Харуки Мураками
1Q84 (64)

Шестнадесета глава
(Ушикава): Способна, търпелива, безчувствена машина

На следващото утро Ушикава седна пред прозореца и продължи да наблюдава през процепа в завесите. Този път видя да излиза от блока същата поредица от хора, които се бяха прибрали предната вечер, или поне хора, които си приличаха с тях. Лицата им продължаваха да са свъсени, раменете — приведени напред. Новият ден едва почваше, а те отсега имаха вид, че им е писнало, че са каталясали. Независимо че Тенго го нямаше сред тях, Ушикава ги засне до един. И с филм разполагаше, и от тренировка по ефикасно и незабележимо снимане имаше нужда.

След като отмина сутрешният час пик и се убеди, че всички възнамеряващи да ходят нанякъде са излезли, Ушикава се измъкна от апартамента и се пъхна в най-близката телефонна кабина. Набра номера на школата за зубрене в Йойоги и помоли да го свържат с Тенго.

— Господин Кавана е в отпуск от десет дни — уведоми го жената, която вдигна телефона.

— Надявам се да не е болен.

— Не е, но има болен човек в семейството му, така че замина за Чиба.

— Имате ли представа кога се връща?

— Боя се, че не го попитах — отвърна жената.

Ушикава й благодари и затвори.

Едно поне му беше ясно: в конкретния случай семейството на Тенго означаваше единствено баща му. Онзи, който работел като инкасатор за Ен Ейч Кей. Тенго все още не знаеше нищо за майка си. Доколкото бе успял да разбере Ушикава, отношенията между Тенго и баща му открай време са били лоши. Но ето че Тенго бе взел над десет дни отпуск да се грижи за болния си баща. На Ушикава му беше изключително трудно да преглътне този факт.

Кое бе причинило това внезапно омекване в Тенговия антагонизъм спрямо баща му? От какво боледуваше старият и в коя болница в Чиба бе настанен? Сигурно имаше начини да научи, макар и с цената поне на половин ден. През което време щеше да се наложи да преустанови наблюденията си.

Ушикава се колебаеше как да постъпи. След като Тенго не бе в Токио, нямаше смисъл да държи под око блока му. Нямаше ли да е по-разумно да прекрати временно това занятие и да продължи търсенето си в друга посока? Да проучи къде лежи бащата на Тенго, да речем, или миналото на Аомаме. Да се срещне с нейни съученици и състуденти, с колеги от фирмата, в която е работила, изобщо да събере още лични данни. Все нещо ще изскочи отнякъде.

Но след дълъг размисъл реши да не ходи никъде, а да продължи да наблюдава жилищния блок. Първо, ако прекратеше временно наблюдението, щеше да наруши установения вече дневен ритъм и да се принуди да започне отначало. Второ, дори да откриеше къде е Тенговият баща и да научеше нови подробности за приятелствата на Аомаме, надали щеше да си заслужава трудът. По време на едно разследване трамбоването насам-натам може и да беше полезно, но само до определен момент, след който от него почти нямаше повече полза. И от личен опит го знаеше. Трето, интуицията най-категорично му заповядваше да не мърда никъде. Да стои там, да наблюдава всяко влизащо и излизащо лице, да не пропусне нито едно.

Затова реши, че ще продължи да дебне, независимо от отсъствието на Тенго. По този начин поне щеше да опознае редовните обитатели на блока до завръщането на Тенго, което щеше да му позволи да улови моментално появата на всеки новодошъл. Аз съм хищник, говореше си Ушикава. А хищникът трябва да е вечно търпелив. Да се е слял с околната среда и да познава най-подробно плячката.

Когато движението от и към сградата съвсем намаля малко преди обед, Ушикава реши, че може да излезе. Направи опит да се дегизира с помощта на плетена шапка и увит около устата шал, но и така продължаваше да привлича внимание върху себе си. Бежовото плетиво се кипреше върху огромната му глава като шапка на гъба. А зеленият шал се виеше като змия около врата му. Явно с дегазация нямаше да стане. Да не говорим за отвратителния цветови контраст между шапката и шала.

Ушикава се отби във фотоателието до гарата и остави за проявяване две ролки филм. После влезе в една закусвалня и си поръча купичка елдени спагети соба с панирани скариди. Доста дни се беше лишавал от гореща храна. Изсмука с удоволствие спагетите и изцеди до капка бульона в устата си. Успял беше да се изпоти дори. Наложи си пак плетената шапка, уви се с шала и се върна в апартамента. Докато си пушеше цигарата, нареди отпечатаните снимки на пода. После комплектува онези, на които влизащите и излизащите си приличаха. За собствено улеснение си измисли име за всеки обитател и го написа с флумастер на гърба на снимките.

