Харуки Мураками
1Q84 (56)

Осма глава
(Аомаме): Вашата врата хич не е лоша

През следващите две седмици никой не посети апартамента на Аомаме, с изключение на двамата безшумни мъже, които я зареждаха във вторниците. Представилият се за инкасатор от Ен Ейч Кей беше обещал пак да я навести. И имаше чувството, че онзи ще упорства. Но никой не бе чукал оттогава на вратата й. Може пък да си е сменил маршрута.

Дните й течаха привидно тихо и спокойно. Нищо не се случваше, никой не идваше, телефонът не звънеше. За по-сигурно Тамару й се обаждаше съвсем рядко. Пердетата й бяха вечно спуснати и гледаше да не вдигна никакъв шум, за да не привлича внимание. Когато се стъмнеше, запалваше само най-необходимите й лампи.

Като се стараеше да е максимално безшумна, тренираше усилено, всеки ден забърсваше пода и посвещаваше много време на готвенето. Поръча си касети с уроци по испански и повтаряше на глас изреченията. Ако човек не приказва дълго време, мускулите около устата му се отпускат. Така че гледаше да упражнява устата си колкото се може повече, а уроците по чужд език бяха много полезни в това отношение. Освен дето отдавна си мечтаеше да отиде в Южна Америка. Ако имаше избор, би предпочела да живее в някоя малка, мирна южноамериканска страна от рода на Коста Рика. Да си наеме някоя малка крайморска виличка и по цял ден да плува и да чете. При по-внимателно харчене парите, които бе успяла да натика в чантата си, би трябвало да й стигнат за десетина години. Надали щяха да хукнат да я гонят чак из Коста Рика.

Докато се упражняваше да разговаря на испански, Аомаме си въобразяваше какъв тих, спокоен живот ще води на костариканския бряг. Дали пък не може и Тенго да е част от тамошния й живот? Затвори очи и си представи как двамата се пекат на някой карибски плаж. Тя бе по скромни черни бикини и държеше Тенго за ръка. В картината обаче липсваше усещането за реалност, каквато би я трогнала. Беше си най-обикновена снимка от туристическа брошура.

Когато останеше съвсем без работа, чистеше пистолета. Според инструкцията разглобяваше „Хеклер & Кох“-а на части, почистваше всяка поотделно с плат и четка, смазваше я, а накрая сглобяваше оръжието. Проверяваше дали действа безотказно. Вече бе овладяла цялата операция и пистолетът се бе превърнал в част от тялото й.

Лягаше си в десет, прочиташе някоя и друга страница от книгата и заспиваше. Открай време нямаше проблеми със заспиването. От четенето й се приспиваше. Гасеше нощната лампа, полагаше глава на възглавницата и затваряше очи. И с много малко изключения, когато пак ги отвореше, вече бе утро.

И поначало не сънуваше много. Дори да й се случеше, докато се събудеше, обикновено бе забравила почти всичко от съня. Понякога само дребни късчета от сънуваното полепваха по стените на съзнанието й, но така и не успяваше да ги привърже към някакъв смислен сюжет. Оставаха й само дребни, случайни образи. Спеше дълбоко и малкото й сънища се появяваха отнякъде много издълбоко. Като рибите, които обитават океанското дъно, и повечето й сънища не успяваха да изплуват на повърхността. А и когато успееха, разликата във водното налягане ги деформираше. Но откакто се нанесе в тази тайна квартира, започна да сънува всяка нощ. При това ясни, реалистични сънища. Понякога се събуждаше посред нощ и не можеше да разбере дали се намира в действителността, или в света на съня. Не помнеше преди да е имала подобни изживявания. Поглеждаше дигиталния будилник до леглото си. Цифрите показваха: 1:15, 2:37, 4:07. Затваряше очи и се мъчеше пак да заспи, но не й се удаваше. Двата различни свята се сблъскваха безшумно в нея, бореха се за съзнанието й и се получаваше нещо като речно устие, в което нахлува едновременно и морска, и сладка вода. Нищо не мога да направя по въпроса, мислеше си. Та аз дори не знам със сигурност дали този свят с двете луни на небето е реалната действителност, или не е. Защо тогава толкова се чудя, че когато сънувам в един такъв свят, ми е трудно да различа съня от реалността? А и да не забравяме, че със собствените си ръце вече съм убила неколцина мъже. Че ме гонят фанатици, които не се канят да се откажат, и това ми налага да се крия. Как няма да съм напрегната и да се боя? Та нали все още чувствам в ръцете си усещането, че съм убивала! Нищо чудно цял живот вече да не мога да спя спокойно. И това да е отговорността, с която ще съм обременена, цената, която ще трябва да платя.

