Харуки Мураками
1Q84 (48)

Двадесет и четвърта глава
(Тенго): Докато трае тази топлота

Тенго хвана специалния сутрешен експрес от гара Токио за Татеяма, прехвърли се там на местния пътнически влак и стигна с него до Чикура. Утрото бе ясно и прекрасно. Нямаше никакъв вятър и по океана почти не се виждаха вълни. Лятото бе отдавна отминало. Носеше тънко памучно сако върху риза с къс ръкав и това се оказа идеално облекло за този вид време. Без летовници крайбрежният град изглеждаше изненадващо обезлюден и тих. Като истински котешки град, мина му през ум на Тенго.

Хапна леко близо до гарата и взе такси до санаториума. Пристигна там малко след един. На рецепцията го посрещна същата медицинска сестра на средна възраст — онази, с която предната вечер бе разговарял по телефона. Сестра Тамура. Тя помнеше Тенго, та бе малко по-любезна от предишния път; успя дори леко да се усмихне, вероятно впечатлена от по-приличното му облекло.

Отведе първо Тенго в столовата и му наля чаша кафе.

— Моля ви да изчакате тук. Докторът ще дойде след малко.

Само след десет минути се яви, бършещ с кърпа ръцете си, и лекарят на баща му. По щръкналата му четина бяха започнали да се появяват бели прашинки. Беше накъм петдесет. И не беше в бяла престилка, сякаш току-що е приключил с някаква процедура. Носеше сив анцуг и чифт стари маратонки. Изглеждаше здравеняк, с вид не толкова на медик, колкото на университетски треньор, чийто отбор така и не е успял да се качи по-горе от втора дивизия.

Докторът повтори пред Тенго почти същото, което му бе съобщил и по телефона предната вечер. Ако можеше да се съди по изражението и думите му, той наистина съжаляваше, че тъкмо това трябва да му каже:

— Съжалявам, но от медицинска гледна точка не сме в състояние нищо повече да направим за него. Остава ни единствено да се надяваме, че като чуе гласа на сина си, ще се засили желанието му да живее още.

— Смятате ли, че той е в състояние да чува какво му говорят? — попита Тенго.

Докторът се смръщи замислено, докато отпиваше хладкия си зелен чай:

— Честно казано, и аз не знам отговора на този въпрос. Баща ви е в кома. Когато му говорим, не проявява абсолютно никаква физическа реакция. Известни са обаче случаи, в които пациент в дълбока кома е чувал хората около него и дори е разбирал какво му казват.

— Но по външния му вид не можете да познаете.

— Не можем.

— Мога да остана до 6:30 вечерта. Ще седя при него и ще му говоря колкото се може повече. Дано има някаква полза.

— Обадете ми се, ако реагира по какъвто и да било начин — каза лекарят. — Аз ще съм някъде из санаториума.

Млада сестра заведе Тенго до стаята на баща му. На табелчицата бе изписано името й: Адачи. Бяха преместили баща му в самостоятелна стая в новото крило — онова за пациентите в по-сериозно състояние. Казано другояче, колелата се бяха завъртели напред до последната отметка. Повече нямаше накъде да вървят. Стаичката бе невзрачна, дълга и тясна, и леглото заемаше повече от половината й пространство. Пред прозореца се простираха боровете, които служеха за ветроупорна преграда. Гората наистина приличаше на стена, отделяща санаториума от жизнеността на реалния свят. Сестрата си отиде и остави Тенго насаме с баща му, който лежеше по гръб, потънал в дълбок сън. Тенго приседна на дървената табуретка до леглото и огледа баща си.

До горната табла на леглото стърчеше стоика за венозни инфузии и течността се процеждаше от найлоновата торбичка през тънко маркуче във вената на баща му. Изненадващо малко урина се бе отделила в поставения му за целта катетър. В сравнение с предишния месец баща му като да се беше смалил с още един-два номера. По хлътналите бузи беше набола поне двудневна бяла четина. Макар поначало да си бяха хлътнали, очите му сега изглеждаха още по-потънали в лицето, та Тенго се зачуди дали няма да се наложи да му издърпат очните ябълки от отворите с някакъв медицински уред. Клепачите бяха плътно затворени на дъното на двете пещери като спуснати кепенци, а устата леко зееше. Тенго не успя да чуе дишането му, но когато доближи ухо до устата му, усети, че въздухът леко се движи. Явно тук поддържаха живота му на едно тихо, минимално ниво.

Думите на лекаря от предната вечер — „така както влакът намалява скорост, преди да започне да спира“ — взеха да придобиват за Тенго съвсем ужасна реалност. Влакът, наречен „негов баща“, постепенно снижаваше скоростта си, чакаше да се изчерпи инерцията му и се канеше да спре кротко насред някаква празна прерия. Но вътре нямаше вече нито един пътник и никой нямаше да се оплаче, че влакът е спрял. В това бе единственото утешение.

Явно трябваше да почне да говори на баща си, но не му идваше на ум нито какво да му каже, нито как да му го каже, нито — с какъв тон. Хайде, кажи му нещо, заповяда си сам, но не му идваха никакви смислени думи.

— Татко… — успя да прошепне, но нищо повече.

