Харуки Мураками
1Q84 (63)

Петнадесета глава
(Тенго): Не е нещо, за което му е позволено да говори

Тенго излезе от бара „Мугиатама“ и отново заскита по улиците, потънал в размисъл. Докато в един момент не реши, че трябва да отиде до малката детска площадка — мястото, откъдето за пръв път бе установил наличието на две луни на небето. Пак ще се кача на пързалката, рече си, и пак ще погледна към небето. Току-виж пак успял да види оттам луните. И те му споделили нещо.

На път към детската площадка се зачуди кога за последно бе ходил там. Не можеше да си спомни. Ходът на времето бе престанал да е еднороден и чувството за отстояние бе станало несигурно. Но май беше през ранната есен. Помнеше, че бе по тениска с дълъг ръкав. А сега беше декември.

Студеният вятър отвяваше облачния масив накъм водите на Токийския залив. Скупчилите се произволно оформени облаци му се сториха твърди и рязко очертани, като направени от маджун. И двете луни се виждаха, макар от време на време да се скриваха зад облаците: познатата му жълта луна и по-новата, по-малката зелена луна. И двете бяха около две трети пълни. По-малката му заприлича на детенце, скрило се в полите на майка си. Бяха горе-долу на същото място, където ги бе видял и преди, сякаш бяха чакали търпеливо повторната му поява.

На детската площадка нямаше никого. Живачната лампа блестеше по-ярко отпреди, с една студена, рязка светлина. Голите клони на зелковата му заприличаха на древни бели кости. В нощ като тази човек очакваше да чуе и бухал. Но бухали в градските паркове нямаше. Тенго нахлузи на главата си качулката на яхтсменското си яке и пъхна ръце в джобовете на коженото сако под него. Качи се на пързалката, облегна се на парапета и се загледа как двете луни ту се показват иззад облаците, ту се скриват. Зад тях блещукаха безмълвно звездите. Вятърът отвяваше и тегнещата над града аморфна мръсотия, така че въздухът оставаше чист и ясен.

Колко ли души освен мен са забелязали досега двете луни?, запита се Тенго. Фука-Ери знаеше, понеже тя го бе измислила. Най-вероятно. Но освен нея никой друг от познатите му не бе споменал, че се е увеличил броят на луните. Толкова ли ненаблюдателни бяха хората? Или не им бе удобно да повдигат въпроса? Или просто всички го знаеха и не смятаха, че си заслужава да бъде специално споменавано? Така или иначе Тенго не бе повдигал въпроса за луните пред никого освен пред приятеля, който го бе замествал в школата за зубрене. Нещо повече, умишлено се стараеше да не зачеква темата в разговорите си, сякаш бе нещо неморално, неподходящо.

Защо ли?

Да не би самите луни да искат да е така, разсъждаваше Тенго. Възможно ли е да представляват някакво послание специално до мен и да не ми е позволено да споделян тази информация с другиго?

Ама че странна гледна точка. От къде на къде броят на луните ще е частно съобщение? И какво иска да му каже в такъв случай? На Тенго му приличаше по-скоро на сложна загадка, отколкото на послание. Но пък и загадка да е, кой тогава я е съставил? И кой не му разрешава определени неща?

Вятърът виеше пронизително между клоните на зелковата. Като студеносърдечния въздух, процеждащ се между зъбите на изгубил всякаква надежда човек. Тенго гледаше луните, без да обръща особено внимание на воя на вятъра. Седя, докато измръзна до мозъка на костите си. Сигурно бе прекарал там поне петнадесет минути. А може и повече. Чувството му за време го беше напуснало. Стопленото от уискито му тяло бе станало твърдо и студено, като самотна скала на морското дъно.

Облаците все още се движеха забързано на юг. Но колкото и да отвяваше вятърът, на тяхно място отнякъде се появяваха други. Някъде там, на север, изглежда, съществуваше някаква земя — неизчерпаем източник на облаци. Решителни, целеустремени хора в плътни сиви униформи работеха безшумно от сутрин до вечер и правеха облаци. Така както пчелите правят мед, паяците — паяжини, а войната — вдовици.

Тенго погледна часовника си. Наближаваше осем. Детската площадка оставаше безлюдна. Само сегиз-тогиз по улицата преминаваше по някой забързан пешеходец. Прибиращите се от работа хора имат една и съща походка.

