Харуки Мураками
1Q84 (65)

Седемнадесета глава
(Аомаме): Разполагам само с един чифт очи

Телефонът иззвъня във ветровитата съботна вечер малко преди осем. Аомаме седеше на балкона по ватено яке, с одеяло върху скута, и наблюдаваше през процепа между пластмасовите плоскости осветената от живачната лампа детска площадка. Ръцете й бяха пъхнати под одеялото, да не мръзнат. Самотната пързалка стърчеше като скелета на умряло през ледниковия период огромно животно.

Това седене на студа може и да не беше полезно за бебето, но Аомаме реши, че не е чак толкова студено. Пък и независимо от външната температура околоплодната течност поддържаше една и съща температура с кръвта. Да не говорим, че по света имаше много по-студени и по-сурови места, където жените не бяха спрели да раждат, заключи Аомаме. Но преди всичко студът бе нещо, което бе длъжна да понесе, ако искаше да види пак Тенго.

Както винаги, голямата жълта луна плаваше редом с по-малката си зелена посестрима. Най-различни по форма и размер облаци се носеха забързани по зимното небе. Облаците бяха бели и плътни и очертанията им бяха контрастни, та приличаха на ледени блокове, понесли се по размръзналата се река към морето. Докато гледаше облаците, които се появяваха отнякъде и после пак изчезваха, Аомаме сякаш се пренесе някъде близо до ръба на света — до най-горната граница на разума, на север от която нямаше нищо освен хаоса на нищото.

Плъзгащата се стъклена врата бе съвсем леко открехната, така че телефонният звън едва стигна до слуха на потъналата в мисли Аомаме. Иззвъня три пъти, млъкна и след двадесет секунди пак издрънча еднократно. Не можеше да е друг освен Тамару. Отметна одеялото, отвори плъзгащата се врата и влезе. Вътре беше тъмно и приятно топло. Вдигна слушалката с все още студените си пръсти.

— Още ли четеш Пруст?

— Да, но бавно ми върви — отвърна Аомаме. Все едно си размениха парола.

— Не ти ли харесва?

— Не бих казала. Просто е… как да ти кажа… история, която се случва на друго място, съвсем различно от тукашното.

Тамару мълчеше. Чакаше я да продължи. За никъде не бързаше.

— Като казвам „друго място“, имам предвид, че ми звучи като подробен доклад от някоя малка планета, която е отдалечена на светлинни години от този свят, в който аз живея. Успявам да си представя всяка сцена и да разбера какво представлява. Всичко е описано много ярко, много подробно. Но някак си не успявам да свържа тези сцени от книгата със света, в който се намирам в момента. Прекалено много сме раздалечени във физически смисъл. Чета, чета, но по някое време осъзнавам, че ми се налага да се върна назад и да препрочета същия пасаж.

Тамару я изчака да подреди по-нататъшните си думи.

— Но никак не ми е скучна — каза тя. — Красиво написана книга е и е толкова подробна, че усещам как ми става ясна структурата на тази самотна планетка. Но някак си не напредвам. Имам чувството, че греба с лодка срещу течението. Греба, греба, а като спра да си почина или се замисля за нещо, установявам, че съм пак там, откъдето съм тръгнала. Но пък, изглежда, точно такъв вид четиво ме устройва засега, а не някое, където бързаш да откриеш какво ще се случи по-нататък. Защото в крайна сметка няма смисъл да бързаш, когато предстоящото е зад теб, а миналото е пред теб, нали? Всичко те устройва.

Аомаме се чудеше как по-точно да се изрази:

— Изпитвам чувството, че изживявам чужд сън. Че с автора споделяме едновременно мислите си. Само че не мога да схвана какво значи „едновременно“. Хем мисленето ни е изключително сходно, хем между двама ни съществува значителна пропаст.

— Дали пък и Пруст не е целял точно този ефект?

Аомаме нямаше ни най-малка представа.

— Но пък, от друга страна — рече Тамару, — в реалния свят времето върви само напред. Нито спира, нито се връща назад.

— Разбира се. В реалния свят времето върви само напред — съгласи се Аомаме, но в същия миг погледна към стъклената врата. Наистина ли е така? Наистина ли времето върви само напред?

— Сезоните се смениха и наближава края на 1984 година — каза Тамару.