Стана от табуретката, отиде до прозореца и огледа добре поддържаната ливада и градина и прострялото се отвъд боровете небе. Самотен гарван бе кацнал върху голяма антена и оглеждаше с презрение окъпания от слънцето терен. До главата на баща му имаше комбинирано радио с будилник, но баща му очевидно не можеше да се възползва от нито една от двете му функции.

— Аз съм. Тенго. Току-що пристигнах от Токио. Чуваш ли ме? — каза, застанал до прозореца, неоткъсващ очи от бащата, който изобщо не реагира. След като потрептя за миг из въздуха, Тенговият глас потъна безвъзвратно в нанеслата се в стаята празнота.

Този човек се мъчи да умре, помисли си Тенго. Личи си по дълбоко хлътналите му очи. Наумил си е да сложи край на живота си, затова е затворил очи и е потънал в дълбок сън. Каквото и да му говоря, колкото и да се напъвам да го събудя, няма да се преборя с решимостта му. В медицински смисъл той все още е жив, но всъщност животът му вече е свършил. Няма нито повод, нито воля да се бори повече. На Тенго не му оставаше друго, освен да уважи желанието на баща си и да го остави да почине в мир. Изражението на лицето му бе абсолютно спокойно. Не личеше да изпитва каквото и да било страдание. Както се беше изразил по телефона докторът, това е единствената положителна страна на ситуацията.

Но все пак се налагаше Тенго да му приказва, ако не за друго, то поне защото бе обещал на лекаря. Лекарят, изглежда, изпитваше някаква истинска топлота спрямо баща му. На второ място, работата опираше и до онова, което Тенго наричаше „учтивост“. Отдавна не бе водил пълноценен разговор с баща си, дори и на незначителна тема. В интерес на истината трябваше да си признае, че последният им истински разговор се бе състоял някъде по времето, когато Тенго още ходеше в прогимназията. След него Тенго почти не бе влизал в дома им, а дори когато му се наложеше, гледаше да го прави в отсъствието на баща си.

Сега, след като де факто бе признал пред Тенго, че не е истинският му баща, човекът бе свободен най-после да снеме товара от плещите си. И, изглежда, това му даваше известно облекчение. А то ще рече, че и двамата сме смъкнали бремето си — в последния възможен момент.

Пред него бе онзи, който го беше отгледал като собствен син, вписал го бе дори в семейния си регистър въпреки липсата на кръвна връзка и се бе грижил за него дотогава, докато Тенго бе станал способен да се грижи за себе си. Поне толкова му дължа, рече си Тенго. Длъжен съм да му разкажа как съм живял досега, какви мисли са ме спохождали понякога в този ми живот. Не толкова, че съм длъжен, колкото от учтивост. И няма никакво значение дали това, което ще му кажа, ще достигне до ушите му и дали ще има някаква полза, че съм му го казал.

* * *

Тенго пак приседна на табуретката до леглото и взе да разправя за живота си до този момент. Започна от онова време, когато бе напуснал дома им и се бе пренесъл в общежитието на джудистите, след като го бяха приели в гимназията. Оттогава почти не беше контактувал с баща си, та се бе стигнало до ситуация, в която и двамата не се вълнуваха от това какво прави другият. Тенго имаше чувството, че е длъжен да запълни, доколкото може, този огромен вакуум.

В крайна сметка почти нямаше какво да му разкаже за живота си в гимназията. Записал се бе в една частна гимназия в префектура Чиба, която беше прочута с програмата си по джудо. Можеше и в по-добро училище да влезе, но тук му предложиха най-изгодните условия: безплатно образование и квартира в общежитието, плюс три яденета дневно. Тенго стана звездата на отбора им по джудо, учеше си уроците между тренировките (беше сред отличниците на випуска, дори без да се напъва особено), а през ваканциите припечелваше като общ работник заедно със съотборниците си. При толкова много задължения времето никога не му стигаше.

Така че нямаше какво толкова да разправи за трите си гимназиални години, освен че беше крайно зает. Не бяха кой знае какви хубави времена; и приятели не успя да си намери. Училището също не му харесваше със строгия си правилник. Правеше всичко необходимо, за да се разбира със съотборниците си, но не успя да преодолее разликите в душевната им нагласа. Пък и, честно казано, така и не успя да се посвети изцяло на джудото. Спортът му бе нужен дотолкова, доколкото с негова помощ се издържаше, така че не пестеше усилия в тренировките, за да не разочарова ничии надежди. Но за него джудото не беше спорт, а практичен начин за оцеляване — занаят. През всичките три години на гимназията мечтаеше единствено да завърши, че да започне веднага някакъв нов, смислен живот.

Но и в университета продължи с джудото и с дотогавашния си начин на живот. Придържането към джудото го освободи от грижата да си търси квартира и храна (колкото и минимална да бе тая грижа). И стипендия получаваше, макар далеч да не му стигаше. Естествено, записал бе математика. Влагаше доста старание в учението и изкарваше добри оценки на изпитите. Съветникът му дори го насърчаваше да се ориентира към аспирантура. Но когато стигна до трети, а след това и до четвърти курс, изведнъж страстта му към математиката като академична дисциплина рязко охладня. Пак я обичаше, но просто нямаше желание да се посвети на научна дейност в тази област. И математиката се бе оказала като джудото — приятна област за любителски занимания; но той много добре си даваше сметка, че не притежава нито характера, нито волята да й посвети целия си живот.