В новия шестетажен блок на отсрещната страна на улицата светеха половината апартаменти. През ветровитите зимни вечери всеки светнал прозорец придобива една мека топлина. Тенго заразглежда прозорците един по един, както се гледа огромен круизен кораб от малка рибарска лодка, подскачаща върху нощните вълни. Като по уговорка всички завеси на прозорците бяха спуснати. Гледани от мразовитата пързалка в нощния парк, те му приличаха на някакъв съвсем друг свят. Свят, основан на съвсем други принципи и ръководен от съвсем други правила. А зад завесите вероятно хората водеха свой си най-обикновен мирен и задоволен живот.

Но какво значи „най-обикновен живот“?

Единствената Тенгова представа за най-обикновен живот бе стереотипна, без дълбочина и без цвят. Съпружеска двойка, вероятно с две деца. Майката е с кухненска престилка. От къкрещата тенджера се вдига пара, около масата цари весел глъч — само дотук му стигаше въображението, преди да забие в една солидна стена. За какво би разговаряло едно най-обикновено семейство по време на вечеря? Нямаше абсолютно никакъв спомен да е разговарял с баща си, докато вечеряха. Просто всеки един тъпчеше устата си с ядене, когато огладнееше, без да казва и дума. А и онова, което ядяха, надали можеше да мине за истинска вечеря.

След като огледа всички светнали прозорци на сградата, Тенго пак вдигна очи към двете луни. Но колкото и да чакаше, нито едната, нито другата му казваше нещо. Просто си висяха една до друга в небето с безизразни лица, като неуверена рима, нуждаеща се от доизкусуряване. Днес послание няма. Единствено това обявяваха двете на Тенго.

Облаците се носеха неуморно на юг. Появяваха се облаци с какви ли не форми и размери, после изчезваха. Някои имаха съвсем необичайни очертания, сякаш притежаваха свои собствени мисли. Дребни, твърди, ясно издълбани мисли. Тенго обаче се интересуваше от мислите на луните, а не на облаците.

По едно време се предаде — изправи се, протегна ръце и крака, после слезе от пързалката. Дотолкова се простират възможностите ми, мина му през ум. Успях да се убедя, че броят на луните не се е променил. Засега ми стига. Напъха ръце в джобовете на коженото си сако, напусна детската площадка и се отправи към апартамента си. Както си вървеше, изведнъж се сети за Комацу. Май им беше време да си поговорят. Трябваше да преоцени поне донякъде случилото се помежду им. А и Комацу най-вероятно имаше за какво да разговаря с Тенго. Тенго бе оставил на колегите на Комацу номера на санаториума в Чикура, но той така и не му се обади. В такъв случай самият Тенго ще позвъни на Комацу още утре. Но преди това ще отиде в школата за зубрене да прочете писмото, което Фука-Ери му бе оставила.

* * *

Писмото от Фука-Ери го чакаше, неразпечатано, в чекмеджето на катедрата. Беше съвсем кратко писмо за толкова старателно залепен плик: страница и половина от тетрадка, изписани със синя химикалка с онзи неин почти клиновиден почерк — почерк, който можеше по-скоро да се срещне върху глинена плочка, отколкото върху хартия. Но Тенго си даваше сметка колко време трябва да й бе отнело едно такова писмо.

Прочете го неколкократно. Трябвало да се махне от това място. И то незабавно, понеже били под наблюдение. Подчертала бе тези три израза с мек дебел молив. Ужасно емфатично подчертаване. Кой ги наблюдава и откъде тя знае — по тези въпроси нямаше и дума. В обитавания от Фука-Ери свят подобни факти, изглежда, не се съобщаваха пряко. Като карта, указваща местонахождението на заровено пиратско съкровище, нещата трябваше да се свързват с помощта на намеци и загадки, елипси и вариации. Той беше привикнал към този стил и засега условно приемаше всичко, съобщено му от Фука-Ери. Щом казваше, че са под наблюдение, несъмнено наистина ги наблюдаваха. И щом бе решила да се махне, значи, наистина бе назрял моментът да изчезне оттам. Първо на първо, трябваше да приеме всички тези изказвания като един цялостен факт. А пък вече по-нататък да открие — или да предположи — фона, подробностите и базата за всичките си хипотези. Или от самото начало да се откаже да ги търси.