След сутрешния час пик почти никой не излезе от блока. Към десет мина един младеж с вид на студент, метнал чанта през рамо. По някое време излезе и жена накъм седемдесет, после друга — на тридесет и нещо, но и двете се върнаха натоварени с покупки от местния супермаркет. За всеки случай Ушикава и тях ги засне. Намина и раздавачът и напъха писмата по съответните кутии до входа. Някакъв снабдител пристигна с кашон и си замина с празни ръце пет минути по-късно.

На всеки час Ушикава оставяше за пет минути фотоапарата и се разкършваше. През този интервал прекратяваше наблюдението, но пък и от самото начало си бе дал сметка, че тотално следене не се провежда само с един човек. А и в никакъв случай не биваше да допуска тялото му да се схване. Това водеше до атрофия на мускулите и съответно понижаваше способността му да реагира мигновено при нужда. И също като превърналия се в огромно насекомо Грегор Замза^[1], Ушикава умело опъваше кръглото си деформирано тяло върху пода, та да прогони застоя от стегналите се мускули.

За да се бори със скуката, слушаше с пъхната в ухото си слушалка разни станции на средни вълни, чиито сутрешни програми бяха насочени главно към домакините и по-възрастната аудитория. Участниците в предаванията разправяха тъпи вицове, избухваха в безсмислен смях и изказваха кретенски изтъркани мнения, а придружаващата ги музика бе толкова ужасна, че му идеше да си запуши ушите. Всичко това бе накъсвано периодично от шумни и досадни реклами за стоки, от които надали някой се нуждаеше. Така поне му се струваше на Ушикава. Но имаше нужда да чува човешки гласове, само затова търпеше тези малоумни предавания, при все че се питаше непрестанно за какво им е на хората да правят такива идиотски програми и да задръстват ефира с тях.

Не че и самият той се занимаваше с нещо възвишено и плодотворно, скрит зад завесите на евтин едностаен апартамент да снима тайно влизащите и излизащите от блока. Така че най-малко той имаше право да критикува чуждите действия.

А и не беше само сега. И като адвокат си беше същият. Не се сещаше някога да е бил полезен по някакъв начин на обществото. Най-сериозните му клиенти бяха малки и средни финансови фирми, свързани с организираната престъпност. За тях Ушикава разработваше усъвършенствани начини за прикриване на печалбите и ги привеждаше в действие. Най-общо казано, занимаваше се с пране на пари. Участваше и в поземлени афери: щом някой инвеститор си харесаше определен район, Ушикава помагаше да прогонят живеещите там, за да могат да съборят домовете им, а после да продадат оформилия се голям парцел на строителите на кооперации. Играеше се с огромни суми. И с хора от същия тип. Специализирал се беше и по защитата на подсъдими по дела за укриване на данъци. Повечето му клиенти бяха подозрителни типове, с каквито нормален адвокат надали би се съгласил да се занимава. Ушикава обаче не се двоумеше — стига клиентът да настояваше той да го представлява и стига да беше налице преминаването на определени суми от едни ръце в други. Ушикава бе умел адвокат, с доста успешни дела зад гърба си, така че никога не можеше да се оплаче от липсата на работа. И със Сакигаке взаимоотношенията му бяха почнали горе-долу по същия начин. И Вожда им го беше харесал като личност по някакви неизвестни причини.

Ушикава надали щеше да съумее да се прехранва от адвокатската дейност, ако беше следвал пътя на обикновените юристи. Скоро след завършването си бе успял да вземе и изпита за адвокатската колегия, но нямаше нито връзки, нито влиятелни поддръжници. Нито една престижна адвокатска кантора не би наела човек с неговата външност, така че, ако вървеше по правия път, щеше да си остане без клиентела. Надали на този свят имаше чак толкова много хора, които биха си наели адвокат с непривлекателна външност като неговата, пък на всичко отгоре и да плащат скъпите му хонорари. Причината вероятно се коренеше в съдебните драми по телевизията, покрай които хората бяха свикнали да очакват адвокатът да е хем умен, хем красив.

