Харуки Мураками
1Q84 (55)

Седма глава
(Ушикава): На път съм към теб

За известно време Ушикава трябваше да се откаже от събирането на повече информация за възрастната вдовица от Адзабу. Охраната й беше прекалено плътна и неминуемо щеше да се блъсне във висока стена, независимо в коя посока поемеше. И за приюта нямаше да е лошо да има още сведения, но пък беше рисковано да се мотае повече из махалата. Около сградата имаше охранителни камери, а с неговата външност веднага щяха да го забележат. А застанеха ли нащрек, нещата щяха да се усложнят сериозно. Затова реши да стои надалече от къщата с върбите и да опита нов подход.

Но единственият нов подход, който му идваше наум, бе да проучи още веднъж Аомаме. Вече беше поръчал на една частна детективска агенция, с която си беше сътрудничил, да събере още сведения, а и сам се зае да поразпита хора, които бяха имали допир с нея. Но не успя да изрови нищо подозрително. Ушикава се намръщи и дълбоко въздъхна. Няма начин да не съм пропуснал нещо, рече си. И то — нещо критично.

* * *

Ушикава извади от едно от чекмеджетата на бюрото си тефтерче с телефонни номера и набра един. Винаги се обаждаше на този номер, когато се нуждаеше от информация, достъпна единствено по незаконен път. Човекът отсреща живееше в много по-тъмен свят от този на Ушикава. Но щом си плащаш, бе в състояние да изрови всяко необходимо ти сведение. Само че, колкото по-труднодостъпно бе то, толкова по-висока бе и таксата му.

А Ушикава имаше нужда от две неща. Първо, лични данни за родителите на Аомаме, които продължаваха да са предани членове на сектата на „Свидетелите“. Ушикава бе абсолютно убеден, че „Свидетелите“ си имат централна база данни с информация за цялата им членска маса. Последователите й в цяла Япония бяха многобройни и между управлението и регионалните клонове вървеше усилен информационен трафик. Една такава система нямаше да може да функционира гладко без централен информационен масив. Самата главна квартира се намираше в град Одавара. Там „Свидетелите“ притежаваха изключително внушителна сграда върху просторен парцел, плюс печатница, аудитория и общежитие за посетители от цялата страна. Цялата им информация идваше оттам и сто на сто се намираше под най-строг контрол.

Второто, от което се нуждаеше Ушикава, бе информация за трудовия стаж на Аомаме към спортния клуб: всички подробности, свързани с работата й, плюс имената на личните й клиенти. Надали тези сведения се охраняваха кой знае колко плътно. Но все пак човек не можеше да цъфне там и да каже „Бихте ли били така добри да ми покажете папката си за Аомаме, ако обичате?“, и да разчита те най-любезно да му я връчат.

Ушикава издиктува на телефонния секретар своето име и номер. След половин час му се обадиха.

— Господин Ушикава… — рече нечий дрезгав глас.

Ушикава изброи нещата, които му трябваха. Самият човек никога не беше виждал. Винаги вършеха бизнеса си по телефона, а материалите му се изпращаха по куриер. Мъжът бе леко пресипнал и от време на време кашляше. Може би имаше някакъв проблем с гърлото. От неговата страна никога не се чуваше никакъв шумов фон — сякаш говореше от шумоизолирано помещение. Ушикава чуваше единствено гласа на човека и стържещото му дишане. И нищо повече. Освен това звуците достигаха до ушите му и леко премодулирани. Ама че гаден тип, си казваше всеки път Ушикава. На тоя свят е пълно с гадни типове, мислеше си, като в същото време съзнаваше, че, обективно погледнато, и той май спадаше към същата категория. Тайно си беше измислил и прякор на онзи — Прилепа.

— Значи, и в двата случая ви интересува информация, свързана с името Аомаме, така ли? — попита пресипнало Прилепа и се прокашля.

— Точно така. Името е рядко срещано.