Поставени сме под наблюдение.

Означаваше ли това, че хората на Сакигаке са открили Фука-Ери? Че знаят за взаимоотношенията й с него? И че са разкрили, че самият той, по настояване на Комацу, е пренаписал „Въздушната какавида“, което пък обясняваше защо Ушикава се мъчеше да се сближи с Тенго. Ако всичко това бе така, значи, съществуваше съвсем реална възможност апартаментът му да е под наблюдение.

Но ако приемеше това за истина, трябваше да отчете и факта, че онези не си дават кой знае колко зор. Та Фука-Ери се бе пренесла в апартамента му преди цели три месеца. А те бяха организирани хора — с реална власт и влияние. Стига да бяха поискали, можели са да я отвлекат по всяко време. И без изобщо да има нужда да поставят апартамента му под наблюдение. И ако наистина я бяха следили, надали щяха да я оставят ей така да си тръгне оттам.

Колкото повече се напъваше Тенго да се придържа към логиката, толкова повече се объркваше. Успя единствено да заключи, че онези нямат за цел да хванат Фука-Ери. Може би целите им са се променили на определен етап. И вече не преследват Фука-Ери, а някого, който е свързан с нея. По една или друга причина Фука-Ери вече не представляваше заплаха за Сакигаке. Но ако приемеше този извод, откъде идваше необходимостта апартаментът му да е под наблюдение?

* * *

Тенго позвъни в службата на Комацу от телефонния автомат в школата за зубрене. Независимо че беше неделя. Тенго знаеше, че Комацу обича да ходи да работи там през уикендите. Офисът всъщност е много приятно място, казваше той, стига да няма никой друг в него. Но никой не му вдигна. Погледна часовника си. Още нямаше единадесет — прекалено рано бе за появата на Комацу, чийто ден — независимо кой ден от седмицата бе — започваше едва след като слънцето стигнеше зенита си. Седнал в кафетерията, Тенго се зае да препрочете писмото от Фука-Ери, докато допиваше рядкото си кафе. Както винаги, тя почти не бе използвала сложните йероглифи канджи^[1], а освен това не разделяше написаното на абзаци, нито ползваше препинателни знаци.

* * *

Тенго-сан много се радвам че си се върнал от котешкия град и сега четеш това писмо но ние сме под наблюдение така че незабавно трябва да се махам оттук не се тревожи за мен но не мога повече да остана тук както вече казах лицето което търсиш е съвсем наблизо може да се отиде пеша дотам но внимавай никой да не те види.

* * *

Тенго препрочете още три пъти написаното в телеграфен стил писмо, после го сгъна и го мушна в джоба си. Както и друг път, колкото повече препрочиташе написаното от нея, толкова повече вярваше на думите й. Той е под нечие наблюдение. Вече беше убеден в това. Вдигна очи и огледа кафетерията на школата за зубрене. Тъй като часът не беше свършил, кафетерията бе почти безлюдна, като се изключеха няколко курсисти, забили нос в учебниците или пишещи нещо в тетрадките си. Но не забеляза никой да го следи, скрит в някоя сянка.

Което не елиминираше следния основен въпрос: щом не им трябва да следят Фука-Ери, защо ще им е нужно да установяват наблюдение тук? Кое в края на краищата ги интересува: самият Тенго или апартаментът му? Тенго обсъди наум въпроса. Всичко това беше на ниво предположения. Нямаше някак си усещането, че е обект на нечии интереси. Ролята му във „Въздушната какавида“ бе нещо отминало.

Фука-Ери почти не бе излизала от апартамента му, така че усещането й, че са под наблюдение, би трябвало да означава, че наблюдават не друго, а апартамента му. Но откъде би могъл някой да наблюдава точно неговия апартамент? Вярно, кварталът му бе доста пренаселен, но пък апартаментът му на третия етаж бе така разположен, че почти отникъде не можеше да се наблюдава. Това бе една от причините, поради които си беше харесал изложението му и се беше застоял толкова време в него. И по-възрастната му приятелка бе харесала тази особеност на апартамента и често отчиташе: „Като се абстрахираме от безпорядъка, този апартамент е необичайно тих. Като обитателя му“.

