Харуки Мураками
1Q84 (53)

Пета глава
(Аомаме): Колкото и да пазиш тишина

На Аомаме не й беше никак трудно да живее под ключ, да води монотонен, самотен начин на живот. Всяка сутрин ставаше в шест и тридесет и изяждаше непретенциозна закуска. После прекарваше цял час в пране, гладене и забърсване на пода. И всяка сутрин правеше по час и половина яки тренировки на изпратеното й от Тамару оборудване. Като инструктор по фитнес знаеше много добре кой мускул от колко стимулиране се нуждае всеки ден — кое натоварване му е полезно и кое — излишно.

Обядът й се състоеше най-вече от зелена салата и плодове. Следобедите прекарваше в четене, седнала на дивана, или в кратка дрямка. Вечер посвещаваше около час на приготвянето на вечерята и обикновено свършваше преди шест. Щом слънцето се скриеше, излизаше на балкона, сядаше на стола и наблюдаваше детската площадка. И си лягаше в десет и тридесет. Дните й бяха еднообразни, но така и не изпитваше скука.

Поначало не беше особено общителна, така че не й беше проблем да прекарва дълги периоди, без да се среща или разговаря с други хора. Още в основното училище рядко приказваше със съучениците си. И по-точно казано — никой не я заговаряше, освен когато беше неизбежно.

В сравнение със суровото й детство това, да се е усамотила в симпатично апартаментче и да няма с кого да си приказва, си беше нищо. Много по-леко — и по-естествено — й идеше да мълчи, когато бе сама, отколкото когато всички останали около нея бъбреха. Пък си имаше и четиво: подхванала бе изпратените й от Тамару томове на Пруст. На ден изчиташе не повече от двадесет страници. Поглъщаше всяка дума старателно, с желанието да вникне докрай в съдържанието. Щом свършеше главата, преминаваше на друго четиво. А вечер преди лягане задължително прочиташе и няколко страници от „Въздушната какавида“ — Тенговата творба, която й бе станала нещо като наръчник за живота през 1Q84-та.

И слушаше музика. Възрастната вдовица й бе пратила кутия касети с класика: симфонии на Малер, камерни пиеси на Хайдн, клавирни творби на Бах и други подобни. По специална нейна молба беше включена и касета с Яначековата „Симфониета“, която си пускаше по веднъж на ден по време на мълчаливите си тренировки.

Есента беше в разгара си. Аомаме имаше чувството, че тялото й постепенно става прозрачно. Полагаше всички усилия да се разтоварва от мисли, макар да се оказа невъзможно да държи мозъка си съвсем бездеен. Природата не понася вакуума. Но поне се бе освободила от всякаква омраза. Не й се налагаше повече да мрази съученици и учители. Вече не беше едновремешното безпомощно дете и никой не я насилваше да практикува определена религия. Нито да мрази мъже, които малтретират жените си. Предишният гняв, който се надигаше като приливна вълна в душата й — онова напрежение, което понякога я караше да блъска с юмруци по първата изпречила й се стена, — бе изчезнал неусетно. Не намираше обяснение, но бе факт, че тези й чувства вече липсваха. За което бе благодарна. Не желаеше, доколкото бе възможно, никога повече да й се налага да причинява болка някому. Както не желаеше и на себе си да я причини.

Ако не можеше да заспи, мислеше си за Тамаки Оцука и Аюми Накано. Щом затвореше очи, спомените как ги бе прегръщала до себе си нахлуваха. И на двете кожата бе мека, сияйна, а телата — топли. Нежни, здрави тела, с кипяща млада кръв, с редовен, благословен пулс. Усещаше пак леките им въздишки и кикота. Нежните пръсти, втвърдените зърна, гладките бедра… Но и двете вече ги нямаше на този свят.

И тъгата заливаше сърцето на Аомаме като тъмна, мека вода — безшумно и без предупреждение. В такива моменти най-ефикасната противоотрова бе просто да прекъсне потока от тези спомени и да си мисли единствено за Тенго. Да се съсредоточи, да си спомни допира на десетгодишното момче, чиято ръка бе държала за един мимолетен миг. След което извикваше от паметта си спомена за седналия на върха на пързалката тридесетгодишен Тенго. И си представяше как би се чувствала в обятията на едрите му мощни ръце.

Та аз почти можех да го докосна.

И ако следващия път протегна ръка, току-виж наистина съм успяла да го докосна. Затваряше очи в тъмното и се потапяше в тази възможност. И се отдаваше на копнежа си.