Така че с течение на времето Ушикава се оказа плътно свързан с подземния свят, чиито обитатели никак не се притесняваха от външността му. Напротив, необичайната му външност беше една от причините да му се доверяват и да го приемат, тъй като и двете страни бяха отхвърлени от нормалния свят. Скоро оцениха бързата мисъл, уменията и красноречието на Ушикава. Възлагаха му придвижването на огромни парични суми (с което те не можеха открито да се заемат) и щедро го възнаграждаваха. Ушикава много бързо усвои хватките — как да се изплъзва от властите, докато върши нещо на ръба на законността. Безкрайно благодарен бе на своята интуиция и силна воля. За съжаление обаче се стигна дотам, че по едно време стана прекалено алчен, предположи едни работи, дето не биваше да ги предполага, и прекрачи тънката линия. Присъдата му се размина — за съвсем малко, — но го уволниха от Токийската адвокатска колегия.

Ушикава спря радиото и запали една „Севън Старс“. Пое дима дълбоко в дробовете си, после лениво го издиша. За пепелник ползваше празна консерва от праскови. Ако продължаваше да я кара така, сто на сто щеше да си умре най-безславно. Все някога щеше да направи погрешна стъпка и да падне сам в някоя тъмна паст. Но и съвсем да изчезна от този свят, надали някой ще забележи, рече си. Колкото и да крещя в мрака, никой няма да ме чуе. Така че най-добре е да се боря упорито, както аз си знам. Такъв живот не е за хвалене, но пък само така знам да живея. А и когато работата опреше до неща, които не са за хвалене, Ушикава надали имаше равен на себе си.

* * *

В два и половина от сградата излезе млада жена с бейзболна шапка. Не носеше никакъв багаж и бързо прекоси полезрението на Ушикава. Той пъргаво щракна жилото на затвора в ръката си и успя да заснеме три последователни кадъра. За пръв път я виждаше. Беше красиво младо момиче, слабо, с дълги крайници и съвършената стойка на балерина. Имаше вид на шестнадесет- или седемнадесетгодишна и беше по избелели джинси, бели маратонки и мъжко кожено яке. Косата й бе пъхната под яката на якето. След като излезе от блока, момичето направи две-три крачки, спря се, намръщи се, после се взря в електрическия стълб пред себе си. След време сведе поглед към земята и продължи по пътя си. Свърна наляво и се изгуби от очите на Ушикава.

Това момиче ми прилича на някого, мина му през ум. На познат човек, виждан съвсем наскоро. С този си външен вид може да е някоя телевизионна знаменитост. По телевизията Ушикава не гледаше друго освен новините, а и никога не бе проявявал интерес към младите телевизионни звезди.

Даде обаче пълна газ на паметта си и включи мозъка си на най-висока предавка. Присви очи и изцеди докрай клетките на сивото си вещество, сякаш бяха кърпа за подсушаване. От напъна чак го заболяха нервните окончания. И изведнъж му просветна: та това е самата Ерико Фукада. Не я познаваше лично, но бе срещал снимката й по литературните страници на печата. Това усещане за горда прозрачност, което я обгръщаше, отговаряше точно на впечатлението, което бе създала у него малката й черно-бяла фотография във вестника. Двамата с Тенго трябва да са се запознали около пренаписването на „Въздушната какавида“. Нищо чудно да се е влюбила в Тенго и сега да го причаква в апартамента му.

Почти без да се замисли, Ушикава грабна плетената шапка, навлече тъмносиньото си яке и уви шала около врата си. Излезе от блока и хукна по петите й.

Но тя явно вървеше много бързо. Може и да не успея да я догоня, рече си Ушикава. Тя беше с празни ръце, което би трябвало да означава, че няма да ходи далече. Вместо да я следи и да рискува да бъде забелязан, нямаше ли да е по-добре да изчака търпеливо завръщането й? Ушикава обмисляше този вариант, но не можеше да се спре да не върви подире й. Това момиче притежаваше нещо нелогично, което го разтърсваше. Създаваше у него същото чувство както при здрач, когато един загадъчно оцветен лъч светлина събужда някой специален спомен.

И след време я видя. Фука-Ери се бе спряла пред една книжарничка и вглъбено разглеждаше нещо, което бе хванало окото й. Ушикава й обърна небрежно гръб и застана пред автомат за кафе. Извади няколко монети, пусна ги и получи чаша гореща напитка.

По едно време момичето пак тръгна. Ушикава остави на тротоара недопитото кафе и я последва на безопасно разстояние. Момичето сякаш се съсредоточаваше изцяло върху самото ходене, все едно стъпваше по повърхността на гладко езеро. По което, ако пристъпваш по този начин, няма нито да потънеш, нито дори обувките да си намокриш. Имаше вида на човек, който е овладял това майсторство.