— Съмнявам се, че ще успея да дочета дотогава „По следите на изгубеното време“.

— Няма значение. Няма закъде да бързаш. Написана е преди повече от петдесет години. И в този смисъл не съдържа някаква „гореща“ информация.

Може и да си прав, рече си Аомаме. А може и да не си. Вече не смееше да се довери особено на времето.

— Онова нещо в теб добре ли е? — попита Тамару.

— Засега да.

— Радвам се — каза Тамару. — Ти нали разбра за оня, малкия плешивец, който се навърташе около къщата с върбите?

— Чух. Още ли се мотае наоколо?

— Напоследък го няма. Мярна се за ден-два, после изчезна. Но е ходил по местните агенции за недвижими имоти да разпитва за приюта под предлог, че си търсел апартамент под наем. Но той много яко се набива на очи. Не стига, че е грозен, ами и се облича отвратително. Така че никой, с когото е разговарял, не може да го забрави. А това улеснява проследяването на движението му.

— Никак не се вписва в представите ми за човек, когото биха натоварили с някое разследване или разузнавателна мисия.

— Абсолютно си права. С тая външност изобщо не става за такава работа. И с тая грамадна глава, като на кукла фукусуке^[1]. Иначе в професионално отношение си го бива. Знае как се трамбова по улиците, когато търсиш да изровиш някакви сведения. И пипето му сече: не пропуска нищо съществено, но не обръща внимание на незначителните подробности.

— Значи ли това, че се е добрал до някаква информация за приюта?

— Разбрал е, че е убежище за жени, които са жертви на домашно насилие, и че вдовицата им го предоставя безплатно. Според мен е успял да научи и това, че вдовицата членува в спортния клуб, където ти работеше, и че често си посещавала резиденцията й за самостоятелни занимания с нея. Аз поне бих установил тези факти, ако бях на неговото място.

— Да не искаш да кажеш, че е толкова добър, колкото си и ти?

— Стига да не се бои от работа, човек се научава как най-добре се събират сведения и се приучва да разсъждава логично. Това поне е достъпно за всекиго.

— Не ми се вярва на света да има чак толкова много способни хора.

— Срещат се. Професионалисти.

Аомаме седна и пипна върха на носа си. Още бе студен от престоя й на открито.

— И казваш, че е престанал да се навърта около резиденцията, така ли? — попита.

— Според мен той си дава сметка, че се набива на очи. И знае, че има охранителни камери. Така че е събрал каквато информация е могъл за това кратко време и е духнал.

— Значи, е наясно за връзката ми с вдовицата. И че не става дума само за нормално взаимоотношение между инструкторка в спортен клуб и богата клиентка, а че има и някаква връзка с приюта. Че участваме заедно в някакъв общ проект.

— Предполагам — потвърди Тамару. — Доколкото усещам, той полека-лека се е добрал до същността на нещата.

— Но по думите ти разбирам, че май работи самостоятелно, а не е част от някаква по-голяма организация.

— И аз останах с подобно впечатление. Освен ако няма нещо скрито предвид, една голяма организация никога не би наела такъв биещ на очи тип да извършва тайно разследване.

— Добре де, той защо го провежда в такъв случай? И за кого?

— И аз не знам. Мога само да кажа, че си разбира от работата и че е опасен. Всичко останало е в сферата на предположенията. Макар личните ми скромни догадки да ми подсказват, че по един или друг начин това разследвано е свързано със Сакигаке.

Аомаме обмисли казаното.

— И повече не се е мяркал.

— Точно така. И не знам къде е отишъл. Но ако разсъждавам логично, бих казал, че се мъчи да те открие.

— Но нали твърдеше, че на практика било невъзможно да бъда проследена дотук?

— И пак го казвам. Колкото и да рови човек, никога няма да установи и най-малката връзка между апартамента ти и вдовицата. Всички възможни следи са заличени. Но става дума единствено за краткосрочната перспектива. При един по-дълъг престой неминуемо ще се появят и пукнатини в бронята. Може да те забележи някой, докато случайно си излязла навън. И това е само една от възможностите.

— Но аз никъде не излизам — настоя Аомаме. Което не бе пълната истина. Два пъти беше излизала от апартамента. Веднъж, когато изтича до детската площадка да гони Тенго. И втория път, когато отиде с таксито да търси изхода до отбивката на градската високоскоростна магистрала номер 3, близо до Сангенджая. Но беше изключено да признае това на Тамару. — Как тогава ще открие, че съм тук?