Ами ако изобщо не го видя повече? Нещата бяха далеч по-прости, когато помежду им не съществуваше действителна допирна точка. Докато срещата със зрелия Тенго бе само мечта, абстрактна хипотеза. Но сега, след като със собствените си очи бе видяла истинския Тенго, присъствието му бе станало по-конкретно, по-мощно от всякога. Задължително трябва да го види. И да се озове в прегръдката му, да я гали по цялото й тяло. Самата мисъл, че това може и да не стане, буквално разкъсваше на две и душата, и тялото й.

Май трябваше да изстрелям деветмилиметровия куршум в черепа си там, пред тигъра от рекламата на „Есо“. Та сега да не ми се налага да живея с това чувство на мъка и болка. Но нещо я бе възпряло да дръпне спусъка. Чула бе глас. Някой много отдалече я зовеше по име. Може пък да успея пак да го видя, си бе помислила тогава — а щом мисълта се загнезди в нея, почувства се длъжна да остане жива. Нямаше друг избор, независимо доколко са били верни думите на Вожда, че ако остане жива, ще постави самия Тенго в опасност. Усетила бе непоносимо силен прилив на жизнени сили, който не се побираше в рамките на логичното. В резултат на което сега изгаряше от неутолимото желание да е с него; от неутолима жажда и от предчувствието за безнадеждност.

Изведнъж осъзна и друго. Ето това означава да продължаваш да живееш. Получи ли човек надежда, тя му служи за гориво, за пътеводен знак в живота. Без надежда няма живот. Сърцето й се сви при тази мисъл, сякаш всяка кост в тялото й заскърца и пропищя.

Седна до масата и взе пистолета. Дръпна назад затвора, да зареди патрон в цевта, изтегли с палец ударника и го напъха в устата си. Само още мъничко натиск с показалеца — и цялата тази мъка ще изчезне. Само още мъъъничко. Само един сантиметър. Не, и пет милиметра ще ми стигнат да се пренеса в един тих свят без тревоги. Болката ще трае не повече от миг. А след това — блаженото нищо. Затвори очи. Насреща й се хилеше тигърът на „Есо“ от билборда с маркуч в ръка. Вкарай тигъра в резервоара.

Извади твърдата цев от устата си и бавно завъртя глава.

Не мога да умра. Та нали пред балкона ми е детската площадка. Пързалката е там и докато имам надеждата, че Тенго пак ще се появи, няма да мога да дръпна този спусък. Тъкмо тази перспектива я отдръпна назад от ръба на пропастта. В сърцето й една врата се затвори, но се отвори друга — тихо, безшумно. Аомаме пак дръпна затвора, изхвърли патрона, постави предпазителя и положи пистолета обратно върху масата. Когато затвори очи, усети в мрака нещо — бледо сияние, което с всяка секунда отслабваше. Нямаше представа какво е.

Седна на дивана и се съсредоточи върху „На път към Суан“^[1]. Представяше си описаните в книгата сцени и се мъчеше да прогони от главата си всички други мисли. Навън заваля студен дъжд. По радиото бяха съобщили, че ръмежът ще трае до следващата сутрин. Някакъв фронт се бе задържал на Тихия океан — като самотен човек, дълбоко замислен, неусещащ хода на времето.

Тенго няма да дойде, мина й през ум. Небето бе покрито от край до край с плътни облаци, които закриваха луната. Но това вероятно нямаше да й попречи да излезе пак на балкона с чаша горещо какао и да наблюдава детската площадка. Да държи близо до себе си бинокъла и пистолета, да се облече прилично, че да може да хукне навън, ако се наложи, и да не откъсва очи от пързалката под дъжда. Друго по-смислено действие за нея нямаше.

* * *

В три следобед някой позвъни от входа на блока. Аомаме не му обърна внимание. Изключено бе някой да й идва на гости. Беше сложила да кипне вода за чая, но за всеки случай спря газта и се ослуша. Звъненето се повтори три-четири пъти, после спря.

След пет минути пак се позвъни. Само че този път на входната врата на апартамента й. Онзи, който я търсеше, бе успял да влезе и сега се намираше пред вратата й. Или е влязъл след някой друг обитател на блока, или е позвънил другиму и го е увещал да го пусне. Аомаме застина неподвижно. Дойде ли някой, в никакъв случай не отваряй, посъветвал я бе Тамару. Сложи райбера и не издавай и гък.

Звънецът иззвъня поне десет пъти. Малко възмножко дори за упорит продавач на стока. Такива обикновено се отказваха след третото позвъняване. Със затаен дъх чу как онзи взе да удря по вратата с юмрук. Не особено силно, но раздразнението на тропащия се усещаше.