Малко преди слънцето да се скрие, на перваза на прозореца му кацна едър гарван. Онзи, за който Фука-Ери му беше споменала по телефона. Кацна в рамката на прозореца и отърка едрите си гарвановочерни криле о стъклото. Това бе част от ежедневната му дейност — да си почине за кратко пред Тенговия апартамент, преди да се прибере в гнездото си. Този гарван проявяваше особено любопитство към вътрешността на апартамента му. Големите мастилени очи от двете страни на главата му се местеха бързо и събираха информация през процепа в пердетата. Гарваните са високоинтелигентни и изключително любопитни същества. Фука-Ери твърдеше, че умеела да разговаря с този гарван. И въпреки това му се струваше глупаво да приеме, че един гарван може да е нечие оръдие за проучване на Тенговия апартамент.

Добре де, но как точно го наблюдават?

* * *

На връщане от гарата Тенго се отби в един супермаркет, откъдето си купи зеленчуци, яйца, мляко и риба. Стигнал до входа на блока, стиснал хартиения плик в ръка, той се огледа за всеки случай, но не забеляза никаква промяна, нищо подозрително. Провисналите като черни черва електрически жици; премръзналата предна градинка; ръждясалите пощенски кутии. Ослуша се най-внимателно, но дочу единствено привичния непрестанен градски шумов фон, напомнящ тихото бръмчене на птичи криле.

Качи се в апартамента си, прибра продуктите в хладилника, после дръпна пердетата на прозореца и огледа околността. Оттатък улицата имаше три стари сгради — двуетажни жилища върху миниатюрни парцели. Обитаваха ги открай време собствениците им — възрастни хора с унили лица, които ненавиждаха и най-малките промени, така че надали биха приели някой новодошъл да се нанесе на горния етаж. А дори и да имаше някой на втория етаж, и целият да се подадеше навън, надали щеше да види друго освен късче от Тенговия таван.

Тенго затвори прозореца, кипна вода и си направи кафе. И докато го пиеше, обмисляше всички сценарии, които му идваха на ум. Някой го държи под око от непосредствена близост. Аомаме също е (или е била по някое време) съвсем наблизо. Каква връзка би могла да съществува между тези два факта? Или е просто чиста случайност? Колкото и дълго да мислеше по този въпрос, не достигаше до никакъв отговор. Мислите му се въртяха в кръг, като бедно мишле в лабиринт без изход, което може единствено да подушва сиренцето.

Предаде се и взе да преглежда купения от будката до гарата вестник. Току-що преизбраният за втори мандат през есента президент Роналд Рейгън бил почнал да вика на японския министър-председател Ясухиро Накасоне „Ясу“, а пък Накасоне се обръщал към него с „Рон“. Може и фотографът да беше виновен, но на снимката двамата приличаха на строителни предприемачи, наговарящи се как да преминат към по-евтини, по-некачествени строителни материали. В Индия продължавали размириците след покушението срещу Индира Ганди, придружени с погроми над сикхите в цялата страна. Япония отчитала безпрецедентно голяма ябълкова реколта. Но нищо от целия вестник не успя да възбуди интереса му.

Изчака да стане два и пак позвъни в службата на Комацу.

* * *

И както винаги, наложи се телефонът да иззвъни дванадесет пъти, преди Комацу да го вдигне. И Тенго не можеше да си го обясни, но пресягането към телефона винаги отнемаше на Комацу страшно много време.

— Отдавна не съм те чувал, Тенго-кун.

Гласът бе на онзи, едновремешния Комацу: гладък, леко превзет, труден за дефиниране.

— Взех си две седмици отпуск да бъда при баща ми в Чиба. Снощи се прибрах.

— Ти казваше, че баща ти хич не бил добре. Сигурно голям зор си видял.

— Всъщност не. Той е в дълбока кома, така че през цялото време виждах само спящото му лице. През останалото време си седях в пансиона и пишех.

— И все пак говорим за човек, борещ се за живота си, така че няма начин да ти е било лесно.

Тенго направи опит да смени темата:

— По време на последния ни разговор, който беше доста отдавна, споменахте, че е трябвало да си поговорим за нещо.

— Спомням си — рече Комацу. — И наистина искам да си поприказваме дълго, ако си свободен.

— Ако е нещо важно, значи, колкото се може по-скоро, така ли?

— Да. Колкото се може по-скоро.

— На мен довечера би ми било удобно.

— Прекрасно. И аз съм свободен довечера. Какво ще кажеш за седем?