— Ако аз бях на негово място, бих преразгледал личните сведения за теб, с които разполагам. Да преценя отново що за личност си, какъв ти е произходът, как си живяла досега, как разсъждаваш, какви надежди в живота храниш и какво се надяваш да не ти се случи. Ще взема цялата информация, до която съм се добрал, ще я разположа върху масата, ще я проверя и ще я разнищя от горе до долу.

— Тоест ще ми направиш дисекция.

— Точно така. И то под ледена, силна светлина. С пинсети и лупа ще изследвам всяка трошица и ще открия по какви схеми действаш.

— Хубаво. Но как ще ти подскаже един такъв анализ къде се намирам в момента?

— Не знам. Може и да не ми подскаже. Зависи. Само ти казвам аз как бих постъпил. Понеже не ми идва нищо друго на ум. Когато става дума за мислене и действия, всеки човек си има свои привички, а всяка привичка е и слаба точка.

— Много научно се изказваш.

— Човек не може без привички. Те са като темата в музиката. Но в същото време привичките ограничават мислите и действията ти, ограничават свободата ти. Определят приоритетите ти и в определени случаи изкривяват логиката ти. Ти например в сегашното положение не желаеш да се махнеш оттам, където си. Отказваш да се преместиш на по-безопасно място, поне до края на годината — защото там търсиш нещо. И не можеш — или не желаеш — да се махнеш, докато не го намериш.

Аомаме мълчеше.

— Нямам представа какво е то и колко силно го желаеш, нито смятам да те питам. Но от моята гледна точка това нещо представлява твоята слаба точка.

— Може и да си прав — призна Аомаме.

— И Главчо точно за нея ще се захване. Ще проследи безмилостно този личен елемент, който те възпира. Според него именно той ще му позволи да направи пробив — при условие че е толкова кадърен, колкото смятам, и че успее да проследи тези фрагментарни улики, за да стигне до въпросната точка.

— Смятам, че няма да успее — заяви Аомаме. — Няма да се добере до никаква пътека. Понеже става дума за нещо, което се намира единствено в сърцето ми.

— Стопроцентово ли си убедена?

Аомаме се замисли:

— Е, дори да не е сто на сто, поне деветдесет и осем на сто е, да речем.

— На твое място щях да се тревожа силно за останалите два процента. Както вече казах, тоя тип е професионалист. Много умен и много упорит.

Аомаме не му отговори.

— А професионалистът е като ловджийско куче — продължи Тамару. — Надушва и онова, което нормалният човек не успява да подуши, чува онова, което другите не чуват. Ако правиш само онова, което правят и всички останали, и то по същия начин, що за професионалист си? А дори и да си, няма да устискаш дълго. Така че си длъжна да си бдителна. Знам, че си изключително предпазлив човек, но сега се налага да си още по-внимателна, отколкото си била. Най-важните неща не се решават на база проценти.

— Искам да те попитам нещо — каза Аомаме.

— Казвай.

— Какво смяташ да правиш, ако Главчо пак цъфне?

Тамару се умълча за миг. Сякаш въпросът го бе сварил неподготвен.

— Най-вероятно — нищо. Ще го оставя на мира. Какво толкова може да направи тук?

— Но ако почне да върши нещо, което те притеснява?

— Като какво например?

— И аз не знам. Да ти досажда по някакъв начин, да речем?

Тамару произведе някакъв слаб звук в гърлото си.

— Вероятно ще му изпратя някое послание.

— Като на колега професионалист ли?

— Сигурно. Но преди да предприема каквото и да било, ще искам да разбера с кого работи той. Дали има ортак например. Понеже тогава аз може да се окажа в опасност вместо него. Всичко това трябва да си го изясня, преди да предприема каквото и да било.

— Както се проверява колко дълбок е басейнът, преди да скочиш от кулата.

— И така може да се каже.

— Но ти си на мнение, че той действа самостоятелно. И че най-вероятно няма партньор.

— Така мисля, но понякога интуицията ми ме подвежда — рече Тамару. — А, за съжаление, нямам очи и на гърба си. Така или иначе, моля те да държиш нещата под око, окей? Дали навън не се навърта някой подозрителен тип, дали нещо в пейзажа не се е променило, нещо необичайно да се е случило. И най-малкото, което забележиш, искам незабавно да ми го съобщиш.