— Госпожице Такаи… — чу се тихият глас на мъж на средна възраст. — Моля ви, отворете, госпожице Такаи!

„Такаи“ бе фалшивото име върху пощенската й кутия.

— Госпожице Такаи, знам, че моментът е неподходящ, но трябва да ви видя. Моля ви се!

Мъжът млъкна за миг, като да чакаше отговор. Но като не получи такъв, задумка пак по вратата, този път по-силно.

— Знам, че сте си у дома, госпожице Такаи, така че да не губим време. Отворете ми. Знам, че сте вътре и ме чувате.

Аомаме взе пистолета от масата и свали предпазителя. Уви оръжието в хавлиена кърпа и стисна дръжката.

Нямаше представа кой може да е онзи отвън, нито какво иска. Гневът му май беше насочен към нея — без тя да си има и понятие защо — и настояваше тя да му отвори. Естествено, в това й положение тя нямаше ни най-малкото желание да го послуша.

Думкането най-сетне престана и гласът на мъжа отекна по коридора:

— Госпожице Такаи, дошъл съм за абонаментната ви такса за Ен Ейч Кей. Точно така, добрата стара Ен Ейч Кей. И знам, че сте си у дома. Усещам го, колкото и тишина да пазите. Това ми е работата от сума години. Чувствам кога човекът наистина не си е у дома и кога само се прави, че го няма. Дори и идеална тишина да пази, пак има по какво да позная. Човек диша, сърцето му бие, стомахът му продължава да смила храната. Знам, че сте вътре, госпожице Такаи, и че чакате да се предам и да си тръгна. Нямате намерение нито да ми отваряте, нито да ми отговаряте. Защото не желаете да си платите абонаментната такса.

Гласът му бе по-висок, отколкото беше необходимо, и отекваше из цялата сграда. Тъкмо това, целеше онзи: да произнася толкова силно името на човека, че да го накара да се чувства подигран и посрамен. Та и другите му съседи да си правят сметката. Аомаме обаче пазеше абсолютна тишина. Не възнамеряваше да отваря. Остави пистолета на масата. Но за всеки случай не му постави предпазителя. Току-виж онзи само се прави на инкасатор от Ен Ейч Кей. Седна на стола и впери поглед във входната врата.

Щеше й се да се прокрадне до вратата и да надникне през шпионката да види що за човек е онзи. Но не посмя да помръдне. Най-добре да не предприема нищо ненужно — след време ще му омръзне и ще се махне.

Мъжът обаче май се накани да й изнесе цяла лекция.

— Госпожице Такаи, дайте да не си играем на криеница, а? Не го правя, понеже ми е приятно, нали ме разбирате? И аз съм крайно зает човек. Знам, че гледате телевизия, госпожице Такаи. А всеки, който гледа телевизия, без изключение, е длъжен да заплаща абонаментната такса на Ен Ейч Кей. Може и да не ви се нрави, но такъв е законът. Неплащането на таксата е равносилно на кражба, госпожице Такаи. Нали не желаете да ви третират като крадец за подобна дреболия? Виждам, че живеете в изискана сграда, така че за вас таксата не би трябвало да представлява проблем. Нали? Предполагам, че никак не ви е приятно така да разнасям името ви по хората.

Поначало Аомаме изобщо нямаше да се трогне, ако някой инкасатор от Ен Ейч Кей вдигаше такъв шум. Но в момента тя се криеше, гледаше да не я видят. И не искаше по никакъв начин да привлича вниманието на другите обитатели на блока. Но нищо не можеше да стори. Оставаше и само да пази тишина и да чака онзи да се махне.

— Знам, че се повтарям, госпожице Такаи, но съм сигурен, че сте си у дома и ме чувате. И че си мислите: защо пък тъкмо пред моя апартамент сте решили да вдигате патърдия? И аз се питам същото, госпожице Такаи. И си отговарям, че вероятно го правя, понеже не обичам хората да се преструват, че не са си вкъщи. Защото преструването, че не си си у дома, е само временно разрешение на проблема, нали така? Искам от вас да ми отворите и да ми кажете в лицето, че нямате никакво намерение да плащате абонамента за Ен Ейч Кей. Тогава ще ви олекне. И на мен ще ми олекне. Ще ни остане възможността да проведем дискусия. Но не е хубаво да се правите, че ви няма. Само един плъх може да се крие така на тъмно. И да се измъква навън, когато наоколо няма никой. Ама че жалък начин на живот!

