обитателят Кавана е самият Тенго. Кавана не бе често срещащо се име, но в никакъв случай не бе толкова рядко, колкото Аомаме. Но ако предположението й, че Главчо е свързан някак си с Тенго, се окажеше вярно, много вероятно бе този Кавана да е наистина Тенго Кавана. А и номерът на апартамента му, 303, съвпадаше с номера на апартамента, който тя обитаваше в момента.

Какво да правя? Аомаме прехапа силно устната си. Умът й се движеше в кръгове и не виждаше никакъв изход. Какво да направя? Едно беше ясно: не можеше да остане забучена завинаги пред тая пощенска кутия. Реши какво иска и тръгна да се качва по неприветливото стълбище до третия етаж. На места по протъркания под личаха тънки пукнатини от дългогодишната експлоатация. Докато крачеше, подметките на маратонките й стържеха по бетона.

И ето че Аомаме се озова пред апартамент 303. Най-обикновена стоманена врата с пъхнато в джобчето картонче с печатен надпис „Кавана“. Само фамилията. Двата йероглифа й се сториха груби, несвързани органически. Но в същото време съдържаха една дълбока загадка. Аомаме се застоя вслушана с остри като бръснач сетива. Отвътре не идеха абсолютно никакви звуци; не можеше да се познае дори дали нещо свети. До вратата имаше звънец.

Аомаме се чувстваше объркана. Прехапа устна и взе да обмисля следващата си стъпка. Дали да позвъня?, питаше се. Ами ако всичко това е някаква коварна клопка. Ако зад вратата дебне със зловеща усмивка Главчо, като зло джудже в тъмна гора? Може нарочно да ми се е разкрил там, на пързалката, за да ме примами тук и да ме вземе в плен. Явно знае, че търся Тенго, и използва това за примамка. Гаден, коварен човек, който знае прекрасно кое е слабото ми място. Това е единственият начин, по който може да ме накара да отворя вратата си отвътре.

Огледа се — да не се бе появил някой, и извади пистолета изпод колана на джинсите си. Вдигна предпазителя, после набута оръжието в джоба на ватеното яке, та да й е подръка. Стисна го с дясната си ръка, с пръст върху спусъка, а с лявата натисна звънеца.

Из апартамента се разнесе звън. Плавна мелодийка, в съвсем различен ритъм от този на думкащото й сърце. Стисна здраво пистолета в очакване вратата да се отвори. Но не би. А и през шпионката май никой не я погледна. Изчака миг, после пак позвъни.

Звънецът бе достатъчно силен, че да накара всички обитатели на квартал Сугинами да вдигнат глава и да наострят слух. Дясната длан на Аомаме върху дръжката на пистолета взе да се изпотява. Но отговор не последва.

Най-добре е да си вървя, реши. Който и да е този Кавана в 303-ти апартамент, в момента не си е у дома. А някъде из сградата все още витае оня зловещ Главчо. Опасно е да оставам за по-дълго. Хукна надолу по стълбите, хвърли в движение бърз поглед на пощенската кутия и излезе от блока. Мина бързо с наведена глава под жълтата лампа и се запъти към улицата. Погледна веднъж назад, да се убеди, че никой не я следи.

Сума неща трябваше да премисли и не по-малък брой решения да вземе. Бръкна в джоба и постави предпазителя на пистолета. После, отдалечила се от всякакви любопитни очи, пак го напъха под колана на джинсите си отзад. Не бива да храня особено големи надежди и очаквания, заповяда си. Онзи Кавана може и да е Тенго, но може и да не е. Раздуеш ли веднъж надеждите си, умът ти почва да действа на своя глава. А когато надеждите ти не се оправдаят, изпитваш разочарование, а разочарованието води до чувство за безпомощност. Ставаш невнимателен и ти пада гардът. А на този етап тъкмо това най-малко мога да си позволя.

