Харуки Мураками
1Q84 (50)

Втора глава
(Аомаме): Може и да съм сама, но не съм самотна

След като се стъмни, седна на стол на балкона и се загледа в детската площадка оттатък улицата. Това бе най-важната част от дневния й режим — фокусът на живота й. Ден не пропускаше, независимо дали печеше, валеше или бе навъсено. С идването на октомври въздухът захладя. През студените нощи си навличаше няколко ката дрехи, увиваше краката си с одеяло и пиеше горещо какао. Наблюдаваше пързалката до десет и тридесет, после си вземаше дълга вана, за да се стопли, и си лягаше.

Не отричаше, естествено, възможността Тенго да се появи през деня. Но вероятността бе малка. Ако се върнеше на площадката, щеше да е, след като запалеха живачните лампи и луната изплуваше. Аомаме вечеря набързо, облече се за излизане, оправи коси, после седна на балконския стол и фиксира погледа си върху пързалката. Не се разделяше с автоматичния си пистолет и бинокълчето „Никон“. Дори течностите ограничаваше до какаото, да не би случайно Тенго да се яви, докато е в тоалетната.

Наблюдаваше пързалката, без да пропусне дори един ден. Нито четеше, нито музика слушаше, само не отделяше очи от площадката и бе нащрек и за най-малкия шум. И позата си върху стола променяше рядко. Само ако нощта бе безоблачна, вдигаше сегиз-тогиз глава да се убеди, че луните на небето са все още две. После бързо връщаше погледа си на площадката. А така както тя наблюдаваше парка, луните я наблюдаваха нея.

Но Тенго не се появяваше.

Нощем малко хора се вясваха на площадката. От време на време се мяркаше по някоя двойка гаджета. Сядаха на някоя пейка, държаха се за ръце и си разменяха кратки притеснени целувки, като пиленца. Но паркчето не беше кой знае колко голямо, а и бе добре осветено. Скоро им омръзваше и си отиваха. Друг път се появяваше човек, закопнял за обществената тоалетна, но като се убедеше, че вратата й е заключена, си тръгваше разочарован (та дори и гневен). Понякога на пейките присядаше по някой окъснял чиновник и привеждаше глава, явно с надеждата да поизтрезнее. Или просто да отложи мига на прибирането. Имаше и един старец, който разхождаше кучето си късно нощем. И старецът, и кучето бяха необщителни, с вид на отдавна изгубили всякаква надежда.

Но през повечето време нощем площадката бе безлюдна. Дори и котки не минаваха оттам. Само живачната лампа хвърляше анонимната си светлина върху люлките, пързалката и заключената обществена тоалетна. След по-дълго гледане на този пейзаж Аомаме оставаше с чувството, че са я изоставили на ненаселена планета. Като в онзи филм, където показваха света след ядрена война. Как му беше заглавието?

На брега.

Въпреки всичко Аомаме продължаваше да седи съсредоточена, неотделяща очи от детската площадка. Приличаше на покатерил се на висока мачта моряк, оглеждащ безбрежния океан за пасажи риба или за злокобната сянка на някой перископ. Само че нейните очи търсеха една-единствена цел — Тенго Кавана.

Ами ако Тенго живееше в някой друг град и просто тогава бе минал случайно? В такъв случай шансовете да се появи пак в този парк клоняха към нула. Аомаме обаче бе на съвсем друго мнение. Нещо в поведението му през онази вечер, в дрехите му й внушаваше, че е излязъл на късна разходка из махалата. По време на която се е отбил до детската площадка и се е покатерил на пързалката. Вероятно за да види по-добре луните. А това ще рече, че живее някъде наблизо, докъдето може да се стигне пеша.

В квартал Коенджи трудно можеше да се намери място, откъдето да се гледа луната. Местността бе предимно равнинна, почти без високи постройки, от които да се наблюдава небето. Поради тази причина пързалката на детската площадка се бе оказала подходяща обсерватория. Пък и нямаше хора, които да ти пречат. Затова и Аомаме беше убедена: ако той пак реши да гледа, няма начин да не се появи повторно. Но само след миг я споходи друга мисъл: Ами ако нещата не са толкова прости? Ако си е намерил междувременно друга наблюдателница?

