Харуки Мураками
1Q84 (62)

Четиринадесета глава
(Аомаме): Това, малкото ми

Животът на Аомаме се бе изпълнил най-вече с объркване. Имаше чувството, че се движи опипом в тъмното. В този свят на 1Q84 година не функционираха нито обикновената логика, нито здравият разум, така че изобщо не можеше да предположи какво я чака. Но беше уверена, че ще оцелее през следващите няколко месеца и ще роди бебето. Не беше нищо повече от предчувствие, но пък беше силно. Всичко се развиваше върху предпоставката, че тя ще роди това дете. Усещаше го вътрешно.

Спомни си последните думи на Вожда, преди да умре: „Ще ви се наложи да се подложите на тежко изпитание. Но след това ще трябва да сте в състояние да виждате нещата такива, каквито са“.

Той е знаел нещо. Нещо жизненоважно. И се е мъчел да ми го каже, макар и смътно и двусмислено, разсъждаваше Аомаме. Под „тежко изпитание“ може да е имал предвид онзи случай, когато бях на ръба на смъртта, напъхала дулото на пистолета в устата си пред онази реклама на „Есо“. А аз взех, че се върнах, без да умра. И открих, че съм бременна. И това също, изглежда, е било предопределено.

Идването на декември бе придружено от няколкодневни бурни ветрове. Опадалите листа на зелковата плющяха по пластмасовите плоскости на балкона й със сух хапещ звук. Студеният вятър свиреше предупредително през голите клони на дървото. Граченето на гарваните ставаше все по-остро и по-пробивно. Дошла бе зимата.

* * *

С всеки изминал ден тя все повече се убеждаваше, че растящото в утробата й бебе е на Тенго, докато теорията й прерасна в установен факт. Логиката, на която бе базирана, може и да не бе достатъчна, за да убеди трето лице, но поне за нея бе съвсем стройна. Всичко беше толкова очевидно.

След като съм бременна, без да съм правила секс, от кого другиго може да съм заченала, освен от Тенго?

Беше почнала да качва килограмите още през ноември. Навън не биваше да излиза, но тя си наваксваше — че и отгоре — с тренировките и строгото спазване на диета. Откакто бе станала на двадесет, никога не бе тежала повече от 52 кг. Един ден обаче кантарчето показа 54 и отказа повече да слиза надолу. Имаше чувството, че и лицето й е станало по-кръгло. Несъмнено малкото държеше майка му да понапълнее.

Продължаваше заедно с малкото да бди нощем над детската площадка с надеждата да съзре силуета на едър млад мъж, седнал на върха на пързалката. И докато гледаше наредилите се една до друга две луни в ранното зимно небе, Аомаме се галеше по корема през одеялото. От време на време, незнайно защо, й избиваха сълзи. Така както си седеше, току усещаше как някоя сълза се стича по бузата й и капе върху одеялото в скута й. Може би защото бе самотна или я измъчваше безпокойството. Или пък от самата бременност бе станала по-чувствителна. Или просто студеният вятър възбуждаше слъзните й каналчета. Независимо от причината, Аомаме оставяше сълзите да си текат, без да ги бърше.

И след като поплачеше известно време, сълзите сами секваха. И тя продължаваше самотното си бдение. Не, поправи се, не съм съвсем сама. С мен е и това, малкото ми. Вече сме двама — гледаме заедно двете луни и чакаме появата на Тенго. Вдигаше от време на време бинокъла и го фокусираше върху празната пързалка. После хващаше и пистолета — да се убеди в тежестта му и да го усети в ръката си. Да пазя себе си, да търся Тенго и да храня това, малкото ми — нямам други задължения.

* * *

Веднъж, както я вееше студеният вятър, докато наблюдаваше детската площадка, Аомаме осъзна, че вярва в Бог. Откритието я смая: все едно през калта бе напипала твърда земя под ходилата си. Беше тайнствено изживяване, неочаквано осъзнаване. Понеже, откакто се помнеше, мразеше нещото, наречено Бог. Или, по-точно казано, отхвърляше хората и системата, които заставаха между нея и Бог. В продължение на много години бе поставяла знак на равенство между тези хора с тяхната система и Бога. И бе отъждествявала омразата си към тях с омразата към Бога.