— И държите да получите цялата налична информация?

— Стига да е свързана с Аомаме — да. По възможност бих желал и нейна снимка, на която лицето й да се вижда ясно.

— Със спортния клуб не би трябвало да има проблеми. Те не очакват, че някой ще седне да им краде информацията. Но при „Свидетелите“ нещата са коренно различни. Те са огромна организация, с много пари и плътна охрана. Религиозните организации са сред най-трудните за пробиване. Съхраняват най-строго всички данни за членовете си, а освен това се пазят и от данъчните власти.

— Смятате ли, че ще успеете?

— Има си начини за отваряне на всяка врата. По-трудното е после да я затвори човек. Не го ли направиш, ще видиш веднага как към тебе лети самонасочващ се снаряд.

— То направо си е цяла война, ако съдя по думите ви.

— И си е наистина война. Не се знае какви ужасии могат да изскочат — каза със стържещ глас онзи.

Но Ушикава усещаше по тона му, че войната всъщност му доставя удоволствие.

— Да разбирам ли, че се наемате?

Мъжът леко се прокашля:

— Добре. Но няма да ви излезе евтино.

— За каква сума става дума горе-долу?

Онзи спомена една приблизителна сума. На Ушикава му се наложи да преглътне, преди да я приеме. Имаше заделени достатъчно средства, за да я покрие, а пък ако онзи си свършеше добре работата, впоследствие щяха да му я възстановят.

— Колко време ще ви е нужно?

— Предполагам, че въпросът е спешен.

— Точно така.

— Трудно ми е да преценя точно, но би трябвало да е между една седмица и десет дни.

— Добре — рече Ушикава. Нямаше друг избор, освен да остави Прилепа да определи срока.

— Ще ви се обадя веднага щом събера материалите. Твърдо преди да са изтекли десетте дни.

— Освен ако не ви настигне самонасочващият се снаряд — подметна Ушикава.

— Точно така — съгласи се онзи с определено самодоволен тон.

* * *

След като затвори, Ушикава се приведе над бюрото си и взе да размишлява. Нямаше никакво понятие как точно смята Прилепа да се добере до тези сведения през някоя задна врата. А и да го беше питал, онзи надали щеше да му обясни. Едно обаче знаеше със сигурност: методите му не са законни. Първо ще се опита да подкупи някой вътрешен човек. При нужда ще опита и влизане с взлом. Но ако работата опре до компютри, тогава вече ще види зор.

Информация се обработваше с компютри само в няколко правителствени учреждения и фирми. Прекалено скъпа и трудна работа беше. Но една национална религиозна организация надали би минала без компютризация. Самият Ушикава нищо не разбираше от тая техника. Но бе съвсем наясно, че компютърът се превръща в неоценимо средство за събирането на информация. Едновремешните методи — отиваш в библиотеката на парламента, сядаш на маса с купища подвързани миниатюризирани издания на стари вестници или алманаси — скоро щяха да останат в историята. А светът ще се сведе до едно бойно поле, напоено с миризмата на кръв, на което ще се сблъскват компютърните мениджъри и хакерите. Не, реши Ушикава „миризмата на кръв“ не е най-точно казано. Щом е война, без кръв няма да мине, но няма да мирише на кръв. Ама че странен свят! Лично той предпочита един свят, в който все още има и миризми, и болка, дори в непоносима степен. Това в никакъв случай не означава, че хора като него скоро ще се превърнат в демодирани реликви. Така че Ушикава не се тресеше от песимизъм. Притежаваше силна вродена интуиция, а уникалният му обонятелен орган му позволяваше да надушва и различава какви ли не миризми. Усещаше физически, с кожата си, накъде вървят нещата. А компютърът на такова нещо не е способен. Една такава способност не се поддава нито на количествено остойностяване, нито на систематизиране. Да пробиеш в силно защитен компютър и да извлечеш от него информация, е работа за хакера. Но да прецениш коя точно информация да извлечеш, да пресееш целия информационен масив, за да извлечеш нужното ти — това може да се върши само от човек от плът и кръв.