Веднага завъртя глава кратко, решително. Прекалено се задълбочава. Единственият ми избор, рече си, е да вярвам, че Тенго ще се върне на тази детска площадка, и да го чакам търпеливо. Не мога да се махна оттук — та нали това е единствената допирна точка между него и мен.

Аомаме не беше дръпнала спусъка.

Застанала на отбивката на градската високоскоростна магистрала номер 3 в началото на септември, посред страхотното задръстване, окъпана от ярката сутрешна светлина, тя бе напъхала цевта на „Хеклер & Кох“-а в устата си. Така както си беше по костюмчето на „Джунко Шимада“ и обувките с високи токчета на „Шарл Журдан“.

Народът я зяпаше от колите, сякаш предстоеше да види нещо, но не знаеше какво ще е то. Жена на средна възраст в сребърен мерцедес купе. Загорели от слънцето мъже, кацнали високо в кабината на огромен камион. Аомаме бе намислила да си пръсне мозъка пред очите им с деветмилиметров куршум. Нямаше друг начин да се махне от този свят на 1Q84, освен да се самоубие. Така щеше да спаси живота на Тенго. Дотолкова поне й беше обещал Вожда. Обеща й го, при условие че тя прекрати неговия живот.

Мисълта, че трябва да умре, не стряскаше особено Аомаме. Така или иначе, всичко е било решено още докато са я въвличали в този свят на 1Q84. Аз просто спазвам предначертан план, разсъждаваше тя. Пък и какъв смисъл има да живея сама в този нелогичен свят, в който на небето има две луни — една голяма и една малка — и където нещо, наречено „човечетата“, контролира съдбата на останалите?

Но така и не дръпна спусъка. В последния момент отпусна десния си показалец и извади дулото от устата си. И като появяващ се от голяма морска дълбочина човек пое дълбоко въздух, после го издиша. Като да се стремеше да смени всяка молекула въздух в себе си.

Спря движението си по посока на смъртта, понеже чу далечен глас. Вече се бе озовала в едно беззвучно пространство. В мига, в който бе почнала да натиска спусъка, всички шумове около нея изчезнаха. Обви я дълбока тишина, все едно се бе озовала на дъното на плувен басейн. А там, долу, смъртта не бе нито черна, нито страшна. Бе толкова естествена, колкото е околоплодната течност за ембриона. Е, не е чак толкова лошо, рече си Аомаме и почти се усмихна. И точно тогава чу глас.

Стори й се, че гласът иде отнякъде далече, от някакво много отдавнашно време. Не успя да го разпознае. Толкова извивки и чупки бе претърпял по пътя си, че бе изгубил оригиналния си тон и тембър. От него бе останало само едно кухо ехо, лишено от смисъл. И въпреки това звукът довя до Аомаме топлота, каквато не бе чувствала от години. И гласът сякаш я зовеше по име.

Отпусна пръста на спусъка, присви очи и внимателно се заслуша да схване произнасяните от гласа думи. Но колкото и да се напъваше, долавяше — или поне й се струваше, че долавя — единствено своето име. Останалото бе свистенето на вятъра през празния безкрай. Накрая гласът се отдалечи още повече, загуби всякакъв смисъл и бе погълнат от тишината. Обзелата я празнота изчезна, все едно някой бе дръпнал запушалката, и шумовете пак я обградиха. Изгуби се и желанието й да мре.

Току-виж съм успяла да видя пак Тенго на онази малка детска площадка, мина й през ум. Пък после да умра. Не бива да изпускам такава възможност. Ако съм жива — ако не умра, — ще имам възможността пак да видя Тенго. Значи, искам да живея, реши. Усещането беше особено. Дали го бе изпитвала друг път през живота си?

Отпусна леко ударника на пистолета, постави предпазителя и върна оръжието в дамската си чанта. Изправи гръбнак, сложи си тъмните очила и тръгна срещу движението по посока на таксито, от което бе слязла. Хората я гледаха безмълвно как крачи по платното на високите си токчета. Не й се наложи дълго да върви. При цялото задръстване таксито й все пак бе успяло да се промъкне малко по-близо до мястото, където се беше спряла.

Аомаме почука на стъклото и шофьорът го свали.

— Може ли да се кача?

Онзи се подвоуми:

— Онова, дето го пъхнахте в устата си, ми заприлича на пистолет.

— Пистолет беше.

— Истински?

— Хайде стига, бе — изви устни Аомаме.