— Разбирам. Ще внимавам — каза Аомаме.

Нямаше дори нужда да й го напомня. Аз търся Тенго, рече си, така че няма да пропусна и най-незначителната подробност. Но, както казва Тамару, все пак разполагам само с един чифт очи.

— Друго май нямам какво да ти кажа.

— Как е вдовицата? — попита Аомаме.

— Добре е — отвърна Тамару. После добави: — Но напоследък нещо се е умълчала.

— Тя поначало не е от приказливите.

От гърлото на Тамару се долови някакво тихо ръмжане, сякаш бе снабдено с орган за изразяване на специални емоции.

— По-мълчалива е от нормалното.

Аомаме си представи вдовицата сама, седнала на брезентовия си стол с голяма лейка в нозете, загледана безкрайно в пеперудите. Аомаме много добре знаеше колко тихо диша възрастната дама.

— В следващата доставка ще включа и кутия мадлени — каза Тамару в края на разговора. — Може да окажат положително влияние върху потока на времето.

— Благодаря — рече Аомаме.

* * *

Аомаме се отби в кухнята да си направи какао. Имаше нужда да се постопли, преди да възобнови наблюдението си от балкона. Загря мляко в една тенджерка и разтвори в него какаото. Изсипа сместа в една от най-големите чаши и й сложи калпаче от предварително подготвената бита сметана. После седна на масата и взе бавно да пие какаото, като в същото време си припомняше проведения с Тамару разговор. Онзи с голямата деформирана глава ме просва гола и ми прави дисекция под ледена, силна светлина. Той е умел професионалист и е опасен.

Облече си ватеното яке, уви се с шала и с полуизпитото какао излезе пак на балкона. Седна на стола и разстла одеялото върху коленете си. Пързалката бе безлюдна, както винаги. Но точно в този миг някакво дете си тръгваше от детската площадка. Странно. Какво можеше да търси едно дете на площадката по това време? Набито дете с плетена шапка. Но тя успя да го зърне от високо само за миг през процепа между пластмасите, после то изчезна от погледа й и се скри в сянката на сградата. Главата му й се видя възголяма за дете, но можеше и въображението й да я лъже.

Със сигурност не беше Тенго обаче, така че Аомаме го прогони от мислите си и насочи вниманието си отново към пързалката. Отпиваше от какаото, грееше ръцете си около чашата и гледаше как едно подир друго минават ята облаци, забързани по небосвода.

* * *

Разбира се, онова, което Аомаме беше зърнала, макар и само за миг, не беше никакво дете, а Ушикава. Ако светлината бе само малко по-силна или ако имаше повече време да го огледа, щеше да забележи, че голямата глава изобщо не е детска. И щеше да се усети, че дребният като джудже мъж с едрата глава е тъкмо онзи, който Тамару току-що й бе описал. Но тя го видя съвсем бегло и под не съвсем удачен ъгъл. Но пък за неин късмет поради същите причини и Ушикава не бе успял да забележи Аомаме на балкона.

На този етап възникват няколко въпроса с „ако“. Ако Тамару беше приключил разговора само мъничко по-рано, ако Аомаме не се беше забавила да размишлява, докато си правеше какаото, Аомаме щеше да види на върха на пързалката Тенго, загледан към небето. При което щеше да хукне навън и двамата щяха да се съберат след всичките двадесет години.

Но ако това се беше случило, Ушикава, който следеше Тенго, щеше да установи, че тя е тъкмо онази Аомаме, която му трябваше, щеше да изчисли откъде се е появила и щеше на мига да уведоми онези двамата от Сакигаке.

Така че е трудно да се каже дали това, че Аомаме не беше видяла през тази вечер Тенго, е добра, или лоша случайност. Така или иначе, Тенго както винаги се беше покатерил на върха на пързалката и бе вперил поглед в носещите се по небето две луни и в облаците, които минаваха пред тях. А скритият в сенките Ушикава бе вперил очи в Тенго. В същото време Аомаме се бе прибрала от балкона, бе разговаряла по телефона с Тамару и си беше направила какаото. Всичко това бе траяло двадесет и пет минути. Съдбовни двадесет и пет минути. Докато Аомаме си облече отново ватеното яке и се върне на балкона, Тенго вече си бе тръгнал от детската площадка. Но Ушикава не бе хукнал по петите му, а бе останал да провери нещо, което му бе много необходимо. И едва тогава си бе тръгнал забързан. Точно в този миг го беше зърнала Аомаме.