* * *

Сънищата, които й се присънваха — поне онези, които помнеше, — попадаха в три отделни категории.

Първата бе сънища с гръмотевици. Намира се в тъмна стая и се гърми непрестанно. Но няма светкавици, точно както през онази нощ, когато бе убила Вожда. В стаята има нещо. Аомаме лежи гола върху леглото, а нещо се навърта бавно, умишлено около нея. Мокетът е плътен, а въздухът тежък и застоял. Стъклата на прозорците подрънкват от гръмотевиците. Страх я е. Не знае какво е онова нещо в стаята. Дали е човек. Или е животно. Или нито едно от двете. Но най-сетне нещото излиза от стаята. Но не през вратата, нито през прозореца. Така или иначе, присъствието му постепенно изчезва напълно. И тя остава сама в стаята.

Намира опипом нощната лампа и я светва. Става, все още гола, и се оглежда. В стената срещу леглото й има дупка. Достатъчно голяма, че да успее да се промъкне човек през нея. Но дупката не е на едно определено място. А променя формата си и се мести. Тресе се, движи се, уголемява се и се смалява — сякаш е жива. Нещото се е измъкнало през тази дупка. Вперва поглед в нея. Струва й се, че дупката е свързана с нещо друго, но в нея е толкова тъмно, че нищо не се вижда. Толкова плътен е мракът, че има чувството, че може да го изрежеш и да го държиш в ръка. Хем е любопитна, хем я е страх. Сърцето й бие силно и отмерва някакъв студен, далечен ритъм. И тук сънят свършва.

* * *

Вторият сън се развива до мантинелата на градската високоскоростна магистрала. Пак е чисто гола. Около нея има задръстване. Хората от колите най-безсрамно оглеждат голото й тяло. Повечето са мъже, макар че се срещат и жени. Зяпат не съвсем едрите й гърди, срамните й косми и странния начин, по който растат; сякаш правят оценка на тялото й. Някои се мръщят, други са се усмихнали кисело, трети се прозяват. Четвърти пък я разглеждат с безизразни лица. Ще й се да се покрие — поне по гърдите и чатала, ако е възможно. Де да имаше някое парченце плат или поне лист от вестник. Но не вижда около себе си нищо, което да й свърши работа. А и по някаква (напълно неизвестна за нея) причина не може да движи ръцете си. От време на време някой повей на вятъра я погалва възбуждащо по зърната, при което и срамните й косми настръхват.

На всичко отгоре — само това й липсва — има чувството, че й идва мензисът. Гърбът й е безчувствен и тежък, коремът й пари. Какво ще направи, ако изведнъж вземе да кърви пред очите на всичките тези хора?

Точно в този момент шофьорската врата на един сребрист мерцедес купе се отваря и оттам излиза страхотно стилна дама на средна възраст, с ярки обувки на висок ток, тъмни очила и сребърни обици. Жената е стройна, горе-долу с ръста на Аомаме. Провира се между спрелите коли, а когато стига до Аомаме, съблича палтото си и я замята с него. Мантото, с цвят на яйчена черупка, стига до коленете й. И е леко като перце. Семпло е, но си личи, че е скъпо. И й е по мярка, сякаш е шито по поръчка за нея. Жената го закопчава чак догоре.

— Не знам кога ще мога да ви го върна. Боя се, че мога да го лекьосам с кръв — казва Аомаме.

А жената, без да каже и дума, само завърта глава, после се провира между колите и се връща в мерцедеса си. Откъм страната на шофьора изглежда така, сякаш вдига ръка, за да махне леко на Аомаме, но може и да й се привижда. Увита в лекото, меко пролетно манто, Аомаме усеща, че е защитена. Тялото й вече не е изложено на показ. И в този миг, сякаш едва го е дочакала, струйката кръв започва да се стича по бедрото й. Гореща, гъста, тежка кръв. Но след като поглежда, осъзнава, че изобщо не е кръв. А е безцветна течност.