Докато интересът му към математиката спадаше, а завършването на следването му все повече наближаваше, се изпариха и причините му да се занимава с джудо, макар да нямаше представа какво му се ще да прави оттук нататък. Сякаш животът му остана без център на тежестта — не че дотогава бе имал такъв, но други хора му бяха възлагали отговорности и очаквания и това бе заемало всичкото му време. Но сега, след като тези задължения и очаквания вече ги нямаше, нямаше и за какво повече да се напъва. Животът му стана безцелен. Без близки приятели. Дрейфаше и не намираше върху какво да се концентрира.

По време на следването си бе имал няколко приятелки и бе натрупал голям опит в секса. Не че бе красавец в общоприетия смисъл на думата. Нито пък бе особено общителен или отявлено забавен и остроумен. Парите вечно не му стигаха и облеклото му никога не бе стилно. Но така както определени растения привличат силно пеперудите, и Тенго привличаше определен вид жени — и то много силно.

Установи този факт около двадесетия си рожден ден (горе-долу по същото време, когато взе да гасне ентусиазмът му по отношение на математиката като академична дисциплина). Без да полага и капка усилия, около него вечно се навъртаха жени, които поемаха инициативата. Копнееха да ги държи в мощните си обятия — или поне не се опъваха, когато понечеше да го стори. В началото не можеше да си обясни как става тая работа и се чувстваше доста объркан, но постепенно му хвана цаката и се научи да се възползва от това си качество, след което рядко оставаше без жена. Но към нито една не изпита позитивно чувство на обич. Просто излизаше с тях и правеха секс. Запълваха взаимно празнотата си. Колкото и да е странно, не изпита нито веднъж силно емоционално привързване към някоя от жените, които се привързваха крайно емоционално към него.

Тенго разправяше на продължаващия да е в безсъзнание свой баща всички тези работи; отначало подбираше бавно и внимателно думите си, но с течение на времето разказът му ставаше все по-гладък, докато накрая стигна до определен плам. Говореше му най-откровено дори и за секса. Няма за кога да се крия и притеснявам, викаше си. Баща му лежеше по гръб, неподвижен; дишаше равномерно и спеше своя ненарушим сън.

* * *

Към три се появи друга сестра, смени найлоновата торбичка с хранителната течност, смени и торбичката на катетъра и премери температурата на баща му. Беше яка едрогърда жена, наближаваща четиридесетте. На табелчицата й пишеше „Омура“. Косата й бе прихваната на стегнат кок на тила й, а в кока й бе забодена химикалка.

— Да сте забелязали някаква промяна в състоянието му? — попита тя Тенго, докато записваше с химикалката разни числа върху клипборда си.

— Абсолютно никаква. През цялото време спеше дълбоко.

— Ако нещо се случи, бъдете така добър да натиснете това копче — рече тя и му посочи провисналия над леглото бутон. После затъкна химикалката в кока си.

— Ясно.

Малко след като сестрата си излезе, някой бързо почука и очилатата сестра Тамура навря глава през отвора на вратата.

— Не искате ли да похапнете нещо? Столовата работи.

— Благодаря. Още не съм гладен.

— Как е баща ви?

— Не съм спрял да му приказвам. Но не знам дали ме чува изобщо.

— Полезно е да им се говори — усмихна му се насърчително тя. — Не се притеснявайте. Убедена съм, че той ви чува.

И затвори тихо вратата подире си. И Тенго пак остана насаме с баща си в стаичката.

* * *

Тенго подхвана отново разказа си.

Завърши университета и се хвана да преподава математика в школа за зубрене в града. Но вече не бе математическото дете чудо, от което хората очакваха велики постижения, не бе и многообещаващ състезател по джудо. Беше си най-обикновен даскал в школа за зубрене. Но тъкмо този факт най-много го радваше. Най-после можеше да си поеме дъх. За пръв път в живота си се почувства свободен да живее така, както си иска, без с никого да се съобразява.

Постепенно започна да пише проза. Представи няколко завършени разказа на конкурси и покрай тях се запозна с един ексцентричен редактор на име Комацу. А Комацу му възложи да пренапише „Въздушната какавида“ — повестта на едно седемнадесетгодишно момиче, Фука-Ери (чието истинско име беше Ерико Фукада). Фука-Ери бе създала фабулата, но нямаше никакъв писателски талант, така че Тенго се залови с тази задача. И така добре се справи с нея, че повестта спечели наградата за писателски дебют на едно списание и впоследствие излезе като книга, която стана бестселър. Но тъй като книгата нашумя прекалено, комисията, отсяваща кандидатите за най-престижната литературна награда „Акутагава“, предпочете да я държи на една ръка разстояние. И въпреки че не спечели въпросната награда, книгата постигна толкова големи продажби, че по типичния свой рязък маниер Комацу отсече: „Много пък ни е притрябвала точно тая награда“.