Шофьорът й отвори задната врата и тя влезе. Сне чантата от рамото си и я остави на седалката, после обърса устата си с носна кърпа. Още усещаше вкуса на метала и смазката.

— Какво стана? Не намерихте ли аварийната стълба?

Аомаме поклати глава.

— Нищо чудно. За пръв път чувам тука да има аварийно стълбище. Все още ли държите да слезете на изхода за Икеджири?

— Да. Устройва ме.

Шофьорът смъкна стъклото си, протегна ръка и се намъкна в дясната лента пред огромен автобус. Показанията на таксиметровия апарат не бяха мръднали, откакто беше слязла.

Аомаме се облегна на задната седалка, задиша бавно и насочи погледа си към познатия билборд с рекламата на „Есо“. Грамадният тигър я гледаше ухилен, с бензинов шланг в лапата си. Вкарай тигъра в резервоара си, гласеше надписът.

— Вкарай тигъра в резервоара си — прошепна тя.

— Моля? — изгледа я шофьорът в огледалото.

— Нищо. Сама си говоря.

Смятам да поживея тук още малко, мислеше си Аомаме, за да видя със собствените си очи какво ще стане. Пък след това ще умра. Няма да закъснея кой знае колко. Вероятно.

* * *

На другия ден след като се отказа да се самоубива, й се обади Тамару. И Аомаме го уведоми за промяната в плана. Ще изчака, няма да си сменя името, нито ще й правят пластична операция.

На другия край на линията Тамару мълчеше. В ума му се подреждаха безшумно няколко теории.

С други думи, не желаеш да се местиш никъде, така ли?

— Точно така — отвърна Аомаме. — Засега смятам да остана тук.

— Но сегашното ти място не е подходящо за продължително криене.

— Ако си седя у дома и не излизам никъде, не би трябвало да ме открият.

— Не ги подценявай — рече Тамару. — Ще направят всичко възможно да уточнят самоличността ти и да те намерят. И опасността няма да грози само теб, а евентуално и хора около теб. Стигне ли се дотам, може да се озова в трудно положение.

— Много съжалявам. Но ми трябва още известно време.

— Още известно време ли! Доста мъгляво ми звучи — каза Тамару.

— По-конкретна не мога да бъда.

Тамару се умълча, замислен. Изглежда, усещаше колко твърдо е решението й.

— Не бива да обърквам приоритетите си — рече. — Нали ме разбираш?

— Да, струва ми се.

Тамару продължи да мълчи, после добави:

— Добре. Исках само да се убедя, че не те разбирам погрешно. Явно имаш важни причини да искаш да останеш.

— Имам — потвърди Аомаме.

Тамару леко се прокашля:

— Както ти споменах, ние сме се ангажирали да те заведем на сигурно място, надалече, да заметем абсолютно всички следи, да променим лицето ти и името ти. Може и да не е пълна промяна, но максимално близка до тоталната. И бях останал с впечатлението, че имахме съгласие по този въпрос.

— Разбирам те, естествено. Не казвам, че не ми харесва самият план. Но се случи нещо неочаквано, което ми налага да изчакам още малко.

— Нямам правомощия да кажа нито „да“, нито „не“ на такъв въпрос — рече Тамару и произведе някакъв тих звук в гърлото си. — И може да ми потрябва известно време да ти осигуря отговор.

— Тук ще те изчакам.

— Радвам се да го чуя — каза Тамару и затвори.

На другата сутрин малко преди девет телефонът пак иззвъня три пъти, спря, после пак взе да звъни. Сигналът от Тамару.

А той подхвана, без дори да каже „здрасти“:

— И мадам е силно загрижена заради желанието ти да останеш там задълго. Това е просто една тайна квартира и не е напълно безопасна. И двамата с нея сме на мнение, че трябва да те преместим някъде далече, на по-сигурно място. Следиш ли ми мисълта?

— Следя я.

— Но ти си разумна, предпазлива личност. Не допускаш глупави грешки и знам, че си предана. Доверяваме ти се безрезервно.

— За което съм благодарна.

— След като искаш да останеш на сегашното си място, сигурно си имаш свои причини. На нас те не са ни известни, но сме сигурни, че не става дума за някакъв каприз. Така че тя смята да се вслуша, доколкото й е възможно, в желанията ти.

Аомаме нищо не каза.

А Тамару продължи:

— Може да останеш там до края на годината. Но не повече.