* * *

Третият сън се поддаваше по-трудно на описание. Беше разпокъсан, несвързан сън, без конкретен мизансцен. Налагаше се единствено чувството, че се движи. Аомаме се движи непрестанно във времето и пространството. Без значение кога и къде се случва всичко. И само движението е от значение. Всичко е променливо, а тази променливост поражда конкретен смисъл. Но щом му се отдаде, Аомаме усеща как тялото й става прозрачно. През дланите си може да гледа. Може да вижда костите си, органите си и утробата си. Ако продължава така, скоро току-виж престанала да съществува. А като стане съвсем прозрачна, какво ще стане по-нататък? Нямаше отговор на този въпрос.

* * *

В два следобед телефонът иззвъня и задрямалата на дивана Аомаме рипна.

— Наред ли е всичко? — попита Тамару.

— Да — отвърна Аомаме.

— Какво стана с оня инкасатор от Ен Ейч Кей?

— Не се е мяркал повече. Може и само да ме е плашел, че ще се върне.

— Възможно е. Но ние бяхме уредили абонаментната такса за Ен Ейч Кей да се плаща автоматично по банков път и на вратата да има редовен стикер. Видим за всеки инкасатор. Обадихме се в Ен Ейч Кей и те потвърдиха плащането. Вероятно е станала някаква чиновническа грешка.

— Само се надявам да не ми цъфне пак.

— Длъжни сме да не насочваме излишно внимание към теб. А и никак не обичам да стават грешки.

— Че то целият свят е пълен с грешки.

— Светът може да прави каквото си иска, но аз си имам своя си система — рече Тамару. — Ако стане нещо, което те притеснява, дори и най-малката дреболия да е, незабавно се свържи с мен.

— Нещо ново по Сакигаке?

— Пълно затишие. Допускам, че става нещо подмолно, но отвън не можем да го доловим.

— Доколкото разбрах, имаш свой човек в организацията.

— Получихме някои сведения, но те се отнасят до разни подробности, а не описват общата картина. По всичко изглежда обаче, че затягат контрола върху сектата. Врътнали са кранчето.

— Но твърдо продължават да ме преследват.

— Смъртта на Вожда явно е оставила голяма празнота в организацията. Все още не са решили кой ще го наследи и каква политика ще следва Сакигаке. Но по отношение на теб и твоето издирване цари пълно и непоколебимо единодушие. Това са засега фактите, до които сме се добрали.

— Не са особено обнадеждаващи, а?

— Ами, при фактите най-важното е колко тежат и колко са точни. Надеждата е на второ място.

— Но пък, ако ме хванат и истината излезе наяве, и за вас ще е проблем.

— Нали тъкмо затова искаме да те преместим при първа възможност другаде, където да не могат да те достигнат.

— Знам. Но все пак ми се ще да поизчакате още малко.

— Тя каза, че ще те изчакаме до края на годината. Така че аз, естествено, точно това ще направя.

— Много съм ти благодарна.

— Не на мен трябва да благодариш.

— Както и да е — каза Аомаме. — Искам да включа още нещо в списъка за следващото зареждане. Но ми е трудно да го кажа на мъж.

— Смятай, че съм каменна стена — рече Тамару. — Да не говорим, че съм и виден гей.

— Трябва ми домашен тест за бременност.

Мълчание. Най-после Тамару проговори:

— Смяташ, че имаш нужда от такъв тест.

И понеже не беше въпрос, Аомаме не намери за необходимо да му отговори.

— Мислиш, че си бременна ли? — попита Тамару.

— Не, не е в това причината.

Тамару превъртя бързо изказването й в ума си. Ако пазеше тишина, Аомаме можеше в действителност да чуе как се въртят зъбните колелца.

— Не смяташ, че си бременна. Но ти трябва тест за бременност.

— Точно така.

— Звучи ми като някаква гатанка.

— Мога само да ти кажа, че имам нужда от такъв тест. От най-обикновените, дето ги продават по аптеките. А заедно с него и справочник за женското тяло и менструацията.

Тамару пак млъкна — плътно, съсредоточено мълчание.

— Май ще е най-добре по-късно пак да ти се обадя — рече. — Нали нямаш нищо против?

— Нямам, разбира се.

Той произведе с гърлото си слаб звук. И затвори телефона.

* * *

Телефонът иззвъня повторно след петнадесет минути. Аомаме отдавна не бе чувала гласа на вдовицата. Изпита чувството, че отново е в оранжерията. Онова влажно, топло пространство, в което пърхат пеперуди и времето протича бавно.

— Оправяш ли се сама?