Та нали, откакто се беше родила, те бяха неизменно около нея — контролираха я, заповядваха й какво да прави, натикваха я в ъгъла, все в името на Бога. В името на Бога я лишаваха от време и свобода и поставяха сърцето й в окови. Възпяваха Божията доброта, но дваж повече превъзнасяха Неговия гняв и нетърпимост. На единадесетгодишна възраст Аомаме се реши и успя да се освободи напълно от онзи техен свят. Но заедно с това бе и пожертвала много.

Колко по-ведър, колко по-богат щеше да е животът ми, ако нямаше Бог. Тази мисъл бе минавала често през ума на Аомаме. Тогава и тя като всички нормални деца щеше да има красиви спомени, а нямаше постоянно да се измъчва от гняв и страхове. И животът й би минал много по-положително, мирно и задоволително.

И въпреки всичко, докато седеше на балкона с длан върху корема си и надничаше над пластмасовите плоскости към безлюдната детска площадка, осъзнаването, че вярва в Бог, бе неизбежно. Всеки път, когато бе повтаряла механично думите на молитвата, когато бе събирала двете си длани, бе всъщност вярвала в един Бог извън рамките на осъзнатото. И точно това чувство се бе просмукало в нея до мозъка на костите й — дотолкова, че не можеше да го прогонят нито логиката, нито емоциите. Дори омразата и гневът не бяха в състояние да го заличат.

Но това не е техният Бог, заключи тя. Това е моят си Бог — Богът, който открих, като пожертвах живота си, докато режеха от плътта ми, деряха ми кожата, пиеха кръвта ми, вадеха ноктите ми и ограбваха всичкото ми време, надежди и спомени. И този мой Бог няма форма. Никакви бели одежди, никакви бради. Моят Бог няма и доктрина, свети писания и заповеди. Нито възнаграждава, нито наказва. Нито дава, нито взема. Нито там горе има рай, нито долу има ад. И когато е топло, и когато е студено, Бог просто присъства.

От време на време си спомняше и последните думи на Вожда, преди да издъхне. Никога няма да забрави богатия му баритон. Както няма да забрави и усещането от забиването на иглата в тила му.

Щом има светлина, трябва да има и сянка, а щом има сянка, значи има и светлина. Няма сянка без светлина, нито светлина без сянка. Не ни е известно дали така наречените човечета са добри, или лоши. В определен смисъл това надхвърля нашите разбирания и нашите определения. Живеем с тях много, много от отдавна — преди още да са се появили понятията за добро и зло, когато човешкият ум все още е тънел в невежество.

Значи ли това, че Бог и човечетата са две противоположности? Или са само две страни на едно и също нещо?

Аомаме нямаше никаква представа. Знаеше единствено, че е длъжна да опази онова, малкото, в себе си. А за да успее, трябваше някак си да повярва в Бог. Или да отчете факта, че вярва в Бог.

И Аомаме заразсъждава върху идеята за Бог. Бог няма форма, но пък е способен да възприеме всякаква форма. Лично тя си го представяше като аеродинамичен мерцедес-бенц купе. Чисто нов, току-що доставен от автосалона. От колата излиза елегантна жена на средна възраст. И посред прекосяващата града естакада предлага красивото си манто на голата Аомаме. За да я опази от ледения вятър и от нахалните хорски очи. След което, без дума да каже, се прибира в сребристото си купе. Тя, жената, е знаела, че Аомаме носи у себе си бебе. Че Аомаме се нуждае от закрила.

* * *

Бе взела да сънува нов сън. В който е пленница в някаква бяла стая. Малка, кубична стая без прозорци, с една-единствена врата. Просто легло, без украшения, върху което тя спи по гръб. Провисналата над леглото крушка осветява огромния й подут корем. Не й прилича на собственото й тяло, но безспорно е част от плътта й. Приближава моментът, в който ще роди бебето.

Стаята се охранява от Нула номер и Конската опашка. Те двамата са решени да не допуснат повече нито една грешка. Веднъж са сбъркали и сега са длъжни да възстановят репутацията си. Задачата им в случая е да не пуснат Аомаме да излезе, но и да не допуснат никого при нея. И те чакат да се роди малкото. Изглежда, се канят да го отнемат на Аомаме в мига, в който се пръкне.