Този човек лъже, рече си Аомаме. Що за глупост е това, че усещал, когато някой си бил у тях. Та аз никакъв шум не съм произвела. Истинската му цел е да застане пред подбран наслуки апартамент, да вдигне шум и да стресне останалите обитатели. Да ги принуди да решат, че е по-лесно да си платят таксата, отколкото да го оставят да се посади пред вратата им по този начин. Сто на сто е изпробвал тази тактика и другаде, и то — с добри резултати.

— Знам, че ме намирате за неприятен човек. Идеално си представям какво си мислите. И в едно сте права — аз наистина съм неприятна личност. И го знам. Но пък и вие трябва да разберете, госпожице Такаи, че от приятен човек инкасатор не става. Хиляди души по света са решили, че няма да плащат абонаментна такса на Ен Ейч Кей, така че човек престава понякога да е възпитан, когато му се налага да събира пари от такива хора. И на мен ми е по-лесно да си тръгна без ядове. Значи, не желаете да платите таксата? Разбирам ви. Извинете за безпокойството. Но не мога. Плащат ми, за да събирам таксата, а и лично аз се дразня, когато някой се прави, че не си е у дома.

Мъжът направи кратка пауза. После издумка цели десет пъти по вратата.

— Госпожице Такаи, сигурно ви писна от мен. Нима не се чувствате вече като крадец? Помислете си. Не става дума за някаква огромна сума. Ще ви стигне колкото да си платите скромна вечеря в местното заведение от някоя ресторантска верига. Просто я платете и никой няма да се отнася към вас като към крадец. Никой повече няма да блъска по вратата ви и да крещи. Знам, че се криете в апартамента си, госпожице Такаи. И си мислите, че цял живот ще можете да се криете безнаказано от мен. Ами, опитайте, щом толкова настоявате. Колкото и да пазите тишина, все някой ден някой ще ви намери. Не можете вечно да се спотайвате. Помислете си само: из цяла Япония е пълно с много по-бедни от вас хора, които най-почтено си плащат таксата всеки месец. Честно ли е, кажете ми?

Последваха нови петнадесет думкания по вратата. Аомаме ги преброи.

— Ясно. И вие сте упорит човек, госпожице Такаи. Хубаво. Аз ще си вървя. Не мога да стоя цял живот пред вратата ви. Но ще се върна, уверявам ви. Наумя ли си нещо, не се отказвам лесно. И не обичам хората, които се преструват, че ги няма. Ще се върна и пак ще заблъскам по вратата ви. Та целият свят да ме чуе. Обещавам ви. Лично аз на вас ви го обещавам. Разбрахме ли се? До скоро виждане.

Не го чу да се отдалечава. Може би обувките му бяха с гумени подметки. Аомаме изчака седнала цели пет минути, без да откъсне поглед от вратата. По коридора бе тихо, нищо не се чуваше. Прокрадна се до входната врата, събра кураж и надникна през шпионката. Нямаше никой.

Постави предпазителя на пистолета и пое няколко пъти дълбоко въздух, да успокои пулса си. Включи газта, кипна вода, направи си зелен чай и го изпи. Най-обикновен инкасатор от Ен Ейч Кей, каза си. Но в гласа му имаше нещо злобно, направо болестно. Дали лично към нея, или към несъществуващата госпожица Такаи, не можеше да каже. Но този пресипнал глас и упоритото думкане я притесняваха. Като нещо лепкаво по голата ти кожа.

Съблече се и си взе душ. Най-старателно се изтърка под горещата струя. След като се подсуши и си облече чисти дрехи, се почувства малко по-добре. Лепкавото усещане го нямаше. Седна на дивана и допи чая си. После направи опит да почете, но думите й убягваха. В паметта си чуваше фрагменти от мъжкия глас:

„И си мислите, че цял живот ще можете да се криете безнаказано от мен. Ами, опитайте, щом толкова настоявате. Колкото и да пазите тишина, все някой ден някой ще ви намери.“

Тръсна глава. Онзи явно плещеше каквото му дойдеше наум, колкото да накара другия да се почувства зле. Та той нищо не знае за мен — нито какво съм сторила, нито защо съм тук. И въпреки това сърцето й не спираше да думка.

Колкото и да пазите тишина, все някой ден някой ще ви намери. В думите на инкасатора сякаш се съдържаше нещо злокобно. Може и съвпадение да е, мина й през ум, но този човек знаеше какво точно да каже, че да ме извади от равновесие. Аомаме се отказа от четенето и се опъна на дивана със затворени очи.

Къде си, Тенго?, чудеше се. После го изрече и на глас:

— Къде си, Тенго?

Веднага ме намерѝ. Преди да ме е намерил някой друг.