Може би съм просто един грозен, демоде мъж на средна възраст, мислеше си Ушикава. Абе, какво ти „може би“? Без капка съмнение аз съм си един грозен, демоде мъж на средна възраст. Но пък притежавам два таланта, които никой друг няма. И докато ги притежавам, ще оцелея, в какъвто и странен свят да се озова.

А теб, госпожице Аомаме, ще те гепя, обещавам ти. Много си хитра, няма две мнения. И умела, и предпазлива. Но ще те гоня до дупка. Така че ме чакай. На път съм към теб. Не ми ли чуваш вече стъпките? Съмнявам се, че ще ги чуеш. Понеже стъпвам като костенурка — почти безшумно. Но стъпка по стъпка се приближавам към теб.

Ушикава обаче усещаше и друг натиск, откъм гърба — натиска на времето. Преследването на Аомаме бе равносилно на бягане и от времето, което него го гонеше. Длъжен бе да я открие бързо, да изясни кои са съучастниците й и да представи всичко това подредено на подносче пред хората от Сакигаке. Разполагаше с ограничено време. Не можеше да чака да открие нещо чак след три месеца, да речем. Доскоро те го възприемаха като много ценен човек: способен и отзивчив, юридически грамотен и умеещ да държи устата си затворена. И най-вече умеещ да работи самостоятелно. Но в крайна сметка той си е едно просто момче за всичко. Не е един от тях, не е член на семейството им. У него няма и капка религиозни чувства. И ако усетят, че се превръща в опасност за сектата им, ще го елиминират без никакви угризения.

* * *

В очакване на обаждането от Прилепа Ушикава отиде до библиотеката да попрочете за миналото и дейността на „Свидетелите“. Записа си някои неща и си преснима необходимите документи. Обичаше да, се рови из библиотеките, да усеща как трупа знания в ума си. От дете му правеше удоволствие.

След като приключи с библиотеката, се отби до апартамента на Аомаме в Джиюгаока, да се убеди повторно, че още е празен. Името й още си седеше на пощенската й кутия и май наистина нямаше нов обитател. Оттам мина през агента по недвижимите имоти, който отдаваше апартаментите в блока под наем.

— Научих, че в сградата има свободен апартамент каза Ушикава. — Интересува ме дали мога да го наема.

— Да, празен е, но нов наемател може да се нанесе едва в началото на февруари. Договорът със сегашния наемател изтича в края на януари. Дотогава възнамеряват да си плащат месечния наем. Изнесоха всичко и спряха тока и водата. Но договорът си остава в сила.

— Искате да кажете, че ще плащат наем за празен апартамент чак до края на януари?

— Точно така — съгласи се агентът. — Казаха, че ще платят целия дължим по договора наем, тъй като искат да запазят апартамента така, както е. И докато си плащат наема, нищо не мога да направя.

— Ама че странен свят — да хвърляш пари за някакъв си празен апартамент!

— Честно казано, и на мен ми направи впечатление, и за да ми е чиста работата, накарах собственика да ме придружи, за да му направим оглед. Да няма някоя мумия в гардероба или нещо от тоя сорт. Но нищо не намерихме. Най-старателно е почистено. Просто празен апартамент, нищо повече. Но нямам представа какви са реалните обстоятелства.

Очевидно Аомаме не живееше повече там. Но по някаква известна само на тях причина искаха да се води номинално за наемател, поради което плащаха четиримесечен наем за празен апартамент. Които и да бяха те, явно бяха крайно предпазливи, а и не страдаха от липса на пари.

* * *

Точно на десетия ден в ранния следобед Прилепа се обади в офиса на Ушикава в Коджимачи.

— Господин Ушикава — рече пресипналият глас. Както винаги, около него не се чуваше никакъв друг шум — пълна звукоизолация.