— Седем става — съгласи се Тенго.

Комацу каза, че щял да го чака в малко барче близо до службата му, където Тенго бе ходил няколко пъти.

— Работят и в неделя — добави Комацу, — макар тогава да няма почти никакви посетители. Така че ще можем да си приказваме на спокойствие.

— Продължителен разговор ли се очертава?

Комацу се позамисли:

— Не се знае. Поне докато не ти разкажа всичко. Чак тогава ще стане ясно.

— Няма страшно. Готов съм да ви изслушам. Защото нали сме в една и съща лодка. Нали така беше? Или вече сте се прехвърлили в друга?

— 0, не, изобщо не съм — рече Комацу с много по-сериозен тон. — Все още сме в една и съща лодка. Както и да е, довиждане до седем. Ще ти разкажа всичко най-подробно.

* * *

След като затвори, Тенго седна на бюрото, включи текстообработващата машина и набра разказа, който бе написал с автоматичната си писалка, докато беше в пансиона в Чикура. И докато препрочиташе ръкописа, си представяше градчето: санаториума, лицата на трите медицински сестри, шумящия във върхарите на боровете морски вятър, носещите се нависоко чисто бели чайки. По някое време стана, разтвори завесите. Отвори плъзгащата се врата и пое с пълни гърди нахлулия студен въздух.

Тенго-сан много се радвам че си се върнал от котешкия град и сега четеш това писмо.

Така му беше написала Фука-Ери в писмото си. Но апартаментът, в който се бе върнал, беше под наблюдение. Не изключваше възможността и в хола му да е монтирана някоя скрита камера. Внезапно притеснен от тази си мисъл, Тенго се зае да изследва всяко кътче от апартамента си. Но не откри нито скрити камери, нито тайни микрофони. Та нали поначало в такова старо едностайно апартаментче е почти изключено да скриеш нещо от този сорт.

Тенго се труди върху клавиатурата, докато се стъмни. Цялата дейност му отне повече време, отколкото бе предполагал, понеже едновременно с преписването на някои части той ги и преработваше. Когато спря за секунди, за да светне настолната лампа, осъзна, че днес гарванът не беше идвал. Познаваше кога е дошъл по шума на едрите му криле по прозореца, които оставяха леко размазани петна по стъклото, като код, който би трябвало да се дешифрира.

В пет и половина си приготви лека вечеря. Не че се чувстваше особено гладен, но и на обяд почти нищо не бе хапнал. Най-добре да подам нещо на стомахчето, рече си. Направи си салата от един домат с водорасло вакаме и си препече филийка хляб. В шест и петнадесет навлече черен пуловер с поло яка и маслиненозелено кадифено сако и излезе от апартамента. На главния вход на блока се спря и пак се огледа. Но нищо не хвана окото му. Нямаше човек, скрит в сянката на телеграфния стълб. Нямаше нито една подозрителна паркирана наблизо кола. Дори и гарвана го нямаше. Но всичко това още повече притесни Тенго. Имаше чувството, че го наблюдават всички заобикалящи го привидно приветливи неща. И кой можеше да му каже дали околните — домакинята с пазарската кошница; безмълвният старец, повел кучето си на разходка; двойката гимназисти на колела с преметнати през рамо тенис ракети, които изобщо не го погледнаха — не са част от хитро замаскирания екип наблюдатели от Сакигаке?

Почва да ме мъчи параноя, рече си Тенго. Хубаво е да внимавам, но не е полезно да се стряскам и от най-малкото. Запъти се към гарата, като от време на време хвърляше поглед зад себе си, да се убеди, че не го следят. Ако някой ходеше подире му, нямаше начин Тенго да не го открие. Периферното му зрение бе по-добро, отколкото у повечето хора, а и поначало очите му бяха силни. След три обръщания се увери, че никой не върви подире му.