У това момиче все пак имаше нещо различно. Притежаваше нещо, което не се срещаше у останалите хора. Ушикава не знаеше кой знае колко за Ерико Фукада. Дотук бе успял да си изясни само, че е единствената дъщеря на Вожда, че е избягала от Сакигаке на десетгодишна възраст, израсла е в дома на известния учен професор Ебисуно и е написала повестта „Въздушната какавида“, която била преработена от Тенго Кавана и станала бестселър. Но освен това знаеше, че се води за изчезнала — в полицията била внесена молба за издирването й и главната квартира на Сакигаке съвсем наскоро бе претърсена.

Изглежда, Сакигаке имаха някакъв проблем със съдържанието на „Въздушната какавида“. Ушикава си беше купил книгата и внимателно я прочете, макар изобщо да не му стана ясно кои точно пасажи биха могли да притеснят сектата. На него повестта му се стори увлекателна и добре написана. Но си беше чисто и просто една безобидна фантазия, както сто на сто би я възприел и останалият свят. От устата на една коза се появяват някакви човечета, сътворяват въздушна какавида, главната героиня се разделя на две части — на мадза и доота, и на небето се появяват две луни. Добре де, в цялата тази фантасмагория кое точно бе онова, което би нанесло с появата си вреда на Сакигаке?

Но докато Ерико Фукада се намираше пред очите на обществото, сектата не смееше да рискува и да предприеме нещо против нея. И вероятно именно по тази причина искаха Ушикава да следи Тенго. Според Ушикава Тенговата роля в целия замисъл бе направо третостепенна. И досега не можеше да проумее какво толкова се бяха вторачили в този Тенго. Но след като и самият той, Ушикава, бе просто една пешка в цялата операция, длъжен бе безусловно да изпълнява заповедите им. Проблемът обаче беше в това, че Тенго съвсем набързо бе отказал щедрото предложение, направено с толкова много труд от Ушикава, при което всичките му планове да завърже тесни взаимоотношения с Тенго се бяха разбили окончателно. И тъкмо когато се мъчеше да изнамери някакъв нов подход, бащата на Ерико Фукада — Вожда — взе, че се спомина, и всичко увисна.

Така че Ушикава беше съвсем на тъмно по отношение на намеренията на Сакигаке. Нямаше дори представа кой е начело на сектата сега, след загубата на Вожда. Но така или иначе, търсеха Аомаме, за да разберат защо Вожда им е бил убит и по чия поръчка. И несъмнено щяха да накажат жестоко извършителя. При това — категорично без намесата на закона.

Ами Ерико Фукада? Как гледаха от Сакигаке сега на „Въздушната какавида“? Книгата все още ли представляваше заплаха за сектата?

* * *

Като устремен право в целта си пощенски гълъб, Ерико Фукада нито забави крачка, нито се обърна назад. Съвсем скоро на Ушикава му стана ясно, че въпросната й цел е „Марушо“ — сравнително скромният квартален супермаркет. С кошничка за пазаруване в ръка, Фука-Ери бродеше между стелажите и избираше разни консервирани и пресни храни. Посвещаваше изключително дълго време дори на избора на една-единствена зелка: оглеждаше я дълго от всички възможни ъгли. Тая няма да свърши скоро, рече си Ушикава. Излезе от супермаркета, прекоси до отсрещната автобусна спирка и се направи, че чака автобуса, като в същото време не изпускаше от очи изхода на магазина.

Но момичето не се появи дори и след дълго и Ушикава взе да се притеснява. Възможно ли бе да е излязла през друг изход? Доколкото усещаше, супермаркетът имаше само една врата, гледаща към главната улица. Вероятно пазарува страшно бавно. Ушикава си спомни сериозните, странно безизразни очи, с които Фука-Ери оглеждаше марулите една по една, и реши да се запаси с търпение. Три автобуса минаха и си заминаха. И всеки път единственият останал на спирката бе Ушикава. Взе да съжалява, че не си беше купил вестник. Сега можеше да се скрие зад него. Вестникът или списанието са задължителен атрибут, когато следиш някого. Нищо обаче не можеше да стори; зарязал бе всичко и бе хукнал от апартамента с празни ръце.

Фука-Ери се появи едва в три и тридесет и пет. Изобщо не погледна в неговата посока, а се запъти натам, откъдето беше дошла. Ушикава изчака известно време, после тръгна подире й. Двата плика с покупките изглеждаха тежки, но тя ги носеше с лекота и припкаше по улицата като водно паяче по локва.