Аомаме крещи отчаяно за помощ. Но стаята е изградена от специални материали. И стените, и подът, и таванът поглъщат незабавно и най-слабия звук. Тя не чува дори собствения си крясък. Аомаме отправя молитви към жената от мерцедеса да дойде да я спаси. Да спаси и нея, и малкото й. Но всичко е напразно: стените на бялата стая поглъщат напълно гласа й.

Малкото се храни чрез пъпната връв и расте с всяка изминала минута. И рита по стените на утробата й с надеждата да се махне от тази топла тъмнина. С надеждата за светлина и свобода.

Високият, с прякора Конската опашка, седи на стол до вратата. Със събрани в скута длани, втренчен в една точка в пространството. Може би вижда там да плава някакво плътно облаче. Нула номер стои прав до леглото. И двамата са в тъмните си костюми от предишния път. От време на време Нула номер вдига ръка да погледне часовника си, като човек, който чака на гарата пристигането на важен влак.

Аомаме не може да помръдне нито ръка, нито крак. Няма чувството да са я вързали, но и така не може да се движи. Пръстите й са безчувствени. Има предчувствието, че всеки момент ще започнат родилните й мъки. Като онзи приближаващ се към гарата съдбовен влак — точно по разписание. И тя буквално усеща как релсите леко вибрират от приближаването му.

След което се събуждаше.

Пъхваше се под душа да отмие потта, преобличаше се и хвърляше пропитите от потта дрехи в пералнята. Ни най-малко не го желаеше този сън, но той така или иначе й се явяваше. Подробностите понякога се променяха, но мястото и краят оставаха непроменени: кубичната бяла стая, наближаващите родилни болки, мъжете в безличните тъмни костюми.

Двамата знаят, че е бременна с малкото. Или, ако не знаят, скоро ще разберат. Но и Аомаме е подготвена. Ако се наложи, без всякакво колебание ще надупчи Нула номер и Конската опашка с всичките си деветмилиметрови куршуми. Богът, който я закриля, понякога е кръвожаден Бог.

* * *

На вратата се изтропа. Аомаме седна на една табуретка в кухнята и стисна пистолета с вдигнат предпазител. Навън валеше от сутринта. Светът бе обгърнат от мириса на зимен дъжд.

Тропането престана:

— Ало, госпожице Такаи — долетя мъжки глас от другата страна на вратата. — Пак съм аз, вашият любим инкасатор от Ен Ейч Кей. Съжалявам, че трябва пак да ви безпокоя, но дойдох за абонаментната ви такса. И знам, че сте си у дома, госпожице Такаи.

Аомаме се обърна с лице към вратата и безгласно му отвърна: „Обадихме се в Ен Ейч Кей и те проверихме. Ти само се представяш за техен служител. Но кой си всъщност? И какво търсиш тук?“.

— Когато човек получава нещо, длъжен е да си го плаща. Така е подреден светът. И щом вие получавате телевизионен сигнал от Ен Ейч Кей, длъжна сте да си плащате абонаментната такса. Не е честно да получавате, а да не плащате. Равносилно е на кражба.

Гласът му отекваше силно из целия коридор. Дрезгав, но пробивен глас.

— Изобщо не става дума за лични чувства. Не ви мразя и не желая да ви наказвам на всяка цена. Просто мразя нечестните постъпки. Човек следва да плати цената на онова, което е получил. Така че аз ще продължавам да идвам и да ви тропам по вратата, докато не ми отворите, госпожице Такаи. Макар да се съмнявам, че точно това желаете. И не съм някакъв заинатил се пуяк. Ако се съгласите да си поговорим, сигурен съм, че ще успеем да се споразумеем. Така че бъдете добра и ми отворете.

И продължи да блъска.

Аомаме стисна още по-здраво пистолета. Този човек знае, че чакам бебе. Под мишниците и на върха на носа й изби тънък слой пот. В никакъв случай няма да му отварям. Ако се опита да си отключи с шперц или да разбие вратата, ще изпразня целия пълнител в корема му — независимо дали е истински инкасатор от Ен Ейч Кей, или не е.

Но това надали ще стане. Тя много добре го знае. Той не може да си отвори. Стига тя да не му отвори отвътре, вратата е с такава конструкция, че не може да се отваря отвън. И той затова така беснее и врещи и опитва с какви ли не лафове да я изнерви и предизвика.