Влезе в барчето в седем без пет. Комацу още го нямаше. Тенго се явяваше първият клиент за тази вечер. В голяма ваза върху бара бяха подредени пъстри току-що откъснати цветя, чийто аромат се носеше към него. Тенго се пъхна в едно сепаре в дъното на заведението и си поръча наливна бира. Извади от джоба на сакото джобно издание и се зачете. Комацу се появи в седем и петнадесет. Облечен бе в сако от туид, тънък кашмирен пуловер и кашмирен шал, вълнен панталон и велурени обувки. Обичайната му екипировка. Висококачествени, подбрани с вкус дрехи, които очевидно бяха носени дълго и му бяха и удобни. Когато ги облечеше, имаше вид, че се е родил с тях. Нищо чудно първо да спеше и да се въргаляше в новите си дрехи, преди да ги облече пред хората. Или пък ги переше многократно и ги оставяше да съхнат на сянка. И едва след като придобиеха поизносен и поизбелял вид, ги обличаше пред други. Така или иначе дрехите му придаваха външността на редактор ветеран. От начина, по който беше облечен, нямаше как да е някакъв друг. Комацу се настани срещу Тенго и също си поръча наливна бира.

— Като те гледам, все си си същият — отбеляза Комацу. — Как върви новият роман?

— Бавно, но славно.

— Радвам се да го чуя. Писателят трябва постоянно да пише, ако иска да съзрее. Така както гъсеницата дъвче неспирно листата. Нали ти казах, че точно така ще стане: че пренаписването на „Въздушната какавида“ ще се отрази благотворно на собственото ти творчество. Нали бях прав?

— Прав бяхте — кимна Тенго: — От преработката научих доста неща по отношение на писането на проза. Взех да забелязвам неща, които дотогава ми бяха убягвали.

— Не искам да се хваля, но идеално те разбирам. Просто си имал нужда от подходяща възможност.

— Но и доста неприятен опит добих покрай нея. Както знаете прекрасно.

Устата на Комацу се изкриви в премерена усмивка, като лунен полумесец през зимата. Усмивка, чийто смисъл трудно се разбира.

— Човек винаги си плаща, когато получава нещо важно. Едно от основните правила на света.

— Може и да сте прав. Но вече не съм в състояние да определям кое е важно и каква е цената, която трябва да се заплати. Всичко стана прекалено сложно.

— Че е сложно — сложно е. Все едно водиш телефонен разговор по пресечени проводници. Абсолютно — намръщи се Комацу. — Имаш ли представа, между другото, къде се намира в момента Фука-Ери?

— Не, нямам представа къде е в момента — отвърна Тенго, като подбираше внимателно думите си.

— В момента — повтори многозначително Комацу.

Тенго не му отговори.

— Но доскоро е живяла в апартамента ти — продължи Комацу. — Поне така разправят.

— Вярно е — кимна Тенго. — Изкара при мен към три месеца.

— Три месеца е много време — отчете Комацу. — А ти никому не си казал.

— Тя ми каза да не казвам никому. Включително и на вас.

— Но тя вече не е у вас.

— Не е. Изнесла се е, докато бях в Чикура. И ми беше оставила писмо. Така че не знам къде е в момента.

Комацу извади цигара, пъхна я в устата си и запали клечка кибрит. После изгледа Тенго с присвити очи:

— След като се е махнала от вас, Фука-Ери се е върнала при професор Ебисуно. В къщата му навръх планината във Футаматао. Професор Ебисуно се е обадил в полицията и е изтеглил молбата си за издирването й, тъй като се оказало, че тя сама се била махнала оттам, а не е била отвличана. Вероятно полицията вече я е разпитала по случая. Все пак да не забравяме, че е непълнолетна. Не бих се изненадал, ако в най-скоро време излезе нещо в някой вестник, макар че се съмнявам да пише нещо съществено. Тъй като явно не е свързано с никакво престъпление.

— Дали ще се разчуе, че е живяла при мен?

— Съмнявам се, че Фука-Ери ще те спомене — поклати глава Комацу. — Добре я познаваш. Независимо с кого разговаря — било то с ченгетата, с военната полиция, с някой революционен съвет, та ако ще да е и с Майка Тереза, науми ли си да не каже нещо, няма да го каже, докато е жива. Така че поне в това отношение не е нужно да се притесняваш.

— Изобщо не се притеснявам. Просто искам да знам как ще се развият нещата.

— Каквото и да стане, името ти няма да се появи в общественото пространство. Бъди спокоен — рече Комацу. И придоби сериозно изражение: — Има обаче нещо, което ми се налага да те попитам. Макар че се двоумя дали да повдигам въпроса.

— Защо?

— Ами… малко е… така да се каже… лично.

Тенго отпи от бирата си и остави чашата върху масата.