— На телефона.

— Удобно ли е да разговаряме в момента?

— Съвсем — каза Ушикава.

— Охраната при „Свидетелите“ е наистина много плътна. Но аз си го знаех. Все пак успях да измъкна необходимите ви сведения за Аомаме.

— Без самонасочващ се снаряд?

— Поне дотук.

— Радвам се.

— Господин Ушикава — каза онзи и се прокашля неколкократно. — Много извинявайте, но може ли да ви помоля да загасите цигарата си?

— Коя цигара? — попита Ушикава и погледна „Севън Старс“-а между пръстите си. Димът се къдреше бавно нагоре към тавана. — Вярно, в момента пуша, но вие как разбрахте?

— Очевидно, не като съм я подушил. Но само като ви слушам как дишате, и моето дишане се затруднява. Имам ужасни алергии, не знам дали ме разбирате.

— Разбирам. Но не бях забелязал. Моля да ме извините.

Мъжът се прокашля още няколко пъти.

— Не ви виня ни най-малко, господин Ушикава. Не съм и разчитал, че ще забележите.

Ушикава смачка цигарата в пепелника и я поля с малко чай от чашата си. После стана и разтвори широко прозореца.

— Изгасих цигарата и отворих прозореца да се проветри. Не че навън въздухът е кой знае колко чист.

— Съжалявам за безпокойството.

Тишината трая десетина секунди. Тотална, абсолютна тишина.

— Та казвахте, че сте успели да се сдобиете с информацията от „Свидетелите“.

— Да. Много неща. Семейството на Аомаме са предани дългогодишни членове, така че за тях има куп материали. Най-лесно, струва ми се, ще е да ви предам цялото досие, а пък вие да решите кое е важно и кое не.

Ушикава се съгласи. Точно на това се беше и надявал.

— В спортния клуб мина съвсем лесно. Отваряш вратата, свършваш си работата и затваряш след себе си. Но времето ми беше в известен смисъл ограничено, така че грабнах каквото можах. И оттам има куп материали. Ще ви пратя една папка с двата комплекта. Срещу съответното заплащане, както винаги.

Ушикава си записа числото, което Прилепа упомена. Беше с двадесетина процента по-високо от първоначалната му оценка. Но нямаше как да не приеме.

— Не ми се ще да използвам пощенските услуги този път, затова утре куриер ще го достави на работното ви място. Предайте му, ако обичате, парите. И както винаги, не очаквайте да получите разписка.

— Добре — отвърна Ушикава.

— Вече го споменах, но за всеки случай ще го повторя: сдобих се с цялата налична информация по указания от вас въпрос. Така че, дори да не ви задоволява, не поемам никаква отговорност. Направих всичко, което е технически възможно. Заплащането ви покрива вложеното от мен време и труда ми, а не резултатите. Така че, ако не намерите онова, което ви е нужно, моля ви да не си искате парите обратно. Държа да чуя, че приемате това условие.

— Приемам го — каза Ушикава.

— Онова, с което не успях да се сдобия, е снимка на госпожица Аомаме, въпреки всички усилия, които положих — рече Прилепа. — Някой е прибрал най-старателно всички нейни фотографии.

— Разбирам. Няма проблем — отвърна Ушикава.

— Тя може междувременно да е променила физиономията си — отбеляза Прилепа.

— Възможно е — съгласи се Ушикава.

Прилепа се изкашля още няколко пъти.

— Ами, дочуване тогава — рече и затвори.

Ушикава постави слушалката върху вилката, въздъхна и пъхна нова цигара между устните си. Щракна запалката и бавно изпусна дима по посока на телефона.

* * *

През следващия следобед офисът му бе посетен от млада жена. Надали имаше двайсет години.