— Значи, на Нова година трябва да се местя.

— Моля те да разбереш, че правим всичко възможно да се съобразим с желанията ти.

— Разбирам — каза Аомаме. — Оставам тук до края на годината, после се местя.

Това изобщо не съответстваше на намеренията й. Не мислеше и на една стъпка да се отдалечава от апартамента, докато не види пак Тенго. Но ако дадеше гласност на тези си мисли сега, нещата щяха да се усложнят. По-добре да протака през оставащите до края на годината три месеца, пък после да мисли какво ще прави по-нататък.

— Добре — рече Тамару. — Веднъж седмично ще те зареждаме с храна и други необходимости. Всеки вторник в един следобед главните ни доставчици ще минават оттам. Имат си свой ключ. Ще влизат единствено в кухнята. Така че, докато са в апартамента, настоявам да седиш в задната спалня със заключена врата. Нито се показвай, нито им говори. След като излязат, ще звъннат веднъж на звънеца. Едва тогава може да излезеш от спалнята. Ако имаш нужда от нещо специално, кажи ми отсега и ще го включим в следващата доставка.

— Няма да е зле да получа оборудване за силови тренировки — каза Аомаме. — Възможностите човек да се упражнява и да прави стречинг без оборудване са доста ограничени.

— Изключено е да ти доставим истинско оборудване за фитнес салон, но ще можем да ти осигурим домашно оборудване, което не заема много място.

— Дори да е нещо съвсем елементарно, пак ме устройва — рече Аомаме.

— Велоергометър и допълнително оборудване за силови тренировки. Достатъчно ли ще ти е?

— Великолепно. И ако може, бих си поискала и метална бухалка за софтбол.

Тамару помълча няколко секунди.

— Една такава палка има ред приложения — поясни Аомаме. — Самото й присъствие ми дава увереност. Може да се каже, че съм израсла с бухалка в ръка.

— Добре. Ще ти намеря — съгласи се Тамару. — Ако се сетиш за още нещо, напиши го на едно листче и го остави на плота в кухнята. Така ще мога да ти го осигуря със следващата доставка.

— Благодаря. Но смятам, че засега имам всичко, което ми трябва.

— Някакви книги, видео и тям подобни?

— Не ми идва наум нищо конкретно.

— Какво ще кажеш за „По следите на изгубеното време“ на Пруст? Ако не си я чела, сега е моментът да я прочетеш цялата.

— Ти чел ли си я?

— Не, никога не съм бил в затвора, нито ми се е налагало да се крия задълго. А някой беше казал, че това са задължителни условия, за да прочетеш целия Пруст.

— Не познаваш ли поне някого, който да я е чел?

— Познавам неколцина, които са лежали дълго в затвора, но не са от типа хора, които си падат по Пруст.

— Дай да опитам — съгласи се Аомаме. — Ако успееш да намериш томовете, прати ми ги със следващата доставка.

— Аз всъщност вече съм ти ги приготвил — каза Тамару.

Така наречените главни доставчици се появиха точно в един следобед във вторник. В съответствие с дадените й инструкции Аомаме се усамоти в задната спалня, заключи вратата и се постара да не вдига никакъв шум. Чу как някой отключи входната врата, отвори я и неколцина души влязоха. Аомаме нямаше никаква представа що за птици са тези „главни доставчици“. По шума им предположи, че са двама, но така и не чу никакви гласове. Внесоха няколко кашона и взеха тихо да подреждат донесеното. Чу как плакнат на мивката донесените храни и как ги подреждат в хладилника. Изглежда, предварително се бяха наговорили кой за какво отговаря. Разопаковаха няколко неща и ги чу да сгъват опаковъчната хартия и кутиите. Стори й се, че опаковаха и боклука от кухнята. Аомаме не биваше сама да сваля боклука си до кофата долу, така че се налагаше те да свършат тази работа вместо нея.

Хората явно действаха ефикасно, без ненужни усилия. Стараеха се да не вдигат излишен шум, а и стъпките им бяха тихи. Приключиха за двадесетина минути. После отвориха входната врата и си заминаха. Чу ги да заключват отвън, след това натиснаха еднократно звънеца, да съобщят, че са си тръгнали. За всеки случай Аомаме изчака още петнадесет минути. Накрая се измъкна от спалнята, убеди се, че е сама, и постави райбера на входната врата.