Онзи си замина след десет минути. Но не преди да се опита да я заплаши с гръмовен глас, после да й се подиграе, да се помъчи с подкупващ тон да я спечели на своя страна, да я заклейми категорично и накрая да й обяви, че скоро пак ще я посети.

— Няма отърване, госпожице Такаи. Щом ползвате телевизионния сигнал, все ще се връщам. Не съм от онези, които лесно се предават. Не ми е в характера. Така че — до скоро виждане.

Не чу стъпките му. Но се убеди, че вече не е пред вратата й. Надникна през шпионката, за да е сигурна. Спусна предпазителя на пистолета и изми лицето си на мивката. Подмишниците й бяха прогизнали. Съблече се да си смени ризата и се видя гола в огледалото. Коремът още не й личеше, но тя си знаеше, че крие там една важна тайна.

* * *

Разговаря с вдовицата по телефона. Първо обсъди някои въпроси с Тамару, после той, без нищо да каже, предаде телефона на вдовицата. Двете заговориха по един заобиколен начин, като избягваха точните изрази. Поне в началото.

— Вече ти намерихме сигурно място — каза вдовицата. — Там ще можеш да изпълниш онова, което си запланувала. Ще бъдеш в пълна безопасност и ще си под редовно лекарско наблюдение. Можеш да се прехвърлиш там веднага щом пожелаеш.

Дали да не съобщи на вдовицата за онези, които я преследват заради малкото й? Как в сънищата й ония от Сакигаке чакат детето й да се роди, че да й го вземат? И че фалшивият инкасатор от Ен Ейч Кей, който пробва какви ли не хитрости, за да я накара да му отвори, вероятно преследва същата цел? В крайна сметка Аомаме се отказа. Имаше пълно доверие на вдовицата и дълбоко я уважаваше. Но не в това бе въпросът. В кой свят живееше тя? Засега тук се криеше отговорът на всичко.

— Как си? — попита я вдовицата.

— Дотук всичко, изглежда, върви добре — отвърна Аомаме.

— Радвам се да го чуя — рече вдовицата. — Но гласът ти ми се струва леко променен. Може и да си внушавам, но ми звучиш малко напрегната и предпазлива. Ако нещо и най-малко те притеснява, моля ти се, веднага ни го кажи. Ще направим всичко възможно да ти помогнем.

— Предполагам, че съм се изнервила от седенето на едно място, но не го усещам. Иначе добре се грижа за себе си. Все пак това ми е специалността, нали? — отвърна Аомаме, като внимаваше какъв точно тон използва.

— Разбира се — каза вдовицата. И направи нова пауза: — Напоследък някакъв подозрителен тип се навърташе около нас. Изглежда, проявяваше особен интерес към приюта ни. Помолих трите жени, които сега живеят там, да изгледат кадрите от охранителните камери, но нито една не го разпозна. Така че може да е от онези, които търсят теб.

— Искате да кажете, че са надушили връзката помежду ни? — смръщи се Аомаме.

— Още не съм убедена. Но според мен е назрял моментът да имаме предвид и тази вероятност. Човекът има много особена външност. Голяма, деформирана глава със сплескано олисяващо теме. Нисък, с къси, пълни крайници, набит. Нещо да ти говори това описание?

Деформирана глава ли?

— От балкона наблюдавам кой минава по улицата, но досега не съм забелязвала някого, който да отговаря на описанието ви. А надали бих пропуснала човек с подобна външност.

— И аз това казвам. Прилича ми на описанието на колоритен цирков клоун. Най-малко съм очаквала точно такъв човек да изберат да ни проучва.

Аомаме бе напълно съгласна с нея. Надали Сакигаке биха възложили проучването им на толкова открояващ се сред другите човек. А това ще рече, че човекът няма нищо общо със сектата и че Сакигаке все още не подозират за връзката й с вдовицата. Но какъв е тогава онзи, който е тръгнал да оглежда приюта? Нямаше да се учуди, ако се окажеше същият, който й се представя и за инкасатор от Ен Ейч Кей и постоянно й досажда. Но пък нямаше никакви доказателства. Просто направи мисловна връзка между ексцентричното поведение на инкасатора и описанието на онзи, странния.

— Ако забележиш такъв човек, веднага се свържи с нас. Може да ни се наложи да предприемем нещо.