Носеше къса бяла рокличка, която подчертаваше извивките на тялото й, бели обувки на висок ток и перлени обици. Месестата част на ушите й бе възголяма за дребното й личице. Надали превишаваше на ръст метър и петдесет. Косата й бе дълга и права, а очите — големи и блестящи. Изобщо имаше вид на стажант-феичка. Жената изгледа Ушикава право в очите и му пусна весела, интимна усмивка, сякаш виждаше пред себе си нещо ценно, което никога няма да забрави. Иззад устничките й огряха две стройни редици бели зъбки. А може това да й беше служебната усмивка. Все пак малцина бяха онези, които не потръпваха при първата си среща с Ушикава.

— Нося поръчаните от вас материали — обяви жената и извади от провисналата през рамото й платнена торба два големи дебели кафяви книжни плика. Като някаква шаманка, пренасяща древна каменна литография, протегна напред пликовете, после внимателно ги положи върху бюрото на Ушикава.

А той извади от чекмедже на бюрото си предварително приготвения плик за писма и й го връчи. Тя го отвори, извади пачката от банкноти по десет хиляди йени и ги преброи пред него. Броеше сръчно, с бързи, красиви слаби пръсти. Преброи сумата, върна парите в плика и го пусна в платнената си чанта. И удостои Ушикава с още по-широка и по-топла усмивка от предишната, сякаш нищо не можеше да я ощастливи така, както срещата й с него.

Ушикава се напъна да си представи каква би могла да е връзката между тази жена и Прилепа. Да пренася материалите и да получава таксата. Вероятно с това се изчерпва ролята й.

След като дребната жена си замина, Ушикава дълго седя загледан във вратата. Макар да бе затворила вратата след себе си, присъствието й все още се усещаше силно. И в замяна на оставената от себе си следа, изглежда, бе отнесла част от душата на Ушикава. Вече усещаше новата празнота в гърдите си. Това пък защо стана?, зачуди се той, тъй като му се стори крайно необичайно. И какво би могло да означава?

След десетина минути извади най-после материалите от пликовете, които бяха запечатани с по няколко слоя прозрачни лепенки. Наблъскани бяха с разпечатки, фотокопия, че и оригинални документи. Как го е постигнал Прилепа за толкова кратко време, на Ушикава главата му не раждаше, но трябваше да му се признае, че както винаги се беше справил страхотно. Но дори при наличието на тези купища документи Ушикава се почувства силно безпомощен. Колкото и да ровеше из тях, щеше ли да стигне някога донякъде? Нима бе похарчил едно малко състояние само за да се сдобие с купчина отпадъци? Безсилието му бе толкова дълбоко, че можеше да гледа колкото си иска в кладенеца, но пак нямаше да зърне дъното му. Всичко пред очите му се покри в унил здрач, като предизвестие за смърт. Вероятно се дължи на нещо, което онази жена остави зад себе си, мина му през ум. Или на нещо, което отнесе със себе си.

Все пак Ушикава успя да събере сили да проучва търпеливо материалите до вечерта. Записваше си всичко, което му се стореше важно, в една тетрадка, организирано по ред категории. Съсредоточаването успя да прогони обзелата го мистериозна апатия. Когато се стъмни и му се наложи да светне лампата върху бюрото, вече беше убеден, че нито една от йените му не е отишла напразно.

* * *

Започна с материалите от спортния клуб. Аомаме очевидно бе много добра инструкторка и се ползваше с популярност сред членуващите. Освен груповите занимания провеждала и индивидуални тренировки. От дневните й графици му ставаше ясно кога, къде и как се е занимавала с тези частни клиенти. Понякога ги тренирала индивидуално в клуба, друг път ходела по домовете им. В списъка на клиентите й личаха имената на виден представител на шоубизнеса и на политик. Вдовицата от къщата с върбите — Шидзуе Огата — беше най-възрастната й клиентка.

Връзката им се заформя преди четири години, скоро след като Аомаме постъпва на работа в клуба — тъкмо по същото време, когато двуетажният жилищен блок до къщата с върбите се превръща в приют за жертвите на домашно насилие. Може и да е било съвпадение, а може и да не е. Но така или иначе, ако се съдеше по документите, взаимоотношенията им се задълбочават с течение на времето.