Тенго никак не бе убеден, че разказът му стига до слуха на баща му, а дори и да стигаше — дали баща му схваща за какво му говори. Струваше му се, че думите му не оказват никакво влияние, и не забелязваше никаква реакция. А и дори баща му да разбираше, къде беше гаранцията, че всичко това го интересува? Можеше да му се струва и ужасно досадно. Нищо чудно да си мислеше: „Кого го е еня за нечие житие? Я ме остави да си спя!“. На Тенго обаче не му оставаше нищо друго, освен да продължи да разправя каквото му дойдеше на ум. Просто не се сещаше какво друго може да прави, докато е натъпкан в такова стайче с баща си.

А баща му изобщо не помръдваше. Очите му си оставаха плътно затворени на дъното на двете дълбоки тъмни кухини. Нищо чудно да чакаше да дойде зимата и да напълни кухините със сняг.

* * *

— Засега все още не мога да кажа, че нещата вървят на добре, но ако е възможно, бих желал да изкарвам прехраната си като писател — но не да пренаписвам чужди творби, а да пиша каквото на мен ми се пише, така както аз желая да го напиша. Писането — и най-вече прозата много ми пасва на характера. Хубаво е човек да се занимава с нещо, което му е приятно, а аз най-после открих кое е то. Засега нищо още не съм публикувал под собственото си име, но и това ще се случи съвсем скоро. Без да се хваля, струва ми се, че ставам за писател. Поне един редактор досега е отчел дарбата ми. Така че в това отношение ни най-малко не се притеснявам.

Освен това май имам качества и за приемник, идеше му да добави. Дотолкова, че бях въвлечен в онзи фиктивен свят, който сам създадох. Но не му беше тук мястото за подобни сложни материи. Това си беше съвсем отделна история. И той реши да смени темата.

— Много повече ме тревожи това, че досега не съм се влюбвал истински. Откакто съм се родил, нито веднъж не съм почувствал безусловна обич към другиго — чувството, че мога изцяло да се отдам на този човек. Нито веднъж.

Но дори докато изричаше тези думи, Тенго изведнъж се зачуди дали този нещастен старец пред очите му е обичал някога някого с цялото си сърце. Нищо чудно да е обичал сериозно майка му и това да е било причината да се реши да отгледа Тенго като собствено дете, макар да е знаел, че помежду им няма кръвна връзка. Ако това наистина е било така, то старият е изживял един много по-пълноценен в духовно отношение живот от самия Тенго.

— Сещам се само за едно вероятно изключение — за момиче, което много добре съм запомнил. Бяхме в една и съща паралелка в трети и четвърти клас в Ичикава. Да, говоря ти за нещо, което стана преди цели двадесет години. Много силно ме привлече към себе си. Оттогава не съм спрял да си мисля за нея, макар всъщност никога да не сме разменили и дума. После я преместиха в друго училище и повече не я видях. Но наскоро се случи нещо, което ме подтикна да я търся. Осъзнах най-после, че се нуждая от нея, че искам да я видя и да си говоря с нея за какво ли не. Но все още не съм я открил. Предполагам, че много по-отдавна е трябвало да почна да я търся. Тогава сигурно щеше да ми е по-лесно.

Тенго млъкна и зачака казаното дотук да попие в мозъка на баща му — или, по-точно, да попие в собствения му мозък. После пак заговори.

— Да, голям страхливец бях по отношение на всички тези неща. Същият страх ми попречи и да изследвам собственото си родословие. Сигурно нямаше да ми е никак трудно да установя дали майка ми наистина е починала, или не. Трябваше само да отида до кметството и да проверя регистрите. Факт е, че дори съм си го мислил няколко пъти. Веднъж дори отидох до самото кметство. Но не намерих сили да поискам документите. Страх ме беше да видя истината с очите си. Да я разкрия със собствените си ръце. Затова и оставих нещата да се изяснят от само себе си, по естествен път.

На това място Тенго въздъхна.

— Но дори и да се абстрахираме от това, все пак трябваше много по-рано да започна да търся момичето. А аз заобиколих отдалече. Не можех да започна. Просто… не знам как да го кажа… се оказах страхливец по сърдечните въпроси. Това е моята фатална грешка.

Тенго стана от табуретката, отиде до прозореца и се загледа в боровата гора. Вятърът бе замрял. И ревът на океана не се чуваше. През градината вървеше голяма котка. Ако се съдеше по провисналия й корем, сигурно беше бременна. Котката се просна до дънера на едно дърво, разтвори крака и взе да се ближе по корема. Облегнал се на перваза, Тенго продължи да говори на баща си:

— Но, така или иначе, напоследък животът ми взе най-после да се променя. Поне такова чувство имам. Да ти кажа честно, много дълго те мразех. Още като малък си мислех, че не ми е мястото при теб, в онази мизерия, че заслужавам да живея в много по-свестни условия. Смятах, че отношението ти към мен не беше никак справедливо. Съучениците ми като че живееха щастливо, доволно. Деца с много по-малък талант и дарба от моите прекарваха ежедневието си много по-добре от мен. Най-сериозно си мечтаех да не си ми ти баща. И си представях, че е станала някаква грешка; че е изключено ти да си истинският ми баща, да има някаква кръвна връзка помежду ни.

И Тенго пак погледна през прозореца към котката. Тя все още бе погълната от близането на корема си и не усещаше, че е под наблюдение. Тенго продължи да я гледа, докато говореше на баща си.