Големият хладилник бе натъпкан с едноседмичен запас от храна, с тази разлика, че сега не бяха ястия, които просто пъхаш в микровълновата фурна, а най-вече пресни продукти — разни плодове и зеленчуци; риба и месо; тофу, вакаме и нато^[1]; мляко, сирене и портокалов сок; дузина яйца. За да не се натрупва излишен боклук, всичко това бе извадено от оригиналната му опаковка и увито наново в найлоново фолио. Много добре бяха доловили какви храни предпочита. Но как са го постигнали?, питаше се Аомаме. До прозореца стоеше стационарен велосипед — малък, но най-модерен модел, с дигитален дисплей за скоростта, разстоянието и изгорените калории и с възможност да следиш оборотите и пулса. До него имаше и лежанка за коремни преси и за развиване на делтоидните мускули и трицепсите — лесно за сглобяване и разглобяване оборудване, съвършено добре познато на Аомаме. Тази беше от най-модерните, с изключително семпъл, но ефикасен дизайн. С тези две устройства нямаше да й е никак трудно да се поддържа във форма.

Чакаше я и бухалка за софтбол в мек калъф. Аомаме я извади и замахна пробно няколко пъти. Лъскавата нова сребриста бухалка засвистя рязко във въздуха. Познатата тежест й подейства успокояващо. А освен това събуди и спомени за тийнейджърските й години, за времето, прекарано с Тамаки Оцука.

Върху масата бяха трупнати всичките седем тома на „По следите на изгубеното време“. Макар и не нови, нямаха вид на четени. Аомаме прелисти набързо един. Имаше и няколко списания — седмичници и месечници. И пет чисто нови видеофилма, все още в оригиналната си опаковка. Нямаше представа кой ги е избирал, но бяха все нови филми, които не бе гледала. Поначало не обичаше да ходи по кината, така че винаги пропускаше куп нови филми.

В голяма торба от универсален магазин имаше три чисто нови пуловера с различна дебелина; две плътни бархетни ризи и четири тениски с дълъг ръкав — всичките едноцветни и семпли и всичките по мярка. Имаше и плътни чорапи и клинове. След като се канеше да стои тук до декември, щяха да й влязат в употреба. Организаторите на бягството й явно си разбираха от работата.

Отнесе дрехите в спалнята, сгъна ги и подреди някои в чекмеджетата, други сложи на закачалки в гардероба. Седеше вече в кухнята и пиеше кафе, когато телефонът иззвъня: три пъти, пауза, и пак.

— Всичко ли получи? — попита Тамару.

— Да, много ти благодаря. Мисля, че вече съм заредена с всичко необходимо. И фитнес оборудването е предостатъчно. Остава ми само да се захвана с Пруст.

— Ако сме пропуснали нещо, не се притеснявай да ми го кажеш.

— Няма — каза Аомаме. — Но, като гледам, трудно ще ми е да открия някакви пропуски.

Тамару се прокашля:

— Може и да не ми влиза в работата, но нали няма да се сърдиш, ако те предупредя за нещо?

— Казвай.

— Ако не ти се е случвало друг път, трябва да знаеш, че да седиш затворена на едно място сам-сама, без да виждаш и разговаряш с друг човек, не е най-лесното нещо на този свят. Колкото и печен да е човек, все някога ще вдигне някакъв шум. Особено когато го преследват.

— И досега не съм живяла на кой знае колко широко.

— Такъв опит може да се окаже полезен. Но те моля все пак много да внимаваш. Когато човек прекара дълго време под напрежение, може и да не го забележи сам, но нервите му се превръщат в един опънат ластик. После трудно се връщат в първоначалното си състояние.

— Ще внимавам — обеща Аомаме.

— Както вече споменах, ти си изключително предпазлива. Практична и търпелива си, макар да не си прекалено самоуверена. Но колкото и да внимава човек, появи ли се пролука в концентрацията му, неминуемо допуска по някоя и друга грешка. Самотата се превръща в киселина, която те разяжда отвътре.

— Не смятам, че страдам от самота — заяви Аомаме отчасти на Тамару, отчасти на себе си. — Може и да съм сама, но не съм самотна.

На отсрещния край настъпи тишина, докато Тамару размишляваше сериозно върху разликата да си сама и да страдаш от самота.