Нищо чудно между Аомаме и вдовицата да е възникнала и някаква лична връзка. Интуицията на Ушикава силно му подсказваше тази възможност. Всичко започва като отношения между инструкторка в спортен клуб и клиентка, в определен момент естеството на връзката се променя. И Ушикава се зае да определи точно този момент: взе да преглежда хронологически отзад напред деловите описания, с които разполагаше. Очевидно се бе случило нещо, в резултат на което връзката им бе надраснала отношенията между обикновен инструктор и клиент. И се бе превърнала в тясно междуличностно взаимоотношение, независимо от разликата в годините и общественото им положение. Нищо чудно да се бе стигнало и до някакво тайно емоционално разбирателство помежду им. До онова тайно разбирателство, което един ден отвежда Аомаме до хотел „Окура“, където убива Вожда. Обонянието му го насочваше именно по тази следа.

Но къде е въпросната следа? И какво е било това тяхно тайно споразумение? Предположенията на Ушикава стигаха само дотук.

Изглежда, домашното насилие беше един от факторите. На пръв поглед то сякаш е критична тема за по-възрастната жена. Според архива на спортния клуб Шидзуе Огата се запознава с Аомаме покрай един курс по самоотбрана. Не са много жените, които на седемдесет и кусур години се записват в курс по самоотбрана. Нещо, свързано с насилието, ще да ги е събрало двете жени.

Нищо чудно и самата Аомаме да е била жертва на домашно насилие. Вожда също е имал прояви на домашно насилие. Да си представим, че са научили отнякъде и са решили да го накажат. Но това са само хипотези. И не съвпадат ни най-малко с образа на Вожда, който Ушикава си бе изградил. Всеки човек, независимо какъв е, носи нещо скрито дълбоко в себе си, а Вожда бе по-сложен характер от повечето хора. Да не забравяме все пак, че бе основният двигател зад голяма религиозна организация. Мъдър и интелигентен, притежавал е дълбочини, до които никой не е бил в състояние да проникне. Но дори да приемем, че е извършил определени актове на домашно насилие, толкова сериозни ли са били тези актове, че да подтикнат научилите за тях две жени да замислят най-внимателно как да го убият — едната, като се откаже от собствената си самоличност, а другата — като заложи на карта общественото си положение?

Едно можеше да се каже със стопроцентова сигурност: убийството на Вожда не е станало по нечий каприз. Напротив, било е резултат на нечия непреклонна воля, ясна и необременена мотивация и сложна система. Система, която е била ваяна най-старателно дълго време и с много пари.

Проблемът беше, че липсваха конкретни доказателства в подкрепа на заключенията му. Пред себе си Ушикава имаше само косвени улики, базирани на разни теории. Нещо, което „бръсначът на Окам“ много лесно можеше да изреже. На този етап нямаше какво да съобщи на Сакигаке. Макар да бе убеден, че е напипал нещо сериозно — нещо с определен мирис и текстура. Всички елементи сочеха в една и съща посока. Нещо, свързано с домашното насилие, е накарало вдовицата да нареди на Аомаме да убие Вожда, а после и да я скрие. Всички предоставени от Прилепа материали подкрепяха косвено това негово заключение.