— Вече не усещам нещата по този начин. Сега си мисля, че съм живял в най-добрите за мен обстоятелства и с най-подходящия баща. Да ти кажа най-откровено, аз бях един безполезен човек, човек без стойност. И в определен смисъл сам бях причина за провала си; сам си го причиних. Сега вече го виждам. Като малък бях дете чудо по математика, знам. Дори аз съзнавам, че имах истински талант. Всички бяха вперили погледи в мен и само ме хвалеха. Но в крайна сметка се оказа, че няма никаква надежда да развия този свой талант в нещо смислено. Просто си го имах. Поначало си бях едро момче и бях добър в джудото, та винаги се представях добре в турнирите на ниво префектура. Но щом стигнех до по-широкия свят, срещах куп момчета, които бяха по-силни от мен. Така и не ме избраха да участвам в национален турнир от името на университета. Изпаднах в шок и известно време не знаех кой съм всъщност. Което пък си беше съвсем естествено, тъй като аз наистина не бях никой.

Тенго отвори бутилката минерална вода, която си беше донесъл, и отпи. И седна отново на табуретката.

— Пак ти повтарям: благодарен съм ти. Предполагам, че не съм твой син. Почти съм убеден в това. Но съм ти благодарен, че ме отгледа въпреки липсата на кръвна връзка помежду ни. Сигурно никак не ти е било лесно сам да отглеждаш малко дете. Но като си спомня как ме влачеше със себе си да събираме таксата за Ен Ейч Кей, пак ми става гадно. Нямам нито един спомен от онова време, който да не е отвратителен. Очевидно не си знаел друг начин, по който да общуваш с мен. Как по-точно да се изразя? Според мен ти си правел максималното според възможностите ти. Това е било единствената ти допирна точка с обществото и си искал да ме запознаеш с живота като такъв. Сега го разбирам. Но в същото време няма начин да не си си правил и сметката, че присъствието на детето улеснява събирането на парите. Макар, подозирам, това да не е бил единственият ти мотив.

Тенго млъкна за малко, за да могат думите му да попият, а и да подреди собствените си мисли.

— Като дете нямаше начин да усетя нещата по този начин. Това, че трябваше да вървя подире ти в неделя да събираме таксите, докато другарчетата ми се забавляваха, ми причиняваше единствено срам и болка. Нямаш си представа колко мразех неделите. Но днес поне донякъде схващам какво си правел. Не казвам, че така е трябвало да бъде. Останаха ми сериозни белези. Детският ми живот не бе никак лесен. Но каквото било — било. Няма смисъл да страдаш заради онова време. Поне една полза ми остана обаче: станах по-корав. От първа ръка се научих, че на този свят не се пробива лесно.

Тенго разтвори ръце и впери поглед в дланите си.

— За мен животът така или иначе продължава. Сега, след като не ми е нужно да заобикалям отдалече, мисля, че ще се справям по-добре. Нямам представа ти самият какво смяташ да правиш. Може би искаш да те оставя да си спиш кротко и никога повече да не се събудиш. Щом го искаш — така да бъде. Ако в това ти е надеждата, най-малко аз бих застанал на пътя ти. Не ми остава друго, освен да те оставя да спиш. Но държах да ти кажа всичко това, което ти наприказвах — как съм живял досега и какви мисли ме вълнуват. Може би не си желал да слушаш такива работи — в такъв случай те моля да ме извиниш, че ти се натрапвам. Но повече нямам какво да ти кажа. Вече изредих всичко, което исках да чуеш. И ще те оставя на мира. Да спиш, колкото ти се спи.

* * *

Сестрата с химикалката в косите влезе след пет да провери нивото на инфузионния разтвор в плика, но не премери температурата на баща му.

— Нещо ново? — попита го.

— Нищо. Не е помръднал, откакто съм тук — отвърна Тенго.

Сестрата кимна:

— Скоро ще дойде и докторът. До колко часа можете да останете, господин Кавана?

Тенго погледна часовника си:

— Мисля да хвана влака в седем, така че мога да остана до 6:30.

Сестрата записа нещо в картона на баща му, после пъхна химикалката в кока си.

— Цял следобед му говоря, но имам чувството, че той изобщо не ме чува — каза Тенго.

— А пък аз едно съм запомнила от сестринското училище: веселите думи причиняват весели вибрации на ушните тъпанчета. Те самите трептят по един особено весел начин. Така че, дори когато пациентът не разбира какво му говорите, тъпанчетата му ще вибрират със съответната весела честота. И затова ни учеха да говорим винаги на пациентите със силен весел глас, независимо дали ни чуват, или не. Каквато и да е логиката, все има някаква полза. От личен опит съм се убедила.

— Благодаря — каза Тенго, след като обмисли думите й. Сестра Омура кимна леко и с бързи стъпки излезе от стаята.

А Тенго и баща му дълго мълчаха. Тенго нямаше какво повече да му каже, а и тишината не го притесняваше. Следобедната светлина постепенно отслабваше и във въздуха се носеха намеци за наближаващата вечер. Последните лъчи на слънцето се прокрадваха безшумно през стаята.