— Гледам да се придържам към определен режим — отвърна Аомаме. И по настояване на вдовицата й описа накратко графика си за упражнения и хранене.

— Сигурно много те мъчи това, че не можеш да излизаш. Но ти си волево момиче, така че не се притеснявам. Уверена съм, че ще издържиш. Много ми се ще колкото се може по-бързо да те махнем оттам и да те откараме на по-безопасно място, но щом настояваш да останеш още, ще се постарая да изпълня желанието ти.

— Много съм ви благодарна.

— Напротив, благодарната трябва да съм аз. Ти извърши нещо чудесно за нас. — Последва кратка пауза, после вдовицата продължи: — Доколкото разбирам, поискала си тест за бременност.

— Мензисът ми закъснява вече трета седмица.

— Иначе редовно ли ти идва?

— Най-редовно, откакто навърших десет години. На всеки двадесет и девет дни, почти без грешка. Като растенето и стареенето на Луната. Нито един не съм пропуснала.

— В момента се намираш в необичайна ситуация. А това нарушава и емоционалното ти равновесие, и физическия ти ритъм. Така че е възможно мензисът ти да спре или да се наруши ритъмът му.

— Допускам тази възможност, макар досега да не ми се е случвало.

— Според Тамару ти смяташ, че няма начин да си бременна.

— За последен път правих секс с мъж в средата на юни. Оттогава — абсолютно нищо.

— И въпреки това допускаш, че може и да си бременна. Има ли други признаци? Освен закъснението на мензиса ти?

— Просто имам такова чувство.

— Чувство ли?

— Вътрешно чувство.

— Чувството, че си заченала?

— Нали си спомняте, че веднъж разговаряхме за яйцеклетки? Вечерта, когато ходихме при Цубаса. Как жената носела у себе си определен брой яйцеклетки.

— Спомням си. Че средностатистическата жена носи у себе си около четиристотин яйцеклетки. И всеки месец се освобождава от една от тях.

— Та в този смисъл имам ясното усещане, че една от яйцеклетките ми е била оплодена. Само че не знам дали усещане е най-точната дума.

Вдовицата се замисли:

— Родила съм две деца, така че имам според мен доста добра представа за какво усещане говориш. Но ти твърдиш, че си забременяла, без да си правила секс с мъж. Точно това ми е трудно да възприема.

— Знам. И на мен ми е трудно.

— Извинявай за прямия въпрос, но възможно ли е да си правила секс с някого, докато си била в безсъзнание?

— Изключено. Умът ми винаги е бистър.

Вдовицата затърси най-подходящите думи:

— Винаги съм те смятала за изключително спокойна, логична личност.

— И винаги съм се старала да съм такава — отвърна Аомаме.

— Но въпреки това смяташ, че си бременна, без да си правила секс.

— Смятам, че подобна възможност съществува. По-точно казано — отвърна Аомаме. — Може, разбира се, да е безсмислено дори да си го мисли човек.

— Разбирам те — каза вдовицата. — Дай да изчакаме да видим какво ще стане. Теста за бременност ще получиш още утре, по същото време и по същия начин като останалите доставки. И за всеки случай ще пратим няколко различни теста.

— Много ще съм ви благодарна.

— И ако се окаже, че наистина си бременна, къде смяташ, че може да е станало?

— Според мен е станало през онази нощ, когато ходих в хотел „Окура“. По време на бурята.

Вдовицата въздъхна:

— Искаш да кажеш, че си в състояние да посочиш точно деня?

— Просто пресметнах, че точно през онази нощ съм била най-фертилна.

— А това ще рече, че вече си във втория месец.

— Точно така.

— Сутрин лошо ли ти е? Защото точно сега трябва да ти е най-трудно.

— Изобщо не ми се повдига. Макар да не знам защо.

Вдовицата пак почна да търси най-подходящите думи:

— Ако тестът покаже, че си бременна, как мислиш, че ще реагираш?

— Предполагам, че първо ще се помъча да изчисля кой е биологическият баща на детето. За мен това е изключително важно.

— Но казваш, че нямаш и най-малката представа.

— За момента нищо не знам.

— Разбирам — каза спокойно вдовицата. — Но каквото и да стане, можеш да разчиташ на подкрепата ми. Ще направя всичко по силите си да те опазя. Държа да го запомниш.

— Съжалявам, че точно сега ви създавам такива проблеми — рече Аомаме.