— Няма проблем. Стига да мога да ви отговоря, ще ви отговоря.

— Двамата с Фука-Ери имахте ли сексуална връзка? Докато живееше у вас, имам предвид. Стига ми и отговор само с „да“ или „не“.

Тенго се замисли за миг и бавно завъртя глава:

— Отговорът е „не“. Не съм имал връзка от този род с нея.

Инстинктивно Тенго реши, че не бива да разкрива случилото се през онази бурна нощ. Пък и самото то едва ли можеше да мине за полов акт. Нямаше никакво сексуално привличане, поне в нормалния смисъл на думата. Нито от нейна страна, нито от негова.

— Значи, сексуална връзка не е имало.

— Не е имало — повтори Тенго с пресъхнало гърло.

Комацу сбръчка нос:

— Не се съмнявам в теб, Тенго. Но усетих известно колебание, преди да ми отговориш. Възможно ли е да се е получило нещо близко до секса? Не желая да ти вменявам никаква вина. Просто се мъча да установя определени факти.

Тенго погледна Комацу право в очите:

— Не съм се колебал. Просто ми се стори ужасно странно това, че се интересувате дали двамата с Фука-Ери сме имали сексуална връзка. Доколкото ви познавам, не сте човек, който си пъха носа в хорските работи. Напротив: най-умишлено избягвате да го правите.

— Предполагам, че си прав — рече Комацу.

— Тогава защо точно сега повдигате този въпрос?

— С кого спиш и какви ги върши Фука-Ери, изобщо не ми влиза в работата — почеса се Комацу по носа. — Както вече го изтъкна. Но, както ти е известно, и Фука-Ери не е някакво обикновено момиче. Как да го кажа другояче? Всяко предприето от нея действие е посвоему значимо.

— Значимо — повтори Тенго.

— Логично погледнато, всяко действие на всеки човек е значимо само̀ по себе си — посочи Комацу. — Но в случая с Фука-Ери всяко нейно действие има и една по-дълбока значимост. В това отношение тя се различава от останалите хора. Така че сме длъжни да се убедим максимално във всички налични факти.

— За кои „сме“ става дума по-точно? — поинтересува се Тенго.

При което Комацу му се видя необичайно объркан.

— Най-откровено казано, от това дали си имал сексуална връзка с Фука-Ери, се интересувам не аз, а професор Ебисуно.

— Че откъде ще знае професор Ебисуно, че тя е била при мен?

— Как да не го е знаел! Та той го знаеше още от първия ден, в който тя се нанесе у вас. Самата Фука-Ери му го беше съобщила.

— Не знаех — рече изненадано Тенго. Та нали тя твърдеше, че никому не е казала къде е. Не че вече имаше някакво значение. — Но все пак не мога да си обясня едно нещо. Вярно е, че професор Ебисуно е неин законен настойник и попечител, така че се предполага да се тревожи по такива въпроси. Но в тази луда ситуация, в която сме се озовали, бих очаквал той да се притеснява по-скоро за нейната безопасност, отколкото за целомъдрието й.

Комацу изви нагоре едното ъгълче на устните си:

— Нямам представа от какво е мотивиран интересът му. Просто ме помоли да разбера. Да се видя с теб и да те питам дали сте имали физическа връзка. Затова и те попитах, а ти ми отговори с „не“.

— Точно така. Нямал съм физическа връзка с Фука-Ери — заяви твърдо Тенго, загледан право в очите на Комацу. И изобщо нямаше чувството, че лъже.

— Чудесно, в такъв случай — рече Комацу. Пъхна ново марлборо между устните си и драсна клечката. — Това ми е достатъчно.

— Фука-Ери е привлекателно момиче. По това спор няма — каза Тенго. — Но както сам знаете, забъркан съм в нещо много сериозно. Не по мое желание. И не желая нещата да се усложняват още повече. Пък и имах връзка с друга жена.

— Прекрасно те разбирам — каза Комацу. — Знам, че когато става дума за такива неща, си много хитър, много трезво разсъждаващ човек. Ще предам думите ти на професор Ебисуно. Съжалявам, че трябваше да те питам. Недей се притеснява.

— Ни най-малко не се притеснявам. Просто ми се стори странно, че нещо от този род може да възникне на настоящия етап. — Тенго направи кратка пауза: — Та какво искахте да ми разкажете?