Нямам представа какво знае Главчо и какво не знае. Но истината е, че се доближава все повече към мен. Толкова близо, че съвсем скоро ще може да ме пипне. Което значи, че трябва да се стегна и да бъда нащрек. Насреща си имам изключително опасен противник. И най-малката ми грешка може да се окаже фатална. Като начало, в никакъв случай не бива да се приближавам до онзи стар блок. Той тъкмо там се крие и крои планове как да ме хване — като отровен, кръвожаден паяк, изплел мрежата си в мрака.

Докато се прибере в апартамента си, Аомаме вече бе решила какво ще прави по-нататък. Пред себе си имаше един-единствен път.

* * *

Сега набра целия номер на Тамару. Остави телефона да звъни дванадесет пъти, после окачи слушалката. Свали си шапката и палтото, върна пистолета в чекмеджето и изпи жадно две чаши вода. Напълни чайника и го сложи на котлона. Надникна през процепа между завесите към отсрещния парк, да се убеди, че там няма никой. Застана пред огледалото в банята и среса косите си. Но и след това пръстите й отказваха да я слушат. Напрежението не ги напускаше. Тъкмо заливаше с вряла вода чая, когато телефонът иззвъня. Тамару, разбира се.

— Току-що видях Главчо — съобщи му тя.

Мълчание.

След като казваш току-що го видях, да разбирам ли, че вече го няма?

— Точно така. Преди малко беше в парка срещу блока ми. Но вече не е там.

— Какво разбираш под преди малко?

— Към четиридесет минути.

— И какво ти попречи да ми се обадиш преди четиридесет минути?

— Нямах време. Трябваше да го проследя.

Тамару издиша ужасно бавно, сякаш назорваше въздуха да излезе.

— Да го проследиш ли?

— Не исках да го изпусна.

— Нали съм ти казал никъде да не излизаш?

Аомаме обърна особено внимание на подбора на думите си:

— Но как мога да стоя бездейна в лицето на приближаващата се опасност? Нали ти сам каза, че дори и да съм ти се обадела, нямало да можеш да дойдеш веднага?

Тамару издаде лек звук от гърлото си.

— Значи, ти проследи Главчо.

— Според мен той изобщо нямаше представа, че вървя подире му.

— Това е част от репертоара на професионалиста — предупреди я Тамару.

И беше прав. Колко му беше онзи да се е престорил, за да я заблуди? Не че беше готова да го признае.

— За теб съм сигурна, че го можеш, но Главчо е далеч под твоето ниво. Колкото и да е печен, не може да се сравни с теб.

— Може да е бил с ортак.

— Не. Абсолютно сигурна съм, че беше сам.

— Добре — каза Тамару след кратка пауза. — И къде установи, че се е запътил?

Аомаме му съобщи адреса на сградата и описа външността й. Каза, че не знаела онзи в кой апартамент е. Тамару си записа. После зададе няколко въпроса на Аомаме и тя му отговори колкото можеше най-точно.

— Казваш, че когато си го видяла за пръв път, бил в парка срещу твоя блок — рече Тамару.

— Точно така.

— И какво правеше той там?

Аомаме му разказа как онзи седеше на върха на пързалката и гледаше нощното небе. Но не спомена за двете луни. Както можеше и да се очаква.

— Гледаше небето ли? — попита Тамару. И Аомаме чу как зъбните колелца в мозъка му се задвижиха.

— Ами да. Небето, луната, звездите… Нещо такова.

— И си седеше съвсем беззащитен, открит, на пързалката?

— Точно така.

— И това не ти се видя странно? — попита Тамару. Гласът му бе твърд и сух и й напомни за пустинно растение, способно да изкара цяла година на еднодневна доза дъжд. — Тоя тип, значи, влиза по следите ти. И се добира на една крачка разстояние от теб. Което не всеки го може. И изведнъж се озовава на някаква пързалка, заплеснал се по небето. Без да обръща и капка внимание на апартамента, който обитаваш. Нещо не се връзва.

— Съгласна съм, че не звучи никак логично. Но така или иначе, не биваше да го изпускам.

— И все пак смятам, че си се изложила на ненужна опасност — въздъхна Тамару.

Аомаме не му отвърна.

— Това, че го проследи, приближи ли те към отговора на гатанката? — попита Тамару.

— Не — отвърна Аомаме. — Но едно нещо привлече вниманието ми.