Ама че странна млада жена, рече си пак Ушикава, докато я държеше под око. Имам чувството, че наблюдавам някаква рядка екзотична пеперуда. Приятни за гледане, но не можеш я пипна, понеже, пипнеш ли я — тя умира и брилянтните й цветове изчезват. И това би сложило край на екзотичния му сън.

Ушикава пресметна бързо доколко има смисъл да съобщи на ония двамата от Сакигаке, че е установил местонахождението на Фука-Ери. Решението не бе никак леко. Ако им кажеше, че я е намерил, категорично щеше да спечели точки. Или в най-лошия случай поне нямаше да навреди на сегашното си положение — поне щеше да им демонстрира приличен напредък. Но ако се заплеснеше прекалено много по Фука-Ери, можеше да изпусне шанса да открие действителната цел на издирването си — Аомаме. А това вече щеше да е катастрофално. Какво да прави? Натика ръце дълбоко в джобовете на якето, вдигна шала около носа си и продължи да я следва на по-голямо разстояние отпреди.

Да не би пък да я следя само защото съм искал да я видя?, хрумна му изведнъж. Само от гледката как крачи по улицата, притиснала към гърдите си двата плика с продуктите, нещо силно го стягаше в гърдите. Чувстваше се като заседнал между две стени човек, който не може да мръдне ни напред, ни назад. Дишането му стана накъсано и затруднено, взе да не му стига въздух, сякаш в лицето го бе блъснал горещ вятър. Абсолютно непознато усещане, каквото досега не му се беше случвало.

Добре де, реши, ще я оставя на мира за известно време. Ще се придържам към първоначалния си план и ще се съсредоточа върху Аомаме. Тя е извършила убийство. И независимо поради какви причини го е извършила, заслужава да бъде наказана. Ще я предаде на Сакигаке, без да му трепне окото. Но с това младо момиче нещата стояха по съвсем друг начин. Тя беше просто едно кротко същество, обитаващо дълбокия лес. С бледи криле като сянката на някой дух. Само ще я наблюдавам от разстояние, реши Ушикава.

Изчака известно време, след като Фука-Ери влезе във входа на блока с двата плика покупки, преди да се прибере и той. Влезе в стаята, свали шала и шапката и пак се тръшна зад фотоапарата. Бузите му бяха премръзнали от вятъра. Изпуши една цигара, отпи от минералната вода. Гърлото му беше пресъхнало, сякаш беше ял нещо люто.

Взе да се свечерява, уличните лампи светнаха, стана време хората да се прибират от работа. Все още по яке, Ушикава стискаше жилото на затвора и не откъсваше очи от входа на сградата. Когато споменът от следобедното слънце съвсем избледня, празната стая много бързо изстина. Тази нощ се очертаваше доста по-студена от предишната. Ушикава се зачуди дали да не отиде в магазина за преоценени електроуреди срещу гарата и да си купи вентилаторна печка или електрическо одеяло.

Ерико Фукада излезе повторно от блока в четири и четиридесет и пет. Бе в същия черен пуловер с поло яка и джинсите, но без коженото яке. Тесният пуловер подчертаваше издутите й гърди. За слабата си фигура имаше доста едри гърди. Ушикава наблюдаваше вълшебните издутини през визьора и пак усети същото стягане и затруднено дишане.

Явно не отиваше далече, след като беше без яке. И пак спря пред входа, присви очи и огледа догоре електрическия стълб пред себе си. Стъмваше се, но ако човек примижеше, можеше да види очертанията на предметите. Тя се застоя за миг, сякаш търсеше нещо. Но очевидно не го откри. Отказа се да разглежда стълба и вместо това като птиче извъртя глава и се заоглежда наоколо. Ушикава натискаше бутона на жилото и снимаше.

Сякаш чула щракането на затвора, Фука-Ери се извърна право към обектива. През визьора се оказа буквално очи в очи с Ушикава. Лицето й съвсем ясно се виждаше. Все пак той я наблюдаваше през мощен телефото обектив. Но пък от другия му край Фука-Ери го гледаше право в очите. И го виждаше дълбоко в обектива.

Лицето на Ушикава се отразяваше ясно в тези меки гарвановочерни очи. И се чувстваше неловко от този директен допир помежду им. Преглътна. Това не може да е истина, рече си. Оттам, където е, нищо не може да види. Телефото обективът е замаскиран, щракането на затвора е заглушено от увитата около апарата хавлия, няма начин оттам, където е, да го чуе.