Облаците продължаваха да се носят по небето, да се надбягват в южна посока, към Токийския залив, а оттам и над просторния Тихи океан. Кой знае каква съдба ги очакваше по-нататък? Така както никой не знае какво става с душата след смъртта.

Но така или иначе, кръгът се стесняваше. Само дето нито Тенго, нито Аомаме усещаха това. Единствен Ушикава се досещаше какво се случва, тъй като това ставаше благодарение на някои активни негови действия, но и той не виждаше цялостната картина. И не знаеше най-важното: че разстоянието между него и Аомаме се е свело до някакви си двадесет и пет метра. Така че, колкото и нетипично да беше това за Ушикава, той си тръгна от детската площадка с неразбираемо объркан мозък.

* * *

Към десет съвсем застудя, така че Аомаме се принуди да се прибере в топлия апартамент. Съблече се и се пъхна в горещата вана. Докато киснеше и чакаше горещината да прогони насъбралия се в тялото й студ, положи длан върху корема си. И усети леката подутина. Затвори очи и се помъчи да почувства малкото, което бе в утробата й. Все по-малко време й оставаше. Трябваше да намери начин да съобщи на Тенго, че носи неговото дете. И че ще се бори със зъби и нокти за оцеляването му.

Облече се, легна си, обърна се на една страна в тъмното и заспа. Но преди да заспи дълбоко, изкара един кратък сън за вдовицата.

Двете с Аомаме са в оранжерията на къщата с върбите и наблюдават пеперудите. Оранжерията е като утроба — полутъмна и топла. Там е и фикусът, който бе оставила в апартамента си, но добре гледан и толкова раззеленил се, че едва го позна. Върху едно от месестите му листа е кацнала пеперуда от някаква южна земя, каквато досега не е виждала. Прибрала е пъстрите си криле и сякаш кротко спи. А Аомаме й се радва.

В съня коремът й се е издул силно. Изглежда, е вече близо до термина си. И усеща пулса на малкото. Биенето на двете сърца — нейното и на малкото — се сливат в един приятен общ ритъм.

Вдовицата седи до нея с идеално изправен гръб, както винаги, със стиснати в права линия устни, дишаща безшумно. Двете не си говорят, за да не събудят спящата пеперуда. Вдовицата е отнесена, сякаш не забелязва седналата до нея Аомаме. Но Аомаме знае, естествено, как тя бди зорко над нея. Това обаче не й пречи да изпитва силно безпокойство. Ръцете в скута на жената са съвсем слаби и крехки. А ръцете на Аомаме се мъчат несъзнателно да напипат пистолета, но не го намират.

Погълната е изцяло от съня, но същевременно си дава сметка, че това е само сън. И друг път са й се случвали такива сънища, в които хем всичко е съвсем действително, хем знае, че не е истинско. Има чувството, че е попаднала в някаква подробна сцена от далечна малка планета.

В съня й някой открехва вратата на оранжерията и отвън нахлува злокобен студен вятър. Голямата пеперуда отваря очи, разперва криле и отлита от фикуса.

Кой идва? Тя извръща глава, но преди да успее да види кой е, сънят свършва.

* * *

Събуди се, обляна в неприятна, лепкава пот. Съблече мократа пижама, подсуши се с хавлиена кърпа и си облече суха тениска. Поседя известно време в леглото. Нещо лошо ще се случи, мина й през ум. Някой, изглежда, се мъчи да ми отнеме малкото. И този някой вероятно вече е съвсем наблизо. Нямаше повече време — трябваше да намери веднага Тенго. Но нищо не можеше да направи, освен да наблюдава детската площадка всяка вечер. А тя това така и така го правеше — зорко, търпеливо, старателно, с отворени очи, вперени в едно малко кътче от света, в онази единствена точка на върха на пързалката. Но дори и така силно фокусиран, човек можеше да пропусне нещо. Понеже разполагаше само с един чифт очи.

Идеше й да заплаче, но сълзите не се появяваха. Легна пак на леглото, положи ръце върху корема си и тихо зачака сънят да я завладее.