Тенго изведнъж се запита дали бе споменал на баща си за двете луни. Имаше чувството, че не е. Факт е, че в момента обитаваше свят с две луни. „Колкото и да ги гледам, не мога да свикна с присъствието им“, искаше да му каже, но, от друга страна, не виждаше смисъл. Баща му най-малко от броя на луните на небето щеше да се развълнува. Това си беше лично Тенгов проблем.

Но в крайна сметка, независимо дали на този (или онзи) свят луните бяха една, две или три, Тенго си оставаше един-единствен. За него броят на луните бе без значение. В който и свят да се намира, Тенго си оставаше Тенго — един и същ човек, със своите си уникални проблеми и своите си уникални свойства. Истинският въпрос опираше не до луните, а до самия него.

* * *

След половин час сестра Омура се върна, но, неизвестно защо, вече без химикалка в кока. Къде ли я бе дянала? Тенго сам се зачуди какво толкова се е запритеснявал за химикалката. По петите й дойдоха двама санитари с болнични колички. И двамата бяха набити, смугли и безмълвни. Нищо чудно да бяха чужденци.

— Ще трябва да закараме баща ви на едни изследвания, господин Кавана — каза сестрата. — Искате ли да изчакате тук?

Тенго погледна часовника си.

— Какво му има?

Сестрата завъртя глава:

— Нищо му няма. Просто тук не разполагаме с необходимата апаратура, та се налага да го преместим. Нищо особено. Лекарят ще ви обясни, като дойде.

— Добре. Ще чакам тук.

— В столовата предлагат горещ чай. Ще ви ободри.

— Благодаря — рече Тенго.

Със сръчни отработени движения двамата мъже вдигнаха внимателно крехкото тяло на баща му, както си беше с тръбичките от системата, прехвърлиха го на носилката и я изкараха заедно със стойката в коридора. Но продължаваха да мълчат.

— Бързо ще свършим — каза сестрата.

Но мина доста време, без да върнат баща му. Навлизащата през прозореца светлина ставаше все по-слаба, а Тенго не светна лампата. Имаше чувството, че ако я запали, ще изгуби нещо важно.

Върху леглото още си личеше отпечатъкът от бащиното му тяло. Колкото и да беше отслабнал, все пак бе оставил ясните си очертания. Докато гледаше вдлъбнатината, Тенго бе споходен от мощното усещане, че е останал съвсем сам на този свят. Стори му се дори, че след като слънцето залезе, няма да види повече нито една зора.

Потънал в цветовете на приближаващата вечер, Тенго остана неподвижен на табуретката до леглото, потънал в размисъл. Докато в един момент не осъзна, че всъщност изобщо не мисли, а се потапя безцелно в някакъв вакуум. Бавно се изправи, отиде до тоалетната и се облекчи. Наплиска лицето си със студена вода, подсуши го с носната си кърпа и се огледа в огледалото. После се сети за казаното от сестрата, слезе до столовата и изпи един горещ зелен чай.

* * *

Когато се върна в стаята двадесет минути по-късно, баща му още го нямаше. Но пък в оставената от бащиното му тяло вдлъбнатина в леглото видя бял предмет, какъвто до този момент не бе срещал.

Беше близо метър и половина дълъг, с красиви гладки извивки. В началото му заприлича на фъстъчена черупка, покрита изцяло с къс мек мъх, който издаваше слабо, но равномерно сияние. Бледосинята светлина обвиваше нежно предмета в бързо стъмващата се стая. Нещото лежеше неподвижно върху леглото, стремящо се сякаш да запълни временно опразненото от баща му лично пространство. Тенго се спря на вратата, все още хванат за кръглата й дръжка, и впери поглед в загадъчния предмет. Устните му като че замърдаха, но от тях не излезе никакъв звук.

Това пък какво е?, запита се замръзналият на място с присвити очи Тенго. Как се е озовало това нещо на мястото на баща му? Веднага си личеше, че не е било донесено от доктор или сестра. Обгърнато бе от специална атмосфера, която не бе в синхрон с реалността.

И изведнъж проумя: Пред очите ми е въздушна какавида!

Досега не бе виждал въздушна какавида. Описал бе най-подробно няколко в повестта, но, естествено, никога не бе виждал такава с очите си и даже не смяташе, че те наистина съществуват. Но сега пред погледа му се разкриваше такъв предмет, и то точно по начина, по който си го бе представял и описал с думи — въздушна какавида. Усещането за дежа вю^[1] бе толкова силно, сякаш някой пристегна кръста му с метален обръч. Но това не му попречи да влезе и да затвори вратата след себе си. Най-добре беше никой да не го вижда. Преглътна насъбралата се в устата му слюнка и гърлото му издаде странен звук.