— Изобщо не е проблем — отвърна вдовицата. — Това е най-важното нещо в живота на една жена. Да изчакаме резултатите от теста, пък после ще решим какво ще правим по-нататък. Почивай си засега.

И тихо затвори телефона.

* * *

Някой зачука по вратата. Аомаме правеше йога упражнения в спалнята. Спря и се ослуша. Тропането беше силно, настойчиво. Много познат звук.

Извади пистолета от чекмеджето и вдигна предпазителя. Издърпа затвора да вкара патрон в цевта. Пъхна оръжието отзад под ластика на долнището и се премести безшумно в хола. Стисна с две ръце бухалката за софтбол и впери поглед във вратата.

— Госпожице Такаи — долетя плътният дрезгав глас. — Вътре ли сте, госпожице Такаи? Ен Ейч Кей е пак тук. Дошъл съм за абонаментната ви такса.

Дръжката на бухалката бе обвита с найлонова лепенка, да не се хлъзга.

— С риск да се повторя, госпожице Такаи, ще ви кажа, че знам, че сте си у дома. Така че престанете с тая глупава игра на жмичка. Вие сте вътре и чувате гласа ми.

Мъжът повтаряше почти дума по дума онова, което бе казал предишния път. Като на запис.

— Казах ви, че ще се върна, но вие явно сте го приели за празна закана. И държа да знаете, че винаги изпълнявам обещанията си. И ако има такса за събиране, гарантирам ви, че ще я събера. У дома сте си, госпожице Такаи, и ме чувате. И си мислите: „Ако проявя достатъчно търпение, инкасаторът ще се откаже и ще си отиде“.

Онзи продължи да блъска по вратата още известно време. Двадесет — двадесет и пет пъти. Що за ръце има тоя човек?, взе да се чуди Аомаме. И защо не използва звънеца?

— Знам, че и друго си мислите — провикна се инкасаторът, сякаш бе прочел мислите й. — Мислите си: „Какви ли ръце има този човек? Не го ли болят от толкова блъскане по вратата?“. И още нещо ви минава през ума: „Защо изобщо чука по вратата? Защо не звъни със звънеца?“.

Аомаме направи гримаса.

А инкасаторът продължаваше:

— Не, аз няма да звъня на звънеца. Ако звъня, ще чувате само звънец, нищо друго. Който и да го натиска, звънецът винаги си звъни по един и същ безобиден начин. Виж, чукането е друга работа — проява на личността. Всеки удар с част от тялото е придружен от определена емоция от плът и кръв. Разбира се, че ме заболява ръката. Да не си мислите, че съм Супермен? Но това е положението. Това ми е работата. А всяка работа, колкото и възвишена или нисша да е, заслужава уважение. Не сте ли съгласна с мен, госпожице Такаи?

И ударите му пак заваляха по вратата. Двадесет и седем на брой, всичките мощни удари, разредени с кратки паузи. Ръцете на Аомаме около бухалката се изпотиха.

— Всеки, които приема телевизионен сигнал от Ен Ейч Кей, е длъжен да плаща таксата, госпожице Такаи. Такъв е законът. Без всякакви заобикалки. Длъжни сме да се съобразяваме с правилата. Така че, я вземете да си платите доброволно таксата. Не блъскам за удоволствие по вратата ви, а съм уверен, че и вие желаете тази неприятна история да приключи колкото се може по-бързо. Сигурно си мислите: „Защо трябва да изживявам всичко това?“. Така че, предлагам да си платите безропотно. След което ще можете да се завърнете към своя спокоен живот.

Гласът на мъжа отекваше мощно по коридора. Тоя тип е влюбен в гласа си, рече си Аомаме. Изпитва удоволствие да обижда хората, да им се подиграва и да се гаври с тях. Буквално усещаше перверзното щастие на оня.

— Ама и вие сте една упорита дама, госпожице Такаи. Направо съм впечатлен. Правите се на мида на океанското дъно. Пълно мълчание. Но аз знам, че сте си у дома. Там сте и явно ме гледате през вратата. И от напрежение се потите под мишниците. Познах ли?

Още тринадесет удара. После спря. А Аомаме осъзна, че наистина се е изпотила под мишниците.

— Добре. Толкова за днес. Но скоро пак ще се върна. Почвам да се влюбвам във вратата ви. На този свят има всякакви врати, а вашата хич не е лоша. Заслужава си човек да я блъска. Ако карам така, ще настане момент, в който няма да живея спокойно, ако не се отбия да я тресна няколко пъти. Довиждане, госпожице Такаи. Пак ще дойда.