Но въпреки това тя стоеше на входа, вперила очи точно в скривалището му. И безизразният й поглед не потрепваше, а беше прикован в Ушикава така, както звезден лъч осветява безименна, черна скала.

Двамата останаха втренчени един в друг дълго — Ушикава не бе в състояние да определи колко точно. Изведнъж Фука-Ери се извърна рязко и се върна обратно във входа, сякаш бе видяла всичко, което й бе нужно. След като се прибра, Ушикава изпусна насъбралия се в дробовете му въздух, изчака за миг, после пое дълбоко свеж въздух и неговата мразовитост се превърна в безброй иглички, които се забиха в белите му дробове.

Това момиче знае, че той тайно я наблюдава, че я снима със скрит фотоапарат. Не можеше да си го обясни, но бе убеден, че Фука-Ери знае. Може би го бе усетила благодарение на някакво специално осезание, което притежаваше.

Сега вече наистина му се припи. Ех, защо не можеше да напълни догоре една чаша уиски и да го гаврътне на екс… Дали все пак да не излезе да си купи едно шише? Но реши, че няма смисъл: пиенето нищо нямаше да промени. Тя вече го бе видяла от отсрещната страна на визьора. Това красиво момиче ме видя; видя деформираната ми глава и мръсния ми дух; видя как се крия тук и тайно щракам снимки. И нищо не бе в състояние да промени този факт.

Ушикава се отдръпна от фотоапарата, облегна се на стената и се загледа в петната по тавана. И скоро всичко взе да му се струва празно. Никога досега не се бе чувствал толкова самотен, никога не бе усещал мракът да е толкова гъст. Спомни си за едновремешната си къща в Чуоринкан, за градинката и кучето, за жена си и двете си дъщери, окъпани от греещото слънце. И се сети за ДНК-то, което бе предал на дъщерите си — ДНК за деформирана глава и изкривена душевност.

Всичко, което бе вършил до момента, му се струваше безсмислено. Проиграл бе всички раздадени му карти — не че поначало му бе дошла кой знае колко добра ръка. Но той бе задържал тази нещастна ръка и се бе постарал да направи най-добрите възможни залози при създалите се обстоятелства. Известно време нещата май се развиваха добре, но вече бе останал без карти. И лампата над масата бе изгаснала, и останалите играчи се бяха изнизали от стаята.

Цяла вечер не направи нито една нова снимка. Както се беше облегнал на стената, пушеше цигари една подир друга, после отвори нова консерва праскови и ги изяде. В девет влезе в тоалетната, изми си зъбите, съблече се и се пъхна зъзнещ в спалния чувал с надеждата да заспи. Нощта бе студена, но зъзненето му не се дължеше единствено на студа, а сякаш извираше от самото му тяло. Откъде съм се пръкнал на този проклет свят?, питаше се в мрака. И къде, по дяволите, отивам?

Все още го болеше от пронизалия го неин поглед. И може би никога нямаше да му мине. Или пък винаги ме е боляло, но не съм го забелязвал. Нима не е възможно?

* * *

На следващото утро закуската от сирене и солени бисквити, придружени с нес кафе, успя да го мобилизира и той пак седна зад фотоапарата. Както и предишния ден, наблюдаваше кой влиза и кой излиза и от време на време правеше по някоя снимка. Но нито Тенго, нито Фука-Ери бяха сред минаващите. Виждаха се само още прегърбени хора, въвлечени по силата на навика в новия ден. Времето бе ясно, вятърът — силен. Парата от хорските уста се къдреше из въздуха.

За нищо излишно няма да мисля, реши Ушикава. Ще бъда дебелокож, — ще увия сърцето си в твърда черупка, ще карам ден за ден, по устава. Аз съм просто една машина. Една способна, търпелива, безчувствена машина. Машина, която засмуква ново време от единия си край, после от другия изхвърля старо време. Машина, която съществува, за да може да съществува. Длъжен бе да се върне към онзи чист неопетнен цикъл — към онова вечно движение, което някой ден ще спре. Напомпа волята си и наложи спирачка на емоциите си, дано прогони от ума си образа на Фука-Ери. Болката в гърдите от острия й поглед бе почнала да преминава и само сегиз-тогиз изпитваше някакъв тъп натиск. Чудесно, каза си. Това ми е напълно достатъчно. Пак съм една елементарна система, рече си. Елементарна система от сложни детайли.