Тенго пристъпи бавно към леглото, спря се на по-малко от метър от него и заразглежда внимателно въздушната какавида. Сега вече бе убеден, че тя отговаря напълно на скицата, която бе нарисувал, докато пренаписваше повестта. Преди да се заеме с описанието й, беше нахвърлил проста скица с молив; визуализирал бе оформилата се в съзнанието му представа, преди да я предаде с думи. И докато работеше върху творбата, рисунката висеше на стената над бюрото му. Приличаше по-скоро на пашкул, отколкото на какавида, но „въздушна какавида“ бе единственото име, което Фука-Ери (и самият Тенго) допускаха като описание на предмета. По време на пренаписването Тенго доизмисляше постепенно външните особености на въздушната какавида и ги добавяше към вече написаното, включително грациозната вталеност и кръглите декоративни издутини в двата й края. Всички те бяха изцяло плод на Тенговата мисъл. Нито една не бе упомената в оригиналния разказ на Фука-Ери, за която въздушната какавида си беше просто въздушна какавида — нещо средно между предмет и концепция — поради което не бе сметнала за необходимо да я описва с думи. Наложило се бе Тенго сам да измисли подробностите, по въздушната какавида, която сега бе пред очите му, съдържаше абсолютно същите детайли: и талията, и красивите подутини в двата края.

Та това е точно онази въздушна какавида, която скицирах и описах, мина му през ум. Точно както стана и с двете луни. Неизвестно защо, всяка писмено изложена подробност бе почнала да се сбъдва. Настъпила бе пълна причинно-следствена бъркотия.

И четирите му крайника изпитаха някакво странно, тревожно, усукано усещане и по кожата му полазиха тръпки. Вече не бе в състояние да прави разлика между това каква част от настоящия му свят е действителна и каква — фикция. Колко от този свят принадлежи на Фука-Ери, колко — на Тенго, и колко е „наш“?

На самия връх на въздушната какавида се появи слабо разкъсване: тя бе на път да се разцепи на две. Процепът бе към два-три сантиметра дълъг. Ако се наведеше и надникнеше през него, сигурно щеше да види какво има вътре. Но Тенго не намери необходимата смелост. Седна на табуретката до леглото, впери поглед във въздушната какавида и се помъчи да успокои дишането си, докато раменете му се вдигаха и спускаха едва забележимо. През това време въздушната какавида си лежеше неподвижно, изпускаше слабото си сияние и чакаше кротко, като математическо твърдение, Тенго да се заеме с нея.

Какво ли би могло да се крие вътре? Какво се мъчеше да му покаже?

В повестта „Въздушната какавида“ главната героиня — младото момиче — открива вътре своето друго „аз“. Своята доота. Зарязва доотата си и избягва от общността съвсем сама. Но какво ли се криеше в Тенговата въздушна какавида? (Тенго интуитивно усещаше, че въздушната какавида е именно неговата.) Дали е нещо добро, или е зло? Дали ще го поведе нанякъде, или ще му се изпречи на пътя? И кой може да му е пратил тази въздушна какавида тъкмо тук?

Тенго съзнаваше с пълна яснота, че е подтикван да действа. Но не намираше смелост да се изправи и да надникне във въздушната какавида. Страх го беше. Нещото там или щеше да го нарани, или да промени из основи живота му. При тази мисъл Тенго се вцепени и остана да седи на табуретката като човек, изгубил последното си убежище. Същият този страх не му беше позволил да проучи корените си в гражданския регистър и да търси Аомаме. Не желаеше да знае какво има в подготвената за него въздушна какавида. Щеше да му е напълно достатъчно да продължи нататък, без да знае какво се крие в нея. Искаше му се, ако може, веднага да излезе от стаята, да хване влака и да се върне в Токио. Предпочиташе да затвори очи, да запуши уши и да се зарови в своя малък свят.

Но Тенго си даваше сметка, че това е невъзможно. Ако си тръгна оттук, без да съм надникнал да видя какво има вътре, цял живот ще съжалявам. Сигурно никога няма да си простя за това, че съм отклонил погледа си от нещото — каквото и да е то.

* * *

Тенго дълго седя на табуретката, без да знае какво да предприеме, дали да тръгне напред, или назад. Сплел пръсти върху коленете си, гледаше въздушната какавида, но от време на време поглеждаше и през прозореца, сякаш с надеждата, че може да избяга. Слънцето бе залязло и само бледите останки от светлината му обгръщаха боровата гора. Продължаваше да няма вятър, не се чуваше и прибоят. Тишината бе направо мистериозна. И колкото по-тъмна ставаше стаята, толкова изпусканата от въздушната какавида светлина ставаше по-плътна и по-ярка. Самата въздушна какавида започна да му прилича на живо същество с това нейно меко жизнено излъчване, с уникалната си топлота и едва забележимото си трептене.

Най-после Тенго събра кураж, стана от табуретката и се надвеси над леглото. Нямаше място за бягане. Не можеше цял живот да живее като уплашено дете, несмеещо да погледне онова, което е пред очите му. Човек може да се сдобие с необходимата му сила само като научава истината — каквато и да е тя.

Процепът във въздушната какавида си беше същият — нито по-голям, нито по-малък отпреди. Присви очи и надникна, но погледът му не стигна далече. Вътре беше тъмно, а и пред очите му сякаш се бе разстлала някаква тънка мембрана. Тенго успокои дишането си и наложи на ръцете си да не треперят. После пъхна пръсти в трисантиметровата цепнатина и бавно я заразтваря така, както се раздалечават двете крила на двойна плъзгаща се врата. Какавидата се разтвори лесно, без да се съпротивлява, и безшумно, сякаш през цялото време бе чакала именно двете му ръце.