* * *

Много повече време му трябваше, за да прерови всички материали, свързани със „Свидетелите“. Повечето от огромния брой документи се оказаха ненужни за целта му. Основно представляваха сведения за приноса на семейството на Аомаме към дейността на „Свидетелите“. От въпросните документи личеше, че семейството й са сериозни, набожни последователи. Прекарали са живота си предимно в пропагандиране на посланията на сектата. Родителите й в момента живеели в град Ичикава, в префектура Чиба. За тридесет и пет години сменили адреса си само два пъти — и двата пъти в рамките на Ичикава. Баща й Такаюки Аомаме (58 г.) работел в машиностроителна фирма, а майка й Ясуко (56 г.) не работела. Най-големият им син Кеи-ичи Аомаме (34 г.) завършил държавна гимназия в Ичикава, работил три години в някаква малка печатница в Токио, но напуснал и почнал работа в главното управление на „Свидетелите“ в Одавара. Там също бил в печатницата, където изработвали брошурите на сектата, и се бил издигнал до длъжност началник-смяна. Преди пет години се оженил за една от членуващите в сектата, с която имали две деца и живеели в апартамент в Одавара.

Досието на най-голямата им дъщеря — Масами Аомаме, приключваше към единадесетгодишната й възраст. Тогава напуснала сектата. А „Свидетелите“, изглежда, не се интересували изобщо от този, който изоставел вярата. За „Свидетелите“ напускането на Масами Аомаме на единадесет години било равносилно на смъртта й. Оттам нататък липсваха всякакви данни за живота й. Не се споменаваше дори дали е още жива, или не.

В такъв случай, мислеше си Ушикава, следва да се направи посещение до родителите или брат й. Може те пък да ми подскажат нещо. Ако съдеше по наличните документи, те надали щяха да се зарадват на въпросите му. Доколкото усещаше, семейството на Аомаме би трябвало да са тесногръди и в мисленето, и в битието си. Бяха от онези, които си мислеха, че колкото по-тесногръди стават, толкова повече се приближават до рая. Според такива хора всеки, напуснал вярата, дори да е роднина, е поел по лоша, светотатствена пътека. Нищо чудно и за роднина да не го броят повече.

Била ли е Аомаме жертва на домашно насилие в детството си?

Може да е била, но може и да не е. А и да е била, родителите й надали са го възприемали като насилие. Ушикава знаеше колко строги са „Свидетелите“ спрямо децата си. И че в много случаи прибягват до телесни наказания.

Възможно ли е обаче подобни изживявания от детството да оформят толкова дълбока рана, че да подтикнат вече порасналата жертва към убийство? Не можеше да се изключи напълно като възможност, но и Ушикава усещаше, че почва да стига до крайности в предположенията си. Но за сам човек не е никак лесно да извърши предумишлено убийство. Хем е опасно, хем емоционалната цена е много висока. А пък, ако те хванат, и наказанието е много сурово. Трябва да има някаква по-силна мотивация. Ушикава грабна наръча документи и препрочете най-внимателно подробностите за детството на Масами Аомаме до единадесетата и година. Тръгнала с майка си да пропагандира сектата веднага след като проходила. Ходели от врата на врата, раздавали листовки, разправяли на хората за страшния съд, който предстоял на края на света, и ги приканвали да се присъединят към сектата. Защото на присъединилите се им се гарантирало оцеляване, когато свършел светът. А след това идело хилядолетното царство. Хора от сектата десетки пъти бяха чукали на вратата на Ушикава. Обикновено посетителката беше жена на средна възраст с шапка на главата или слънчобран в ръка. Повечето носеха очила и му се блещеха през тях с очи като на умна риба. И често водеха със себе си дете. Ушикава си представяше как Аомаме се влачи подир майка си от врата на врата.

Аомаме не ходила на детска градина, преди да я запишат в местното общинско основно училище в Ичикава. В пети клас се отделила от „Свидетелите“ по неустановени причини. „Свидетелите“ просто нямаха обичая да регистрират всеки повод, по който някой член се отрича от вярата. Щом някой се е оставил да го грабне Сатаната — да си стои там. Членовете си имаха достатъчно работа да приказват за рая и как се стига дотам. Всеки със задачите си — и праведните, и дяволът: чистопробно духовно разделение на труда.