— А именно?

— На пощенските кутии открих името Кавана, на човек, който живее на третия етаж.

— Е, и?

— Не си ли чул за „Въздушната какавида“? Повестта, която беше бестселър това лято?

— Представи си, че дори и аз чета вестници. Авторката й, Ерико Фукада, била дъщеря на един от последователите на Сакигаке, поради което изчезнала, и се смяташе, че е била отвлечена от култа. И че полицията разследвала случая. Но самата книга още не съм я чел.

— Ерико Фукада изобщо не е дъщеря на някакъв последовател, а на самия Вожд — на водача на Сакигаке. Дъщеря е на човека, когото аз изпратих в отвъдното. А Тенго Кавана бил нает от редактора на книгата да пренапише анонимно „Въздушната какавида“, което и направил. Така че в действителност повестта е плод на съвместната работа на двамата.

Настъпи продължителна тишина. Достатъчна за човек да отиде до другия край на една дълга, тясна стая, да направи справка в някой речник и да се върне до телефона. Най-сетне Тамару наруши мълчанието.

— Но ти нямаш доказателство, че онзи Кавана в блока му е Тенго Кавана?

— Засега поне нямам — призна Аомаме. — Но ако е той, всичко се връзва логически.

— Да, някои неща се засичат — отчете Тамару. — А ти откъде си сигурна, че тъкмо този Тенго Кавана е пренаписал анонимно „Въздушната какавида“? Предполагам, че никъде не е оповестено публично. Представям си какъв скандал би гръмнал, ако се разчуеше.

— Научих го от самия Вожд. Каза ми го малко преди да умре.

Гласът на Тамару леко се вледени:

— Не смяташ ли, че това трябваше отдавна да ми го кажеш?

— Навремето не му отдадох необходимото значение.

Пак настъпи продължителна тишина. Аомаме не можеше да си представи какво си мисли Тамару, но много добре знаеше, че не обича да му се оправдават.

— Добре — каза той накрая. — Да оставим въпроса временно настрана. Дай да говорим по същество. Според теб Главчо е по следите на въпросния Тенго Кавана. И че покрай него е успял да влезе и в твоите следи.

— Аз поне така си мисля.

— Нещо не ми е ясно. От къде на къде Тенго Кавана ще води до теб? Нали между теб и Кавана няма никаква връзка, а? Като се изключи това, че си си имала вземане-даване с бащата на Ерико Фукада, а Тенго е пренаписал анонимно повестта й.

— Връзка има — рече безизразно Аомаме.

— Какво искаш да кажеш? Че между теб и Тенго Кавана съществува пряка връзка ли?

— Бяхме в една и съща паралелка в основното училище. Освен това смятам, че той е бащата на бебето ми. Само че не мога да ти го обясня по-подробно. Прекалено… как да ти го кажа… прекалено лично е.

И чу как на другия край на линията химикалка взе да почуква по бюрото — единственият шум, който стигаше до ушите й.

— Лично — повтори Тамару с такъв глас, сякаш беше съзрял някаква гадина върху камък в градината.

— Съжалявам — каза Аомаме.

— Разбирам. Съвсем лична работа. Няма да разпитвам повече — каза Тамару. — И сега какво конкретно очакваш от мен?

— Ами, като начало ми се ще да знам дали онзи Кавана от блока е всъщност Тенго Кавана. При възможност бих предпочела лично да се убедя, но ми се струва прекалено рисковано да се връщам там.

— Съгласен съм.

— А и Главчо вероятно се крие някъде из същия блок и крои някакъв план. Ако още повече се приближи към мен, ще трябва да предприемем нещо.

— На него вече му е известно доста за връзката между теб и вдовицата. Най-старателно се е добрал до куп несвързани улики и сега се мъчи да ги свърже. Така че не можем да си позволим да го пренебрегнем.

— Имам и още една молба към теб — рече Аомаме.

— Казвай.

— Ако живеещият там наистина се окаже Тенго Кавана, не желая да му се случи нищо лошо. Но ако това е неизбежно, нека аз заема мястото му.