— Разбира се, че незабавно ще се свържа — отвърна Аомаме.

Вдовицата отново млъкна. Което не беше никак в стила й. Когато двете разговаряха по телефона, вдовицата бе изключително делова и не допускаше да се губи време.

— Добре ли сте? — попита я неангажиращо Аомаме.

— Както винаги. Не се оплаквам — отвърна вдовицата.

Но Аомаме долови съвсем слабо колебание в гласа й.

Още нещо необичайно. И зачака по-възрастната жена да продължи.

Накрая, с някакво примирение в гласа, вдовицата проговори:

— Само дето напоследък се чувствам по-стара, отколкото досега. Особено след като теб те няма.

— Е, как да ме няма? — възкликна оптимистично Аомаме. — Та нали съм тук?

— Знам, че си там и че можем да си приказваме по телефона. Но когато все още можехме да се виждаме редовно и да тренираме заедно, част от твоята жизненост се предаваше и на мен.

— Но вие поначало сте много жизнена натура. Аз просто помагах тази жизненост да се прояви. Така че би трябвало и сама да се справяте, без моето присъствие.

— Да ти кажа честно, и аз доскоро така си мислех — рече вдовицата със смях, който не би могъл да се опише с друга дума освен „сух“. — Убедена бях, че съм специален човек. Но времето отнема постепенно от живота. Човек не умира чак когато му дойде времето. А умира постепенно, отвътре. Докато дойде денят за изравняване на сметките. А този ден е неизбежен. Неминуемо плащаш цената на онова, което си получил. Тази истина ме осени съвсем наскоро.

Плащаш цената на онова, което си получил. Аомаме се намръщи. Същото й го беше казал и инкасаторът от Ен Ейч Кей.

— Яви ми се изведнъж през онази септемврийска нощ със страхотните гръмотевици — разправяше вдовицата. — Бях сам-сама у дома си, във всекидневната, наблюдавах светкавиците и се притеснявах за теб. Докато една светкавица не ми освети тази истина, буквално пред очите ми. Когато те изгубих през онази нощ, загубих и нещо от себе си. Или може би няколко неща. Нещо от сърцевината на моето съществуване, от онова, върху което се крепя като личност.

— Гневът беше ли сред тези неща? — попита наслуки Аомаме.

Настъпи тишина, като след отдръпването на отлива. Докато най-сетне вдовицата каза:

— Имаш предвид дали точно тогава съм загубила гнева си ли? Това ли искаш да знаеш?

— Да.

Вдовицата бавно пое въздух:

— Отговорът на твоя въпрос е „да“. Точно това се случи. Посред онези страховити светкавици изведнъж изчезна бушуващият ми гняв. Или поне се оттегли някъде далече назад. Престанал бе да е онзи огнен гняв, който изпитвах. Превърнал се бе в нещо наподобяващо по-скоро леко оцветена мъка. А пък аз все си мислех, че мощният ми гняв ще трае вечно… Но ти защо ме питаш точно това?

— Защото и на мен ми се случи същото — каза Аомаме. — През въпросната гръмотевична нощ.

— Твоят собствен гняв ли имаш предвид?

— Да. Вече не изпитвам онзи чист, интензивен гняв. И при мен не е изчезнал напълно, но се е оттеглил, както казахте, някъде далече. Този гняв заемаше голяма част от мен в продължение на много години. И беше основната ми движеща сила.

— И то неизчерпаема — добави вдовицата. — Но за миг е изгубила мощта си и сега ти си бременна. Вместо да си гневна.

Аомаме успокои дишането си.

— Точно така. Сега вместо гняв имам в себе си малкото. А то няма нищо общо с гнева. И расте в мен с всеки изминал ден.

— Излишно е да ти го казвам — рече вдовицата, — но трябва много да се пазиш. И тъкмо по тази причина да се преместиш при първа възможност на по-безопасно място.

— Съгласна съм, но трябва да свърша нещо, преди да се преместя.

* * *

След като затвори телефона, Аомаме излезе на балкона и надникна през процепа над пластмасовите плоскости към следобедната улица в краката й и към отсрещната детска площадка. Здрачът настъпваше бързо. Длъжна съм да намеря Тенго, рече си, преди да е изтекла 1Q84 година; преди мен да са ме намерили.

С цената на всичко.