Отиде още преди обед до магазина за преоценени електроуреди близо до гарата и си купи малка вентилаторна печка. После отиде в същата закусвалня, поръча си пак горещи спагети соба с панирани скариди и разтвори вестника. Преди да се прибере в апартамента си, се спря на входа и се загледа във върха на електрическия стълб, където вчера бе видял да гледа Фука-Ери, но нищо не привлече вниманието му. Не видя нищо освен трансформатор и черни жици, усукани като змии. Какво ли бе видяла тя? Или може би бе търсила да види нещо?

Влезе в апартамента и пусна вентилаторната печка. Още с появата на оранжевата светлина усети приятна топлина по кожата си. Е, не достатъчно, че да отопли цялото помещение, но все пак по-добре, отколкото хич. Ушикава се облегна на стената, скръсти ръце и задряма върху малкото огряно от слънцето петно. Кратка дрямка без сънища — чиста празнота във времето.

От това състояние на щастлив дълбок сън го извади някакво тропане. Някой чукаше по вратата му. Ушикава се стресна и се огледа, докато разбере къде се намираше. Мярна огледално-рефлексната „Минолта“ върху триногата и се сети, че е в апартамент в Коенджи, по чиято врата някой блъскаше с юмрук. Докато сглобяваше припряно отделните части на съзнанието си, Ушикава се зачуди защо оня блъска, след като на вратата си имаше звънец и бе необходимо само да натиснеш копчето. Нищо повече. Човекът обаче явно държеше на блъскането. И влагаше всичките си сили в мероприятието. Ушикава се намръщи и погледна часовника си. Един и четиридесет и пет. Следобед, очевидно — навън беше още светло.

Реши да не отваря. Никой не знаеше, че е тук, нито очакваше някакви гости. Кой знае какъв търговец ще е или някой, който предлага абонаменти за вестници. Какъвто и да беше оня отвън, той имаше нужда от Ушикава, а не Ушикава от него. Така че Ушикава се облегна пак на стената, впери поглед във вратата и продължи да мълчи. Ще потропа още малко, пък ще си върви, рече си.

Само дето онзи не щеше да си ходи. Спираше за малко, после пак почваше да тропа. Бараж от удари, после десет-петнадесетсекундно затишие, последвано от нова поредица блъскания. При това удряше стабилно, без капка колебание, и всеки удар бе неестествено еднакъв с предишния. Удари, които — от първия до последния — настояваха Ушикава да реагира. Взе да се притеснява. Ами ако човекът от другата страна на вратата е… Ерико Фукада? Дошла да се оплаче от отвратителното му поведение, от подлото тайно снимане на минаващите хора? Сърцето му задумка. Облиза с удебелен език устните си. Но блъскането по стоманената врата беше от мъжка пестница, в никакъв случай от женска.

Но какво й пречеше да е уведомила някого за действията на Ушикава и сега точно той да е пред вратата му? Някой от агенцията по недвижими имоти, а защо не и от полицията? Тогава ставаше лошо. Но пък човек от агенцията щеше да дойде с мастър ключ, а ако бяха от полицията, щяха да го обявят на всеослушание. И в никакъв случай нямаше да блъскат така по вратата, а щяха просто да позвънят.

— Господин Кодзу! — провикна се някой. — Господин Кодзу!

Ушикава се сети, че „Кодзу“ бе предишният наемател на апартамента, чието име продължаваше да си стои върху пощенската кутия. Ушикава предпочиташе нещата да си останат така. Изглежда, онзи отвън смяташе, че господин Кодзу продължава да живее тук.

— Господин Кодзу — продължаваше да опява онзи, — знам, че сте си у дома. Усещам как се криете като мишок и се мъчите да не издавате и най-малкия шум.

Глас на мъж на средна възраст — не кой знае колко силен, но леко дрезгав. Но в сърцевината си гласът притежаваше определена твърдост — твърдостта на печена в пещ тухла, оставена след това хубаво да изсъхне. Вероятно именно по тази причина гласът се носеше из целия блок.

— Дошъл съм от Ен Ейч Кей да събера абонаментната ви такса, господин Кодзу. Така че ще ви бъда много благодарен, ако ми отворите.

Ушикава нямаше никакво намерение да плаща такса на Ен Ейч Кей. Няма ли да е по-лесно просто да го пусна да огледа апартамента, мина му през ум, и да му кажа „Вижте, убедете се сам, че нямам телевизор“? Но пък няма ли да се усъмни, ако ме види с тая моя външност, седнал посред бял ден в абсолютно празно жилище?