Тамару пак замълча задълго. Само че вече не почукваше с химикалката. Напротив, никакви звуци не се чуваха повече. Той обмисляше нещата в свят, в който нямаше звуци.

— Струва ми се, че мога да изпълня първите ти две молби — каза Тамару. — Те са част от задълженията ми. Но по отношение на третата, нищо не мога да ти кажа. Тя засяга прекалено лични неща, а и има много около нея, което не ми е ясно. Ако съдя по собствения си опит, бих казал, че да изпълняваш три неща едновременно, не е никак лесно. Независимо дали го искаш, или не, започваш да определяш приоритети.

— Не възразявам. Определяй приоритетите както си искаш. Но едно не бива да забравяш: докато съм жива, трябва да се срещна с Тенго. Трябва да му кажа нещо.

— Ще го имам предвид — рече Тамару. — Докато мозъкът ми има място да го побере.

— Благодаря ти.

— Длъжен съм да доложа всичко, което ми каза, на вдовицата. Въпросът е доста деликатен, така че не ми се полага сам да вземам решенията. Така че засега ще затворя. А ти недей повече да излизаш, чуваш ли? Заключи се и никъде не мърдай. Всяко твое излизане може да предизвика проблеми. Възможно е дори вече да ги е предизвикало.

— Да, но и ми позволи да науча туй-онуй за него.

— Добре, добре — като че се предаде Тамару. — Ако съдя по това, което ми съобщи, много добре си се справила. Признавам го. Но ти не сваляй гарда. Не знаем какво крие той в ръкавите си. А като имам предвид ситуацията, предполагам, че зад него стои някаква организация. Пазиш ли още онова, което ти дадох?

— Разбира се.

— Дръж го подръка.

— Слушам.

Кратка пауза, после връзката прекъсна.

 

Аомаме се отпусна в напълнената догоре вана и докато се топлеше, си мислеше за Тенго. За онзи Тенго, който или живееше в апартамент в онзи стар блок, или не живееше. Представи си неприветливата стоманена врата и прикрепеното към нея картонче с отпечатаното върху него име Кавана. Какво ли има зад тази врата? И какъв ли е животът му?

Напипа в горещата вода гърдите си и ги потърка. Зърната й бяха станали още по-едри и по-твърди. Но и по-чувствителни. Защо не можеше това да са Тенговите ръце, а не моите?, размечта се. И си представи ръцете му — едри и топли. Силни, но и задължително нежни. Колко радост и спокойствие би усещала, ако гърдите й бяха обвити от дланите му. Аомаме беше забелязала, че освен всичко друго, гърдите й бяха и понаедрели. И не ставаше дума за някаква оптическа илюзия. Наистина бяха набъбнали, а извивките им бяха станали по-меки. От бременността ще да е. Макар че може просто да са наедрели без връзка с бременността. Още едно изражение на моето преобразуване.

Положи длани върху корема си. Все още почти не й личеше, а и, неизвестно защо, сутрин не й ставаше лошо. Но малкото си седеше скрито там, в нея. Убедена бе. Чакай, чакай!, споходи я изведнъж нова мисъл. Ами ако искат не моя живот да отнемат, а живота на това, малкото? Ако, за да отмъстят за убийството на Вожда им, искат заедно с мен да го премахнат и него? Кръвта й се смрази при тази мисъл. И решимостта й да види Тенго се удвои. Те двамата заедно са длъжни да опазят малкото. Толкова много ценни неща бяха ограбени от живота ми, рече си наум. Това обаче няма да им го дам.

Легна си и известно време чете, но сънят не идваше. Затвори книгата и се сви внимателно на кълбо, да защити корема си. И с буза върху възглавницата се замисли за зимната луна на небето над парка и за по-малката зелена луна до нея. Мадзата и доотата. Представи си как смесената светлина от двете луни къпе голите клони на зелковата. Точно в този момент Тамару съставя плана си и мозъкът му щрака със светкавична скорост. Привидя й се със сключени вежди, с бясно тракаща върху бюрото химикалка. И чак тогава я обви мекото одеяло на съня, сякаш примамено от този монотонен несекващ ритъм.