В мозъка на Ушикава някой чукаше упорито по някаква евтина разделителна стена от шперплат и викаше: „Господин Ушикава! Господин Ушикава!“. Ушикава затвори очи и се заслуша. Гласът бе слаб, но неотстъпващ. Изглежда, съм пропуснал нещо важно, рече си. Тук някъде из тези документи има конкретен съществен факт. Но аз не го виждам. И тропането ми подсказва да се съсредоточа.

И той пак заби нос в купчината документи. Не само четеше написаното, но и се стараеше да си въобрази конкретните сценки. Тригодишната Аомаме пъпли подир майка си от врата на врата да разпространяват евангелието. Повечето хора им затръшват вратата под носа. После тръгва в основното училище. И продължава да пропагандира вярата. И уикендите й са заети с вербуването на нови членове. Не й остава време да си поиграе с другите деца. Най-вероятно си няма нито едно другарче. В училищата обикновено тероризират или отбягват децата от „Свидетелите“ — това го бе чел в една книга. На единадесет години напуска сектата — акт, който е изисквал силна решителност. Понеже Аомаме е била възпитана във вярата; набивали са й я от рождение. И вярата се е била просмукала във всяка клетка на тялото й; отърсването от нея не е като да се преоблече в други дрехи. А това ще рече, че и семейството й я е изолирало напълно. Изключено било да приемат дъщеря, която се е отрекла от вярата. Така че отказът на Аомаме от вярата е бил равносилен на отказ и от семейството й.

Добре де, но какво й се е случило на единадесетгодишна възраст? Какво я е подтикнало към това й решение?

„Общинско основно училище — Ичикава“ — опита се да произнесе името на глас Ушикава. Там трябва да се е случило нещо. Категорично там е станало нещо… Пое дълбоко въздух и се сети: И друг път съм чувал името на това училище.

Да де, но къде? Ушикава нямаше нищо общо с префектура Чиба. Самият той бе родом от град Урава, в префектура Сайтама, и откакто бе отишъл да следва в Токио, през цялото време — с изключение на един кратък период в Чуоринкан, префектура Канагава — бе живял единствено в рамките на двадесетте и три токийски района. В Чиба бе ходил само веднъж — на плаж във Фуцу. Защо в такъв случай му звучеше познато името на някакво си основно училище в Ичикава?

Доста време му трябваше, за да напипа връзката. Докато мислеше съсредоточено, търкаше деформирания си череп. Ровеше се из мрачните ъгълчета на паметта си, все едно бъркаше с ръка в калта. Не бе минало много време, откакто бе чул за пръв път името — съвсем наскоро беше, всъщност… Префектура Чиба… град Ичикава… основно училище. И най-после успя да грабне крайчето на една много тънка нишчица:

Тенго Кавана, мина му през ум. Точно така! И Тенго Кавана е от град Ичикава! И доколкото си спомням, и той е ходил в общинско основно училище.

От рафта с досиетата взе папката на Тенго — материала, който бе събрал няколко месеца по-рано по искане на Сакигаке. Затърси страницата с данните за образованието му. И дебелият му показалец се спря върху Тенговото име. Така си и знаех: и Масами Аомаме, и Тенго Кавана са посещавали едно и също основно училище. И ако се съди по рождените им дати, вероятно са били в един и същи випуск. Остава да се проучи дали са били в една и съща паралелка. Но така или иначе, вероятността да са се познавали е голяма.

Пъхна една „Севън Старс“ в устата си и щракна запалката. Най-после нещата май се подреждаха. Почна да свързва точките една по една и макар да не можеше да предположи какво ще излезе на картинката, скоро щеше да види поне очертанията й.

Не ми ли чуваш вече стъпките, госпожице Аомаме? Съмнявам се, че ще ги чуеш, защото стъпвам много тихо. И стъпка по стъпка се приближавам към теб. Може да съм тъпа, смотана костенурка, но несъмнено напредвам. И скоро ще видя гърба на заека. Обещавам ти.

Ушикава се облегна на стола, вдигна глава към тавана и бавно изпусна дима от устата си.