— Всеки собственик на телевизор е длъжен да плаща абонаментната такса, господин Кодзу. Това го изисква законът. Има хора, които отказват да плащат, понеже не гледали Ен Ейч Кей. Но това е безполезен аргумент. Длъжен сте да си платите, независимо дали гледате Ен Ейч Кей, или не.

Най-обикновен инкасатор, рече си Ушикава. Нека се накрещи, да му мине. Ще повика, ще потропа, пък ще си отиде. Интересно обаче, защо е толкова убеден, че в апартамента има някой? Та нали Ушикава се беше прибрал преди повече от час и оттогава не си беше показвал носа навън. Пък и никакъв шум гледаше да не вдига, а и пердетата бяха постоянно спуснати.

— Много добре знам, че сте си у дома, господин Кодзу! — провикна се онзи, сякаш беше прочел мислите на Ушикава. — Може и да не ви се вярва, че го знам. Но аз наистина знам, че сте вътре. И че гледате да не шумолите, понеже не желаете да си платите абонаментната такса на Ен Ейч Кей. Всичко това ми е пределно ясно.

И поднови равномерното тропане. От време на време правеше по някоя кратка пауза, като изпълнител на духов инструмент, който спира за миг да си поеме дъх, после подновяваше думкането с непроменен ритъм.

— Ясно. Разбирам, господин Кодзу. Решили сте да не ми обръщате внимание. Чудесно. Сега си тръгвам. Имам си и други работи. Но ще се върна. Не го забравяйте. Щом ви казвам, че ще се върна, гарантирам ви, че така ще стане. Не съм най-обикновен инкасатор. И никога не се предавам, докато не получа онова, което ми се дължи. В това отношение не допускам компромиси. Редовен съм като фазите на Луната; или като живота и смъртта, ако щете. От мен не можете да избягате.

Настъпи продължителна тишина. И тъкмо когато Ушикава реши, че онзи си е заминал, инкасаторът пак се обади:

— Скоро пак ще намина, господин Кодзу. Можете да сте сигурен. Тъкмо когато най-малко ме очаквате, пак ще потропам на вратата ви. Дум-дум! И по това ще познаете, че съм аз.

Блъскането престана. Ушикава напрегна слух. Стори му се, че чу отдалечаващи се стъпки по коридора. Бързо застана зад фотоапарата и прикова погледа си във входната врата на блока. Инкасаторът всеки момент трябваше да излезе. Длъжен бе да го види що за птица е. Инкасаторите от Ен Ейч Кей поначало са униформени, така че веднага щеше да го разпознае. Ами ако изобщо не е от Ен Ейч Кей, а само се преструва, за да прилъже Ушикава да му отвори? Така или иначе, щеше да е някой, когото Ушикава дотогава не бе виждал. С жило в ръка той зачака търпеливо да види кой ще излезе.

Но през следващите тридесет минути никой не мина през входната врата — нито влезе, нито излезе. Чак тогава се появи една жена на средна възраст, която Ушикава вече бе виждал неколкократно, и замина нанякъде с велосипеда си. Ушикава я бе кръстил Двойната гуша заради провисналата под брадичката й кожа. След половин час Двойната гуша се върна с торба с продукти в кошницата на колелото. Паркира го на стоянката за велосипеди и влезе в блока. После от училище се прибра едно момченце, което Ушикава бе кръстил Лиско заради скосените му нагоре очи. Но не видя никого, който можеше да мине за инкасатор. Ушикава се озадачи. Блокът имаше само един вход и той не го изпускаше от очи. Което можеше да означава само едно: инкасаторът все още бе в сградата.

Продължи непрекъснатото си наблюдение върху входната врата. Дори до тоалетната не посмя да отиде. Слънцето залезе, стъмни се и запалиха лампата на входа. И пак не видя инкасатор. След шест се отказа напълно. Отиде в тоалетната и се облекчи от насъбралата се пикня. Нямаше начин онзи да е излязъл, без да го види. Но защо му бе да седи в блока? Нещо не се връзваше. И все пак явно инкасаторът бе решил никъде да не ходи.

Вятърът, вече много по-студен, виеше между замръзналите жици. Ушикава пусна вентилаторната печка, запали цигара и се напъна да намери някакво обяснение за случилото се. Защо онзи му говореше с такъв агресивен, предизвикателен тон? Защо бе толкова категоричен, че в апартамента има някой? И защо не си отиваше? И ако беше още в сградата, къде се бе скрил?

Ушикава остави фотоапарата, облегна се на стената и се втренчи задълго в оранжевия реотан на вентилаторната печка.