Комацу беше допил бирата си, та си поръча скоч със сода.

— За теб? — попита той Тенго.

— Същото.

Поднесоха им уискито в две високи чаши.

— Ами, като начало — подхвана Комацу след дълга пауза, — смятам, че се налага да разплетем максимално някои неща около ситуацията, в която сме се озовали. Та нали в края на краищата всички сме в една и съща лодка. Като под „всички“ разбирам теб, себе си, Фука-Ери и професор Ебисуно.

— Изключително интересна група! — отбеляза Тенго.

Сарказмът му сякаш не бе забелязан от Комацу, който продължи:

— Според мен всеки един от четирима ни е имал свои очаквания по отношение на общия ни план, поради което не сме на едно и също ниво, нито се движим в една и съща посока. Иначе казано, не гребем в един и същ ритъм и не потапяме веслата си под един и същ ъгъл.

— Но поначало от такава група не би трябвало да се очаква добро взаимодействие.

— Може и да си прав.

— А пък лодката ни се беше устремила по бързеите право към водопада.

— Да, лодката ни наистина се беше устремила по бързеите право към водопада — призна Комацу. — И не че се оправдавам, но в началото планът ни бе съвсем прост. Измамваме всички и спечелваме малко парички. Полу на шега, полу на печалба. Най-елементарна цел. Но откакто се включи и професор Ебисуно, сюжетът стана извънредно сложен. Под самата водна повърхност лежат няколко сложни второстепенни сюжетни линии, а скоростта на водата нараства. Твоята преработка на повестта надхвърли далеч очакванията ми, а освен това завоюва изключително високи критически оценки за книгата и я направи бестселър. А това отнесе лодката ни в неочаквана посока. Към едно малко по-рисковано място.

Тенго леко поклати глава:

— Не към едно малко по-рисковано място. А към едно изключително опасно място.

— Може и да си прав.

— Ама вие защо се държите така, сякаш цялата работа не ви засяга? Та нали всичко първоначално бе ваша идея!

— Вярно: аз родих идеята и аз натиснах бутона „старт“. И нещата в началото вървяха добре, но с течение на времето ги изпуснах из ръце. За което съм отговорен, колкото и да не ти се вярва. Особено по отношение на твоето участие, тъй като аз буквално те принудих. Време ни е обаче да се спрем, да оценим докъде сме стигнали и да съставим план за действие.

След като изрече всичко това, Комацу си пое дъх и отпи от уискито. После вдигна стъкления пепелник и внимателно прокара пръсти по повърхността му, така както слепец опипва някоя вещ, за да разбере каква е.

— Ако искаш да знаеш истината — рече най-сетне, — мен ме държаха в плен някъде в продължение на седемнадесет или осемнадесет дни. От края на август до средата на септември. Както си бях в махалата в ранния следобед на път за работа. Вървя си аз към гара Готокуджи, изведнъж до мен спира голяма черна кола, някой сваля стъклото и ме извиква по име. Отивам да го видя кой е, а в този момент отвътре изскачат двама много яки здравеняци и ме набутват в колата. Единият ми държи ръцете зад гърба, а другият притисна към носа ми хлороформ или нещо от тоя род. Съвсем като на кино, ти казвам. Но каквото и да е било, подействало ми е. Дойдох на себе си в някаква малка стаичка без прозорец, кубична по форма, с бели стени. С кушетка и малко дървено бюро, но без стол. Аз лежах на кушетката.

— Отвлекли са ви? — учуди се Тенго.

Комацу приключи с огледа на пепелника, върна го върху масата и вдигна очи към Тенго.

— Точно така. Истинско отвличане. Като в оня стар филм — „Колекционерът“^[2]. Много малко хора на света, изглежда, си представят, че може да бъдат отвлечени. Мисълта изобщо не ги спохожда, нали? Но отвлекат ли те — няма мърдане. Получава се едно… как да го кажа… едно сюрреалистично изживяване. Не можеш някак си да повярваш, че някой в действителност те е отвлякъл. Ти самият би ли повярвал?

И Комацу впери очи в Тенго, сякаш наистина очакваше отговор. А въпросът му всъщност бе реторичен. Тенго мълчеше и го чакаше да продължи. Не се беше дори докоснал до уискито си. Кондензът по външната страна на чашата се стичаше върху подложката.