И светлината на самата въздушна какавида взе леко да осветява вътрешността й, като да се отразяваше от сняг. Въпреки сумрака успя да види какво съдържа. А то бе едно красиво десетгодишно момиче.

Момичето спеше дълбоко. Облечено бе в семпла бяла рокля или нощница без никакви украшения, със сплетени върху гърдите пръсти на ръцете. Тенго мигновено я разпозна по слабото лице и стиснатите, като начертани с линия, устни. По красиво оформеното й чело падаха идеално прави кичури. Нослето й като че търсеше да надуши нещо, така бе навирено нагоре в пространството. Скулите й стърчаха леко на две страни. Очите й бяха затворени, но Тенго знаеше как ще изглеждат, като ги отвори. Как можеше да не знае? Та нали от двадесет години носеше в сърцето си образа на това момиче.

— Аомаме — каза на глас Тенго.

Момичето спеше дълбок и съвсем естествен сън и дишането й почти не се усещаше. Не можеше да се чуе и прекалено ефимерното биене на сърцето й. Нямаше сили дори клепките си да вдигне. Още не им беше дошло времето. Съзнателният й ум все още не беше тук, а някъде надалече. И въпреки това изречената от Тенго дума успя да причини съвсем слаба вибрация на тъпанчетата й. Тя чу собственото си име.

Аомаме дочу Тенговия зов отнякъде много надалече. Тенго, мина й през ум. И ясно оформи думата с устата си, при все че не успя да задвижи устните на момичето във въздушната какавида, нито да накара звука да стигне до Тенговите уши.

А Тенго впи жаден поглед в момичето, все едно някой му бе отнел душата, и задиша учестено. Лицето й бе съвсем спокойно, без най-малката сянка от тъга, болка или тревога. Тънките устнички имаха вид на готови да се раздвижат всеки момент и да оформят смислени слова. И клепачите й като да бяха готови всеки миг да се вдигнат. И Тенго се замоли от сърце това да стане. Молитвата му не се състоеше от конкретни думи, но сърцето му тъчеше безформената му молитва и я изпращаше в пространството. Момичето обаче не даваше никакви признаци на пробуждане.

— Аомаме — пак я повика Тенго.

Имаше сума ти неща, които държеше да й каже, чувства, които да й разкрие. От години ги бе насъбрал, таил у себе си. Но сега не успяваше да промълви нищо друго освен името й.

— Аомаме! — извика.

Посмя да се пресегне и да докосне ръката на спящото във въздушната какавида момиче, да положи ръката си на зрял мъж върху нейната. Върху онази ръчичка, която така здраво бе стискала неговото десетгодишно „аз“. Сега тази ръчичка бе дошла право при него, желаеше го и го насърчаваше. Ръката на спящото в сумрака момиче съдържаше онази непогрешима жизнена топлота. Аомаме е дошла да ми предаде тази своя топлота, мина му през ум. Точно в това е смисълът на пакетчето, което ми предаде в онази класна стая преди двадесет години. Най-после той можеше да разтвори пакетчето и да види какво съдържа.

— Аомаме — рече Тенго, — ще те намеря, каквото и да стане.

* * *

После въздушната какавида постепенно изгуби своето сияние и изчезна, сякаш погълната от мрака, а с нея изчезна и малката Аомаме. Тенго изведнъж загуби способността да прецени дали всичко това наистина му се беше случило. Но пръстите му пазеха допира и интимната топлота на ръчичката й.

Няма начин тази топлота да изстине, мислеше си Тенго в експреса на път за Токио. Живял бе цели двадесет години със спомена за нейния допир. Отсега нататък би трябвало да може да живее с тази нова топлота.

Експресът описа огромна арка покрай брега на океана под устремените нагоре планини и по някое време стигна на крайбрежието, откъдето се виждаха увисналите една до друга в небето луни над тихата морска вода. Очертаваха се ясно — голямата жълта и по-малката зелена — но бе невъзможно да се определи разстоянието до тях. Ситните океански вълнички отразяваха мистериозно блясъка им като разпилени парченца стъкло. Докато влакът се движеше в завоя, двете луни прекосиха бавно прозореца му и оставиха фините парченца стъкла зад себе си като някакви безсловесни загатвания, а накрая съвсем се изгубиха от погледа му.

Едва след като луните изчезнаха топлотата се завърна в гърдите на Тенго. Колкото и да беше слаба, той определено усещаше съдържащото се в нея обещание, като от лампа, която пътешественикът съзира някъде в далечината.

Ще продължа да живея и на този свят, мислеше си Тенго със затворени очи. Все още нямаше представа как е бил създаден този свят и какви са движещите му принципи, нито можеше да предскаже какво ще се случи в него. Но това не го плашеше. Няма нужда да се бои. Каквото и да го чака, той ще оцелее в този свят с двете луни и ще открие нужната му пътека — стига да не забравя тази топлота, стига да не изгуби това чувство в сърцето си.

Дълго седя така, със затворени очи. По едно време ги отвори и погледът му се зарея из мрака на ранната есенна нощ от другата страна на прозореца. Океанът отдавна го нямаше.

Ще открия Аомаме, закле се пак пред себе си Тенго — каквото и да стане, в какъвто и свят да съм се озовал, каквато и да е станала тя.