— И все пак ще гледам да съм по-предпазлива — каза Аомаме. — Благодаря за съвета.

— С едно трябва да си наясно: правим всичко възможно да те опазим. Но ако стане някое извънредно положение — нямам представа какво може да е то, — възможно е да ти се наложи сама да се оправяш. Колкото и да хвърча, може да не успея да стигна до теб навреме. Или пък изобщо да дойда. Ако например възникне ситуация, в която да е нежелателно за нас да поддържаме връзка с теб.

— Напълно те разбирам. И възнамерявам да се отбранявам и сама. С бухалката и с онова нещо, което ми даде.

— Светът е суров.

— Докато има надежда, има и изпитания — отвърна Аомаме.

Тамару пак млъкна за миг, после рече:

— Чувала ли си какви са били окончателните изпитания за пригодност, на които са подлагали кандидатите за разпитващи в сталинската тайна полиция?

— Не съм.

— Вкарват кандидата в една квадратна стая, в която има само най-обикновен дървен стол. И шефът на следователите му заповядва: „Накарай този стол да си признае и докладвай. Ще стоиш тук, докато свършиш“.

— Доста сюрреалистично ми звучи.

— Но не е. Изобщо не е сюрреалистично. Голата истина си е. Сталин действително е успял да създаде такава параноя и по време на властта му умират към десет милиона души — повечето негови сънародници. И ние действително живеем в такъв свят. Никога не го забравяй.

— Твоите топлещи душата истории нямат край, нали?

— Е, не са чак толкова много. Но си имам няколко, за всеки случай. Формално образование изобщо нямам. Учил съм се от опит, от всичко, което ми се е струвало полезно. Докато има надежда, има и изпитания, казваш. Абсолютно права си. Но надеждата е доста ограничена и поначало е абстрактна, а изпитанията са безброй и обикновено са конкретни. И това съм го научил от опит.

— И с какви признания са се сдобивали кандидат-разпитващите от столовете?

— Ето ти въпрос, заслужаващ вниманието ни — отвърна Тамару. — Звучи като дзенски коан^[2].

— Сталинистки дзен — каза Аомаме.

След кратка пауза Тамару затвори.

* * *

Още следобед си направи лека тренировка с велоергометъра и лежанката. И изпита удоволствие след дългото прекъсване. После си взе душ, пусна си една УКВ станция по радиото и се захвана да приготви вечерята. Вечерта пак провери съдържанието на телевизионните новини (но нищо не привлече вниманието й). След залез-слънце излезе на балкона да наблюдава детската площадка. С обичайното си одеяло, бинокъла и пистолета. И с лъскавата си чисто нова бухалка.

Ако Тенго не се появи дотогава, рече си, май ще изкарам до края й загадъчната 1Q84 година в това кътче от Коенджи, един монотонен ден след друг. Ще готвя, ще тренирам, ще прослушвам новините и ще се боря с Пруст. И ще чакам Тенго да се появи на детската площадка. Това, да го чакам, е основната задача на живота ми. Засега тъкмо тази тънка нишчица едва успява да ме поддържа жива. Заприличала съм на онова паяче, което видях, докато слизах по аварийното стълбище от градската високоскоростна магистрала номер 3. Онова ситно черно паяче, притаило се в ъгъла на мръсната стоманена конструкция, което дебнеше неподвижно, докато вятърът люлееше провисналата му, раздърпана и прашасала мрежичка. Тогава то ми се видя жалко, но сега и аз съм в същото положение.

На всяка цена трябва да се сдобия с Яначековата „Симфониета“, каза си Аомаме. Да си я слушам, докато тренирам, че да усещам някаква връзка с външния свят. Тази музика сякаш ме води нанякъде. Само дето не знам накъде. И си записа наум да я добави към следващата си заявка.

* * *

Дойде и октомври. От отсрочката й оставаха по-малко от три месеца. Часовникът не спираше да тиктака. Аомаме седеше на балконския стол и наблюдаваше пързалката през процепа над пластмасовите плоскости. На светлината на живачната лампа малката детска площадка изглеждаше бледа и й напомняше на безлюден нощен коридор в аквариум на зоологическа градина. Невидими, въображаеми риби плуваха безшумно между дърветата, без да прекъсват и за миг тихото си движение. А на небето висяха две луни и чакаха Аомаме да отчете присъствието им.

— Тенго — прошепна Аомаме. — Къде си?