Настъпи тишина. Инкасаторът явно си беше отишъл, но тя пак не чу стъпките му. Ами ако само се преструва, че си е отишъл, а всъщност чака до вратата? Аомаме стисна още по-здраво бухалката и изчака две-три минути.

— Още съм тук — обяви внезапно инкасаторът. — Ха! А вие си мислехте, че съм се махнал, а? Но не съм! Излъгах ви. За което ви моля да ме извините, госпожице Такаи. Но такъв си ми е характерът.

Чу го да кашля. Умишлено стържеща кашлица.

— От години я върша тая работа. И с времето съм се научил да си представям хората от другата страна на вратата. Честно ви казвам. Нямате си представа колко много народ се крие зад вратите си и гледа да не си плаща таксата на Ен Ейч Кей. От десетилетия си имам вземане-даване с такива хора. Слушайте, госпожице Такаи!

И блъсна три пъти по вратата по-силно от всеки друг път.

— Слушайте, госпожице Такаи… Много умело се криете, като зарита в пясъка камбала на морското дъно. Викат му мимикрия. Но няма да ни избягате. Все някой ден ще дойде някой и ще отвори тази врата. Обещавам ви. Гарантирам ви го, в качеството ми на ветеран инкасатор от Ен Ейч Кей. Колкото и умело да се маскирате, в крайна сметка мимикрията си е чиста проба измама. Която нищо не решава. Така е, госпожице Такаи. След малко си тръгвам. Този път наистина, уверявам ви. Но скоро пак ще дойда. Почука ли се на вратата ви, ще знаете, че съм аз. Довиждане, значи, госпожице Такаи. Грижете се за себе си!

И този път Аомаме не чу никакви стъпки. Изчака пет минути, после отиде до вратата и внимателно се ослуша. Погледна и през шпионката. Отвън нямаше никой. Май този път инкасаторът наистина си бе отишъл.

Аомаме подпря металната бухалка до кухненския плот. Извади патрона от цевта, сложи предпазителя, уви оръжието в дебел клин и го върна обратно в чекмеджето. Легна на дивана и затвори очи. Гласът на онзи мъж продължаваше да кънти в ушите й.

Но няма да ни избягате. Все някой ден ще дойде някой и ще отвори тази врата.

Този поне не беше от Сакигаке. Техният подход ще е по-тих, по-заобиколен. Няма да крещят по коридора на блока, да я обвиняват в какво ли не и да я поставят нащрек. Стилът им беше по-друг. Аомаме си представи Нула номер и Конската опашка. Такива като тях се промъкват зад гърба ти, без да ги усетиш. И в един миг осъзнаваш, че са зад теб.

Аомаме завъртя глава и задиша безшумно.

Може пък наистина да беше инкасатор от Ен Ейч Кей.

Но в такъв случай защо не бе забелязал стикера за платената абонаментна такса? Аомаме лично се бе уверила, че действително е залепен върху рамката на вратата. Или пък беше някой луд? Но приказките му бяха прекалено реалистични. Човекът действително сякаш усеща присъствието ми от другата страна на вратата, помисли си. Сякаш е подушил тайната ми или е станал част от нея. Но не притежаваше силата да отвори вратата и да влезе. Вратата се отваряше само отвътре. А аз нямам никакво намерение да я отварям.

Не, рече си, не бива да говоря така. Току-виж някой ден съм я отворила. Ако на детската площадка се появи Тенго, хич няма да му мисля, ами ще я отворя и ще хукна навън. Без значение какво може да ме очаква.

* * *

Аомаме се тръшна на балконския стол и загледа през процепите над пластмасата към детската площадка. Двойка гимназисти седяха на пейката под зелковата и обсъждаха нещо със сериозни изражения. Две млади майки държаха под око децата си, все още малки за детска градина, които си играеха в пясъчника. Макар да си бъбреха непрестанно, очите им не се отлепяха от тях. Типичен следобед в парка.

Аомаме остана задълго загледана във върха на пързалката.

По едно време положи длан върху корема си, затвори очи и се вслуша да чуе гласа. В нея действително имаше някакъв нов живот. Някакво малко, живо нещо. Убедена бе.

Доота, прошепна.

Мадза, отвърна й нещото.